• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 22:48:25

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,787
  • Total Topics: 1,390
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 134
Total: 134

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Не бързай да се будиш...

Във моята гора е още лято.
С тръпчив аромат на треви.
С полянка с цветя, над която
пчеличкова песен жужи.

С пътечка от стъпки на елфи,
която ме води... към теб...
Под дъбови клони, оплели
хамак за доброто небе.

Вървя по мъха, босонога .
В косите ми вятърът спи.
И всички незнайни посоки
ми казват, че чакаш ме ти.

Накрая ще дойда в съня ти -
една малка и топла сълза...
Ще спра върху твоите устни
и просто ще се... стопя.

Hatshepsut

Как умира любовта...

Сега разбирам как умира любовта -
внезапно.
За секунда невнимание.
И после няма никаква следа.
А само тишина.
И бездиханност.
А после... няма после.
Няма нищо.
И като казвам нищо,
няма даже минало.
Смъртта на любовта
е хищница.
А думите са празни.
И изстинали.
И няма спомени,
разбираш ли...
не помня.
Не помня теб.
Не помня нас.
Категорично.
Дали боли...
не ме боли.
Сега съм огън,
който съвсем не помни,
че съм те обичала.

Hatshepsut

Погледнато отвисоко...

Нещата просто си се случват.
Някой си тръгна. Някой остана.
И всичко е друго, а всъщност е същото.
И няма никаква промяна.

Земята се върти по график.
Съседката простира в 6
два реда шарени чаршафи,
а после пие мляко с нес.

Колите все така мажорно
изпълват улиците на града.
Зад изпотените прозорци
надничат хора без лица.

Дърветата събличат клони.
Нали е есен, няма как.
Разсърден вятър лудо гони
един бездомен котарак.

И всичко си е както трябва.
Светът си е съвсем по план.
Защо тогава ми е празно...
И някак счупено...
Не знам.

Hatshepsut

Рисунка на сърце...

Помниш ли... когато беше малък,
как рисуваше дланта си с химикал?
Разперени пръсти на страничка бяла
старателно как очерта?

Стоя и се чудя самичка понякога -
пазиш ли листите още?
Макар че си много, много пораснал...
Дланта от картинката – също.

Сега в тази длан аз искам да сложа
една малка рисунка за теб.
На страничка бяла (доколкото мога)
рисувам контур на сърце.

И не знам ще го пазиш ли.
Нито кой си... Къде си...
Просто имам нужда да знам,
че макар безадресно да изпратя сърцето си
то ще срещне протегната длан...

Hatshepsut

Първият ден

Когато ще се срещнем, ще вали...
Ще падат топли капки летни сънища.
Денят ще бъде много, много тих,
развързал възлите на скритите си пътища.

А ние ще се срещнем на един,
във който всичките посоки се пресичат.
За да запазим тихата мелодия, ще замълчим.
И само погледите ни ще се обичат.

И ти ще тръгнеш в моите очи,
за да откриеш в тях, че съм те чакала.
А аз във твоите ще пиша стих
за нашето безкрайно жълто лято.

И след това под сини капки сън,
ще сложа длан във топлите ти шепи.
Дъждът ще пада с тих камбанен звън,
откраднал нотите на пулса на сърцето ти...

Hatshepsut

Напиши ми песен...

Напиши ми песен за едно небе,
във което изгревите се прераждат
в светлите бои на акварела
със отблясъци от жълто и оранжево.

Напиши ми песен за крилете,
във които диша много вятър.
За летеното над утринни морета,
за вкуса солен на свободата.

Напиши ми песен за високото.
Даже да е мъничък рефрен.
Подари ми всичките посоки.
Напиши ми песен за едно небе!

Hatshepsut

За цветята и бодлите

Обичам те... не те обичам...
На маргаритките им писна.
Не писах думи. Писах чувства
по гладките очи на листите.

Сега ще стрелям по звездите
(понеже никоя не пада).
Ще си измисля, че те има.
(Обичам явно да те страдам.)

А утре ти ще ме захвърлиш
в чувала с вехтите си чувства.
От тежка обич се прегърбих.
Това съвсем не е изкуство.

Обичам те, не ме обичаш...
Или обратно. Или трето.
Момиче съм. Не съм момиче.
А остро трънче във сърцето ти...

Hatshepsut

Аз, ти и лошият, страшен Мрак

Аз не съм влюбена в тебе. Изобщо.
Но така те обичам, че чак
те разказвам във приказки нощем
на студения, хапещ Мрак.

Той наднича, свиреп, от ъглите
и се прави на много страшен.
А пък аз му светя в очите
с бялото на чаршафа си.

И разказвам, разказвам, разказвам
как ми липсваш, когато те няма,
как Вселената става празна
и поне три пъти по-голяма,

как в ръцете ти бих заспала,
но понеже ги няма - не спя.
Как със тебе сме едно цяло -
две половинки на Лудостта.

И не зная дали му писва
на студения, страшен Мрак
да слуша това "Липсва ми...
До Голямата Мечка чак!",

но тънее и избледнява,
става мек, нежносин и плюшен,
на места до небеснолилаво,
и протяга ръце да ме гушне.

Той разбира - така те обичам,
че от обич не мога да спя.
И се мъчи на теб да прилича
този страшен, среднощен мрак.

За да спреш поне за секунда
да ми липсваш така, до сълзи.
И да спра с това "Не съм влюбена."
Отдалече си ми личи...

Hatshepsut

Един предсънен стих...

През прозореца ми влиза вятър.
Носи ситен шепот на звезди.
Аз не искам да събуждам тишината,
дето върху устните ми спи.

И мълча. Наум си те повтарям.
Вярвам те наум, съвсем без глас.
Цялата Вселена влиза в стаята ми,
за да чуе тази тишина.

По стените никнат хризантеми,
избродирани от лунна прежда.
А навън небето е голямо.
Като обич. И като надежда.

Hatshepsut

Искам да знаеш

Аз съм синьо мънисто. Амулетено.
Да те пазя от зли очи и от думи.
Само от мисли и обич оплетена,
аз съм нежна ръка във нощи безсънни.

Аз съм приказка с хубав край,
когато си сам и всичко е тъжно.
Аз съм брод през реката. Пътека. И фар.
Когато поискаш да се завърнеш.

Когато си тръгнеш, навярно ще плача.
Не се обвинявай. Не е от тъга.
Просто казвам по моя си начин:
- Е... нека напред ти върви по вода!...

Hatshepsut

Октомври

Октомври е небе с безброй звезди.
Оранжеви листа. И кестени.
Октомври пише приказки. Или мълчи.
И е ужасно повече от есен...

Октомври е носталгия. Тъга.
Усмивка. Радост. Ябълки. И грозде.
Октомври, всъщност, е жена.
Която омагьосва с поглед.

Октомври е въздишка. Топъл чай.
Октомври е поле от хризантеми.
Мъглива нежност... Нежност до безкрай.
Октомври и през май живее в мене...

Hatshepsut

Различни светове

Тя мълчи и отглежда във себе си
позабравени уж страхове.
По душата ѝ грапави белези
ѝ напомнят за него. И теб.

Няма как да пристъпиш по-близо.
Тя е Космос, а ти си човек.
Имаш къщи, желания, ризи...
Тя си има звезди. И сърце.

Невъзможно е. Не, че я плашиш,
но си нещо от Другия Свят.
Ти си само човек. Не е страшно.
Просто хората много болят.

Hatshepsut

Пазачът на фара

Пазачът на фара въздиша солено
и всички вълни са му приливни.
По залез небето му пее в червено,
и жълто се буди със изгрева.

Очите му знаят крилете на птиците
и всяка звезда от къде е.
Когато вали, му нагарча в зениците.
Пазачът на фара не пее.

В мъглата фенерът му ражда утехи
и скрива във шепи молитвите.
Гласът му понякога става на шепот,
когато разказва на рибите.

Докосва небето. Така е високо...
И дава надежда на кораба.
Пазачът на фара е дом и посока,
закрила, и сила, и вяра.

След всяка разпенена буря замлъква,
по-светъл от слънце и огън.
Когато е тъжен, морето помръква
и дълго се чувства виновно.

Пазачът на фара отдавна го няма.
Но диша солено прозорчето.
Усмихва се там, на картината само
зеленото мъничко корабче...

Hatshepsut

Приказка, която не става за нищо

Хайде да се сбогуваме, искаш ли...
Да не трупаме празни надежди.
Малко тъжна е тази приказка.
И съвсем невъзможна изглежда.

Има някаква странна принцеса,
дето сама се преструва на жаба.
Появяват се няколко вещици
в кратки роли. За няколко кадъра.

Има принц, който изчезва,
омагьосан от някого временно.
И огромна, бездънна бездна
за пропадане на принцесата.

Но когато принцът се върне (защото
колко трае една магия...)
тя е цялата, цялата обич.
И не може да го прикрие.

И така се въртят нещата...
Като стара, издраскана плоча.
Имало едно време... и нататък.
Краят липсва. Няма я точката.

Хайде да я напишем, искаш ли?
Нищо, че принцесата го обича.
Много тъжна е тази приказка.
Тя не става дори и за притча.

Hatshepsut

Като късметче... до поискване

Един случаен Вятър
почука на прозореца
и се усмихна.
Отсреща на фасадата
терасите бърбореха,
но тихо.

Пълзяха парапетено
листата на лозичката.
Оранжеви.
В косите си дърветата,
листенца като фибички
закачаха.

Следобедна и жълта съм.
По чаено съм дъхава.
И медена.
Рисувам ти парченце сън.
Оставям го зад ъгъла.
Да го намериш...

Hatshepsut

Почти научно и почти на шега

Аз съм Марс, казваш... А ти си Уран.
И сме на светлинни години далече.
От коя ли сила, не знам,
сме така упорито привлечени?

Има ред във Вселената, знаеш ли...
Тъй де, сред всеобщия рошав хаос.
Всички атоми подредено крачат.
Само ние не сме във час.

Как ще стигнеш до мене, кажи ми?
По трасето на Млечния път?
Но това са светлинни години!
При това - ще смутиш редът.

Дай да станем едни метеори.
Да летим накъдето си щем.
Току-виж - пресечем траектории
и един до друг вземем, че спрем.

То ще бъде космически сблъсък.
Някъде там, накрай световете.
И ще станем или черни дупки,
или две пощурели комети.

Или даже, на пук на законите,
ще се случи Големият взрив.
Нека гледат това астрономите -
как се ражда Вселена с мечти.