Махиелъ Килъ - Животоописание на единъ българомразецъ

[Hatshepsut]

Скандалната злоупотреба с ,,Възродителния" процес срещу българските турци

Нидерландският учен Махиел Кийл и неговият принос към изопачаването на историята

Един от най-драматичните периоди в новата българска история са 80-те години на ХХ в. Това е времето на цялостен разпад на комунистическата система в социалистическия лагер, което бе придружено с редица трусове в обществото. Постепенно изглеждащите доскоро непоклатими механизми на тоталитарния строй отказваха да действат и властта спешно трябваше да търси тяхна компенсация. Така се достигна до срамната страница на т. нар. "Възродителен" процес.

Тя си имаше своята предистория. След като отпадна вярата в пролетарския интернационализъм, дойде времето на национализма. Тази тенденция се засили особено по времето, когато българската култура се ръководеше от Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков. Тогава тя успя да наложи националистическата линия, която в много отношения не се нравеше на официална Москва.

Връщането към изповядването на националните ценности имаше своите несъмнено положителни черти. След като комунистическата власт се опита буквално да изтрие българската национална памет, да раздели българите на "македонци", "тракийци", "добруджанци" и Бог кой знае какви, несъмнено имаше нужда отново да се върви към корените. Ето защо задълбочаването на научните изследвания в областта на историята, археологията и етнографията бе един изключително важен процес. Той започна още през 70-те години на ХХ в., но придоби особено голям тласък по време на честванията на 1300-годишнината на българската държава през 1981 г.

Така се създадоха важни инициативи като разкриването и експонирането на старите български столици Плиска, Преслав и Търново, микрофилмирането на старобългарски ръкописи от десетки световни библиотеки и книгохранилища, подпомагането на българския манастир "Зограф" на Атон и още много други начинания. На различни места в страната се провеждаха интензивни археологически проучвания. Появиха се много статии и книги, изследващи появата и развитието на средновековната българска държава.

За съжаление антихуманният "Възродителен" процес съсипа усилията на редица учени, работещи за разкриването на непознати страници от българската история. Научните изследвания силно се идеологизираха в желанието на лидерите на комунистическата партия да докажат на всяка цена българския произход на мюсюлманите (турци и помаци), живеещи на територията на България. Археологически, етнографски и лингвистични данни за такъв произход на част от мюсюлманското население несъмнено съществуват, но престъпният и грешен подход при "Възродителния" процес до голяма степен компрометира тези факти. След 1989 г. да се говори за тях стана ерес, а учените, пишещи по този въпрос, биваха заклеймявани.

Още по време на събитията от 80-те на ХХ в. като неформален лидер на протеста срещу провежданата от БКП политика на асимилация се изяви нидерландският учен Махиел Кийл. За съжаление в неговото публикувано през 1985 г. главно съчинение по въпроса, справедливата кауза за защита на българските турци потъна в одеждите на необуздан антибългаризъм. Това бе забелязано още тогава от видния български учен Мария Тодорова, днес професор по нова и най-нова история на Източна и Югоизточна Европа в Университета в Илинойс (САЩ). За съжаление нейната аргументирана критика на антибългарските позиции на Махиел Кийл в тези смутни времена бе разтълкувана като защита на партийната позиция.

След промените от 1989 г. "Възродителния" процес закономерно бе отречен, но тогава се залитна в другата посока. Нароиха се учени и всякакви дилетанти и кариеристи, които громяха тоталитаризма и всички негови деяния.

И тогава отново бе развято знамето на Махиел Кийл. През 2002 г. се появи българско издание на книгата му, а през 2005-а и 2017 г. - два сборника с негови статии, в които се засягат редица въпроси от българската история и култура. Много е важно, че всички те са спонсорирани главно от турски фондации. Тези съчинения бяха често цитирани от израсналото след 1989 г. поколение историци-османисти. Действително в началото без изследванията на Махиел Кийл не можеше да се мине, защото за разлика от него, българските учени не бяха допускани до архивите на Османската империя. През 90-те години на XX в. обаче това стана възможно и османисти като Е. Радушев, Р. Ковачев и други вече спокойно можеха да работят в Истанбул и Анкара.

Улисани в огромната информация, намираща се в тези хранилища, те обаче сякаш не забелязваха откровените антибългарски инсинуации на Кийл. Други, отгледани в инкубаторите и със субсидиите на "Отворено общество", открито се възхищаваха от нидерландеца и усърдно надграждаха тезите му. Това се отнася особено за яростното отричане на достоверността на българските извори за ислямизацията като хрониката на поп Методи Драгинов и летописите от Голямо Белово и Баткунския манастир "Св. св. Петър и Павел", както и в твърдението, че в българските земи през XV-XIX в. нямало турско робство, а някакво "присъствие" и "съжителство" между завоевателите и християнското им население.

През новото хилядолетие върху декларираната нашироко от самия Махиел Кийл "любов" към българския народ се спря и нашата видна османистка Елена Грозданова. Тя припомни думите му от неговата първа книга - ,,... какво може да се очаква от балкански аборигени, сред които пък българите са най-скапаният народ. Впрочем - продължи нататък проф. Грозданова, - не съм сигурна доколко в случая с холандския колега винаги и при всички обстоятелства може да се говори точно за наука, защото немалка част от написаното от него представлява по същество класическа смесица от истини, полуистини и откровени фалшификации, присъщи по-скоро на публицистиката с пропагандна цел и поднесени при това с един нетърпящ възражение менторски тон."

През следващите години името на Махиел Кийл отново се появи по скандален начин. Става дума за една негова отявлена фалшификация, публикувана в световната "Encyclopaedia of Islam" Според скалъпената от него теза, докато след обсадата на Плевен през 1877 г. костите на руснаци, румънци и българи са положени в прекрасен мавзолей, турските трупове били погребани в масови гробове, а по-късно били изкопани от българите и продадени за тор в британското земеделие. Последва аргументирана реакция на редица български учени и, очевидно смутен от нея, Кийл тихомълком премахна въпросния текст от сборника статии, издаден през 2017 г.

Само преди дни на бял свят се появи моята книга "Краят на Второто българско царство и съдбата на Златоградския район". В нея аз се занимавам с негативното отношение на самообявилия се за българофил холандец/нидерландец към културата на Второто българско царство, откъдето той вади заключения и за българската култура от османския период. Също така имам основни възражения срещу заключенията на Махиел Кийл по повод на етническите и религиозните процеси в източната половина на Родопите през XV-XVII в. В следващите броеве на "Труд" аз ще обърна внимание на някои от основните тези в излязлата книга.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Махиел Кил - Oсманците ,,освободили" българите от техните господари-изедници


Поредна турска награда за Махиел Кийл

Кийл се гаври и с използваните от наши класици като Вазов понятия "иго" и "робство"
В турската историография има тенденция да се гледа на завоеванието по-скоро като на благодат

Читателите на "Труд" знаят, че в няколко броя представям антибългарските тези на нидерландския историк Махиел Кийл, които за съжаление намират доста последователи и у нас. В тази статия се спирам на една от основните тези на автора, касаеща най-драматичната страница от българската история - османското завоевание през XIV в. В увода към българското издание от 2002 г. на издадената през 1985 г. на английски език книга "Изкуство и общество в България през турския период" Кийл отбелязва, че пише "с много обич към България и нейния народ". Дали наистина е така?

Червена нишка в повествованието на нидерландеца е как османците създават през XIV в. империя, позволила на българската християнска култура да съществува и просперира. Обратно - с възстановяването на българската държава през XIX в. високото османско изкуство е потъпкано и унищожено. Друг лайтмотив в цялата книга е за слабото развитие на българската култура и изкуство преди нашествието, което предопределя и ниското им ниво по време на османския период.

"Присъдата" на Кийл за българския народ е еднозначна: "скромен, смирен, най-лош в сравнение с всички останали хора на Балканите; с малък, ако не почти никакъв автентичен принос, и внос на всичко хубаво отдругаде." Неговата "любов" избуява именно в разказа за османското нашествие. Нидерландецът направо се подиграва със случилата се в края на XIV в. национална трагедия и нарича насмешливо изследванията на българските учени "теория на катастрофата". "Станало е почти клише всички проучвания, свързани с годините на османското владичество, да припомнят ужасите на завоеванието с неговите уж драматични разрушения." В книгата си Кийл се гаври и с използваните от наши класици като Вазов понятия "иго" и "робство".

Съвсем друго е отношението на нидерландеца към турската историография. С вълнение той разказва за "потомците на господствалата векове наред империя, разпростряла се на три континента". Ето защо турският "подход е доста по-многопластов и не така еднолинеен, както при българите, ограничени в тяхната мисъл и действие от малката си планинска страна."

Според Кийл, неговите български апологети и турските историци, в навечерието на завоеванието балканските народи се намират в "ужасна разруха", причинена от междуособиците между тях. Страшна е обрисуваната картина на беззаконията, на които са подложени българи, гърци и сърби от собствените им управници. Те пъшкат от ужасите на непрекъснати войни и тегобите на непосилни данъци. Огромни територии са напълно обезлюдени, а които не са избити в сражения, загиват от бушуващата чума.

Османците само се възползват от ситуацията. Ето защо българите въобще не са изтикани масово от плодородните равнини, както се твърдяло неправилно. Турците не са взели най-добрите земи, за да оставят планинския пущинак за обработка от бегълците, които те са прокудили. Моделът на колонизация, казва Кийл, по-скоро се определял от фактора на образуваното след междуособните войни "свободно място".

По този начин "турците донасят траен мир на тези земи - пише нидерландецът, - застрояват ги отново и там където е необходимо, отново ги заселват. Така в турската историография се забелязва тенденция да се гледа на завоеванието по-скоро като на благодат, отколкото като на трагедия за балканските народи. Или както казва известния историк Узунчаршалъ, като "освобождение от жестокостите на собствените им господари и връщане към ред и справедливост."

В книгата си Кийл се опитва да покаже колко са толерантни османците и как отнемат само някои от църквите за джамии, докато останалите великодушно оставят на християните. Естествено вземат най-хубавото - примери от София, Охрид, Солун и др. В по-късни времена завоевателите пък измислят различни претексти за конфискация. Същевременно според законите на шериата на християните не е разрешено да строят нови църкви, а само, и то при определени условия, да ремонтират старите.

Нататък Кийл пояснява: "Подобни църкви-джамии са свързани обикновено със завладяването на града и символизират победата на исляма. Затова те са наричани "Фетхие Джами", т. е. "Джамия на победата". Значението им е по-скоро политическо, отколкото религиозно." Тук напълно ще се съглася с нидерландеца, виждайки как през 2020 г. Ердоган се обявява за наследник на султан Мехмед Фатих (Завоевателя) и превръща отново в джамии древни църкви, на които Ататюрк е дал статут на музеи.

Заключението в края на първата книга на Кийл е очаквано. Българската култура от османския период е най-слабо развита на Балканите, защото такава е била и преди, по време на Второто царство. Където пък има някакви постижения, като например Черноморието, то това се дължи на други народи, живели по тези земи. Именно Османската империя осигурява на българите просперитет и възможност за развитие, които обаче те не признават. Причината е в "дивия" български национализъм, който не е култивиран и цивилизован като у гърци и сърби. Няма съмнение, че "Изкуство и общество в България през турския период" е еманация на антибългарски дух, какъвто рядко се среща дори и сред най-заклетите врагове на нашия народ през вековете.

Човек би могъл да очаква, че в публикуваните през 2005 и 2017 г. сборници със статии на Махиел Кийл ще има някаква корекция в позициите му. Нали омразната БКП и инициираният от нея "Възродителен" процес са останали далеч в миналото? Нищо подобно! Още в началото на сборника от 2017 г. "България под османска власт. Събрани съчинения" нидерландецът е категоричен, че турското завоевание е носител на култура за България, а не "катастрофа", както го представят българските историци.

В това отношение е характерна статията за важната летопис "Огледало на света" на ранния османски историк Мехмед Нешри, където най-подробно е отразено завладяването на българските земи. Целта на тази работа е да генерира доказателства, че епопеята на падането на България под османска власт не е така героична, както е представена в "националистическата" версия на българската историография. В такъв вид тази представа била използвана за целите на пропагандата при социализма (!?).

Още в началото Кийл въобще подлага на съмнение българския характер на нашата държава през последната третина на XIV в. Според него тогава тя е разделена на три части. Едната от тях е добруджанският деспотат, създаден от турци - християни-гагаузи. Останалите две части са под управлението на династията Шишмановци, които по произход пък били тюрки-кумани. Предишната българска династия, тази на Тертеровци, пък произхождала от тюркското племе кипчаци.

В статията Кийл се опитва да ревизира "линията на партията" в представянето на "героичната съпротива" на българите срещу османските "поробители". Според него почти всички градове и крепости на Шишманова България са се предали без бой. Последните проучвания обаче ясно и категорично представят българският владетел като един от най-последователните борци на Балканите срещу османската напаст.

Жалко е, че и днес възгледите на Кийл намират привърженици у нас. Така например за мен е необяснимо как сборникът от 2017 г. е представен не някъде другаде, а в Института по българистика на Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", точно срещу многострадалния Царевец. Не знам как е минала проведената на 7 март 2018 г. презентация, но в анотацията е записано, че статиите и наблюденията на Кийл улесняват достъпа на професионалните историци до научните знания!

Злополучното представяне на антибългарските съчинения на Кийл във Великотърновския университет

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Как апологет на ,,Възродителния процес" става уважаван турски професор

"Новата" вълна в османистиката отрича изцяло насилственото ислямизиране на християните

В няколко поредни броя на "Труд" разглеждам антибългарските писания на нидерландеца Махиел Кийл и, за съжаление, на доста многобройните му български последователи. Основни акценти в неговите "изследвания" са периодите на Второто българско царство (XII-XIV в.) и на първите векове от османското робство (XV-XVII в.) Според Кийл културата и изкуството на българския народ през въпросните столетия са на много ниско ниво и решително отстъпват на тези на другите балкански страни.

Няма как в книгите на нидерландеца да не се засяга болния въпрос за ислямизацията на населението в Родопите. Теренът там е силно "разкалян" след грубите и непохватни опити за всякакви "кръстилки" и "възродителни" процеси през предишното столетие. По този въпрос винаги се отива от едната в другата крайност. След като през 80-те години на XX в. беше вменявано, че всички български турци са помохамеданчени българи, днес "новата либерална" вълна в османистиката се опитва едва ли не да зачеркне проблема за ислямизацията, превръщайки акта на приемането на чуждата религия в "свободен избор" на християните. Впрочем това върви в крак с измислянето на всякакви евфемизми от рода на "османско присъствие", целящи да завоалират тежките последствия от турското нашествие върху българския народ.

"Новата" вълна в османистиката отрича изцяло съществуването на насилствено ислямизиране на християните. Еманация на тази тенденция е пълното отхвърляне на т. нар. домашни извори - летописа на поп Методи Драгинов, хрониката от Голямо Белово и тази от Баткунския манастир "Св. св. Петър и Павел". В обобщен вид и трите ръкописа свидетелстват за масови потурчвания в Родопите и прилежащата област, извършени най-общо в средата и третата четвърт на XVII в. И трите отбелязват 218 разрушени църкви и 32 (33 в летописа на Методи Драгинов) манастира между Станимака (Асеновград), Баня Самоковска (Голямо Белово) и Костенец.

Махиел Кийл е най-краен и направо се подиграва с тези ръкописи и с българите, които им вярват и така подхранват своето ниско национално самочувствие. По-назад не остават много български османисти, някои от които само преди четири десетилетия са били сред най-активните апологети и пропагандисти във "Възродителния" процес. Така изтъкнатият днес историк Евгений Радушев нарича самата представа за масово насилствено вкарване на християните в мюсюлманската вяра мит, а подходът - "възрожденско-митологичен". "С времето използването на митове набра скорост и в модерната българска историография самият мит се превръща в своего рода документ."

Научното развитие на автора на тези мисли до голяма степен илюстрира случилото се по нашите земи преди няколко века. През 2008 г. излиза фундаментален труд на Евгений Радушев за помаците от Западните Родопи, където са засегнати основните му виждания за ислямизацията. Обобщено това е тезата за "мирен", а не насилствен процес, както и пълно отричане на домашните извори по въпроса.

В този труд срещаме следните генерални постулати: "Ислямизацията е въпрос, който не може да бъде решен в светлината на господстващата доскоро в българската историопис марксистка идеология с присъщото є политизиране на изследователския процес"; "Тогава (при "Възродителния" процес - Н. О.) господстваше идеята, родееща се с историческия мит, че актовете на ислямизация са били предимно насилствени"; "Фиксацията за ислямизационен апокалипсис се превърна в идеологема, положена в основите на "Възродителния" процес"; "При българските османистични проучвания... става дума за изоставане, дължащо се на идеологически ограничения на господстващата до неотдавна марксистко-ленинска схема, която не позволяваше, дори и наказваше, отклонения към "буржоазната методология".

Но аз искам да обърна внимание на една рецензия на Е. Радушев върху докторската дисертация на млад османист, носеща датата 11 април 2017 г. Тя е напълно в синхрон с изповядваните от него през последните години схващания. Професорът заключава: "Тук не мога да не си спомня недалечното минало, когато на българските историци бе забранено дори да споменават, че в Източните Родопи живеят турци."

Нека сега се върнем години назад, когато също на 11 април, но през 1985 г., в Кърджали е публикувана брошура, изградена върху лекция на Е. Радушев, изнесена чрез Дружеството за разпространение на полезни знания "Георги Кирков". Целта е да се ограмотят хората от населените с турци села и да се разяснят постулатите на провеждания от БКП "Възродителен" процес. Тази брошура днес е антикварна рядкост, но съдържанието є е известно чрез излязлото през 2007 г. полезно изследване на историка Тодор Балкански върху различните "възродителни" процеси през XX в.

Съдържанието на това писание може да ни стресира. Радушев убедено смята, че благодарение на "Възродителния" процес "българските граждани с турско-арабски имена възстановиха своите български имена". Нататък определя Турския възродителен процес като "довеждане докрай на българското Възраждане". "Възстановяването на имената" той вижда като "ликвидиране на последните рани" от османското владичество. Накрая Радушев заявява, че разполага с непоклатими факти, показващи, че българските турци са всъщност "българи".

Човек наистина трябва доста да се изпоти, за да открие тази друга страна от биографията на уважавания днес професор в престижния турски университет "Билкент" в Анкара. Сякаш някой нарочно е изтривал в интернет-пространството неудобните моменти от нея. И все пак - "написаното остава", както твърдят класиците.

Е. Радушев е един от 15-мата автори, създали "учебника" на "Възродителния" процес под надслов "Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и Националновъзродителния процес", издаден през 1989 г. В увода на въпросното пособие четем знаменателното: "В развитието на българската нация важно място заема процесът на възраждане и утвърждаване на българско национално съзнание у тези граждани на HP България, дедите и прадедите на които са били подложени на ислямизация и народностна асимилация по време на петвековното османско владичество." И нататък: "Предложеният очерк има за цел да разкрие основните етапи в развитието на съзидателните, разрушителните и възродителните процеси, които протичат в историята на българския народ и по-конкретно сред българското мюсюлманско население от късното средновековие до наши дни."

Няма грешка - това е същият Радушев, който през 2017 г. ще напише, че му е било забранено да споменава за български турци в Източните Родопи. Очевидно той неистово е желаел това, но е бил окован във вериги от комунистическата власт.

Нещата се изяснят, когато надникнем в архивите на БАН и всесилната Държавна сигурност. Оттам научаваме, че Евгений Радославов Радушев е секретар на създадения през 1986 г. Научно-координационен съвет по Възродителния процес към Президиума на БАН. А още от 12.08.1983 г. е секретен сътрудник на ДС с псевдоним "Радков", а за службата си нееднократно получава възнаграждение. Твърди се, че за заслугите във Възродителния процес Радушев е удостоен с високия орден "Червено знаме".

Не случайно разглеждам Евгений Радушев до Махиел Кийл. Но ако единият е нидерландец, то другият, доколкото ми е известно, е чист българин. И освен това нидерландецът Кийл никога не е променял своята позиция за разлика от българина Радушев. И нека турските колеги по-внимателно се вглеждат в биографиите на професорите, които канят в своите университети.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Животоописание на един българомразец


Махиел Кийл като директор на Нидерландския историко-археологически институт в Истанбул

Какви ги натвори нидерландецът Махиел Кил
Използвайки престъпленията на комунистите, той атакува цялата българска историческа наука

В предишната си статия обещах на читателите на "Труд" в няколко поредни броя да им разкажа за антибългарските концепции на нидерландеца Махиел Кил. Този анализ е много необходим не само за нашата историография, но и за цялостното формиране на общественото мислене на днешните българи. През тези месеци по въпроса за Северна Македония се видя колко са важни историческите теми в съвремието. Същото се отнася за драматичния период на "тъмните столетия" - XV-XVII в., когато въобще се решава въпроса за оцеляването на българската нация.

Именно там са прицелени изстрелите на Махиел Кийл, чието име нашумя във връзка с проведения от БКП през 80-те години на XX в. антихуманен "Възродителен" процес. Използвайки престъпленията на комунистите, той атакува цялата българска историческа наука и десетилетния труд на стотици учени в изследването не само на османския период, но и на Второто българско царство (XII-XIV в.) В писанията на нидерландеца са отречени постиженията на нашата средновековна култура, като тя е определена като нискокачествена и най-слабо развита в сравнение с околните народи.

Не бих се занимавал с писанията на Махиел Кийл, ако в периода след 1989 г. в България не се нароиха доста негови последователи, които днес непрекъснато преиздават съчиненията му. Условно наричам тези учени, журналисти и общественици "либерална" вълна. Отличителната им черта е изявеният нихилизъм, омаловажаването и отричането на българските приноси в световната култура. Забележителен е фактът, че на времето мнозина от тези историци бяха активни поддръжници на "Възродителния" процес, а днес съответно станаха професори в престижни турски университети.

Типичен пример за съвременната проекция на тези тенденции бе предаването на покойния Георги Коритаров "Свободна зона". През цялата 2020 и началото на 2021 г. темата за Северна Македония бе основна, като от време на време бе измествана единствено от тази за българската "вина" за депортирането на евреите от македонските области по време на Втората световна война. Напоследък обаче все повече предавания бяха посветени на "Възродителния" процес - страница, която се счита за затворена в нашата история. За да бъдат "преосмислени" станалите събития бяха канени учени като Стефан Дечев, отличаващ се с опитите за "корекция" на българската история.

В поредицата ми от очерци е необходимо на първо място да бъде осветена биографията на Кийл, поне, доколкото е отразена в Интернет. Прави впечатление, че статията за него в българския вариант на "Уикипедия" e най-голяма, в англоезичния са му отделени едва три реда, а в родната си нидерландска версия Кийл въобще отсъства. А след оскъдните сведения англоезичният вариант препраща към турския справочник "Who's Who in Turkish Culture and Art".

Споменавам за това, защото отношението и зависимостта от турската държава към Махиел Кийл са основополагащи в целия му житейски път. Чрез системата Google Scholar e изчислено, че за 34 години след публикуването на главната му монография за българската култура и общество през османския период, тя към 11.02.2019 г. е "натрупала" едва 74 цитата без статиите на кирилица. Това показва, че на Запад книгата не е придобила никаква публичност нито по темата на българската история, нито по-общо за съдбата на Балканския полуостров под османската власт!

За сметка на това нидерландецът е възхваляван в различни турски, главно научно-популярни, издания. Такъв е случаят с Cornucopia Magazine от 2012 г., което се определя като "списание за почитателите на Турция... на всичко турско: история, култура, изкуство, храна, пътувания." Там Холта Вриони публикува статия със заглавие "Храбрецът-учен Махиел Кийл". С едри щрихи авторката рисува образа на "холандския архитектурен историк Махиел Киел, който рискува живота и здравето си в своята мисия да разкрива унищожаването на османските паметници на Балканите." Една част от статията се отнася главно за България и затова ще я цитирам дословно:

"Често чуваме за журналисти, които рискуват и дори губят живота си, промъквайки се в опасни зони, за да съобщят на света за престъпления срещу различни страни и народи. Но едва ли очаквате да научите за учен, който поема такива рискове в своите изследвания. Скок от прозореца на хотел за да избегне вниманието на копоите на режима при посещението на определена страна; отклоняване на прикрепените агенти на "Червената милиция" с примамката на красиви жени, докато той тайно се промъква; забаламосване на "екскурзоводите" на режима с уиски, което завършва в ареста... Такива истории са изненадващи за един историк на изкуството, който просто се опитва да изучава османската архитектура..."

Тук трябва да се отбележи, че предвид писанията на Кийл, контраразузнаването на балканските страни (включително на "капиталистическа" Гърция) е имало предостатъчно основания да възпрепятства неговите пътувания. Въпреки това само през 1969 г., по собственото му свидетелство, той изминава 15 300 км с малък екип и високопроходим "Ленд Роувър", посещавайки забранени тогава дори за българите гранични зони. Същото се повтаря и през 70-80-те години на миналия век.

Най-новото славословие в турските медии е от 2019 г. Този път цел на "спасителя" Кийл са османските паметници на гръцка територия. В статията "Dutch historian who saved Ottoman monuments in Greece" Фатих Хафъз Мехмет описва неговите "херкулесови усилия, за да спаси някои паметници от османската епоха в Гърция от тяхното унищожение." Цитиран е самият Кийл, който заклеймява гърците като варвари, които унищожават прекрасните произведения на османската архитектура. Впрочем подобни обвинения нидерландецът хвърля и срещу България, макар за съхраняването на запазените старинни джамии у нас да се полагат неимоверни усилия. Питам се какво би казал през 2020 г. Кийл, когато на две от емблематичните византийски църкви в Константинопол/Истанбул ("Св. София" и "Карие") бе отнет музейния статут, даден от ататюркска Турция, и бяха превърнати отново в джамии.

И така, Махиел Кийл е роден в Нидерландия през 1938 г., а след завършването на основно образование в родното си село Вормервеер до 1976 г. е зидар по архитектурно-реставрационни дейности. Някъде там добива висше образование, но от данните в Интернет, както и от предговорите към издаваните в България негови книги от последователите му, не става ясно какво точно е то. Интересите му към изкуството на балканските страни датират от самия край на 60-те години на ХХ в. Кулминацията на първия етап от творческата дейност на Кийл е през 1983 г., когато защитава докторска степен с дисертация "Църковна архитектура и стенопис на България в османския период" в Амстердамския университет.

Махиел Кийл започва редовна научно-преподавателска дейност в своята страна в университета в Утрехт едва през 1993 г. на 55-годишна възраст. Любопитно е, че въпреки да няма научни звания, още през 1992 г. той е избран за "почетен доктор" на не особено известния университет в Еге, област Измир. По-късно Кийл добива същата титла и от други турски университети.

Така или иначе през последните три десетилетия на ХХ в. нидерландецът обикаля Балканите, а също така активно работи в турските архиви. В резултат се появяват редица статии, много от които са посветени на историята от османския период на някои български градове. През 2003 г. се пенсионира на 65-годишна възраст от университета и получава награда - става директор на Нидерландския историко-археологически институт в Истанбул.

https://trud.bg/