• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

24 January 2022, 05:33:40

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15489 Posts

Шишман
5984 Posts

Panzerfaust
1128 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Amenhotep
24 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 171
  • Latest: Pesh
Stats
  • Total Posts: 25,834
  • Total Topics: 1,410
  • Online Today: 118
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 122
Total: 122

avatar_Hatshepsut

Изяществото на българските народни носии

Started by Hatshepsut, 22 August 2018, 13:10:00

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Народна носия от с.Генерал Инзово, Ямболско
Фото: Александър Петров



Hatshepsut

Носия от село Драгиново. Драгиново е село в Южна България, в община Велинград, област Пазарджик. То е четвъртото по население село в България.
Фото: Славян Стоянов





Hatshepsut

Празнична женска носия от Гюмюрджинско от началото на XX век
Фото: Теди Милева, Българските корени


Празнична женска носия от Гюмюрджинско от началото на XX век. Носията е от фонда на РИМ Кърджали.
Модел: Христина Попова

Костюмът е съставен от риза, бяла сая, престилка, пояс, две забрадки, принадлежности за обуване, накити. Ризата е памучна, бяла, с кенарена украса по ръкавите и полите при страничните им шевове. Кенарът на моминската риза е широк, цветен, в червено и жълто. Полите на ризата са орнаментирани с дребни везбени орнаменти с вълнени конци в черно, оранжево, жълто и зелено, с особен бод пълнеж и ажурна техника. Мотивите от везмото се наричат кукувица и муньовица и представляват стилизирани растителни мотиви. Бялата сая е съществен елемент на моминската носия, както и на младите невести през първата година на женитбата. Саята е от памучно платно, с кройка характерна за саята от селата на Беломорието и Източните Родопи, силно вталена, с широки клинати поли, с предни краища нар. крила, украсени с цветни апликации нар. запретки. Крилата на бялата сая се забождат в пояса странично, за да не пречат при домакинската и стопанската работа на младата жена. Ръкавите са къси, до лакътя и са апликирани с подвижни капаци, многоцветни линеарни мотиви, нар. пътчета, вежкове, лъкатушки. Саята се съчетава с черноока престилка с гъсти многоцветни ресни в оранжев колорит. Тя е препасана върху тъмночервен пояс, обагрен с растителна боя, получена от растението брош. Жените в репродуктивна възраст носят към носията си т.н. гахтан, гафтан, изработен от вълнена усукана прежда в тъмночервено и синьо, пришита към пъстроцветна тясна ивица, зунка. Гахтанът се запасва отзад на кръста. Над саята се облича елече, гункя, ушито от домашно тъкана аба. Елечето е украсено с линеарни и геометрични везбени елементи, нар. пътчета и камилки. Ръбовете на гункята са опточени с пъстроцветни гайтани. Забраждането е с две забрадки – долна кашмирена, пъстроцветна, нар. скъп чумбер, прегъната по диагонал. Носи се преметната над разделената на прав път и сплетена на две плитки коса на младата жена. Втората забрадка е от бял плат, обточен с широка червена или розова ивица. Носи се преметната със свободно спуснати на гърба краища и покрива почити изцяло фигурата на жената.
Двете забрадки се прикрепят към главата със сребърен подбрадник или със сребърен накит от синджирчета и монети, нар. трепка. Краката са обути в шарени чорапи и червени чехли, изделие на развития в Беломорието и Родопите чехларски занаят.
/М.Николчовска, ,,Народни носии от Източните Родопи"/




Hatshepsut

Носия от село Аврен, Варненско.
Фото: Славян Стоянов



Hatshepsut

Малката Ванеса в традиционна Кюстендилска носия


Hatshepsut

Българка в обредна моминска носия на лазарка от края на 19-ти век - село Пирин, Санданско
Фото: Теди Милева, Българските корени


Hatshepsut

Носия от средна западна България. Горната дреха се нарича манофил и е предшестваща широко разпространения черен литак. Това е известно и ценно изображение на носия, от която има малко запазени следи. Гравюрата вероятно е правена по снимка, съдейки по детайлността ѝ, както и от липсата на фон. Намира се в списание Die Gartenlaube 1887г. https://de.wikisource.org/wiki/Die_Gartenlaube_(1887) заедно с някои други изображения на българи. Повече за този вид носии - в 4-те тома на М. Велева.


Hatshepsut

Българка в носия от Пловдивско. Фото: Славян Стоянов




Hatshepsut

Ваяшка носия от село Аврен, Варненско. Фото: Славян Стоянов




Hatshepsut

Носия от село Тенево, община Тунджа, Ямболско. Фото: Славян Стоянов




Hatshepsut

Българка със забраждане тип "сокай" от 19-ти век
Исторически музей Дряново


Сокайното забраждане е най-ценният експонат в колекцията от накити на Исторически музей - Дряново. Това е старинна украса за главата на омъжената дряновка, произхода на която изследователи отнасят в средновековни болярски времена и която според проучвания на местните традиции, бит и култура е носена тук до края на XIX век.

Сокаят се състои от метални части, включващи кръжило, подбрадник, пелешки и наушници, с които момковите родители даряват младата невеста в сватбения ден. Втората част на сокайното забраждане е бял плат с дължина 3-4 м за покриване на главата и шията, поставен върху елипсовидна букова дъска полувертикално и допълнен от тъкана шевица на мястото на закрепване. Двата долни края на платното завършват също с шевици, собственоръчно везани от булката в моминските ѝ години, когато с любов и копнеж за честит семеен живот е приготвяла чеиза за бъдещето си задомяване.
Във времената на османско политическо завоевание, пищността и цялостната визия на сокая, както и достолепното и аристократично излъчване на жена с този накит са напомняли за възхода и блясъка на Второто българско царство и са издигали самочувствието на българите в опитите им за национално утвърждаване и в стремежа към независимост.


Hatshepsut

Косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра


https://www.bulgarianroots.bg/post/kosite-na-bulgarkata-i-tyahnoto-zabrazhdane-v-narodnata-vyara

Библиография:
Ганева, Р., 2003. Знаците на българското традиционно облекло. София
Велева, М., 1960. Една българска забрадка. Етнографски изследвания, София
Михайлова, Г., 1999 Материала и духовна култура, София

Във фондация "Живите български корени" отдавна искаме да повдигнем една тема - тази за забраждането и сплитането на косите на българката в миналото, ритуалите около това, както и вярванията, и забраните, битували някога. Tемата е особено актуална днес, когато има силен интерес към носиите и по съборите на България можем да се насладим както на стари автентични носии, така и на техни стилизирани версии. Социалните мрежи изобилстват от снимки на млади момичета и жени в народна носия с красиви спуснати, дълги, несплетени коси. Ако можеха да ги видят от някъде пра-прабабите им, вероятно биха се притеснили да не са "чумясали".

Разбираме желанието в наше време на всяка жена да покаже красива коса. Но дали така е редно, когато с гордост носим носиите от старите ракли? Едва ли са много жените, които си задават този въпрос и за огромно съжаление липсва знанието, че носията се носи или със сплетена коса (ако жената е мома), или забрадена. Искрено се надявамe, настоящият материал да осветли темата до степен, че да накара всяка българка да се замисли като облече следващия път българска носия, как ще изглежда косата й. 
Защото оформянето на косата и нейното покриване е неизменна част от традиционния български женски народен костюм и колкото и да са красиви косите ни, нека поне когато сме в носия, да покажем уважение както към дрехата, така и към народната вяра, свързана с нея.

Още от малки, момичетата някога били учени от своите майки и баби да полагат специални грижи за своята коса. Започвало се с най-важното правило - "Ний съ режи косата отдолу, чи е от човека, от неговата душа и глава". Когато се налагало крайчетата на косата да са се вземат, те внимателно се пречупвали с камъче. А косата, която падала при разресване, се събирала и от нея на хурка или на дарак се изпридали плитки, който се наставяли допълнително. С тях жената никога не се разделяла, с тях бивала и погребвана. В много редки случаи косата се закопавала под трендафил, зазидвала се в дупка на дувара или се изгаряла.

Според народните вярвания "на жената се гледа снагата и косата". Вярвало се е, че жените, коитоо имали буйни коси, са били силни, работливи, способни да родят много деца. Затова, когато момците си избирали невеста, оглеждали именно косата. А момите показвали гъстотата, обема и дължината на косата, както и украшенията към нея, за да демонстрират полова сила.



Привилегия е било само на момите да бъде с открити коси, за да бъдат оглеждани. И е имало пълна забрана за това за омъжените жени. Забраждането се е определяло като основен белег за семейното положение на жената - забрадката е показвала, че булката е покорена. Димитър Маринов например, разкрива задължението на омъжената жена да скрие косите си от света и да ги разкрива само пред мъжа си. Същото твърдение изтъква и Любомир Милетич в своето изследване на населението от Североизточна България. Той дори уточнява, че свалянето на забрадката от омъжената жена и показването на открита коса е равносилно, според обичайното право, на разтрогване на брака. Косите на невестата се скривали или подрязвали, като над челото се оформяли декорации - кръкми и цалуфи и така да не може да се види косата на омъжената вече жена.

Интересно обаче е, кое е накарало обществото, което толкова силно се е възхищавало на косата, да премине в друга строга крайност и да наложи нейното прикриване. Единственото обяснение би могло да бъде свързано с това, че според народните вярвания, в началото хората били целите окосмени, а когато започнали да се кръстят, им останали косми само на главата, под мишниците и под корема. Така, косата остава извън границите на светия знак, превръща се в грях. Половата сила на жената, изразявайки се в буйната и обемна коса, ставала достояние и притежание единствено на съпруга. Дори косата, която опадала при сватбеното сплитане, се изпращала в новия дом на момичето, задно с чеиза, като се увивала около дрянова пръчка с червен вълнен конец.

Най-тежката забрана, отнасяща се до косата, e свързана с нейното разплитане на публично място и затова момите се плели скришом по цяла нощ. Това се правело, за да бъде скрита разплетената коса от околните. Вярвало се, че тя принадлежала на друг свят - на нощта, на смъртта. В народните представи такава била същността на самодивите, на чумите и на останалите същества от отвъдния свят. Разплетени били демоничните същества от женски пол, който спадали към така наречените "неспокойни души", останали на границата между двата свята. Несресаните, рошави коси, народът наричал чумави.

Жената може да бъде с разплетена коса само в определени обредни ситуации: при лазаруване и когато е раждала. Разплетена можела да бъде и най-близката родственица на починалия - в повечето случаи това е дъщерята. Несплетената коса се приемала като знак на прехода.

Друга забрана гласяла, че не било позволено мъж да види жена, докато си мие косата.



Различно е сплитането, което се прави при погребение, при влизането в оня свят, несиметричен на земния, социалния. За разлика от живата жена, мъртвата се сплитала на обратно, наопаки - отвътре-навън. По същия начин се сплитала и любената от змей. В народните песни, това сплитане било познато като змейчево плетене.

В миналото косата не само обозначавала пространства - социално или отвъдно, но при неспазването на правилата ги преобръща. Оттук идва и вярата в силната магическа уязвимост на косата.  Тя придобива устойчивост само чрез строгото спазване на определени правила за прическа и забраждане.

"От голяма и хубава коса най-се урочасва, чи загледват хората и от коса най-фаща."


 :arrow:

Hatshepsut

:arrow:
Косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра. Част 2


Скоро публикувахме първата част от материала, свързан с косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра. Темата е актуална и днес, когато интересът към народните носии е голям, особено във връзка с фолклорни събори и празници в страната. Много модерни станаха и сватбите с носии, а в последните години не са малко и момичетата, които избират носията за абитуриентски тоалет. Всичко това е прекрасно – да се разровим в скриновете и да се пременим с носиите на баба, на прабаба... Често обаче тези народни костюми със сакрално значение се съчетават с маратонки или се носят с разпилени коси, тежък грим и маникюр в ярки цветове. Все неща, които в далечното минало на тяхната активна употреба биха били немислими.

Тук искаме да направим уточнение, че говорим конкретно за автентичните носии. Ако облечем дреха на 100 и повече години, най-малкото от уважение към нея и към човека, който я е изработил с много старание и любов, трябва да се съобразяваме с народната традиция. В този текст искаме да насочим вниманието върху темата, свързана с това как в миналото е трябвало една жена да носи косата си според своята възраст и семейно положение.



Малките момичета спадали към групата на т. нар. подевки. Те обикновено хващали косата си в две плитки около ушите и темето, които се свързвали на тила в една или две плитчици. Редът, по който се оформяла прическата на малките момичета, следвал израстването на косата, целейки постигане на моминска прическа. Най-напред се сплитало около ушите, като се захващали късите, непорасналите още странични коси. С порастването на момичето плитката продължавала към тила и най-накрая се стигало до оформяне на долните плитки. В Софийско например на 9 – 10-годишни момичета се правели ,,два кукундука", после ,,три кукундука" на 13 – 14-годишни, за да се премине към същинското моминско плетене.



Готовите за брак моми обозначавали принадлежността си посредством специфично оформяне на косата, което веднага ги отличавало от подевките. Те се различавали със своите открити коси и прически от многобройни плитки, които били сложни и трудно изпълними, но пък удобни за носене.

,,Лесата" била много разпространена прическа в различни области на България. Косата се разделяла на прав път, като се захващали косите около него с вплитания. Плитките преминавали покрай ушите, по тила и накрая на гърба се събирали в обща плитка. Броят на плитките бил около 22, а в крайната плитка се включвали по 6, 9, 12 ката. Друг разпространен тип моминско заплитане бил на ,,редици", който се състоял от много на брой ситни плитки – около 60 броя, които се спускали по раменете и по гърба, а понякога стигали и до коленете. Дължината на косата и ситните вплитания правели и двата вида прически много трудни за изпълнение. Затова те се правели от вещи жени от семейството или се отивало при специални ,,плетарии".

За направата на тези сложни, но красиви прически, момичетата не разчитали само на естествените си коси, а прибягвали до прикачването на допълнителни плитки – извлачени на дакар и изпредени на хурк паднали при ресането коси. Така е създадена и предпочитаната по онова време моминска украса ,,косичник", ,,косатник". Той имитирал естествените коси и включвал, наред с прикачените плитки от собствената опадала коса, текстилна украса от гайтани и ширити, плитки, изплетени от конци, шаечни ивици, обшити с парички и мъниста, дори скилидки чесън. Косичникът покривал гърба и задължително кръста на жената. В това задължение намирал израз символът на женското плодородие.



За да се придаде още повече красота на моминската прическа, се използвали и разнообразни вълнени ленти в червено, на които били нанизани многобройни мъниста, синци, помпони, парички, охлювчета, топчета непредена вълна. Тези ленти се поставяли на челото или между плитките. Всички те с т. нар. ,,апотропейна" функция – ще рече, че имат способността да отблъскват злите сили. Защото се е вярвало, че косата, която при момите била изключително на показ, е трябвало да се предпази от лош поглед, завистлив или възхитен, който носел т. нар. уроки – недоброжелателни сили. Поради тази причина към косата се прикачвали ярки, пробити, лъскави, миризливи и дрънкащи предмети – силни и общоизвестни апотропеи. Това се правело, за да може вниманието на хората да бъде не към косата, а към украсата, която била способна да понесе лошите погледи.

Момата, която вие китка за обич, и ергенът, който я краде от нея, ако му е на сърце, са били символите в миналото за традиционни любовни взаимоотношения. За това и китката неизменно присъствала като елемент от моминската украса. Поставената китка на ухото се приемала като символ за навлизане в предбрачна възраст.

Друго моминско украшение било перото от паун. То се считало за носител на древни митични послания и се използвало от момите при ритуали на преход, каквито са лазаруването, кумиченето, годежът и сватбата. А в останалото време като заместител се използвало перото от обикновена домашна птица. В Софийско изразът ,,мома под перо" се разбирал като мома, която е готова за женене.

В заключение, за моминските прически може да се каже, че те били знак, съобщение пред обществото за готовността, желанията и предпочитанията на момичето.



Годениците и през двата етапа на годежа се стремели да спазват определено поведение, което да им приляга. Отличително между тях и момите било и носенето на определени годежни атрибути от годениците. Така те демонстрирали достигането до този важен момент в техния живот.

Още по време на т. нар. малък годеж годениците премествали китката от лявата на дясната страна, както омъжените я носели. А след големия годеж годеницата се окичвала с подарените ѝ сребърни накити – наушници, прочелници, аскии, тепелъци, подбрадници. Това се приемало като израз на постигнатата договореност между фамилиите на годениците. ,,Главеницата не излиза на двора гологлава, а забулена, да не гледа полето, да не скърца град" (Велева 1994: 139). В етнографските материали се срещат наименования на специални годенишки забрадки, които се отличават от невестинското забраждане, но показват, че годеницата вече не е свободна мома.



Омъжените жени

Омъжените жени влизали в статусната система с нови родови права и задължения.

Никой не би могъл да сбърка премяната на лазарката с тази, която се носела през моминството. Същото разграничение би трябвало да съществува и между украсата за глава на булката и тази на омъжената жена.Сватбеното було се приемало като знак за преход, то унифицирало жената и тя губела своята индивидуалност. След свалянето му тя преминава в ново състояние – вече като омъжена жена.

Отличителната черта на омъжените жени е било забраждането – с кърпа се закривала напълно косата или се оставяли да се виждат само малки части от нея. Най-широко разпространено било обикновеното забраждане, състоящо се от бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. Средният връх, който се образувал, обвивал плитките, а двата странични били промушнати под тях, захващали се нагоре и се връзвали на главата. Това забраждане постепенно изместило всички останали заради трудността им. Единственият по-елементарен начин от този бил поставянето на кърпа, която просто се прикрепяла към главата и падала свободно на раменете. Този начин на забраждане се срещал в Южна България и в Благоевградско.



Характерно за Габровско, Дряновско, Търновско, Еленско, Шуменско, Новопазарско, Провадийско и Поморийско било забраждането с месал – дълго 2-3 м бяло платно с ширина 40-50 см, което се украсявало с шевици и ресни в двата края. С това платно се покривала главата, а често и гърдите. Краищата се спускали към гърба, отпред или на раменете. Това забраждане – с месал, а също и обикновеното, на много места ставало с корава подложка, поставена върху косата, което изглеждало като посложена шапка. Така се забраждали омъжените жени в Троянско, Тетевенско, Ловешко и Чирпанско. Те мятали триъгълно сгъната бяла кърпа върху привързано отгоре на главата рогче от животно или дръжка от кратуна. Такова рогче се правело и от парцали и наподобявало кок на главата.

Към забражданията с подложки спадали и ,,сокаите с месали" в Габровско и Търновско. Те използвали за подложка кръгла или елипсовидна дъска, която закрепяли полегато на главата. Върху месала, освен много метални накити, се слагал и прочелник – сребърна или бронзова диадема.



Забележителни били забражданията с подложка в Ловешко-Свищовско и Плевенско-Никополско. Подложките там били с по-големи размери – дъсчица, картон или лъковидно свита пръчка. Тези подложки се закрепяли фронтално върху главата и се покривали с кърпа, създадената форма наподобявала ореол. Това забраждане придавало голяма помпозност на костюма. Друг подобен начин на забраждане бил така нареченият ,,търпош" в Карнобатско. Шапка – полусферична, с висок разширяващ се нагоре и напред издатък, се привързвала на челото с пъстро извезана повезка. А отгоре се намятала голяма бяла кърпа, която падала свободно по гърба. Най-отгоре се поставял букет от изкуствени цветя.

Шапка, която не се покривала с кърпа, се носела от невестите и младите жени до края на XIX в. на запад от Софийско. Това се наричало каица и представлявало конусовидна шапчица от набрано в единия край дълго и тясно бродирано платно. А по това време в Ломско младите невести са носели висока кръгла картонена шапка, обвита с бяло платно и окичена с украшения. В някои села във Видинско се носел разсучал – кръгла шапка, състояща се от дебел кълчищен кръг и увит около него пъстро тъкан ръченик. Разсучалът се носел прикрепен с игла и накривен над едното ухо.

Забраждането бележело съществен момент от живота на жената. Чрез него се доказвала съпричастността на жената към рода на мъжа. Указанията за носенето на забрадка били строги: ,,...куято жена не носи качул, такава не уважава мъжа си" (АЕИМ 981:35), а свалянето на забрадката се приемало като отхвърляне на брачните връзки.



Старицата се отличавала с опростено в голяма степен забраждане – липсвали ярките допълнения, което контрастирало с изобилието на апотропейни украси по главите на моми, годеници и млади невести. В тази възраст се закичвали с китка само на годеж или на сватба, в качеството си на свекърва или роднина. Навлизането в групата на стариците се отбелязвало с положението на горната кърпа: ,,С разметнати краища жената ходи дордето ѝ е хубаво (40-50 години), след което се подбражда" (АЕИМ 981:180).

При забраждането плътно се покривала косата и дори части от лицето. Краищата на забрадката в повечето случаи се кръстосвали под брадата и се свързвали на тила. Прическата под забрадката наподобявала тази на подявката. Сравнението с подявката си имало своето важно значение, защото и възрастните жени, също като малките момичета, имали минимално участие в обществения живот и също като тях те се подготвяли за преход. Но за различен преход, в друга посока – към другия свят.



Забражданията и украсите за глава на българката в различните моменти от живота ѝ вероятно изглеждат сложни и объркващи със своето многообразие. Но за жената в миналото те са били съществена част от традиционното облекло и са завършвали създаването на една подредена съвкупност от знаци, които от своя страна се подчинявали на едни и същи правила и изразявали специфичен език, който се прилагал в цялата българска етническа територия.


Библиография:

Ганева, Р., 2003. Знаците на българското традиционно облекло, София

Вакарелски, Хр., 1935. а. Забулване на невестата ИБГД

Вакарелски, Хр., 1977. Етнография на България, София

Брегадзе, Н., 1997. Към изучаване на ритуалното облекло - БЕ

Велева, М., 1960. Една българска забрадка. - В: Езиковедско - етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски 679 - 703, София

Велева, М., 1963 За произхода на българския сокай въз основа на етнографски данни ИЕИМ 6, София

Гребенарова, Сл., 1998. Младата булка - лице с особен статус. - ЕПНДК, 5, София.

Лийч, Е., 2000. Магическата коса. В: Паяжината на смисъла, Со

https://www.bulgarianroots.bg/post/kosite-na-bulgarkata-tyahnoto-splitane-i-zabrazhdane-spored-narodnata-vyara

Hatshepsut

ПРАЗНИЧНА ЖЕНСКА НОСИЯ – ФУСТАН, ОТ РАЗЛОЖКО. Носията е от първите десетилетия на ХХ век, като новата дреха фустан показва прехода от традиционно към градско облекло. Заради удобството и женствения си вид тя става любима дреха в Разложкия край до средата на ХХ век.

Фото: Теди Милева, Българските корени

https://www.bulgarianroots.bg/post/praznichna-nosia-fustan-razlog-20vek

На снимката момата е облечена в бяла риза (кошуля) от литоткано вълнено платно с богата везбена украса – ,,запески", от лалета и карамфилчета по пазвата и ръкавите, с ръчно плетена дантела, обрамчваща ръкавите и къса по полите. Отгоре е с кафяв ситно плисиран фустан, изработен от тънък вълнен плат, украсен с цветни ленти в по-светъл жълт цвят по полите. Той е с кройка на рокля с прилепнала по торса горна част и зашита към нея плисирана пола, която подчертава женския ханш. При слънчево време играта на светлината създава причудливи форми при движението на жената в плисираната пола. След 20-те години на ХХ век пазвата е изрязана по-дълбоко и отдолу се показва украсената везана риза. Овалната или квадратната пазва е обточена с богата гайтанена, ширитена и пришита на ръка сърмена украса.

Препасана е с двуплата престилка, наречена ,,фута на прачки", с отвесни цветни ивици, запълнени с дребни растителни орнаменти, а страните са обрамчени с къси ресни – ,,пушета". Тази фута е използвана до средата на ХХ век, като страничните кичести ресни подчертават празничния вид на облеклото.
Забрадена е с кушак ,,синджирлия" с ален цвят и синджир рози – откъдето идва и името на кърпата, която се слага в тържествени случаи.
Краката са обути с плетени вълнени чорапи, с червено на пръстите и на петите, което се прави, за да ги предпази от зли очи, а и да разчупи монотонността на бялото. Обута е с чехли, както се носят градските моми. Това е празнична носия за моми и млади булки, като разликата между тях е в окичването с накити и пафти, които определят статуса на вече омъжената жена.

Ризата за моми и млади невести е богато украсена, защото тя е най-близо до тялото и трябва да го предпази от нараняване. Невестинската риза се пази цял живот и с нея обличат жената при погребването ѝ, за да се разпознаят с мъжа си на ,,оня свят". Тя е една от най-ритуално натоварените части от облеклото, затова се пази цял живот. Ако бъде открадната, чрез нея може да се направи най-тежката магия на притежателката ѝ, но и чрез нея може да се разваля магия. Кошулята е старото название на риза, а и такова е запазено в целия славянски свят. В ризата на младите жени задължително присъства червеният цвят – символ на кръвта и живота, докато шевицата при възрастните придобива по-тъмни цветове.

Младата невеста подарява на бъдещата си свекърва богато избродирана риза, ако тя е сравнително млада, но ако вече е възрастна жена, ризата е по-бедна откъм орнаментация. Невестинската риза се изработва специално и при ушиването ѝ, за да се подсили предпазната ѝ роля, има малки дефектни бодове, за да не може жената да бъде урочасана. Силна е народната вяра и неслучайно облеклото е отразявало тези предавани векове наред знания за съхранение.




Hatshepsut

Градска носия от Разлог, началото на XX век
Фото: Теди Милева, Българските корени


https://www.bulgarianroots.bg/

Носията е от фонда на Исторически музей - Разлог
Момата е облечена в скъсена риза (кошуля), която се покрива от връхната дреха, с малка повдигната яка и богата дантела на ръкавите. Отгоре е със ситно плисиран кафяв фустан – наречен ,,гезия" (местно наименование – джизия), изработен от фабрична цветна памучна прежда, украсен спо две и три сатенени ленти от по-светъл плат по полите. Джизията е със затворена горна част на пазвата.
Кръстът е препасан с празнична кадифена престилка (фута) с бродирани цветя и черна дантела по краищата.
За компенсиране на скъсената риза и фустан, чорапите стават по-високи – черни или бели, до над коляното. Отгоре е облечена с черен кадифен контош с женствено стесняване в талията.

Главата е със забрадка тип ,,парленда" ( от тънък памучен или копринен плат, обрамчен с черна дантела), чиито краища се кръстосват отзади се връзват на тила. Пазвата е украсена със сребърно копчило – метален кръг с висящи отдолу ажурни метални пластини, а под ,,джуфката" на забрадката има окачен сребърен синджир с ромбовидни пластини, които звънтят при движение.
Двете ръце са украсени с гривни. Всички метални накити имат освен декоративна и апотропейна роля, за защита на носителката си от уроки и зли очи. Среброто освен метал е и с бял цвят, който отразява обратно погледа или мислите и ги връща към източника им, на принципа на огледалото. Може би тези дълбоко вкоренени вярвания правят среброто любим метал през Възраждането и за майсторите куюмджии, които изработват женските ,,гиздила".

Заради удобството и женствения си вид тя става любима дреха в Разложкия край до средата на ХХ век. По изображенията на старите снимки се вижда как момичета от една възраст са се заснели в носия – традиционна за района, и фуста с контош. Една такава смесица ни разкрива многообразието в разбирането, вкусовете, начина на живот, социалното положение, но и нивото на еманципация в тези планински райони.

Това празнично облекло е характерно от готовите за женитба моми, които така приготвени, излизали на мегдана, на хорото, ходели на годеж или на сватба и т.н.




Hatshepsut

Разложки ,,кошорест фустан", края на XIX век
В него е облечена Радост Димитрова от Разлог.
Носията е от фонда на Исторически музей - Разлог.

Фото: Теди Милева, Българските корени

https://www.bulgarianroots.bg/post/razlozhki-koshorest-fustan

Разложкият ,,кошорест фустан" заменя абата в края на XIX век и през първите десетилетия на ХХ век. Изработен е от домашно тъкан вълнен плат с щръкнали едри плохи, наречени ,,гръчки". Пазвата повтаря тази на абата и е V-образна. Тя, полите и ръкавите са обточени с черен кадифен плат. Отдолу се облича риза (кошуля) с украсен с бродерия пазвен разрез, наричан трийния бод, а около него има бродерия на същите запески, които са на ръкавите. Ръкавите са широки, извезани със запески, завършващи с богата ръчно плетена дантела, която се подава под ръкава на фустана. 
Празничните и невестинските ризи са богато украсени с шевици, които имат защитна функция. Тя се носи с гордост от жените и се предава от поколение на поколение, за да ги пази от зли сили. Сред видовете шевици има цветя, звезди, порти, рудане, клещи и т.н. Досега са познати 28 вида, които се носят от жените в различна възраст. Най-малките – децата, носят горски ягоди, наречени ,,звоници", следват неомъжените, а после вече омъжените жени и свекървите им. Чрез повтарянето на символите от запески, правени преди повече от век, жените се явяват най-сигурният пазител и продължител на народните традиции и знание. Изследователите на това народно изкуство твърдят, че запеските са характерни и произхождат само от Разлог и са разпространени и в други селища от района (като Сапарева баня) от изселници.

Опасването е с ,,прачки" – двуплата фута на вертикални цветни ивици, с дребни растителни елементи в тях. Основата е черна, а линиите и елементите са в червено, зелено и жълто, като кръвта, тревата и слънцето, без което нищо няма да е живо. Отгоре е сложен мънистен колан с извезани цветя, закопчан отпред с кръгли пафти. На краката са обути бели чорапи и цървули.
Главата е покрита с жълт кушак, украсен с цветя и дълги ресни по краищата, които са кръстосани и се спускат свободно по раменете. Изключително важно е омъжената вече жена да не ходи с непокрита глава. Така може да я вижда само мъжът ѝ у дома.
Това е празнично облекло на млада булка, която вече може да носи пафти и да покрива главата си с кушак, когато отива да налива вода.

Пафтите се смятат за най-женския накит, защото се слагат при женитбата и бележат прехода в социалния статус от мома в омъжена жена. Момите не могат да носят пафти, а само невестите, защото ролята на този метален накит е да предпазва детеродните им органи, за да могат да дарят семейството с деца. Изключение е лазарският ритуал, когато момите се окичват с всички накити за невести, за да покажат, че вече са готови да встъпят в новата инициация.
Заради удобството и женствения си вид тя става любима дреха в Разложкия край до средата на ХХ век. По изображенията на старите снимки се вижда как момичета от една възраст са се заснели в носия – традиционна за района, и фуста с контош. Една такава смесица ни разкрива многообразието в разбирането, вкусовете, начина на живот, социалното положение, но и нивото на еманципация в тези планински райони.

Това празнично облекло е характерно от готовите за женитба моми, които така приготвени, излизали на мегдана, на хорото, ходели на годеж или на сватба и т.н.

Само на сватбата момата носи всичко, подарено ѝ от семейството на жениха. Целта е да се покаже освен статуса на семейството, в което отива, така и да предпази жената, за да изпълни тя и най-важната си роля в живота – да стане майка.