За пастиритѣ въ Църквата

[Hatshepsut]

Източник: https://pravoslavie.bg/

,,Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците" (Иоан. 10:11-13).

По-добре и по-ясно едва ли биха могли да бъдат описани двата вида пастири в Църквата. Спасителят, посочвайки Себе Си като първият и най-добър Пастир на Църквата, показва и най-характерната черта на това благодатно служение – саможертвата за овците, за вярващите в Него. Наемникът никога не би се пожертвал за тях, те не са негови и той не е техен. Той ги пасе само за да ги ползва като средство за лично облагодетелстване.

В Църквата Христова винаги е имало добри пастири и наемници. Църковното самосъзнание е оставило дълбок спомен за жертвения подвиг на св. апостоли и на десетки техни приемници, завършили мъченически своя живот. Такива са били св. Игнатий Антиохийски, св. Поликарп Смирненски, св. Климент Римски и др. Величието на архипастирското служение е било изявено във всеотдайното служение на такива светители като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст, св. Николай Мирликийски, св. Амвросий Медиолански, св. Киприан Картагенски, св. Григорий Двоеслов и др. Обвинен несправедливо и тръгвайки на заточение в далечни страни, където и умира, св. Йоан Златоуст казва паметните слова: ,,Аз не се боя от бедността, не желая богатство, не се страхувам от смъртта... Аз притежавам Иисусовото слово. То е моят жезъл, моята опора, моето спокойно пристанище." Какво духовно величие! Прав е полският писател Йозеф Тишнер, когато пише: ,,Ако в един духовник няма нищо героично, то сигурно има нещо подозрително." Истинският пастир в Църквата не може да живее без саможертва. Не може да не подражава на Христос и да Го следва не само на трапезите, но и до Голгота. Добрият пастир не винаги е физически мъченик, но във всички случаи е духовен мъченик подобно на св. апостол Павел, който изповядва своите духовни болки пред галатяни: ,,Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос" (Гал. 4:19). На коринтяни той напомня: ,,Ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието" (1 Кор. 4:15). Такива са истинските пастири на Църквата. Те не търсят своето, не чакат материални облаги, а с вяра и любов раждат духовно в Христа нови граждани за Царството Небесно.

В Христовата Църква винаги е имало и наемници. Още св. апостол Павел предупреждава презвитерите от Ефес, че скоро между тях ще се втурнат ,,люти вълци, които няма да щадят стадото" (Деян. 20:29). Св. Йоан Богослов с болка споделя, че тези лъжепастири са излезли от църковните среди, но всъщност са предтечи на Антихриста (1 Йоан. 2:19, 21). В златния за Църквата ІV век, св. Григорий Богослов горчиво констатира, че има кандидати за епископи, които не са достойни дори да носят името човек. Наемници на Христовата нива има и днес. Това е неизбежно. Винаги ще се срещат пастири, които поради духовна ограниченост, користолюбие, славолюбие или желание за охолен живот ще гледат на благочестието като възможност за печалба (1 Тим. 6:5). Голямото нещастие за Църквата обаче идва тогава, когато лъжепастирите станат огромно болшинство спрямо истинските пастири. Не е трудно да се различат наемниците от добрите пастири. Наемниците просто не ги е грижа за овците, не боледуват с проблемите на вярващите, не страдат заедно с техните нещастия, не осъзнават огромната отговорност, която Христос възлага върху тях за всяка конкретна душа. Наемниците са най-голямото нещастие за Църквата. Именно поради тяхното безотговорно поведение Църквата не може да се развива духовно и да изпълнява важната мисия, която Христос й определя в света.

Българската православна църква боледува именно от наемниците-лъжепастири. Отдавна възрожденският дух сред православното духовенство е подменен с прагматизма и користолюбието на огромен брой наемници. Причините за това опасно явление са различни.

Първата причина, може би най-важната, е, че към средата на 60-те год. на ХХ век под натиска на тоталитарната власт беше променен курсът на Българската православна църква (БПЦ). Допуска се вмешателство в нейните вътрешни дела, традиции и ценности. Всеотдайните Христови служители бяха поставени в изолация или санкционирани от атеистичната власт чрез скалъпени съдебни процеси. Появиха се ,,прогресивни" за онази власт епископи и свещеници, които съзнателно започнаха да разрушават вътрешния живот на Църквата. Връзката с вярващите беше сведена само до богослужебна дейност в храма.

Втората причина е отнемането от страна на държавата правото на Църквата да води религиозно обучение в училищата. Подрастващите поколения научаваха истините за Бога от своите баби, което естествено рязко снижи качеството на духовната просвета. Висшият клир на БПЦ не можа да организира вътре в Църквата качествено религиозно образование поне на най-ревностните християни. Едва ли Апостолската Църква е искала от римските императори да им разрешат да проповядват истините на вярата сред християните. Това е свещено право и дълг на всеки епископ и свещеник.

Третата причина е рязкото понижаване на качеството на обучение и възпитание на църковните кадри. Св. Синод на БПЦ допусна пряка намеса на идеологическите функционери на тоталитарната власт в дейността на Софийската духовна семинария и Софийската духовна академия. В духовните училища започнаха да влизат кандидати със сравнително ниска интелектуалност и занемарен духовен живот. Образованието и възпитанието им беше възложено на лица, които нямаха желание и възможности да подготвят истински ревностни защитници на православната вяра. Ако все пак в духовните училища влизаха будни и талантливи младежи, те бяха или изолирани, или изключвани. Чудно ли е, че след такъв безпощаден атеистичен филтър кадрите на Църквата в преобладаващата си част са така отчайващо далеч от евангелските критерии за всеотдайно служение. Може без преувеличение да се каже, че цялата трагедия на родната ни Църква се дължи на комплексното въздействие на посочените фактори. Малцината ревностни свещеници, които днес срещаме, са едно щастливо изключение от всеобщата посредственост и безотговорност на наемниците-пастири. Инерцията от онова пагубно време продължава. Висшият клир на БПЦ мисли все така приоритетно за своите лични облаги и не прави почти нищо за съживяване на духовния живот в Църквата. Излязоха вече стотици дипломирани богослови. Вместо да се възползват от този духовен потенциал, който може да издигне нивото на религиозната просвета вътре в Църквата, митрополитите се оплакват, че държавата не въвежда религиозно обучение в училищата. Нима другите религиозни деноминации търсят такива извинения? Нима Църквата трябва да се надява държавата да реши нейните исконни задължения относно религиозната просвета на вярващите? Колкото и да са сериозни финансовите проблеми на Църквата, висшият клир на БПЦ трябва да намери начини да интегрира вътре в нея младите богословски кадри, ако иска да започне духовно съживление и разцвет на православната ни Църква. Свещениците сами не могат да се справят с този труден проблем. Нещо повече, те са оставени от своите духовни началници сами да се ,,спасяват" в борбата за насъщния хляб. Малцина от тях могат да намерят сили и мотиви да мислят за безкористно служение на Църквата и по-точно за религиозна просвета. Това важно дело е незаплатено и следователно не стимулира свещениците за осъществяването му. Трябва наистина да си Христов пастир, за да страдаш от духовното невежество на енориашите си и да работиш за неговото преодоляване. За наемниците това изобщо не е проблем. Требичарството е техен основен стереотип на поведение.

Какъв е изходът? Откъде трябва да започне обновлението на Българската православна църква? Единствената надежда е Бог да изпрати нови, всеотдайни служители на Църквата. В стари мехове ново вино не трябва да се налива. И най-добрият диригент не може да направи добър оркестър от музикални инвалиди. Не е задължително добрият музикант да бъде непременно като Моцарт или Паганини, но трябва да обича музиката и да има верен слух. Днешните наемници в Църквата нито обичат духовния живот, нито имат верен усет за него. Младите богослови са тези, които могат да положат ново и добро начало. Дано и те не са вече заразени от посредствеността и користолюбието на наемниците-пастири. И както беше по времето на св. пр. Илия – при най-безнадеждната за пророка действителност Бог е запазил седем хиляди верни мъже за духовното обновление на Израил (3 Царств. 19:18), така и днес сигурно има в България един малък остатък от ревностни православни християни, които искат и могат да обновят БПЦ. Нека молим Бога от все сърце да изведе тези верни Негови люде от неизвестността и да ги постави на Своята нива. Вече е време за това, време е Господ да действува (Пс. 118:126)! Изобщо не бива да се съмняваме, че Бог, заради молитвите на всички български светии, ще извърши решително духовно обновление на родната ни Църква. Това Той обещава чрез устата на св. пр. Йезекиил: ,,Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми... ето, Аз съм против пастирите, и ще изисквам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците... Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог" (Йезек. 34:8, 10, 15).

Така обещава Добрият Пастир. Обещанията Си Той винаги изпълнява. А за да станат те една близка реалност, трябва и ние да направим своите духовни усилия и жертви. Болката ни за родната Църква може да се смята за искрена и сериозна, ако всеки от нас не само се моли, но и жертва себе си за изпълнението на тази свята цел. В противен случай наемниците в Църквата ще бъдат отстранени от Бога в друго време и чрез други хора. Ние обаче няма да бъдем свидетели на това велико обновление. Ще си останем само със своите лицемерни въздишки и критики на боледуващата ни Църква.

[Hatshepsut]

Отец Ангел Ангелов: Човек се отделя от истината, но страшно е, ако не се върне...      


Разговор на Дария Захариева с отец Ангел Ангелов, предстоятел на храм "Света София"

Църквата трябва да е винаги млада, но вече в мистичен смисъл. И младите хора, ако се замислят сериозно, ще разберат, че имат потребност от Църквата. Ние имаме отговорност към тях..., но нашата роля спира до тук – да им помогнем да осъзнаят потребността от вярата, от Христос. След това идва ред на техния избор. Нашата вяра принадлежи на младите повече, отколкото на който и да било друг: Православието е свободата, която се изказва чрез Любовта. Именно тук, в Църквата, младият човек реализира себе си.

Отец Ангел, зная, че с няколко думи е невъзможно да се разкаже за храм "Света София", църквата, дала името на нашата столица, но все пак, споделете какво е усещането да се служи на Бога в такъв храм?

Усещането да се служи в такъв храм е дълбоко интимно и в същото време особено величествено. Да служиш Св. Божествена Литургия на престол и в храм, който е осветен от стъпките на св. Атанасий Велики, защото първият храм, на чиито основи лежи съвременният храм, е свидетел на Сардикийски събор, оправдал светителя. Този храм по-късно приема първия български патриарх и става патриаршеска катедрала. Тук са служили стотици знайни и незнайни отци. Особена е радостта, макар че всеки храм е храм на Дух Светий. Може би тази християнска история, която властва тук, пропила е и камъните на тази църква, дава особен възторг, присъствието на Божията Премъдрост.

Като споменавате Божията Премъдрост, трябва да напомним, че храмът, в който разговаряме днес, е посветен на Второто Лице на Света Троица, Господ Иисус Христос. Имаше период, хората смятаха, че храмовият празник е денят на светите мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка света София.

Да, макар че празникът на мъчениците прекрасно се вписва в думата София, те, носейки основните християнски добродетели, достигат до премъдростта. Много ми се иска празничната химнография на нашата църква да бъде изградена върху това, че тя е посветена на Второто Лице на Светата Троица – Божествения Логос, Господ Иисус Христос, Който е премъдростта. По стара българска традиция сме приели нашият храмов празник да бъде в деня на Благовещение. Такова е завещанието и на българския Екзарх Стефан. Традицията за празника на Божията Премъдрост – София, е Петдесятница, тогава, когато честваме, както Третото Лице на Светата Троица, така и Самата Света Троица. Има и други традиции, останали в историята: да празнуваме на Светли Понеделник и т.н. Наскоро имаше предложение да се направи богословска конференция, на която ясно да се изкажат и аргументират всички позиции и да се определи кой ден ще бъде избран.

И вече, в този смисъл, градът, в който се намираме, също е посветен на Христос – Божията Премъдрост?

Не знам доколко софиянци осъзнават това, че живеят в град, наречен на Господ Иисус Христос и доколко изпитват гордост от това...

Управляващите, вместо това, възкресяват спомена за един отдавна забравен бог – Асклепий, като поставят идола му до старата баня, вместо там да беше поставена икона на света Богородица – Животворящ Източник... Отстъпваме от християнската си същност с разни приумици...

През годините църквата "Света София" винаги ли е съществувала и функционирала като храм?

Не, разбира се. Във времето на османското владичество храмът е превърнат в джамия, после – в оръжеен склад, бил е наблюдателница на пожарната, склад на общината... През 1901 г. се създава инициативен комитет, който връща на храма неговата истинска функция и предназначение. В запазените кораби се започва реставрация, възстановява се служението.

Във Вашия храм редовно се провеждат беседи на различни теми. Каква е тяхната аудитория и могат ли те да заменят преподаването на вероучение в българското училище, ако приемем, че вероучението се въведе като задължителен предмет? Видях, че тук също подкрепяте подписката за въвеждане на вероучение, оптимист ли сте, че това някога ще стане?

Смятам, че енорийското преподаване може да замени липсата на вероучение в училище, но ние не сме на такъв етап, че да можем да си позволим да разчитаме само на енорийските училища. Църквата, по-точно презвитерите на Църквата, имат един стремеж и призвание: да изградят народа Божий. Разбира се, ако имахме Божия народ, тогава енорийските училища към храма щяха да бъдат много посещавани, тъй като съзнанието на всеки идващ в Църквата щеше да е съзнание на православен християнин... И тогава те щяха да бъдат напълно достатъчни. Религия, по-скоро вероучение, това е мое мнение, трябва да се изучава в духовни центрове, изградени към храма. Защото, за съжаление, светското училище не е в състояние да поеме отговорността да преподава вероучение. Но би могло да помогне на един начален етап. Всички малки и по-големи ученици могат да се запознаят с началата на нашата вяра в училище. Защото техните майки и бащи, ако трябва да бъдем искрени, няма да ги доведат в Църквата, сами те знаят много малко или нищо за нея, израснали са далеч от храма. Не ми се е случило да дойде при мен родител с дете, за да поговорим, за да бъде научено детето на нещо за вярата... И в такава ситуация, откъде по-напред да започнем?

Как мислите, какво трябва да бъде нивото на образованост на един свещеник и нуждаят ли се свещениците от самообучение, усъвършенстване, просвета?

Свещенството преди всичко е отговорност, служение, отговорността да се преподадат истините, които презвитерът е приел за народа, на когото служи. Не би трябвало свещеникът да се оправдава с трудностите на енорийския живот и да занемари богословието. Един свещеник постоянно трябва да пребивава в "писаното и в Писанието". В писаното относно Писанието и в Писанието, като го препрочита постоянно. Не трябва да има оправдание. Още повече, че Църквата е наредила епископът да служи Светата Литургия, а презвитерът да учи. Щом учи, значи, трябва да е научен. Той е този, който учи, това е основната му отговорност. А ние я изтласкахме на най-заден план.

Отец Ангел, моля Ви, споделете няколко думи за себе си, какво Ви накара да станете свещеник?

Моята баба е била много вярваща. Но аз не я познавам добре. Може би оттам идва връзката. Вярата е нещо, което трябва да търсим все повече и повече. Като всички хора, аз също съм търсил истинската вяра. В нея има мобилност, няма статичност, тя постоянно се разширява, до момента, в който осъзнаем света като вяра. Стремежът ми като свещеник, е да осъзнавам този свят като вяра. Все ми се струва, че сме се откъснали от светите отци и сега поглеждаме към тях по чисто спекулативен, рационален начин. Не търсим веровия тласък в техните творби, в живота им. Участието в Светата Литургия, Светата Евхаристия са сред онези неща, които, смятам, че са ме довели до Тайнството на ръкоположението. Този опит няма как да бъде изказан – той е дълбоко в теб, но невидим, той те преобразява изцяло.

Приемайки върху себе си това тайнство, приемаме и самата отговорност, защото може би свещеникът е точно това – този, който носи отговорността на служението. Тя не е само в мисълта ти, тя е в сърцето ти. А осъзнаваме ли това, осъзнаваме Христос, Неговото присъствие до себе си. Такъв трябва и да бъде стремежът на всеки един от нас – да бъде Христов.

Ще съумее ли Църквата да спечели младите хора?

Това вече зависи от нас – Църквата трябва да е винаги млада, но това вече е в мистичен смисъл. И младите хора, ако се замислят сериозно, ще разберат, че имат потребност от Църквата. Ние имаме отговорността към тях, защото сме ,,ловци" на човеци, но нашата роля спира до тук – да им помогнем да осъзнаят потребността от вярата, от Христос. След това идва ред на техния избор. Нашата вяра принадлежи на младите повече, отколкото на който и да било друг: Православието е свободата, която се изказва чрез Любовта. Именно тук, в Църквата, младият човек реализира себе си.

Създава ли култура нашата вяра, погледнато към настоящия момент, Вие как мислите?

Със Своето учение Църквата дава отблясъци и сила на онези, които Бог е дарил с талант, както да пресъздадат образа на нереалната реалност в Църквата върху дъската в иконописта, на белия лист, или на музикалното поприще, в областта на църковната химнография. Защото нито молитвотворчеството е престанало с онези образци, които имаме от светите отци, нито пък това, което се твори като иконопис и стенопис... Всяко едно изкуство в Църквата има своето повторение на добрия модел. Вярвам например, че живеем във време, в което ще се създадат нови тропари, нови служби. Църквата има своето творчество: провеждаше се един хоров преглед на църковните хорове. Доколкото си спомням, радио "Сион" имаше вече няколко конкурса за литературна творба. Последният – с тема: ,,Пустинникът в мен", посветен на свети Иоан Рилски. Преди шест години бях в журито на конкурса, посветен на Рождество Христово, по случай 2000-та годишнина от раждането на нашия Спасител. И трябва да Ви кажа, че имаше много добри творби. Вярата беше вдъхновила хората. Сигурен съм, че там ще се появят образци... Ще обобщя: да, Църквата днес има и ще има своето творчество! Така трябва да бъде.

Какво е Вашето отношение към църковното почитане на пострадалите във времето на комунизма? Знае се, че има много пострадали свещеници, монаси, миряни... Може би трябва да попитам и: какво според Вас трябва да бъде отношението на днешните вярващи по този въпрос?

Аз мисля, че новомъченичеството е реалност. В това отношение примерът на Руската православна църква е много убедителен. Те постоянно канонизират свои новомъченици. И аз вярвам, че Светият Синод на Българската православна църква също ще вземе отношение и ще почете българските новомъченици. В България е имало, има достойни презвитери, монаси, миряни, има архиереи, които са устояли на всички изпитания и са отдали живота си за вярата Христова. Другото, в което вярвам, е, че те наистина предстоят пред престола Божий и се молят за нас. Оставили са земното, за да получат небесното. Те не са ни забравили, макар ние рядко да се сещаме за тях... Би било добре да се определи един ден, който да посветим на тях, да се напише служба за тях. Но все пак, това е от компетенцията на Църквата, тя ще се произнесе, чрез своя Синод.

Как свещеникът застава срещу секуларизацията в съвременното общество, която, ако трябва да сме честни, нахлува и в храма? Как учите хората, които идват тук да изпълняват това, което Църквата е прегърнала и осветила като вяра и основи на християнския живот?

Аз вярвам, че Дух Светий е довел хората в храма. Те постепенно ще научават онова, което не знаят за вярата и за живота на Църквата. Хората, които идват в Църквата, имат доброто желание да се учат. Малко по-трудно е за тези, които не са свикнали много-много да се изповядват. Това, например, са хора от по-старото поколение и занемаряването на християнския живот при тях е свързано с проблемите на едно особено време. Но не бива да се разсъждава така: аз ще се изповядам, за да се причастя. Едното не е средство за другото!

Човек идва в Църквата, за да се изповяда, когато е почувствал тежестта на своята греховност и търси разрешение за тази греховност. Когато човек осъзнае, колко много пречи грехът не само в църковния живот, той преодолява притеснението, свързано с Изповедта.

Служенето на Св. Литургия е за това – за да се причастяват хората. Това, което ми се иска един ден да се случи, е всички присъстващи в храма да се причастят. Тук пак ще се докоснем до темата за народа Божий. Когато имаме такъв народ, тогава Църквата е истинското Тяло Христово. Литургията е тук и сега. Хората това не могат да разберат. Литургията е възможност да бъдеш в Царството Божие. Ако има нещо, което да ме дразни, е това: че ние присъстваме на Литургия, защото смисълът на Литургията е изживяване на Литургията. Смисълът й е в това, с твоето религиозно съзнание да достигнеш в онази реалност, която е над тоя свят – а именно Царството Божие. Човек не е безсмъртен – ето това не искат да го осъзнаят християните и изобщо хората. Ние имаме възможност да получим това безсмъртие и тук, на земята можем да го получим! Затова е устремът на християнина – да придобие безсмъртието. Вярата е есхатология, защото човекът има един проблем – този проблем е проблемът със смъртта. Но, ето, идва Богочовекът и премахва страшната сила на смъртта. Ние преминаваме през смъртта по пътя за вечността. Тази вечност ще получим, ако тръгнем по трудния път на обожението. Част от този път, основна част от него е срещата ни с Тялото и Кръвта Христови. Ако съумеем да създадем Божия народ, няма да стоят спорове от рода: колко пъти през годината ще се причастяваме и кога. Ние, презвитерите би трябвало, преди да забраняваме това или онова, да си задаваме въпроса: изградихме ли това съзнание у вярващите, при което да сме спокойни за тяхното духовно състояние?! - Не, съвсем не! Ако истински живеем в Църквата, с нейния верови устрем, тези въпроси няма да ни плашат. Но трябва да се разсъждава по дух, не книжнически...

Възражда ли се българската църква, как мислите Вие?

Разбира се, че се възражда. Има вече доста млади хора в нея. Има хора, за чиято вяра вече сме спокойни. И това е радостта на свещеника – излязъл със Светите Дарове да види пълната църква, да призове този многолик народ и да получи неговия отговор.

Какво ще пожелаете на сайта и вестника ,,Православие БГ", какви са Вашите препоръки и критики към нас?

Радвам се, че в сайта, на страниците на вестника, виждам братското нам богословие – сръбско, гръцко, руско, румънско... В този смисъл ми се иска да ставате все по-популярни. Българските християни имат нужда да познават съвременното Православие в пълнота. И когато говорим за националност в Православието, звучи особено – нали националността ограничава, а вярата ни е вселенска. Ето, сега имам случай да ви благодаря, защото при вас винаги има поне един преводен материал, стремите се да поднасяте нова, актуална информация за църковните събития, за всичко, което се случва и по някакъв начин има отношение към нас и нашата вяра. Искам да ви пожелая тази динамика, която носите в сайта си и във вестника никога да не става статус.

Моята мечта е цялата православна, евхаристийна култура ясно да бъде изказвана. Иска ми се това, което се случи в близките ни страни, които успяха, намериха себе си, вървят смело и уверено, да се случи и тук. При нас нещата стават по-бавно, но стават, но това е нашата специфика. Сигурно така трябва и така става. Важното е да става. Навремето Зенковски го беше казал в един материал: ,,Не е страшно да излезеш от Църквата – случва се и това... Страшно е, ако не намериш пътя пак да се върнеш в нея". Става така, особено в наше време – човек се отделя от истината... Но страшно е, ако не се върне. Тук е ролята на презвитера. Той трябва да намери онзи, който се е отделил, да му покаже, да му помага, да го върне в Църквата.

https://www.pravoslavie.bg/

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2010г.

Игуменът на Троянския манастир беше осъден за дискриминация

За пръв път висше духовно лице в България беше осъдено за дискриминация, съобщи dariknews.bg

Игуменът на Троянския манастир епископ Теодосий трябва да плати глоба за това, че през 2008 г. е изгонил хора с увреждания от обителта и ги е нарекъл грешници и прокълнати.

Решението на Комисията за защита от дискриминация е обявено вчера, а за него съобщи Петър Кичашки, който е подал жалбата срещу игумена. Той призова Светия синод да освободи от поста осъдения за дискриминация игумен.

"Мястото му просто не е там", обяви в интервю за "Нова телевизия" потърпевшият, който е бил на посещение в манастира с майка си. Кичашки се оплака, че адвокатът на игумена е признал, че мястото е било посещавано от шумни и дори пияни компании, но въпреки това отецът е посочил тъкмо него и майка му за най-неприятните му посетители.

Игуменът на Троянския манастир епископ Теодосий заяви пред "Дарик", че няма да обжалва наложената му от Комисията за защита от дискриминация глоба в размер на 250 лв. и ще я плати. Той засега не смята да се оттегля сам от поста си, макар да казва, че вече е на възраст - на 77 години, над 50 години от които е работил за църквата, и би си отпочинал.

Преди две години отново в интервю за "Дарик" игуменът Теодосий казал, че е готов и 5000 лв. да плати, ако хората с увреждания, които е изгонил от храма, сезират Комисията за защита от дискриминация.

Той не се смятал за виновен, защото инвалидите вдигали много шум с количките и се държали много лошо.

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/11/25/999668_igumenut_na_troianskiia_manastir_beshe_osuden_za/


Ако потърпевшите след този инцидент са влезли повторно в църква или манастир, за мен те са хора без чест и достойнство.

На мен не ми се вярва Светия Синод да накаже епископ Теодосий.
А дори и да има някакво наказание, то ще е символично - примерно ще го освободят от длъжността игумен на Троянския манастир и ще го назначат за игумен на някой друг манастир (по-малък), или ще го пратят в някоя епархия като викарен епископ, или ще го назначат за началник-отдел в Патриаршията...

[Hatshepsut]

Въвеждат стандарт за попските бради

Мерките, които няколкото епархии в страната предприемат е с цел
подобряване на имиджа на свещенството


Брадите на поповете трябва да бъдат минимум 4 см.

Свещениците трябва да бъдат задължително с брада не по-къса от 4 см и калимавка на главата. Това предвижда инициативата на 6 епархии в страната. Компромиси няма да има за никого, независимо дали той е монах, или поп от бялото духовенство със семейство. Занапред и едните, и другите ще трябва да са спретнати, с чисти и изгладени раса, а на улицата непременно да са с калимавки. Черните бомбета, с каквито се перчеха някои от градските попове, вече са забранени, предвиждат мерките, които няколко епархии в страната са предприели, за да подобрят имиджа на свещенството. Те се въвеждат във Видинска епархия, вече действат в Софийска, Сливенска, Пловдивска, Ловчанска и Варненска, установи репортерска проверка на ,,Монитор". 4-сантиметровата брада се изисква още в решенията на Шестия Вселенски (Трулския събор, 681 г.), у нас обаче всеки ходи, както си иска. Това отбеляза духовният надзорник за Дупнишка духовна околия отец Георги Паликарски и окачестви като крайно неприлично поповете ни да ходят без специалната черна църковна шапка, наречена калимавка, както и да се разхождат по дънки и маратонки. Духовниците занапред ще бъдат наказвани, ако надуват цените на венчавките, кръщенетата, опелата, панихидите и молебените и не внасят процент от взетата такса в съответната митрополия. Свещеникът отец Петър Гърбачев е преместен от храма ,,Св. Николай" в Сливен и вече е селски поп заради вземане на по-високи такси от установените и своеволия, съобщи духовният надзорник на Сливенската епархия отец Силвестър Янакиев. ,,Отец Петър дори си позволяваше да ходи чак в Бургас да извършва треби, макар че свещеник не може да прави това в чужда енория. Дори ни го връщаха с полиция, защото хората там не вярвали, че е свещеник", разказа надзорникът. Непокорният поп обаче намерил цаката на митрополията, като завзел къщата при параклиса ,,Св. Мина", прекарал й електричество от собствения си апартамент наблизо и я дал под наем. В Дупнишката духовна околия пък един от свещениците – Методи Кръстев, е разпопен. ,,Свещениците са готови за промяна, но за съжаление само за финансова, а не и за духовна", заяви архимандрит Поликарп – духовен надзорник на Видинската епархия по време на специална свещеническа конференция за дисциплината вчера. Те разчитат на наученото до момента, не четат, а някои дори се срамуват да ходят с раса, отбеляза той и допълни, че ще има наказания, ако поповете не се поправят. Причината е създаване на интриги и неподчинение, обясни надзорникът, отец Георги Паликарски. Вече се изисква и свещениците да съставят проповедите си предварително и да повишават познанията си в богословието.

Прочети повече в Blitz.bg: https://www.blitz.bg/obshtestvo/4-sm-standart-za-popskata-brada_news133323.html

[Hatshepsut]

Църквата почва спасение на народа. Човек по човек. Душа по душа.

Българската православна църква публикува извънредно патриаршеско и синодално обръщение към православния клир, миряните и държавните институции във връзка с включени текстове за йогата на тазгодишните матури по БЕЛ.

Публикуваме цялото обръщение, подписано от Негово Светейшество Патриарх Неофит и митрополитите:

Възлюбени в Христа Бога братя и сестри,

На 20 май тази година, в навечерието на празника на светите братя Кирил и Методий, просветили славянството в Христа, образователното министерство принуди десетки хиляди български младежи да разсъждават върху ,,ползите" за тяхното личностно развитие от така нареченото учение ,,йога". От този ден насам Св. Синод, архиереите, а и всеки клирик на Българската православна църква приемаме протестите на православното паство. Виждаме недоумението на миряните, чуваме техните нескончаеми въпроси, защо на нас, но и на българския народ като цяло, ни се причинява това издевателство и каква е целта му? Вижда ли правителствуващият синклит, когото поменаваме в молитвите си, какво става, какво се извършва над душите на българите? Съгласен ли е той, дава ли си сметка за последствията, съучастник ли е в разтлението на националното тяло, или е просто безразличен?

Атаките срещу традиционното вероизповедание на българския народ не са от вчера. Всевъзможни секти, парарелигиозни учения, всякакви езотерици, псевдопроповедници и лъжепророци шетат из българската земя и тровят душите на объркани и беззащитни хора и особено на нашите деца. Казва ни се, че Църквата не бива да протестира срещу това, защото иначе ще бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Идва обаче момент, когато чашата на търпението прелива. Това е моментът, в който пропагандата на нетрадиционни религиозни учения и практики започва да се случва вече по разпореждане на държавната власт.

Държавната образователна власт многократно ни каза, че не намира за необходимо да бъде въведен задължителен учебен предмет ,,Религия" в българските училища. Сега същата тази държавна образователна власт, чрез изпитните тестове за матурата на завършващите средно образование български младежи, а така също и чрез текста за вътрешно оценяване по английски език за учениците от осми клас, ни уведоми, че тя иска нашите деца задължително да разсъждават не върху християнската култура, а върху ,,йога". Съвсем наскоро отбелязахме 1150-годишнината от покръстването на българския народ. И точно сега, в изпита за матура, просветното министерство вместо за тази годишнина, пита за ,,йога". След като ще е така, то и Св. Синод е в правото си, а пред Бога и народа е длъжен, да каже какво мисли по този въпрос.

Заявяваме, че за нас проблемът с присъствието на темата ,,йога" във въпросника за матурата не е плод на грешка или неуместно оригиналничене, а е елемент от едно планомерно, системно действие за възстановяване на езическите култове и ересите в България. След малко ще обясним защо смятаме така, но преди да преминем по същество, нека кажем няколко думи от по-общ характер, на първо място за толерантността.

Българската православна църква не може по никакъв начин да бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Напротив. В нашата църковна история има примери за човеколюбие и солидарност с инакомислещи и иноверни, каквито няма в историята на много по-големи и значими Църкви и народи. Нашата толерантност е доказана многократно. Нищо от това, което ще кажем тук не бива да бъде разбирано като проява на верска нетърпимост. Всеки може да вярва в каквото намери за добре, да не вярва изобщо или да се отдава на сатанизъм и бесовщина, ако смята, че това би го направило щастлив. Господ Иисус Христос ни е дал правилното, етично и нравствено учение. Но ни е дал и свободна воля. С тази свободна воля ние можем да изберем Него или да се отвърнем от Него. Нашият Бог ни е завещал, че вяра се преподава с любов. Не със сила. Затова и Българската православна църква проповядва Неговото учение и Неговия завет с любов към ближния. Без прозелитизъм, без гонения или обещания за материални облаги, но със състрадание и човешка болка спрямо отпадналите или неоткрилите Христа.

Като представители на религията, която е вградена в основата на европейска цивилизация и култура, ние ще се отнесем с разбиране и към всяка друга система от религиозни вярвания, която на базисно ниво изповядва свободата, достойнството и равенството между хората и чиито етични норми са съзвучни с нашите. Но ние сме длъжни да бием тревожно камбаната, когато сме изправени пред инвазията на парарелигиозни вярвания, които водят до разпадане на личността, разрушаване на обществения строй и до дезинтегриране на държавата. Не можем да се съгласим с каквито и да е учения, които толерират унищожаването на индивидуалността, накърняването на свободата, ограничаването на човешките права, както и с доктрини и практики, които дори за миг допускат, че човешката душа и човешкият живот не са абсолютна ценност.

Ние не осъждаме хората, попаднали в плен на заблудите. Ние осъждаме заблудите. Включително защото виждаме последствията от продължаващото разпространяване и насаждане на нетипични учения и духовни практики върху нашия народ. Последствия и за самата държавна власт.

Обични в Господа братя и сестри,

Истината е, че новото възраждане на езичеството в България не дойде с демокрацията, а започна далеч преди това. Още в началото на XX век се даде старт на методичното облъчване на по-интелигентните и затова по-откъснати от народната почва слоеве на населението с идеята, че в своето историческо развитие нашият народ е имал и други, ,,по-добри" вери, различни от православната или поне ,,изправящи нейните дефекти". Паралелно с това сред народа се впуснаха и започнаха активно да проповядват секти, чиито ,,учения" и до ден-днешен се представят като ,,оригинален български принос към съкровищницата на световната духовност", а всъщност са един елементарен плагиат, нескопосана смесица от близкоизточни ереси, далекоизточни окултни практики и индиански танци - паневритмия. Църквата е осъдила тези учения още тогава.

В първите години след установяването си комунистическата власт атакува наред с Българската православна църква и всички тези движения и учения. До момента, в който й хрумна, че ликвидирането на оказалото се твърде устойчиво православие в България може да стане именно чрез ересите. Кулминацията на този процес настъпи в края на 70-те години на XX век, когато пропагандирането и популяризирането на източните окултни учения и на домораслите ни ереси, беше издигнато в ранг на официална културна политика на държавата.

Парадоксалното е, че и до ден-днешен на някои наши интелектуални кръгове този чудовищен културен регрес им се привижда като проява на изключителна оригиналност, а в комунистическата епоха стимулираното от държавата изповядване на ересите се приемаше, неясно защо, за проява на дисидентство. Каква наивност! Да противопоставяш на тоталитарната власт ,,чистото богомилство" или да компенсираш дефицита на вяра в ,,светлото комунистическо бъдеще" с вяра във всякакви дохристиянски култове, включително сатанистки, е абсолютно безотговорно, да не кажем престъпно поведение към собствените ти народ и държава. На диктатурата и на тоталитаризма, както впрочем на всякакви други ограничения на свободата, може да се противопостави само свободата в Христа. Свободният в Христа човек. Свободата на безчинието и безредието е антисвобода; тя е друга форма на тоталитаризъм. Погледнете примера на страните от т.нар. социалистически лагер: тези които днес са за пример, са онези, които и преди и сега бяха и са свободни в Христа. А ние продължаваме да се питаме защо след 25 години не можем да се измъкнем от хаоса? Нима не виждаме, че хаосът е в душата на народа? И бива провокиран и усилван не само с мълчаливото толериране, но и с активната подкрепа на държавната власт. Бивша, а, както става ясно, и настояща.

Призоваването на ересите през 70-те години на миналия век беше последната фаза от войната, която тоталитарната държава беше обявила на Православната църква. Бог поругаван не бива и Той промисли много скоро след това тази власт да се срине в праха. Но посетите от нея отровни семена са жилави. Мнозина продължават да ги разпръсват сред народа с впечатляваща, фанатична последователност и с убедеността, че извършват патриотично дело и че именно по този начин ще помогнат за възраждането на нацията.

Странно защо се пренебрегват очевидни факти? Във всеки учебник по история пише, че България става държава и получава международно признание в момента, в който свети княз Борис-Михаил Покръстител с целия си народ приема светата православна вяра. Същевременно няма утвърден учен историк, а и просветен българин, който в своите професионални или любителски дирения из страниците на историята да не се е натъкнал на факта, че двата пъти, в които българската държава е изчезвала от политическата карта на света, това е било предшествано от периоди на безпределно шестване из народа на всевъзможни ереси. Малко преди края си тя е била заливана от пълчища лъжепророци и разпространители на налудни учения, объркващи народа и водещи го до униние и духовен ступор. В такава среда ликвидирането на държавността е било само технически въпрос.

Натрапчиво е усещането, че днешната ситуация, в която се намират обществото и държавата ни, удивително напомня на ситуацията, в която се е намирала България веднъж в края на X и втори път в края на XIV век.

Ежедневно чуваме отговорни фактори да се оплакват, че сме нямали национална доктрина! Че нацията нямала път и посока! Че сме губели идентичност!

Как очаквате да се създаде национална доктрина, без нацията да дефинира коя е нейната етична система? А как очаквате да има етична система, без вяра в Бога? Някой шумно алармират и повтарят, че загубваме идентичност!

Но ако някои не искат да приемат, че идентичността на българския народ е православно-християнска, то с каква точно възнамеряват да я заместят? С богомилска? Орфическа? Кибелска? Йогистка? Къде в някоя от тези ,,етични системи" откривате държавотворческия заряд?

Нямало било уважение към държавността и институциите! Как да има, след като на научни конференции и симпозиуми с най-високо държавно участие се венцехвалят ереси, в чиято идеология е залегнало отрицанието на йерархията изобщо и на държавата в частност? Как да има чувство за порядък, след като медиите се надпреварват да дават трибуна на домораслите ни синкретични псевдорелигиозни учения, за които вече споменахме по-горе. Или на още ,,по-модерни учения", които са същите стари ереси, обогатени с някоя и друга доза северноазиатски шаманизъм, натурализъм и магьоснически обреди, от които даже и вуду-жреците биха се засрамили. Сякаш най-прекрасното нещо, което би могло да се случи на българите е да престанат да бъдат просветен, културен и цивилизован европейски народ, а да бъдат сведени до нивото на разпилени, враждуващи помежду си кланове, всеки кланящ се на своите си тотеми, наподобяващи на някои африкански племена.

Няма да поникнат класове от това зърно, не и в българската почва. Първият канонизиран български светец – свети мъченик Боян-Енравота, княз Български, преди да погине от ръката на своя брат – прабългарски хан, е произнесъл следните думи: "Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог. А идолите и техните скверни жертвеници ще бъдат разорени така, като че ли не са съществували."

Православието няма да бъде победено! Но това, братя и сестри, което със сигурност ще се случи, ако отговорните ни фактори упорстват да прогледнат и не искат да видят реалното състояние на нещата, е, че техните имена ще влязат в учебниците по история редом с имената на онези печални български владетели от миналото, които безпомощно са наблюдавали как нацията им се затрива, а дадената им от Бога държава попада под чужда власт. Забележете, не защото тези чужди власти, които и да са били те, са имали по-многобройни от нашата армии, а защото са имали своята вяра и единна ценностна система, от които произтичат волята и силата на характера. Какво сме им противопоставили ние насреща? Разпилени богомили, объркани манихеи, безверие и апатия.

Някои наши отговорни фактори сякаш изпитват притеснение от факта, че и ние имаме вяра, от която произтича безупречна ценностна система, воля и морал. И всячески се опитват да ги принизят и подтиснат. Може би защото самите те са лишени от вяра и се боят от нейната сила? Жалко, ако е така, защото цената на безверието ще я платим всички. Те включително.

Скъпи братя и сестри,

Обръщаме се към всеки, кръстен в православната вяра българин, но най-вече към освещения клир на светата ни Църква, за да кажем следното. Ако сме искрено вярващи в Бога, ние не можем да се боим от нищо, още по-малко от истината. А истината е, че и ние имаме своя дял вина за това състояние. За това, че български държавни институции извършват такива провокации, сме виновни и ние. Не Църквата. Църквата е свята и безгрешна. А ние, нейните членове - човеци със своите страхове и слабости. Виновни сме, защото след като твърдим, че знаем, сме били и сме длъжни да научим тези, които не знаят. Да ги научим на вяра. Виновни сме, защото не сме се противопоставяли достатъчно енергично на тези, които умишлено искат злото на нашия народ. Не сме им противопоставили нашата вяра и нашия морал.

Истина е, че дълго време бяхме пасивни. Да, в началото на прехода ни бяха създадени умишлени пречки и беше провокиран разкол. Но тези пречки вече са преодолени. Българската православна църква в лицето на своя Св. Синод и своя честен клир е единна и сплотена. Време е да се посветим изцяло на съществените въпроси на нашата душеспасителна мисия.

Ние не се занимаваме и няма да се занимаваме с политика. Ние не се бъркаме и по никакъв начин не се намесваме в делата на другите вероизповедания, с които мирно съжителстваме отколе по нашите земи. Но ние, както впрочем и те, сме длъжни да следим и да се противопоставяме на всякаква форма на отклонение от нашите норми и ценности, която води до ограничаване на свободата, фундаментализъм, отричане на обществения ред, анархия и каквито и да е форми на неуважение към личността и накърняване на нейните права, достойнство и общоприетото ни разбиране за морал.

Държавата не иска да допусне изучаването на православна религия в училище. Добре. Обръщаме се, тогава, към всички учени с християнска съвест, на първо място литератори и историци, със следната молба: молим ви, прегледайте учебниците, по които учат нашите деца и ни покажете на колко места в тях, включително между редовете, се пропагандират еретически и езически учения. Църквата за жалост няма институционалния капацитет да се справи сама с тази задача. Но Църквата това сте и вие. Всички ние. Помогнете. Помогнете да открием семената на зловредните влияния върху подрастващите ни поколения и да ги изобличим.

Грижа на родителите е също да проверяват как биват учени и възпитавани децата им. Нека те сигнализират за всяка забелязана нередност и особено за разпространяване сред най-малките на нетипични за нашето общество учения и духовни практики.

Апелираме към всяко църковно настоятелство в диоцеза на Българската православна църква: в момента нямаме по-важна задача от грижата за хората, за душите им. Всяка стотинка, дарена от вярваща душа, трябва да отиде на първо място за разкриване на неделни училища, за християнска просвета и образование. Благодарим на държавата, че отпуска средства за ремонт на православни храмове, но първото, което Иисус Христос е наредил на апостолите не е да строят храмове, а е: ,,Идете и научете всички народи!" Нам е поверена отговорността да научим българския народ. Нямаме право да отстъпим от тази своя отговорност. И нямаме друга по-важна задача от тази. Става дума за спасение на човешки души и за спасението на този народ. Човек по човек. Душа по душа.

Нито един човек, пристъпил прага на наша църква не бива да бъде оставен необгрижен от свещенослужителя, да не бъде изслушан, да бъде оставен без утеха и насърчение. В църквата трябва да се върне човешкият разговор. Тя да стане място за общуване, за съпричастие и солидарност.

Всички ние, архипастири, пастири и монашествуващи, трябва да си спомним основното ни призвание, а то е да сме лечители на души човешки. Чрез тайнството на ръкоположението на нас ни е дадена благодатта на Светия Дух. Тази благодат ние сме длъжни да преподаваме и с нея да обгрижваме нашите ближни. Комуто много е дадено, от него много се изисква. Нам е дадено най-многото, Божията благодат. Затова обществото очаква и изисква от нас още повече. И ние трябва да бъдем на висотата на призванието и мисията си.

Повтаряме и дебело подчертаваме. Ние не призоваваме към религиозна нетолерантност и ще осъждаме всяка проява на агресивно отношение срещу непринадлежащи към нашето изповедание. Това, което искаме и което ще отстояваме, е да упражняваме свободно нашето право на изразяване на мнения и лични убеждения, като православни християни. Каквото право има всеки гражданин, а ние сме и граждани. Това наше право ние няма да упражняваме агресивно, както го правят съвременните ересиарси, но като даваме отпор на всяка нападка срещу нашата вяра и нашите убеждения. И най-вече, като обръщаме внимание върху пряката причинно-следствена връзка между надигането на ересите и развалата на обществото.

Не се бойте от хулите и крясъците, които ще се надигнат срещу нас. Църквата не е място за спокоен живот на клира. Тя е изградена върху мъченическия изкупителен подвиг на своя Основател, нашия Спасител и Господ Иисус Христос, Който умря за нас на Кръста, увенчан с трънен венец. Един ден Той без съмнение ще се върне в слава. И тогава всеки един от нас – архиерей, свещенослужител, държавник, мирянин – ще застанем пред Него и ще отговаряме за това, което сме могли да направим, но не сме направили за спасението на Неговия православен български народ. Отговорът ,,Беше ме страх" ще е грешен отговор.

Веднъж вече Възраждането на България е започнало от едно движение в недрата на българските православни християни. Второто ще започне пак оттам. Ако са останали държавници, които искат имената им да останат с чест в историята, нека помагат.

Защото всички сме длъжни да се обединим и изпълним завета на свети Константин-Кирил Философ: ,,Бидох, съм и ще пребъда" само с Господа Иисуса Христа.

Бог да пази България! Амин.

https://offnews.bg/

[Hatshepsut]

Църквата готви война против телефонните измамници

Църквата обявява война на ало-мафията, съобщи днес "Телеграф", позовавайки се на висши православни духовници.
След като бъде получена благословията на патриарха, до всички енорийски свещеници и манастири ще бъде спусната съответна заповед.

Ще бъде препоръчано на поповете, особено в малките населени места да предупреждават възрастните хора за схемите на телефонните измамници.

Това е най-новата идея, която в момента се обсъжда в Светия Синод. 99% от жертвите на ало-мафията са пенсионери, които въпреки усилията на МВР и медиите продължават да се доверяват на "майор Деянов", "доктор Иванов" и "агент Петров".

"Църквата е част от живота на хората. Остро осъждаме крадците, които посягат върху личността им и обират и последните им пари, събирани цял живот за деца и внуци - коментира пред "Телеграф" Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний.- Идеята да се включим в тази кампания като партньори в превенцията е много добра и ще се постараем да започнем час по скоро."

Това щяло да стане чрез структурите на БПЦ по места.

Жертвите на телефонните терористи са пенсионери, сочат и данните на МВР. Неофициално само за изминалата година сумата на отнетите от наивни старци пари удря 5 милиона лева.

"Особено в по-малките населени места, хората се притесняват да ходят в полицията, понякога до тях не достига и информацията от медиите, както е в големите градове - каза митрополит Антоний. - Нашата цел е църквата да е близо до тях и да ги защити. Затова подкрепяме идеята и ще направим всичко, за да ги информираме."

По думите му хората от селата познават и имат доверие на свещениците по места и точно те ще бъдат натоварени с тежката задача да им разкажат за схемите на ало-терористите.

Първо обаче трябвало да се спусне официално писмо от Синода и патриарха, които да разрешат и "легализират" кампанията.

"Идеята да помагаме и против телефонните измами е много добра, дори закъсняла. Това отдавна трябваше да се направи", коментира пред "Телеграф" и игуменът на Гигинския манастир йеромонах Никанор.

"За" идеята е и новоизбраният митрополит на Стара Загора Киприан, когото всекидневникът също цитира.

http://www.dnes.dir.bg/news/pensioneri-voyna-sinod-tzarkvata-izmamnitzi-24963461?nt=13

Да припомним, че енорийският свещеник на Кърджали отец Петър Гарена вече е обявил истинска война на телефонните измамници.



Всеки ден в края на сутрешната си проповед духовникът предупреждава еноряшите си да не бъдат лековерни и да не се хващат на обажданията. ,,През делничните на служба в църквата идват предимно възрастни хора, които най-често стават жертви на измамите. Няма да се уморя да повтарям и да ги предупреждавам", заяви отец Петър. Той не крие радостта си, че досега нито един от богомолците, които посещава редовно централния енорийски храм ,,Свети Георги Победоносец" в Кърджали не е станал жертва на ало-мафията. Отец Петър редовно следи медиите и е информиран за всяка нова схема, която прилагат по телефона измамниците.

https://www.24chasa.bg/novini/article/5968266