• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 October 2021, 08:41:11

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
14343 Posts

Шишман
5793 Posts

Panzerfaust
1034 Posts

Лина
794 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 24,251
  • Total Topics: 1,374
  • Online Today: 73
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 29
Total: 30

avatar_Hatshepsut

Тема за птици

Started by Hatshepsut, 18 September 2021, 21:00:07

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

В стария форум имаше някаква подобна тема и аз реших и тук да пусна такава.
Темата няма да е само за снимки на птици, а ще съдържа и допълнителна информация, както и видеоклипове, ако има такива.

Започвам с любимата ми птица - бухала
  :smile-1:


Бухал


Бухалът (Bubo bubo) е най-едрата нощна граблива птица, срещаща се в България.

Бухалът се среща само в изолирани места, но като цяло на обширни територии от Европа и Азия: в стари широколистни и иглолистни гори, степи, полупустини, влажни низини и сухи скалисти терени.

Дължина на тялото му достига до около 67 cm, а тази на крилете – до 1,4 – 2 m. Теглото им е около 3 kg. Очите и човката му са разположени на своеобразно лице, характерно за Совови.


Бухалът ловува през нощта. В различните области плячка за него са най-разнообразни животни – плъхове, мишки, зайци. Яде и мърша от тези видове, както и млади и възрастни лисици, златки и други хищници до едри насекоми, най-често бръмбари, дори раци и риба. Особено обича таралежи и змии, като не се страхува от отровата на пепелянката. Напада и черни, и степни порове, прилепи, които улавя, докато почиват кацнали, и почти всички по-дребни птици в ловния му участък. В по-голямата част от ареала си, бухалът се храни основно с бозайници (60 – 65 %) и птици (30 – 35 %). С храненето си, бухалът отдавна е доказал, че е една полезна птица от гледна точка на стопанските интереси на човека. Поради нежния си стомах след поглъщането на храната той повръща твърдите образувания на своите жертви.

Брачният период на бухала започва през февруари. Гнезди в скални пукнатини и надвеси на земята и рядко в хралупи на дървета. В края на март снася от 2 до 4 яйца на интервал от 2 до 4 дни. Затова излюпените след 35-дневно мътене малки са с различна възраст. Рядко храната стига за всичките, особено ако са 5 или 6. Тогава най-едрите бухалчета разкъсват и изяждат по-малките. Малките започват да летят през юли. Младите бухали стават полово зрели на втората година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Бухал



Great Horned Owl on the Hunt | Nat Geo Wild

Hatshepsut

Продължавам с една родствена на бухала птица, която не се среща у нас - Полярната сова

Полярна сова


Полярната сова (Bubo scandiacus) е голям вид сова от семейство Совови. За първи път е класифицирана през 1758 година от шведския естествоизпитател Карл Линей. Смятала се е за единствен член на отделен род, Nyctea scandiaca, но данни от митохондриалната ДНК секвенция (Olsen et al. 2002) показват, че полярната сова е много тясно родствена с качулатия бухал от род Бухали. Полярната сова е официалният символ на Квебек, Канада.

С жълтите си очи, черен клюн и бяло оперение полярната сова е лесно разпознаваема. Дълга е 52 – 71 cm с размах на крилете от 125 – 150 cm. Може да тежи от 1,6 до 3 kg. Полярната сова е един от най-големите видове в рода и в Северна Америка е средно най-тежкият вид сова. Възрастният мъжки е практически чисто бял, а женските и младите екземпляри имат някои по-тъмни пера в оперението си, при младите те дори могат да преобладават. С гъстото си оперение, включително и по краката, и окраска, сливаща се с околната среда през зимата, полярната сова е добре адаптирана към живота на север от Полярния кръг.

Полярната сова типично обитава северните полярни региони, където летува северно от 60-ия северен паралел. За нея обаче е особено характерен номадският начин на живот, тъй като сезонните флуктуации на популациите от видове, с които се изхранва, я карат да се придвижва по̀ на юг, където и прекарва размножителния си период. По време на последния ледников период в Централна Европа е живяла полярна сова от подвида Bubo scandiacus gallicus, но е изчезнала и няма разпознати съвременни подвидове. През плейстоцена видът е имал много по-широко разпространение на юг. В пещерата ,,Козарника" край Белоградчик видът е установен от палеоорнитолога проф. Златозар Боев в късноплейстоценски (късновюрмски) отложения отпреди 80 000 – 16 000 г. за първи път в страната.

Полярните сови гнездят в Арктическата тундра, обхващаща най-северните части на Аляска, Канада и Евразия. Зимно време мигрират на юг в Канада и Северна Евразия, като през някои години слизат доста на юг. Привличат ги откритите пространства като крайбрежни дюни и степи, които наподобяват в известна степен тундрата. Регистрирани са нашествия на полярни сови на юг до щатите Тексас, Джорджия, щатите покрай Залива, най-южните части на Русия и северен Китай.

Между 1967 и 1975 година полярни сови обитават отдалечения остров Фетлар от групата на Шетландските острови на север от Шотландия. До 1993 година женски полярни сови са летували на острова, но статутът им на територията на Британските острови вече е на редки зимни посетители на Шетландите, Западните острови и планинския масив Кеърнгормс.


Този вид сови гнездят на земята, като си построяват гнездо върху могили и големи скални блокове. Избират места с добра видимост, непосредствен достъп до ловни територии и без сняг, могат да използват наноси от чакъл и изоставени орлови гнезда. Размножителният период е през май и в зависимост от изобилието от плячка, люпилото може да съдържа от 5 до 15 яйца, снасяни поотделно, приблизително през ден. Приблизително пет седмици след снасянето, яйцата се излюпват. И двамата родители се грижат за чисто белите новоизлюпени и защитават гнездото и малките си от хищници. Някои двойки остават в територията, където са гнездили, докато други мигрират.

За храненето си през размножителния период видът разчита основно на леминги и други дребни гризачи, но в моменти, когато плячката им е оскъдна или по време на периода на мътене на белите яребици, може да премине на млади яребички. Полярните сови са опортюнисти в лова и особено зимно време се наблюдава голямо разнообразие на плячката им. Хранят се и с различни дребни бозайници като полевки и мишки, но се възползват и от по-едра плячка, често следвайки заложени от хората капани. Някои от по-едрите бозайници в менюто им са зайци, ондатри, мармоти, катерици, еноти, прерийни кучета, плъхове, къртиции други. Птиците, които стават тяхна плячка, са белите яребици, патици, гъски, фазани, белочели водни кокошки, гмурци, чайки, пойни птици и дори други хищни птици, включително и други видове сови. В голяма степен ловът на полярната сова преминава в пасивно изчакване на плячката, а когато я съзре, може да я грабне от повърхността на земята, във въздуха или от водната повърхност. Средната дажба на ден за възрастна полярна сова е 7-12 мишки на ден; годишно може да изяде повече от 1600 леминга.

Полярните сови като други птици поглъщат дребната си плячка наведнъж. Силните им стомашни сокове разграждат месото, докато неразградимите кости, зъби, козина и пера се изхвърлят чрез топчести изпражненията 18-24 часа след храненето. Когато по-голяма плячка бива изяждана на малки части, такива изпражнения не се отделят.

Въпреки че полярната сова има малко врагове, възрастните са постоянно нащрек и готови да се защитават от всевъзможна заплаха, грозяща тях или малките им. По време на гнезденето совите редовно отбраняват гнездата си от полярни лисици, гарвани и морелетници от вида скуа, както и от кучета, сиви вълци и други грабливи птици. Мъжките защитават гнездото, докато женската мъти яйцата или стои разкрилена над малките. И двата пола атакуват наближаващите нападатели, пикирайки срещу тях и отвличайки вниманието им далеч от гнездото. Обикновено са по-силни от другите грабливи птици, макар че понякога (включително и фатално) губят битката с по-големи птици от рода Bubo и скални орли или дори по-дребните, но по-бързи соколи скитници.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Полярна сова



Snowy Owl family

Hatshepsut

Глухар


Глухарът (Tetrao urogallus) е птица от семейство Фазанови. Среща се и в България.
Представлява едра птица, с размерите на пуйка. Мъжкият е почти изцяло черен, с бял клюн, червени кожни издатъци над очите и бяло в основата на крилете. Женската е пъстра, с маскировъчен цвят и по-дребна. Младите птици приличат по окраска на женската. Излита рязко и силно, но лети лошо, което става понякога причина да се удари в някое стъбло или клон на дърво и да пострада.

Среща се в планините на повечето страни в Азия и Европа, включително и България, на север е по-широко разпространен и се среща и в равнинни гори. Като цяло предпочита тихи и спокойни иглолистни гори, богати на тревисти полянки, плододаващи храсти, дървета със силни и хоризонтални клони, на които спи, изобилие от вода и не на последно място – мравуняци. В България обитава иглолистни и смесени иглолистни гори от 1000 m н.в. до горната граница на гората в Рила, Стара планина, Пирин и Родопите. В последните години числеността му намалява заради унищожаването на естествения му биотоп и лова. В миналото глухарът е бил много по-широко разпространен в страната. Негови субфосилни находки са установени не само в планинските райони, но и в Дунавската равнина, Лудогорието и Тракийската низина. вероятно в миналото е населявал по-често и буковите и смесените буково-смърчови гори.

През лятото се храни с плодове, листа, насекоми и много рядко с гущерчета и дребни змии, които търси по земята, и единствено през нощта каца на някой здрав хоризонтален клон, за да спи. През зимата се държи предимно в клоните на дърветата и се храни с игличките на белия бор и смърча. Често гълта камъчета, които са много важни за храносмилането му. Активен е сутрин и привечер.


Токуващ мъжки глухар в Национален парк и защитена зона ,,Рила", България

Размножителния период започва през март и тогава мъжкият избира подходяща полянка, където токува. Пристига привечер в района и надава няколко крясъка от клона, на който ще спи, за да оповести присъствието си. Призори започва самото токуване, което прави или от клон на дърво, или кацнал върху някой пън. От време на време обикаля района на токуване, където се събират женските, и който е с диаметър между 50 и 100 метра. На моменти е толкова съсредоточен в ритуала, че престава да обръща внимание на звуците и движенията около него и става лесна жертва на хищници и ловци, заради това дълго се е мислело, че оглушава и това ,,оглушаване" е дало името на вида. Когато периодът на токуване стигне върховия си момент, мъжкият може да токува почти до вечерта. Глухарят е полигамна птица и мъжкият не полага никакви грижи за малките, по време на токуване понякога покрива до 3 женски за една сутрин. След това женските се оттеглят и приготвят гнездото си. Снася до 10 яйца с белезникавожълт цвят, много подобни на кокошите. Гнездото се намира на земята и представлява плитка ямичка, покрита с клонки и пера. Женската мъти толкова упорито, че може да стане лесно жертва на паднало дърво или хищник, като ястреба кокошкар, вълк или дива свиня. В първите дни след измътването голяма част от малките загиват по ред причини. Както и при другите птици от семейството, малките се излюпват добре развити и много скоро започват да ходят и да се хранят сами.

В много страни по света глухарят е ценен ловен обект. Може също така да се опитоми и да привикне с човешкото присъствие. Понякога ловци, намерили гнездо с яйца или пиленце, го отглеждат като дворна птица редом с кокошки и пуйки, които имат сходни навици при хранене и мътене.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Глухар



Токуване на глухар

Hatshepsut

Дропла

Голяма дропла


Голямата дропла (Otis tarda) е птица от семейство Дроплови. Среща се и в България. Тя е най-голямото животно, което може да лети. Мъжките дропли достигат до 90 – 105 cm на височина, около 115 cm на дължина и 210 – 270 cm размах на крилете при тегло между 6 – 18 kg като най-често то е около 13 kg. Най-големият потвърден екземпляр е бил с тегло от 21 kg. Женските са по-малки и обикновено са високи 75 – 85 cm, дълги до 90 cm и с размах на крилете от 180 cm. Тежат средно около 4,5 kg. Гърдите и шията на женските са голи, за разлика от мъжките.

Дроплата е вид с транспалеарктично разпространение (от Португалия до Североизточен Китай). В Европа гнезди в Португалия, Испания, Германия, Полша, Чехия, Словакия, Австрия, Унгария, Сърбия, Молдова, Украйна и Югозападна Русия. През последните 100 – 150 години, с увеличаването на обработваемите земи, частично разширява ареала си.

Разпространение и численост в България. Към края на XIX век е отбелязан, че гнезди повсеместно; по-късно е установен само в района на с. Златията, Добруджа и Варненско. Сега вероятно е изчезнал като гнездещ вид. Последните две непотвърдени наблюдения на гнездящи птици са от средата на 90-те години на XX век – с. Златията и край с. Безводица, Добричко. След 1990 г. е наблюдаван само през зимата.

В миналото голямата дропла е била много по-разпространена в България и вероятно населявала повечето обширни равнинни местности в страната. По костни останки от плейстоцен и холоцен видът е установен от палеоорнитолога проф. Златозар Боев в десетки находища, както в Северна, така и в Южна България. Те доказват че голямата дропла е била сред най-ценените ловни птици и повечето от останките ѝ произлизат от т.нар. кухненски отпадъци от древните селища.

Дроплата гнезди в разнообразни степни стации – разорани полета с ръж, хълмисти безлесни коилни степи (черноземни и глинести). В началото на юни снася 1 – 10 яйца. През последните десетилетия средният брой яйца в целия ареал на вида е намалял от 4 на 2. Малките се излюпват през юли и дълго остават с женската. Изборът на гнездовия участък е свързан не толкова с характера на стацията, колкото с наличието в съседство на животинска храна, необходима за малките в ранната им възраст. Той зависи от близостта и броя на мравуняците, защото мравешките яйца са основната храна на пиленцата и на младите птици. Новоизлюпените малки нямат голяма подвижност и хранителният им участък е ограничен.

Дроплата е застрашен от изчезване вид, включен в Червената книга. Биологична експериментална база ,,Калимок" прави опити за реинтродукция на вида в природата ни.

https://bg.wikipedia.org/


Малки дропли са засечени за първи път в района на Поморийското езеро


По време на редовния мониторинг на птици, провеждан в рамките на проект ,,Живот за Поморийската лагуна", беше регистрирано наблюдение на нов за лагуната вид – малка дропла или стрепет (Tetrax tetrax). Това съобщиха от природозащитната органзация ,,Зелени Балкани". Видът е включен в Червената книга на България като изчезнал (EX) и в международния червен списък на застрашените видове на IUCN като почти застрашен (NT).

Стрепетът е едра птица от сем. Дроплови (Otididae). Дължината на тялото му достига 42 см., но при полет размахът на крилете му стига 110 см., като тежестта на птицата рядко надвишава 1 кг. Отличава се със здрава телесна конструкция, тъмно жълти стабилни крака, сравнително голяма глава и къс оранжев клюн. Очите на птицата също са украсени в тъмно оранжево. Оперението му е маскировъчно сиво с черни петна, красиво офомящи вълни и бял пръстен на шията.

Счита се, че до средата на миналия век малката дропла е гнездила в страната ни. Има данни за регистрирани гнездящи двойки от района на Монтана и Плевен в Северна България и Източна Добруджа от края на XIX и началото на XX в. Срещал се е и в района на Бургаските езера, но през 50-те години на миналия век популацията им рязко намалява и стрепетите започват само да зимуват у нас. Множество са негативните  фактори, които водят до изчезването на този вид – унищожаване и промяна на местообитанията в резултат на разораване за земеделски цели, безпокойство, бракониерски лов.

Днес стрепетът е изключително рядък посетител за страната ни, като има отделни съобщения за единични птици в Приморска Добруджа.

Сега, на брега на Поморийско езеро, експертите са наблюдавали два индивида. С това списъкът на регистрираните в района на лагуната пернати обитатели нараства с още един вид.

,,В България има общо 420 вида птици, които или гнездят тук, или мигрират, или зимуват. Гнездящите тук птици са около 280 вида", съобщи в интервю за БНР Ирина Матеева, отговорник за европейски политики в Българското дружество за защита на птиците. От началото на седмицата БДЗП започна онлайн лекции в рамките на курса ,,Близки срещи с птиците". Предстоят и практически занятия чрез теренни излети за наблюдение на птици, обясниха природозащитниците. По време на обучението любителите на природата ще наблюдават птици в естествената им среда и ще се научат да ги разпознават. Курсовете не са самоцелни, а данните, събирани за птиците сред природата, се използват за природозащитни цели, каза Ирина Матеева като уточни , че желание за участие са заявили природолюбители от 13 града на България.


Стрепет (Tetrax tetrax) - Little bustard

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101437534/malki-dropli-sa-zasecheni-za-parvi-pat-v-raiona-na-pomoriiskoto-ezero-malka-dropla-strepet-tetrax-tetrax

Hatshepsut

Водна кокошка

Лиска


Лиската, наричана още белочела водна кокошка, черна лиска, курнида (Fulica atra) е птица от семейство Дърдавцови. Среща се и в България, популацията е стабилна, поради което е разрешена за лов от 1 октомври до 31 януари.

Дължината на тялото на лиската е 36 – 42 cm, тегло 0,6 – 1,2 kg, а размахът на крилата – 70 – 80 cm. Оперението ѝ е сивочерно, матово, със синкав оттенък по корема. На челото има бял, рогов израстък, вратът е сивочерен, а шията – черна. Няма бял цвят на подопашието. Няма полов диморфизъм, но се наблюдава възрастов. Младите индивиди са сиви или тъмнокафяви в горната част на тялото си, сивобелезникави – в долната и тъмнокафяви отстрани. При тях бялото петно липсва, вратът е тъмнокафяв, шията – черна. Клюнът при възрастните екземпляри е млечнобял, а при младите – тъмносив. Краката са зеленикавожълти, с широки листовидни кожести израстъци около пръстите, а очите – яркочервени.

Лиската е широко разпространена в Европа, Азия, Северна Африка, Австралия и островите Нова Гвинея и Тасмания. В северните части на ареала е прелетна птица, а в южните – скитащ и постоянен вид. Зимува в Западна и Южна Европа, Северна Африка и Южна Азия. В България се среща през цялата година. По време на миграционния период ята от лиски могат да се срещнат край всички водоеми в страната. Зимува главно по крайбрежието на Черно море, а през размножителния период предпочита блатистите местности край река Дунав и морето. Птиците, които зимуват край бреговете на Черно море пристигат от по-северни от нас страни през октомври и остават до февруари.

При плуване, главата на лиската се поклаща в такт с движенията на краката, което прави разпознаването ѝ лесно, даже и от далеч. От водата излита тежко, набирайки скорост с тичане по водната повърхност. Лиската излита, като бяга продължително по водната повърхност и много пъти излиза на брега. Често издава характерния звънлив звук ,,чук-чук-чук", а също и разнообразни крясъци. При миграция и зимуване образува големи самостоятелни ята.
Лиската обитава сладководни и полусолени влажни зони. Търси храната си по водната повърхност или във водата, като се гмурка до 3 – 4 метра дълбочина, с отскок от повърхността. Храни се с части на растения, семена, охлюви, водни насекоми, червеи и рядко с дребни рибки.

Лиската е моногамна птица и мъти два пъти годишно. През размножителния период тя е подчертано териториална. Защитава настървено ,,своята" част от водоема дори от по-големи от нея птици като лебедите. Този период започва от първата половина на април и продължава до началото на август. Брачните двойки се образуват по време на миграция. Женската прави гнездо на брега, непосредствено до водната повърхност или на купчина тръстики върху водата. Изгражда го от листа на водни растения. Снася между 5 и 10 жълтеникави яйца на тъмни петна и точки. Двете птици ги мътят на смени около 21 – 24 дни. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да тичат и плуват добре. През есента младите птици образуват големи ята.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Лиска


Зеленокрака водна кокошка


Въпреки името си зеленокраката водна кокошка се придвижва с еднаква лекота по суша и по вода. Често може да се види как се разхожда край реки и блата, търсейки храна. Понякога тя се отдалечава значително от бреговете и посещава ниви, градини и ливади. Случва се да построи гнездото си до съвсем малки водни басейни, например локви в парка, но то винаги се намира близо до бавнотечащи реки или застояли води. Зеленокраката водна кокошка остава незабележима, когато блатото е малко, но в езерата се показва безстрашно. На места тя се е превърнала почти в домашна птица и както лебедите позволява разхождащите се да се доближат до нея.

Зеленокраката водна кокошка се възползува от всеки удобен случай без много труд да се снабди с храна. През зимата тя навестява бунища и кокошарници. Храни се с всичко, което намери, с дребни животни и растения, като преобладават растенията и части от тях. Това са плодове, семена и млади листа от камъш, папур, ръждавец, водна лилия, лютиче, водна леща. Към тях тя добавя водни мекотели (обикновени и плоски блатни охлюви) или сухоземни охлюви (черупчести и голи), а също така дъждовни червеи, паякообразни, насекоми и попови лъжички.

С построяването на гнездото се заема мъжкият, а женската му доставя необходимите строителни материали. Достатъчни са му 3 до 5 дни. Птицата свива гнездото си в крайбрежната растителност върху плаващи клони. То е кълбесто струпване от листа на камъш и перуника, смесени със сухи треви. Пиленцата могат да се придвижват почти веднага след излюпването си, но през първите дни остават в гнездото, тъй като родителите им ги хранят. Много скоро малките се научават сами да търсят и да намират храна, но възрастните продължават отчасти да ги подхранват до 3 или 4 седмици. Младите птици от първото годишно люпило помагат на родителите си и редовно хранят малките от второто поколение. Когато някаква опасност заплашва пиленцата, родителите им ги пренасят с човките си.

Зеленокраката водна кокошка не стои непрекъснато в гнездото си, докато не снесе всичките си яйца. Понякога от това изоставяне на яйцата се възползуват враните, за да пробият черупките и да изсмучат съдържанието. Така птицата е принудена да снася нови яйца. Има и други любители на яйцата на водната кокошка, например сивият плъх и невестулката. Невестулката пробива две дупчици в черупката и през тях ги изсмуква.

Човката продължава към челото с рогова пластинка (също както при черната лиска, ,,братовчедка" на зеленокраката водна кокошка). Въпреки водния си начин на живот водната кокошка има къси пръсти без плавателна ципа. Цветът на перата, разположени под опашката, позволява птицата да се разпознава отдалече.

Водните дърдавци, към чието семейство принадлежи зеленокраката водна кокошка, летят рядко, освен ако бъдат нападнати или когато отлитат в топлите страни. Обезпокоена, водната кокошка бяга по водата, размахвайки крила.

От април до юли зеленокраката водна кокошка снася един или два пъти годишно по 5 до 11 яйца. Под редкия пух на пиленцето прозира червеният, бледорозовият и синият цвят на главичката му. При излюпването крилцата са голи, червени и имат малък нокът, който пиленцето използува при катеренето си по растителността.

https://jivotni.eu/



Зеленонога водна кокошка

Hatshepsut

Царски орел


Царският орел (Aquila heliaca), наричан още и кръстат орел, каргуй е един от най-едрите орли в България, с малко по-малки размери от Скалния орел. Размерите на тялото варират от 72 до 100 cm, а размахът на крилата е между 190 и 267 cm. Възрастните птици са тъмнокафяви, почти черни, с много характерен златист цвят на задната част на главата и шията. Обикновено има две бели петна на раменете с варираща големина, които могат да отсъстват напълно при някои индивиди. Основният цвят на опашните пера е жълтеникаво-сивкав с тъмни тънки напречни ивици на върха, завършващи с тъмна ивица. Младите птици са с кафяви пера с охрист цвят в центъра, което им придава специфичния за тях светлокафяв външен вид. Маховите пера при младите птици са равномерно тъмни, завършващи със светъл заден ръб. Възрастно оперение се достига между 4-тата и 6-ата година.

Царският орел е разпространен от Централна и Югоизточна Европа до Централна Азия. През зимата мигрира в Близкия изток и Източна Африка, Арабския полуостров, Индийския субконтинент, както и Южна и Източна Азия.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Царски орел



Царският орел е почитан като свещена птица, защото народът ни смятал, че прогонва буреносните облаци и спасява реколтата – царският орел. И до днес в някои краища на България вярват, че ако царският орел бъде убит или някой му посегне, голяма беда ще сполети хората. Народното му име е "кръстат" орел – при полет белите петна на крилете му, наподобяващи генералски еполети, и светлата глава напомнят на кръст.

Царският орел е една от най-редките птици в България и по света. В миналото е бил сред най-разпространените грабливи птици у нас. Днес популацията му наброява едва 35 двойки. Повечето от тях са останали в Югоизточна България, като най-много са в Сакар.

Царският орел предпочита хълмисти и равнинни райони, където гористи места или групи дървета се редуват с открити пространства – пасища, селскостопански площи, пустеещи земи. За гнездене използва единични или групи високи дървета, растящи покрай реки, често в непосредствена близост до селища, пътища и обработваеми площи.

Царският орел е моногамен вид. Двойката е силно привързана към гнездото си и някои гнездови територии са заемани от царски орли в продължение на много години. Минималното разстояние между гнезда на различни двойки е 4700 м. Брачните игри на двойките царски орли са много красиви. При тях птиците се издигат във въздуха и след това рязко пикират със свити крила.

Гнездото, което достига размери от 1,2 до 2,2 метра и с тегло до 200 кг., се изгражда от двете птици. За направата му използват сухи клони. Често двойките имат повече от едно гнездо, като използват едното, а другите са резервни. Основните дървета, използвани за гнездене, са хибридни тополи, различни видове дъб и в редки случаи разполагат гнездата си на бял бор, обикновен бук и салкъм.

Във втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, а по-рядко 1 или 3 яйца. По изключение са известни и мътила от 4 яйца. Мъти основно женската, а мъжкият я сменя, колкото тя да се нахрани или ѝ носи храна в гнездото. Храненето на малките се извършва основно от женската, а мъжкият е отговорен за доставянето на храната. Малките напускат гнездото във втората половина на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, като родителите продължават да ги хранят и ги обучават как да ловуват.

Птиците остават в гнездовия си район до втората половина на септември – края на октомври. След това младите птици се отправят на миграция, като достигат до Турция, Израел, Сирия. Възрастните птици са постоянни и зимуват тук, тъй като са опитни ловци и за разлика от младите могат да си набавят плячка дори и през студените месеци.

Основната храна на царския орел в България е таралежът. Следва лалугерът, заекът, полевките и други. Като неспециализиран хищник той има разнообразно меню, включващо над 150 вида животни. През зимата се засилва делът на врановите птици и мършата. Понякога царският орел отнема плячката, уловена от други грабливи птици. Това поведение е особено характерно за младите царски орли, нямащи достатъчно опит в ловуването.

https://bspb.org/



Life for safe grid

Hatshepsut

Египетски лешояд


Египетският лешояд (Neophron percnopterus) е дневна граблива птица, срещаща се и в България. Малобройните представители на eгипетския лешояд, заедно с тези на останалите два вида лешояди в нашата природа, осигуряват стабилност на нашите екосистеми, а това от своя страна дава възможност човекът да получава необходимите му екосистемни услуги. Познати още като 'санитарите' на природата, лешоядите предотвратяват натрупването на токсини и премахват потенциалните резервоари на болести. Чрез своята подвижност разпределят хранителните вещества в различни местообитания и хранителната мрежа не губи трофични нива, и съответно няма загуба на енергия. По този начин лешоядите внасят баланс в екосистемите.

В миналото eгипетският лешояд е бил широко разпространен на територията на България, дори се е срещал по тепетата в Пловдив, но днес той е световно застрашен вид и е една от най-бързо изчезващите птици на планетата.

Дължината на тялото му е 60 – 70 (до 85) cm, а размахът на крилете – 150 – 170 cm. Теглото му достига 1,6 – 2,5 kg. Няма изразен полов диморфизъм. Оперението му е в светли кремави тонове, като краищата на крилете и всички махови пера са тъмни. Главата е с оголени участъци около човката в жълт цвят. Младите птици до навършване на 5-годишна възраст са тъмно оцветени. Полетът е предимно планиращ.

Разпространен е в Европа (включително България), Африка и Азия. Обитава степи, полупустини, пустини, скалисти райони (подходящи за гнездата му) и всякакъв тип равнини. Понякога в близост до сметища. Такъв е и случаят с последното (от 22.07.2000 г.) съобщение за вида от Странджа. В България обитава Източни Родопи, като това е най-предпочитаното място от вида, също така се среща и в Русенски Лом, Провадийско-Роякското плато и Източна Стара планина. В България обитава отворени хълмисти и нископланински територии. Гнезди на скали и скални ниши.

Лешоядите са санитарите на природата и eгипетският лешояд не прави изключение. Храни се предимно с мърша, но понякога улавя дребни гръбначни и безгръбначни като жаби, охлюви и всякакъв вид яйца. Яде също костенурки и яйца от едри птици като щрауса. Срещан е и по сметища в търсене на храна от органични отпадъци. Ловните му територии най-често са слабо урбанизирани места, долини и обширни ливади.
По земята ходи много уверено, подобно на кокошоподобните.

Египетският лешояд е моногамна птица. Достига полова зрялост на 5-годишна възраст. Гнезди по непристъпни скали, в пещери или поне под навес или корниз. Гнездото строят и двете птици. В него се намират кости от дребни животни, черупки на костенурки и др. Пренася строителните материали за гнездото с човка, за разлика от другите грабливи птици, които носят с крака. Снася по две яйца, напръскани с тъмнокафяви петна, с тегло от 94 g и размери – 65х55 mm. Снася двете яйца с интервал от няколко дни, обикновено от края на март до началото на май. Мътят и двамата родители на смени в продължение на 40 – 42 дни. Малките напускат гнездото на около 70 – 96 дневна възраст. Отглежда едно люпило годишно.

Видът е избран за емблема на учреденото през 1988 г. Българско дружество за защита на птиците.

Египетският лешояд е едно от няколкото животни, използващи инструменти, което е признак за високата му интелигентност. Когато открие яйце от щраус, той хваща с човката си камък и го засилва рязко, пускайки го върху черупката на яйцето. Това е възможно физически, защото за разлика от повечето видове лешояди има къс и здрав врат.

https://bg.wikipedia.org/



Египетски Лешояд е птица, която се храни основно с мърша. В България тази дневна граблива птица може да бъде видяна в Стара Планина, в Странджа и в долината на река Арда. Установено е, че в страната ни има не по-малко от 20 двойки Египетски Лешояд.

История на Египетски Лешояд

Смята се, че прародителите на Египетски Лешояд са се появили на планетата преди около 56 милиона години. Днес Египетски Лешояд се среща в Африка, в Европа и в Азия, в Индия и на Канарските острови. Египетски Лешояд е доста рядка птица и ловът му е забранен, тъй като това е изчезващ вид. Интересен факт е, че в северните части на Европа Египетски Лешояд е прелетна птица, а в по-южните остава и през зимата. Египетски Лешояд прекарва зимата в Судан, край южната граница на Сахара.

Младите птици предпочитат да остават в Африка, докато не станат полово зрели. Понякога Египетски Лешояд лети към Африка на ята, понякога самостоятелно. Египетски Лешояд предпочита да живее в скалисти местности и пустини. Тази птица избира места с неравен релеф, които имат много хълмове. Египетски Лешояд може да живее на места, които се намират на повече от 3500 метра надморска височина. Много рядко може да се види ято от Египетски Лешояди, те предпочитат да живеят поотделно или по двойки.

Как изглежда Египетски Лешояд

Египетски Лешояд тежи до 2.2 килограма и достига до 70 сантиметра височина. Размахът на крилете на тази едра птица е до 170 сантиметра. Египетски Лешояд е с бяло оперение, като по краищата на крилете има черни пера, което много личи по време на полета на тази птица. На гърлото си Египетски Лешояд има жълтеникави пера. Върху главата си Египетски Лешояд няма никакви пера, тя е покрита с кожни гънки. Кожата на главата на Египетски Лешояд е жълтеникава, може да бъде дори оранжева.



Жълтеникава или оранжева е и основата на човката на Египетски Лешояд, която завършва с черен връх. Краката на Египетски Лешояд са с цвета на човката, пръстите може да са червеникави, с остри извити нокти. Очите на Египетски Лешояд са червеникаво-кафеникави. Опашката е с клиновидна форма. Египетски Лешояд има черна ивица на предната част на главата. Докато е по-млад, Египетски Лешояд е кафеникав, на бежови петна. След като навърши една година, перата му стават все по-светли, докато не станат почти бели. Окончателния си цвят Египетски Лешояд придобива около третата година от живота си.

С какво се храни Египетски Лешояд

Основната храна на Египетски Лешояд е мършата. Той се храни с мъртви риби, насекоми, бозайници и земноводни. Понякога Египетски Лешояд се храни и с плодове, но това се случва само когато дълго време не е могъл да открие мърша. Често Египетски Лешояд прекарва часове на сметищата, тъй като там може да открие подходяща за него храна. Египетски Лешояд е изключително умна птица и се е научила да използва инструменти, за да се храни, когато това се налага. Когато Египетски Лешояд открие яйце от щраус, той взима камък, понякога с размери до половин килограм, и го хвърля върху яйцето, за да го счупи. Понякога Египетски Лешояд обикаля много дълго, докато открие подходящ камък и се връща с него към гнездото на щрауса.

Ако камъкът, с който Египетски Лешояд се опитва да счупи яйцето, е прекалено лек, той отлита, за да търси по-подходящ по размер. След като счупи яйцето, птицата изяжда на момента съдържанието му, независимо дали е течно или под черупката има вече развит зародиш. Когато намерят остатъци от храната на някой едър хищник, Египетските Лешояди търпеливо изчакват другите желаещи да хапнат мърша - различни видове дребни хищници, и се задоволяват с остатъците от месото, които остават по костите на животното. Египетски Лешояд никога не се опитва да нападне животните, които атакуват мършата преди него, а изчаква отстрани, докато мястото за хранене се освободи напълно.

Размножаване на Египетски Лешояд

Египетски Лешояд става полово зрял на около 5 години. В края на март се образуват двойките и през втората половина на април обикновено женската снася яйца - обикновено едно или две. Яйцата са белезникави, покрити с червеникави петна. Двамата родители се редуват да мътят яйцата и след около 40 дни се излюпват малките. Двамата родители хранят пиленцата, които излитат от гнездото, след като навършат 80 дни. Храната, която родителите носят на малките, но остава неизядена, не се маха от гнездото и се оставя да се разложи в него.

Любопитни факти за Египетски Лешояд

Египетски Лешояд прави гнездото си върху скали, като използва малки дупки или пещери. Любимо място за гнездене на Египетски Лешояд е под навеса, който образува някоя скала, тъй като той пази гнездото от валежи. Гнездото на Египетски Лешояд е доста голямо - около 1 метър в диаметър, и се състои от различни видове клони и боклуци, които обикновено са оставени от хората и птицата ги използва като строителен материал. Често Египетски Лешояд използва кости от различни животни, за да уплътни гнездото си и да го направи по-стабилно. Гнездото се строи от мъжкаря и от женската. Интересното е, че те носят строителните материали в човките си, за разлика от повечето грабливи птици, които предпочитат да носят материалите за гнездата си в краката си.

Дъното на гнездото си Египетски Лешояд постила с животински косми. В Индия Египетски Лешояд прави гнездото си на дърво. Интересен факт е, че тази птица не се страхува от хората и често може да бъде видяна на покрива на някоя къща. Египетски Лешояд е записан в Червената Книга и е абсолютно забранено не само да бъде убиван и ловен, но законът пази също така и яйцата на тази изчезваща птица.

Взимането на яйца от гнездото на Египетски Лешояд, както и разрушаването на гнездото, се наказва от закона. Интересен факт е, че Египетски Лешояд никога не напада живо животно или птица. Египетски Лешояд е много важна част от екосистемата, тъй като благодарение на него се предотвратяват епидемии от много заразни за човека болести. Когато лети, Египетски Лешояд разперва крилете си като парапланер и използва въздушните течения, за да се рее във въздуха.

https://miau.bg/



Египетски лешояд

Hatshepsut

Кондор

Южноамерикански кондор


Южноамерикансият кондор (Vultur gryphus), или още андският кондор е голяма птица, срещаща се по протежението на Андите, от Венецуела на север чак до Огнена земя на юг. В зависимост от обитанието често кондорът е наричан колумбийски, боливийски, перуански, чилийски и т.н.

Южноамериканският кондор достига до над 1 метър дължина и между 10 и 15 кг. а размахът на крилете му – до впечатляващите 310 – 330 cm.

Характерна за тези птици е черната окраска на перата, с изключение на по едно бяло петно на двете крила и ,,якичката" на врата им. При мъжките екземпляри се наблюдава наличие на месест гребен над човката. При възрастните птици той достига до 5 cm. височина.

Продължителността на живота при южноамериканския кондор е между 50 и 70 години.

Кондорите живеят на голяма височина, обикновено между 3000 и 5000 m. По-често се среща на юг от Перу и в Патагония, където гнезди по хребетите на Андите. Най-често кондорите живеят по двойки, но се срещат и групи до 10 екземпляра.

Интересна особеност на тази птица е, че тя е сред най-високо летящите видове. За него е съвсем нормално да лети на над 5000 m височина, а немският учен Александър фон Хумболт твърдял, че е забелязвал кондор на около 7000 m височина.

Характерен за тези птици, както и за повечето лешояди, е реещият полет, при който те оглеждат скалите в търсене на мърша.


Андските кондори стават полово активни на около 5 – 6-годишна възраст. Те образуват двойки, които се запазват доживот. Женската снася едно или две яйца на всеки две години, тъй като отглеждането на малките кондорчета е продължително и трудно. Ако едно от яйцата бъде изгубено, женската снася още едно на негово място. Първоначално малките са кафеникави, а ,,якичката" им е черна и започват да придобиват характерните за възрастните цветове след една година.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Южноамерикански кондор


Калифорнийски кондор


Калифорнийският кондор (Gymnogyps californianus) е най-голямата птица в Северна Америка и една от най-големите птици изобщо. Този вид кондори обитава северните части на Аризона, южните части на Юта и Калифорния в Съединените щати, както и най-северозападните райони на Мексико. Цветът му е основно черен, при по-младите екземпляри се среща и сиво оперение с глава с телесен цвят. Големината на калифорнийския кондор достига до 3 метра при разпънати крила.

Фосилната летопис на вида сочи, че преди около 50 000 години, калифорнийският кондор се е срещал из обширни територии на цяла Северна Америка. Като вид е възникнал преди около 200 000 години. Заради избиването му от овчари, бракониери и безпокоенето му от множеството малки летателни апарати – самолети, парапланери и др., през пролетта на 1985 г. видът изчезва в дивата природа. Последните екземпляри са изловени през 1987 г., за да се опита изкуственото им размножаване на закрито. Програмата дава успешни резултати. След като броят на калифорнийските кондори се увеличава, от 1991 г. отново са пускани в дивата природа.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Калифорнийски кондор


Кондорите могат да прелетят повече от 150 км, без нито веднъж да размахнат крила

Най-тежките летящи съвременни птици - южноамериканските или андски кондори (Vultur gryphus) - са усвоили невероятно икономичен полет - да размахват крила им е нужно почти само за излитане.

Но след като гигантските птици са вече във въздуха, изследователите откриват, че те почти никога не размахват крилата си. Вместо това те планират, разчитайки 99% от времето на полета си най-вече на ветровете и въздушните топлинни потоци.

Размахът на крилата на южноафриканските кондори  може да достигне три метра, а теглото - 16 килограма. Това са най-големите крилати лешояди и най-тежките летящи птици на нашето време. Тяхното тегло и размери налагат много строги изисквания за енергийна ефективност и икономичност на полета. И изглежда кондорите са успели да го направят.

По-тежките птици обикновено планират при полет, защото енергията, необходима за активно летене, е много по-голяма за по-масивните птици. Докато по-леките видове, като колибри, размахват крилата си с бясна скорост, "морският колега" на кондора, албатросът, бавно размахва криле от 1,2 до 14,5% от времето на полета си.

Андските кондори се движат още по-малко.

Те са способни да останат във въздуха с часове и да преодолеят повече от 150 километра, без изобщо да размахват крилата си. Плъзгайки се от един въздушен поток към друг, кондорите се движат почти винаги в режим ,,планиране". Те размахват криле само за около 1,3 процента от общото време, пишат за това в нова статия, публикувана в списание PNAS, Емили Шепард (Emily Shepard) и нейните колеги от Британския университет в Суонзи.

,,Изключително ниския разход на енергия при полет се наблюдава при всички индивиди, което е забележително, тъй като нито един не е бил възрастна птица", пишат авторите.

,,Следователно дори сравнително неопитни птици летят с часове с минимална нужда да махат с крила".

По време на експериментите на терен, които продължават от 2013 г. до 2018 г., учените проследяват движенията на 8 млади андски кондора в Аржентина, прикрепяйки миниатюрни сензори към птиците, които записват всеки размах на крилата им - и запазват GPS данните от техните движения. Общо са събрани около 250 часа записи, които показват, че кондорите прибягват до махане на крила почти само в момента на излитане или за спиране по време на кацането.

Три четвърти от общия брой размахвания се извършват при излитане, но птиците прекарват по-голямата част от времето на полета си неподвижно, търсейки плячка далеч долу на земята.


The majestic Andean Condor, the largest flying bird

За 50-минутен полет, по време на който младите кондори планират и размахват от време на време крила, те изразходват почти същото количество енергия, колкото за 3.3-минутното си излитане.

Авторите смятат, че разходите на енергия за размахване на крила за тези големи птици са около 30 пъти по-големи от метаболитните им разходи в покой, което означава, че вероятно това е толкова енергийно ефективно, колкото и спринтовете за бозайниците.

Рекордът за изследваните птици е 172 километра и пет часа, през които един кондор не прави нито едно замахване с крилата си. Кондорите използват и метеорологични условия за максимална икономия на енергия - повечето полети се извършват, когато е прохладно и ветровито. Учените смятат, че гигантските археоптерикси и други летящи гущери, достигнали още по-големи размери, биха могли да действат по подобен начин.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Kondorite-mogat-da-preletiat-poveche-ot-150-km-bez-nito-vednazh-da-ra_153370.html

Hatshepsut

Белошипа ветрушка


Описание

Белошипата ветрушка (Falco naumanni) е вид малък сокол, много близък с керкенеза (който е наричан и черношипа ветрушка), но е по-дребен. Дължина- 32 см. Размахът на крилете му достига 58-73 cм. Тегло-140-210 г. Дълголетие: 6 години.
Клюнът на белошипата ветрушка е къс и извит в основата. Дългите заострени криле и дългата опашка, завършват с широка черна лента. Мъжките и женските птици са доста различни. Мъжкият има кафяв гръб с ръждивосиви криле без петна по тях. Качулката, покриваща главата, врата, гърба и опашката му, е синьо-сива. Коремът е кремаво розов, с малки кафяви ивици. Ирисите са ярко жълти, докато краката са жълто-оранжеви. Женските имат кафяви гръб и глава, контрастиращи с бледото коремче. Младите са подобни на женските и имат светли нокти.

Разпространение и местообитание

Туркестанско-медитерански прелетен вид. Гнезди локално в Южна Европа, Северна Африка, Мала Азия и Близкия Изток, Южна Русия, Кавказ, Централна Азия на изток до Китай и зимува на юг от Сахара. Предпочита топли, добре огрени от слънцето открити площи, обрасли с трева, храсти и немного дървета, скали и крайречни стари дървета.

В България - гнездещо-прелетен и преминаващ вид. Мигрира в неизвестна численост над цялата страна, след 2000 г. – предимно по Черноморието. От дружеството ,,Зелени Балкани" работят вече повече от пет години по проект за завръщането на вида в България. По време на работата бе открита една нова колония на белошипи ветрушки в базата на Лукойл в Бургас, която поддържа числеността си в размер на 4 до 6 двойки.





Хранене

Храни се предимно с насекоми-едри скакалци, но лови също така дребни гущери и змии. Когато ловува, понякога застава неподвижно във въздуха, трептейки с криле, което ѝ позволява да оглежда и следи района достатъчно време, за да се покажат скрилите се за момент или останали неподвижни по друга причина жертви. Обикновено не се отдалечава много от колонията си.



Гнездене

Белошипите ветрушки често гнездят в урбанизирани територии, тъй като те предоставят места за гнездене и нивото за заплаха от хищничество в гнездото е ниско, а и обикновено са заобиколени от земеделски територии или открити необработвани пасища, осигуряващи хранителен ресурс. Ето защо видът в голяма степен зависи от човешката дейност не само по отношение на местата за хранене, но също и заради наличието на места за гнездене. Гнезди на колонии, които остават задружни често пъти в продължение на много години. Предпочита да гнезди в дупки, пукнатини и скали, на различни типове терен, скалист, горист или нерядко в градовете и села, където има подходящи сгради. Мъти най-често през май-юни. Снася 4-5 яйца с дължина около 35 мм, а самото мътене трае около 28 дни. Малките напускат гнездото след 26-28 дни.

Природозащитен статус

На територията на България е много рядък вид и е защитен по Закона за биологичното разнообразие.

https://viapontica.org/



Lesser kestrel / cernícalo primilla (Falco naumanni)

Hatshepsut

Керкенез


Керкенез (мъжки)

Керкенезът (Falco tinnunculus), наричан още и черношипа ветрушка, е птица от семейство Соколови, срещаща се и в България. Размахът на крилете му е около 75 cm. Има изявен полов диморфизъм, като мъжкият е със сива глава и ръждиви, изпъстрени с тъмни петънца криле, а женската – еднообразно кафеникава, изпъстрена с по-тъмни петънца. Широко разпространен в Европа, Азия и Африка вид, но с ниска плътност на популацията. Само в най-северните райони е прелетен, а в останалите части може да бъде видян целогодишно. Предпочита открити местности и избягва гъсти и затворени гори. Често може да се види да лети над поляни, ниви и ливади. Понякога се среща в градска среда.

Ловува на земята и на открито, като оглежда местността под себе си, задържайки се на едно място във въздуха с бързи трептения на крилете, което го прави лесно разпознаваем от голямо разстояние. Единствената птица, която се опитва да го имитира е обикновеният мишелов. Когато забележи плячката си, керкенезът започва да се спуска бързо и в последните метри пикира с почти прибрани криле. В размножителния период по време на лов, двойката се издига и се рее на стотици метри над полето, като това представлява ,,любовната игра". Храни се основно с едри скакалци, мишки, гущери, жаби, млади птици, възрастни чучулиги, врабчета и други, които успее да изненада. Най-едрите животни, които напада, са невестулка, хомяк, кос и пъдпъдък. Понякога напада от засада от дърво, като много рядко преследва птици в полет и обикновено тези преследвания завършват без успех. Плячката си убива както повечето соколи – с един удар с клюна във врата.


Керкенез (женски)

Гнезди най-често в изоставени гнезда на врани, свраки или други сравнително едри птици. Понякога в градовете гнезди по високи сгради, като избира обикновено отвор в стена, защитен от вятъра. Започва да снася в края на април и май. Яйцата са с ръждив цвят, изпъстрени нагъсто с по-тъмни и много дребни петънца, обикновено 4-5 на брой. Мъти в продължение на 28-30 дни само женската, като мъжкият я храни през това време. Ако не успее да осигури достатъчно храна, женската прекъсва мътенето, като това представлява ефективен механизъм за контрол на числеността на популацията в зависимост от наличните хранителни ресурси, т.е. ако в дадения период няма достатъчно храна, малките могат да не оцелеят или ако оцелеят, биха увеличили конкуренцията в местната популация за същата храна. Малките се излюпват покрити с бял пух и отворени очи, майката лежи почти непрекъснато над тях и ги топли и защитава през първите 7-8 дни, като през следващите 7-8 дни започва да напуска по малко гнездото, а след 15-16 дневна възраст вече не е нужно да ги топли. След този момент и двамата родители се заемат с изхранването на малките. Отначало майката къса парченца от плячката и ги подава на нивото на човката, като малките се хранят спокойно и ритмично. След около месец малките напускат гнездото и родителите им ги хранят в продължение на още един месец. Младите птици са оцветени като женските. Гнездят веднъж годишно. В сравнение с повечето от видовете грабливи птици не е силно застрашен от изчезване, но въпреки всичко в последните години се наблюдава спад в числеността му в България и не е обявен за защитен вид.

В късно-плиоценското палеонтологично находище край гр. Вършец отпреди 2,25 млн. години са открити костни останки, отнесени от палеоорнитолога проф. Златозар Боев към нов неизвестен на науката вид (керкенез на Бакалов) - вероятен предледников предшественик на съвременниата черношипа ветрушка (керкенез). Видът е наречен в чест на проф. Петър Бакалов - първият български професор по палеонтология на гръбначните животни.

https://ptitsiii.alle.bg/



Falco tinnunculus