• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

27 November 2021, 12:41:59

Login with username, password and session length

Top Posters

Theme Selector





Members
  • Total Members: 158
  • Latest: emo2475
Stats
  • Total Posts: 24,774
  • Total Topics: 1,389
  • Online Today: 233
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 40
Total: 41

avatar_Hatshepsut

Българката и нейното място в историята на България

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 23:03:13

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut


Шишман


Hatshepsut

Ролята на жените на владетелите в Средновековна България


Проф. Пламен Павлов, преподавател във Великотърновския университет ,,Св. св. Кирил и Методий", предизвика фурор с книга, която без съмнение можем да наречем бестселър. ,,Първите дами на Средновековна България" се радва на такъв интерес, че се наложи допечатване, тъй като първоначалният тираж бързо се изчерпа.

,,Това е една тенденция в съвременната историография, това е не само самоцелна насока за търсене на еманципация и да не говорим за по-съвременни донякъде необясними за мен интерпретации на темата, които с основание будят подозрение, известно даже изумление у нас, но с оглед на това да се разкрие пълноценно човешкото общество", каза проф. Павлов.

В книгата се описват не само цариците, но и други знатни дами:

,,Не всички наши владетелки са непременно чужденки, както си мислим, но наистина византийките са много, сръбкините са много, но най-много са българките".

Имаме податки единствено за Тервел, че е приел християнството и византийската принцеса Анастасия за съпруга. Когато това става държавна религия и се появява писмеността, идват и първите данни. Те също не са много. На съпругата на Борис Михаил, знаем само името - Мария. Мария и Борис са имали и две дъщери. Цар Симеон Велики е имал две съпруги.

И стигаме до страстите и женските образи в Самуиловия двор:

,,Второто българско царство започва с Петър и Асен. Предполага се, че Петър е бил или вдовец, или не се е женил. Но Асен е имал две съпруги, втората - Елена, е майка на сина му Иван Асен Втори. В увлекателния свят на българското средновековие има още страст, мъст и фатални жени. Като куманката, съпруга на Калоян, но и на Борил, обезсмъртена в романа на Фани Попова-Мутафова и наречена там Целгуба. С Борил е свързан факта, че сме имали французойка за царица - Елизабет дьо Куртене, позната у нас като Елисавета. Когато говорим за жени, няма как да не споменем брачната дипломация на Иван Асен Втори. И е била нещо като модна икона в съседна по-малка Сърбия".

В личната класация на проф. Павлов челно място заема Мария Кантакузина Палеологина - отново съпруга на двама царе Константин Асен и Ивайло:

,,Първата жена без синя кръв, която става царица, е Ефросина, съпругата на Теодор Светослав. Без синя кръв, но далеч не Пепеляшка е и Сара-Теодора, втората съпруга на Иван Александър. Сестрата на Иван Шишман - Кера Тамара е останало в народното съзнание през предания и песни. Тя е олицетворени на трагизма на българската жена и на българската държава във времето на османското завоевание, не случайно в Бориловия съновник е отделено специално място, че тя не е  променила вярата си".

Досега са ни известни имената на 31 български владетелки, 12 от тях са българки, девет - византийки. По пет пъти българка е сядала на престола във Византия и Сърбия. Първата българка - византийска императрица, е Екатерина. Два пъти са били господарки на Босна, по веднъж - на Киевска Рус, Латинската империя, Полша, ордата на хан Ногай и Османската държава. Тези бракове илюстрират политическата тежест на страната ни в международните отношения, като са един от каналите за проникване на българското културно влияние в средновековния свят.

,,Българката се е ползвала с името у нас и в чужбина като силна, независима, умна, благородна и красива", изтъкна проф. Пламен Павлов.

https://bnr.bg/horizont/post/101402467/rolata-na-jenite-na-vladetelite-v-srednovekovna-balgaria

Hatshepsut

Княгиня Евдокия - една съвършена жена


Дъщеря на цар Фердинанд и княгиня Мария Луиза, сестра на цар Борис III. Пълното й аристо- кратично име е княгиня Евдокия Аугуста Филипина Клементина Мария.

Според придворния съветник Павел Груев княгиня Евдокия била съвършена жена, романтична, мечтателна, с много близък допир до народа, душа човек. Родена е през 1898 година в София. Била е само на 1 година, когато мяйка й княгиня Мария Луиза умира. След абдикацията на цар Фердинанд от българския трон на 3 октомври 1918 година той заминава с двете си дъщери - княгините Евдокия и Надежда, за семейното им имение в град Кобург, Германия.

През 1922 година министър-председателят Александър Стамболийски разрешава на княгиня Евдокия да се върне в България, защото брат й цар Борис III е много самотен. До 1930 година, когато брат й се жени за савойската принцеса Джована, получила българското име царица Йоана, княгиня Евдокия е първата дама на България.

През този период княгиня Евдокия е най-близкото доверено лице и съветник на своя брат цар Борис III. Все през този период между княгиня Евдокия и българския офицер Иван Багрянов пламва любов.

Иван Багрянов е син на чифликчия от Делиормана. Завършва Военното училище в София. Участва в Балканската и Световната война, награден е с ордени за храброст. Княгиня Евдокия харесва неговата мъжественост и физическа красота, възприема го като поет, като българския Лермонтов. А Иван Багрянов харесва у княгинята нейния ум, интелигентност и артистичност. Решават да се оженят, но цар Фердинанд не дава съгласие, понеже Багрянов не е аристократ.


Княгиня Евдокия (1898-1985), сестра на цар Борис III
Снимка от 1937г., оцветена от Royal Bulgaria in color

Княгиня Евдокия е една от най-талантливите български художнички и меценат. Оставила е около 1000 акварелни картини, които днес се намират в Националната художествена галерия и в частни колекции. Направила е илюстрации на книгите ,,Илиада", ,,Одисея" и ,,Енеида". Сама е проектирала и изработвала бойни знамена за български дивизии и полкове. Подарила е на Етнографския музей в София народни носии, шевици и накити.

Преди края на Втората световна война си построява собствена къща в София в квартал Изгрев, квартала на Бялото братство на Петър Дънов. Княгиня Евдокия дълбоко мразела германските хитлеристи и не се страхувала да го демонстрира. Участвала активно в спасяване на български евреи, като по време на Втората световна война тайно им помагала да емигрират в Англия и САЩ.

След 9 септември 1944 година княгиня Евдокия е арестувана и дълго време държана в ареста. Поради недоказана вина е освободена и през 1946 година й разрешават да напусне родината си България заедно с царица Йоана и децата й.

До 1949 година живее при баща си цар Фердинанд в град Кобург. След това княгиня Евдокия се установява да живее до 1958 година при сестра си княгиня Надежда, омъжена за Вюртембургския херцог в Германия.

Като ревностна католичка княгиня Евдокия след 1958 година се установява да живее в католическия старчески дом ,,Фридрихсхавен" на Боденското езеро, между Германия и Швейцария, където умира в края на 1985 година на 87 години. Българи посадили на гроба й цветето здравец от родината й България. Харесва ли се или не се харесва на някои животът и дейността на княгиня Евдокия, той е реална и непроменена част от българската история и трябва да се познава от българските граждани.

https://dariknews.bg/regioni/gabrovo/knqginq-evdokiq-edna-syvyrshena-zhena-1621809

Hatshepsut

Теодора Хаджидимитрова


Родена е в Сливен на 7 май 1884 г. Баща ѝ е Захария Господинов – участник в легията на Георги Раковски, по-големият му брат е участник в четата на Хаджи Димитър и загива на Бузлуджа, а по-малкия Илия, известен с хайдушкото си име Гунчо войвода, води дружина в Стара планина.

Получава началното си образование в Сливен, след което завършва с отличен успех Девическата гимназия ,,Царица Йоана" в Стара Загора. През 1911 – 1914 г. учи в Анверската академия за изящни изкуства, Белгия. Там изучава дисциплините История на изкуството и История на облеклото, които по-късно се превръщат в основа на дейността ѝ. След завръщането си в Сливен, през 1914 г. се обвързва със сливенския художник Георги Хаджидимитров. Участва в борбата за политически права на жените и се превръща в първата жена участвала в управата на Сливенската община. През 1924 г. участва в основаването на женска група на Радикалната партия. Учителства в Сливенската девическа гимназия, Сливенската мъжка гимназия и в Девическото професионално училище на Женското благотворително дружество ,,Майчина длъжност" – Сливен. През 1932 г. участва в основаването на Група на художниците, а през 1935 – 1947 г. е председател на дружество ,,Алианс Франсез" в Сливен. Издава и редактира ,,Вестник за младото момиче" (1940). Изучава народно везмо и тъкачество, автор на учебници по история на облеклото и българската национална носия. Сливенското женско дружество през 1932 г. открива Девическо професионално училище. Постъпва като учителка в училището, а от Министерство на просвещението ѝ е възложено да напише учебник по ,,Обща история на облеклото". Изследва сливенските родове и фолклор, написва изследването ,,Жената в изкуството" и романа ,,Вулкан ще изригне". Умира в Сливен през 1963 г.

Личният ѝ архив се съхранява в Държавен архив – Сливен. Състои се от 39 архивни единици.

https://bg.wikipedia.org/


Макар често подценявана, темата за просветителската роля на дамите в историята заслужава внимание. Положителен пример е Теодора Хаджидимитрова – жена с разностранни качества и заложби.

Родена е в Сливен на 7 май 1884 г. Баща ѝ Захари Кехаяниколов е участник в легията на Георги Раковски. В края на века семейството ѝ се заселва в Стралджа. Бащата започва търговия с колониални стоки, а Теодора остава в Сливен, за да учи. Липсата на пълна девическа гимназия я кара да продължи образованието си в Старозагорската педагогическа гимназия, след което започва работа като начална учителка в Сливен.

С парите от наследството, получено след смъртта на родителите ѝ през 1911 г., се записва в Академията за изящни изкуства в Антверпен. Връща се в България през 1914 г. с намерение да отиде в Белгия за още една година, но избухва Първата световна война. По това време се омъжва за сливенския художник Георги Хаджидимитров. След войната се включва в движение за признаване на правата на жените, заради което е отстранена от Сливенската девическа гимназия.

През 1931 г. преподава френски език в мъжката гимназия в Сливен. След година женското дружество ,,Майчина длъжност" открива пълно девическо професионално училище и Теодора Хаджидимитрова започва работа там като преподавател по История на облеклото. В периода 1935-47 г. е председател на Дружество ,,Алианс Франсез" в Сливен, клон на Френския институт при Софийския университет. Редом с това издава и редактира седмичния ,,Вестник за младото момиче", сътрудничи и на списание ,,Жена и дом".

През 1947 г. просветното министерство я включва в колектив с видните етнографи Божидар Божиков и Христо Вакарелски, създал книгата ,,История на облеклото", където акцента е върху българската народна носия. Теодора Хаджидимитрова умира в Сливен през 1963 г., оставяйки след себе си достоен живот, отдаден на просветата.

Фейсбук-страница ,,Българска история" https://www.facebook.com/bulgarian.history1/

Hatshepsut

Иванка Горова


Иванка Горова (1855-1877)
Оцветена фотография от Янко Гочев

Иванка Кънчева Горова (1855-1877) - сестра на революционера Ангел Кънчев и съпруга на ''банкера на хъшовете'' Димитър Горов. Мой оцветен портрет с неустановена датировка на красивата българка, починала само на 22 години.  :sad:
Иванка Кънчева-Горова е родена през 1855г. в Трявна в родолюбив български род. Нейните родители са Кънчо Ангелов Попниколов по прякор ''Дюлгерина'', известен майстор-строител (дюлгер), участвал през 1856 г. в четата на войводата капитан Дядо Никола Филиповски, и Гана Димитрова Кънчева.
Неин по-голям брат е видният българския революционер Ангел Кънчев-участник във Втората легия, 1867-1868г., завършил Земеделско-индустриалното училище в град Табор (Чехия, тогава Австро-Унгария) (1870-1871), помощник на Васил Левски през 1870-1872г., за когото той има много високо мнение, но загинал на 22 години след като се самоубива поради предателство в Русе на 5.03.1872г. Последните му думи са: ''ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ".
Иванка Кънчева има по-голяма сестра Кина (Катерина) Кънчева, починала през 1932г. и още една по-малка сестра Стояна Кънчева, родена през 1867г. в Русе.
Иванка Кънчева е учителка по професия и подобно на брат си също е посветена в революционното дело. Тя е куриер на тайните революционни комитети, обединени в ''БРЦК в Българско'' по думите на Васил Левски. Същата дейност е вършела и сестра й Кина.
Те са тайни куриери на БРЦК между Букурещ и Гюргево. Сестрите Кънчеви се сближават и със семейството на баба Тонка Обретенова и особено със сина й Никола Обретенов, един от най-дейните приятели и съратници на Левски и Стамболов, и сред основателите на Русенския таен революционен комитет.
Иванка Кънчева, която се отличава с буден ум, вродена интелигентност и красота е омъжена за Димитър Иванов Горов (1840-1881), родом от Пещера, забележителен българин, ''РЯДЪК ПАТРИОТ'' по сполучливата оценка на Захари Стоянов, търговец, прекарал по-голяма част от живота си в Румъния сред емиграцията, която подпомага много активно пред властта и особено финансово, а когато трябва и защитава революционерите пред властта. Затова е наричан ''банкерът на хъшовете'' и дори ''консулът на хъшовете''.
Д. Горов е съратник на Васил Левски, Стефан Стамболов и Христо Ботев, с които лично се е познавал много добре. Всички тези велики българи са го уважавали много.
Той подпомага преминаването на четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868г., предадена на турската власт от руските агенти и поданици ''добродетелите'' братя Георгиеви.
Д. Горов финансира издаването на "Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова" (1875г.) и "Песни и стихотворения от С. Стамболова" (1877г.). Дава част от парите, с които Христо Ботев, купува печатницата си.
Издържа в т. нар. казарма заседанията на комитета в Гюргево в края на 1875г., който решава да организира Априлското въстание.
Помага организирането на четите на Таню Стоянов и Христо Ботев през Априлското въстание от 1876г. Брат му Атанас Горов е Ботев четник и загива на Милин камък.
През 1872г. Димитър Горов сключва брак с Иванка Кънчева.
Съпругата му е в течение на неговите наистина патриотични дела и го подкрепя изцяло.
През май 1876г. войводата Хр. Ботев, Димитър Горов и съпругата му Иванка Горова, се качват на кораба "Радецки" в Гюргево.
Д. Горов и жена му не са включени в четата. Те пътуват като изпращачи, защото са големи приятели на войводата и са ангажирани изцяло с целта на четата. Освен това Д. Горов, който бил авторитет, както пред полицията, така и пред румънските пристанищни власти, искал да осигури безпрепятствено преминаване до последното румънско пристанище Бекет.
В знак на уважение и като свидетелство за близостта с войводата Хр. Ботев предава на Д. Горов последните си писма и телеграмата, която трябва да изпрати до вестниците в Европа, за да е ясно, че българите са въстанали и се борят за своята свобода.
На сбогуване Иванка Горова казва на Хр. Ботев: ''Войводо, пожелавам ти две неща - да успее делото, за което си тръгнал сега и да се върнеш жив и здрав.''
Хр. Ботев отговаря: ''Дай Боже, но много се съмнявам, скъпа. По-вероятно е да намеря там, горе, брат ти Ангел и да го поздравя от тебе! След това и съпругът й, Димитър и Иванка Горови се сбогуват завинаги с него с насълзени очи.
Иванка Горова умира от туберкулоза в Трявна на 28.06.1877г. много млада на 22 години. Там е погребана.
Съпругът й Д. Горов, който като ''банкер на хъшовете'' цял живот е само давал пари срещу нищо, освен полици и разписки, без гаранция за връщане, умира болен и в бедност през 1881г. също от туберкулоза.

Янко Гочев

Hatshepsut

Анастасия Тошева


Анастасия Михова Тошева е българска учителка и общественичка, майка на генерал Стефан Тошев. Родена е на 18 януари 1837 г. в Ески Заара. Първоначално учи в родния си град (1846–1848) и в Калоферски манастир (1849). През 1850 3. Княжески завежда Анастасия в девическия пансион на г-жа Васильова. Тя е първата българска девойка, изпратена с благотворителни средства да учи в Одеса. Получава образование в Педагогическия институт от 1850 до 1857 г.
През 1857 г. се завръща в родния си град и открива Начално девическо училище при метоха на черквата ,,Св. Димитър", в което преподава до 1858 г. През 1863–1870 г. учителства в класното девическо училище в Стара Загора.
От 1870 до 1876 г. е главна учителка в класното девическо училище в Габрово и управителка на неговия пансион. Анасташа (както са я наричали габровци) е преподавала на много изявени българки с исторически заслуги – Райна Попгеоргиева (Райна Княгиня), В. Пишуркова (дъщеря на Кръстьо Пишурка), Вела Благоева и др.
Своите възгледи за девическото образование и възпитание Анастасия Тошева излага в статията ,,Поощрение на българките към напредъка" (1870). Тя съветва сънародничките си да се борят за повече наука, за да догонят образованите жени в Европа.
Анастасия Тошева развива активна обществена дейност – държи сказки, организира женски дружества в Стара Загора и в Габрово. По време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) работи като медицинска сестра в Търново.
На 10 юли 1877 г. Анастасия Тошева държи пламенно слово на чист руски език при посрещането на армията на ген. Гурко. Но забранява на сина си да се запише доброволец в Българското опълчение.
Между 1878 и 1892 г. учителства в Габрово. В Стара Загора, освен преподавател, става и директор на новооткритата девическа гимназия и управителка на пансиона към нея.
Областната девическа гимназия в Стара Загора се е ползвала с толкова голям авторитет и реноме, колкото Мъжката реална гимназия (Априловото школо) в Габрово. В гимназията са идвали да се учат момичета и от други краища на страната. Например между 1883 и 1885 г. там е получила образование Дешка Иванова Калпазанова – първородната дъщеря на габровския гайтанджия, по-късно основател на първата модерна текстилна фабрика в Новоосвободеното Княжество България Иван Колчев Калпазанов, по-късно станала съпруга на изтъкнатия Васил Карагьозов (учител в Априловската гимназия, доживотен училищен настоятел, политик, фабрикант, активен общественик, щедар дарител, дипломат и почетен германски вицеконсул, монах на Атон в манастира ,,Св. вмч. Георги Зограф"); майка на Кольо Карагьозов – изтъкнат икономист от Габрово, почетен немски вицеконсул, активен общественик и дарител.
Превежда книги от руски и френски езици на български. Намира вечен покой през февруари 1919 г.

Стефан Тошев е първородният син на Анастасия и Тошо Тошеви. Ражда се на 18 декември 1859 г. в Стара Загора (тогава Ески Заара). В книгата си ,,Добруджански герои" Стефан Стефанов пише: ,,Своенравният Стефан се откъснал от опеката на родителите си и се озовал пеш в един от щабовете на русите във Велико Търново. Тук той на чудесен руски език поискал да го приемат да воюва. Взели го, но като преводач..." Той има много богата военна биография и участие във важни за България военни акции.

На името на Анастасия Тошева е учредена награда за високи постижения в областта на образованието. Наградата е създадена през 1985 г. Връчвана е до 1989 г., след което е възстановена през 1999 г.

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Райна Касабова – първата жена, участвала в боен полет


Въпреки че Карлово посреща ХХ век с по-малко от 10 000 жители, ако се заровим из прашните страници на Възрожденското минало, именно тук, в Подбалкана, ще открием палитра от будни личности, оставили забележителна диря. Една от тях, Райна Касабова, показва не само възхитителен героизъм, но със своята жертвоготовност се превръща в световен пионер. Тя е първата жена, участвала в полет във военна обстановка.

Връщайки се назад, нейната история ни показва, че често зад забележителните личности се крият дълбоки корени. Нейният баща, Васил Касабов, е участник в Шипченската епопея,  загубвайки едната си ръка в славната битка. Кръстник на майка й Мария пък е самият Васил Левски, а като малка тя разнася до пощата комитетски писма. Цялото семейство е изпълнено с порив за свобода, затова съвсем естествен щрих е и историята на брата на Райна – Роман, който като ученик в четвърти клас заминава да се бие за свободата на Македония в четата на Яне Сандански. Самата Райна, родена на 1 май 1897 година, също копнее да даде своя дан за родината си и макар че новината за военната мобилизацията преди Балканската война я сварва едва 15-годишна, тайно от родителите си тя се записва на самарянски курс.

Водена от неизмеримия ентусиазъм, обхванал целия народ в мечтата му за национално обединение, Райна, заедно с още стотици хиляди герои, потегля на югоизток. Крайната цел е летището край Мустафа паша (днешен Свиленград), където трябва да бъде разположена полевата болница. Там карловката е запомнена като най-младата, най-сърцатата и смела милосърдна сестра в лазарета. Балканската война е ярък пример за това, че когато българите са обединени и мотивирани, пред тях няма невъзможни неща. Мустафа паша е превзет още на първия ден, идва ред на Лозенград. Един немски фелдмаршал преди това е заявил, че тази крепост може да бъде превзета само от пруси и то след 6-месечна обсада. Лозенград е превзет за 2 дни.

Най-тежкото изпитание обаче предстои – Одрин, чиято крепост по онова време е смятана за непревземаема. 16 октомври 1912година пилот поручик Радул Милков и наблюдател поручик Продан Таракчиев със самолет ,,Албатрос Ф-II" извършват първия боен разузнавателен полет в историята на българската авиация. Райна става свидетел, самолетът я вдъхновява и тя започва да мечтае за небесата. Скоро заедно с колеги от полевата болница посещават военното летище, развежда ги самият Милков, а Райна е впечатлена от видяното. Тя чистосърдечно пожелава да полети, а виждайки огромното желание на девойката, авиаторите се съгласяват. Но все пак е война, фронтът е близо и разходките из въздуха не са разумна идея. Така че летците решават да й възложат конкретна задача – колкото отговорна, толкова и благородна.

Защитникът на Одринската крепост Шукри паша, притеснен от затягащия се български обръч, започва да разпространява слухове из града. Опитва се да вдигне духа на хората, пускайки лъжата, че турската армия е превзела Пловдив и настъпва към София. Тук идва ролята на Райна. Снабдена от летците с необходимото оборудване, тя се качва на наблюдателското място на самолета ,,Воазен" зад пилота Стефан Калинов. Когато минават над Одрин, Райна в ролята на авиатор, безстрашна пред дъжда куршуми, започва да разхвърля позиви на турски и френски, които да информират одринчани за реалното им положение – че крепостта съвсем скоро ще бъде превзета и всяка следваща напразна жертва може да бъде избегната с капитулация.

След полета смелата карловка е безкрайно щастлива и пише на родителите си: ,,С особен интерес следихме полетите на нашите смели авиатори. Те събуждаха у нас чувство на гордост. Стана така, че и аз се заразих от техния пример." Одрин пада на 26 март 1913 година, а конфликтът приключва на 30 май. Уви, наред със спомена за приключенското летене, войната оставя трайни следи в неукрепналото здраве на Райна. През следващите години тя лекува травмите си, причинени от тежките условия в лазарета и благодарение на силния си дух побеждава тежките болежки.

През 30-те години печели конкурс за красота във Варна. За съжаление така и не създава семейство, тъй като любовта на живота й загива през войните. При посещението си в България през 1963 година Валентина Терешкова – първата жена, напуснала пределите на Земята, изявява желание да се срещне с първата жена, летяла на боен самолет, и я посещава в родния я град. Райна Касабова умира на 71 години през 1969 година.

Тя не само е призната за първата жена в света, изпълнила стратегическа задача в боен полет, но много по-важна е същността на стореното – тя не е хвърляла бомби, не е убивала хора, нито е рушила културното наследство на красивия град. Тя не се опитва да заблуди противника, а хвърля върху него дъжд от истина, която не цели да навреди на врага, а да го спаси от самоунищожение. Не само България, а и светът определено може да се гордее с първия военен полет на жена, превърнал се в истински символ на стремежа за мир, човещина, за взаимно уважение.

https://bulgarianhistory.org/raina-kasabova/

Hatshepsut

Сестрите на Ангел Кънчев също вземат участие в национално-освободителното движение


Кина Кънчева (1854-1932)

Ангел Кънчев бил най-голямото дете на възрожденския първомайстор строител устабаши Кънчо Ангелов Попниколов от Трявна, участвал през 1856 г. в четата на войводата капитан Дядо Никола Филиповски, и на Гана Димитрова Пандурска. Тя била сестра на родолюбеца Недялко Пандурски, емигрант и хъш във Влашко, революционер и приятел на Христо Ботев, издател на няколко исторически картини из българската история, подкрепен парично от ,,банкера на българските хъшове" в Румъния Димитър Горов.

Майстор Кънчо Ангелов имал още три деца - момичета. Най-голямата била Кина (р. 1854 г., Трявна), втората Иванка (р. ок. 1856 г., Трявна) и най-малката - Стоянка (р.1867 г. в Русе, където се преселва семейството). Сестрите на Ангел Кънчев били като него изключително красиви. Под влияние на обичния си брат били възпитани да ненавиждат чуждите потисници и силно да желаят свободата на поробена България. Това най-общо, но вярно обяснение сочи за дейното им участие в национално-освободителното движение. Кина и Иванка стават верни революционерки още през 1872 г., когато Иванка се омъжва за революционера Димитър Горов - богат млад човек, който за свободата на България до Освобождението без колебание изхарчва цялото си състояние.

След 1872 г. с младото семейство Горови живеела и Кина. Двете сестри, въпреки всички рискове за разкриване от турската полиция, с готовност изпълнявали длъжността си като тайни куриери на БРЦК в Букурещ и Гюргево. Сестри Кънчеви се сближават и със семейството на баба Тонка Обретенова и особено със сина и Никола Обретенов, един от най-дейните приятели и съратници на основатели на Русенския таен революционен комитет с батко им Ангел.

След гибелта на брат им, самоубил се на 5 март 1872 г. на Русенското пътническо пристанище, за да не попадне жив в ръцете на турската полиция, цялото семейство било покрусено. Освен с дълбока скръб Кина, изпълнена с гняв и омраза към вековните потисници, станала действителен член на българския революционен комитет в Гюргево. А Иванка, въпреки нежното си здраве, с мъжа си продължила да изпълнява работата си като куриер по пренасяне на поща от Гюргево до Русе и дори неведнъж и оръжие.

В спомените си Кина Кънчева разказва: ,,Захвърлих романите и отидох при баба Тонка. Плаках и разказвах, утешавахме се и плачехме двете. Тя, като обща майка на въстаниците, и аз - като сестра на убит революционер. Под мъждукащата светлина на кандилото ние цяла нощ говорихме за народните работи. По нейна поръка станах член на Българския революционен комитет в Гюргево и ме направиха куриер, започвайки тайната служба. Борбата с водите на Дунава, със страх от турците. Пренасях оръжие и патрони и пощата — на комитета от една страна на Дунава до другата... С тайните писма, написани на бяла хартия със симпатично мастило, ,,завивах" дантелите си и никога не забравях думите, казани на клетвата: ,,В краен случай ще глътна писмото, или ще се удавя в Дунава, но в ръцете на турците няма да се дам!"

При вида на мъртвия си батко най-малката сестра Стоянка от ужас полудява и получава нервно разстройство за цял живот.

След неуспеха на Старозагорското въстание през есента на 1875 г. младите  революционери намерили спасение в гр. Гюргево в Румъния. Там  фабрикантът Димитър Горов поел изхранването им и им осигурил къща в края на града. Те основали Гюргевския комитет от края на 1875 г. и началото на 1876 г., обявил се за Централен. Взели решение за всеобщо въстание в България - Априлското въстание в 1876 г., което да предизвика освобождението на България. Горов и сестрите на Ангел Кънчев продължили действията си по подготовката на въстанието. Той, както през 1868 г. при подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, употребил всичките си сили и парични средства по организиране на навлизане в България през Дунав на четата на Христо Ботев.

Димитър Горов, Иванка и сестра и Кина се качили в Гюргево на кораба ,,Радецки" да изпратят четата. Ползващ се с уважението на румънските власти, а и на турските в Русе, Горов, облечен както винаги елегантно с европейски модни дрехи, както и придружаващите го красиви и също така добре облечени в модни рокли млади дами и при самоуверения му вид и държане, прикривали с привлекателния си външен вид опасните си действия. Войводата Христо Ботев на тях дал прощалното си писмо до съпругата си Венета и невръстната си дъщеря Иванка, а на Горов - телеграма до големите западни държави за целта на бунта. Горов и сестрите изпратили четата до румънското пристанище Бекет, където се качила последната група от Ботевите четници.

След обявяването на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Горов набързо разпродал недвижимото си имущество и предложил услугите си на руското военно командване. Малко по-късно преминал и река Дунав и с руските войски се добрали до Трявна. Иванка останала при свои роднини, а той бил прикомандирован като преводач до края на войната към щаба на Троянския отряд, командван от ген.-лейтенант Павел Карцов. Нежната красавица Иванка отново получила криза от туберкулозното си заболяване. С последни сили от прозореца посрещнала руските освободителни части в Трявна и издъхнала на 28.VІІ.1877 г. Забелязана от руски офицер, тя била прибрана, опята в градската църква ,,Св. Георги" в Трявна, изпратена с хор и руска военна музика. Приписват й се следните предсмъртни думи: ,,Доживях да видя България свободна!"

Кина също се прибира в България през войната. След смъртта на Любен Каравелов се сближава със съпругата му. Участва в бунта на офицерите русофили през 1887 г. През 1888 г. се омъжва за болградския българин кап. Александър Кесяков, служещ в Руската армия, участник в Освободителната война в редовете на Българското опълчение и герой в сраженията на Шипка и Шейново, кадрови офицер в армията на Княжество България, достигнал до чин подполковник. Умира през 1895 г. На Кина и Александър се ражда син, кръстен на вуйчо му Ангел.

Уви, в новоосвободената страна гражданите и държавната власт не само забравят, но и пренебрегват заслужилите за освобождението на България поборници. Още през 1881 г. Вазов, възмутен от обидната забрава към заслужилите наши родолюбци, доживели Освобождението, започва да пише своя цикъл от творби ,,Епопея на забравените". През 1883 г. в своя статия се възмущава, че за останалите живи поборници нищо не е направено, за да оплакват нерадостните си дни в свободна България, пише и за Ангел Кънчевите сестри: ,,Едната се скита из Румъния по чужди врати, а по-малката след смъртта на брата си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата, прибра я една циганка и днес се намира ... Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена в червени ханънски гащи..."

Следващата година в предисловието на ,,Записките" Захари Стоянов пък споделя: ,,Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли неща по-чувствително? - вярвам ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте. По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 години, се намираше през 1880 г. под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение и по-голямата й сестра си оплакваше дните из Влашко!"

Наскоро след това Кина се прибира в България и след подадената от нея молба към Народното събрание за помощ то й отпуска 30 лв. След смъртта на съпруга си през 1895 г. материалното и положение с влошава - с вдовишката си пенсия тя е трябвало да издържа освен себе си и сина си и психически болната си сестра, която до 1896 г. получавала малка пенсия и след това и била отнета.

През 1900 г. група поборници й издали следното свидетелство: ,,Подписаните генерал Кирил Ботев и Стоян Заимов, жители софийски, Никола Обретенов, Сия 3. Стоянова (Бел. Хр. Й. – сестра на Никола) и Петрана Обретенова, жители русенски, Сава Пенев и Никола Славков, жители свищовски, удостоверяват, че русенската жителка г-жа Кина Кънчева - Кесякова, сестра на покойния Ангел Кънчев, беше членка на Българския революционен комитет през времето от 1872 - 1876 г., т. е. до тръгването на четата на Христо Ботев на България, и че през всичкото това време тя принасяше на комитета от Румъния до гр. Русе за България и обратно, a същевременно от Гюргево да Русе патрони и револвери. Това удостоверение и се дава, заверено с подписите ни пред нотариуса, за да й послужи където й стане нужда и за добиване на пенсия. 17 ноември 1908 г."

Още няколко пъти Кина се обръща с молба за поборнишка пенсия до властите, но напразно.

През 1929 г. с молба до Председателя на Народното събрание отправя

следната молба:

,,Господин Председателю,

Подписаната съм сестра на известния революционер Ангел Кънчев и вдовица на запасния подполковник А. Кесяков. От приложените тук документи се вижда, че съм била активна членка на Българския революционен комитет в гр. Гюргево от 1872 до 1876 г. Мъж ми, зап. подполковник Ал. Кесяков, по народност българин, до  Освободителната война 1877-1878 г. беше на руска служба като офицер, а след освобождението на България остана на българска служба, където достигна до чин подполковник. Същият се помина през 1895 г. като пенсионер за изслужено време с 909 лв. Тия 909 лв. са единственият ми приход, с който се издържаме аз, сестра ми (неженена) и син ми. От приложеното медицинско свидетелство се вижда, че и тримата сме болни и имаме нужда от чужда прислуга.

Господин Председателю, за участието ми в революционния комитет през време на земеделското управление поисках от Народното събрание да ми отпуснат поборническа пенсия, обаче такава ми се отказа, понеже съм получавала наследствена пенсия, но за да не ме оставят съвсем без награда за признатите ми заслуги, (след направената проверка) отпуснаха ми 5000 (пет хиляди) лева помощ.

Вие, господин Председателю, ще прецените в сравнение с другите които също са рискували живота си като мен за свободата на България, за която както е известно, нашето семейство даде най-добрия си член - брат ми Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз, болната ми малоумна сестра Стояна, която се умопобърка при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем само с пенсията за прослужено време, наследена от покойния ми мъж.. Днес вдовиците на руските офицери, които са участвали в Освободителната война като мъжа ми, получават повече пенсия от мен, която освен качеството си на жена на офицер от Освободителната война, съм самата поборница и сестра на революционер. Каква полза за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улица на името на брат ми и, че недавна в Русе празнуваха много шумно 50 години от героичната смърт на брат ми, когато ние, сестрите му, бяхме забравени и оставени да мизеруват! Ако е нуждно да се показва пример за народна непризнателност на младото поколение, то можем ние да бъдем показвани за такъв, обаче днес при засиленото патриотично възпитание на младежта, това не бива да се допуска! Огорчението и разочарованието на нас, двете старици, е голямо, още повече, че в края на миналата година, като венец на всичкото ни нещастие, бяха извадени от собствен та ни зидана гробница костите на покойният ми мъж подполк. Кесяков и на мястото му поставени останките на един починал, забогатял напоследък русенски гражданин! Въпреки всичко това, ние пак не губим вяра, че можем да бъдем съвършено забравени и изоставени от обществото.

Господин Председателю,

в заключение на гореизложеното Ви молим, след като се провери истинността на всичко това, то да се подобри участта ни, за да може и последните на живота ни дни да твърдим, че има правда на този свят, в частност в нашата хубава страна, за свободата на която работихме брат ми, мъжът ми и аз. Имайки предвид сегашното ни крайно мизерно положение, Вие ще прецените и каква да бъде помощта - дали една поборническа пенсия, независимо от тази за изслужено време, или една по-чувствителна еднократна парична помощ за мене и сестра ми.

31 януари 1929 г. гр. Русе

С дълбока почит за сестра ми Стояна Кънчева и мен.

Подписала Кина Кънчева."

Кина Кънчева - Кесякова умира на 30.ХІ.1932 г. в Русе, а сестра и Стоянка - през май 1939 г. в русенската болница. Единствен пряк наследник на семейството на Ангел Кънчев е синът на Кина, който не се женил и не оставя потомство.

Проф. Христо М. ЙОНКОВ

https://www.tretavazrast.com/

Hatshepsut

Янка Каневчева


Юстиниана Каневчева (Янка) е родена, както всички Каневчеви в онази епоха, в старопрестолния град Охрид, където от векове се намира манастирът ,,Св. Йоан Канео".

Родена е през 1878 г. Гимназия и висше образование (философия) завършва в Софийския университет "Климент Охридски". Връща се в поробена Македония и става учителка в девическото училище в Скопие.

Там неусетно се превръща в активист на ВМРО и се започва да работи с Гоце Делчев. От година на година чувствата им прерастват в чиста и искрена любов.

Дори някои техни близки твърдят, че са били сгодени. Но годината е 1903-та и на хоризонта се задават кървави събития. Гоце Делчев предусеща, че с него ще се случи нещо лошо.. Затова той моли другаря си Михаил Герджиков, ако се случи нещо с него, да се погрижи за Янка.

Така и става – на 4 май 1903 г. Гоце е убит. 4 години по-късно Михаил (преименувал се вече на Мишел) предлага брак на Янка Каневчева. За съжаление тя се разболява тежко и почива през 1920 г., едва на 42 години.

Повечето Каневчеви били революционери като Анастас Каневчев-Бегот и затова напускат Македония, спасявайки се от турските кланета след Илинденско-Преображенското въстание.

https://www.sbj-bg.eu/index.php?t=40034


Юстиниана (Янка) Герджикова, по баща Каневчева, е българска революционерка, деятелка на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Родена е в 1878 година в Охрид, тогава в Османската империя, в големия охридски български род Каневчеви. По-късно родителите ѝ се преместват в София, където тя завършва гимназия и продължава да следва философия в Софийския университет. Каневчева влиза във ВМОРО и участва в революционната женска група на учителката Славка Чакърова-Пушкарова от Струга, заедно с Люба Кюпева от Велес и Амалия Примджанова, по-късно съпруга на Климент Шапкарев.

Тя е любима на Гоце Делчев. В 1900 година участва в заговор заедно с Делчев, Гьорче Петров и Борис Сарафов за отвличането на Никола Гешов, сина на Иван Евстратиев Гешов, който обаче се проваля, тъй като семейство Гешови заминава за Париж. След смъртта на Гоце Делчев Каневчева се жени за Михаил Герджиков. От брака си имат една дъщеря – Магдалина.

Умира през 1920 година от туберкулоза.

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Маслина Грънчарова


Маслина Грънчарова - българска учителка и героиня от Илинденско-Преображенското въстание 1903г. от Егейска Македония, известна като ''костурската Райна Княгиня''.
Оцветена фотография от Янко Гочев

''Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене..''
Маслина Грънчарова Иванова е родена през 1875 г. в голямото българско село Загоричане, Костурско, Егейска Македония.
Завършва българската девическа гимназия в Солун и започва да преподава като българска учителка в Димотика, където през 1895г. се присъединява към ВМОРО. След това учителства в селата Суровичево и Зелениче и изпълнява куриерски дейности за ВМОРО. Дълго време тя е главен ръководител на района. Като такъв посреща през 1901г. ревизията от страна на Гоце Делчев в Загоричани, а след това и на поручик Борис Сарафов в навечерието на Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. Арестувана е от турската власт и е заточена в Корча заедно с такива видни войводи като Манол Розов, Лазар Поптрайков и Павел Христов. След като излиза от затвора става секретар на Централната комисия и член на Костурския окръжен комитет на ВМОРО.
Заедно с учителката Елена Минасова извезва знамето на четата от Дъмбени, а сама извезва това на Загориченската чета. Когато на 20.07.1903г. по ст. стил, Илинден, в Костурския край е прогласено въстанието, в Загоричане М. Грънчарова развява избродираното от нея знаме на кон, редом до централния войвода Манол Розов, подобно на Райна Княгиня край Г. Бенковски в Панагюрище през 1876г. Затова е наричана ''Костурската Райня княгиня'', останала обаче десетилетия наред, а и досега в нейната сянка.
Знамето от село Загоричане е представлявало зелен плат, окантуван от всички страни с ширит в цветовете на българското държавно знаме. Четирите му ъгъла завършвали с пискюли от същия цвят. В средата на лицевата му страна се вижда изправен разярен лъв, държащ в предната си дясна лапа ятаган, а в лявата -пушка. Над лъва под формата на дъга е изписан девизът ''Свобода или смърть". Долу вляво - ''20 юли 1903 г.", а в средата - ''Загоричени".
След разгрома на въстанието то е пренесено в Княжество България и е спасено за българската история. Дълги години е стояло скатано върху саркофага с мощите на Гоце Делчев в Илинденския дом.
Със знамето М. Грънчарова участва във въстанието в Костурско. С него тя влиза в превзетото село Невеска.
През август 1903 г. тя е повторно арестувана, но след това е амнистирана.
За своята дейност М. Грънчарова разказва: ''От 1890 г. до края на Илинденското въстание моята дейност се изразява в услуга на тези, които са носели пушки. Чети посрещахме, хляб носихме, на избягалите от Иванчовата афера къщи ангажирахме - да се скрият от нападение. Моята дейност, когато бях свободна, бе за други, не за мене... Преди Илинден станах центрова връзка между войводите и районните началници. Такава останах и занапред във всичкото наше Костурско...".
Подобно на хиляди други бежанци от Македония М. Грънчарова намира спасение в свободна България. Тя умира през 1958 г. на 84 години във врачанското село Криводол (дн. град), отнасяйки със себе си спомена за една отминала славна епоха на  велики личности. Не успява никога да види свободна Македония, нито своя роден край и село Гробът й е увенчан с великолепна нейна снимка, с комитска униформа и оръжие в ръка.

Янко Гочев

Hatshepsut

Спомен за Донка Комитката - единствената българка, сражавала се в три войни


"Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали."

С такива думи през 1937 г. Македонският женски съюз почита паметта на Донка Ушлинова - единствената жена в България, удостоена с четири ордена "За храброст". Тя е и първата жена у нас с воински чин.

За нея един английски офицер изрича:

"Докато българското племе ражда и жени като Вас да се жертвуват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черното море до Адриатика ще бъде ваше".

Донка Ушлинова умира на 27 юни, на 51 години.


Със съпруга си Ставре

Донка Богданова е родена на 1 декември 1885 г. в село Смилево, Битолско, родното място и на Даме Груев. Това е годината на Съединението на Княжество България с Източна Румелия и обявяването на Сръбско-българската война. Време, в което единствено Македония е откъсната от родината и все още страда под турския гнет.

Останала малка без майка, бащата на Донка я омъжва едва 15-годишна за Ставре Христов Ушлинов от съседното село Лера. В китното село, разположено в подножието на Пелистер планина, има около 200 къщи, от които само 80 са български, а останалите турски. Българите живеят сравнително уредено, имат своя църква и училище, но са подложени на постоянен тормоз от местните турски дерибеи. Най-страховит е Реджеп Салиев, известен с прозвището си Джелеп Реджо. Той ходи навсякъде въоръжен, охраняван от свои хора, също въоръжени. Местните моми и жени страдат от неговите попълзновения и не смеят да излизат на улицата. Реджеп хвърля око на 18-годишната Сребра Домазетова, която въпреки неговите закани и заплахи към семейството ѝ, се омъжва за Апостол Илиев Ушлинов - братовчед на Ставре. Агата обаче не се спира и се оглежда и в Донка, чийто мъж бил на гурбет в Цариград. Двете етърви не могат повече да търпят невъздържания бей и с помощта на Апостол измислят план да го убият. Една вечер го примамват в дома им под претекст, че и двете жени са готови да станат негови ханъми. Нищо неподозиращият Реджо се настанява удобно в хола. Апостол пристъпва тихо зад гърба му и му надява въже на врата. Сребра го удря с бухалка за пране през коленете, а Донка с тесла през ръцете. Безпомощен, беят започва да се мята и да се моли за живота си. Но тримата са безпощадни - Апостол затяга примката, а жените дърпат краката му. Замъкват тялото до християнските гробища и го заравят в предварително изкопан гроб. Властите дълго търсят изчезналия, започват обиски, арести. Под особено подозрение са Ушлинови, тъй като всички знаят за проблемите им с Реджеп ага. Тримата обаче успяват да избягат и хващат гората. Осъдени са задочно на строг тъмничен затвор, присъда останала в сила и след Илинденското въстание. Случката е от края на август 1902 г.

След бягството си двете етърви отиват в с. Метимер, където са укрити от Димо Дебърлията. По-късно той ги препраща с куриер в с. Смилево до Аврам Чехларя, който пък им устройва среща с войводата Славейко Арсов. След като ги разпитва подробно, ресенският войвода ги приема в четата си.

Двете етърви, Донка и Сребра, стават първите жени - комитки и се включват в борбата на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Те настояват да бъдат третирани наравно с мъжете четници. Обличат се в мъжки дрехи, учат се да стрелят с пушка и револвер. Един от тях, Христо Настев, ги описва така:

"Сребра с простодушния си пронизителен поглед, със завидно стройно развито телосложение, които издаваха рядка жизнерадост и вродена скромност на селска свенливост, криеше в себе си и своето кораво, но туптящо будно национално сърце. Винаги резервирана и скромна до наивност в отношенията си, тя не се смущаваше от никакви несгоди и лишения при новото си положение..."

"Донка е по-ниска на ръст и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, а още повече за тях и семействата им. - "Сега вече мога да умра спокойно" - винаги прибавяше в края на разговора си Донка."


Донка комитката

Настъпва 1903 г. Бойното кръщение на 18-годишната Донка е Илинденско-Преображенското въстание, когато получава прозвището Донка войвода. Участва в близо 20 сражения - в боя за Ресен, също и при селата Круше, Лева река, Смилево, Златари и др. Тя показва безстрашие и героизъм, с които удивлява четниците. Сам войводата Славейко Арсов я провъзгласява за подвойвода.

След потушаване на въстанието Борис Сарафов, член на Главния щаб на въстанието, разделя въстаниците на дружини. Донка Ставрева попада в дружината на Смиле Охридски. Всички потеглят за България, но навсякъде пътищата им биват пресичани от турския аскер и дружините са принудени да водят още редица боеве, за да си пробиват път. Групата, в която е и храбрата българка, влиза в бой при Демирхисар, Прилеп, Велес. Преминават р. Вардар и през Куманово стигат сръбската граница, а от Сърбия се прехвърлят в Княжество България. От София Донка заминава за Варна, където вече се намира и нейният съпруг Ставре. Там се установява и семейството на Апостол и Сребра, на които по-късно се раждат четири деца.


Сребра войвода – Сребра Апостолова Ушлинова (с моминско име Сребра Димова Домазетова) със съпруга си Апостол Ушлинов, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и две от децата им във Варна, около 1910-15 г.

Сребра войвода - Сребра Апостолова Ушлинова (с моминско име Сребра Димова Домазетова) със съпруга си Апостол Ушлинов, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и две от децата им във Варна, около 1910-15 г.

Девет години Донка и съпругът ѝ изкарват прехраната си с тежък труд - приготвят дървени въглища и ги продават на пазара. Комитката се справя и с това нетипично за жена занимание. Но ето че гръмва вестта за обявяването на Балканската война. И семейството взема важно решение - оставят покъщнината си и се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение, във Втора рота на Осма Костурска дружина. Донка е първата и единствена жена - доброволка в опълчението.

Младата жена отново се сражава наравно с мъжете. Бие се при Галиполи, Руен, Султан тепе. Тя е сред победителите, пленили Явер паша при Мерхамлъ. При отбиването на турския десант при Шаркьой Ушлинова отново изпъква със смелостта си. Храбрата българка изминава целия боен път на дружината, взема участие и в Междусъюзническата война 1913 г. За участието си в двете Балкански войни е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена "За храброст" - IV и III степен.


Донка като участник в Македоно-одринското опълчение


Донка Ставрева Ушлинова, ефрейтор от 2-ра рота на 2-ри Македонски пехотен полк, до нея с бялата риза е съпругът ѝ Ставре

След края на войните семейството се прибира във Варна и отново се захващат с въглищата. Но не за дълго. Избухва Първата световна война. Двамата не мислят дълго и пак стават доброволци - зачислени са във Втори пехотен Македонски полк (през юли 1917 г. преименуван на 60-и пехотен) на 11 пехотна Македонска дивизия - войска, съставена изцяло от доброволци от изгубените български територии.

"Още от втория ден - пише в спомените си Донка Ушлинова - се почна едно усилено учение - подготовка към всичко онова, което минава редовният войник. Сутрин ставахме рано, започвахме гимнастика според програмата, а след това - хватки с пушка, бой с нож и строева подготовка. Словесните занятия бяха много малко - обяснения по полската и караулна служба, като всичко това трябваше да се научи в продължение най-много до месец. Тук занятията се водеха много усилено. Всичко това ми беше много приятно, но да се изповядам - доста тежко ми беше - бой с нож, и то в началото, когато започнаха да ни обучават. На друго нещо не отстъпвах на мъжете.

След достатъчна подготовка започнаха стрелбите... След всички други занятия започнаха и занятията с бомби."


,,Македонка - героиня с мъжа си на фронта"

След подготовката дивизията е прехвърлена в Кюстендил, а оттам през Неготин за Конча планина. Първият бой, в който Донка Ставрева взема участие, е при с. Войшанци. За сраженията при Яребична, Дойран, Круша планина, тя е окичена с нов орден "За храброст" - II степен. При едно разузнаване, патрулът, в който е и Донка, залавя трима английски пленници.

През 1917 г. главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков прави обиколка на позициите, явява се и в 60-и пехотен полк. Той с изненада установява, че в редиците има млада жена. След като узнава за всичките ѝ подвизи, лично ѝ връчва четвърти орден "За храброст" I степен и заповядва на командира на полка да издаде заповед за производството ѝ в чин младши подофицер. Така Ушлинова става първата и единствена жена пълен кавалер на ордена "За храброст".

Последният бой, в който смелата българка взема участие, е на 29 септември 1918 г. в долината на град Струмица на линията Ново село-Мокрене. Донка е представена за производство в първи офицерски чин, но поради отстъплението това не се осъществява.

След края на войната, семейството се връща във Варна. Народното събрание им отпуска еднократна помощ от 10 000 лева, с които си построяват малка къща в Добруджанския квартал. Там живеят "бедно, гордо, честно и спокойно", както пише самата Донка. През 1924 г., когато е 39-годишна, тя ражда син Александър. Освен за него, самоотвержената жена до края на живота си се грижи и за сираците от войната. Тя е член и на Варненското дружество на запасните офицери "Другарски съюз".

Смелата българка, комитката Донка Ушлинова, умира на 27 юни 1937 г. В началото на 1942 г., на 55 години, от този свят си отива и Сребра - вярната ѝ приятелка и съратничка.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/spomen-za-donka-komitkata-edinstvenata-balgarka-srazhavala-se-v-tri-voyni

Hatshepsut

110 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА МАРИЯ СИРКОВА

Верността, саможертвата и предаността към делото на Левски е едно уникално явление в отечествената ни история. Неговата укривателка и съратничка Мария Николова Сиркова, по баща Тодорова Костова, е родена около 1840 г. в Ловеч. Първият ú съпруг – Никола Сирков Халача, е най-довереното му лице в града. Държи кръчма в крайната махала Дръстене, където е и къщата му. В нея има скривалище, в което се влиза през тавана, ползвано от Апостола. Тук той сам си печата квитанции с малката ,,типографийка". В най-опасните дни той разпорежда: ,,...от днес нататък кой каквото има с мен, у Николчя да оставя..." Домът им е последното убежище на Левски в Ловеч. Сирков умира през 1873 г. По-късно Мария дава подробни сведения за събитията, случили се в къщата ú, пред Димитър Пъшков.
Тя се омъжва повтовно за Никола Цвятков – Бакърджийчето. Той придружава Левски до Къкринското ханче и е арестуван заедно с него. Мария и Н. Сирков зашиват комитетския архив в самара на коня, с който ще пътува Апостола, а с освободения Н. Цвятков продължават спасяването му. Това неоценимо богатство сега се съхранява в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Родолюбивата българка, ловчанката Мария, която живо се интересува от съдбата на Апостола и години наред тръпне за живота му, като излага своя на опасност, умира на 1 ноември 1911 г.


Hatshepsut

Йорданка Филаретова


Йорданка Филаретова е мярка за нравственост и възрожденски добродетели. Родолюбивата българка и дейна общественичка умира на 25 април 1915 г. в София. Жената, посветила целия си живот на благотворителност и грижа за бедни, болни, бездомни, създавала училища и приюти, напуска този свят тихо и скромно, дарявайки всичко, което притежава. Останала вдовица съвсем млада и изгубила сина си, тя впряга силите си в помощ на нуждаещите се. Никога не потърсва награда и признание за заслугите си, не протяга ръка към държавния бюджет и не поисква никакви отличия.


Йордана Хаджи Коцева Филаретова е родена на 19 март 1843 г. в София в заможното семейство на видния търговец Коце (Никола) Иванов и съпругата му Зоя. Бащата подпомага инициативи, свързани с духовното развитие на българите през 60-те и 70-те год. на XIX век. Младото момиче е възпитано в духа на онова време и съгласно нравите и обичаите на средата, в която расте - да почита родителите си, да изпълнява повелите им, да обича ближните и родината си, да помага на бедните. Атмосферата в дома и дейността на баща ѝ оказват силно въздействие върху характера на Йорданка. От майка си научава как да се грижи за дом и семейство.

Едно не достига на девойката - образование. Липсата на училища по онова време, особено за млади момичета, оставя цели поколения българи неграмотни. Но момичето прави всичко възможно да поправи този недостатък. Жадна за знания, тя постъпва като една от първите ученички в новооткритото от възрожденския просветен деец Сава Филаретов девическо училище в София. Скоро, от ученичка, Йорданка се превръща в любима на учителя си и двамата се женят на 16 октомври 1860 г., когато тя е едва 17-годишна. На следващата година се ражда синът им Владимир.


Сава Филаретов (1825 - 1863)

Филаретов е противник на гръцкото духовенство и полага огромно старание да подготвя обществото за борба с него, откривайки много светски училища по селата. Бдителното гръцко око следи всяка стъпка на своя енергичен неприятел, той е наклеветен пред турските власти и е принуден тайно да напусне София през 1861 г. Младото семейство намира спасение в Русия, където години преди това Сава получава висшето си образование. Там министерството на външните работи оценява способностите и познанията на народния поборник и той е назначен като секретар на руското консулство в Одрин, а скоро след това в посолството на Русия в Цариград. Но Филаретов е вече твърде болен. Поради здравословното му състояние е изпратен като вицеконсул в Кайро, където умира на 13 ноември 1863 г. от туберкулоза.

Останала вдовица твърде млада, Йорданка се заема да продължи делото на своя съпруг. Известно време живее в чужбина, но през 1869 г. се завръща в родния си град. Тук я заварва революционното движение, в което се включва с огромно желание и сили. Възползвайки се от високото си обществено положение и връзките си с всички видни софийски семейства, Филаретова помага по всякакъв начин. В периода 1869-1877 г. тя работи, освен за патриотичната кауза, също и за просветителското дело.

По това време Йорданка Филаретова е единствената жена в София, към която, в знак на уважение, се обръщат с "Госпожа". Всички знаели коя е "Госпожата", нямало нужда да се обяснява за кого става дума. След петвековно робство тя за първи път събира около себе си софийските гражданки и ги учи на ценностите, предадени ѝ от нейните родители и съпруга ѝ.

През 1869 г. по нейна инициатива в София се основава женското дружество "Майка", имащо за цел да подпомага бедни деца, да отваря и поддържа училища, да държи сказки, да насърчава и подпомага желаещите да се учат. Дълги години Филаретова е председателка и ръководителка на дружеството.

През 1870 г. на гости в дома на общественичката идва йеромонах Генадий - настоятел на Драгалевския манастир, патриот и стар познайник на баща ѝ. Според някои сведения, със себе си той води един млад рус мъж, представящ се като търговец на кожи. Малко по-късно монахът разкрива истинската му самоличност - самият Васил Левски! Целта на идването му в София е събирането на членове за революционния комитет, а заради общественото си положение, Госпожата напълно отговаряла на критериите. Само за няколко дни Левски успява да основе комитет и на Филаретова се пада честта да пази комитетския архив и да бъде щедра дарителка. По-късно член на софийския комитет става и братът на Йорданка, търговецът Димитър Хаджикоцев. След години, на два пъти за кратко, той става кмет на София.

През 1872 г. е заловен Димитър Общи, помощник на Левски. Той разкрива Апостола и редица комитети, включително този в София. Вследствие на това предателство, почти всички членове на софийската организация са арестувани. Сред предадените е и видната благодетелка. Спасена е благодарение на твърдостта на секретаря на комитета Христо Ковачев, който до последно отрича участието ѝ.

Узнали, че Димитър Общи, разполагащ с портрет на Левски, е разкрил пред турските власти самоличността му, Филаретова и брат ѝ решават да действат. Смелата дама саморъчно пише писмо до Найден Геров - по това време руски консул в Пловдив, съобщавайки какво е станало и с молба да се предупреди Апостола. Левски разбира за предателството малко преди получаване на писмото, но това не омаловажава постъпката на Госпожата.

След гибелта на националния герой и трагичните събития през Априлското въстание, Йорданка продължава кореспонденцията си с Найден Геров. Донесенията ѝ за жестокостите на турските власти в София и Софийско влизат в официалните консулски доклади до Петербург и до голяма степен определят отношението на Русия към българските страдания и вземането на решение за война.

Има една интересна история около черновата на това писмо, чиято достоверност не е потвърдена. Йорданка Филаретова имала навик да пази всичко и събрала цял архив писма, получавани от Цариград, Пловдив и другаде. През 1877 г. властите в София я заподозрели във връзки с русите, което не било лъжа, обискирали къщата ѝ, иззели намерените писма, отнесли ги в конака, където закарали и самата нея с брат ѝ. Там била назначена комисия да разгледа архива и изучи съдържанието му. Комисарите прочитали писмата едно по едно. На една страна отделяли безобидните, на друга - подозрителните. Дошъл редът да се прочете черновата на споменатото писмо. Опасността била голяма, защото следвали и други подобни. Точно когато комисарят протегнал ръка към фаталния лист хартия, пред прозореца на стаята някой силно извикал, че продава хубав кон. Служителят се изправил и казал на останалите:

- Ще почакате, искам да купя тоя кон!

Цялата комисия станала от мястото си, отишла да прозореца да видят коня, а замръзналата на мястото си обвиняема дама светкавично взела уличаващите писма и ги сложила в купчинката с прегледаните вече с невинно съдържание. Така смелата патриотка спасила и себе си, и брат си от сигурна бесилка.

След Освобождението през 1878 г. Филаретова продължава своята обществена дейност. По време на Сръбско-българската война през 1885 г. става милосърдна сестра. Тя е първата жена у нас, наградена с почетния знак на Българския Червен кръст - "Голям Червен кръст", учреден от Княз Александър I Батенберг.

Отдава се на филантропия, особено след като синът ѝ Владимир, изпратен да учи в Русия, също като баща си, заболява от туберкулоза и умира. От този момент, до края на живота си, скърбящата майка не се разделя с черните дрехи. Средствата, заделени за неговото образование, просветителката дарява за строеж на училище. Така през 1893 г. е открито първото средно стопанско девическо училище "Княгиня Мария-Луиза" на ул. "Лавеле" (днес в сградата се помещава Музеят за история на МВР).

Учебното заведение е не само първото по рода си в страната, но задава и стандартите по отношение на девическото стопанско образование. В него учат момичета от цялата страна, а също деца на бежанци или на българи, живеещи в пределите на Европейска Турция. Бедните момичета са освободени от плащането на такса за обучението, безплатни за тях са и учебниците, храната, лекарствата.

След като през 1896 г. Йорданка Филаретова пренася в родината костите на мъжа си от Кайро, тя се оттегля от обществения живот, завещава имотите си на църквата "Св. Неделя" и заживява в Кремиковския манастир. През 1909 г. основава благотворителното дружество "Всех скорбящих радость". Първоначалната му цел е да се открие приют за бедни и самотни възрастни хора. Теренът за построяването му е предоставен безвъзмездно от Софийската община. Приютът е официално открит на църковния празник Кръстов ден - 14 Септември 1914 г.

Успоредно с това, дружеството строи и т.нар. Доходно здание на пл. "Св. Неделя", което да осигури издръжката на приюта. В зданието има магазини и кантори, които се отдават под наем и така се набавят средства.


Доходното здание (вляво) на площад ,,Св. Неделя"

В края на живота си, изтъкнатата общественичка се отдава на служба на Бога и прекарва дните си в пост и молитви. Живее скромно в сградата на приюта, където на 25 април 1915 г. напуска този свят. Благодетелката оставя всичко свое за благотворителност. За отмъщение никой от нейните роднини не присъства на погребението ѝ.

През 1924 г. започва строеж на по-голяма сграда на приюта, завършена през 1927 г. След години сградата започва да се използва от Института за подготовка на медицински сестри (днешният Медицински колеж), носещ името на изтъкнатата българка.

Мечтата на Йорданка Филаретова да построи църква, е осъществена от последователите на нейното дело.

Към приюта е построен и през 1929 г. осветен храмът "Покров Богородичен". В двора му е гробът на дарителката и пренесените кости на съпруга ѝ.


Църквата "Покров Богородичен" в деня на освещаването ѝ - 22 декември 1929 г.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/105-godini-ot-smartta-na-gospozhata-koyato-ostavi-vsichko-svoe-na-balgariya