• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 September 2021, 13:15:37

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13844 Posts

Шишман
5796 Posts

Panzerfaust
985 Posts

Лина
776 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 23645
  • Total Topics: 1361
  • Online Today: 66
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 45
Total: 46

avatar_Hatshepsut

Българските художници

Started by Hatshepsut, 24 September 2018, 21:11:30

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Иван Мърквичка – с любов към България


Автопортрет от 1925 година

,,Внасянето" на чуждестранни кадри в България след Освобождението е една необходимост, която трябва да задвижи обществения живот в нововъзстановената държава. Тази необходимост се превръща в истинска златна мина за достойни и всеотдайни хора, някои от  които надхвърлят значително поетите спрямо чуждата държава ангажименти, оставайки за дълго свързани с родината ни. Швейцарските спортни педагози, сред които се открояват Шарл Шампо и Луи Айер, пристигат в България през 1893 година и са един от примерите за това. Първият представя България на първите съвременни олимпийски игри в Атина през 1896 година, а вторият губи живота си с българска униформа през Първата световна война.

Две години преди тях един друг чужденец пристига в България, за да я превърне в своя втора родина. Иван Мърквичка е поканен от източнорумелийското правителство, за да преподава рисуване в Пловдив. Тази краткотрайна авантюра на 25-годишния тогава младеж в крайна сметка продължава четиридесет години, носейки на България безброй позитиви и дарявайки я с един безценен неин син.

Името Иван, с което художникът е познат на всички поколения след него, всъщност е побългарена версия на чешкото Ян. Ян Вацлав Мърквичка е наричан Иван още с пристигането си в България през 1882 година, а след завръщането си в Чехия възприема българското си име и дори започва да се подписва с него. Можем само да гадаем какво точно събужда безмерната любов на чеха към родината ни, но знаем със сигурност какво спомага за фактическото му приобщаване в обществения живот и активното включване в културното изграждане на България – това е заобикалящата го среда. В навечерието на Съединението в Пловдив Мърквичка се среща с едни от най-видните български общественици и интелектуалци – Иван Вазов, П. Р. Славейков, П. Каравелов, К. Величков, с които обединява усилия в общи каузи.

Многобройни са новаторските инициативи на художника. Всички те се осъществяват само встрани от основната му дейност. Мърквичка преподава в Пловдивската мъжка гимназия, първото училище, гордо носещо имената на светите братя Кирил и Методий.  Той вече има опит като учител в чешката столица. За Пловдив и България е истинско богатство, че има честта да се учи от толкова образован младеж, дори ако си преставим, че с това се изчерпва целият негов принос. Мърквичка завършва мюнхенската художествена академия при известния немски художник проф. Ото Зайц, а преди това – академията на изобразителните изкуства в Прага. В България жанрово Мърквичка се ориентира основно към битовата селска живопис. Тя е донесла най-много популярност на създателя ѝ, но далеч не изчерпва неговото творчество – исторически картини, портрети, два автопортрета и множество пейзажи допълват жанровата палитра на неговото творчество.

Подобно на Иван-Вазовия пловдивски период, при Мърквичка той също е най-плодотворен. ,,Пловдивски пазар" (1883), ,,Пазар в Пловдив" (1888), ,,Циганска веселба" (1887), ,,Птицепродавец" (1887) са част от най-знаменитите проявления на неговия талант и първите платна, на които той нанася маслени бои. Обединява ги стремежът на автора към реалистичност и натуралност и характерната за него балансираност на нюансите без резки контрасти между тъмни и осветени места. В този период и по-точно между годините 1884-87 художникът работи и като сътрудник на списанията ,,Zlata Praha" I ,,Kvetu", на които изпраща скици на български селяни.

Все пак най-известната картина на чеха ,,Ръченица" е сътворена в София, където Мърквичка се установява през 1989 година. Първият вариант на платното е нарисуван през 1894 година, а вторият – през 1906. В България Мърквичка се натъква на един неочакван проблем. Местните суеверия създават пречки на художника при търсенето на модели, масово хората отказват да позират. Дали затова или просто по стечение на обстоятелствата, в бистришката кръчма, изобразена на платното, ръченица играе един друг голям приятел на България и на Мърквичка – ирландският журналист Джеймс Баучер. Според други версии картината изобразява шопски селянин от село Вердикал край Банкя.


,,Ръченица" несъмнено е най-популярното произведение на големия чешки творец

Съдбата или просто общите добри намерения събират Мърквичка и с други новатори и доброжелатели на страната. Заедно с Антон Митов чехът организира първата българска колективна изложба. През 1892 година той взима участие на първото земеделско-промишлено изложение, което и до днес се провежда под името Пловдивски панаир. Изготвя и рекламния плакат на изложението.

Най-големият пробив при изграждане на българската живописна школа е откриването на специализирано училище. През 1895 година в столицата отваря врати първото държавното рисувално училище, което ще се преструктурира в Национална художествена академия. Константин Величков, Антон Митов и Иван Мърквичка са основните инициатори на идеята, която зрее още преди Съединението.

Именно Иван Мърквичка е първият директор на училището, а през следващата година е поканен и друг чешки художник, който подобно на сънародника си свързва своята съдба с тази на България. Ярослав Вешин преподава в училището рисуване и живопис, а платната му изобразяват българската история така, че всеки българин потрепва и до днес при вида им. Вешин изживява остатъка от живота си в нашите земи.

Отново заедно с Митов са редактори на списание ,,Изкуство" между 1895 и 1899 година – първото специализирано издание за изобразително изкуство в България. Малко известен факт е, че Иван Мърквичка освен майстор на четката, борави завидно добре и с думите. През 1930 година събира сонетите си и издава стихосбирката ,,Прашинки от неведомото".

През 1894 излиза първият български роман ,,Под игото". Първите илюстрации към него са дело на Мърквичка и Митов. Заедно с нумизмата Вацлав Добруски художникът изработва първия българския герб, използван в периода 1881 и 1927, макар и неофициално.


,,Пловдивски пазар"

Благодарение на Мърквичка, който лобира за 14 млади български художници, те се включват в стенописването на катедралата. ,,Св. Александър Невски" през 1912 година. Самият той също дава своя дан в отговорното начинание като изрисува ,,Изкушението на Христос на планината" и ,,Христос между книжниците и фарисеите в храма".

Чехът се връща в родината си едва през 1921 година, когато вече е дал всичко от себе си за просперитета на България. Дори и тогава той продължава ежегодно да се връща тук за кратко. Смъртта застига големия българолюбец в Прага на 16 май 1938.

По това време синът на художника – Иван Иванов Мърквичка, вече също не е между живите. Той не тръгва по пътя на баща си и става ботаник, но също като него не остава безразличен към държавата, в която е роден. Именно в името на България той губи живота си. След Балканската война, заради която Иван се връща в родната си страна, Мърквичка се установява в пловдивското село Садово. Там изучава маслодайните растения в Земеделската опитна станция. Желанието му да открие фабрика за растителни масла е осуетено от Общоевропейската война, която отнема неговия живот.

Ето по този начин необходимостта от ,,внос" на чужденци създава поколения българи, които са готови да жертват или посветят живота си на нея. Без хора като баща и син Мърквичка, братята Прошек, Вешин бурният български прогрес на границата между двете хилядолетия би бил неосъществим. В наши дни те ни подтикват към признателност за всички безвъзмездни добрини от този толкова близък народ. По същия начин, както чехите изпитват изключително приятелските чувства към българите. Без да се лутаме в двете крайности на патриотарство и отричане на всичко българско, можем да констатираме, че в България има някаква магия, която и и до днес влюбва чужденците в нея. Магия, която не всеки може да почувства.

https://bulgarianhistory.org/ivan-markvichka-biografia/

Hatshepsut

Борис Георгиев, изкуството на живота и изкуството като живот


Борис Георгиев (1888-1962)

Днес да пътуваш не е кой знае какво, включително благодарение и на технологиите. Историята на следващите редове обаче идва доста преди дигиталното. Реших да ви я разкажа, защото сама по себе си е много, много силна. Защото изкуството в нея вълнува. Защото показва, че пред мечтите и творчеството наистина няма граници, дори във времената, когато светът беше много по-млад, а компютрите не бяха ни уловили. Художникът Борис Георгиев е забележителен човек и творец, за когото си струва да продължаваме да говорим...

Краткото ,,раждам се и преминавам"

,,Ние, бедните видения в краткотрайното ,,раждам се и преминавам", сме обзети от носталгия и неосъществима любов по един друг, недостигаем свят. Това го чувства и художникът, и неговият модел – всеки по свой начин – и Вие трябва да се гордеете и радвате заради тази мисия. Дано можете с Вашия творчески процес и в бъдеще да постигате толкова в тази фаза от нашето съществуване – колкото въобще може да бъде възможно за нас, смъртните". Това пише в писмо до един изключителен българин не кой да е, а самият Алберт Айнщайн. Физикът се прекланя пред таланта на художника Борис Георгиев, мъдър и дълбок творец, който заслужава да го опознаваме, осмисляме и популяризираме. Невероятната му съдба, събрала в себе си някои от най-важните щрихи на противоречивото двайсето столетие, е неделима част от непреходното му изкуство.

Днес полуделият свят като че ли упорито опитва да се върне обратно към кървавото начало на ХХ век – на прага на Европа се водят войни, омразата и индивидуализмът завладяват нови територии, които като че ли бяха вече отвоювани от тях. Разделени от идеи и идеологии, забравяме по-същественото. Изглежда, че човечеството отказва да се учи от големите си грешки. И това е така, защото встрани остава истината на отделния човек.

Борис Георгиев се ражда на дата с много единици и осмици – на 1.11.1888 г. Идва на този свят във Варна, писано му е там да прекара малко от дните си, но и никога да не я забрави. Където и да го отвява съдбата, той продължава да подписва картините си като ,,Борис Георгиев от Варна" от уважение към онова пристанище, от което отплава на дългото си пътуване на самотен скитник по света.

Когато е съвсем малък, семейството на баща му – шивач по професия, заминава да живее в Санкт Петербург. На 10 г. Борис се сдобива с първия си албум с ренесансово изкуство, на 13 вече рисува, от онова време ни е останал портрет на баща му. Талантът му скоро е забелязан, момчето попада в художествена гимназия, където му преподават водещи руски художници, сред които е и Николай Рьорих. Четвърт век по-късно съдбите на двамата отново ще се преплетат в случайна среща в далечна Индия, а синът на Рьорих – Светослав, ще каже на откриването на своя изложба в София: ,,Ние с моя баща ценим Борис Георгиев повече от себе си."


Мирова скръб

Учи ли се на чувство в академиите?

Скоро сърцето тегли младежа навън, към следващата спирка на хоризонта. Заминава за Мюнхен от една страна, за да се отдели от родителите си, които смята, че го затварят със своето бюргерство, от друга – да се учи от най-добрите германски художници. Не преподавателите в академията обаче се оказват истинските учители по пътя към самобитното му изкуство. Тази роля ще заемат срещите с интересни личности, далечни култури, с богатството на природата. ,,В старите времена нямало академии, а всеки майстор си вземал ученици, които безусловно проявявали талант, и често те задминавали учителите си. Как може в академията да се учи на душа, чувство? Може ли човек да стане поет чрез учение? Няма по-тъпи и бездарни художници от ония, които са минали бляскаво през школата. Истинските таланти са били изгонвани като неспособни", смята по онова време художникът.

В Германия Борис се запознава с хора от много страни и още през първата лятна ваканция потегля само с една раница на гръб на първото си голямо пътуване. Получава шанса да се докосне до творчеството на онези художници, към чието съвършенство развива пиетета си от съвсем малък до края на живота. ,,Когато имах щастието да се запозная с безсмъртните творби на Ренесанса на надарения италиански народ, ненадминати още от никого, разбрах, че изкуството е една вечна ценност извън времето и модата, израз на по-висока култура в историята на народите и е средство, както религията, за да отговори на нуждите на измъчената душа да се издигне в сферата на хубавото и доброто, за да получи малко утешение и радост от огорчението и от мерзостта, с които е пълен животът, специално в епохата, в която живеем", пише тогава Борис. Той обича да прерисува ренесансовите произведения, по това време избира любимата си техника – с пастел и цветен молив.

Пътят му през ваканциите го отвежда през Гърция, Финландия, Швеция, Норвегия, Холандия, Белгия, Швейцария, Франция, Великобритания. От Мюнхен до границата на Италия изминава с колело 410 километра за 4 дни. ,,Тъй може да се обиколи цяла Европа без умора. Много се чудят как имам такава смелост и воля да предприема такова голямо пътешествие с велосипед, но иначе няма да получим и стотна част от впечатления и удоволствия от пътуването, както аз на всяка крачка. Действително, по-хубав способ от тоя да се пътува, не може да бъде", разказва на роднините си художникът.

Попадайки в мечтаната Италия, любопитни са противоречивите първи впечатления от бъдещата му родина. Както пише на баща си през 1910 г.: ,,Още не мога да разбера тия италианци как ядат всичко без сол. Хлябът им е съвсем без сол, като нафора. Много викат тия италианци – нощес човек не може да заспи от гюрултията по улиците".

Възвишение

Голямо вдъхновение за Георгиев е чистотата на природата, затова Италианските Алпи се превръщат в любим пристан за художника. ,,В планината човек чувства възвишението, което живее в глъбините на душата му", казва той.

Достига Мароко, откъдето разказва: ,,Тази удивително фантастична страна. Всичкото пътешествие дотук се оказва в сравнение нищо. Просто се чудя и не ми се вярва, като гледам всичко, сякаш се намирам в една патриархална страна преди 2000 години. Типовете тук са просто чудо на оригиналност и художествена красота. Тук може да се видят типове на всичките африкански племена, но главното, разбира се, са арабите. Това е истински рай за художника (...) В Европа всичките типове приличат един на други и живеят като машини по общи правила. Тук всеки човек е удивително оригинален тип и нравите и обичаите са много първобитни. Това е настоящият Ориент. Аз такива хора много по обичам, защото са много по-естествени, искрени и не можах да не изпитам, че арабите са много добри и гостоприемни хора. Жалко, че французите постепенно превземат страната им и това кара арабите да се отнасят изобщо малко враждебно към европейците. Аз бих останал тук с грамадно удоволствие по-дълго време, но трябва скоро вече да се връщам в Мюнхен". В края на всяко лято обаче студентът се връща в ,,неинтересната Германия със своите студени и несимпатични къщи".

И макар да не е очарован от академичното учение, той довършва образованието си в мюнхенската академия. ,,Като се изучава изкуството и се отнася към себе си критически, човек може много повече да се научи, отколкото безсъзнателно да се губи времето в академията. Разбира се, академията е полезна до известна степен, в зависимост как аз се отнасям към нея, а не тя и професорът към мен. По такъв начин аз си строя един прочен и солиден фундамент на духовна култура, върху която после ще почива моето творчество", пише Борис на семейството си през 1912 г. И през следващите години изпълнява поставената цел.

В Германия младият художник изучава активно чужди езици, което му помага в пътуванията. Придобива и редица умения – учи се на механика, електротехника, шивачество, строителство, земеделие. Започва да свири на пиано, балалайка и други инструменти.

Болката на париите

По време на пътуванията чувствителността му към хората се сблъсква със социалните несправедливости, които дълбоко се впечатват в светогледа му. ,,По време на странстванията имах за другари мизерията и болката на париите", спомня си по-късно художникът.

Затова след като завършва, решава да се отдели в планината, сам сред природата, избирайки за свой дом Италия. ,,Сам си построих колиба във Венецианските Алпи, за да остана завинаги при овчарите, селяните, и животните и да си създам препитание от земята с ръцете си. Аз се надявах, че по този начин ще се освободя от ужасното робство на обществото, защото то гледа на художника като на просяк, за да може тогава, когато тоя е умрял от глад, да се облагодетелства с творбите на страданието. Почти изглеждаше, че съм достигнал върха на своето щастие чрез опростяване на живота си и преди всичко на интимния контакт с чистата природа". 2 години художникът живее в планината, когато при него пристига сестра му и заедно се връщат сред хората, за да изживеят заедно най-пълноценните месеци от живота си.

Като всеки човек на изкуството Георгиев е истински разочарован от започналата световна война. Спасение за него е срещата със сестра му Катя, сродна душа и вдъхновение, поетичен образ, който младият Борис ще запази в сърцето си за цял живот. ,,Това, което един смъртен може да получи като щастие на земята, ми изглеждаше реализирано, особено на момента, когато моята сестра, едно същество с неземна доброта и душевност, дойде да сподели с мен новия живот. Въпреки че беше по-млада от мен, тя беше тази, която ми показа възможността за един по-чист живот, за душевна и нравствена красота и пътя, по който да ги открия", пише Георгиев. ,,Тя беше едно изключително даровито същество, като поет, музикантка и художничка. (...) Човешката жестокост и глупост предизвика една година след нейното идване варварската война на 1914 г. Нашата област на Алпите стана театър на войната и бяхме принудени да избягаме във Флоренция. Скръбта на Катя беше толкова голяма за това, което ставаше, че ми казваше: ,,Тоя свят не е за нас и аз чувствам, че скоро ще го напусна."


Странникът и неговата сестра – автопортрет

Преходно като сън

Оказва се права. Катя живее известно време с брат си, пише стихове, рисува, но... ,,преходно като сън е щастието на Земята". Голямата душа на момичето е носена от крехко тяло. Катя се разболява и умира, ненавършила 20 години.

Съкрушен, Борис я погребва във Флоренция, а на надгробния й паметник поставя изрисувания от него образ на прободена сърна. Тази картина художникът е създал, докато живее като отшелник в Алпите. Една зимна вечер стоял сам в колибата си сред тишината на природата, когато чул плач, сторил му се първо човешки. Учуден, художникът излязъл и видял сърна, обляна в кръв. ,,Вървяща към мене, ранена смъртно от ловци, плачеща с човешки глас и големи сълзи в очите, замъглени вече от смъртта. Те питаха: Защо има толкова жестокост в тоя свят? Аз не съм направила никакво зло на човека, и вместо да е мой покровител и приятел, той убива невинните същества като развлечение или за да яде техните трупове."

Също толкова наранен се чувства и художникът, който цяла година не събира сили да напише на родителите си за смъртта на Катя, докато накрая признава: ,,Ах, мила майко, какво да правим, че тоя свят бил изпълнен с такива ужасни теглила (...) Ах, каква жестока е съдбата, че най-добрите, най-кротките и съвършените трябва да ни оставят тъй скоро! Имаш право, имаш, нещастна майко, да плачеш, че Катя отдавна не ти пише. Горката си заспа сладко и се отърва от този свят още на 30 март 1917, в средата на страстната седмица, като че ли Иисус Христос искал да я вземе със себе си през време на неговите страдания"

И все пак, житейската трагедия се превръща в триумф на изкуството. Отишлата си рано сестра ще е водещ мотив в целия дълъг творчески път на брат й, оживяла като светъл спомен, към който той се обръща в тежките моменти от живота си. ,,Странникът и неговата сестра" е автопортрет, един от шедьоврите на художника, който може би най-точно изразява всичко, живеещо в душа му – и мъдростта, и отчуждението, и красотата. Нещо повече – на много от следващите картини Странникът и сестра му се появяват като детайл, вместо подпис на художника. Близо 3 десетилетия по-късно Борис ще разказва за Катя: ,,Макар и да изминаха толкова години, тя е винаги близо до мене и ми дава кураж и помощ да се пренасят всички мъки и скърби на живота, докато и ние скоро ще я достигнем в сферите на вечния живот, за да не се разделяме вече с нея и с другите ни скъпи същества".


Странстващият пастир

,,Той прескача вековете"

Но преди да стигне до този момент, предстои да измине един много пълноценен житейски път, изпъстрен от интересни моменти и срещи. Първите собствени изложби на Георгиев в Рим през 1920 и 1923 г. се радват на огромен интерес, той бързо привлича погледите на любителите на изкуството, а и на критиците. ,,Георгиев беше и си остава един гений, думата не трябва да буди страх. Той прескача вековете", казва проф. Лудовико Магулиани, учен, изкуствовед и критик, един от многото специалисти, възторжени от изкуството му.

През 1929 г. Борис пристига в Берлин с желанието да организира изложба. Търси помощ от българските дипломати, но не я получава. Тя идва от най-неочакваното място... ,,Ако моите съотечественици не благоволиха да проявят най-елементарна учтивост и културност към един българин, който все пак е направил нещо за името на нашата страна, то един велик човек като Айнщайн можа да се унижи и прояви най-голям интерес към моето изкуство и мен като човек", пише Георгиев.

До запознанството се стига, след като Марго, дъщерята на учения, пожела да види картините на българина и идва в берлинското му ателие. Изкуството му силно я впечатлява, ден по-късно тя идва отново, носейки със себе си лютня, пее и свири стари арии специално за художника. Марго казва, че ,,никога картини през живота й така силно не са я затрогвали по своята духовност и чистота" и че баща й непременно трябва да ги види, тъй като има особен усет за изкуството. Заради проблеми със сърцето Айнщайн не може да се качи на 4-ия етаж, където е ателието, и затова Марго моли Георгиев сам да занесе в дома на учения частици от своето изкуство.


Портретите на Айнщайн и Махатма Ганди

На гости у Айнщанови

Така художникът се оказва на вечеря със семейството на Айнщайн. Ето какво си спомня от срещата: ,,Той ме порази със своята простота, скромност, детско добродушие и дълбока мъдрост. Аз се почувствах особено ободрен и поласкан, че в беседата си около 3 часа, които имах с него, той напълно споделя моите възгледи за изкуството и етиката. У мен веднага се появи силно желание да нарисувам неговия портрет, който няма да е по-малко интересен от оня на Тагор, защото той има извънредно красиво и характерно одухотворено лице. В лицето на тоя велик човек моето изкуство намери един строг, справедлив и възторжен критик. За портрета на Тагор каза, че Леонардо би могъл да бъде горд с един такъв портрет. Ако тия думи не би казал Айнщайн, аз не бих имал тази смелост никога да помисля и да пиша подобно нещо".

На следващата им среща Георгиев рисува портрет на Айнщайн и след няколко дни довършителна работа му го изпраща. Физикът е силно впечатлен и пише на художника думите, с които започнахме, а също: ,,Мой драги Борис Георгиев, след като дълго съзерцавах портрета, който ми направихте, почувствах необходимост да ви благодаря от сърце". После лично му помага да организира изложбата, която привлича много впечатления. В списание ,,Gartenlaube" критикът Ханс Розенхаген пише: ,,Произведенията на Борис Георгиев действат като предвестници на едно Възкресение на изкуството и като едно напомняне също и към немските художници да се върнат назад и да си спомнят, че тяхната задача е да бъдат водачи към всичко велико и красиво и да си спомнят за своите велики предшественици."

Обратно в Италия, все повече богати хора търсят Георгиев за портрети, с които ,,без компромис и профаниране на изкуството, да мога да си изкарвам прехраната". Така припечелва, за да живее, да пътува, да помага на семейството си в България, а и да рисува това изкуство, което иска. С което мечтае да възвисява и изпълва зрителите. На изложбите не продава картините си, а търси контакт с хората, доволен е когато те разбират какво иска да им каже с образи. ,,Ние, артистите, не бихме могли да кажем нищо, ако не се свържем в кръвна връзка с човека", убеден е Борис, който вече е изградил своята ясна философия за изкуството.

В портретите му някои от хората нямат гледец на очите си, както често се прави в скулптурата. Други са изписани ясно и отчетливо, трети нямат ясни очертания – в изкуството на Георгиев очите са повече от всякога прозорец към душата. Обича да акцентира и върху ръцете, които нарича второто лице на човека.

Книга от бои и линии

Някои от картините си Борис рисува за 10 минути, други му отнемат 6-7 месеца. Прави всичко с ,,търпението на монах", понякога са нужни повече от 100 рисунки, преди да започне определена картина.

,,Книгата на моя живот наместо с перо, е изписана с линии и бои", казва Георгиев. През 1931 г. в тази книга се изписва реализирането на една отдавнашна мечта – художникът се отправя към Индия, която познава индиректно от срещата си с поета Рабиндранат Тагор, от преклонението си към Махатма Ганди. За късмет на художника философът се оказва на същия параход, с който пътува и той, но отказва да бъде нарисуван. Това ще се случи година по-късно, незабравим портрет ще остане и на жената на Ганди – Кастурба, която умира в затвора няколко години след като е нарисувана.
На самия параход се случва и друга интересна среща. Както Георгиев разказва сам в пътепис, излязъл във вестник ,,Зора", на борда се оказват две известни на времето си принцеси – съпруги на двама братя от висшето индийско общество. Имената им са Нилуфар и Дуре Шевар – дъщеря на последния турски султан Абдул Меджид.

Една от принцесите кани художника на вечерен бал и макар той да има силно желание да присъства, просто няма официално облекло за такова събитие. Чувства се ,,опечален защо и аз да не мога да се порадвам на една илюзия на красотата". Благородничката обаче е много настоятелна и художникът е принуден да потърси нестандартно решение. ,,Без да му мисля много, снемам пердетата от вратата, от прозорчето, покривката от леглото и пешкира от умивалника. Натъкмих се изкусно, но поглеждайки се в огледалото, мислех си дали няма да стана смешен с тия парцали. След дълго колебание, казах си ,,Да става каквото ще", на тържеството влязох във вълшебно окичената и осветена зала, гдето музиката, красотата на принцесите и великолепието на най-разноцветни костюми на златорусите англичанки бяха вече създали едно приказно настроение. Аз почти се обезкуражих, мислейки, че съм загубен, когато чух: ,,Това е най-оригиналният и издържан в стил костюм." Резултатът беше поразителен и съвсем неочакван за мене: пердетата и одеялото получиха първа награда".

Това е само началото на приятелството между художника и двете принцеси, чиито портрети той рисува по време на пътуването си. Особено забележителен е образът на Нилуфар, за която слуховете от онова време приписват и по-особена – романтична връзка с художника. И как да не се замисли човек за любов, виждайки изящния портрет, приеман от много от почитателите му за Джокондата на Георгиев.


Принцеса Нилуфар

Цялата история в едни очи

Както пише изкуствоведът Жорж Нурижан ,,Портретът на младата принцеса Нилуфар, божествено същество, от чиито дълбоки и чудесни очи се излъчва съвършенството на нейния благороден произход. Две тъжни очи, които говорят, които описват цялата история на една преживяна трагедия. Почти прозрачна, с чело от слонова кост, с изискано възпитание, омъжена против волята си за индуски принц с груби, почти варварски обноски. Тази рисунка, в която Георгиев се вписва изцяло, той извайваше, като че извайва своята собствена природа, и даваше тълкувание преди всичко през призмата на своята личност на голям артист".

Стъпвайки на мечтания Индийски полуостров, Борис разкрива друг свой неочакван талант – от шаси на камион ,,Форд" сам е изградил подвижна къщичка, с която се отправя на път из необятната страна. ,,Аз си построих уютен дом, с който преживявах в джунглите и пътешествах надлъж и нашир. След това го натоварих на параход и го докарах в Италия. Щом имам възможност да се движа, ще започна своя чергарски живот на колела, понеже този живот е за мене най-идеален. Аз съм много лесен и икономичен гостенин, защото съм се презапасил с всичко необходимо. Тъй както в орехова черупка тя има: гостна, спалня, баня, столова, кухня и всички удобства: библиотека, дискотека, радио, радиограмофон, велосипед и лодка".

Уви, Индия ще разтърси душата на художника, той ще бъде дълбоко покъртен от бедността и мизерията. Саморъчно направеното му возило ще се окаже и аптека, а и лазарет за много болни деца, за прокажени. В сърцето му ще останат образи, които след това ще претвори в цикъла си от картини ,,Мировата скръб".

https://karamanev.me/digitalni/istorii/boris-georgiev