• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 September 2021, 13:41:00

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
13845 Posts

Шишман
5796 Posts

Panzerfaust
985 Posts

Лина
776 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 23646
  • Total Topics: 1361
  • Online Today: 66
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 34
Total: 35

avatar_Hatshepsut

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Къде ми е поезията, питаш...

Къде ми е поезията, питаш...
Ще ти кажа:
препила е със вино от сълзи.
Лежи като клошарка на паважа -
бездомница с един разклатен стих.

Когато пиеше любов, тя беше друга.
Сега внезапно някак остаря.
Смали се, сбръчка се и се прегърби.
И сигурно е сляпа. От солта.

Не я търсѝ. Едва ли ще се върне.
Ще скита нощем с уличните котки.
Ще търси себе си (и теб) във тъмното.
А на разсъмване ще се превърне в точка.

И после... нищо... После ще е тихо.
Светът ще си е същият. И все едно
е нямало ни мен, ни стихове...
нито изобщо някаква любов.

Hatshepsut

Като буря през лятото...

Небето сложи тежък, нощен грим -
клепачите му - с цвят опушен облак,
а миглите му - гъсти като дим
прикриха синьото на погледа.

Разпусна гъста, лъскава коса -
приличаше на плитка от графити.
Присви очи и просто замълча.
И заприлича на едно момиче,

което влиза в полупразен бар,
запалва си цигара. И забравя
за всичката си лятна самота,
за Него, за смеха на светофарите.

Небето пуши. Пуши и мълчи.
Небето е момиче след раздяла.
Под маската му от вечерен грим
дъждът като сълзи се разпилява.

А някакъв оркестър свири джаз...
Тромпетите проблясват. Еква тътен.
Момичето от утре е жена.
И някога отново ще се влюби.

Hatshepsut

Идвам към теб

Във шепите си нося звезден прах.
Под мостчето промушва се реката.
Безброй пътеки извървях
чак до небето... и нататък.

Превръщах се във облак сив,
поливах с дъждове земята,
рисувах Слънцето със тебешир
и влюбвах се неистово в Луната.

Пилеех обичта си като пясък
и имах ветрове във сто посоки.
Полирана, душата ми, до блясък
изплъзваше се от ръце жестоки.

А тази вечер някой ме изпрати
пред твоя нощен дом да спра
и да превърна в приказка съня ти.
Във шепите си нося звезден прах...

Hatshepsut

Хиляди километри обич...

Каквото и да кажа, няма смисъл.
Ще ти говоря само с тишина.
Заключих всичките вълшебни приказки
във Кулата На Края На Света.

Поне една да ми се беше сбъднала...
Поне в една да беше оживял.
Поне за мъничко, преди да тръгнеш,
да беше ми показал Любовта...

Но няма нищо. И така ще стане.
Без думи ще говоря. И с копнеж,
че ти, през всички земни разстояния
ще имаш сетива. Да разбереш...

Hatshepsut

Когато дойдеш...

Когато дойдеш,
ще се уча да те сричам-
по погледа ти,
жестовете,
тишината...
По тъмните нюанси
на очите ти...
По дишането,
по гласа,
по аромата.

Ще изучавам
географията върху кожата ти.
По всички точици
и линийки,
и по трапчинките.
Ще бъда сигурно
досадно невъзможна,
по начина,
по който те обичам...

Hatshepsut

Защото днес се чувствам пеперуда...

Под сенките на думите ми са се скрили
най-нежносините невидими криле.
Днес те са само спомен. Минало.
А времето не може да се спре

и все извива своята безкрайност
край чашките на дивите цветя.
Оплита сребърно-дъждовна паяжина,
в която се улавям. Все сама.

Един-единствен слънчев лъч ще може
да позлати росата по тревите.
Да плъзне длан по меката ми кожа
и просто да ме стопли. Без да пита...

И сенките ще станат просто думи.
И аз ще имам цялото небе.
Аз знам, че Ти си този лъч.
Ще ме целунеш.
И аз завинаги ще се прелея в теб.

Hatshepsut

Сърцебиене...

Помниш ли синджирените люлки?
И захарната песен на петлетата?
Усещането, че светът е малък
в ръкавите на пъстрото ти детство?

Такова ми е, като те сънувам...
Безвремево, с трапчинки от усмивка.
И после Утрото неканено нахлува
и мислите ми бавно те изпускат...

Обаче си оставаш в мене. Като трепет.
Като рисунка по стъкло със дъх.
На пук на мислите, сърцето те запомня.
И боцкаш тихо в синия му пулс.

Hatshepsut

В прозрачното мълчание на моят ден...

Ще отговоря само с тишина
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.

Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.

От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...

Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...

Hatshepsut

Неща, които не знаеш

Знаеш ли,
че ме е страх да спя на тъмно?
А нощната ми лампа е зелена.
Понякога прилича на разсъмване.
Понякога е малко уморена...

А знаеш ли, че някаква звезда
живее в ъгъла на левия прозорец?
Разказва приказки /между един и два/.
Кой казва, че звездите не говорят?

И сигурно не знаеш, но чаршафите
понякога тъгуват, че те няма...
Мърморят тихо сънените шкафове,
а после ни сънуват. Заедно.

И цялата ми стая, ведно с мен,
не спира да те чака, и те чака...
Понякога се скривам с две ръце
да не познае утрото, че пак съм плакала.

Не знаеш сигурно, но всяка нощ
преди заспиване ти пиша сънища...
Които скривам в твоето легло
и много, много дълго те прегръщам.

Hatshepsut

Чети го със затворени очи...

Измислям тииии... поле по сенокос!
С парфюм от мента, мащерка и детелина.
След залез е, но още не е нощ,
и всичко е забулено във синьо.

Сега ще пусна шепичка светулки,
две щипки вятър и любов на вкус,
оркестър от щурци със пет цигулки,
които свирят малък нощен блус,

една Луна, която се усмихва,
и няколко разрошени звезди,
едно пакетче мое сърцебиене
и шепот на заспиващи треви.

Ти затвори очи и просто си представяй...
Ще се смутя, но пак ще те целуна
по ъгълчето на устата ти, във ляво.
И след това ще се стопя във въздуха.

Но ти ще имаш цялото поле,
светулките, щурците и тревата.
Ще имаш мен. Разбира се. И мен.
Какво като сега съм само вятър...

Hatshepsut

Омагьосница

Обикновена лятна нощ... Почти.
Нещоочакваща, излюпва се Луната.
Небето я замерва със звезди.
И почва приказка оттук нататък...

Във нея аз съм с устни като залези,
а пък косите ми са пролетни поветрия.
Оплитам мислите ти със очи си.
И в шепите ти сипвам шепоти.

Научила съм всичките си заклинания
от детски книжки за вълшебници.
От бели самодиви по поляните
откраднах си мелодия за песните.

И... цяла приказка те омагьосвах...
Във мене да се влюбиш те заричах.
Ала магията ми нещо се обърка
и стана тъй, че аз те заобичах...

Hatshepsut

Дъждовен юни

Дъждовен юни. Лятото едва
надзърта предпазливо от небето.
Но може би градинските цветя
се радват от сърце на дъждовете.

А аз стоя на своя малък облак
и се преструвам на случайно чудо.
Задрасквам цялата човешка болка
и я превръщам във красива лудост.

Не се сърди, че искам да вали.
Ти знаеш, че съм дъщеря на дъждовете.
Използвай си човешките очи
и виж как от калта израства цвете.

Hatshepsut

Денят X

Не зная днес ли ще е този ден,
във който няма да поискам да се върна.
Сърцето ми е толкоз уморено,
че даже не заплака като тръгнах.

Въздъхна тихо. Тъжно. И се сви.
Предадено сърце. Хиляда пъти...
Прочетох му "Хиляда и една лъжи".
Последната наистина го счупи.

И вече няма сила да го спре...
Така решително едва ли съм си тръгвала.
Изглежда днес е точно този ден,
във който няма да поискам да се върна.

Hatshepsut

Не се обръщай

Ако тръгна по стъпките на Евридика,
дали ще се превърнеш във Орфей?
Или отчаяно, сърцето ми ще вика,
а твоето отсреща ще немей?

Ако сред тези пеперудени поляни
внезапно разбера, че съм сама,
дали за мене птица ще изпратиш,
за да повярвам пак във любовта?

Ако насън отново се завръщам
към онзи бряг, морето и... към теб...
недей, недей да се обръщаш.
Аз знам, че отговорът ти е "Не!"

Hatshepsut

Да разплачеш Огъня...
(Парченце от мен)


Когато бях Принцеса на Моретата,
владеех бреговете и водите.
В ръцете ми заспиваше Планетата.
В очите ми се раждаха Звездите.

Бях влюбена във Огнения Конник.
Но как живеят Огън и Вода?
Червената му обич беше тежка.
Превръщаше ме в пара. И болях.

Веднъж изпрати диви Ветрове
и пясъчните ми дворци се разпиляха.
Превърнаха и мен самата в прах.
А рибите в морето се разплакаха.

И птиците кръжаха без подслон
и с тъжни крясъци стихиите проклинаха.
Бях шепа пясък - ситен и студен
и бавно в огнените Му ръце умирах.

Ала внезапно нежен морски Бриз
от мене песъчинка си открадна.
Подхвърли я към бялото Небе.
И после тя безмълвно дълго падаше.

Как стана - даже не разбрах -
събудих се в очите Му, обаче...
Сега понякога навярно боцкам там.
И той почувства ли ме... плаче...