• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Guest. Please login or sign up.

17 April 2021, 08:56:57

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12637 Posts

Шишман
4800 Posts

Panzerfaust
779 Posts

Лина
700 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 128
  • Latest: Fiave
Stats
  • Total Posts: 20792
  • Total Topics: 1328
  • Online Today: 90
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 22
Total: 23

avatar_Hatshepsut

Намесата на военните в политическия живот на Турция

Started by Hatshepsut, 26 June 2020, 18:08:03

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Намесата на военните в политическия живот на Турция

Намесата на военните в политическия живот на съвременна Турция има своята предистория в Османската империя, върху развалините на която се създава Турската република. Ако тогава военните си поставят за цел реформирането на империята, за да предотвратят окончателното и разпадане, то в съвременна Турция военните са защитници не само на нейната външна и вътрешна сигурност, но и на конституционно установения републикански режим в нея. В настоящата статия си поставяме за цел на основата на турски, съветски, български и други източници да разкрием колкото е възможно по-цялостно проблема за политическата роля на военните в нейната историческа еволюция, практически резултати и перспектива в днешна Турция. В Турция дълго време темата за военните е табу за сериозни научни изследвания. За военните се пише или хубаво, или нищо. Положението вече е променено и се появяват много публикации, в които мястото и ролята на военните в политическия живот се разглеждат в неразривна връзка със социално-икономическото развитие на страната, влиянието на различните фактори, като все повече се разкрива единодействието на управляващата буржоазия и генералитета. Други турски автори обясняват политическата роля на военните преди всичко с необходимостта от възстановяването на периодично израждащата се в авторитарен режим многопартийна система. От голямо значение за нас са мемоарите на участниците във военните преврати. Доскоро в източноевропейските страни темата за военните в Турция не беше предмет на самостоятелно монографично изследване. През последните години обаче в Съветския съюз и в България се появиха по-малки или по-големи разработки, в които се разглеждат съществени аспекти от политическата роля на военните в Турция. Като пример в това отношение могат да се посочат публикациите на В. Давилов в Съветския съюз и на Дж. Хаков у нас. Характерно за публикациите на някои западни автори е, че те разглеждат ролята на военните в Турция не самостоятелно, а в контекста на сравнителни изследвания за политическата роля на военните в развиващите се страни, с подчертан социологически подход в анализа и оценката на събитията. Според Закона за вътрешната служба на турските въоръжени сили ,,задачата на военните е да опазят и защитят турската родина и установената от конституцията Турска република". С други думи, военните са не само защитници на териториалната цялост и независимостта на Турция, но и своеобразен гарант на републиканския режим в нея. За мястото, което заемат, и ролята, която играят военните в политическия живот, достатъчно е да се припомни, че от осемте президенти на републиката шест са военни, а единият от цивилните президенти е осъден на смърт след един от трите военни преврата, извършени в следвоенния период. Политическата роля на военните в Турция се предопределя до голяма степен от активното им участие в конституционното движение на ,,новите османи" и младотурското движение през втората половина на XIX в., от водещата роля, която те играят в Младотурската революция, в организирането и победата на Кемалистката революция и създаването на Турската република през първата четвърт на XX в.; от подкрепата на военните на кемалистките демократични реформи, с които се разрушават институциите на старата османска държава и се създават институциите на новата турска държава. Затова политическата роля на военните може правилно да се оцени, ако тя се разглежда в контекста на цялостното обществено-политическо развитие на страната, което в крайна сметка довежда до създаването «утвърждаването на Турската република. Танзиматските реформи от началото на 40-те години на XIX в. са нов етап във вестернизацията на Османската империя. От средата на 60-те години ,,феодално-бюрократичната по произход, но вече буржоазна по умонастроение" млада османска интелигенция започва да пропагандира различни нови идеи и концепции за превръщането на Османската империя в конституционна монархия. При това ,,новите османи" по думите на един от техните видни ръководители Мидхат паша идват до извода, че: ,,За провеждането на сериозна реформа сред един необразован народ като нашия необходимо условие е тези, които са на власт или искат да дойдат на власт, да имат под ръка армията. Защото, докато не се спечели войската, нищо не може да се направи." Борбата на ,,новите османи" довежда до провъзгласяването от султан Абдулхамид II през 1876 г. на първата в историята на страната конституция. С това се слага началото на първия конституционен режим, който формално съществува до Младотурската революция от 1908 година. Формално, защото султан Абдулхамид II, използвайки за повод Руско-турската война, разпуска парламента през 1879 г. и установява деспотичен реакционен режим на управление. Като отчита ролята на военните в политическия живот на страната, той провежда широка чистка сред офицерския корпус и организира повсеместното следене на офицерите и курсантите от военните училища. Султан Абдулхамид II създава много модерна за времето си шпионска централа, която ръководи лично. Така той успява да обезвреди повечето си противници, да вземе под свой контрол армията и да я превърне в опора на деспотичния си реакционен режим. Ограничената социална основа на конституционното движение на ,,новите османи", в което най-активно участие вземат военните, слабостта и политическата неопитност на зараждащата се национална буржоазия са причина то да бъде разгромено. Независимо от това частично постигнатият с провъзгласяването на конституцията успех вдъхва вяра на военно-цивилната интелигенция във възможността за намирането на конституционно разрешение на проблемите на страната. Затова още от самото начало намесата на военните в политическия живот се свързва с борбата за установяване на конституционно управление. След периода на спадане съпротивителното конституционно движение срещу деспотичния реакционен режим на султан Абдулхамид II отново набира сили и придобива още по-голям размах. Това движение, което отговаря на интересите на националната буржоазия, либерално-феодалните слоеве и се оглавява от представителите на младата военно-цивилна интелигенция, става известно в новата история като младотурско движение. Младотурците си поставят за цел да заменят режима на султан Абдулхамид II с конституционно управление и по такъв начин да предотвратят по-нататъшния упадък и разпадане на Османската империя. На Втория младотурски конгрес в Париж през декември 1907 г. се приема обща политическа декларация, с която се осъжда реакционният деспотичен режим на султан Абдулхамид II и се призовава за неговото отстраняване от трона и за установяването на представително (парламентарно) управление в страната. За постигането на тази цел се решава да се допусне използването на: въоръжена и невъоръжена съпротива, антиправителствена пропаганда сред населението и особено сред военните, всеобщо въстание, а така също и други средства според изискванията на конкретната обстановка. С приемането на въоръжената съпротива и всеобщото въстание като средства за постигането на поставената цел младотурското движение бележи нов етап в своето развитие, с което завършва в основни линии процесът на превръщането му от буржоазно-либерално в буржоазно-революционно движение. Младотурците пристъпват към подготовката на първата в историята на страната буржоазна революция. Те развиват активна дейност сред военните части, разположени в Македония и Тракия. В антиправителствената пропаганда на младотурците голямо съдействие оказват техните привърженици в генералния щаб: М. Кемал (Ататюрк), Исмет (Иньоню), М. Февзи (Чакмак), Кязим (Карабекир), А. Фуад (Джебесой) и други, които по-късно играят ръководна роля в Кемалистката буржоазно-национална революция. Младотурската революция започва в началото на юли 1908 г. в балканските провинции на империята с искане за възстановяването на конституцията от 1876 година. Офицерите и войниците от Солун и Одрин преминават без колебание към революцията. Младотурските комитети в градовете, без да чакат съгласието на султана, обявяват за възстановена конституцията от 1876 година. Поставени пред свършен факт, султанът и Високата порта са принудени със султански указ от 24 юли 1908 г. да обявят възстановяването на конституцията и свикването на парламента. Така завършва първият етап от Младотурската революция и започва т. нар. втори конституционен режим. Политическата власт по същество преминава под контрола на младотурците, но те не се ангажират директно с управлението на страната, като предпочитат да действуват задкулисно. Те не отиват към задълбочаването на революционния процес, защото се страхуват от масовото участие на народните маси в него, от разширяването на правата на нетурските народи. За младотурците най-важното си остава запазването на цялостта на Османската империя. Феодално-клерикалната реакция, недоволна от настъпилите промени в страната, с подкрепата на султана и някои външни сили и преди всичко Англия организира през април 1909 г. контрареволюционен метеж в Истанбул. Султанът приема исканията на метежниците за уволняването на младотурските офицери от армията, анулирането на мандатите на младотурските депутати, прилагането на шериатските закони и помилването на метежниците. На смазването на метежа и наказването на виновниците младотурският център в Солун сформира Армия на действието. Тя, без да срещне някаква съпротива, влиза в Истанбул и взема под свой контрол града и околностите му. Арестуваните метежници се предават на военен трибунал. Осъдените на смърт се бесят направо на електрическите стълбове по улиците. На 27 април парламентът взема решение за детронирането на султан Абдулхамид II и за изпращането му в Солун, където остава до Балканските войни18. С подавянето на метежа започва втория период от Младотурската революция. С внесените поправки в конституцията до голяма степен се ограничават прерогативите на султана и се разширяват пълномощията на парламента. Младотурците постепенно елиминират всичките си политически противници от опозицията и установяват еднолична власт. От 1913 г. цялата власт на млодутурците се съсредоточава в ръцете на триумвират, в който влизат най-видните им ръководители: Енвер паша — военен министър, Талят паша — министър на вътрешните работи, и Джемал паша — военноморски министър и военен губернатор в Истанбул. Този триумвират обвързва изцяло Османската империя с Германия и я въвлича на нейна страна в Първата световна война, завършила с фатални последици за по-нататъшната й съдба. Младотурското движение като приемник на конституционното движение на ,,новите османи" постига най-големия си успех с победата на първата в историята на страната буржоазна революция от 1908 година. Младотурците обаче се изявяват като непоследователни революционери, не предприемат радикални мерки за разрешаването на со-циално-икономическите и националните проблеми на страната, за ликвидирането на нейната зависимост от империалистическите Държави. Младотурската революция остава недовършена, но тя допринася много за по-нататъшното политизиране на военните и въвличането им в политическия живот на страната. Участието на Османската империя в Първата световна война завършва с пълния й разгром. По силата на Мудроското примирие от 30 октомври 1918 г. и Севърския мирен договор от 10 август 1920 г. победителите от Антантата не само разпределят помежду си владенията на Османската империя, но поставят под заплаха самото съществуване на турската държава. Трагичните за турския народ последици от Първата световна война пораждат сред него голямо разочарование от армията, което все повече прераства във враждебност към военните като цяло. Изтощението, отегчението и страхът от войната са толкова силни сред населението, че на много места в Анадола то се обявява против въоръжените сили поради това, че те могат отново да разпалят война. Реалната заплаха срещу съществуването на турската държавност предизвиква стихийната съпротива на турския народ срещу унизителните условия на Мудроското примирие и на Севърския мирен договор. Докато султанът и неговото правителство раболепствуват пред Антантата, турският народ намира в себе си морални и физически сили да отхвърли империалистическите договори и да започне борба за отстояване на независимостта си. Военните не остават настрана от стихийно започналата националноосвободителна борба на турския народ. Като се съобразяват с враждебността на населението към армията, те привидно стоят на втори план в този начален етап от борбата. Много военни, преоблечени в цивилни дрехи, агитират сред населението за необходимостта от съпротива срещу окупаторите от Антантата. Много от дезертиралите войници се включват в милиционерските части и партизанските отряди, за да защитават родния си край, живота и имота на близките си. Най-често офицерите, вместо да предадат оръжието и боеприпасите на разформированите военни части на окупационните власти, предварително ги изнасят от военните складове и ги предават на партизаните. В повечето случаи партизанските отряди и части на милицията се командуват от офицери, преоблечени в цивилни дрехи. По такъв начин създадените в различните области на Анадола милиционерски части и партизански отряди за борба срещу окупаторите образуват т. нар. национални сили. В тези съпротивителни сили участвуват предимно селяните, които са мнозинството от населението и са главната движеща сила на националноосвободителната борба на турския народ. Ръководна роля в тази борба играе националната буржоазия, която за разлика от компрадорската е заинтересована от запазването на териториалната цялост и независимостта на турската държава. Идеен вдъхновител на националната буржоазия е патриотично настроената военно-цивилна интелигенция, из средата на която излиза и ръководителят на националноосвободителната борба на турския народ М. Кемал Ататюрк. Военните играят водеща роля в организирането и довеждането до победен край на националноосвободителната борба и изграждането на Турската република върху развалините на Османската империя. След като Кемал Ататюрк се убеждава, че султанското правителство няма намерение да се съпротивлява на окупаторите от Антантата, той решава да замине за Анадола и оттам да организира борбата на народа за независима и суверенна турска държава. Той се заема енергично с обединяването на всички съпротивителни сили и създаването на единен национален ръководен център за борба срещу чуждестранните окупатори. То се опира на създадените по места буржоазно-патриотични организации в защита на правата на отделните райони и области. На конгреса на тези организации в Сивас през септември 1919 г. се приема разгърната програма за спасяването на страната от чуждестранните окупатори, като за осъществяването й се избира Представителен комитет от 13 души начело с Кемал Ататюрк. Тази програма се подкрепя от почти всички слоеве на турския народ с изключение на султана и подкрепящата го феодално-клерикална реакция и компрадор-ската буржоазия. Започналата в . Анадола антиимпериалистическа на-ционалноосвободителна борба на турския народ е първият етап на буржоазната националноосвободителна революция, която става известна в историята като Кемалистка революция24. Представителният комитет начело с Кемал Ататюрк се премества от Сивас в Анкара, откъдето ръководи по-нататъшния развой на революционната борба. На 28 януари 1920 г. Истанбулският парламент под влиянието на кемалистките депутати приема Национален обет, който е изработен на основата на решенията на Сиваския конгрес и предвижда създаването на независима, суверенна турска държава в границите, определени в Мудроското примирие. В отговор на приемането на Националния обет въоръжените сили на Антантата окупират Истанбул и разгонват депутатите от парламента, прекъсват всякакви връзки между Истанбул и Анкара, вземат под контрол всички правителствени учреждения. С подкрепата на Англия в Анадола се прехвърлят нови части от редовната гръцка армия. Антантата се опитва да постигне целите си чрез военни средства. През май 1920 г. специален трибунал в Истанбул издава смъртна присъда за Кемал Ататюрк и неговите най-близки сподвижници. След окупирането на Истанбул от Антантата Представителният комитет в Анкара поема функциите на временно правителство. На 23 април 1920 г. в Анкара се открива първото заседание на новоизбрания парламент (меджлис), който е наименуван Велико национално събрание на Турция (ВНСТ). За негов председател е избран М. Кемал Ататюрк. Всички депутати дават клетва за вярност към Националния обет. С ВНСТ се поставят основите на новата турска държава в границите, определени с Мудроското примирие.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Антантата и султанското правителство вземат незабавни мерки за ликвидирането на ВНСТ. Подкрепяната от англичаните гръцка армия преминава в настъпление и окупира Егейската област на Анадола и Източна Тракия. Срещу Анкара се насочва специално създадената от султанското правителство Халифатска армия. Освен това в различни градове на Анадола се организират бунтове срещу силите на ВНСТ. Предвид на това, че партизанските отряди и милиционерските части не са в състояние да спрат настъплението на гръцката армия, а още повече — да я разгромят, ВНСТ пристъпва към създаването на редовна турска армия. За това обаче то се нуждае от допълнителни финансови средства, екипировка и оръжие. Единствената страна, която може да окаже такава помощ, е Съветска Русия. На 26 април 1920 г. Кемал Ататюрк от името на правителството на ВНСТ се обръща със специално писмо до правителството на Съветска Русия. В името на обединяването на силите на двете страни в антиимпериалистическата борба за освобождаването на угнетените народи и бъдещото сътрудничество между тях той иска помощ предимно от оръжие, боеприпаси, военноинженерни средства и други материали на обща стойност 5 млн. рубли в злато. Съветското правителство, което само се нуждае от помощ за доразгромяването на интервенцията на империалистическите държави в своята страна, оказва желаната помощ на Турция. На 16 март 1921 г. в Москва се подписва договор за дружба и братство между Съветска Русия и Турция. Със съветската помощ кемалистите ускоряват създаването на редовна турска армия и се подготвят за решителни сражения. През 1921 и 1922 г. стават едни от най-големите сражения между новата турска редовна армия и настъпващите в Анадола гръцки войски, изходът от които е от съдбоносно значение и за двете страни. Турските войски освобождават целия Анадол от гръцките войски и на 9 септември 1922 г. влизат в Измир. На 11 октомври 1922 г. в Муданя на Мраморно море се сключва примирие между представителите на Антантата и Турция30. С това примирие се отхвърлят унизителното Мудроско примирие и грабителският Севърски мирен договор. На 24 юли 1923 г. в Лозана се подписва мирен договор между Турция и страните от Антантата, който представлява дипломатически завършек на национално-освободителната борба на турския народ. С победата на националноосвободителната борба на турския народ завършва първият етап от Кемалистката буржоазна национална революция. Вторият й етап включва провеждането на демократичните реформи и изграждането на новата турска държава по западен образец. Поради слабостта на националната буржоазия военните, които имат опита на традиционно силната професионална армия и централизираното държавно управление, на първо време доминират в политическия живот и управлението на страната. Така например в новоизбраното ВНСТ през август 1923 г. 80 % от депутатите са представители на военноцивилната интелигенция. Всички армейски командири и почти всички командири на корпуси са депутати. Висшите държавни постове и тези в ръководството на единствената легална и управляваща Народнорепубликанска партия, както и редица важни министерства се заемат от военни. Приетите от ВНСТ реформи следват една след друга, с които се изменят обликът и същността на новата турска държава. През август 1923 г. ВНСТ одобрява Лозанския мирен договор. След като през ноември 1922 г. се ликвидира султанатът, през октомври 1923 г. Турция се обявява за република и за пръв неин президент се избира М. Кемал Ататюрк, а министър-председател става Исмет Иньоню. През март 1924 г. със закон се ликвидира халифатът, а през април се приема новата републиканска конституция, която с известни промени действува до 1961 година. През 1925 г. се забраняват всички религиозни секти в страната, а през 1928 г. ислямската религия се отделя от държавата. През 1937 г. конституционно се обявява светският характер на Турската република. Осъществяват се реформи в областта на правописа, образованието, науката, културата, облеклото и други. През 1934 г. се отменят всички османски звания и титли и се въвеждат фамилни имена. Както през време на националноосвободителната борба, така и при изграждането на новата турска държава кемалистите се опират преди всичко на армията. Както изтъква Кемал Ататюрк: ,,Армията ни е единствената гаранция за турските земи и на нашите системни усилия за осъществяването на нашия идеал." Между първите военни ръководители обаче няма единство по въпроса за методите на изграждането на новата турска държава. Поради това се появява опасност от разцепление сред военното командуване. Това заставя Кемал Ататюрк да вземе незабавни мерки за деполитизирането на армията и за елиминирането на политическите си противници сред генералитета. Той не е против това, военните да играят определена роля в голямата политика, но не иска те да се ангажират с всекидневна политическа дейност и гражданското управление, което би довело рано или късно до подронването на авторитета им, до обезсилването на ореола им на спасители на нацията и защитници на родината. Армията в републиканска Турция все повече се професионализира и се държи настрана от ежедневния политически живот на страната. Въпреки това в голямата политика тя си остава главна опора на ,,гражданската власт, която зависи от нейната подкрепа, за да осъществява реформите си и да поддържа своята власт". Привидно деполитизирането на армията води до това, че висши офицери в цивилни дрехи заемат най-отговорните постове в държавното и партийното ръководство, в цялостния политически живот на страната. Деполитизирането на армията и едновременното доминиране на военните в управлението на страната продължава до края на Втората световна война. По същество деполитизирането на армията се използва от Кемал Ататюрк за елиминирането на политическата опозиция, съставена от представителите на консервативната клерикална военно-цивилна интелигенция, която не е съгласна с някои от кемалистките реформи, най-вече с ликвидирането на султаната и халифата и с обявяването на Турция за република. В редиците на тази опозиция се намират и едни от най-близките съратници на Кемал Ататюрк от времето на национално-освободителната борба като генералите К. Карабекир, Али Ф. Джебесой, Дж. Баяр и други. Кемал Ататюрк поставя тази генералска опозиция пред избора военна или политическа кариера. Тези, които избират военната кариера, той ги освобождава от високите политически постове, които заемат дотогава. След смъртта на президента Кемал Ататюрк през 1938 г. единствената легална и управляваща Народнорепубликанска партия, като има подкрепата на военните, още повече се одържавява, затвърдява еднопартийния си режим начело с новия президент И. Иньоню, който e обявен за ,,национален шеф". По време на Втората световна война Турция провежда политика на въоръжен неутралитет и военните засилват още повече влиянието си във всички сектори на управлението на страната. През първите две десетилетия от съществуването на Турската република военните доминират в управлението и политическия живот на страната. Те нееднократно се намесват, за да защитят републиката и кемалистките демократични реформи от посегателствата на феодално-консервативната клерикална реакция в страната. През същото това време военните подпомагат с всички възможни средства развитието и укрепването на турската буржоазия. В разговор със съветския посланик в Анкара С. Аралов относно предстоящите задачи на турското правителство Кемал Ататюрк казва: ,,В Турция няма работническа класа, защото няма развита промишленост. Дори нашата буржоазия тепърва трябва да бъде доведена до положението на буржоазна класа...Анадолският търговец трябва да се подпомогне и осигури неговото забогатяване." След Втората световна война укрепналата икономически и натрупала достатъчен политически опит турска буржоазия започва да оспорва доминиращата роля на военните в управлението на страната. В условията на многопартийната система и задълбочаването на демократичния процес военните постепенно се изтласкват на втори план в политическия живот. Въпреки това те продължават да играят важна политическа роля като защитници на страната и пазители на републиканския режим в нея. Парламентарните избори през 1950 г. се печелят от новообразуваната Демократическа партия (ДП) на едрите земевладелци и крупната буржоазия. Тя измества от властта управлявалата в продължение на 27 години доминирана от военните и по същество одържавена Народнорепубликанска партия (НРП). По-голямата част от висшите офицери постепенно се адаптират към новите политически условия, но радикално мислещите офицери с по-ниски чинове остават непримирими към управляващата през 50-те години ДП. Те оценяват политиката на тази партия като отстъпление от принципите на кемалистите ката идеология и по-специално от етатизма и лаицизма. Недоволството сред тези офицери намира своя израз в организирането на тайни комитети, които се подготвят чрез преврат да свалят от власт ДП. Управляващата класа в Турция, като отчита досегашната роля на военните в политическия живот на страната, отделя голямо внимание на подбора и подготовката на офицерския кадър, на взаимодействието между военните и политическата власт в условията на задълбочаващия се демократичен процес. Турция е една от малкото страни, в която са запазени военните лицеи от основаването им през 1845 година. От тях се подбират повечето кандидати за военните училища, и военните академии. Понастоящем във всички степени военни училища в Турция се обучават около 4500 души, от които ежегодно завършват около 1500. При степенуване мотивите на постъпващите във военните училища на първо място са икономическо-финансовите, след това — придобиването на стабилна и престижна специалност и не на последно място — по-високото ниво на обучение и подготовка, отколкото в гражданските училища. По данни за 1986 г. семействата на 75 % от кандидатите за военните училища имат месечен доход от 60 до 190 долара. От тях 30—40 % са занаятчии и дребни собственици, 20—30 % — чиновници, 15—20 % — работници и селяни, 8—11% — военни, 2—4 % — адвокати и лекари. От тези данни се вижда, че турският офицерски корпус се изгражда предимно от средните слоеве на турското общество. Формирането на идейно-политическите възгледи на младите офицери става на основата на кемалистката идеология. По такъв начин се иска те да бъдат предпазени от влиянието на различни други идеологии и течения. Практиката показва, че сред младите офицери и тези с по-ниски чинове радикалните аспекти от кемалистката идеология и други съвременни радикални течения намират добра почва. След израстването на военните по йерархичната стълбица и педагогическите чистки радикализмът все повече отслабва и губи позиции сред турския офицерски корпус. Управляващата класа в Турция прави всичко възможно, за да заинтересува военните от опазването на съществуващия режим в страната. Така например със съдействието на правителството средствата на Дружеството за военна взаимопомощ (ОЯК) се влагат в рентабилни и перспективни отрасли на промишлеността като електрониката, електротехническата, автомобилната, военната и други. Понастоящем ОЯК се е превърнал в мощен холдинг, доходите от който се използват за щедрото възнаграждение на военните и преди всичко на старшия и висшия офицерски състав. Така се изгражда материалната база на взаимното допълване на интересите на военните и на едрия монополистичен капитал в опазването на съществуващия режим в Турция44- Изтласкването на военните на втори план в политическия живот и адаптирането им към новите политически условия не става безболезнено. Непредсказуема е реакцията на радикалномислещите офицери с по-ниски чинове, които трудно скриват недоволството си от управлението на ДП през 50-те години. Когато в края на 50-те и началото на 60-те години на фона на все повече влошаващото се икономическо и финансово положение на страната непримиримата политическа борба между управляващата ДП и главната опозиционна НРП (лишена от правителството от почти цялото си имущество, поради това че е построено с държавни средства) довежда страната до дълбока политическа криза, радикалните офицери имат готовност за намеса в политическия живот чрез военен преврат. Опитът на правителството да използва военните за разрешаването на политическата криза в своя полза става повод тайно организираните радикални офицери без знанието на висшето командуване да извършат преврат на 27 май 1960 г. и да вземат властта. В течение на близо година и половина военно управление извършителите на преврата се опитват да проведат реформи в социално-икономическата област, в политическата и правната надстройка в духа на кемалистката идеология. Най-видните ръководители на ДП начело с Дж. Баяр и А. Мендерес са осъдени на смърт. Приетата под силното влияние на военните нова конституция през 1961 г. е най-демократичната в историята на Турция. С нея се разделят законодателната, изпълнителната и съдебната власт, разширяват се в значителна степен демократичните права и свободи на гражданите. Става възможно легализирането на различни идеологически течения, в това число и социалистическото движение, образуването на политически партии на класова основа. С този преврат военните до известна степен възстановяват водещите си позиции в политическия живот и управлението на страната. Тога обаче е само временно, защото социално-икономическото развитие и поляризацията на класово-политическите сили на турското общество, все повече утвърждаващата се власт на управляващата класа прави невъзможно оставането на военните по-продължително време начело на управлението на страната. Още повече през това време висшите и старшите офицери успяват да надделеят над радикално мислещите офицери, което довежда до отслабването на военното управление. След произведените парламентарни избори на основата на новата конституция през есента на 1961 г. военните предават властта на политическите партии.
 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
Предаването на властта на политическите партии не се одобрява от всички военни. Част от тях създават тайна организация и се подготвят чрез нов военен преврат да анулират изборните резултати и да установят отново военно управление. Така се стига до двата неуспешни опита за военен преврат на 22 февруари 1962 и на 20 май 1963 година. Ако през 1960 г. военните имат успех, това се дължи на факта, че действуват единни срещу правителството, оглавявано от цивилен политически деец. При двата неуспешни опита за преврат военните не са единни в действията си и имат срещу себе си правителство, оглавявано от такъв опитен държавник и бивш военен, какъвто е И. Иньоню, а президентският пост се заема от генерал Дж. Гюрсел. С потушаването на двата опита за преврат се прави определена стъпка към утвърждаването на многопартийната система, за което определен принос имат генералитетът и държавниците, дошли от военната кариера. В края на 60-те и началото на 70-те години Турция отново преживява дълбока вътрешнополитическа криза в резултат на социално-икономическото и политическо развитие и изострянето на противоречията в турското общество. Управляващата класа вижда главната опасност за себе си в засилването на влиянието на левите сили в страната. Действията на левите екстремистки групировки не могат сериозно да застрашат властта на управляващата класа, но допринасят много за създаването на атмосфера на страх и несигурност сред населението. Правителството на Партията на справедливостта (ПС) се оказва безсилно да се справи с кризата с политически средства. При създалата се обстановка управляващата класа се нуждае от друг механизъм на управление, който да защити по-добре интересите й. Той не може да се създаде без участието на военните. В обстановка на задълбочаваща се вътрешнополитическа криза радикалномислещите офицери се организират тайно и се подготвят за нов военен преврат — по-радикален, отколкото този от 1960 година. Висшето военно командуване и генералитетът като цяло, чиито интереси се преплитат с тези на управляващата класа, не искат да бъдат поставени пред свършен факт от радикалните офицери и също се подготвят за открита намеса в политическия живот на страната. На 12 март 1971 г. висшето военно командуване на турските въоръжени сили при пълното спазване на чинопочитанието от горе до долу със специален меморандум сваля от власт правителството на ПС като неспособно да се справи с политическата криза. Формира се подконтролно на военните надпартийно правителство, но се запазва парламентът. Ревизират се най-демократичните членове на конституцията от 1961 г. и се предприемат широкомащабни репресивни акции срещу левите сили. В тези си действия военните имат пълната подкрепа на буржоазните партии в парламента. Когато обаче те се опитват да проведат някои социално-икономически реформи в духа на кемалистката идеология, техните инициативи се блокират от същите тези партии в парламента. С други думи на военните се предоставя такава свобода на действие, за да постигнат това, което буржоазните политически партии не успяват да направят с политически средства. Когато установеният на 12 март военно-цивилен режим на управление изчерпва възможностите си, през есента на 1973 г. се произвеждат парламентарни избори и властта отново се предава на политическите партии. През втората половина на 70-те години в Турция се задълбочават и изострят междупартийните и вътрешнопартийните противоречия, вследствие на което нараства вътрешнополитическото напрежение в страната. Между отделните слоеве на управляващата буржоазия няма единомислие относно насоките на по-нататъшното социално-икономическо развитие на Турция, на задълбочаването и укрепването на демократичния процес в нея. От друга страна, се засилва влиянието на турската левица въпреки нейната разпокъсаност и противоречия между отделните й течения. В същото време все повече нараства влиянието на клерикалната анадолска буржоазия и на други крайно десни политически сили. Парламентарните избори от 14 октомври 1973 г. не дават възможност на нито една партия да състави самостоятелно правителство. Съставянето на силно коалиционно правителство се затруднява от различията в програмите на политическите партии, които варират от социалдемократическата по своята същност програма на Народнорепубликанската партия до реакционната програма на Партията на националистическото движение (ПНД). Първото коалиционно правителство, формирано от лидера на НРП Б. Еджевит, остава на власт малко повече от 8 месеца. Радикалната му програма среща противодействието не само на десните и крайно десните партии, но отчасти н на коалиционния партньор в лицето на Партията на националното спасение (ПНС). Това правителство би се разпаднало и по рано, ако не беше Кипърската криза от лятото на 1974 г. и интервенцията на турските въоръжени сили в Кипър. НРП използва благоприятната за нея обстановка в страната след събитията в Кипър, за да дойде самостоятелно на власт чрез до срочни парламентарни избори, но не успява. След най-продължителната в историята на страната правителствена криза от седем месеца се формира правителството на Националистическия фронт (НФ)— коалиция на десни и крайно десни политически партии начело с лидера на ПС С. Демирел. За разлика от радикалната програма на предишното коалиционно правителство програмата на това правителство се основава на антикомунизма и борбата срещу левите сили в страната. Затова по време на управлението на правителството на НФ голям размах получава борбата между крайно левите и крайно десните политически сили. Демирел, въпреки че не споделя напълно възгледите и не винаги одобрява действията на своите коалиционни партньори, като министър-председател не предприема нищо срещу тях, за да не даде повод за разпадането на правителството. Това правителство не успява да разреши нито един от наболелите проблеми на страната, дори с пасивното си поведение допринася за тяхното по-нататъшно изостряне. В досрочните парламентарни избори на 5 юни 1977 г. на първо място по получените гласове и броя на депутатските места излиза НРП, а на второ ПС. Нито една от тях обаче няма необходимото мнозинство за съставянето на самостоятелно правителство. Конфронтацията между тези две най-големи партии, непримиримостта и съперничеството между лидерите им прави невъзможно формирането на силно двупартийно коалиционно правителство. Опитите на Демирел и на Еджевит да формират колкото се може по-стабилни коалиционни пра-вителсва с по-малките партии не дават резултат, защото малките партии се възползват от ситуацията и поставят такива условия за участието си в едно или друго правителство, които многократно надхвърлят реалното им политическо влияние в страната. В резултат на това през периода от 1973 до 1980 г. в Турция се сменят 7 коалиционни правителства. Повече от 5 месеца парламентът не може да избере приемника на президента Ф. Корутюрк, чийто мандат изтича през април 1980 година. Освен това парламентът не може да вземе решение да се саморазпусне, за да се произведат нови парламентарни избори. Всичко това потвърждава безизходицата, до която е стигнала многопартийната система на управление в Турция. Политическата нестабилност, която е следствие преди всичко от социално-икономическото и политическото развитие на Турция, от своя страна влияе върху задълбочаването на икономическата н политическата криза в страната. През втората половина на 70-те години турската промишленост работи приблизително с половината от капацитетните си възможности поради недостиг на суровини и полуфабрикати, нефт и електроенергия, както и валута за доставянето им отвън. В резултат на това темповете на икономическо развитие постоянно падат, за да стигнат най-ниското си ниво през 1980 г. — от 7,2 % през 1976 г. на 1,7 %. Поради световната енергийна криза Турция е принудена да заплати за вноса на нефт от 6 до 8 пъти повече, което поглъща всички нейни валутни постъпления. От своя страна военните разходи поглъщат около 18—20 % от държавния бюджет. Само интервенцията в Кипър през 1974 г. струва допълнително 1 млрд. долара. Валутните резерви на страната от 1,4 млрд. долара през 1974 г. намаляват на 500 млн. долара през 1979 година. Външният дълг на Турция от 10,8 млрд. долара през 1970 г. се увеличава на 20 млрд. долара през 1980 година. Недоволството от поскъпването на живота, инфлацията и безработицата обхващат все по-широки слоеве на турското общество, което намира израз в разрастването на стачното движение и протестните демонстрации на трудещите се. Най-внушителна е стачката и демонстрацията след това в Истанбул през юни 1980 г., в които участвуват около 1 млн. души57. Към края на 70-те и началото на 80-те години борбата между крайно левите и крайно десните политически сили с използването на огнестрелно оръжие прераства в открит политически тероризъм, жертви на който стават видни партийни и профсъюзни дейци, общественици, писатели, журналисти с различни убеждения и политически възгледи. Коалиционните правителства се оказват безпомощни да се справят с все повече засилващия се политически тероризъм в страната, който всява страх и паника сред населението. В Анкара, Истанбул и много други градове и. области на страната се обявява военно положение, но въпреки това политическият тероризъм продължава и взема нови жертви. По такъв начин в началото на 80-те години в Турция иазрява дълбока политическа криза, която се утежнява от икономическата криза и се усложнява от непознатия дотогава по своите мащаби политически тероризъм в страната. Военните, които не остават странични наблюдатели на развоя на вътрешнополитическата криза, обвиняват за нея политическите партии и нееднократно ги предупреждават да обединят усилията си за извеждането на страната от тежката криза. Военните са недоволни от общата политическа амнистия, дадена от правителството на Б. Еджевит, защото според тях освободените от затвора стоят в дъното на политическия тероризъм. Недоволството на военните предизвикват клерикалните партии, конто се обявяват против светския характер на турската държава и желаят внедряването на догмите на ислямската религия в политическия живот. Според военните активизирането на кюрдското националноосвободително движение се дължи на слабостта на коалиционните правителства. След като коалиционните правителства не могат да намерят изход от политическата криза, военните се заемат да търсят изход от нея с военни средства. На 12 септември 1960 г. при пълното спазване на чинопочитанието от горе до долу военните извършват преврат и вземат властта. Основните цели на преврата са: запазване целостта на страната и единството на нацията, предотвратяване на.една гражданска война, осигуряване нормалното функциониране на многопартийната система и след това предаване на властта отново на политическите партии. За постигането на горепоставените цели военните установяват антидемократичен военен режим на управление в течение на три години, който след това е заменен с четиригодишен пслувоенен пслуграждански режим на управление. Парламентът и правителството се разпускат и се обявява военно положение в цялата страна. Законодателната и изпълнителната власт се съсредоточава в Съвет за национална сигурност, в който влизат командуващите сухопътните, военновъздушните, военноморските и жандармерийските сили. Той се оглавява от началника на Генералния щаб и ръководител на военния преврат армейски генерал Кенан Еврен. Военните след преврата се заемат енергично с ликвидирането на политическия тероризъм и успяват да възстановят реда и спокойствието в страната. Това става за сметка на задържаните в течение на 4 години 178 565 души, 64 505 души арестувани, 41 727 души осъдени, в това число 326 души на смърт63. Под силното влияние на военните през ноември 1982 г. се приема нова конституция и генерал К. Еврен се избира за президент със седемгодишен мандат. Новата конституция ограничава до известна степан демократичните права и свободи, но разширява значително правата на президента и изпълнителната власт. Характерна особеност на седемгодишния военен и полувоенен режим на управление е засилването на влиянието на частния монополистичен капитал върху икономиката и политиката на страната. В заключение могат да се направят някои най-общи изводи за политическата роля на военните в Турция. Значимостта на политическата роля на военните в дадена страна, в това число и в Турция, се намира в обратна зависимост от степента на социално-икономическото развитие, формирането и утвърждаването на обществено-политическите сили, изграждането и укрепването на гражданските институции на управление. Поради низката степан на социално-икономическото развитие, слабостта на обществено-политическите сили в Турция, по-специално недостатъчната политическа опитност на турската буржоазия, военните, които имат най-голям принос за победата на Кемалистката революция, имат доминираща роля в управлението на Турската република в първите две десетилетия от съществуването и, а след това продължават да играят съществена роля в политическия живот на страната. В условията на многопартийната система по-нататъшното социално-икономическо развитие и укрепването на социалнополитическите сили на турското общество и утвърждаването на политическите позиции на турската буржоазия политическата роля на военните отслабва и те остават на втори план в управлението и политическия живот на страната. За разлика от много други страни военните в Турция не проявяват склонност към установяване на военно управление за по-дълъг период и след всеки военен преврат доброволно предават властта на политическите партии. Това се обяснява с факта, че още в самото начало на намесата на военните в политическия живот те се ангажират и вярват в конституционното разрешение на проблемите на страната, а в съвременна Турция са гарант на конституционно установения републикански режим в нея. Не на последно място това е свързано с компетентността на военните, която рядко излиза извън професионализма им. С по-нататъшния напредък в социално-икономическото развитие, разширяването и укрепването на демократичния процес в Турция, политическата роля на военните все повече ще отслабва. Докато обаче управляващата буржоазия не се почувствува достатъчно силна с политически средства да опази властта си, дотогава ще стои открит въпросът за евентуален нов военен преврат в Турция.

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Дженьо Харков "Военните в политическия живот на съвременна Турция":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1483