• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 22:01:04

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,786
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 204
Total: 205

avatar_Hatshepsut

Информационен Портал на българите в Украйна

Started by Hatshepsut, 27 September 2018, 21:20:10

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Нов паметник на Хаджи Димитър в Украйна


Бюст-паметник на Хаджи Димитър бе открит в украинския град Мелитопол, в областта, в която живее най-голямата българска общност, съобщиха от пресцентъра на НФСБ.

На тържествената церемония е присъствал зам.-председателят на Народното събрание и лидер на НФСБ Валери Симеонов. Той е в Запорожието по покана на българската общност там за IX-я Събор на българите в Украйна.

"За мен е чест да засвидетелствам признанието на цяла България към вас като общност, която отстоява и пази българския дух, традиции и култура", се е обърнал Валери Симеонов  към  българите в Украйна.



https://bnr.bg/post/101339759/nov-pametnik-na-hadji-dimitar-v-ukraina

Hatshepsut

Виктория Марчева, 28 г., Украйна: "В България винаги се връщам като в роден дом, там завинаги ще живее част от сърцето ми"


,,Де е България?" е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Днес в компанията на Виктория Мрчева, 28 г., от Украйна, ще се опитаме да разберем малко повече за бесарабските българи, към които тя принадлежи. По неофициални данни, около 300 000 българи живеят в пределите на Украйна и пазят традиции, обичаи и език. От какво се нуждаят, мечта ли е България за тях и ,,Де е България" според Виктория, ще разберем от интервюто и пред нашия екип.

Виктория, разкажи ни малко повече за твоето семейство и детство ти...
Виктория: Израснала съм в едно прекрасно семейство, като съм най-голямата от трите дъщери на моите родители. Те ни научиха, че трябва да се работи, за да се постигне нещо в живота и го показват със свой личен пример, защото не са имали почти нищо, но с търпение и много усилия постигат всичко, което са си поставили като цел. Животът в Украйна не е лесен, но той никъде не е лесен, ако не се стремиш да стане по-добър.

През 2010 г. завърших Болградската гимназия ,,Г.С. Раковски" със златен медал. Това не е просто учебно заведение, а място, където придобиваш  много необходими качества за живота, където се учиш да уважаваш, да се бориш, да мечтаеш.  Същата година спечелих Всеукраинската олимпиада по Български език и литература, което ми даде шанс да кандидатствам в България.

В гимназията бях солистка на вокална група ,,Здравец" с художествен ръководител г-н Димитър Стоев, делегиран преподавател от България, благодарение на който се запознахме с българската музика и придобихме много нови умения и знания. От ранна възраст учих две специалности – Пиано и Класическо пеене в Детската музикална школа в Болград, която завърших през 2007 и 2008 години. Там разбрах, че животът ми ще е свързан с музика, колкото и да е труден този път.

Какво си говорихте с твоето семейството за България?
Виктория: Моите родители, както и много хора от Бесарабия, никога не са били в България. Но знаеха, че България е красива страна, с хубави планини, много зеленина, богата история и с прекрасни исторически паметници. Разказваха ни как по време на турското робство нашите предци са се преселили от района на днешен Сливен към свободните земи до река Дунав, за да намерят по-добър и спокоен живот.

В такъв случай вероятно България е била мечта за тях?
Виктория: Да, сигурно,  България е мечта за нашите българи. Пътуването до там е своебразен мост между миналоти и настоящото. Затова в днешно време  много хора редовно пътуват в прародината за работа, за да получат образованието си или на почивка. Много млади хора избират България за кандидатстване във висши учебни заведения. Такъв беше някога и моят път. Избрах да уча в България и след много пречки бях приета в Националната музикална академия ,,Проф. Панчо Владигеров" в София. Считам, че изборът ми беше правилен, защото имах възможност да науча по-добре езика, да се докосна до културата на България, да усетя живота там, да се сдобия с приятели и семейство.

Спомняш ли си първото си стъпване на българска земя?
Виктория: Емоциите от първото ми посещение в България бяха много силни. За пръв път посетих прародината ми с приятели, съученици и учителите ни. Чувство на радост изпълваха сърцето ми. Завинаги запомних величествените планини на България, синьото море и красивата природа. Макар че досега съм живяла в три държави, в България винаги се връщам като в роден дом, там завинаги ще живее част от сърцето ми.

Взимала ли си участие в семинари на Фондация Българска Памет?
Виктория: Имах щастието да се срещна с д-р Милен Врабевски и да се запозная с дейността на Фондация Българска Памет няколко пъти: на два семинара във Варна, с екскурзия с екипа на Фондацията в цяла България и един път с участие в ,,Шоуто на Слави", където с още 4 момичета и директорката на Болградската гимназия ,,Г.С.Раковски" Жанна Суслина, представихме накратко какви сме бесарабските българи, с какво се занимаваме, както и изпълнихме няколко български песни.

Семинарите на Фондацията са един прекрасен опит за децата, защото по време на лекциите могат да научат много исторични факти, да се запознаят с информация за различни професионални сфери, да участват в групови конференции, да градят умения и да се запознаят с нови възможности, да си упражняват българския език, да изградят нови приятелства, нови запознанства, да видят красотата на България.

Д-р Милен Врабевски е един пример за мен за съвременен народен будител. Винаги съм се възхищавала как в един човек може да се поберат толкова таланти и във всеки един от тях да успява. Човек с богата родова история, който гради нова история. Според мен той е един от малкото хора, които дава толкова много време и средства за българите в чужбина.

Какво би казала на младежите, които  идват в България за семинарите на Фондацията?
Виктория: Според мен най-важното, което трябва да забележат, е това с колко любов, грижи и отговорност  организаторите правят това събитие. Хубаво е децата да черпят всички знания и възможности за развитие, които им се предоставят. Това е един безценен опит и приятни спомени за цял живот.

Гордост ли е да си българин в днешно време?
Виктория: Важното е да носиш своята националност с гордост и да се опитваш да си полезен за твоята нация поне с нещо. Гордост е да си човек в днешно време, с ценности и възпитание, с уважение към другите народи.

Знаем, че българската общност в Украйна е много голяма. Имате ли организирани дейности заедно, какво правите, за да запазите българщината?
Виктория: В Бесарабия, така се нарича историко-географската област в днешната Украйна, има голяма палитра от националности, но без съмнение българската общност е едно силно огнище на българщината, което не позволява  нишката между бесарабските българи и българите в България да се скъса.  Болград е сърцето на българското в Украйна. Но и всяко българско  село има своя богата история, има свои български диалекти, традиции и обичаи, които вече много години се предават от поколение на поколение и за щастие, благодарение на българи-родолюбци, все още са живи, пазят се и се възраждат с нови и нови сили.  Радвам се от факта, че хората в Бесарабия разбират, че ако днес и сега тази любов към българското и родното не се пази и развива, ако не се ,,пропагандира", то децата просто няма да разбират важността на опазването на корените им и няма да знаят какво е било миналото на предците им. Без минало няма бъдеще. С тази цел във всички български села и в Болградската гимназия се учат български език от ранна възраст, литература, история, традициите на България в по-големите класове. Има и неделни училища, където децата учат български език и имат досег до българската култура. Непрекъснато се организират фестивали, които пазят традициите живи, като Гастрономичен фестивал ,,Георгиевски панаир", Международен фестивал ,,Бесарабия фолк" в с.Чийший, Международен етнографски кинофестивал ,,ОКО", издават се книги за историята и миналото на Бесарабия, за синтеза на културите и националностите, за  връзката на творчеството между Украйна и България.

От какво има нужда българската общност в Украйна?
Виктория: Не мисля, че българската общност в Украйна има сериозни нужди от нещо. Важното е, че има подкрепа от страна на Украйна за поддържане на българския език, културата и социалните възможности. Важна е ролята и на България в подкрепата на българите зад граница. Но сигурно не съм аз човекът, който знае изцяло какви са проблемите и нуждите на българската общност.

Смяташ ли, че има някакво усещане сред българите в Украйна, че са по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Виктория: Според мен българите в Украйна никога не могат да се усетят както българите в България. Просто затова, че дори манталитета им е различен. Дори идвайки в България, ние си оставаме бесарабски българи. Безусловно българите в Украйна с цялата душа и сърце се усещат българи и с гордост го казват.

Чувствали ли сте си някога обидени или забравени от държавата България?
Виктория: Сигурно живота ми в България имаше и моменти на разочарование и обида. Това се проявяваше в някои институции, когато например оформяхме някои документи. Дори в академията винаги ми казваха, че съм от Украйна. Колкото и да се опитваме да кажем, че сме българи, за българите в България, не винаги сме свои.

Ти как се виждаш в бъдеще?
Виктория: Сега живея със съпруга ми и двете ни дъщери на остров Кипър, където  работя като помощник-възпитател и музикален ръководител в руска детска градина "Сьома",  също съм преподавател по пиано, пеене, теория на музиката и музика за деца в предучилищна възраст в наше малко музикално студио "Do Re Mi Music Studio" и в музикална школа "Virtuozi School of Music". Ръководя и вокална група "До, ре, ми" в Българско училище "Никола Вапцаров", гр. Никозия. Също така опитвам се  да се развивам като изпълнител, като приемам участия на различни концерти и събития.

Когато дойдох в Кипър започнах пътя си съвсем от нула, преминах през различни стадии докато научих езика и изградих връзки, и сега мога да кажа, че съм щастлива от това, което правя. Естествено, без цели човек не може да се развие. Искам да стане реалност отваряне на собствена по-голяма музикална школа, за да придобия още повече опит в преподаването.  Искам да се развивам повече като певица, в оперното или съвременното изкуство, защото считам, че имам какво да кажа с творчеството ми и то трябва да стига до хората.

Виктория, ,,Де е България?" за теб?
Виктория: Тя е в сърцето, в кръвта, в моя усет за нея. Част от моята България е в моя роден дом, при моите родители, в уличките на родното село Табаки и в гостоприемството на любимия Болград, в стените на Болградската гимназия, в хората, които пазят и развиват там нашето българско. Там е нашата малка България. Другата част е в София, където пораснах и от дете се превърнах в майка и жена, където направих първата крачка към мечтаната за мен професия, където преживях и много хубави, понякога и трудни моменти. В тази България винаги се връщам с много радост и топлина на сърцето. Дори в Кипър си имам моя България – в Българското училище ,,Никола Вапцаров", където всеки се старае да предаде на децата обичта за родното. Учейки с децата български песни, се опитвам да им покажа, колко е важно да носим в себе си тази обич и да я изразяваме чрез музиката.

Коя е твоята родина?
Виктория: Моята родина е при моите родители, в Бесарабия, защото там съм израснала. Родната къща е най-топлото място на света.

Каква е твоята националност?
Виктория: Моето гражданство е украинско, но съм българка. Винаги така отговарям.  Има обаче едно усещане, когато живееш в различни държави и познаваш толкова култури, в един момент всичко това се съчетава в теб и те стават по някакъв начин скъпи за теб.

https://bgmf.eu/

Hatshepsut


Hatshepsut

Анжела Парванова, Украйна: За всеки истински българин в Украйна, България е голямата мечта


,,Де е България?" е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

За бесарабската общност в Украйна ще си поговорим с Анжела Парванова, на 28 години. Живее със семейство си в с. Граф Игнатиево и вече има успешна карира като лекар по Дентална медицина, след като е получилиа образование в България. Какво детство е имала като бесарабска българка, труден ли е бил пътят й до момента като такава и мечта ли е България за българите в Украйна, нека разберем заедно от интервюто с Анжела пред Фондация Българска Памет.

Ще започнем нашия разговор като те върнем малко назад във времето. Разкажи ни малко повече за твоето детство в Украйна.
Анжела: Детството ми минава в родното село. Спомените ми са свързани основно с баба ми, която ме е научила на много неща. Ходих на училище, а през почивните дни  и ваканцията помагах на баба – копаехме градината, чистихме, отглеждахме птици, правихме зимнина. Всичко това беше достатъчно за да сме щастливи. Нямаше почивки на море, екскурзии, разходки със семейството....нямаше време за това, винаги се намираше работа. Родителите ми работеха дори и през почивните дни, вечер се прибираха много късно и понякога не съм ги доизчаквала. След завършването на училище сестра ми бе приета в Одеса да учи и заедно с родителите ни заминават. По това време, аз – ученичка в 5 клас, останах с баба ми на село. Заради мен тя се лишаваше от много. Така живяхме с нея няколко години, докато баба не падна и увреди тазобедрената става. След това, аз като ученичка в 11 клас трябваше да се грижа за нея, да се подготвям за изпити и кандидатстване. Въпреки всички трудности завърших училището с пълно отличие. Бях приета в няколко университета, но избрах да уча в България. По време на езикова практика през далечната 2010 г., организирана от  Фондация Българска Памет, в мен се зароди огромно желание да уча и се развивам в Република България. Тогава за първи път бях в чужбина, но се чувствах като у дома. Положих доста усилия да бъда приета да следвам дентална медицина в Медицински университет София и желанието ми се сбъдна. Последваха много трудности... Оправяне на документи, финансови трудности, налагаше се да съчетавам работа с университет, за да помогна на родителите, но при наличие на желание и старание мечтата се сбъдна. През 2017 година се дипломирах. През същата година отворихме първия кабинет със съпруга ми, а също и бях приета да уча здравен мениджмънт в Медицински университет Пловдив. Бързо минаха пет години и днес имаме малка дъщеричка, на която дадохме българско име, къща и практика от 4 кабинета. 

Разкажи ни за българската общност в Украйна.
Анжела: Българската общност в Украйна заема голям дял. Това са истински хора. Много от тях са известни дейци, например генерал-лейтанант Иван Колев. Повечето са християни, за които родния език е български. Те тачат и милеят за всичко българско и това ги прави още по-силни. Не се срамуват да говорят на български език където и да е, отбелязват български празници, учат децата си да говорят на български език и пазят всичко българско.

Кои празници отбелязвате с българите в Украйна?
Анжела: Всички християнски празници се отбелязват в Украйна, така както и в България,но с разлика от 13 дни. Много организации обединяват българите в Украйна, където заедно празнуват, играят хора, приготвят български ястия и мечтаят да посетят България.

Какво ти разказваха твоето семейство за България, когато беше малка?
Анжела: От малка знаех, че Прародината ми е България. За нея се говореше като една голяма мечта. Разказваха ми за прапрадядо ми, който се е изселил със семейството си и за невероятната къща, която построил, в която е израснала и майка ми. В представите ми България бе една огромна долина от рози.

Мечта ли е България за българите в Украйна?
Анжела: За всеки истински българин в Украйна, България е голямата мечта.

А ти какво си спомняш от твоето първо посещение в България? Какво почувства когато стъпи за първи път на българска земя?
Анжела: Първото ми посещение в България е свързано с Фондация Българска Памет. Още с пристигането се чувствах като у дома. Докато се разхождахме навсякъде се чуваше българска реч. За мен беше изненадващо, въпреки че си в чужбина, да те разбират навсякъде на твоя роден език. Посетихме доста интересни места и усещането беше, че това е твоето минало. А защо да не е и бъдеще?!

Значи си участвала в семинар на Фондация Българска Памет?
Анжела: Участвах в езиковата практика във Варна през 2010 г. Беше една незабравима седмица, изпълнена с безброй интересни лекции, със запознанства с много невероятни личности. Невероятни впечатления оставиха в мен речите на Д-р Милен Врабевски. Той говореше пред стотици хора, а усещането беше все едно говори само на теб неща, които докосват сърцето ти. Усещаше се желанието му да помогне на всеки.

Какво би казала на младежите, които  идват в България за семинарите на Фондацията?
Анжела: Бих казала, че това е най-прекрасното, което може да им се случи на тази възраст. Да се насладят на всичко, което им предстои.

Как искаш да се развиваш, какво искаш да постигнеш в бъдеще?
Анжела: Желая да се развивам имено и само в България. Тук съм себе си, тук създадохме семейството ни, тук придобих образованието си, тук се развивам професионално, работя и желая всичко това да развива в бъдеще.

Анжела, ,,Де е България?" за теб?
Анжела: България е там, където започнал моя род и на съпругът ми и продължаваме да го развиваме след години. Там, където се чувстваме себе си, желаем да се развиваме и бихме желали да прекараме старостта. Място, което привлича сърцата ни и ни прави щастливи, само защото сме тук, в България.

Чувстват ли се българите в Украйна по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Анжела: Не, българите в Украйна дори се чувстват повече българи от тукашните.

Чувствали ли сте си някога обидени или забравени от държавата България?
Анжела: Да, има моменти, в които изпитваме това чувство. Например когато с цялото си желание правиш опити да специализираш като бесарабски българин, който милее за България, а на ти отказват. Усещането е, че ти казват ,,Ти не си българин!".

Когато те попитат коя е твоята родина ти отговаряш...
Анжела:...отоварям Украйна, защото там съм родена и израснах, но винаги допълвам, че имам прекрасна Прародина България.

А когато те попитат каква е твоята националност, ти отговаряш...
Анжела:...отговарям българка! Като българка чувствам себе си, каквато съм.

Гордост ли е да си българин в днешно време?
Анжела: Голяма гордост е да си българин в дешно време. Много от моите пациенти бесарабски българи не говорят български, но избират да се развиват тук, учат езика, пазят всичко българско и гордо се наричат българи. Трябва да се гордеем с това което сме – българи. Винаги.

От какво има нужда българската общност в Украйна?
Анжела: Българската общност в Украйна няма нужда от нищо. Достатъчно им е да имат възможността да говорят на български, да се гордеят с това, че са  българи и пазят миналото си.

https://bgmf.eu/

Hatshepsut

Андрей Кара, Украйна: Българин съм, моите деца също ще бъдат


,,Де е България?" е кампания на Фондация Българска Памет, посветена на онези българи, които са останали извън пределите на България и са се превърнали в граждани на други държави по независещи от тях причини. Въпреки историческите факти, довели до това, обаче, тези българи ревностно пазят и предават в поколенията българския език, традиции и обичаи. Това е една забравена България, чието малко, но горящо огънче е способно да се превърне в пламък, ако му бъде дадена възможност да стане пълноценна част от живота на страната ни.

Днес ще си поговорим с Андрей Кара, на 24 години, от Урайна. Част е от българската общност в Болград, но вече живее и развива свой бизнес във Варна. През какви трудности е минал, за да стигне до тук днес, как е преминало детството му и какви са спомените му от първото посещение в България, ще разберем от Андрей в следващите редове.

Здравей, Андрей! Разкажи ни повече за твоето детство в Украйна, как премина, кои са ти най-милите спомени?
Андрей: Израснах в българско семейство (което е рядкост в града), от малък говорих на български с родителите, баби и дядовци и много роднини. Повечето ми близки са от с. Нови Троян, Болградско. С другите деца говорих руски. Така че едновременно общувах на два езика. Много обичах да пътувам на село, защото там участвах пряко в различни обичаи и ритуали. Ходих заедно с другите деца да коледувам, за Нова година да поздравявам познати и роднини. Харесваха ми обредните торбички, украсените пръчки (бел. ред. сяурвачки), обредните песни, получените подаръци, емоциите, които споделях с баба и дядо кое как е минало, къде колко сме пели и как са ни посрещали. Обожавах домашните животни, които отглеждаха – ходих да ги храня, да чистя, да следя ритуалните кланета на прасета, агнета и др. По мое желание отглеждах и в града много животни – домашни и екзотични. Беше ми интересно. И сега си имам куче тук, във Варна.

Обичах много Великден, защото заедно с баба и мама боядисвах яйца, разрешаваха ми да играя и с тесто. Разпитвах често за гозбите  – баница, манджа, каварма, паски (козунаци) – кое как се прави и защо. Всяка година заедно обирахме гроздето, царевицата, пипера и друга реколта. Селският труд ми е познат – всичко качествено и навреме!

Когато вкъщи претърсваха всяко лято чеиза на мама (черги, килими, възглавници, пишкири и др.), разпитвах кое как се казва и къде се слага. Макар че и сега имаме постлани килими, само че не на стената, а на пода. Майка ги ползва и ги харесва. Те са вълнени, истински, направени от баба с нейно участие (чистене и обработване на вълната).

Шестгодишен тръгнах на училище – учих и завърших Болградската гимназия ,,Г.С.Раковски" през 2014 година. От първи клас учих български език, после българска литература и история на България. Като малък си мислех, че знам два различни български езика – диалектния и книжовния. Още петгодишен започнах да танцувам български танци – бях активен участник в Народния ансамбъл за български танци ,,Хоро" към гимназията. Това много ми помогна след първи курс тук, защото започнах да работя като аниматор и подготовката ми беше полезна. С майка и татко участвахме в различни семейни училищни проекти – израснах щастлив и обичан. Бях много любопитен за всичко и винаги ми обесняваха и показваха и кое е хубавото и ценното.

У дома за България се говореше винаги. Майка ми е завършила висшето си образование тук – в гр. Шумен. Често пътувахме с ансамбъла и за различни конкурси до България. Разказите за България чувах и в къщи, и в училище. И за мене вече не беше нещо далечно и непознато както за баба и дядо, а реално, живо.

Спомена за Великден, има ли и други празници, които традиционно сте чествали?
Андрей: Преди повече отбелязваха празниците по семействата по селата. Сега вече много традиционни обичаи се провеждат по-мащабно, като големи български фестивали – Трифон Зарезан, Лазаровден, Гергьовски панаир, Великденски конкурси, Винен фестивал (прибиране на есенната реколта), Коледни и новогодишни празници, Музикални конкурси и фестивали, възстановяване на църковни християнски ритуали за различни имени дни.

Разкажи ни за българската общност в Украйна. Знаем, че там има много истински българи с възрожденски идеали, които много обичат България.
Андрей: В Украйна е най-голяма българска диаспора в света – около 400 хил. души, като компактно българите са в южната част на Одеска област – Бесарабия. Спазват се традициите, обичаите, езика и обичта към България. От прадедите се предава споменът за Балкана, за чернозема и благоговението към България. Мнозина никога не са били в България и вече няма да могат да дойдат (за съжаление). Затова, когато дядо ми навърши 70 години, за подарък го докарах да види България – разпитваше за всичко, наслаждаваше се, че е тук, опитваше да я запомни.

Защо в Бесарабия повече говорим за обичта към България? Нима българите в България не я обичат? Искрено се надявам и вярвам, че я обичат ( и аз познавам много такива хора), но бесарабските българи я обичат по особен начин, може би защото я нямат, защото много им липсва, затова вероятно я обичат с особена обич – ,,кръвта вода не става"... Може би защото прадядовците ни никога не видяха България и няма да я видят...

Мечтаят ли бесарабските българи да видят България?
Андрей: България е била мечта и често нереализирана за много поколения бесарабски българи. Днес България е реалност, не далечна и непостижима, а напълно «възможна», свързана с пряка възможност да се осъществи при желание – за учене, работа, развитие.

Какво беше чувството, когато ти стъпи за първи път на българска земя?
Андрей: За първи път посетих България, когато бях петгодишен, но четливо помня как на границата (рано сутринта) не исках дори да закусвам, защото се страхувах, че ще пропусна нещо важно от България. Тогава за първи път видях планини и много бях учуден, че навсякъде се говори на български (и при това не на такъв български, каъвто говорят при баба на село). На всичко се радвах: на невероятния сладолед, чистото море, кебабчетата и шарената сол... Разбирах всичко, за което ми разказваха, бях толкова доволен и щастлив, че сега дори се учудвам, че толкова много неща помня оттогава. От тогава изминаха почти 20 години, изтече много вода, след това имах много посещения, много ярки емоции и запознанства, но първото си посещение помня много четливо.

Едно от посещенията знам, че е било много запомнящо и е свързано с Фондация Българска Памет. Разкажи ни за него..
Андрей: Често посещавах България. Като гимназист имаше периоди, когато пътувах по 3-4 пъти годишно. Така паметна ми остана 2007 година. Бях в групата на учениците от Болградската гимназия, която пътуваше до България, по покана на д-р Врабевски. Обиколихме цяла България – всеки ден в нов град, в нов хотел, с нови емоции. Градовете, селата и паметниците се редяха в съзнанието ми като малка карта – Варна, Мадарският конник, Велико Търново, Етъра, Пловдив, София, Рилският манастир... Невероятни емоции изпитвах тогава, когато гледах шоуто Звук и светлина във Велико Търново. В захлас разказвах на съучениците си колко е величествено, трогателно и прекрасно. А къщите, които ,,растат една върху друга" завинаги останаха в паметта ми като неповторим шедьовър. Етъра... Етъра ми се стори толкова познат и в същото време толкова необичаен. Много от нещата, които видях там, бях виждал на село при баба и прабаба. Но тук беше подредено, украсено и много красиво. Старинният Пловдив беше поредното откритие – тази неповторима атмосфера, изписаните улички, музеи и хотели – това беше много ярко. А когато наблюдавах от Витоша София, се радвах като човек, попаднал в открит космос. Там от височината разбираш колко е малък и беззащитен светът, колко лесно може да го загубим завинаги... Някак си много особено и трепетно се чувствах, когато попаднах в Рилския манастир. Първо самото месторазположение ме впечатли – тези заснежени планински върхове все едно бяха от някаква приказка, в която се вглеждаш и не можеш да повярваш. Самият манастир е толкова величествен, особен, сякаш създаден само за възторг и преклонение. Така мога да разказвам дълго... През цялото време ни съпровождаха хора, искрено загрижени за нас – д-р Врабевски и неговите помощници. Той лично пътуваше с нас и постоянно питаше дали не сме гладни, харесва ли ни, как се чувстваме.

След това участвах в семинарите на Фондацията във Варна през 2012, 2013 години. От тогава имам много познати. Важно беше, че се научихме чрез тези семинари да работим заедно, да създаваме екипи, да не се страхуваме да пробваме, да откриваме, да преследваме най-вече мечтите си. Защото младите хора, с които се срещахме, споделяха опита си, пътя, по който са вървели и потвърждаваха, че мечтите трябва да се гонят яко – няма невъзможни неща!

Какво би посъветвал тези, на които тепърва предстои да вземат участие в семинарите на Фондация Българска Памет?
Андрей: Може би да се опитат максимално да участват в предложените занимания, което ще ги накара да анализират и да правят изводи, да погледнат наоколо малко по-широко. Да чуят за опита на другите като прилагат от него, това, което им допада... Да знаят, че в България има хора, истински загрижени с проблемите на българите извън пределите й.

Чустват ли се българите в Украйна по-малко българи, защото не живеят в България или не са родени тук?
Андрей: Българите се чувстват българи там, където свободно могат да говорят на български, да тачат радициите и обичаите, да откриват и създават бъдещето за своите деца. Затова в Украйна, в Молдова и другаде българите не се чувстват по-малко българи. Просто са българи, които не са израснали в България.

Чувствали ли сте някога обидени или забравени?
Андрей: Случи се така, че много години наред виждах само най-хубавото и най-доброто в България и това ме радваше. Като малък вярвах, че тук няма лоши неща и не може да има... Всеки път, опознавайки нещо ново от традициите, обичаите, историята и литературата, убеждавах се в мисълта, че ,,България е най-хубавата земя на света".  Но освен това хубаво и светло, оказа се, че има и неща, с които се сблъскват и в други страни – безработица, социални проблеми, икономически, екологически и др. Така както е в Украйна, Русия, Молдова и други европейски страни. Боли ме, обидно ми е, че в моята прародина, това кътче прекрасна земя, която е пълна с природни богатства и забележителности, една малка държава с древна история и богати традиции и обичаи, съществуват проблеми, които управниците не могат да решат. Защо? Преживял съм трудни моменти (както и мнозина бесарабски българи), включително и емоционално напрегнати. Всекидневието понякога ме натъжава, но знам, че трябва и мога да продължа напред!

Андрей, стигаме до въпроса ,,Де е България" за теб?
Андрей: България е там, където има поне един българин, който

– знае родния език и го предава на децата си;

– иска да работи и го прави честно, подпомагайки другите;

– възпитава децата си в най-добрите български традиционни семейни и християнски ценности;

– тачи народните традиции – знае поне едно хоро или една песен...

За мнозина България е и в Бесарабия, и в Молдова, и в Бразилия, и в Румъния, и в Крим. Трябва да е и в БЪЛГАРИЯ!!!

Коя е твоята родина?
Андрей: Моята родина е Бесарабия (към която и държава да принадлежи), защото там се родих и от там са моите детски спомени, майчините заръки и бащиния праг. Там са майка и татко. Там са гробищата, където са погребани мои близки и роднини.

А когато те попитат каква е твоята националност какво отговаряш?
Андрей: Аз съм българин, защото моите родители, баби и дядовци, моите предци са българи. Защото моите деца ще бъдат българчета!

Гордост ли е да си българин в днешно време?
Андрей: Би било добре да е гордост, но това не ми отнема правото и желанието да съм българин.

Има ли нещо от което се нуждае българската общност в Сърбия?
Андрей: Вероятно бесарабските българи днес имат нужда да знаят, че могат да разчитат на подкрепа от България, че техните деца, избрали България за учене и живеене, са щастливи тук.

Какви са плановете ти за бъдещето, какво искаш да постигнеш?
Андрей: Следвах във Варна, специалност Туризъм и през летните ваканции работих на различни места в тази сфера. Имам много приятели и познати. В течение съм с какви трудности се срещат бесарабските студенти, по възможност им помагам тук във Варна или на тези, които от други български градове се оказват тук. Искаше ми се да се развивам точно в бранша, от който разбирам и смятам, че мога да се справя. Обаче световната криза – пандемията – внесе корективи. Точно туристическият бизнес се оказа, може би, най-засегнат. И аз реших да пробвам нещо друго, ново. Открих малка фирма. Взех под наем помещение за автомивка и малко заведение към него. В момента предлагам работа на хора, които искат да работят, но още нямат опит или не са напреднали с езика, нуждаят се от временна работа.

https://bgmf.eu/