• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

24 January 2022, 04:51:57

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
15489 Posts

Шишман
5984 Posts

Panzerfaust
1128 Posts

Лина
829 Posts

sekirata
264 Posts

Amenhotep
24 Posts

Theme Selector





Members
  • Total Members: 171
  • Latest: Pesh
Stats
  • Total Posts: 25,834
  • Total Topics: 1,410
  • Online Today: 105
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 16
Total: 16

avatar_Hatshepsut

Тема за птици

Started by Hatshepsut, 18 September 2021, 21:00:07

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Червеноглаво кралче


Червеноглавото кралче (Regulus ignicapilla) е вид птица от семейство Кралчеви (Regulidae). Среща се и в България.

Докъм 1943 г. видът е бил известен в България единствено от находища в иглолистните гори. За първи път в България през размножителния сезон в широколистни гори видът е съобщен от орнитолога Николай Боев край Айтос, в гората ,,Батова" край Балчик и в местността ,,Побитите камъни" край Варна.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червеноглаво кралче



Описание:
Дължина на тялото: 9 – 10 см. Размах на крилата: 13 – 16 см
Прилича на жълтоглавото кралче, но за разлика от него има голяма бяла надочна и тъмна презочна ивица. Темето е оранжево-червено, вратът отстрани е жълто-зелен.

Храна и местообитания:
Храни се с насекоми и паяци. Обитава иглолистни гори в планините.

Гнездене:
Гнездото е от мъх и лишеи под клон на дърво. Снася 7 – 11 яйца, има 2 поколения годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
Среща се в Западните Родопи, Рила, Пирин, Витоша, Осоговска планина, Западна и Централна Стара планина.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид.

Заплахи:
Интензификация на горското стопанство, унищожаване и увреждане на местообитанията при горскостопански дейности.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Червеноглаво кралче



Reyezuelo listado (Regulus ignicapilla) Common Firecrest

Hatshepsut

Орехче


Орехчето или мушитрънче (Troglodytes troglodytes) е една от най-дребните птици в разред Врабчоподобни (Passeriformes).

Дължината на тялото му е 9–11 cm, теглото е около 10 грама (по-малко е от домашно врабче). Тялото е плътно и набито, а перата го правят да изглежда закръглено. Опашката е къса и вертикално изправена. Човката е тънка, заострена и относително дълга. Оперението е монотонно тъмнокафяво, изпъстрено с по-тъмно кафяви петънца. Движи се ловко по клонките на дърветата. Гласът му е силен и мелодичен.

Среща се в Северна Америка, Азия, Европа, Северна Африка. Среща се и в България. Популациите, обитаващи области с по-хладен климат, са прелетни. Обитава гористи или гъсто обрасли храсти. Обикновено можем да го открием ниско над земята до 3 m височина.

Прекарва деня си в претърсване на храсталаците и дърветата за насекоми, рядко каца на земята. Храни се с дребни безгръбначни, паяци, гъсеници, насекоми и др.; когато захладнее климатът започват да се хранят и със семена и плодове.

По време на размножителния период мъжките заемат определена територия, често пъти значително голяма за такава дребна птица. Песента му служи, за да съобщи на другите мъжкари, че мястото е заето. Построява на своята територия няколко гнезда, до 7–8 на брой понякога. Гнездата са направени от суха трева, мъх и други подходящи материали. Гнездата са големи и кълбовидни, с отвор. Нощно време спи в тях. Полигамна птица. Самотната женска, която е навлязла в територията на мъжкия, избира някое от гнездата, постила го обилно с пух и снася яйца. Понякога една след друга при един мъжки идват до три женски. Снасят 5–7 бели с червеникави петънца яйца, които мъти около 2 седмици. Мъти само женската, мъжкият през това време обикаля наоколо и охранява територията си. По време на мътенето женската излита на всеки 15 минути за да се храни. След като се излюпят малките, мъжкият се включва в изхранването им. Те напускат гнездото след около 2 седмици, но се връщат в него, за да спят още около седмица, като през това време родителите продължават да ги хранят. Когато климатичните условия го позволяват, може да отгледат и второ люпило.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Орехче



Описание:
Дължина на тялото: 9 – 10 см. Размах на крилата: 13 – 17 см
Една от най-дребните наши птици. Оперението ѝ е изцяло кафяво с просветляване по шията и светла вежда. Има сравнително дълъг клюн и често държи опашката си повдигната вертикално нагоре.

Храна и местообитания:
Храни се с насекоми и паяци. Обитава тъмни влажни места в горите, в близост до потоци и реки, предимно в планините, но и в гористи райони в низините. През зимата се среща в разнообразни места, включително в паркове и градини в селищата и тръстикови масиви на влажни зони.

Гнездене:
Гнездото е топка от листа и трева, скрито в основата на дънери или между камъни. Снася 5 – 6 яйца, има 2 поколения годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
Среща се във всички планини и предпланини на България, както и в равнинни гористи райони.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид. През зимата се среща и в равнини, селища и около влажни зони, където иначе не се размножава.

Заплахи:
Интензификация на горското стопанство, изсичане на крайречните гори и храсталаци.

Природозащитен статус в България:
Не е застрашен.

https://bspb.org/ptici/Орехче



Eurasian Wren Troglodytes troglodytes

Hatshepsut

Тръстиков блатар


Тръстиков блатар (мъжки)

Тръстиковият блатар (Circus aeruginosus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae).

Дължината на тялото: 50 cm
Размах на крилете: 120 – 140 cm. Женската е малко по-едра.
Тегло: 500 – 700 g


Тръстиков блатар (женски)

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Обитава блатисти и крайбрежни местности.

Прелетна птица, в България гнезди. Храни се жаби, водни птици, гризачи, насекоми и рядко лови риба в плитчините.

Моногамни птици. Строи гнездото си сред гъста тръстика, съобразявайки височината му с нивото на водата. Снася 3-6 яйца, които мъти женската в продължение на около 35 дни. Малките напускат гнездото на около 32-35 дневна възраст и родителите ги хранят още известно време. Отглежда едно люпило годишно.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тръстиков блатар



Описание:
Дължина на тялото: 43 – 55 см. Размах на крилата: 115 – 140 см
Най-често срещаният блатар у нас. Женската се определя лесно по светложълтото теме на фона на изцяло тъмното тяло. Мъжкият е с кафяв гръб, сиви крила и опашка. Коремът е ръждив, а първостепенните махови пера са черни. И двата пола имат бели кантове на предния ръб на крилете, които обаче липсват при младите птици. В полет има V-образен профил. От разстояние може да бъде сбъркан с обикновения мишелов, но за разлика от него е с много по-дълга опашка и по-тесни крила.



Храна и местообитания:
Храни се с дребни птици и гризачи. Най-често може да се види да ловува ниско, летейки по края на тръстиковите масиви, но и в открити ливади и обработваеми земи в близост до водоемите. Обитава разнообразни езера, блата, язовири и устия на реки с обширни тръстикови масиви.

Гнездене:
Гнездото е разположено сред гъсти масиви от тръстика и папур. Снася 4 – 5 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
Има петнисто разпространение в ниските части на страната, най-често в Тракийската низина, поречието на р. Дунав, Черноморското крайбрежие и Софийското поле.

Миграция и зимуване:
Мигриращ вид, зимува в Средиземноморието и Африка, но в някои райони у нас се среща и през зимата.

Заплахи:
Деградация и пресушаване на влажните зони, бракониерски отстрел, безпокойство от рибари през размножителния период, използването на отрови в земеделието.

Природозащитен статус в България:
Застрашен.

https://bspb.org/ptici/Тръстиков блатар



Aguilucho lagunero (circus aeruginosus)

Hatshepsut

Полски блатар


Полският блатар (Circus cyaneus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae). Има изразен полов диморфизъм.

Дължината на тялото: 46 – 50 cm
Размах на крилете: 110 – 125 cm
Тегло: 350 – 600 g

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Предпочита влажни местности. Данните за срещи на вида в страната докъм 1950 г. са изключително оскъдни. Нови сведения за разпространението му в Шабленско, Созополско и Балчишко съобщава орнитолога Николай Боев.

Прелетна птица. Храни се с дребни животни. Ловува реейки се във въздуха, като периодично, през около час каца да си почине на земята (никога на дърво).

Размножаване

Гнездо — на земята или в храсти.
Яйца – 4 – 6 броя, чисто бели.
Мътене – 30 дни, само женската. Малките напускат гнездото на около 35 дни и след около 20 дни могат сами да се грижат за прехраната си. Отглежда едно люпило годишно.
Моногамни птици.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Полски блатар



Описание:
Дължина на тялото: 45 – 55 см. Размах на крилата: 97 – 118 см
В оперението на мъжкия преобладава сивият цвят. Първостепенните махови пера са черни (повече от тези на степния блатар). Подкрилията са светли без напетнявания, за разлика от тези на ливадния блатар, които са с кафяви петна. Женските са кафяви, по-тъмни отгоре и по-светли отдолу, имат бяло петно на кръста и тъмни ивици по дължината на крилата. Отличават се от женските на ливадния блатар по липсата на тъмно петно на надкрилията.

Храна и местообитания:
Храни се с гризачи и други дребни бозайници, птици и влечуги. Обитава влажни ливади, обработваеми земи с житни култури и пасища.

Гнездене:
Гнезди на земята. Снася 4 – 6 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юни.

Разпространение в България:
Гнезденето му в страната не е потвърдено през последните години. По време на миграция и зимуване може да бъде наблюдаван най-често в обработваеми земи и около влажни зони.

Миграция и зимуване:
У нас зимуват индивиди от Северна Европа. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през септември-ноември.

Заплахи:
Незаконно залагане на отровни примамки, неправилна употреба на родентициди, бракониерски отстрел.

Природозащитен статус в България:
Критично застрашен.

https://bspb.org/ptici/Полски блатар



Hen Harrier (circus cyaneus)

Hatshepsut

Ливаден блатар


Ливаден блатар (мъжки)

Ливадният блатар (Circus pygargus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae). Има изразен полов диморфизъм.

Дължината на тялото – 42 – 46 cm.
Размаха на крилете – 115 – 125 cm.
Тегло – 330 – 420 гр.


Ливаден блатар (женски)

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Обитава обширни открити местности, обикновено полета и низини, но се среща и на места с надморска височина от над 1500 м. в централна Азия.

Прелетна птица. Храни се с дребни животни, като бозайници, птици, гущери и насекоми. Когато почива каца на земята.

Това е мигрираща птица, която зимува в Субсахарска Африка и Южна Азия. Тя напуска размножителните места през август и септември, като започва своето мигриране на обратно през март и април. Обикновено ливадният блатар ловува самостоятелно, въпреки това, понякога се събират при наличие на голямо количество храна на често от ята наброяващи над 50 птици, понякога заедно с C. macrourus и C.aeruginosus.

Размножаване

- Гнездо – на земята, сред висока растителност като: тръстика, трева или в някой храст.
- Яйца – 3 – 5 броя, мръснобели.
- Мътене – около 30 дни, само женската. Малките се излюпват в хронологичен ред на снасянето на яйцата и напускат гнездото на около 35 дни (въпреки че още на двуседмична възраст могат при опасност да избягат от гнездото и да се скрият наблизо сред гъста растителност). По време на мътенето и в първите дни след излюпването мъжкия носи храна на женската и малките. Женската излиза от гнездото, среща се с него, приема храната и тогава се връща. Когато се приближи към гнездото човек или хищник, мъжкия обикаля около него с крясъци. Родителите хранят малките още известно време след като напуснат гнездото. Отглеждат едно люпило годишно.
- Моногамни птици.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Ливаден блатар



Описание:
Дължина на тялото: 39 – 50 см. Размах на крилата: 96 – 116 см
В оперението на мъжкия преобладава сивият цвят. Първостепенните махови пера са черни и по дължината на крилата има черна ивица. Подкрилията са светли с кафяви петна, за разлика от полския и степния блатар, които са със светли подкрилия без напетнявания. Женските са кафяви, по-тъмни отгоре и по-светли отдолу, имат бяло петно на кръста и тъмни ивици по дължината на крилете. При младите долната страна на тялото и подкрилията са ръждивочервени.


Храна и местообитания:
Храни се с гризачи и други дребни бозайници, птици и влечуги. Обитава влажни ливади, обработваеми земи с житни култури и пасища.

Гнездене:
Гнезди на земята. Снася 4 – 5 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща предимно в равнините между Сакар и Източна Стара планина и Тракийската низина. Има изолирани находища в Златията, Добруджа, Софийското поле и др.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през март-април, а есенната през август-октомври.

Заплахи:
Интензификация на земеделието, разораване на ливадите и пасищата, прекомерна употреба на пестициди, унищожаване на гнездата и малките от селскостопански машини.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Ливаден блатар



Aguilucho cenizo (Circus pygargus) Montagu's Harrier


Circus pygargus

Hatshepsut

Степен блатар


Степният блатар (Circus macrourus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae). Има изразен полов диморфизъм.

Дължината на тялото – 43-53 cm;
Размаха на крилете – 100-120 cm;
Тегло – 310-550 g;

Среща се в Европа (включително България, в миналото, днес е изчезнал), Азия и Африка. Предпочита открити степни местности. Докъм 1950 г. видът е бил известен само от три находища в страната. Първи данни за по-широкото му разпространение (край с. Алфатар, гр. Генерал Тошево, с. Кранево, с. Оброчище, с. Дъбравино и с. Дисевица) се съобщават от орнитолога Николай Боев.

Прелетна птица. Храни се с дребни животни, като бозайници, птици, гущери и насекоми. Ловува, като непрестанно обикаля неголемия си ловен район.

Размножаване

- Гнездо — на земята, сред тревиста растителност.
- Яйца – 3-5 броя, светлосинкави.
- Мътене — започва веднага след снасяне на първото яйце (като следствие малките са на различна възраст и с различни размери) и трае 28-30 дни. Мъти само женската. Малките напускат гнездото на около 35-40 дни. По време на мътенето и в първите дни след излюпването мъжкия носи храна на женската и малките. Отглежда едно люпило годишно.
- Моногамни птици.

На територията на България е защитен от закона вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Степен блатар



Степен блатар (илюстрация)

Circus macrourus Gmelin, 1770

Circus pallidus Sykes., 1832: Reiser, 1894: 107; Клайн, 1909: 87.

Разред Соколоподобни (Falconiformes)

Семейство Ястребови (Accipitridae)

Природозащитен статус: в България: изчезнал EX, ЗБP-II, III; международен: IUCN – почти застрашен; ЕCS-spec 3, застрашен; CITES-II, ДП-I; БеК-II; БоК-II.

Общо разпространение. Туркестански вид, чийто гнездови ареал обхваща Румъния, Молдова, Украйна, Русия, Турция, Казахстан, Азербайджан, Китай. Зимува в Африка и на Индийския субконтинент. Има тенденция за намаление на популацията в целия ареал, в Европа и на Балканския полуостров.

Разпространение и численост в България. Сега е преминаващ и отчасти зимуващ, в миналото е гнездил в Добруджа, в околностите на Ихтиман и Пазарджик, както и при с. Дъбравино, Варненско [1]. През територията на страната преминава южната граница на ареала му. През последните десетилетия е регистриран само по време на миграция [2]. Подходящите местообитания, както и районите на миналото му разпространение напоследък са сравнително добре проучени в орнитологично отношение и резултатите сочат, че най-вероятно не гнезди на територията на страната [3].

Местообитания. Открити местности, степи, ливади, заблатени понижения, често в близост до вода [1], напоследък установен в житни култури.

Биология. Гнезди поединично или в малобройни колонии (3–5 двойки) на земята в естествени тревни съобщества (ливади, пасища), по изключение в земеделски житни култури. Снася от 3 до 6 яйца от началото на май до края на юни. Храни се главно с дребни гризачи (мишки и полевки), гущери и дребни видове птици (предимно наземно гнездящи видове от разред Passeriformes).

Близки видове. Полски блатар (Circus cyaneus), ливаден блатар (Circus pygargus) и тръстиков блатар (Circus aeruginosus).

Отрицателно действащи фактори. В миналото: намаляване на площта на местообитанията поради превръщането на естествените тревни съобщества в земеделски площи, употреба на пестициди в селското стопанство (най-вече родентициди), използване на отровни примамки за борба срещу хищни бозайници, преследване на дневните грабливи птици като вредители. Сега: прибиране на реколтата преди напускане на гнездата от малките; отстрелване като вредна птица.

Предприети мерки за опазване. Защитен вид от 1962 г. Включен в ЧКБ (1985) като рядък.

Основна литература за вида: 1. Ivanov, 1985; 2. Simeonov et al., 1990; 3. BSPB (под печат).

Автор: Светослав Спасов



Pale or Pallid Harrier (Circus macrourus) Στεπόκιρκος, Ασπροσιάχινο - Cyprus

Hatshepsut

Черна каня


Черната каня (Milvus migrans) е дневна граблива птица, срещаща се и в България.

Черната каня е малко контрастна, почти еднакво оцветена в тъмнокафяво. Средно голяма граблива птица.

Дължината на тялото – 55-59 cm
Размаха на крилете – 135-155 cm
Тегло – 900 гр, като женските са по-едри.
Излюпване – не става едновременно, а през 3-4 дни, дори и до 8 дни.
Опашката ѝ е врязана по средата, но по-слабо, отколкото на червената каня (Milvus milvus).

Черната каня е голяма мишеловна граблива птица от семейството на ястребите. За разлика от близкия ѝ роднина — Червена каня, мястото ѝ се ограничава основно в Европа.

На юг често може да се срещне в близост до човешки поселения. Животът ѝ е по принцип свързан с водата и тя рядко се отдалечава много от водните басейни. В някои градове в Африка и близкия Изток е обичайна част от градския пейзаж, ровейки кофите с боклук и крадейки месо редом с враните и други подобни птици.

Храни се с убити по пътищата дребни животни, улавя умрели риби по повърхността на водата, често се храни с изхвърлен от хората боклук. Понякога улавя млади птици, жаби или други по-слаби животни.

Повечето от подвидовете, особено по-северните, са прелетни. Европейските популации най-често зимуват в Африка, където се срещат с местните раси и подвидове. Най-популярният африкански подвид е Паразитната черна каня (Milvus migrans parasiticus), която е извоювала името си, крадейки месо и друга подходяща храна от африканските жени, връщащи се натоварени от пазар, както и от по-разсеяни търговци на храна.

Размножаване

- Гнездо — в короната на някое подходящо яко дърво, на средата на височината му, в близост до вода. Изплетено от сравнително големи клонки. Често окупира гнезда на чапли и се включва в колонии на други видове.
- Яйца – 2-3 (рядко 4) броя.
- Мътене — трае 30 дни и двамата родители. Малките напускат гнездото на около 45 дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
- Моногамни птици.

На територията на България е рядък и защитен от закона вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черна каня



Описание:
Дължина на тялото: 61 – 72 см. Размах на крилата: 140 – 165 см
Най-характерните белези са клиновидно врязаната сива опашка и светлите ,,прозорци" от долната страна на крилата. При разперена опашка врязването е по-слабо изразено и опашката изглежда равно отсечена.

Храна и местообитания:
Храни се с гризачи, влечуги, земноводни, насекоми и мърша. Обитава гори и групи дървета сред пасища и обработваеми земи и в близост до реки и други водоеми.

Гнездене:
Гнезди по дървета. Снася 2 – 4 яйца, има едно поколение годишно през периода март-юни.

Разпространение в България:
У нас се среща основно в югоизточната част на страната – Източните Родопи, Сакар, Дервентските възвишения, Западна Странджа и Тракийската низина. Има отделни находища и в Добруджа, Лудогорието и Дунавската равнина.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през март-май, а есенната – през август-октомври.

Заплахи:
Изсичане на крайречните гори, залагане на отровни примамки за борба с наземни хищници, прекомерна употреба на пестициди в земеделието, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Черна каня



EL MILANO NEGRO (Milvus Migrans)

Hatshepsut

Червена каня


Червената каня (Milvus milvus) е дневна граблива птица, срещаща се и в България.

Дължината на тялото – 60 – 73 cm
Размаха на крилете – 154 – 180 cm
Тегло – 900 – 1200 g, като женските са малко по-едри.
Полов диморфизъм – слабо изразен.
Оперение – в ръждиви тонове, светло и тъмно кафяво. Главата е по-светла в сиви тонове.
Полет – планиращ, с впечатление, че на моменти ,,балансира" с криле.
Опашката ѝ е врязана по средата, значително по-дълбоко, отколкото на черната каня (Milvus migrans).

Разпростанена е в Европа (включително България), Африка и Азия. Предочита влажни места, често в близост с култивирани земи. Избягва планински местности или височини. Прелетни птици, есента се събират на групи, преди да отлетят на юг.

До 1940 г. видът е бил известен само въз основа на едно-единствено наблюдение в страната.

Орнитологът Николай Боев съобщава нови 4 наблюдения от Айтоско, Провадийско, Софийско и Ямболско.

Храни се с по-слаби гръбначни животни, като жаби и гущери. Яде и мърша или рови за останки от човешка храна в боклуците. Често обикаля пътищата, за да търси убити от колите дребни животни и селскостопански земи по време на коситба, когато машините убиват скрили се там дребни животни. Яде и умряла риба или други водни животни, изплували на повърхността на водата, които улавя с крака в полет. Често ако открие гнездо на дребни пойни птици, отвлича цялото гнездо с малките или яйцата вътре. Където живее в близост до хора, може да открадне кокоши яйца или пилета, ако кокошката не ги защитава резултатно.

Храната си търси на много голяма площ, до десет километра разстояние от гнездото.

Размножаване

- Гнездо – в короната на някое подходящо дърво
- яйца – около 3 броя.
- Мътене – трае 30 – 32 дни, мъти само женската. Малките напускат гнездото на около 50 дневна възраст.
Отглежда едно люпило годишно.
- Моногамни птици.

Пролетта, щом се завърнат в района си на гнезене, заемат определена територия и започват да се подготвят за гнездене. Сватбените ритуали включват забележително красиви фигури от въздушната висша акробатика, като пикиране от голяма височина към гнездото. За гнездо, често използват стари изоставени гнезда на мишелови и други птици с подобни размери. Пълнят го с всякакъв по-мек материал без оглед на ред или функционалност, често в гнездо на червената каня могат да се открият хартия, найлон, плат. Има много описани случаи на откраднати дрехи от простори, които са послужили за строителен материал.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Червена каня



Червена каня (илюстрация)

Природозащитен статус: в България: критично застрашен CR=B[1(a+b(iv+v))+ 2(a+b(iii+iv))]+D, ЗБР-II-III; международен: ECS-spec 2, намаляващ, ДП-I, БеK-II, БоК-II.

Общо разпространение. Европейски вид, гнездещ главно в Централна и Южна Европа, до около 61 с. ш., на изток до Кавказ, Мала Азия и Северна Африка.

Разпространение и численост в България. Постоянен и преминаващ вид. До 1985 г. за достоверни се приемат данните за наблюдавана двойка до Благоевград [2], филмирана двойка в Провадийско [3], една двойка в Софийско [4]. Единични индивиди се срещат спорадично в Добруджа [5] и Хасковско [6]. Среща се главно по време на миграция или като зимуващ вид, основно единични птици [7]. През гнездовия период са наблюдавани двойка и единични индивиди в Източни Родопи [8], ез. Сребърна [9], по една двойка на р. Дунав, Черноморието, Сакар и Източни Родопи [10], единични птици по време на миграция и гнездовия период при яз. "Студен кладенец", Сливенско, Ямболско и Добруджа [11]. През зимата и по време на миграция се среща главно по Черноморското крайбрежие и откритите пространства до около 1200 m н. в.

Местообитания. Гори в равнините, в близост до открити пространства, обработваеми полета и пасища.

Биология. В България не е проучена. Гнезди главно на дървета с височина 12–15 m, в покрайнини на гори, като рядко използва стари гнезда на вранови птици или на обикновен мишелов. Гнездото е изградено главно от клони и се използва няколко години. Снася 2–3 овални, бели яйца, понякога изпъстрени с червеникави петънца. Малките напускат гнездото след около 50–70 дни. Храни се с безгръбначни и гръбначни животни, включително и мърша [11, 12], у нас предимно със земноводни, влечуги, гризачи [11, 13].

Близки видове. Черна каня (Milvus migrans).

Отрицателно действащи фактори. Унищожаване и промяна на местообитанията, отравяне, както и смъртност от автомобили. По време на миграция и зимуване: отравяне и отстрел.

Предприети мерки за опазване. Защитен от 1962 г., включен в ЧКБ (1985).

Необходими мерки за опазване. Изготвяне на Национален план за опазването на вида. Забрана на употребата на отрови и химични вещества в районите на гнездене, миграция и зимуване.

Основна литература за вида: 1. Hagemeijer, Blair (еds), 1997; 2. Патев 1950; 3. Боев, 1962; 4. Baumgard, 1971; 5. Атлас на гнездещите птици в България (под печат); 6. Мичев, 1978; 7. Профиров, 1981; 8. Янков 1988; 9. Янков 1991; 10. Nankinov 1991; 11. Игнатов, Кузманов, Янков, НБОИ-БДЗП, непубликувани данни, 2000-2005; 12. Cramp, Simmons, 1980; 13. Простов, 1964.

Автор: Асен Игнатов

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Mimilvus.html



Milano real (Milvus milvus) VS Aguilucho lagunero (Circus aeruginosus)

Hatshepsut

Малък орел


Малкият орел (Hieraaetus pennatus) е едра дневна граблива птица, срещаща се и в България. Съвременни ДНК-анализи показват, че малкия орел принадлежи към род Aquila, а не към Hieraaetus, както е в класическата систематика.

Дължината на тялото – 47-50 cm.
Размаха на крилете – 120-127 cm.
Тегло – 750-1000 гр, като женските са по-едри.
Има светла и тъмна фаза на оперението. При светлата фаза оперението отдолу е бяло с тъмни махови пера, а при тъмната фаза то е изцяло кафяво. И при двете фази оперението отгоре е кафеникаво с просветляване в задната част на покривните пера. Характерно е разсветляването на най-вътрешните 3 първостепенни махови пера, образуващи по-светъл ,,прозорец" на границата с второстепенните.

Среща се в Европа (включително България), Африка и Азия.

Ловува основно птици, но също така и бозайници (с размери, по-малки от див заек), гущери и др.

Размножаване

- Гнездо — двойката винаги има няколко на територията си, като всяка година ремонтира и използва някое от тях. Намира се на скален корниз или в короната на някое подходящо дърво.
- Яйца – 2 броя.
- Мътене — трае 37 дни. Малките напуска гнездото на около 53 дневна възраст.
- Отглежда едно люпило годишно.
- Моногамни птици, особено в гнездовата си територия.

На територията на България изключително рядък и защитен от закона вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малък орел



Описание:
Дължина на тялото: 42 – 51 см. Размах на крилата: 110 – 135 см
Има светла и тъмна фаза на оперението. При светлата фаза оперението отдолу е бяло с тъмни махови пера, а при тъмната фаза то е изцяло кафяво. И при двете фази оперението отгоре е кафеникаво с просветляване в задната част на покривните пера. Характерно е разсветляването на най-вътрешните три първостепенни махови пера, образуващи по-светъл ,,прозорец" на границата с второстепенните.


Храна и местообитания:
Храни се основно с дребни бозайници и птици. Обитава широколистни гори в близост до пасища, ливади и обработваеми земи.

Гнездене:
Гнездото е на дърво. Снася 2 яйца, има едно поколение годишно през периода април-август.

Разпространение в България:
У нас се среща в по-често в Източните Родопи, Сакар, Дервентските възвишения, Западна Странджа, Източна Стара планина и Добруджа. Отделни находища има в Тракийската низина, Средна гора, Струмската долина и др.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през септември-октомври.

Заплахи:
Интензификация на земеделието, разораване на пасищата, незаконно залагане на отровни примамки срещу хищни бозайници, прекомерна употреба на пестициди в земеделието, смърт от токов удар по необезопасени стълбове от електроразпределителната мрежа, бракониерски отстрел, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Малък орел



Águila calzada (Hieraaetus pennatus) Booted Eagle +++

Hatshepsut

Брадат лешояд


Брадатият лешояд (Gypaetus barbatus) е едра дневна граблива птица, срещаща се много рядко на територията на България.

Дължината на тялото – 95 – 105 cm.
Размаха на крилете – до 280 cm.
Тегло – 5–7 кг.
Продължителност на живота – до 40 г. в неволя.

Среща се в Европа (включително България - в миналото), Азия и Африка.

Храни се основно с мърша и кости от умрели животни, които вдига във въздуха и пуска от високо, за да се строшат и станат подходящи за храна. Чупи черупката на костенурки по подобен начин преди да ги изяде. Понякога улавя някои по-слабо подвижни и дребни животни.

Размахът на крилата достига до 2,5 m, а дължината на тялото – до 1,1 m. Диаметърът на гнездото е до 2 m. В продължение на няколко десетилетия единственият зоопарк в света, където в плен се размножават брадати лешояди е Софийската зоологическа градина. Там от 1916 до 1927 г. една двойка излюпва 11 малки.

Размножаване

- Гнездо – по високи скали, в строежа му включва кости. Всяка година се връща в същото гнездо.
- Яйца – 1 – 2 броя, размери 39 х 31 mm.
- Мътене – трае 53 – 60 дни. Мъти само женската. Най-често второто излюпило се пиле умира след няколко дни. Напускат гнездото на около 106 – 130 дни.
- Отглежда едно люпило годишно.
- Полова зрялост настъпва към четвъртата-петата година.
- Моногамни птици.

Природозащитен статут

Червена книга на България – Изчезнал

През 2007 г. е стартирана програма за реинтродукция (връщане) на брадатия лешояд в България, изпълнявана от природозащитната организация Зелени Балкани.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Брадат лешояд



Брадатият лешояд...
символ на българската природозащита и изчезнал от територията на страната преди повече от 50 години.
Наричан още ,,костобер", брадатият лешояд е една от най-величествените и несбъркваеми грабливи птици.
Популацията на вида в Европа се оценява на 580–790 двойки, което съответства на 1,200–1,600 полово зрели индивида (BirdLife International 2015).

Природозащитен статус

Включен в Световния червен списък на застрашените животни в категория "Потенциално Застрашен" (IUCN Red list / Near threatened) и в множество други международни регламенти. В България видът е Изчезнал (Extinct), вписан в Приложение 2 и 3 на Закона за биологичното разнообразие.

За вида

Среща в планински райони с ниска горска растителност, стръмни скали и ниско ниво на безпокойство от страна на хората. Обикновено живее покрай плата и алпийски пасища със стабилни популации на добитък и хищници, където могат да намират кости, след като е обрана плътта от хищници.
Брадатият лешояд е единствената хищна птица, която се храни с кости и костен мозък, които съставляват между 80–90 % от храната на вида. Тази специализация към тип храна му позволява да избегне конкуренция по отношение на храната с други видове лешояди и орли. Разбива големите кости на малки парчета, които може да изяде, като излита с костта и я пуска върху специални скални наклони, наречени ,,костници".


Гнездене

Започват образуването на двойки и запазване на гнездове територия на 6–8 годишна възраст, като тази възраст е най-голямата сред всички хищни птици в света. Първото успешно гнездене настъпва на възраст от около 11 години.


Местообитание

Символ на българската природозащита, брадатият лешояд изчезва като гнездящ от територията на страната в края на миналия век. През май 1972 г. е намерен последния умрял екземпляр в Сините камъни край Сливен, като след това видът се счита за изчезнал като гнездящ от България.
Считан е за ,,редовно мътещ във високите планина на България, особено в Рила, Родопите и Пирин".
Приема се, че видът е изчезнал вследствие на пряко и косвено преследване от човека, основно употребата на отровни примамки, отстрел и улавяне в капани, а като за второстепенни причини се посочват силно намаляване на вълците, ограничаването на високопланинското екстензивно животновъдство и санитарните мерки срещу оставяне на умрели домашни животни на открито, тоест – увреждането на хранителна база (Боев and Мичев).

Заплахи

Най-голямата заплаха за вида в световен мащаб остава тровенето – както директно, така и индиректно. Смъртните случаи, причинени от залагането на отровни примамки дори се увеличават в някои райони, поради увеличаването на хищниците. Оловото от друга страна, засяга жизнеспособността на реинтродуцираните брадати лешояди и популацията на всички нива – от размножителни способности до оцеляване.
Директното преследване (отстрелване) от бракониери е намалило значително популацията на вида в Европа, като в някои райони, включително България, е довело до изчезването им като гнездящ вид. В днешно време бракониерският отстрел не е често срещан, но все още има случаи, например в Алпите. Вълците също са голям проблем – присъствието на вълци спомага за намирането на храна от брадатия лешояд. На местата където вълкът се завръща обаче, е предпостава за използването на отровни примамки от хората, което влияе негативно и на брадатите лешояди.
Отровните примамки за хищници освен реална заплаха, са и пречка за много от програмите за реинтродукция на вида.

Дейности

Може би първото конкретно усилие за опазване на вида в България е успешното размножаване на брадатия лешояд в Царската зооологическа градина в София. Следващата стъпка за възстановяваване на вече изчезналия за територията ни вид, е включването му като част от размножителната програма на Спасителния център на Зелени Балкани. Първата успешна размножителна двойка е сформирана през 2008 г. и към момента успешно отгледаните 9 малки са част от програмата за завръщането на вида в Европа. Подготвителната работа за възстановяване на вида включва редица реализирани проекти за стабилизиране и възстановяване популациите на другите видове едри лешояди в България.

Образователни дейности

Зелени Балкани работи по дългосрочна програма за връщането на вида в природата, която включва и промяна на мисленето и настроението на обществото към вида чрез информационните и образователни камании на територията ан цялата страна.

Символ на българската природозащита, но изчезнал от фауната на България още през 60-те години, някогашните  местообитания на брадатия лешояд в страната, са защитени зони от екологичната мрежа Натура 2000.

https://greenbalkans.org/natura2000/newhorisons/bg/Bradat-leshoyad.p593



Nest of Gypaetus Barbatus

Hatshepsut

Скален орел


Скалният орел (Aquila chrysaetos) е една от най-едрите грабливи птици, срещащи се по нашите земи. Дължината на тялото му е 80 – 95 cm, размахът на крилете – 195 – 220 cm, а теглото – 2,8 – 6,5 kg.

Среща се в Европа (включително България), Азия, Африка и Северна Америка. Обитава гористи и планински местности.

Скалният орел води усамотен начин на живот

Най-възрастният известен индивид е живял 32 години в диво състояние, а в плен друг индивид е достигнал 46-годишна възраст. От древни времена орелът е символ на сила.

Женската се задържа стабилна в своята територия, която често има огромни размери. Строи няколко гнезда, едно от които (най-старото) посещава често, за да почива. Гнездото най-често се намира на скални зъбери, пукнатини и по-рядко по дървета. Характерно е, че за гнездене избират по-ниските участъци на територията си. Гнездото му е огромно до 3 метра в диаметър и до 2 метра височина. Женската може да снесе само по 3 яйца на година.

Започва да мъти през март или април. Мътенето продължава около 43 дни. Мъти само женската, която остава в гнездото още около 5 седмици след като се е излюпило малкото (обикновено едно). След този момент то получава храна веднъж дневно най-често на ръба на гнездото. На осмата седмица малкото вече е напълно оперено и на 80 дневна възраст започва да лети, но остава заедно с родителите си до края на есента. Полова зрялост настъпва на 5-6 годишна възраст.

На територията на България е рядък и защитен от закона вид. От най-дълбока древност скалният орел е използван като ловна птица, наред със соколите и ястребите. Все пак, близо 150-те двойки, които населяват територията на България му дават относителна сигурност като стабилен вид. Това позволява по-добро наблюдение и оценка на антропогенните фактори, влияещи върху средата.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Скален орел


Описание:
Дължина на тялото: 80 – 93 см. Размах на крилата: 190 – 225 см
Профилът при реене, подобно на мишеловите и тръстиковия блатар, е характерен V-образен, но размерът е значително по-голям. Младите са с големи бели петна от долната страна на крилата и бяла основа на опашката. Възрастните са тъмни с блед панел в основата на маховите пера.


Храна и местообитания:
Храни се с разнообразни дребни животни, но предпочита лалугери и сухоземни костенурки, които разчупва, като ги пуска отвисоко върху скали. Лови и врани, кеклици, зайци, лисици, змии и др. През зимата се изхранва и с трупове на животни. Обитава скали в близост до открити пространства.

Гнездене:
Гнездото е най-често в скална ниша, но гнезди и по големи дървета. Снася 1 – 3 яйца, има едно поколение годишно през периода март-юли.

Разпространение в България:
У нас се среща във високите части на планините, предимно в Централна и Западна Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Осогово. Отделни двойки гнездят и в по-ниски райони като Източните Родопи и Източна Стара планина.

Миграция и зимуване:
Постоянен вид. През зимата скита в търсене на храна, особено младите индивиди.

Заплахи:
Незаконно залагане на отровни примамки срещу хищни бозайници, разораване на пасищата с колонии на лалугери, бракониерски отстрел, ограбване на гнездата, изграждането на вятърни генератори, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Скален орел



Águila real (Aquila chrysaetos) Golden Eagle ++

Panzerfaust

Quote from: Hatshepsut on 06 December 2021, 13:27:00Скален орел
Най-величествената българска птица!

Hatshepsut

Белоглав лешояд


Белоглавият лешояд (Gyps fulvus) е едра дневна граблива птица, срещаща се по нашите земи.

Дължината на тялото – 110 cm.
Размаха на крилете – до 260 cm.
Тегло – около 7 кг.
Главата на белоглавия лешояд е бяла, крилете са много широки, а опашката е къса. Има бяла гуша и черна човка.

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка. Обитава планини, височини, степи, полупустинни и скалисти райони. По-голямата част от популациите са непрелетни.

Храни се основно с мърша. Деня прекарва в търсене на храна, планирайки на голяма височина, практически невидим за човешко око. Щом забележи труп на умряло животно се спуска рязко с полуприбрани криле. Щом един от лешоядите забележи храна и се спусне към нея, останалите го последват веднага и за много кратко време се събират всички представители на вида намиращи се в близост. Обичайни са битките около трупа на умрялото животно.

Размножаване

- Гнездо – по високи скали, понякога оформя малки колонии. Всяка година се връща в същото гнездо.
- Яйца – 1 брой/на година
- Мътене – трае 48 – 53 дни. Мътят и двамата родители. Малкото напуска гнездото на около 3 месеца (юли-август).
- Отглежда едно люпило годишно.
- Моногамни птици.

В България е строго защитен вид (Закон за биологичното разнообразие – Приложение 3). Среща се в Източни Родопи, където гнездят около 30 двойки. Видът е бил смятан за изчезнал от страната през 70-те години на 20 век.
През 1978 година е открита малка колония до язовир Студен кладенец с една размножаваща се двойка. След сериозни целенасочени природозащитни действия от страна на МОСВ, БДЗП и други НПО (обявяване на защитени територии, изкуствено подхранване и мониторинг) популацията нараства и днес вече може да се каже, че е стабилизирана. В рамките на Балканския план за опазване на лешоядите се предвижда изкуственото връщане на вида в Стара планина (Врачански Балкан, Централен Балкан, Сините камъни и Котленска планина).

В Софийския зоопарк спорадично се размножава една двойка, и се правят опити за подобряване на гнездовите условия. Успешното размножаване в Зоопарка ще подпомогне проекта за връщане на вида в старите му гнездови находища.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Белоглав лешояд


Белоглавият лешояд е един от четирите вида лешояди, които се срещат в Европа – едра и впечатляваща птица.
Широко разпространен и многоброен в миналото, в края на миналия век, белоглавият лешояд е с едва 1–2 активни гнезда само в Източни Родопи. Благодарение на усилията на природозащитни организации, днес популацията на вида нараства и можем да го видим в Стара планина, Източни Родопи и Кресна. Видът и неговите местообитания се опазват от екологичната мрежа Натура 2000.
Смята се, че в средата на 20 век видът е изчезнал от страната, в резултат на умишлено преследване и тровене. Завръща се в Източни Родопи, където днес е единствената естествена колония на вида.
През последните години обаче се наблюдават невероятно успешни възстановявания на популациите в много райони, включително България.


Природозащитен статус

В България е вписан като ,,Застрашен" в Червената книга, както и в Приложение 2 и 3 на Закона за биологичното разнообразие. Това са видове, които изискват строга защита и за чието съхраняване се обявяват територии със специален режим на защита – защитени зони от екологичната мрежа Натура 2000.
Поради широкия си ареал и голямата численост на световната популация, белоглавият лешояд не е категоризиран като застрашен вид в Международния списък за защита на природата (IUCN) – вписан е като Слабо засегнат (Least Concern).

Гнездене

Белоглавите лешояди са моногамни, като вероятно двойките остават заедно за цял живот. Обикновено гнездят в колонии от 15–20 двойки, но могат да достигнат и до над 100 двойки. Характерно за лешоядите е, че размножителният им сезон започва доста по-рано от другите птици – още през февруари–март. Така малките се излюпват точно когато започва размножителния сезон на другите птици и бозайниците. В този период възрастните лешояди намират по-лесно храна, като например убити от хищници раждащи животни или техните малки. Вече независими, младите птици се скитат през следващите години, докато достигнат полова зрялост на възраст от 4–5 години.

Хранене

 Лешоядите са мършоядни птици – хранят се с труповете на умрели животни. По този начин предотвратяват разпространяването на зарази сред другите животни в природата, както и сред хората. Неслучайно ги наричаме ,,санитарите на природата"!
Като всички останали лешоядни птици, белоглавият лешояд има изключително ниски стойности на рН в стомаха си. Почти изцяло киселата среда спомага за убиването на развилите се в загниващото месо бактерии, освен за самото смилане на храната
С дългата си и гола шия, белоглавият лешояд се е специализирал да се храни с определена част от труповете на животните – меките тъкани и органи на средни до големи бозайници.
Птиците облитат обширни територии в търсене на плячка поединично, като всяка следи и съседите си, които кръжат наоколо. При спускане на някоя от птиците, всичките ѝ ,,съседи" се отправят към същото място, като могат да се съберат и над 100 птици. При хранене се спазва йерархия, която обаче не зависи от възрастта или семейното положение, а от глада на птиците, като най-гладните се хранят първи и активно отбраняват плячката.
 
Местообитание

Обитава обширни скални комплекси, ждрела, речни долини в равнини и планини. Видът е скално гнездящ. За полетите си в търсене на храна използва термиките, които се образуват над възвишенията и хълмовете или над открити пустинни, полу-пустинни или степни терени, като е отбелязван на височина до 3300 м.
Необходимо условие за вида са наличието на скали за почивка и големи площи за хранене

В исторически план и сега

В края на ХІХ век белоглавият лешояд е бил широко разпространен и многоброен в България, със 17 сигурни находища. Век по-късно, вследствие основно на загуба на хранителна база, използване на отровни примамки за хищници, масово преследване и загуба на местообитания се счита, че белоглавият лешояд е изчезнал като гнездящ от страната. През 1978 г. се открива колония от 9 възрастни и 19 млади птици и едва едно-две активни гнезда в Източни Родопи. През 90-те години започват усилия на природозащитни организации, между които и Зелени Балкани, за стабилизирането числеността на белоглавия лешояд в България – изграждане на площадки за изкуствено подхранване, редовно снабдяване с храна, проучвания за елиминиране на заплахите, превенция използването на отрови, работа с местното население и други. Освен на територията на Източни Родопи, природозащитници работят за възстановяването на белоглавите лешояди и в другите райони, където преди са се срещали – Западна и Източна Стара планина, Западни Родопи, Кресна, Врачански Балкан.

https://greenbalkans.org/natura2000/newhorisons/bg/Beloglav-leshoyad.p598



Белоглав лешояд (Gyps fulvus) Griffon vulture

Hatshepsut

Черен лешояд (Картал)


Черният лешояд (Aegypius monachus), наричан още и Картал е едър представител на семейство Ястребови (Accipitridae). Дължината на тялото му е 110 – 120 cm, размах на крилете 265 – 300 cm и тежи 6,3 – 12,5 kg. Няма изразен полов диморфизъм.

Среща се в южните части на Европа (включително България), Азия и Африка. Обитава планински, горски и полупустинни местности. В България е бил постоянен вид и обитавал страната целогодишно. През зимата се спускал от планините в равнините и низините.

Основно мършоядна птица, храни се предимно с месо от умрели животни, но понякога улавя дребна плячка, като зайцевидни, катерици, костенурки и гущери. Когато забележи труп на умряло животно се спуска пикирайки със сгънати крила, като издава характерен звук от който идва и народното му название.

Гнезди по дърветата. Гнездото се ремонтира и подновява всяка година и достига 2 m в диаметър и 1 m височина. Снася 1 яйце. Мътят 55 дни и двамата родители. Когато мъти много трудно е да бъде изгонен от гнездото, възможно е дори да бъде хванат с ръце, без да се опита да избяга. Гнезди средно веднъж на две години.

На територията на България е много рядък и защитен вид. През 2019 година белгийски зоопарк дарява черен лешояд на България с цел историческата популация в страната да се възстанови. През май 2020 година обаче е установено, че лешоядът е убит от бракониери в Кърджалийско.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черен лешояд


За черния лешояд

Черният лешояд е най-едрата граблива птица в Европа. Видът е включен в категорията ,,изчезнал" в Червената книга на България. Последният опит за гнездене в страната е регистриран през 1993 г. в Източни Родопи. Единствената колония на вида на Балканите, наброяваща около 30 двойки в момента, се намира в гръцката част на Източни Родопи – Национален парк ,,Дадя". В българската част на планината черният лешояд търси храна и пребивава по време на скитания, почивка и нощуване.

Тъмнокафявото му оперение го прави да изглежда почти черен и с характерна къса опашка. При възрастните птици главата е светла, а при младите – черна. В полет се отличава по равния като черта насрещен профил при реене. Кацнал, черният лешояд се откроява с огромното си черно тяло и глава, подаваща се над ,,яка" от пера и със скрита под крилата опашка, но няма как да не се забележи масивния му клюн.

Местообитание

В България гнезденето на вида не е добре проучено. В миналото е гнездил масово в цялата страна. Днес у нас се среща често в Източните Родопи, където се хранят птици от колонията в ,,Дадя", Северна Гърция. Черният лешояд гнезди и почива в стари широколистни (дъбови) гори. В национален парк ,,Дадя" гнезди в стара иглолистна гора, предимно на черен и калабрийски/турски бор.

Двойката строи гнездото заедно, но по-голямата тежест в тази дейност се пада на мъжката птица. Гнездото на черния лешояд най-често е разположено на върха на короната на избраното дърво.

Птиците избират скала или голямо дърво, откъдето наблюдават целия район. Видът е чувствителен към присъствие на хора или други форми на безпокойство в радиус около 400 м около гнездото. Птиците се придържат към него през по-голямата част от годината, като го посещават рядко през октомври и ноември.

Женските снасят едно яйце през периода януари–март в зависимост от сезонните климатични особености и географската ширина. Малките се излюпват през март–април и остават в гнездото повече от 3 месеца. Напускат го към края на юли или август. Младите птици остават с родителите си и живеят в семейства, докато достигнат полова зрялост – около шестата си година.

Менюто на лешояда

Черният лешояд се храни основно с трупове на домашни и диви бозайници. Благодарение на мощния си клюн бързо прониква в трупа на мъртвата крава, например. Въпреки това предпочита да се храни с твърдите тъкани на тялото – сухожилия, кожа и хрущяли. Търси храна в групи или поединично. Лешоядите могат да издържат понякога до 2–3 седмици до следващото хранене. Черният лешояд търси храна по разнообразни терени – гори, местообитания, покрити с храсти, открити пасища и голи планински склонове. Територията, на която се храни, се простира в райони с пасищно животновъдство, ловни стопанства за дребен и едър дивеч и райони с размножаващи се двойки вълци.

Черният лешояд е постоянен вид. Придвижванията на отделни индивиди са по-скоро скитане. Наблюдаваната хранителна миграция на птици от национален парк ,,Дадя", Гърция до българската част на Източни Родопи е с най-висока интензивност в периода март–септември.

Ролята на лешоядите в природата

Огромният жив организъм на нашата планета може да работи безотказно само ако всичко в него е в пълна изправност. Ако след смъртта на животните в природата техните трупове остават, то е от изключителна важност някой да ги отстрани и превърне във вещества, които отново се включват в кръговрата. Много живи същества вършат тази работа – от бактерии и червеи до насекоми и бозайници.

Лешоядите са най-добрите сред птиците, поели тази роля. Те почистват идеално трупове на умрели животни в природата. Това е възможно благодарение на силната киселинност на стомашния им сок. Разбира се, пълното обяснение на сложния процес е много по-дълго. Всичко, което мине през стомаха на лешоядитесякаш е минало през дезинфекция. Не случайно ги наричат ,,природни санитари".

https://bspb.org/Черен лешояд


Над четвърт век по-късно: Черният лешояд отново лети над горите в България


През май 2021 г., за пръв път от 28 години, в България се излюпи черен лешояд. Миналия петък птицата напусна гнездото си като първия успешно отгледан в природата картал от няколко десетилетия насам.

На 1 октомври, точно 145 дни след излюпването си на 10 май, първото карталче, отгледано в българската природа през 21. век, успя да напусне гнездото си. Това е моментът, в който размножителният сезон на неговите родители се смята за успешно приключил, а видът на черния лешояд - за завърнал се в родната фауна.

Историческото събитие се случва 28 години след последното гнездене на картали в България и 36 години след официалното обявяване на вида за изчезнал. Според "Зелени Балкани", откъдето съобщиха добрата новина, този успех е резултат от неуморния труд на редица неправителствени организации, институции, доброволци и дарители.



Първото карталче, отгледано през 21 в. в природата в България, успешно напусна гнездото си!

Макар че три двойки черни лешояди снесоха яйца в Стара планина през тази година, едва една от тях успя да завърши процеса по отглеждане на малкото. При маркирането си в гнездото в края на месец юли младият картал получи името Мичев-Боев в чест на двамата орнитолози и природозащитници Таню Мичев и Николай Боев.

Черните лешояди, наричани още картали, са едни от най-големите хищни птици в света. Те обитават залесените части на хълмисти и планински терени, като гнездят по дърветата или отвесните склонове. В България през 19. и началото на 20. век черните лешояди са се срещали навсякъде. От 60-те години насам обаче видът се смята за изчезнал.

Днес карталът се размножава само в две страни на Балканския полуостров - България и Гърция, както и в едва пет от целия Европейския съюз (Испания, Португалия, Франция). На световно ниво видът е много по-рядък в сравнение с белоглавия и египетския лешояд. Карталът е защитен от българския Закон за биологичното разнообразие и европейската мрежа "Натура 2000".

https://uspelite.bg/nad-chetvart-vek-po-kasno-cherniyat-leshoyad-otnovo-leti-nad-gorite-v-balgariya-1



Buitre negro (Aegypius monachus) Cinereous Vulture

Hatshepsut

Орел рибар


Орелът рибар (Pandion haliaetus) е дневна граблива птица, от семейство Орли рибари (Pandionidae), срещаща се и в България.

Дължина на тялото – 55 – 60 cm
Размах на крилете – 150 – 170 cm
Тегло – 1,3 – 2 kg
Полов диморфизъм – слабо изразен. Женската е по-едра и има по-големи и ясно изразени тъмни петна по гърдите.
Характеристики – долната част на тялото е светло оцветена към бяла, горната – в тъмно. На гърдите обикновено има кафява лента, която е по-слабо изразена при мъжките животни, отколкото при женските. През първите няколко месеца младите птици се разпознават по-оранжевите си очи, които обикновено изглеждат жълтеникави при по-старите животни.
Полет – бавен, с тежки махове и планирания. Във въздуха орелът рибар може да се познае доста добре поради дългите си и тесни крила, които наподобяват лъкове във въздуха.
Краката са осеяни с шишчета по стъпалната част, а ноктите са много дълги, извити и заострени, добре приспособени за улавяне на хлъзгава плячка като рибата.
Продължителност на живота – 24 години на свобода.

В Европа (включително България), Африка, Северна Америка, Австралия, Океания и Азия. В миналото често срещана и широко разпространена птица в Европа. Среща се в североизточните части на някои райони на Средиземноморието. Обитават райони с бистра вода и наличие на достатъчно количество риба. Ловуват в езера, реки или понякога морски крайбрежия. Много са чувствителни към човешко присъствие и притеснения.

По-северните популации на вида са мигриращи. По-голяма част от европейската популация зимува в Западна Африка.

Начин на живот и хранене

Високо специализирана в избора си на плячка птица. Храни се предимно с риба, но все пак малък дял имат и дребните бозайници, патици, жаби, водни змии, костенурки, ракообразни и охлюви. Докато ловува, лети на около 50 m височина над водата. Когато забележи плячка, се спуска с полусвити криле, като прави понякога леки корекции в посоката с малки движения на крилете и тялото. Когато доближи водната повърхност, изнася краката си напред и се потапя с удар във водата сред облак от водни пръски. Спира за момент с разперени криле, за да спре плячката да мърда, и излита от водата със силни махове на крилете си. Може да вдигне и отнесе риба до 2 kg – почти колкото собственото тегло. Понягога хваща прекалено големи и тежки риби, които няма сила да отнесе и които изоставя след неколкократни опити.

Размножаване

Моногамни птици.
Гнездо – обикновено по високи дървета, осигуряващи добър поглед върху ловния район. В тропиците – понякога и по скални корнизи и дори на земята директно, в тези случаи са описани и образували се не много плътни колонии. Гнездото е подобно на това на другите ястребови птици, обикновено се връщат всяка година в старото гнездо и го ремонтират.
Яйца – 2 до 4 броя, напръскани нагъсто със сливащи се тъмнокафяви петна, което им придава вид на оваляни в кал. Дължината на яйцето е 62 mm.
Мътене – извършва се и от двамата родители, но женската прекарва в мътене повече време и мъжкият я храни понякога, като често подава храната във въздуха. Отстрани подаването прилича на въздушна битка. Мътенето трае 38 – 41 дни.
Отглеждане на малките – първите 6 седмици ги храни майката, поставяйки парчета храна пред човките им. След това родителите просто оставят плячката в гнездото. Напускат гнездото на около 50 до 54-дневна възраст. След като напуснат гнездото, малките биват хранени още дълго от родителите си, докато се научат да ловуват самостоятелно и достатъчно ефикасно, за да си набавят сами храна.
Отглежда едно люпило годишно.
По време на размножителния период ухажването включва фигури от висшата въздушна акробатика и пикирания.

На територията на България е изключително рядък и защитен от закона вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Орел рибар



Описание:
Дължина на тялото: 52 – 60 см. Размах на крилата: 152 – 167 см
Оперението на гърба и горната страна на крилата е сиво-кафяво, гърдите, коремът и подкрилията са бели, долната страна на маховите пера е с напетнявания. В полет има характерен начупен профил, когато ловува, често ,,увисва" във въздуха.

Храна и местообитания:
Храни се с риба. Обитава влажни зони с широколистни гори и големи единични дървета по бреговете.

Гнездене:
Гнезди на високи отделни дървета в близост до водоеми. Снася 2 – 3 яйца, има едно поколение годишно през периода април-юли.

Разпространение в България:
У нас има единични гнездови находища, които са непостоянни, предимно в Тракийската низина. По време на миграция може да се наблюдава в подходящи местообитания в цялата страна.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през август-октомври.

Заплахи:
Пресушаване и деградация на влажните зони, незаконен отстрел.

Природозащитен статус в България:
Критично застрашен.

https://bspb.org/ptici/Орел рибар



ARKive Osprey video Pandion haliaetus

Hatshepsut

Орел змияр


Орелът змияр (Circaetus gallicus) е средно голяма дневна граблива птица от семейство Ястребови (Accipitridae).

Дължина на тялото 64-10 cm
Размах на крилете 160-180 cm
Тегло 1,5-2 kg
Продължителност на живота 17 години

Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка.

Прелетна птица, в България гнезди. Храни се предимно със змии, но ловува също и гущери, жаби, птици, гризачи, мекотели.

Размножаване

Моногамни птици. Снася 1 яйце, дълго над 70 mm, което мътят и двамата родители в продължение на около 35-40 дни. В началото само мъжкият носи храна за малкото, но постепенно и женската започва да напуска гнездото. Малкото може да погълне много по-тежка змия от самото него, а ако не успее да я преглътне, опашката и остава да стърчи от човката му, докато не се смели постепенно предната и част и не я погълне цялата. Малкото напуска гнездото на 60-80 дневна възраст и родителите го хранят още известно време. За изхранването му родителите му донасят средно 240-270 змии.

На територията на България е защитен от закона вид.

Фосилна летопис

В късно-миоценското палеонтологично находище край гр. Хаджидимово отпреди около 7 млн. г. са открити костни останки, отнесени от палеоорнитолога проф. Златозар Боев към нов неизвестен на науката вид родопски орел змияр (Circaetus rhodopensis). Той е най-древният известен представител на рода на орлите змияри. По-късно в страната бяха намерени и останките от друг фосилен вид орел змияр – старопланинският (хемуски) орел змияр, живял преди около 2,2 млн.г. Възможно е последният да е бил непосредственият предшественик на съвременния орел змияр от Евразия и Африка.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Орел змияр



Описание:
Дължина на тялото: 62 – 69 см. Размах на крилата: 162 – 178 см
Крилата и тялото отдолу са изцяло светли с по-тъмни напетнявания. Главата и гушата са кафяви и контрастират със светлото тяло. При някои млади индивиди отдолу липсват напетняванията и гушата също е по-светла, поради което изглеждат изцяло бели. При ловуване често ,,увисва" във въздуха.


Храна и местообитания:
Храни се основно със змии и гущери. Обитава широколистни гори в близост до обширни открити пространства – пасища, ливади, ерозирали и каменисти терени.

Гнездене:
Гнезди по дървета. Снася 1 – 2 яйца, има едно поколение годишно през периода май-август.

Разпространение в България:
Има разпръснато разпространение в цялата страна, но по-плътно в Източните Родопи, Сакар, Дервентските възвишения, Източна Стара планина, Струмската долина и др.

Миграция и зимуване:
Зимува в Африка. Пролетната миграция е през март-април, а есенната – през август-октомври.

Заплахи:
Изсичане на горите, безпокойство през периода на размножаване, бракониерски отстрел.

Природозащитен статус в България:
Уязвим.

https://bspb.org/ptici/Орел змияр



Águila culebrera (Circaetus gallicus)