• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

28 October 2021, 10:50:41

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14361 Posts

Шишман
5794 Posts

Panzerfaust
1043 Posts

Лина
797 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,291
  • Total Topics: 1,376
  • Online Today: 134
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 25
Total: 25

avatar_Hatshepsut

Тема за птици

Started by Hatshepsut, 18 September 2021, 21:00:07

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Гугутка


Гугутката (Streptopelia decaocto) е постоянна птица от семейство Гълъбови, разпространена по много места, включително България. Един от най-големите колонизатори на птичия свят. В Европа е описана за първи път в България през 1838 г. в покрайнините на Пловдив от Имре Фривалдски.

Гугутката е малка птица със сиво оперение, като гърбът е по-тъмен. На крилата има синьосиви петна. Върховете на опашните пера са бели. Под тила минава тънка дъга от черни пера. Краката са къси и червени. Очите и човката са черни. Няма полов диморфизъм. Може да лети със скорост до поне 60 км/ч. Дължина: 31-34 см, тегло: 170-240 г, размах на крилете: 48-56 см.

Отначало е разпространена само в страните с топъл климат от Югоизточна Европа до Япония. През 20 век обаче тя се заселва в останалата част от Европа, като достига Унгария през 1932, Германия през 1943, Холандия през 1947, Дания през 1950, Белгия и Норвегия през 1952 и Великобритания през 1960. Гнезди и на Скандинавския полуостров северно от Северната полярна окръжност. Случайно достига Бахамите през 70-те години на 20 век и през 1982 г. е вече пристигнала във Флорида. Забелязани са големи колонии в Южна и Централна Алабама, но в САЩ най-голяма е числеността на вида във Флорида. В Европа е слабо застъпена на Пиренейския полуостров, като на континента има 4-15 млн. гнездещи двойки. В Дания те са около 500 000.

Разпространението и биологията на гугутката са подробно проучени от орнитолога Николай Боев. Гугутката е отличен пример за инвазивен вид, т.е. вид, който извършва бързо и значително разширяване на своя ареал. В началото на 21 век гугутката оредява и изчезва от много райони в България, вкл. и в София. Една от основните причини за това е увеличаването на числеността на свраката (Pica pica), която напада яйцата и малките на гугутката в гнездата.

Гугутката гнезди и зимува по паркове, градини и селскостопански дворове.

Тя е предимно растителнояден вид. През зимата може да се образуват големи ята там, където има хранителни запаси от зърно, например по силози и дворове. Обича царевица и пшеница, както и хранителни отпадъци. Храни се и с насекоми.

Разпознава се по характерната песен: гу-гуу-гу, гу-гуу-гу. Общителен вид, който не се страхува да живее край хора.

Гугутката е моногамна птица. Гнезди по дървета, високи храсти и човешки постройки, като прави рехави гнезда от клонки. Понякога гнезди на необичайни места като светофари. Размножителният период обхваща месеците от февруари до октомври. Отглежда от 1 до 6 поколения годишно, като двамата родители мътят 2 яйца средно по 20-21 дни. Яйцата са бели и имат дължина средно 31 мм. Малките напускат гнездото на 16-18-ия ден.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гугутка



Birdwatching: Eurasian Collared Dove Call - Bird Sounds

Hatshepsut

Скален гълъб


Скалният гълъб (Columba livia) е сравнително дребна птица от семейство Гълъбови (Columbidae), предшественик на домашния гълъб, с който спадат към един вид и често се кръстосват.

Има над 200 породи гълъби, които произлизат само от един-единствен вид — скалния гълъб. Той живее по скалните проломи, преддверията на пещерите и каменистите острови. На вид е сивосинкав, с по-светли или тъмнонапетнени криле, с две черни, лентовидни препаски на крилете и бял кръст на гърба, който се отличава в полет.

Скалните гълъби живеят на двойки или малки ята. Хранят се с всякакви видове зърнени и житни култури, семена от диви растения, пъпки, кълнове, треви, листа, плодове и др. В дивата природата е предпазлива и плашлива птица.

Името си получава от навика да гнезди по скални корнизи, което продължава да е характерна черта и на домашния гълъб. Гнездото е построено от тънки клечки и сламки, често рехаво и сравнително плоско, Снасят 2 бели яйца, които мътят на смени и двамата родители в продължение на около 18 дни. Малките се излюпват слепи и покрити с рядък жълт пух. Родителите ги хранят със специална кашица, която отделят в гушата си смесена с омекнали зърна. Когато напуснат гнездото родителите продължават още известно време да хранят малките. Полова зрелост достигат на едногодишна възраст.

Опитомен е в дълбока древност и ползван като преносител на съобщения, благодарение на силно развитото си чувство за ориентация и склонност да се завръща винаги в постоянното си местообитание. Някои от породите са със значителни размери и служат за храна, други имат различна окраска или оперение и се отглеждат като декоративни, а трети се отглеждат заради изпълняваните от тях необичайни движения по време на полет.

Експерименти показват, че скалният гълъб си създава концепции и категоризира обектите около него по много подобен на хората начин. Когато са им показвани снимки на хора облечени по необичаен начин, с намалени или увеличени спрямо околните обекти размери, деца, жени, голи хора, снимани от различен ракурс, части на тяло, като ръка, крак, глава, те успешно са успявали да ги класифицират като хора. Това хвърля сянка на разпространеното мнение, че гълъбите са нискоинтелигентни.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скален гълъб



Paloma bravía (Columba livia) Rock Dove

Hatshepsut

24 September 2021, 08:40:10 #22 Last Edit: 24 September 2021, 08:48:06 by Hatshepsut
Ще продължа с един вече изчезнал биологичен вид - гълъба Додо  :sad:
Постингите за изчезнали видове птици ще ги маркирам с червен цвят на заглавието.


Гълъб Додо


Додо (Raphus cucullatus) е изчезнала птица от семейство Гълъбови. Додото е живяло на Маскаренските острови: Мавриций, Реюнион и Родригес. Било е високо повече от метър. Додо са го наричали португалците; дошлите по-късно холандци са го нарекли дронт.

Додо е един от най-ранните примери на животно, изчезнало поради действията на хората, затова често се използва като символ на изтребването на видовете.

Известни са три вида додо: тъмно додо (о. Мавриций), бяло додо (о. Реюнион) и дългокрило додо (о. Родригес). Теглото им е достигало до около 20 килограма. Додото от о. Родригес е било по-дребно и е можело да прехвърча на два-три метра, за разлика от другите два вида, които не са можели да летят. Крилете им са били закърнели, на тяхно място е имало малки снопчета пера. И трите вида са притежавали масивни извити клюнове.

Додото е обитавало само Маскаренските острови. Единственият жив екземпляр, доставен в Европа, е бил получен през 1638 г. в Лондон.

Додото се е хранело с растения и семена. Поглъщало е големи камъчета, за да улесни смилането на храната.

Птицата додо е снасяла по едно яйце на година. За да се излюпят малките, е било нужно майката да мъти яйцата, без да става. През това време мъжкият пазел женската и носел храна.

Допълнителни сведения

Островите, открити от Педро Маскарена през 1507 г., се оказват удобна изходна точка за Индия. Попълвайки запасите си от храна, екипажите на корабите за късо време унищожават гигантските костенурки на архипелага, както и няколко вида тюлени. Додото оцелява малко по-дълго. За унищожението му освен корабните екипажи спомагат и заселените по островите домашни животни. До края на XVII век не остава нито едно додо на о. Мавриций; последното е видяно през 1682 г. На о. Реюнион додото просъществува малко по-дълго – до 1750 г.; на о. Родригес – до началото на XIX век.

През 1599 г. адмирал ван Нес донася първото живо додо в Европа. През 1638 г. е докаран втори екземпляр и е показван по панаирите. Имало е десетина препарирани екземпляра, но те са се изгубили през годините. Понастоящем в Британския музей има глава, крак и няколко пера от додо, в Копенхаген – глава. Запазени са също няколко рисунки. В края на XIX век Джордж Кларк намира при разкопки в едно блато почти цял скелет от додо. По-късно с правителствено нареждане започват мащабни разкопки в същото блато и са открити още няколко скелета. Сега те се намират в музеи на о. Мавриций.

Местните жители са използвали яйцата на додо за прехрана, което е допринесло за изчезването на птицата.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Додо


Птицата Додо е птица от семейство Гълъбови, изчезнала като вид в края на XVII век. Тя обитавала остров Мавриций в Индийския океан, където живеела дълго време без естествени врагове. Додо били доста едри по размер, имали солиден извит клюн, неразвити криле и опашка, и къси, удебелени, жълти крака. Снасяли единични, много големи яйца, в направени от тях гнезда от трева направо на земята.

Защо птицата Додо изчезна?

През 1505 г. португалците станали първите хора, стъпили на остров Мавриций. Той бързо се превърнал в място за престой на мореплаватели, занимаващи се с търговия на подправки. Птицата Додо, която била с тегло до 50 килограма, била чудесен източник на прясно месо за моряците. Много екземпляри били убити за храна.

По-късно, когато холандците се заселили на острова, те довели със себе си и домашни животни, които спомогнали за изчезването на птицата. Кучетата и прасетата унищожавали яйцата й, тъй като лесно достъпвали до гнездата им.

Комбинацията от човешка експлоатация и новозаселени видове значително намалила популациите на птици Додо. В рамките на 100 години от пристигането на хората на остров Мавриций, Додо се превърнала в рядък вид. Последната птица Додо е била убита през 1681 година.

Додо е само една от видовете птици, изчезнали на остров Мавриций. Много други видове са изгубени през 19-ти век, когато гъстите гори на острова са били превърнати в чайни и захарни плантации.

От 45-те вида птици, първоначално открити на остров Мавриций, само 21 са успели да оцелеят. Въпреки че Додо изчезва през 1681 г., нейната история още не е приключила. Едва преди години започнаха да се осъзнават последиците върху екосистемата от изчезването й. Учени забелязват, че някои видове дървета стават все по-редки. В действителност те забелязват, че всичките 13 от останалите дървета от този вид са на възраст около 300 години. Нови дървета не са поникнали от края на 1600-те години. Дали е просто съвпадение, че дървото е спряло да се възпроизвежда преди 400 години и че птицата Додо е изчезнала през същия период?

Оказва се, че Додо се е хранела с плодовете на това дърво и само чрез преминаване през храносмилателната система на птицата семената се опрашват и могат да се развият. Сега, повече от 400 години след като един вид е изчезнал, вероятно друг ще го последва като пряка последица. Ще последват ли още?

Може ли науката да върне изчезналите видове?

През 2007 г. учени, работещи на остров Мавриций, на изток от Мадагаскар край бреговете на Африка, обявиха откритието на най-добре запазения скелет на птица Додо. Скелетът изглежда цялостен и е един от само два, останали от изчезналата птица. Находката, която е държана в тайна в продължение на седмици, докато мястото е изследвано и скелетът е събран, може да осигури ценни ДНК проби.

Новият скелет на Додо е особено вълнуващ, защото е намерен в пещера, която е помогнала за запазването на екземпляра й. Много от костите на Додо са открити в блата на Мавриций, но блатото има корозивен ефект върху костите. Единствената друга ДНК от Додо е от скелет от 15-ти век, донесен във Великобритания от о. Мавриций. Това откритие позволи на учените да определят връзката на птицата с други птици. Проучването показа, че Додо са свързани с много видове съвременни гълъби. Новият скелет може да разкрие още повече информация за изчезналата птица, включително и по-пълна версия на генетичния код на животното. Това откритие повдига въпроса дали е възможно учените да възкресят птицата Додо?

Въпреки че някои експерти твърдят, че това никога няма да бъде възможно, в науката се води голям дебат за това дали е етично да се върне изчезнал вид към живота си. Някои животни са изчезнали в следствие на човешките действия, но други просто не могат да оцелеят в естествената си среда или изчезват поради резките промени в климатичните условия. Земята е претърпяла няколко катаклизми, които са довели до масовото изчезването на някои видове и завръщането на много от тях може да причини огромен хаос в съвременната екосистема.

Въпросът е къде ще отидат тези същества, особено след като много от тях няма да имат естествени врагове, освен човека. Дали заселването на съблезъб тигър в сибирската тундра няма да наруши местната хранителна верига? Алтернативата е да се запазят пресъздадените видове в "Джурасик парк", подобно на зоопарк или природен резерват, което е точно това, което група от японски учени предложи през 2005 година.

https://www.technika-bg.com/izcheznali-zhivotni-pticata-dodo/



Dodo Birds Extinction

Hatshepsut

24 September 2021, 18:24:32 #23 Last Edit: 24 September 2021, 18:32:56 by Hatshepsut
Кукувица


Обикновената кукувица (Cuculus canorus) е птица от семейство Кукувицови (Cuculidae).

Кукувицата е с големината на гълъб и доста дълга опашка, с пепеляво сива горна част на тялото, а гърдите и корема са белезникави с тъмни препаски. Най-вероятно ще я видите като тъмна птица, която преминава доста бързо над откритите площи между дърветата. Вероятно вече сте чували как кукувицата се обажда с характерното ,,ку –куу, ку –куу". Това е била мъжка кукувица, която показва своето присъствие и търси женска.

'Кукувиците' са близки до семейство врабчови. Много от тях снасят яйцата си в гнездата на други птици. Най-известният пример е европейската обикновена кукувица. Малкото ѝ, което се излюпва в гнездото на другата птица, изхвърля навън всички останали. Но някои видове от това семейство (американски кукувици, роудрънърс и др.) сами си изграждат гнездата в дървета, храсти и дори на земята.

В Европа кукувицата е широко разпространена и е със стабилна популация, въпреки че в Западна Европа и особено на територията на Франция, популацията на вида намалява. Трябва също да помним, че популацията на кукувицата зависи от други птици, които могат да бъдат застрашени.

Повечето кукувици обитават горите, но някои предпочитат по-отворените полета. Предпочитана храна са насекомите и особено косматите гъсеници, които са отбягвани от другите птици.

Кукувиците снасят яйцата си в чужди гнезда, обикновено са на по-малки птици – например на ливадна бъбрица, или сивогуша завирушка, червеношийка или коприварче. Когато женската кукувица намери подходящо гнездо, тя изчаква момент, в който то остава без надзор, изхвърля едно от яйцата и полага своето яйце на неговото място. Тя не се грижи повече за него. Малкото на кукувицата се излюпва по-рано от останалите пиленца в гнездото и има инстинкта да избутва другите яйца навън от гнездото. Женската кукувица се е специализирала да ,,копира" цвета на яйцата на птицата – гостоприемник. Понякога птицата – гостоприемник е много по-дребна от кукувицата и ,,родителят" на малкото кукувиче трябва да работи много по-усилено, за да изхрани гигантското бебе, мислейки го за свое собствено.

Зимните европейски месеци, кукувиците прекарват в африканските савани. В България се завръщат около 10 април. В Европа песента на кукувицата е знак, че е дошла пролетта.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновена кукувица



Описание:
Дължина на тялото: 32 – 36 см. Размах на крилата: 54 – 60 см
В полет наподобява сокол със заострените си крила и дългата си опашка. Оперението е сиво със светъл, с напречни ивици корем, подобно на малък ястреб. Най-често може да бъде регистрирана по обаждането.

Храна и местообитания:
Храни се основно с едри гъсеници, но и други насекоми. Обитава широколистни гори, ивици от дървета и храсти в открити местообитания и в близост до влажни зони.

Гнездене:
Гнездови паразит. Снася между 1 и 25 яйца в гнезда на различни видове пойни птици, които отглеждат малките.

Разпространение в България:
Среща се на територията на цялата страна, включително във високите части на планините, а понякога и в паркове и градини в населените места.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през април, а есенната – през септември. Отделни индивиди може да се наблюдават и през октомври.

Заплахи:
Интензификацията на земеделието и прекомерната употреба на пестициди водят до намаляване на храната и спад в числеността на видовете птици, от които зависи отглеждането на потомството.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

Сходни видове:
Малък ястреб, черношипа ветрушка, качулата кукувица.

https://bspb.org/



Kукувица & Cuckoo

Hatshepsut

Врана

Сива врана


Сивата врана (Corvus cornix) е средно голям представител на семейство Вранови (Corvidae), разред Врабчоподобни (Passeriformes), с широко разпространение в стария свят. Много прилича по телосложение на Черната врана (Corvus corone), с която понякога са смятани за два подвида на един вид. За отбелязване е, че и двата вида обитават определени ареали, почти не припокриващи се един с друг.

Дължината на тялото на сивата врана е около 45–47 cm, размахът на крилете – 93–103 cm и тежи около 600 гр. Краката ѝ са черни на цвят, добре развити и силни, може да ходи или подскача. Крилете също са силни и добре развити, полетът ѝ е плавен и ритмичен, със сравнително ниска честота на маховете. Гласът ѝ е характерното за враните грачене. Сивата врана има двуцветно оперение. Главата, гърлото, крилата и опашката са черни, а останалата част от тялото е сива. Няма изразен полов диморфизъм.

Среща се в централна, източна и северна Европа, Мала азия, източна Азия и около Суецкия канал. Само най-северните ѝ популации са прелетни. В България е обичаен и широко разпространен вид. Отделни екземпляри прелитат през зимата в по-южни части на Балканския полуостров, а в България идват много птици от по-северните страни на Европа. Затова през зимата броят им силно нараства. Обитава всички типове човешки поселения, в природата също можем да я срещнем в открити полета и окрайнини на гори. Понякога се среща и в по-високите планински полета до 1800 м надморска височина.

Живее както поединично, така и по двойки, среща се и на ята. Живее в определени и добре развити социални структури. Чувства се еднакво добре в човешка близост и сред дивата природа. Ловува или си търси храната по земята и по дърветата. Храни се практически с всичко, въпреки че предпочита живата храна. Когато има възможност се проявява като хищник и напада дребни бозайници, птици, влечуги, земноводни. Храни се още с риба, насекоми, червеи, плодове, семена, остатъци от човешка храна.

Сивите врани са моногамни птици. Семейството от мъжка и женска птица строи заедно гнездото си по високи единични дървета, залесителни пояси, в покрайнините на гори. Рядко правят гнезда по скали или запустели сгради. Минималната височина, на която се изгражда гнездото, е три метра. Гнездото е голямо от 30 до 70 cm в диаметър и високо 20/40 cm, отвътре е дълбоко около 10 cm и широко около 20 cm. През март – април женската снася 3–6 бледи синьо-зеленикави, напръскани с кафяви петънца яйца, с размери 43х31 mm. Мъти само женската, в продължение на 18–21 дни, като през това време мъжкият ѝ носи храна. Малките напускат гнездото след около 5 седмици. И двамата родители хранят малките с животинска храна. Когато малките израснат и могат да напуснат гнездото, цялото семейство излиза и се движи заедно през деня, а привечер се завръща да нощува. През август семейството се разпада и сивата врана се среща поединично. При застудяване тези птици образуват големи ята и се придържат около населените места и обработваемите площи.

В съжителство с хора се чувства добре и опитомените птици предпочитат човешка компания, пред тази на своя вид. Редица учени считат Сивите врани за силно интелигентни животни, способни дори да броят. Способни са да запаметяват и изговарят думи. Те са силно адаптивни птици. Смятана е понякога за вредна птица, защото унищожава яйцата и малките на много други видове, но всъщност в природата няма вредни и полезни видове. С действията си всеки вид допринася по своя начин за поддържане на екологичното равновесие.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сива врана


Черна врана


Черната врана (Corvus corone) е средно голям представител на семейство Вранови (Corvidae), разред Врабчоподобни (Passeriformes). Много прилича по телосложение на Сивата врана (Corvus cornix), с която понякога са смятани за два подвида на един вид. За отбелязване е, че и двата вида обитават определени ареали, почти не припокриващи се един с друг. Дължината на тялото и е около 45–47 см, размаха на крилете — 93–103 см и тежи около 600 гр. Краката са и черни на цвят, добре развити и силни, може да ходи или подскача. Крилете също са силни и добре развити, полетът ѝ е плавен и ритмичен, със сравнително ниска честота на маховете. Гласът ѝ е характерното за враните грачене. Няма изразен полов диморфизъм. Окраската ѝ е монотонно черно. Понякога бива бъркана с Гарвана, който е значително по-едър и пропорционално с по-голям клюн. При полет опашните пера на Черната врана заемат ветрилообразна форма, а на Гарвана — клиновидна.

Среща се в Западна Европа и по-голямата част от Азия, до Япония, не се среща в Индия, и Югоизточна Азия. В България не се среща. Обитава различни типове човешки поселения, в природата също можем да я срещнем в най-разнообразни местности, като единственото условие е сравнително недалеч да има достатъчно високи дървета или скали за отдих и гнездене.

Живее както поединично, така и по двойки, среща се и на ята. Живее в определени и добре развити социални структури. Чувства се еднакво добре в човешка близост и сред дивата природа. Ловува или си търси храната по земята и по дърветата. Храни се практически с всичко, въпреки че предпочита живата храна. Когато има възможност се проявява като хищник и напада дребни бозайници, птици, влечуги, земноводни. Храни се още с риба, насекоми, червеи, плодове, семена, остатъци от човешка храна.

Черните врани са моногамни птици. Двете птици строят заедно гнездото си по високи дървета, скали или човешки постройки, минималната височина на гнездото е 3 м. Гнездото е голямо от 30 до 70 см в диаметър и високо 20/40 см, отвътре е дълбоко около 10 см и широко около 20. Снася 3–6 бледи синьо-зеленикави, напръскани с кафяви петънца яйца с размери 43х31 мм. Мъти само женската в продължение на 18–21 дни, през това време мъжкия и носи храна. Малките напускат гнездото след около 5 седмици. И двамата родители хранят малките с животинска храна, като това продължава още дълго време след като са напуснали гнездото.

Притежава завидни умствени способности, може да брои, има добра памет, известни са случаи и на заучаване на думи. Може да употребява и в някои случаи изготвя инструменти.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черна врана



KRÅKA Hooded Crow (Corvus cornix) Klipp - 535 S - 9


Ravens vs Crows, they're different!

Hatshepsut

Гарга

Обикновена гарга (Чавка)


Чавката (Corvus monedula), наричана още обикновена гарга или само гарга, в някои райони на Северна България е известна като галица. Дребна птица, най-дребният и най-широко разпространен представител на семейство Вранови.

С дължина от 34 до 39 см е един от средно големите видове в разред Врабчоподобни.

Без ясен полов диморфизъм. По-голямата част от оперението ѝ е черно или сиво-черно. Крайчетата на крилата са без ,,пръсти". При възрастните и младите по-голямата част от главата и тялото са матово сажденочерни, а бузите, темето, тила и горната част на гърдите са светлосиви до сиво-сребристи. Ирисът ѝ е сивкавобял или сребристобял, като е единственият представител на рода извън австралоазиатския регион, който има тази особеност. При младите индивиди ирисът се откроява по-малко.

Има къс и масивен клюн.

Птицата е общителна, лети по двойки (мъжка и женска) или в по-големи групи, въпреки че двойките птици летят заедно вътре в ятото. Лети обикновено направо с по-чести махове от другите вранови.

Гласовита, обажда с металическо ,,чияк-чияк-чияк" ,,кияк-кияк". Изключително разнообразни звуци според настроението. Когато иска да заплашва прави хъскане издишвайки през ноздрите и щрака с клюн.

Чавката е разпространена в много обширни области – от Северозападна Африка до практически цяла Европа, Иран, Северозападна Индия и Сибир. Живее в залесените степи, в гористите местности, в обработваемите земи, по крайбрежните скали и в селата и градовете.

Храни се най-вече с това, което намери на земята, но намира храна и по дърветата. Яде насекоми и други безгръбначни, зърна и семена на бурени, остатъци от храните на хората и изхвърлена на брега риба. Гледани в неволя могат да се хранят с храна за котки и кучета, както разкисната във вода така и суха. Имат изявено предпочитание към сготвената храна спрямо суровата (риба и пилешко). Чавката се храни и с мърша.

Обикновено гнезди на многобройни шумни колонии в кухините на дърветата, по скали или порутени сгради, а понякога и в гъсти иглолистни гори. Снася от 4–5 яйца, които мъти за около 17–18 дена, а на малките им порастват пера след около 30–35 дена. Ако случайно по време на буря или при пролитане изпадне от гнездото пиле родителите, както и членове от ятото продължават да го обгрижват. При опит за вземане или нападение на изпадналото пиле семейството го защитава.

В българския език е разпространен изразът ,,Чавка ми е изпила ума (акъла)", т.е. ,,Съвсем съм оглупял", а също така и подигравателния въпрос ,,Да не ти е изпила чавка акъла?" като евфемизъм за ,,Много си глупав" или ,,Обезумя ли?".

Някои хора наричат с думата ,,чавка" отметката, която се поставя пред позиция в неномерирани списъци.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Чавка


Жълтоклюна гарга


Жълтоклюната гарга (Pyrrhocorax graculus), наричана още хайдушка гарга, е средноголяма птица от семейство Вранови. Обитава високите части на планините и затова в някои езици е наречена алпийска гарга. Среща се и в България, където е включена в Червената книга защитен вид.

Има стройно телосложение и сравнително дълъг жълт клюн. По-едра е от кос, дължината на тялото е 36-39 cm. Размахът на крилете е 65-74 cm. Теглото ѝ е 250-350 г.

Леко лети и отдалеч се чува нейният характерен звук ,,клиюу..клиюу", доста звънко и силно и съвсем неприлично на граченето на другите птици.

Прилича на червеноклюната гарга (Pyrrhocorax pyrrhocorax), като и двата вида имат гладка черна перушина и червени крака. Както името подсказва обаче, те се различават по цвета на клюна. Има сравнително по-дълга опашка от червеноклюната гарга, крилете са по-къси, по-малко правоъгълни и с по-заоблени ъгли.

Живее във високите планински части на Южна Европа - Алпите, Пиренеите, Балканите, Кавказ, както и в Атласките планини в Северна Африка. Среща се още в Централна Азия и Индия. Обитава варовикови скали и жредла.

Храни се по високопланинските ливади, често на големи ята. Яде насекоми, други безгръбначни и семена през лятото и дребни безкостилкови плодове или остатъци от храна край лифтовете през зимата.

Гнезди в дупки по скални ниши, пукнатини и тераски, но винаги на недостъпно място. Край морето гнезди по издатините на стръмните крайбрежни скали. Гнездото е грубо, от клечки.

Снася 3-5 яйца от май до юли. Има едно люпило годишно.

https://bg.wikipedia.org/Жълтоклюна гарга



Taccole (Corvus monedula)


Alpine Chough --- Kavče žlutozobé

Hatshepsut

Продължавам с гаргите, има още два вида  :aha:

Синя гарга (Синявица)


Синявица в защитена зона Мост на Арда, Източни Родопи, България

Синявицата (Coracias garrulus) е средно голяма, красиво оцветена в синьо птица от разред Синявицоподобни (Coraciiformes).

Дължината на тялото ѝ е около 32 cm, размаха на крилете – 55–75 cm, тежи 140–200 гр. По външен вид и размери напомня Чавката. Човката ѝ е силна и плътна, леко сплесната странично, подобна на птиците от семейство Вранови, в основата ѝ се забелязват твърди и стърчащи косъмчета. Крилете са добре развити и силни, първостепенните махови пера са 11 на брой. Опашката ѝ е средно дълга и широка, завършваща равно, с 12 пера. Краката също, подобно на семейство Вранови са добре развити и силни. Имат полов диморфизъм - мъжката е оцветена в ярко светло синьо по главата, гърдите, опашката, гушата и крилете, кафяво по гърба и много тъмно синьо в краищата на крилете. Женската е много по-бледа. Младите птици приличат по цвят на женската. Гласът ѝ е грачене, подобно на Врана.

Среща се в Африка, Азия и Европа, прелетна птица. Северните популации зимуват на юг от Сахара. Обитава покрайнините на сухи гористи райони или открити местности с групички дървета. Като цяло предпочита открити местности. Среща се и в България.

Обикновено живее по двойки. Храната си търси по дърветата и земята. Храни се с дребни безгръбначни, насекоми, червеи, влечуги, земноводни, улавя при възможност дори и дребни птици, и бозайници. Понякога яде и растителна храна.


Синявица в защитена зона Мост на Арда, Източни Родопи, България

Гнезди в дупки по дърветата, речни брегове, стръмни скалисти склонове. Дупката в земята бива изкопавана от самите птици, като нейната дължина е над половин метър с разширение за гнездото накрая. Постилат съвсем малко меки материали или въобще не постилат гнездото. Женската снася 4–6 кръгли, блестящи, бели яйца, с размери 28х35 мм., които и двамата родители мътят в продължение на 17–20 дни. Малките напускат гнездото след около 28 дни, като по това време родителите им ги хранят. Годишно отглеждат едно люпило.

В България е защитен вид, включен в Червената книга.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Синявица


Червеноклюна гарга


Червеноклюна гарга (Pyrrhocorax pyrrhocorax) е птица от семейство Вранови.

Птицата представлява средноголяма врана с тънък червен клюн, закривен надолу. Възрастните са лъскавочерни с преливащи метални оттенъци. Краката са яркочервени. Младите са кафяви с кафяви крака и оранжев клюн.

Среща се в скалисти планински области, по крайбрежни скали и канари.

Днес в пределите на България е изчезнал вид. Последното ѝ документирано наблюдение е от 1940-те г. в планината Славянка. Многобройни са палеонтологичните доказателства за разпространението на вида в България през плейстоцена. По данни на палеоорнитолога проф. Златозар Боев, нейни костни останки са открити в Деветашка пещера, Ръжишка пещера, унищожена пещера в кариерата за варовици до с. Кунино и др. За първи път в България във фосилно състояние видът е намерен през 1980-те г. в пещерата Бачо Киро.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеноклюна гарга



Coracias garrulus - Rollier d'Europe - European Roller - Carraca europea


Chova piquirroja (Pyrrhocorax pyrrhocorax) Red-billed Chough

Hatshepsut

Сврака


В нашия фолклор, както и в този на много други народи, една интересна птица е представена с не особено хубави качества - тя е крадлива, лъже, прекомерно бъбрива е, а освен това обича лъскави предмети и щом ги отмъкне, ги носи в гнездото си. Разбира се, става въпрос за свраката.

Все пак свраката е неизменна част от природата в евразийската зона и демонизирането на птицата е резултат от неизменните митове и суеверия. Хората са приемали белите птици за носители на добро, а черните на зло и така интелигентната иначе сврака е попаднала в компанията на лошите. Все пак хората са забелязали изключителните интелектуални качества на свраката и са я нарочили като хитра и крадлива.

Доста от митовете и разбиранията за свраките са опровергани от научните изследвания върху тях, а запознаването с тази птица е направо задължително с оглед на това, че тя е наш съсед както в селските, така и в градските райони.

Класификация на свраката

Свраката, с латинско название Pica pica, е птица от семейство Вранови - Corvidae. Разредът, към който принадлежи, е на Врабчоподобните.

Когато говорим за свраката, обикновено имаме предвид евразийската сврака - една от най-интелигентните птици, още по-точно едно от най-интелигентните животни. Има почти същия размер на мозъка като шимпанзето, орангутана и човека.

Птицата е описана и илюстрирана от швейцарския натуралист Геснер през 1555 година. През 1758 година Карл Линей я включва в Х издание на своята Sistema Naturae под биномното име Corvua pica. Свраката е преместена в отделен род Pica от френския зоолог Брисон през 1760 година. Pica е класическата латинска дума за птицата.

Тя е почти идентична на външен вид с американската черноклюва сврака и двата вида са смятани първоначално за специфични, но по-късно американската е отделена като отделен вид, близък до жълтоклювата сврака, а не толкова до евразийската.

Признати са 6 подвида от тази често срещана птица. Подвидовете се различават по своя размер, количеството на белия цвят в оперението им и блясъка на черното върху перата.

Птиците линеят, като първичните махови пера се сменят за период от 3 месеца. Младите птици линеят само частично и за около месец по-късно от възрастните. Крилата и опашката на младите не линеят.

Първоначално са ги наричали пайове, от протоиндоевропейския корен за заострен, което идва от вида на клюна и опашката.

Как изглежда свраката?

Възрастният мъжки от номиналния подвид е с дължина 44-46 сантиметра, като повече от половината е опашката му. Размахът на крилата е 52-62 сантиметра. Главата, шията и гърдите на птицата са лъскаво черни с металнозелен и виолетов отблясък. Коремът е раменните пера са чисто бели.

Крилата на свраката са черни, оттенък със зелено или лилаво. Първичните са бели, забелязват се, само когато крилото е отворено. Градуираната опашка е черна, лъскава със зеленикав и червеникаво-лилав оттенък. Перата на опашката и при двата пола е достатъчно дълга, около 12-28 сантиметра. Краката и човката са черни, а ирисът е тъмнокафяв. Женските имат същото оперение, но са малко по-дребни.

Мъжкият тежи 210-272 грама, а женската от 182-214 грама. Младите птици приличат на възрастните, но перата им нямат блясък, а са черни като сажди. Имат ясни очи и по-къса опашка от възрастните.

Птиците бърборят, повтаряйки характерен звук, като младите също издават звук, наподобяващ лаене на малко кученце. И младите, и възрастните издават съскащ звук.

Разпространение, местообитания и начин на живот на свраката

Ареалът на свраката се простира през умерена Евразия, от Испания и Ирландия на запад до Камчатка. Ориенталската сврака е въведена в Япония, на остров Кюшу.

Те обичат открити места с разпръснати дървета, обикновено липсват в безлесни райони и гъсти гори. Крайградските условия и парковете и градини са идеално място и свраките се размножават бурно там.

Тези птици са заседнали, не мигрират и прекарват зимите близо до територията си на гнездене. Тези, обаче, които живеят в близост до северната граница на ареала, мигрират на юг, ако зимата е сурова.

Както всички вранови птици, свраката ходи по земята. Може да скача ловко настрани заради храна или опасност. Лъскавите предмети я привличат неудържимо и веднага ги отнася.

Размножаване на свраката

Някои свраки се размножават след първата си година, други след втората, като дотогава остават в ятата на неразмножаващите се.

Свраката е моногамна птица и двойките остават заедно от един размножителен сезон до следващия. Те обикновено заемат една и съща територия всяка година.

Сезонът на чифтосване е пролетта. Докато ухажват женската, мъжките повдигат и навеждат главата си, отварят и затварят опашките си като ветрило и се обаждат с мек глас, различно от обичайното бърборене. Раменните пера се разтварят, така че се вижда бялото на оперението. Вероятно това привлича женската. Следващата стъпка е кратък плаващ полет или преследване.

Свраките правят обемисти гнезда и предпочитат за тях високи дървета. Циментират ги с пръст и глина и ги облицоват с фини корени. Отгоре гнездото е като купол от бодливи клони с един вход, който е добре скрит. Гнездата се виждат, когато листата окапят. Където няма дървета, гнезда се правят в храсти и живи плетове.

В Европа започват да мътят през април като яйцата в едно гнездо са 5 или 6 яйца, но има и разлики, от 2 до 10 на брой. Яйцата се снасят всеки ден, обикновено сутрин. Те са обикновено около 32 милиметра и синьо-зелени на цвят. Имат и маслиненокафяви петна по тях, но маркировката е доста различна.

Мътенето трае 21-22 дни и се прави от женската, като през това време мъжкия я храни. Пилетата се излюпват голи и слепи. Те се хранят и от двамата родители. След 7-8 дни пилетата отварят очи, перата им започват да никнат след 8 дни, а по крилата след 10 дни. Преди да излетят пилетата се катерят няколко дни по дървото, където е гнездото им.

Започват да летят след 27 дни, но родителите ги хранят още няколко седмици, а също ги пазят и от хищници. Оцеляват средно 3-4 пилета. Малките се излюпват асинхронно и тези, които са последни, имат малки шансове за оцеляване. Отглежда се само едно пиле на година, освен ако някое бедствие не засегне гнездото и не се наложи повторение.

Хранене на свраката

Свраката е всеядна птица. Храни се с малки птички и яйца, а също и с дребни бозайници, насекоми, остатъци от мърша, жълъди, зърно и друга растителна храна.

Интелигентността на свраката

Смята се, че евразийската сврака е най-интелигентната птица, а и едно от най-интелигентните животни изобщо.

Преглед от 2004 година показва, че всички корвиди, включително гарвани и врани имат интелект, сходен с маймунския по отношение на социално познаване, причинно-следствени връзки, въображение и перспектива. Свраката може да разпознае човек не по миризма и глас, а по чертите на лицето, които може да запомни.

Интересно наблюдение доказва, че те могат да изразяват скръб. Могат да се научат да броят и използват инструменти за целите си. В дивата природа се организират в банди със сложни стратегии за лов.

Популацията на тази птица в Евразия е стабилна и няма данни за сериозен спад в числеността и затова статусът на свраката е на незастрашен вид.

https://miau.bg/



Magpie Pica pica

Hatshepsut

Мишелов


Обикновеният мишелов (Buteo buteo) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae).

Дължината на тялото му е 55 cm, размаха на крилете 125 cm и тежи 0,7-1,3 kg. Окраската на оперението му е изключително разнообразна. В Европа може да се сбърка със северния мишелов, белоопашатия мишелов и с осояда. Има малки възрастови различия. Възрастните са с полиморфна окраска – отгоре по тялото варира от ръждивокафява до тъмнокафява, а отдолу – от белезникава с дребни тъмни петна до тъмнокафява. При младите тялото отгоре е светлокафяво, а отдолу – охристо. Подвидът buteo е по-едър и тъмнокафяв, а vulpinus дребен с ръждивочервено оперение. Подвидът vulpinus се отличава от белоопашатия мишелов по дребното тяло и светлите корем и подопашка. Издаващи звуци: Често издава крясък, наподобяващ мяукане.


Обикновен мишелов с рядко срещано бяло оперение

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка.

Обитава разннообразни местообитания, но най-често култивирани земи, изпъстрени с горички.

Мигрира на разредени ята и зимува на групи в равнини.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Обикновен мишелов



Описание

Дължина на тялото: 46 – 58 см. Размах на крилата: 110 – 132  см
Най-често срещаната граблива птица у нас. Характерен е с V-образния си профил на крилата при реене, късия врат и опашка. Когато птицата е кацнала, се вижда характерна светла ивица през гърдите. Оперението му може да варира от светло до тъмнокафяво.

Храна и местообитания

Храни се основно с полевки и други дребни гризачи, но също така и с насекоми, земни червеи, влечуги, земноводни и дребни пойни птици. При липса на друга храна се храни и с умрели животни. Обитава гори в близост до открити пространства, мозаечни местообитания от ливади, пасища, орна земя с ивици от дървета и крайречни гори.

Гнездене

Гнездото е разположено в короната на дървета, най-често в окрайнини на гора, но понякога и в по-малки групи от дървета сред открити пространства. Снася 2 – 4 яйца, има едно поколение годишно през периода март-юни.

Разпространение в България

Среща се в цялата страна, като през размножителния период не е установен в обширни безлесни райони с преобладаващи обработваеми площи. По-чест в полупланинските райони, където има разнообразни местообитания от гори, ливади, пасища и обработваеми земи.

Миграция и зимуване

У нас се среща целогодишно. Птиците от Северна Европа зимуват в южните част на континента, включително и в България. През зимата е многоброен в открити земеделски райони, често в близост до пътища и магистрали.

Заплахи

Използването на отрови срещу гризачи и други химикали в селското стопанство, унищожаване на гнездата при горскостопански дейности, безпокойство през размножителния период, бракониерски отстрел, смъртност от токови удари при кацане върху необезопасени стълбове от електроразпределителната мрежа.

Природозащитен статус в България

Не е застрашен.

http://www.bspb.org/monitoring/bg/product-view/4/34.html



Common Buzzard / Buteo buteo / Обикновен мишелов

Hatshepsut

28 September 2021, 06:30:07 #29 Last Edit: 28 September 2021, 06:40:51 by Hatshepsut
Кълвач

Голям пъстър кълвач


Големият пъстър кълвач (Dendrocopos major) е птица от семейство Кълвачови (Picidae). Разпространен е широко в цяла Европа и Северна Азия и обикновено е постоянна птица. Изключение са представителите на вида, живеещи в най-северните райони. Среща се и в България.

Големият пъстър кълвач е на големина колкото кос. Има пъстро оперение. От горната страна тялото е черно със синкав блясък. Челото е белезникаво, а темето и тилът са яркочервени. Бузите, плещите и една тънка надлъжна ивица по шията са бели. Долната страна на тялото е сивобяла с охрен оттенък и червени надопашни пера. Крилата са черни с бели петна. Средните опашни пера са черни, а крайните три двойки – бели с черни ивици. Женската е без метален блясък и с черен тил. Младите екземпляри са по-тъмни от долната страна на тялото и напетнени по слабините и над опашката.

В България големият пъстър кълвач е постоянна птица. Среща се в равнините и планините до горната граница на горите. Обитава широколистни, смесени и иглолистни гори, паркове и овощни градини.

Храни се с разнообразна храна – през пролетта и лятото с насекоми (корояди, бръмбари, гъсеници, сечковци и др.), които лови под кората на дърветата и по земята. Често прави дупки по кората на млади иглолистни дървета и пие сок. През есента и зимата приема повече растителна храна – сухи плодове, боровинки, семена на иглолистни дървета. Той откъсва шишарките, поставя ги в малки дупки по сухите дървета и със силни удари изважда семената. Така дневно един кълвач изважда семената на около 50 шишарки.

Големият пъстър кълвач гнезди в хралупи, които издълбава сам. Гнездото е застлано с меката изгнила дървесина на дървото. Снася 4—8 бели яйца, които мъти 12—13 дни. Малките се хранят от родителите около 20 дни, след което напускат гнездото. Възрастните птици продължават да ги хранят още около три седмици.

Полетът на големия пъстър кълвач, както и на другите видове кълвачи, е вълнообразен с последователни издигания и спускания.

Скрит между листата, кълвачът понякога трудно се забелязва. Присъствието му се издава от механичното барабанене на здравата му човка по стъблото или клоните на дървото. Тази своеобразна брачна мелодия, с която си служат както мъжкият, така и женският, се използва за привличане вниманието на противоположния пол. Разстоянието, от което може да се чуе, зависи от вятъра и от състоянието на дървото – сухият дънер произвежда много по-силен звук от този на суровото дърво.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Голям пъстър кълвач


Описание

Дължина на тялото: 23 - 26 см. Размах на крилата: 38 - 44 см
От другите пъстри кълвачи се разпознава по размера, черната ивица, която достига до края на тила и продължава надолу към раменете и към предната част на гърдите. Друг основен белег е наситено червеното подопашие и светлият, без напетнявания корем. Мъжките са с червено петно на тила, а женските не. Младите имат червено теме, но също са без напетнявания по гърдите и корема, което ги отличава от другите кълвачи.

Храна и местообитания

Храни се с ларви и възрастни на насекоми по кората на дърветата, семена на дървета и плодове. Обитава широколистни и иглолистни гори, паркове и градини в населените места.

Гнездене

Гнезди в хралупи на дървета, които сам си издълбава. Снася 4 - 7 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юни.

Разпространение в България

Среща се в цялата страна, с изключение на безлесни земеделски райони в равнините.

Миграция и зимуване

Постоянен вид.

Заплахи

Интензификация на горското стопанство, изсичане на крайречните гори и старите дървета в населените места.

Природозащитен статус в България

Не е застрашен.

http://bspb.org/monitoring/bg/product-view/3/25.html



Pico Picapinos, Dendrocopos major - GENETTA VÍDEOS