• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 October 2021, 07:29:29

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14342 Posts

Шишман
5793 Posts

Panzerfaust
1034 Posts

Лина
794 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,250
  • Total Topics: 1,374
  • Online Today: 73
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 28
Total: 29

avatar_Hatshepsut

София преди и след Освобождението 1878г.

Started by Hatshepsut, 12 September 2018, 06:46:56

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] историяосвобождениестолица

Hatshepsut

Подвигът на софийските книжари


Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова

На дома, в който живея, имаше паметна плоча с почернял от времето надпис: "Тук бе обесен на 15. XI. 1877 г. книжарят Стоян Недялков Табаков, борец за освобождението на народа от турско робство".
Вярвам, че мнозина от минувачите покрай жилищната кооперация на бул. "Дондуков" 5 в столицата cи го спомнят.
Кой е Стоян Недялков Табаков, какъв герой е бил този българин?
Някои са си задавали такъв въпрос, без да получат отговор. А паметта за него не трябва да бъде изтрита от съзнанието на софиянци. Книжаря, както е известен в миналото, е име, което не бива да забравяме.
Стоян Недялков Вардев с прякор Табака, е роден в Якоруда. Баща му бил селски зограф, който "шарел" сватбени ракли с цветя, рисувал пейзажи по стените на къщите. Пазарили го да нашари с пейзажи и трендафили дарителните стаи в Рилския манастир. И от благодарност за изкусната му работа управата на манастира приела сина му Стоян, изучила го на четмо и писмо.
Тук Стоян за първи път видял пандури - въоръжени българи, които пазели манастира. Тези бивши харамии и хайдути, стражници на светата обител, му направили много силно впечатление.
По-късно съдбата го отвела в София. Стоян, заедно със своя братовчед Никола Вардев, открил през 1867-1868 г. първата книжарница в София - в Златарската чаршия, близо до красивия градски часовник. В дюкянчето наред с кръстчета, глобуси, карти и свещи, те продавали "Песнопойка" с хайдушки народни песни, "История на хайдут Сидеря" от Никола Козлев, "Поевропейчване на турчина" - комедия, издадена в Браила от Д. Паничков, "Дунавските българе" от Д. Илавойски, преведена от Христо Ботев, и др. Предполага се, че Стоян Табаков е разпространявал и малката книжка "Стихотворения" от Ботйова и Стамболова...
В книжарницата му се събирали много будни българи.
Освен в София двамата книжари обикаляли околните села и разнасяли с кон книгите сред народа. Стигнали до Пирот, Ниш, Разлог, Горна Джумая, Плевен, Радомир, Трън, Самоков и Дупница.
По време на една обиколка из селата край София Стоян Табака едва не бил убит. Черкези го нападнали, за да го ограбят. Взели му кончето и кесията. Сандъка с книгите му обаче оставили. В него, в двойното дъно, били и онези малки книжки, на чиято корица лъв разкъсвал турски байрак - "Устав на Български революционен Централен комитет".
Пишело, че книгата е издадена в Женева, а всъщност била отпечатана в Букурещ, в печатница "Свобода". Книжарят знаел, че ако една от тези книжки попадне в турския конак, с народното дело в Софийско е свършено. Затова се съгласил кончето да му вземат, но сандъка с книгите да му оставят.
Освен двамата на това благородно дело се посветили и Георги Стоицев, псалт в черквата "Света Неделя", и дякон Никола Стефанов Крушкин (Чолака) от село Бистрица.
Дякон Никола служел в Драгалевския манастир, докато не срещнал Васил Левски. Апостола често се криел в обителта. Никола последвал примера му и захвърлил расото. Отворил книжарница в София, защото съзнавал, че на народа било нужно не само оръжие, но и книги.
В началото продавал книги в българската махала Кору-чешме, после станал пътен книжар из шопските села. "Шопският апостол" се обличал "ала франга" - с бяла риза и черна връзчица, ходел с неизменно притисната към тялото лява ръка. (Като дете се бил осакатил по време на игра с барут - останал с една ръка, бил еднорък, оттам и прякора му Чолака.)
През 1877 г. софийските будители започнали да работят все по-конспиративно. Близки сътрудници на Васил Левски, книжарите не прекъснали дейността си и след неговото залавяне.
Настъплението на руските войски и бунтът на софиянци озлобявали все повече валията Махзар паша. За най-малкото провинение в София се издавали смъртни присъди. Бесилки стърчали във всички квартали. Най-много били на пазарищата.
Въпреки заплахите и заканите, книжарите организирали младежите за самоотбрана и спасяване на града от грабежи и опожаряване. Турската власт се досещала, че българите се готвят за съпротива, но не знаела кой е вдъхновителят на организацията.
Пръв в конака бил наклеветен Георги Стоицев. Хванали го край огъня на един овчар. Като видял отдалече препускащите конници, той разбрал, че идват за него и побързал да изгори книгите. Ала вместо тескерето, оставил екземпляр от "Песнопойката". На разпита излъгал, че книжката бил намерил случайно по пътя. Съдията обаче успял да научи от простодушната му майка, че песнопойките са му дадени от Стоян Табака и Никола Вардев. Освен сина й, и Никола Чолака ги разнасял из околните села.
Така турците лесно открили "опасната стока" в книжарниците на четиримата будители. И тогава ги оковали във вериги. Осъдили ги на смърт чрез обесване. Спасил се само Никола Вардев, който излъгал съдията, че е готов да приеме исляма.
За обесването на книжарите разказва лондонският вестник "Стандарт" в една дописка от София. На 15 ноември 1877 г. Стоян Табака се облякъл като за празник. В килията Георги Стоицев и Никола Чолака били посърнали. Но той намерил кураж да ги ободри, като им казал: "Няма от какво да се боим!... Бесилката ще ни е причастие!"
Като повикали Стоян Табака пред бесилката в някогашната махала "Капана" до красивия градски часовник, той изтърсил цигарлъка, турил го в пояса си и се навел да окачат надписа, който на турски, гръцки и български съобщавал за какво е обесен. И пред смъртта Стоян бил спокоен, и дори с въжето на врата бил красив!
Н. Владикин ни е оставил спомен, публикуван в сп. "Дума" от 1890 г., според който английският журналист от "Стандарт" бил толкова силно впечатлен от гледката, че "помолил турското правителство да му позволи да откупи дрехите и  чибучката, за да ги фотографира и изпрати в музея за восъчни фигури на мадам Тюсо в Лондон"...
Никола Чолака обесили пред книжарницата му на ъгъла на днешните улици "Витоша" и "Алабин". Преди да ритнат бурето под краката му, той успял да извика: "Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!" Умрял преди да изгрее свободата, недочакал свидната си рожба Любица, която се родила три месеца по-късно...
Георги Стоицев увиснал на бесилото до Лъвов мост, известен в миналото като Шарения мост.
Друг борец за свободата, който също увиснал на бесилото в последните дни на робството, бил Киро Гьошев, наричан още Киро Селенчето или Киро Кафеджи. Той също продавал в кафенето си книги, сред които и бунтовническата песнопойка. Бил изключително колоритна личност - гласовит и с горещо сърце, рекламирал книжките, като изпявал по някоя и друга песен от песнопойката.
Него турците обесили на "Говежди пазар" (край ул. "Позитано").
На 23 декември 1877 г. отрядът на есаула Тишченко влязъл в София. Турските войски  отстъпили през Бали Ефенди (Княжево) и Владайските възвишения.
Русите минали край ограбената книжарница, където още стърчало бесилото на Стоян Табака. Посрещнали ги младежите от отряда за спасяване на града от опожаряване...
С геройската си смърт четиримата книжари от София стават... безсмъртни! Можем само дълбоко да съжаляваме, че днешните софиянци не знаят почти нищо за тяхната саможертва. А утрешните?


Никола Вардев


Никола Вардев и съдружникът му Стоян Неделчев Табаков


Преди да го има Лъвов мост, тук се е намирал Шарения мост и до него е обесен Георги Стоицев


Лъвов мост, 1910 г.

https://www.duma.bg/node/42696

Hatshepsut

Манолаки Ташев – Първият кмет на София


София, панорамна фотография от махала "Кюлюците" към булевард "Дондуков" и улица "Московска", в ляво е германската Евангелска църква (разрушена при бомбардировките), на чието място днес е сградата на Националната опера, в центъра се виждат бившата Руска легация и "къщата с часовника", края на ХIХ век.
Снимка: www.lostbulgaria.com

Първият кмет на София е Манолаки Ташев. Датата е 10 февруари 1878 (месец след освобождението на града). Тогава встъпва в длъжност първият български кмет на София. Титлата му не е ,,кмет", а ,,председател на Софийския градски управителен съвет" и е утвърден за длъжността от губернатора на града – Пьотр В. Алабин.  По това време София все още не е била призната за столица.



Манолаки Ташев е роден през 1835 година в заможното семейство на кир Ташо. Учи при Сава Филаретов, а по-късно завършва стопански науки във Виена.

Първото заседание на общинарите е свикано на 13-ти февруари 1878 г., като основна тема в обсъжданията е въпросът за издирването на ,,откраднатите от шопите фенери".  Въпреки че Ташев е на поста само три месеца (внезапно е починал), той е свършил доста работа, а такава е имало много веднага след Руско-турската освободителна войната. Градът е бил разделен на 17 махали и ориентировъчно София се е простирала от бул. ,,Васил Левски" до бул. ,,Христо Ботев" и ,,Сливница".

В този период след Освобождението започва и формирането на първите групи бъдещи чиновници, военни, строители, променя се икономическият облик на града. Част от приоритетите на София, която по това време е била с около 11 000 жители са били боклука, пожарите и уличното осветление. ,,Председателят" се грижи за разчистването след битката за София и създава градските формирования ,,Служба за потушаване" (пожарна), техническа служба и санитарна комисия.

Специално за разработването на регулационен план на София, от Австро-Унгария е пристигнал чешкия архитект А.Колар. По това време се правят и първите тротоари града, защото дотогава разбира се е нямало такива.


София, старият "Кадън мост" над река "Перловска" – мястото, където днес е мостът на ул. "Граф Игнатиев" и бул. "Евлоги Георгиев", края на XIX век
Снимка: www.lostbulgaria.com

https://mysofia.bg/

Hatshepsut

Първият кмет на София взривил 7 минарета


Първият кмет на София Александър Мосолов

В бурен ден на 1878 г. София е изчистена от ориенталския си пейзаж. С динамитни взривове първият кмет на града бута най-високите минарета на джамиите.
Градоначалникът имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените постройки.

По това време в небето над София стърчат десетки мюсюлмански викала.
Всяка махала има джамия. "Гора от минарета!", негодува княз Александър Дондуков-Корсаков. Той е императорски комисар в освободените земи, който трябва да постави основите на новата българска държава.

За губернатор на Софийския санджак князът назначава Пьотър Алабин. Длъжността градски кмет пък поверява на Александър Мосолов.
Градоначалникът е дворянин,
чиито предци са записани в Шестата родословна книга на Тамбовска губерния. Роден през 1854 г., Мосолов учи политехника в Дрезден и Карлсруе, но се отдава на военната кариера.

В Руско-турската освободителна война офицерът се сражава в редовете на лейбгвардейския Гродненски хусарски полк. След мира е назначен в разпореждане на Алабин. После е окръжен управител на Кавала, а през август 1878 г. сяда на кметското кресло в София.

По искане на Мосолов
градският съвет му избира за помощник влиятелния кореняк хаджи Мано Стоянов
За него Константин Иречек пише: "Софийският чорбаджия хаджи Мано преди години, когато София е била съвършено западнал град, си поръчал от Цариград европейски дрехи, обаче не знаел как да ги облече, та трябвало да повика един човек, запознат с това изкуство, да му покаже."

Европейският вкус на хаджията допада на кмета и двамата се хващат да преобразят града. Сокаците например са в окаяно състояние - лете потънали в прах, зиме застлани с лепкава кал.

Мосолов прокарва първите тротоари в бъдещата столица на България. Той е недоволен от инженерите на Алабин, които искат половин година, за да свършат работата.
"Тогава аз се заех с развалянето на старите турски изоставени къщи и от получените материали започнах да правя тротоари из улиците от стар кирпич", спомня си кметът.

Минаретата непрекъснато бодат очите му

Мосолов предлага на Дондуков да бутнат някои от тях. "Това не е тъй просто - казва князът. - Когато аз се канех да съборя грозната Кара джамия (Черната джамия), турският комисар Нихад паша ми изпрати протест от името на турското правителство."

Заедно с османлиите и европейските дипломати мрънкат за "руско варварство". Разчистването обаче трябва да се направи сега, защото при бъдещия български владетел ще бъде много трудно.

Той ще е султански васал и Високата порта няма да допусне разрушаването на мохамедански реликви, прозорливо разсъждава императорският комисар.
Един ден над София се извива гръмотевична буря. Дондуков праща вестовоя да извика Мосолов.
"Гледай мълниите да ударят повече минарета",
смига му князът. "Разбрано, нали?", пита го заговорнически той. "Тъй вярно!", козирува Александър Мосолов.

Като гръмовержеца Зевс кметът започва да хвърля светкавици по софийските улици. С десетина души от пионерната рота трескаво шета от джамия на джамия. "Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха", описва операцията Мосолов.

На младини офицерът неслучайно е учил политехника. Знае точно колко взрив да постави, за да имитира трясъка на мълния. Така не може да се разбере кое е небесен гръм и кое е динамитна експлозия.

На другия ден е доложено на Дондуков, че бурята е катурнала седем минарета. Назначена е комисия за преглеждане на щетите.
Специалистите заключават, че поразените градежи са опасни за околните къщи. В сметката са включени още няколко грохнали от старост викала.

Протоколите за материалните загуби са изпратени на турския комисар. Сетне почва събарянето на онова, което е пощадено от "светкавиците". За една седмица са разрушени над десет минарета.
Операцията е брилянтно изпипана, никой дипломат не обелва и дума

Природните стихии наистина са били на страната на Мосолов. Още през 1858 г. земетресение бута викалото на Сияуш паша джамия. Това е храмът "Св. София", обърнат от поробителите в мюсюлмански молитвен дом. Под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Турците се сепват от Божието наказание и отменят служенето в Сияуш.

Напук на Нихад паша Мосолов взривява минарето на Черната джамия. То било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката.
Инак тя се наричала Имарет джамия и е вдигната от прочутия архитект Коджа Синан.

Строителят е етнически българин от Родопите, изградил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин.
Лишена от минарето, Черната джамия става първият столичен затвор,
в чийто двор е вдигната мрачна бесилка.

По-късно сградата е преправена на църква, осветена като "Св. Седмочисленици".
Кметската команда оставя минарето на Баня баши джамия, но хвърля във въздуха викалата на Буюк и Гюл джамия.

Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес в Буюк джамия е сбирката на Археологическия музей.

Гюл джамия пък е най-древната постройка, запазена в София. Първо е била римска баня, после черква "Св. Георги" и най-сетне мохамедански култов дом.
През 1893 г. е превърната в мавзолей на княз Александър Батенберг,
докато се изгради специалната гробница за тленните му останки.

Без да подозира, че един ден тялото му ще бъде положено в бившата джамия, Батенберг издава тайната операция по взривяването на софийските минарета.

На прием в двореца през зимата на 1883 г. той разказва любопитния епизод на Константин Иречек. "Варварство!", заклеймява го в дневника си историкът, който трепери над всяка старина.

На приема с чаша в ръка е и главният герой Александър Мосолов. Някогашният кмет сега е флигел-адютант на княза. Скоро обаче политически конфликт между Петербург и София го принуждава да се завърне в Русия.
Там е посрещнат като пътешественик от екзотично-феерична
страна
До края на века Мосолов слага пагоните на полковник, а от 1 март 1900 г. е началник на канцеларията при Министерството на императорския двор.

Мосолов става един от най-близките хора на последния руски цар Николай II.
След октомврийските събития през 1917 г., вече генерал-лейтенант, той хваща пътя на белогвардейската емиграция.

Отива в Цариград, но там минаретата го дразнят и заминава за Англия. После живее в Швеция, Финландия, Германия, Франция и най-сетне през 1931 г. се прибира и установява в България.

У нас като ветеран от Руско-турската война Александър Мосолов получава пенсия. Първият софийски кмет доживява дълбоки старини в спомени за някогашните си динамитни подвизи.

http://www.24chasa.bg/

Hatshepsut

Град София преди освобождението на България (спомени на Михаил Тенев)

Любопитен разказ от първо лице за София около освобождението ни е оставил Михаил Тенев, финансист, банкер и политик. По време на руско-турската война той е преводач към руската армия, а след освобождението заема чиновническа длъжност във Временното руско управление, оглавявано от княз Дондуков-Корсаков, когато пристига за първи път в младата българска столица София. По-късно се издига до министър на финансите в правителството на Димитър Греков и управител на БНБ. Спомените му са публикувани в "Михаил Тенев. Живот и дейност." (1940, 2014).


ГРАД СОФИЯ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

София до Освобождението на България е била турски вилаетски град, седалище на валия, на български митрополит, на иностранни консули - австрийски, френски, италиански, и на независима австрийска поща; заемала е едно ограничено пространство, доколкото си спомням след близо 60 години, между сегашните улици: бул. ,,Фердинанд", ,,Патриарх Евтимий", ,,Царица Йоанна", ,,Солунска", бул. ,Хр. Ботев", част от бул. ,,Сливница", ,,Цар Симеон", ,,Тетевенска", бул. ,,Дондуков", ,,Дунав", ,,Московска", ,,Париж", ,,Цар Освободител", ,,Цар Шишман". До Освобождението София е броила 14 000-15 000 души население. Но няколко дена преди освобождението на града от руските войски, 23 декември 1877 г., всичкото турско население е избягало, като е отнесло със себе каквото е било възможно, а къщите си напуснало. Руските войски при завземането му събаряли турските къщи за горивен материал и при пристигането на княз Дондуков-Корсаков намерихме в турските дворища само купища от камъни, пръст и едва печени тухли. Имаше запазени тук-таме няколко двуетажни турски къщи срещу сегашната Руска църква, около Градската градина и в квартала около сегашния Областен съд, които бяха ремонтирани и приготвени за окупационното управление.

При пристигането ни в София след 9 месеца от Освобождението населението се смяташе около 11 000 жители, от които около 6000 българи, 4500 евреи и около 500 цигани. Въобще в целия град имаше около 40-50 двуетажни по-свестни паянтови къщи, всички останали бяха едноетажни, ниски, с по една, две и три стаи, зидани с кирпич и глина, а повечето с плет, измазани и баданосани с вар отвътре, а някои и отвън. Чаршията се намираше главно по сегашната ул. ,,Търговска", част от бул. ,,Дондуков" и на мястото около Генералната банка. Всички дюкяни бяха също паянтови, малки, ниски, повечето с кепенци, а някои с големи стрехи. Жилищата на разните народности са били разделени. Турците са заемали кварталите между бул. ,,Цар Освободител", ул. ,,Цар Шишман", ,,Граф Игнатиев", ,,Александър I", ,,Леге" и няколко в квартала между джамията при баните по ,,Мария-Луиза", ,,Цар Симеон", ,,Веслец" и пл. ,,Бански". Евреите заемаха местността между сегашните улици ,,Леге", ,,Алабинска", ,,Царица Йоанна" и бул. ,,Дондуков", а българите обхващаха главно местността пл. ,,Св. Неделя" по улиците ,,Царица Йоанна", ,,Солунска", бул. ,,Хр. Ботев", ,,Цар Симеон", ,,Мария-Луиза". На няколко места из града, по махалите, имаше малки мегдани (площади) с неправилни фигури, от които по-главните бяха: пред валийския конак (сегашния пл. ,,Александър"), на сегашния пл. ,,Св. Неделя", пред Банята, на сегашния пл. ,,Славейков", Житния пазар на сегашната улица ,,Искър", при училището ,,Софроний", Солни пазар (на ул. ,,Позитано"), Сър пазар (на пл. ,,Възраждане"), при сегашната черква ,,Св. Св. Кирил и Методий", на който площад са ставали и продължаваха да стават в празнични дни хора.



С изключение на улиците ,,Цариградска" (сегашна бул. ,,Цар Освободител") до валийския конак (сегашния дворец) и ,,Витошка" (сегашен пл. ,,Св. Неделя" по Царица Йоанна"), които бяха доста прави и широки, всички други улици бяха криви, тесни, мръсни, някои задънени, непостлани, а някои тук-там с тесни пътеки (тротоари) от речни камъни с големи трапчини, а по някои места нахвърляни големи камъни за прекосяване улиците през дъждовно и кално време. Местността между сегашните бул. ,,Фердинанд", бул. ,,Цар Освободител" и улиците ,,Шипка" и ,,Кракра", както и в началото на сегашни Лозенец между реката и Самоковското шосе на мястото на сегашното техническо училище, също и между ,,Опълченска", ,,Пиротска" и ,,Цар Симеон" до реката, беше изпълнена с турски гробища. Дворищата на българските черкви са служили за погребение на починалите енориаши, а евреите са погребвани близо до пл. ,,Позитано". Едва няколко години преди Освобождението е било определено общи гробища за православното население на мястото на сегашната Окръжна палата и на еврейското близо до него, които няколко години след Освобождението се преместиха на сегашните гробища за всички религии.

От източна и западна страна покрай града течаха и сега съществуващите реки Перловска и Владайска. От Владайската река се отделяше една вада, която течеше през сегашната ул. ,,Солунска", завиваше по ,,Левски" и се разливаше из празното място около сегашните Народния театър и Военното министерство, гдето образуваше малко, понякога непроходимо блато, и през ул. ,,Аксаков" и сегашната Детска градина се втичаше в Перловската река. Водите от Старата главна баня, от малката до нея Елица баня и Пералнята се разливаха и образуваха блатиста местност (Кюлюците), която дълги години оставаше неотводнена. На пл. ,,Александър Невски" и част от Синодалната палата имаше построени големи турски военни казарми, които през 1879 г. бяха подпалени и изгоряха.

По-важни обществени и частни сгради по това време бяха: валийският конак, който се ремонтира и малко разшири, за да служи за жилище на първия български княз Александър I; около 15 джамии, които през 1879-1880 г. под разни предлози, въпреки протестите на турското правителство, се разрушиха и останаха само Буюк джамия, преобърната в сегашния музей, а през първите години в нея се помещаваше Държавната печатница, докогато се съгради специалната за нея сегашна сграда; Черната джамия, която дълги години служеше за склад на военни материали и затвор, а в 1893 г. се преобърна в сегашната черква ,,Св. Седмочисленици"; Гюл джамия (древната черква ,,Св. Георги"), която и до днес е запазена; джамията при Банята (на сегашна ,,Мария-Луиза"), която единствена се запази за молебен дом на мохамеданите; старата църква ,,Св. София", разрушена в голяма част от земетресение и преди няколко години ремонтирана; стари черкви: ,,Св. Пречиста" (на мястото на сегашния хотел ,,Лондон" на ул. ,,Мария-Луиза"; ,,Малки Св. Никола" (на сегашния битпазар пл. ,,Св. Никола"). Двете тия черкви по регулационен план бяха съборени при кметуването на Д. Петков въпреки съпротивата на старите кореняшки жени и трябваше да се прибегне до намесата на пожарната команда за разгонването им; ,,Св. Петка Самарджийска" на ул. ,,Мария-Луиза", която доскоро съществуваше и на мястото й се построи доходно здание с магазини, като се остави само едно малко параклисче, а вместо нея черковното настоятелство построи сегашната черква ,,Св. Парашкева" на ул. ,,Раковски"; ,,Стара Св. Петка", съществуваща и днес, включена в новото митрополитско здание; ,,Големи Св. Никола" на сегашната ул. ,,Цар Калоян"; ,,Св. Крал", малка черквица на мястото на сегашната катедрала ,,Св. Неделя", с голям двор, ограден с дувари, в който се влизаше през две порти. Близо до ,,Св. Крал" имаше малка ,,Св. Спас", която отпосле се замести със сегашния ,,Св. Спас". Всички тия стари черкви бяха малки, ниски, тъмни, половината височина в земята, в които се влизаше по стълби, с малки прозорчета, без сводове, с дървени клепала; Еврейската синагога; Минералната баня, стара гевгирена постройка с купол, на средата на който имаше няколко дупки, покрити със стъклени калпаци за осветление, вътре около хавуза (басейна) имаше две малки тъмни стаички за измиване, а отвън прилепен открит паянтов навес за събличане на къпещите се; Безистенът, в средата на сегашната Търговска улица, част от който и днес е запазен; остатки от кервансарай на сегашната ул. ,,Дрин", в който отпосле бяха отворени няколко малки златарски дюкянчета, които доскоро съществуваха. Сахат кула, на която беше поставен градски часовник, а най-горе отворен чардак, гдето денонощно дежуреше пазач за съобщаване в случай на пожар. Тая кула беше съборена през 1882 г. На мястото на сегашния Военен клуб и по продължение на улиците ,,Раковски" и ,,Московска" имаше паянтови едноетажни сгради за турска военна болница, които се ремонтираха и послужиха за помещения на новообразуваното Българско военно училище, докато се построиха сегашните му монументални сгради.

От частните къщи по-главните двуетажни бяха: 5-6 останали здрави и поправени турски, а от принадлежащите на заможни българи и евреи бяха: на х. Мано Стоянов, Димитър х. Коцев, Манолаки Ташев, г-жа Йорданка Филаретова, Христо Стоянов, Димитър Трайкович, Хаджи Анкови, Соломон Таджер, Сабадучо Таджер, Давичон Леви, Леон Коен, Елена Миланова, братя Андонови, Гаки Трифонов и др.

На мястото на сегашната Генерална банка и около нея имаше покрит пазар (Кере-чаршия), в която се помещаваха обущарите и бояджиите; при черквицата ,,Стари Св. Никола" се намираше Кюркчийската чаршия, а на сегашната ул. ,,Търговска" беше Чохаджийската чаршия.



В София нямаше нито един хотел. Съществуваха, както във всички провинциални градове, ханища, между които най-главният беше Хаджи-Мановият хан, който служеше дълго време и за хотел, и за ресторант, и за кръчма, а имаше и яхър за коне и в двора му спираха няколко файтони и брички, единствените тогава превозни средства между столицата и провинциалните градове; Шареният хан (сегашна ,,Златна корона"); Гакевият хан на пл. ,,Трапезица"; ханът на Кара Димитър (до черквата ,,Св. Спас").

До и след Освобождението софийското население се продоволстваше с вода от бунари из дворищата, а по улиците имаше няколко чешми, снабдявани с вода от един стар водопровод. Такива чешми имаше: Куручешме на кръстопътя на сегашните улици ,,Алабинска" и ,,Царица Йоанна", на пл. ,,Славейков", на пл. ,,Бански", на Хаджи-Мановия площад и няколко в Покритата чаршия.

За офицерството и чиновничеството се откри наскоро след пристигането на централното управление порядъчен ресторант от един французин, Гери, установен в София още преди войната по предполагаемото продължение на жп линията Саранбей-Ниш-Белград.

В същото време окупационното управление построи набързо една голяма дъсчена постройка (барака) на празно тогава турско място до сегашното кметство, която служеше за клуб на офицерството. Тая барака, поскърпена и подобрена, послужи и за помещение на извънредната сесия на Първото народно събрание, в която то държа заседанията си през пролетта на 1880 г. В същото здание се държа през есента и първата редовна сесия на Събранието.

В тая същата барака се даде и първото представление в столицата на българската драматическа пиеса ,,Иванко", играна от любители, но за нещастие скоро след свършването на второто представление това историческо дъсчено здание се запали и изгоря.

В просветно отношение преди Освобождението софиянци са вземали деятелно участие в черковната борба с Цариградската гръцка патриаршия. Още през първата половина на миналото XIX столетие София е имала класно училище, построено в 1849 г. в двора на черквата ,,Св. Крал" от живущия тогава в Русия софиянец Денкоглу, с известните по това време учители: Костадин Геров и след него Сава Филаретов; девическо училище, построено от Димитър Трайкович в 1859 г.; женско дружество ,,Майка", основано от г-жа Йорданка Филаретова през 1869 г., което и до днес съществува под името Стопанско училище ,,Мария-Луиза"; неделно училище, открито в 1870 г. Всички тия просветни заведения заварихме при пристигането ни в София.

Както във всички почти турски градове, с изключение на Русе и Пловдив, и в София нямаше никакво увеселително заведение. През 1879 г. пристигна една доста сносна музикална банда (трупа), състояща се от 4 чешки девойки и двама мъже под диригентството на някой си Цимерман, която свири няколко време в един локал (,,Конкордия"), находящ се на сегашната ул. ,,Ломска"34, близо до Католишката църква.

В май 1880 г. се основа дружество ,,Славянска беседа" по инициативата на няколко пристигнали в София чехи, повикани от правителството за учители и други служби, и на няколко руски офицери и български чиновници. Целта на дружеството беше: ,,Да развива славянската взаимност между членовете; да пробужда и подобрява дружествения живот в обществото чрез взаимна размяна на мисли; основаване читалище; устройване забавителни и поучителни сказки и разходки; развиване музика, пеение, гимнастика; даване концерти и други полезни забавления". Всички почти служащи по разните управления се записаха веднага за членове на Беседата, мнозина започнаха да посещават двете й скромни стаи, гдето прекарваха част от свободното си време, в началото с четене на вестници и разговори, а след три години да се наслаждават от организирваните постепенно в собствен скромен салон периодически концерти, забави, сказки, вечеринки и пр. Дълги години до построяването на Военния клуб ,,Славянска беседа" беше едничкото обществено-културно-увеселително заведение в столицата. Благодарение на умелото управление от разните настоятелства, в които и аз участвах известно време, дружеството се развива постепенно и при всичките бури и произшествия в страната то можа да запази съществуването си в продължение на изтеклите 60 години, като членовете му от около 150 в първата година след съставянето му са достигнали на повече от 2000. То успя да се сдобие с нов собствен модерен разкошен палат и да продължава да преследва с досегашната упоритост на ръководителите му благородната си ползотворна дейност.

Особено впечатление ми направи при пристигането ни в София съществуването на един вид аристокрация от няколко жени на първи граждани, които се титулуваха с титлата ,,кокони". Такива бяха: кокона Марица Ташева, кокона Ната Михалкович, кокона Тръстина Трайкович, кокона Мариола х. Коцева и кокона Еленица, а минаващата тогава за най-светска, интелигентна и почитана от всички, жената на Сава Филаретов (вдовица) се титулуваше ,,госпожата", което название носеше до смъртта си.

Първите софийски кметове след Освобождението бяха кореняците: Манолаки Ташев (10.11.1878 до 8.V.1878 г.), Д. х. Коцев (7.VI.1878 до 29.XII.1878 г.), Тодор Пешов (30.XII.1878 до 24.VIII.1879 г.), Д. Трайкович (14.XI.1879 до 30.VI.1880 г.).

https://stara-sofia.blogspot.com/2021/01/blog-post.html

Hatshepsut

инж. Иван Иванов - Некоронования цар на София

Кратък биографичен филм за живота и делото на най-успешния и дълго управлявал кмет на София - инж. Иван Иванов


Hatshepsut

Документален роман разказва за живота и дейността на кмета инж. Иван Иванов


Документален роман за живота и дейността на инж. Иван Иванов написа и издаде журналистът и документалист Станислав Колев.

В началото на юли т.г. се навършиха 130 години от рождението на най-успешния столичен кмет, управлявал София от 1934 до 1944 г.

,,Около седем месеца прекарах в държавния архив, както и в Столичната библиотека, прегледах течения на пресата, четох спомените и дневниците на политици от онова време, като Васил Матакиев и Богдан Филов, гледах и чудесния документален филм на Адела Пеева", разказа пред Радио София Станислав Колев.

По думите му книгата е повече документална и по-малко роман. В работата си той се е натъкнал на неточности и изкривени факти, които изследвал добросъвестно, за да предаде истината в над 450 страници на ,,Кметът на София - инж. Иван Иванов".

Въпреки поканите от партии, Иван Иванов е бил отдаден на професията си и града, не е търсил реализация в политическото поприще, отбеляза Колев.

,,Бил е скромна личност. В обръщение в кметството казал: Запомнете – ние сме служители, нашата роля е да служим на града и на софиянци. Мечтаел е да нареди София до най-красивите и чисти градове на Европа. Днес бихме го нарекли визионер."

По времето на управлението му като кмет се появяват сгради като Централната банка, Съдебната палата, МВР, днешния Музикален театър, хотелът и зала ,,България", Столичната община и други. В този период към София са присъединени селата Бояна, Горна баня, Драгалевци, Дървеница, Красно село, Княжево, Надежда и Слатина.

След 9 септември 1944 г. обаче е хвърлен в затвора. Т.нар. Народен съд го осъжда.

Въпреки това, когато след години му възстановяват правата, той отново работи с ентусиазъм като хидроинженер.

Имало е идея да бъде поставен паметник на инж. Иван Иванов близо до метростанция ,,Стадион ,,Васил Левски" – близо до мястото, където е потекла водата от Рилския водопровод, но и до този момент още не е направен. Не бива да забравяме колко много е сторил той за София, коментира Мариела Рунтева, представител на фондация "Трейс за хората", издала книгата.

https://bnr.bg/post/101539966/dokumentalen-roman-razkazva-za-jivota-i-deinostta-na-kmeta-inj-ivan-ivanov

Panzerfaust

Инж. Иван Иванов проектира язовир "Искър", докато е хвърлен в затвора от мръсните комунисти! Първоначално дори е бил осъден на смърт! Преди това има водеща роля при прокарването на Рилския водопровод. Освен изброените в горната статия важни обекти в София по време на кметуването му, бих добавил Ректората на СУ "Св. Климент Охридски", къпалнята "Мария Луиза" (изключително модерна за времето си), Телефонната палата, започната е сградата на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".