Българската Бойна Слава

[Nordwave]

Българската Бойна Слава

Тази тема я отварям за всякакви материали свързани със славната Българска армия.
Ще започна с някои материали за първата световна война.

Сръбският крал бяга от българите пеш в Албания

На 1 октомври 1915 г., веднага след като в България е обявена войната, 600-хилядна българска армия настъпи срещу надвишаващата я с 15000 хиляди души сръбско-англо-френска-италианска армии, дислоцирани в Македония и Източна Сърбия. След като не позволиха на сръбската армия (500000 бойци) да се съедини с настъпващия по течението на Вардар англо-френски корпус (около 100000 души) и я изтласкаха от Поморавието, българите достигнаха до Косово поле. Там се бе събрала цялата оцеляла армия (400000 бойци) и тук по стара сръбска традиция сръбското командване реши да даде решителното сражение.
Сърбите планираха да пробият българския фронт в Северна Македония (току-що заета от българските войски) и да се свържат с настъпващите англо-френски войски, достигнали до Велес, т.е. само на 69-70 км от сърбите. Настъплението им започва в пет посоки.

Първият удар е нанесен по пътя Танушевци - Скопие, втория по линията Прищина - Гниляне - Домуровци, третия по Жеговица - Гниляне - Домуровци, четвъртият Гниляне - Качаник - Тетово и петият Врана - Прешево - Буяновац - Куманово.

По местата с тези имена, край които за съжаление в последните години отново обилно се лее кръв, между 10 ноември и 4 декември пламват яростни боеве на сърбите с части на Първа и Втора българска армия. Сраженията са денонощни с крайно напрежение на силите и непримиримост от двете страни. В тези дни няма пленници. Българите устояват по всички направления. Единствено Моравската дивизия настъпва на 5-6 км, но е обкръжена и напълно унищожена.

На 15-ия ден от боевете двете български армии преминават в настъпление и навлизат дълбоко в Косово в направление на Прищина. Край Призмен пламва най-страшният бой. Ето как описва сражението американският военен кореспондент Луи Едгард:
"В битката при Призмен взеха участие 100000 сърби със сто оръдия. Половината от тази войска легна на полето или бе пленена от българите. Когато сърбите изгърмяха снарядите си, хвърлиха оръдията в реките и се разбягаха. Цялото Косово поле да Призмен бе осеяно с човешки и животински трупове, ракли, коли, автомобили. Сръбския генерален щаб загуби всяко влияние над войниците си като организирана сила. Роти, дружини, полкове, дивизии и корпуси се пръснаха в страшна бъркотия. Настъпи най-страшното в една война".

Това е краят. На 24 ноември българската армия превзема Прищина. Тук се предават 20000 сръбски войници и офицери. Заловени са стотици оръдия и картечници, 150 автомобила и... каляската на сръбския крал, който със стотина хиляди войници тръгва пеш през албанските планини към крайбрежието на Албания. Българите са не по-малко изтощени и не ги преследват. Още повече, че в тила им, в горите на Косово остават цели сръбски полкове.

В следващите дни, впрочем, тези сръбски части излизат от горите, примрели от глад, струпват оръжието на купчини и сами се подреждат в колони, очаквайки българският патрул да ги плени. Поради множеството пленници, които българското командване не може да храни, накрая българските офицери ги пръскат с викове "По кукю, по кукю!" (Хайде по къщите си!).
Равносметката в Косово е 120000 убити и 170000 пленени сръбски войници и офицери. До Адриатика достигат 110000 хиляди без тежко въоръжение. За да бъдат спасени от плен (смятало се е, че българите ще подновят настъплението), ги прехвърлят на италиански параходи на остров Корфу.

Форум "Бойна слава"

[Hatshepsut]

Ген. Киселов смайва света, взема Тутракан "на нож"

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния, подло нападнала в гръб България през 1913 г. и откъснала житницата на Южна Добруджа. Срещу румънците в Добруджа настъпи III-та Българска армия в състав само - IV-та Преславска дивизия, Конната дивизия, една бригада от VI-та Бригада, а в последствие и I-ва шопска дивизия.

Общо 100000 бойци и офицери имаха срещу себе си над 150000 румънци, усилвани постоянно през Дунав и Кюстендил с нови румънски и три руски дивизии. В крайна сметка с три пъти по-малко по численост сили генерал Тошев и заменилият го по-късно генерал Нерезов проведоха блестящи операции, разбиха напълно руско-румънските войски, очистиха Добруджа до устието на Дунав, влязоха в Букурещ и продължиха българския марш до река Прут. Поне една от тези операции - превземането на крепостта на Тутракан още се изучава в големите военни академии по света. За три години Тутракан е бил превърнат в крепост, много по-страшна от Одринската.

Фортовете са в две паралелни линии с дълбок овраг между тях. Това означава, че пехотата, преодоляла първата линия, попада в ниския овраг под картечниците и оръдията на втората линия, изградена по доминиращи над терена хълмове. В града има 62000 румънски войници. Те очакват отделената срещу тях Преславска дивизия (само 22000 бойци) да обкръжат крепостта, както се полага при обсада на крепост, да разтегне така бойните си части и да я бият с внезапни излизания.

Генерал Киселов обаче решава да не си играе на обсади и на 5 септември от движение атакува директно крепостта. Такова нещо няма до сега нито в световната практика, нито в учебниците. Стоте оръдия на дивизията смазват фортовете в сравнително тесен участък на фронта. Надвечер българската пехота превзе на нож този участък, а ужасените румънци напуснаха цялата първа фортова линия. На 6 септември, получила подкрепление през Дунав, румънската пехота атакува заетата от българите първа фортова линия, спускайки се в оврага.

Българите избиха хиляди румънци петлявещи се в дълбокия овраг и се хвърлиха в атака на нож. Буквално на гърбовете на бягащите румънци, българите се изкачиха на втората фортова линия и я превзеха.

Ужасените румънци се хвърляха в Дунав - с шлепове, лодки, гемии, копита или просто здраво стиснали някоя дъска. Българската артилерия открива огън по тази флотилия с пряк огън, избивайки или издавайки хиляди румънци. Батареята на капитан Стоянович (дядо на известния в наши дни кинокритик) откри огън по отсрещния румънски град Олтения, където имаше големи складове за петрол. Олтения пламна и изгоря до основи.

Загинаха 30000 румънски войници и офицери, 28000 бяха пленени. Само 2000 румънци достигнаха отсрещния бряг на Дунав, но шопската дивизия щеше да ги намери в Букурещ след няколко месеца. Българите загубиха убити 1592 войници и 34 офицери. Много бяха ранените - 145 офицери и 6182 войници. Военните кореспонденти побесняха. Върху главите на немски, австрийски, руски и английски генерали се изсипа порой упреци за тъпченето пред обсаждани по 2 години крепости във Франция, Прусия, Галиция, Близкия изток. "Ей така се превземат крепости" писа френският вестник "Льо Тан" - От движение". Разбира се, никой не вярваше, че крепостта е превзета от трикратно по-малка войска. Смятаха, че българите, както в Балканската война са укрили цяла армия от вниманието на противника.

Ето и биографията на този велик български пълководец:

Пантелей Георгиев Киселов (23 октомври 1863-14 октомври 1927) е роден в гр.Свищов. Завършва Военното училище в София през 1883. Участва в сръбско-българската война 1885 година като ротен командир и се отличава при защитата на видинската крепост. През 1910 вече е с чин полковник. По време на Балканската война 1912-1913 е командир на 8-ме пехотен приморски полк, който води сражения Селиолу, Гечкенли  и Караагач. В междусъюзническата война се сражава срещу сърбите при Калиманци. От септ.1913 е е командир на 4-та пехотна преславска дивизия. След въвличането на България в ПСВ 1914-1918 е на Румънския фронт и се отличава с превземането на Тутраканската крепост и пробива при Кубадин. В началото ва 1916 е повишен в чин ген.-майор.От лятото на 1917 до края на войната е на Македонския фронт. След приключването на войната е назначен за нач. на 3-та Военно-инспекционна област. В края на 1919 е повишен в чин ген. от пехотата и е уволнен.

[Hatshepsut]

В хода на Балканската война (1912-1913 г.) на 7 срещу 8 ноември под командването на капитан II ранг Димитър Добрев българските миноносци от военният кораб "Дръзки" торпилират османския крайцер "Хамидие" по линията нос Калиакра - нос Емона.
На 7 ноември в щаба на флота се получава сведение, че от Кюстенджа за Цариград тръгват два египетски кораба. Бреговите постове потвърждават движението на турски военни кораби край Калиакра и веднага е издадена заповед торпедоносците да излязат и заловят или потопят вражеските кораби. Допълнително е разпоредено да не се чакат други нареждания, а да се действа според обстоятелствата. В 22:30 ч. отрядът, състоящ се от флагмана "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки" излиза през северния проход на минното заграждение и при пълна светомаскировка се отправя да пресече пътя на конвоя. Командир на отряда е кап. II ранг Димитър Добрев. Половин час след полунощ на 32 мили от Варна е забелязан силуетът на голям кораб. Постепенно се разузнава, че това е един от крайцерите "Хамидие" или "Меджидие". В 00:40 ч. от флагмана е подаден сигнал за атака и 5 минути по-късно от разстояние 500-600 метра "Летящи" дава първия торпеден залп.

В този момент започва ожесточен артилерийски обстрел от "Хамидие". От по-близка дистанция атаката провеждат и "Смели", и "Строги", като "Смели" получава попадения на борда си. С повредено рулево устройство, корабът започва да се върти надясно, изчезвайки от погледа на следващия го "Строги". Това създава критична ситуация, тъй като притеклите се на помощ турски контраминоносци също откриват силен огън по български кораби. Така под противниковите изстрели, в продължение на половин час матросите поправят пораженията, който минават на ръчно управление и се отправят към сборния пункт след атаката. Последен от отряда торпедо пуснал "Дръзки", командван от мичман I ранг Георги Купов. Изстрелът е даден от разстояние 50-60 метра и е единственият успешен. Няколко секунди след него избухва силен взрив и над "Хамидие" се издига висок воден стълб. Крайцерът е уцелен в носовата част, получава пробойна от около 10 кв.м., и само тихото море го спасило от потъване. Имало и 8 убити и 30 ранени. В атаката "Дръзки" получава само едно попадение от шрапнел в димохода си. След кратък артилерийски двубой той също се отправя към сборното място. На 21 ноември 1957 г. командващият ВМФ контраадмирал Бранимир Орманов открива Тържествено кораба-музей "Дръзки" в района на Военноморския музей във Варна. На откриването присъства и о.з. кап. I ранг Георги Купов, командир на "Дръзки".

[Hatshepsut]

В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено

се боят от окупация на страната от войски на съседите

- Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.
От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.
Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.

Къде са англичаните и гърците?

Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.
Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".
"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия също.
Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.
На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.
През 1935 г. генерал Вазов пристига в Лондон на среща на ветерани от войната. Той е посрещнат от домакините на гара Виктория със сведени в знак на почит и уважение знамена на всички съглашенски полкове, сражавали се при Дойран.

[Hatshepsut]

Един западноевропейски историк беше казал: "В света има три нации, три народа, които раждат истински войници и един от тях е БЪЛГАРСКИЯ!"

Тутраканската епопея, заедно със Одринската е записана със златни букви в българската история като най - голямата военна победа при настъпателна операция на нашата армия. Само една справедлива кауза може да мобилизита и да отприщи такава силна енергия и такъв порив към героизъм и саможертва. Българската храброст, героизъм, издръжливост и бойно майсторство впечатляват тогавашна Европа, предизвиквайки нейното възхищение и издигат нашето национално самочувствие.
 Вестник "Таймс" пише: "На Балканите се роди нова велика сила, с армия от истински герои и храбреци, която едва ли може да бъде спряна!!!"

НАЧАЛОТО!!!

Букурещкия договор от 28 юли 1913 година слага край на Междусъюзническата война. България преживява своята Първа национална катастрофа. За разгрома в Междусъюзническата война съкрушителна роля изиграва румънската държава, вероломно нахлула срещу незащитения тил на България. Добруджанци, воюващи в епични боеве за овладяване на Одринската крепост, при Криволак и Калиманци, се завръщат в своите погазени родни огнища. В христолюбивия български народ се натрупва отчаяние, обида, болка и ненавист към коварния влах.
На 15 (28) юли 1914 г. се поставя началото на Първата световна война. Измъчвана от пресните рани на скорошното си крушение, България не би могла да гледа спокойно. На 24 август (6 септември) 1915 г. България се включва на страната на Централните сили. След една година Румъния се присъединява на страната на Съглашението. Трета българска армия на генерал Стефан Тошев се изправя срещу коварния и подъл съсед. След вероломното  нападение през 1913 г., при настъплението си към София, мамалигарите воюваха с овчарите и козарите, тъй като българската армия се биеше на юг със сърби и гърци. Сега власите щяха да се изправят очи в очи с ИСТИНСКИ БЪЛГАРСКИ ВОЙНИЦИ!!!!
ВЪЗМЕЗДИЕТО ЗА ПОРУГАНИТЕ БЪЛГАРСКА ЧЕСТ И ДОСТОЙНСТВО КАТО ДАМОКЛЕВ МЕЧ ОЧАКВА СВОЯ ЗВЕЗДЕН МИГ!!!

Още след като Букурещ откъсва Южна Добруджа от България през 1913 г. управляващите среди започват изграждането на могъща, непревземаема крепост при Тутракан, която да държи здраво в лапите си цяла Добруджа и да служи като предмостие за прехвърляне на румънски войски, като крайната цел е била завладяването на четириъгълника Русе - Варна - Шумен!

Тутраканската крепост е изключително добре укрепена - с телени заграждения, вълчи ями, дълбоки ровове и окопи, бетонни бункери, откъдето румънските картечари засипват с ураганен огън настъпващите български колони. Шедьовър на военната фортификация!!!! Дори германските ни съюзници начело с главнокомандващия Източния фронт генерал Фон Макензен са удивени от брилянтната работа на румънците, като сравняват Тутракан с кървавата крепост "Мортом" при Вердюн и го обявяват за непревземаем. Самия румънски генерал Аслан галено нарича форта "моя малък Вердюн".

Фон Макензен нарежда на генерал Тошев да не бърза със щурма на крепостта, да започне планомерна обсада, да откъсне града от продоволствия, и да изчака пристигането на огромните 300 мм немски обсадни оръдия.
Генерал Тошев смело му отговаря: "Това не е начина, по който воюва българския войник!! Само едно смело и неудържимо хусарско нападение, една щикова атака, може да донесе победата".
Макензен едва ли е наясно, че това не са обикновени, а БЪЛГАРСКИ войници!!

ЩУРМЪТ НА ТУТРАКАН!!! ТИТАНИЧНИЯТ ПОДВИГ НА  ПРЕСЛАВСКИЯ ПОЛК!!!

Високопарните думи и слова не са в състояние да опишат смелостта и саможертвата на легендарния Преславски полк!!! Ето защо за по - голяма достоверност публикувам част от статията на един очевидец на вихрената атака на смелите български синове - генерал о.з.М. Куцаров:

"Часът бе 7:30 преди пладне, когато се получи заповедта за общо настъпление. Неудържимия и бесен устрем на веригите - дължими на високия и несломим дух, закриляни от провидението се носеха като разярени орли към телените заграждения. Неописуемият ентусиазъм въодушевяваше бойците, които с кървясали очи чакаха момента за среща гърди с гърди с врага - чакаха момента за кървавата разплата....Градушка от живо желязо се сипеше от противниковите оръдия, картечници, минихвъргачки, пушки, бомби по храбрите и славни Преславци. Нищо не бе в състояние обаче да спре енергичния, победоносен и съкрушителен за противника устрем. Команда "хвърляй раниците по телените мрежи" и прелезите бяха готови. Малки колонки се проточиха през тия проходи. МОЩНИЯТ ВИК "НАПРЕД НА НОЖ" И "УРА" СЕ РАЗНЕСЕ ПО ЦЕЛИЯ ФРОНТ И РАЗПОРИ НЕБЕТО, бойците се понасят напред към следващите окопи, както буйната и кипяща лава от изригнал вулкан се разлива бързо и унищожава всичко що срещне по пътя си!!!

Настана момент, колкото кървав, толкова славен и тържествен!! Ръкопашния бой е в разгара си - той се води по окопите, ходовете, галериите и като мълния се изсипа по главите на жалките румънски същества, за да изпитат злобата и мъстта на Преславци!!! Окичени с прословутия орден от 1913 г. "Din carpati peste dunarea la Balkana" мамалигари, изгубили ум и разсъдък бягаха по окопите за да търсят спасение към втората линия на Тутраканския тем - де - нок. Само четвърт час бе достатъчно време, за да се заставят тия жалки румънски герои да хвърлят оръжието си и да дигнат към Бога ръце, да молят за пощата....да молят за милост, проклинайки тия, които са ги довели да се бият И ДА СЕ КЪПЯТ В ПОЗОРА НА СОБСТВЕНАТА СИ КРЪВ!!!"

 Ето какво пише български войник, свидетел на битката: "Най - страшна беше гледката, когато нашите първи вериги се показаха на височините над града. Тогава тълпите румънски войници се втурнаха към Дунава. Страхът стана техен господар. Те се блъскаха и хвърляха във водата. Целия бряг беше покрит с обезумели хора. Те се катереха по шлеповете, пълнеха понтоните, тикаха се в лодките, претоварваха ги и падаха във водата."
 А един румънски войник разказва: "Трагедията беше на брега на Дунава. Малцина успяха да се докопат до лодки и салове. Претоварени, те се обръщаха във водата и повечето нещастници се издавиха. Аз бях от щастливците".

Жертвите от българска страна наброяват 10 315 убити и ранени офицери и войници, което е около 18% от целия състав на войските, атакували Тутракан!!!!
Пред тези свидни жертви генерал Киселов "се спря, слезе от коня и изгледа тия свои верни бойци, тия славни деца на нашата земя. Коленете му се подгънаха и той падна за молитва. По лицето му се търкулнаха  сълзи, а устата му едва прошепнаха - СВЕТЦИ!!!"

"Заровете българско желание в основите на една крепост, и то ще я вдигне във въздуха!"


ПОСВЕЩАВАМ ТАЗИ ТЕМА НА ЛЕГЕНДАРНИТЕ ГЕРОИ ОТ ТУТРАКАНСКАТА ЕПОПЕЯ И НА ВСИЧКИ ЗНАЙНИ И НЕЗНАЙНИ ВОЙНИ, ДАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА ОБЕДИНЕНИЕТО НА ОТЕЧЕСТВОТО!!!
НИКОГА НЕ ЩЕ ГИ ЗАБРАВИМ!!!

ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА ИМ!!!

[Nordwave]

1916 - Тутраканска крепост

Когато наближи 6 септември всички ние неволно прекланяме глава пред дейците от БТЦРК (Българският Таен Централен Революционен Комитет), тайните комитети "Единство", Гимнастическите дружества, Румелийската милиция, Българското правителство, княз Александър I Батенберг, Българският обществено-политически елит от Македония до Добруджа, непобедимата Българска Армия и целокупният български народ, които разчупиха оковите на Берлинския договор и се изправиха единни срещу Великите Сили за да обединят Княжество България и Източна Румелия в единна държава.

Тридесет и една години по-късно на същата дата огненият български дух ще изригне отново с неудържима сила. След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област. Решено е да се изгради "непревземаемата" Тутраканска Крепост. Най-добрите френски инженери проектират укреплението във формата на полукръг, използвайки умело естествената защита на река Дунав от север и особеностите на терена. Петнадесет мощно укрепени форта са разположени  в две успоредни линии с 151 укрити в блиндажи оръдия и вградени картечни гнезда. Те са разделени от дълбок овраг и съединени с ходове за съобщения и няколко реда окопи с бойна ниша за всеки войник. Теленото заграждение е над 10 метра в дълбочина и е предхождано от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района. Командващият Трета Румънска армия Генерал Аслан надменно заявява: "-Тутракан е нашият Вердюн!"*

На 27 август 1916г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, а на 1 септември България и отвръща със същото. Срещу 1916 - Тутраканска крепостнас се насочва Трета Румънска армия в състав от 136 дружини, 135 батареи и 39 ескадрона., в това число и три руски дивизии ( две пехотни и една кавалерийска). България, която води изтощителни боеве на южния си фронт изправя срещу окупатора  командваната от генерала от пехота Стефан Тошев Трета Българска Армия в състав от 63 дружини, 55 батареи и 24 ескадрона. Преимуществото на Румъно-Руският противник в жива сила и техника е трикратно и това го знаем добре и ние и те. Настъплението започва на 3 септември и е посрещнато с небивал възторг от изпълнените със справедлив гняв войнски сърца. Най-доволни все пак остават в 4-та Преславска Пехотна Дружина, командвана от генерал-майор Панталей Киселов. Дружината е сформирана от добруджански бежанци, които добре помнят вражеската окупация с всичките и издевателства.

Граничните постове на противника са направо пометени и врага панически се оттегля в Тутраканската Крепост. Цялата налична Българска артилерия е предадена под командването на генерал Киселов, комуто се пада честа да командва атаката над крепостта. Време за губене няма. Тридесет хилядният гарнизон е подсилен с още  десет хиляди и с всеки ден се очаква пристигането на още неприятелски подразделения. На 4 септември е направена разстановката на  артилерията ни. Това са почти всички артилерийски части, които преди три години и половина смазват отбраната на Одрин. На 5 септември в 6.30 часа Българските оръдия започват прецизно убийствена канонада върху фортовете на крепостта. Ефектът е ужасяващ. Под удара на тежките запалителни снаряди фортовете един след друг се сриват, погребвайки защитниците си. В 7.50 часа командващият генерал Киселов издава кратка заповед, която няма аналог във военното изкуство: "-Всички командири да застанат начело на своите бойни единици!"

В 8.20 часа българската пехота раздира въздуха с гръмовно "Ура!" и неудържимо налита напред. Посрещната е от стена от куршуми и взривяващи се снаряди. Тутакси отговаря и нашата артилерия. Телените заграждения са достигнати и се започва да се правят пробивите в тях. До 11.00 часа след неудържим устрем са превзети трите форта по посока на главният ни удар (5-ти, 6-ти и 7-ми). Два часа по-късно пада и форт номер 8. Вместо да помогнат на загиващите си другари румънските части се оттеглят към втората отбранителна линия. На другият ден командващият отбраната на крепостта генерал Тодореску  заповядва да се проведе генерална контраатака,  която да възстанови първата отбранителна линия. Атаката е удавена в кръв от втурналата се напред наша пехота. Пред очите им се открива апокалиптична картина. Румънските войници панически скачат в лодките си и се опитват да избягат. Пръв естествено е командващият генерал Тодореску.  Българската артилерия премества своя безмилостен огън върху реката, която се покрива от трупове и плаващи отломки. В 16.30 часа на 6 септември 1916г. Тутракан е освободен. Тази част от Румънската армия, която не успява  да се качи в шлеповете  и лодките остава жива. Пленени са 450 офицери, 28 000 войници, цялата артилерия и няколко склада с дрехи и боеприпаси.

Така за 36 часа българската армия унищожава 40 000-на румънска и за пореден път удивява света със своите войнски качества. Психологическият ефект от тази грандиозна победа е сковаващ. В последвалите дни българската армия ще освободи цяла Добруджа и ще превземе Букурещ. Първа Софийска Дивизия с гордост ще дефилира по улиците на румънската столица. Това е маршът на победата. Румъния е сразена.

Тутраканската епопея е ярък пример за героизма и саможертвата на нашите деди, готови на всичко за да обединят разпокъсаното ни отечество. И нека днес да преклоним глава пред този чутовен подвиг на нашия народ. На всички тях, които загинаха с името на майка България на уста - ДЪЛБОК ПОКЛОН!

*Вердюн - именно при тази френска крепост генерал Петен нанася едно от най-големите поражения на немската войска в периода от февруари до декември 1916г.

Монреал, Канада
Владимир Васев

http://www.forumbulgare.ca/pages/september2003/society02.shtml



Българско военно чудо: Тутраканската епопея

[Nordwave]

Портрети на един български генерал все още могат да се срещнат в семейните албуми на стотици български домове. Съхраняват ги потомците на неговите войници и офицери от Добруджанския боен театър, като израз на магнетичната привързаност на своите деди към този легендарен воин. В тези семейства се съхраняват и преданията за славния водач на българската конница. Името и делото на генерал Иван Колев се пазят в народната памет. Животът на този необикновен човек, както и смъртта му, са порядъчно митологизирани, а митовете са знак за безсмъртие.

Генерал Иван Колев е роден в Бесарабия през 1861 г. Бие се като доброволец в Сръбско-българската война. Завършва военно училише в София и военна академия в Торино. През Балканската война е началник-щаб на Трета армия. През Европейската e инспектор на конницата и командир на Конната дивизия. Предвожда я в Добруджанската кампания, където в низ от бляскави победи щандартите є се покриват със слава.

Пълководческата му дарба, военната дързост и личната му храброст го превръщат в кумир за неговите конници. Те нерядко доизмислят неговите подвизи и добродетели и десетилетия, например, из България се срещат хора, които разказват как с очите си са видели смъртта му в бой, на седлото. А в действителност генерал Колев умира от сърце, изчерпано и сразено от тежкия ратен труд на бойното поле. Това става във Виена на 29 юли 1917г.

Този разказ за легендарния генерал е взет от първата годишнина на нашето списание (тогава седмичен литературен лист), бр.22 от 1923г. От "Български воин" в... "Български воин" се завръща образът на славния водач на българската конница. Вгледайте се в него...

Боят при Кочмар-Кара Пелит

На 3 септемврий 1916 год. всички дивизии от Трета армия се движеха бързо към Тутракан, за да се нахвърлят изведнъж и ненадейно върху тая силна крепост. Славният водач на българската конницаОбщото положение беше пълно с неизвестност. Говореше се, че силни руски и румънски части се движели откъм североизток, а действията около Тутракан бяха в най-важната си фаза.

Генерал Колев с конната дивизия още по-предния ден беше превзел Курт Бунар и сега трябваше да остане там, като изпълнява главната си задача - да пази откъм североизток фланга на нашите войски. Още по-рано генералът беше разпоредил да се изпратят в северозападна, северна и източна посока силни разузнавателни части. Свръзката с нашите пехотни части, действащи към Тутракан, беше уредена. Денят, хубав слънчев ден, изглеждаше, че ще мине спокойно.

Но ето, че още преди пладне започнаха да се получават тревожни донесения от разузнавателния ескадрон, който беше изпратен към Конак Куюджук. Скоро стана ясно, че от към Добрич - Кара Пелит, настъпва към Курт Бунар цяла румънска пехотна бригада с артилерия. Очевидно, тя имаше за задача да отблъсне нашите части от Курт Бунар и да помогне на обсадения Тутракан. Авангардът є встъпи в бой с нашия разузнавателен ескадрон в Конак Куюджук, отблъсна го и продължи настъплението си към Кочмар - Курт Бунар.

При получаването на първите още донесения за движението на неприятелската пехота генералът се оживи и с дълбок интерес се залови да проучи околната местност по картата. Като изслуша внимателно донесенията, изпратени от разузнавателния ескадрон, той взе решение: вместо да чака да го нападнат, той сам да ги нападне.

Разпратиха се веднага до частите заповеди за движение. Тъкмо по пладне всички полкове бяха вече възседнали конете и се движеха към местата, които им бяха определени. За генерал Колев беше ясно, че авангардът на неприятелската колона, увлечен от успеха си над нашия разузнавателен ескадрон при Конак Славният водач на българската конницаКуюджук, твърде много се е отдалечил от главните сили на колоната, които оставаха още някъде около Кара Пелит. Да увеличи това откъсване между авангарда и главните сили на противника и да го използува, за да подготви катастрофата на авангарда - това беше първата задача, която си постави нашият генерал. За тая цел той насочи към Кара Пелит четвъртата конна бригада със заповед да заангажира главните сили на противника, докато той се разправи с авангарда.

След това генералът съсредоточи всичкото си внимание върху авангарда - две румънски дружини, които бяха стигнали вече селото Кочмар. Решил на всека цена да унищожи тия дружини, генерал Колев си създаде веднага един план за действие, колкото прост, толкова и гениален. Той искаше да съсипе противника не с числено превъзходство, което едва ли беше на негова страна, а с изкусно използване особеностите на главния си род войска - конницата. Затова той пусна по фронта двете пехотни и двете колоездачни роти, заедно с артилерия и картечници, които настъпиха от двете страни на шосето Курт Бунар - Кочмар, с фронт към юг. Румъните бяха заели за отбрана северния край на с. Кочмар и посрещнаха нашите пехотни части с енергична стрелба. Завърза се обикновен пехотен бой, който скоро доби голямо ожесточение, главно поради намесата на многото наши картечници. Нашите пеши части постепенно настъпваха, засипвайки неприятелските вериги с куршуми. В това време първата конна бригада - шест ескадрона, скрито се беше съсредоточила северно от Кочмар. В момента, когато се разбра, че румъните здраво са се ангажирали в боя с пешите части, генералът заповяда на бригадата да се понесе към десния фланг и тила на неприятелските дружини. Сам той застана начело и я поведе с най-голяма бързина източно от Кочмар.

Румъните, Славният водач на българската конницапритиснати силно от нашите пехотни части и виждайки обхода на нашата конница, изведнъж разбраха каква голяма опасност ги заплашва. С бързо отстъпление към Конак те се опитаха да избягнат удара, който им се готви. Но, водейки лично конницата, маневрирайки умело из хълмистата и камениста местност, изкусният генерал успя да пресече пътя на отстъплението им. Срещата между неприятелските роти и нашите ескадрони стана югоизточно и южно от Кочмар.

Жестока и славна среща! Румъните, залегнали из камънаците и храсталаците, посрещаха летящите на кариер конници с убийствен огън. Рояк куршуми хвърчаха по нашите редове, падаха окървавени коне, офицери и войници, но нашите не трепнаха: смело летяха напред и скоро нагазиха неприятелските вериги.

Най-отпред, пред всички ескадрони, се носеше към врага генерал Колев. Неговият чер жребец беше потънал в пяна и дишаше тежко. Около него се сипеха най-много куршуми, но той дори не помисляше за опасността. Започна се жестока сеч, която не трая дълго. Румъните, ужасени, притиснати от всички страни, почнаха да захвърлят оръжието и да се предават. Когато последните слънчеви лъчи позлатяваха широките добруджански простори и небето побагрявя, сякаш отразило проляната по земята кръв, погромът на румъните беше вече пълен. Повече от хиляда войници, заедно с офицерите и дружинния им командир, бяха пленени. Много трупове, още неприбрани, лежаха по бойното поле и само малка част от неприятелските дружини успя да се спаси от пленяване.

В това време четвъртата конна бригада, която беше насочена към Кара Пелит, за да задържа главните сили на противника, не само изпълни задачата си, но направи нещо повече: с една безподобна по дързост конна атака, извършена от шестия конен полк върху неприятелската пехота, сполучи Славният водач на българската конницада разколебае главните сили на противника и да им наложи да започнат отстъпление, което през нощта доби характер на безредица и паника.

Туй, което генералът искаше, беше достигнато. С изпълнено от радост сърдце поблагодари той още на бойното поле на достойните си войски, които с такъв устрем и с толкова героизъм се биха. Зашеметени от светкавичния удар на конницата, изгубили един цял свой авангард от две дружини, румъните, които се спасиха от тоя бой, разнесоха първите легенди за страшната българска конница и заедно с туй посяха семето на оня страх, който по-после тъй често сковаваше не само румъните, но дори и техните съюзници русите.

Това беше първият бой, в който генерал Колев оправда вярата си в конницата. Онова, до което беше дошъл по теоретичен път, онова, на което учеше през целия си живот, биде изпълнено: с конницата той можа да бие по-многочислена пехота и да я разпръсне. Той имаше право да тържествува: това беше не само една победа над врага, това беше една победа над всички ония, които смятаха, че времето на кавалерията е минало и че тя е станала излишна при съвременните войни

6 срещу 40

През време на боя при Курт Бунар (2 септемврий 1916 г.) генерал Колев, възседнал черния си жребец Пирин, придружен от двама конни ординарци, напусна наблюдателния пункт, гдето беше щабът му, и се понесе напред. Галопирайки из полето и търсейки по-удобно място за наблюдаване развитието на боя, генералът забеляза, че лявата бригада, която трябваше да се яви в тил на румъните, се бави някъде около с. Куюнлукьой и че противникът вече започва да отстъпва. Чувствайки, че румъните ще се изплъзнат от капана, който им беше приготвен, генералът сам, с двамата си ординарци, се понесе на галоп напред към Курт Бунар, за да открие причините за забавянето є.

Носейки се така, сам сред полето, той изведнъж съзря, че по една долчинка отстъпва румънски пехотен взвод. Наблизо един разезд от шест наши конници наблюдаваше движението на неприятелския взвод. Младежка амбиция обхвана генерала, у него сякаш се събуди и ловджийската страст и той направи знак на шестимата конници от разезда да се доближат до него.

Те бяха познати нему войници от гвардейския полк. "Момчета, бива ли да пуснем тия румъни да си отидат така? Хайде, да ги атакуваме! Марш, марш!" Генералът с извадена сабля, последван от двамата си ординарци и от шестимата си войници от разезда, полетя на кариер върху румънския взвод, който спокойно отстъпваше, мислейки се вън от всякаква опасност. Като хала изневиделица, изведнъж се появиха нашите конници. Забъркани и изплашени от тая ненадейна поява на страшните българи, румъните спряха. Генералът властно и решително им заповяда на влашки да хвърлят оръжието си. Без да помислят за съпротива, румъните най-покорно сложиха пушките си на земята. Така тия осем конници, водени от самия началник на дивизията, можаха да пленят четиридесет неприятелски войници и един офицер.

Конник на втория етаж

Като млад офицер генерал Колев е бил твърде буен, а увлеченията му по езда отивали много далеч. Ето какво разправят за него другарите му, които го помнят като подпоручик от 9-и конен полк:

Веднъж подпоручик Колев, на връщане от езда, минава заедно с другари из една пловдивска улица край някакво новостроящо се здание. Офицерите разговарят за ездата в полето и с оживление разправят разни случаи на кавалерийска смелост. Един от тях насмешливо се усъмнява в това, което Колев казва. Обиден от недоверието и за да докаже възможността на онова, което е говорил, младият подпоручик изведнъж се отделя от групата всадници и решително насочва коня си към наклонената дъска, която служи на работниците вместо стълба, за да изкачват материали на втория етаж на постройката. Докато другарите му се опомнят, буйният Колев, прилегнал към шията на послушния си кон, почва да се качва по тясната и огъваща се дъска. Затаили дъх, другарите му очакват всеки момент или да се счупи дъската, или, при една невярна стъпка на животното, и кон, и всадник да се сгромолясат на земята. Минават две тревожни минути и Колев, всред гръмките приветствия на другарите си, се показва заедно с коня от втория етаж. След малка почивка, по същата наклонена дъска, конникът и конят слизат на земята.

http://bg-history.info/

[Nordwave]

Първата победа в българското небе

В ранната утрин на 30 септември 1916 г. временно назначеният за началник на Аеропланното училище поручик Манчо Манов получава устна заповед от заместник-инспектора на Инженерните войски. Съдържанието є не е изненада за младия командир на развърнатата край София школа за подготовка на български авиатори. То е свързано с четвъртия по ред опит да се нападне столицата на Царство България по въздуха. Първият е предприет на 17 април и е в отговор на германските бомбардировки над Солун, но не постига целите си поради голямото отдалечение от фронта на базовото полево летище на френската ескадрила F 384. Това налага пребазиране на част от състава и техниката є. На 15 септември 1916 г. в 6,20 ч. четири Farman F40, пилотирани от френски екипажи, последователно и на малки интервали от време излитат от площадка край Солун. В машината на водача са поручиците Ноел и Лесер.
Те прелитат билото над Беласица с почти северен курс и се насочват към София, където в 8,40 ч. хвърлят пет бомби, една от които пада близо до двореца (според доклада на екипажа). Другите три самолета също достигат целта си, но тъй като бойният товар е по-голям от разумното за полет на такова отдалечение, летците продължават към румънска територия. Първите две машини кацат край Букурещ, а другите - до Турну Мъгуреле. На 28 септември отново френски екипаж - фелдфебел Аско и бомбардир Буте де Монвел, хвърлят бойния си товар над старопрестолния град Велико Търново и, макар обстрелвани от зенитната артилерия, безнаказано се отдалечават към Румъния.

Френското и сръбското армейско командване, които са в основата на тези рейдове, търсят повече моралния ефект, отколкото нанасянето на поражения по обекти с военен характер. Голямата отдалеченост на опорния пункт на маршрута лишава от възможност екипажите на двукрилите фармани да подкачват от двете страни на гондолата голямо количество бомби. Обикновено те се ограничават до не повече от пет 7,5 или 8,5-килограмови боеприпаса. Когато основната задача е разузнаване от въздуха, приема се за нормално използването на две бомби Cooper от 11 кг. Разбира се, бойният товар включва и 8-мм картечница Hotchkiss. Нейното тегло в заредено положение е 12,25 килограма и също значително натоварва бързо износващите се двигатели Renault от 160 к.с. Оръжието е желан спътник на летците. С него те разчитат да отговорят адекватно на всяко противодействие във въздуха, независимо че фарманите са изпели лебедовата си песен и на Западния фронт отдавна не ги смятат за основен боен самолет. На Балканите обаче те и модифицираните им варианти F41 все още са актуални, без да отстъпват по летателно-тактически характеристики на намиращите се на въоръжение самолети в развърнатите от германците авиоотряди и превъзхождащи българските L.V.G. C-II по скорост, таван, скороподемност и боен товар. Затова и летците, поели курс към българската столица, макар и предупредени за изтребители Fokker Е80/E-III на летището северно от града, летят с чувството за недосегаемост. Максималната скорост на германските моноплани, добили страховита слава в боевете на френско-германския фронт в края на 1915 г. и началото на 1916 г., е само с 5 км/ч по-голяма от тази на Farman F40/41 (141 км/ч срещу 136 км/ч на биплана) и при постигане на изненада прехватът е почти невъзможен.

На това разчита и смесеният екипаж на Farman F41, заводски номер 3185. В гондолата на биплана са капрал-пилот Морис Роабл и наблюдател-стрелец поручик Бранко Наумович от ескадрила F384. За първи път сръбски офицер взема участие в подобна мисия, което е компромис от френска страна, имайки предвид трудността на задачата - да се хвърлят две 11-килограмови авиобомби Cooper над войсковите складове и работилници в летищния район на столицата и да се разузнаят позициите на батареите за противовъздушна отбрана на града.

Капрал Роабл набира височина 3000 м и с крейсерска скорост от 120 км/ч поема западно от поречието на р. Струма. В същото време на Божурище пристига и първото съобщение за противниково влитане. В 8,45 ч. от щаба на въздушната отбрана предупреждават, че вражеският биплан е прелетял Крива ливада и се насочва към Горна Джумая (дн. Благоевград). На разположение на поручик Манов са два изправни изтребителя, два самолета L.V.G. C-II и няколко подготвени за полети скоро доставени Albatros C III. След подадения сигнал за тревога първи излита фелдфебел Вагнер. Неговият фокер се отделя от земята в 8,52 ч. Три минути по-късно излита поручик Първанов с втория фокер, а след още две във въздуха са фелдфебел Шулц с наблюдател подпоручик Узунов като екипаж на една от учебните машини L.V.G. В 9,00 ч. започва засилване втори самолет L.V.G., пилотиран от поручик Манов с наблюдател подпоручик Ченков. И четирите аероплана набират височина в посока юг-югоизток, каквито са предварителните указания за вероятната посока на противниковия самолет. В 9,15 ч. българските и германските летци наблюдават разривите на зенитните снаряди откъм Орхание (дн. Ботевград) и малко след това забелязват и целта. Тя лети 500 м над тях, снарядите се пръскат все по-близо и екипажът не спира да маневрира, което забавя постъпателната скорост на полета на фармана.

Фокерът на поручик Първанов пръв започва маньовър за заемане на изгодна позиция за атака от задна полусфера. За да отвлече вниманието на противника, подпоручик Ченков открива огън със своята Madsen. Поручик Наумович бърза да отговори, като се стреми да използва качествата на модерното си стрелково въоръжение и новите боеприпаси тип "D" със значително подобрена балистика на куршума. Картечницата дава възможност да се обстрелва прицелно неприятелят от дистанции над 700 м. Престрелката между бипланите улеснява поручик Първанов да достигне на 150 м от неприятеля, но липсата на достатъчно височина и скорост пречат за успеха на атаката. Фелдфебел Шулц насочва тромавия си апарат срещу фармана и подпоручик Узунов успява да изстреля 25 куршума по него. В това време атакува и изтребителят на фелдфебел Вагнер. След неговата стрелба неприятелският апарат хвърля напосоки двете авиобомби с явното намерение да се освободи от тях и завива към Искърското дефиле в посока на Курило. Двата фокера го следват неотлъчно. L.V.G. C-II са с по-малка скорост от френския апарат и участието им в боя приключва. В 9,45 ч. бипланите кацат на Божурище и екипажите им се включват в числото на чакащите за известия от развръзката на тази първа по рода си битка в историята на българската държава.

Фокерите започват все по-яростно да атакуват неприятеля, след като той намалява височината си. Стрелбата се води откъм задната му, незащитена полусфера, откъдето не може да се използва стрелковото въоръжение поради опасността да се засегне собственият двигател, витлото и множеството тяги и опори. Българинът е по-напористият и се сближава до дистанции от 50 м. Германецът стреля от 100-150 м. След поредната атака фарманът полита надясно и увеличава темпа на снижение. Фелдфебел Вагнер минава встрани, за да следи за действията на вражеския пилот. Отначало той добре се справя с управлението на надупчената машина, въпреки че след нея се точи сребриста струйка от пробития резервоар. Личат и многото поражения по кормилата и тягите за управление, някои от които са напълно прекъснати. Доста са пострадали опашните вертикални плоскости. Двигателят също е повреден и като че ли се готви да спре, защото витлото устремно забавя своето въртене. Българският офицер явно не вярва, че с противника е свършено и отново се впуска в атака. Води стрелбата от упор и това слага край на боя. До височина 20 м изранената машина все още се подчинява на командите на капрал Роабл, който се бори за своя и за живота на сърбина пред него. След това фарманът се разпада. Първа се отделя гондолата и от 8 м се стоварва на земята. За миг останалата част от конструкцията продължава напред, но при нарушената балансировка също се завърта безцелно и се забива в насечения терен на Балкана, на 45 км северно от София. Германският пилот завива към летище Божурище и маха с ръка на поручик Първанов. Той обаче продължава да снижава и каца на малка полянка близо до отломките на френския апарат.

Фокерът на фелдфебел Вагнер опира тревистия грунт на летището в 10,10 ч. и пилотът докладва на поручик Манов за случилото се. Двамата решават, че дългът им изисква да се притекат на помощ на поручик Първанов. Най-бързият начин, разбира се, е по въздуха. Подръка се оказва подготвен за тренировъчни полети Albatros C-III. След излитането той поема към Своге и кръжи над района на падането, търсейки подходяща площадка за кацане. Избраното място се оказва доста каменисто и албатросът капотира, чупи витлото си, но за сметка на това летците виждат твърде спокойна картина - поручик Първанов, жив и невредим, държи в ръцете си явно доброволно предаденото оръжие на доскорошните си неприятели. Те са се отървали само с контузии и се оказват доста словоохотливи. Макар и в плен, все пак са живи.

При огледа на мястото на падането набързо назначената комисия от Щаба на Действащата армия констатира, че апаратът Farman F41 е напълно разрушен. По него преброяват 132 пробойни от куршуми. Пораженията по фокера на фелдфебел Вагнер са седем пробойни. На биплана на поручик Манов са открити две. Изтребителят на поручик Марко Първанов е незасегнат. Общият разход на боеприпаси от българска страна е 1045. Фелдфебел Вагнер изстрелва целия си боен комплект от 500 патрона, поручик Първанов - 400 патрона, подпоручик Ченков - 120 и подпоручик Узунов - 25.

След обстоен медицински преглед в армейската болница пленените летци са нахранени и изпратени в Комендантското управление. Така приключва този знаменателен за българската изтребителна авиация двубой. Случаят предоставя за първи път шанса тя да бъде кръстена в огъня на въздушното противоборство. Динамиката и ожесточението на въздушния бой над София са описани и в спомените на капрал Роабл, където той обявява, че се е сражавал с осмина фрицове и българи.

Димитър НЕДЯЛКОВ

Повече от година противникът избягва София

Заплахата за българската столица и за стратегическите обекти в дълбочина на територията на Царство България остава. Основната причина е липсата на подходящи летателни апарати за въоръжаване на планираните за развръщане подразделения. В края на 1916 г. българската военнотехническа делегация, изпратена в Германия, настоятелно поставя въпроса за доставката на десет изтребителни самолета от типа Halbeschtadt: осем за двете аеропланни отделения на Македонския фронт и два за допълване бойния потенциал на бързо остаряващите фокери за отбраната на София. Усилията са напразни и делегацията се завръща само с 18-те бойни и 8 учебни Albatros C-III. Те са и най-модерните и скоростни самолети, с които разполага българската авиация. Ето защо с нарочна заповед на командира на Въздухоплавателната дружина (като едновременно се изпълняват основните задължения) за прикритието на българската столица са заделени два албатроса с пилоти началника на Аеропланното училище капитан Симеон Петров и нещатния инструктор (командирован от Първо аеропланно отделение) подпоручик Христо Димитров. Със същите задължения са натоварени началникът на Аеропланното депо капитан Димитър Сакеларов с Otto C-I и един от германските инструктори с моноплан Fokker E80/E-III. Тези минимални сили, съвместно с 18-те зенитни разчета и 11-те картечни поста, представляват ядрото на противовъздушната отбрана на София. За щастие след свалянето на злополучния фарман повече от година съглашенските летци не се решават да прелитат над града.

http://bg-history.info/

[Nordwave]

,,...за войнската чест и за славата на бойното знаме"
(част от военната клетва)

Историческият факт че никоя страна в света не може да се похвали с пленено българско бойно знаме е един от първите поводи за гордост, който всеки българин ще посочи. Действително няма военен музей по света, който да има трофейно българско знаме.
В същото време в софийския военноисторически музей са изложени 62 пленени бойни знамена на всички армии, които са имали нещастието да воюват срещу българската. Тази българска военна гордост се е превърнала в клише, но много от днешните българи, особено неслужилите не познават в дълбчина символиката на знамето и нямат представа, защо един предмет е толкова ценен и по – важен от човешкия живот.



Знамето – символика и статут

"Във всякой един полк има по една военна святиня, от която, освен Князя, няма по-висок никой. Както на святата икона всякой си снема шапката и се кръсти, така също и на тая святиня всякой военний, макар че бил той даже и Княжеский син, отдава чест. Тая святиня се изнася при войските и се отнася за пазенето й всякога с почест и музика.

Тая именно святиня е знамето. Знамето е направено от копринен плат, прикован на едно дръвце. На знамето има три изображения: кръст, който означава Вярата, лев, който означава Отечеството, и Княжеский вензел, който ни напомнюва за Н. Ц. Височество Князя.

Както кръстът или иконата, като изображава лика на самия Спасител, ни напомнюват за Господа, за Неговите страдания и Неговите поучения към народа и тия напомнювания ни карат да си възнесем ума и сърдцето към Бога, карат ни да се позамислим за нашите грехове и нашите длъжности, като същевременно ни дават сила и добър живот – така също и знамето, като изображава на себе си с кръста – Вярата, с лева – Отечеството и с Вензела – Н. Ц. Височество, съединява всичко това в себе си, за да ни припомни наший дълг, нашата клетва – да умрем за Вярата, Княза и Отечеството.

Ето защо всякой войник е длъжен да пази знамето, във време на сражението, до последната си капка кръв; докато има жив войник от полка, не трябва да се остави знамето да попадне в ръцете на противника: да се остави знамето да попадне в неприятелски ръце, е голям срам за частта (полка), която не e можала да го запази."

Из: ,,Ръководство на унтер-офицерите в пехотата". Наредил: майор М. Иванов, (одобрено от учебното бюро), първо издание, София, 1892 г

Няма военослужещ, който да не е възпитаван, че знамето е светиня. Но обикновено съвременният воин осмисля тази идея чрез светските морални представи за святост, свързана с мъжество, доблест и бойна слава. Това несъмнено е правилно, но далеч не изчерпателно. Защото идеята, че знамето е светиня, има своя много по-дълбок, духовен смисъл според православната традиция.  В православният свят бойното знаме е светиня, защото върху него са изобразени свещени християнски символи - Христовия кръст, ликове на светци или думи от Светото писание . Знамето е светиня и защото над него е извършен обредът на освещаването, то се връчва на полка като Божие благословение над войнското братство. Това осветено знаме е едновременно залог за вярата на войника в Бога и за верността му към бойните другари, народа и родината. Знамето е светиня, защото олицетворява самия Бог. Затова войнската клетва се изрича пред знамето и завършва с целувка на последното и кръстен знак, точно както минаването под Светата плащеница на Разпети Петък. Подобно на Бога, който е винаги с нас, знамето съпътства воините във всички важни моменти - както в бой, така и в мирни дни. Знамето олицетворява Бог пред полка и полка пред Бог. Ако знамето бъде пленено, полкът се разформирова, той не може да продължи да съществува.  На дръжката на всяко знаме  има гривни, на които пише на кого и кога е връчено. Когато полкът се смени, се добавя нова гривна.
Когато по някакви причини няма  как да се извърши молебен за дадена войскова част, той е отслужван пред бойното и знаме. Затова православната църква сравнява бойното знаме със свещена хоругва - бойната светиня съединява около себе си в едно цяло воините от един полк, подобно на вярващите, които в църквата се събират около Божият образ .

Първите бойни знамена на младата българска държава са по руски образец - от двете им страни е изобразен кръст с изправен лъв в средата и надписа "С нами Бог" ("С нас е Бог!"). Тази християнска символика се запазва върху бойните ни знамена чак до 1950 г. По този армейски образец думите "С нами Бог!" са изписвани върху знамената на някои чети, участвали в Съединението (1885 г.) и на доброволчески дружини по време на Балканската война (1912-1913 г.). Бродираните върху старите бойни знамена думи "Бог с нами!" или "С нами Бог!" са заимствани от старинните църковни текстове на т. нар. "Голямо повечерие", което се отслужва по време на Великия пост: "С нас е Бог, разберете, народи, и се покорете, защото с нас е Бог!... Могъщи, покорете се, защото с нас е Бог! И ако закрепнете, пак ще бъдете победени, защото с нас е Бог!" Както вярващите призовават Божието присъствие и помощ, за да се очистят от греховете по време на Великия пост, така и православните воини влизали в бой с възгласа: "С нами Бог". Конните полкове имат по-малки, квадратни знамена - т.нар. щандарт.
2. Спасяването на българските бойни знамена

България е губила войни. Българската армия е губила битки.  Български полкове са били разбивани обграждани и пленявани и държани като заложници 14 – пъти. Но нито едно от полковите знамена не е попадало в ръцете на врага. Всички те, до едно са спасени от български офицери и подофицери, които с риск за живота си са намирали начин да ги занесат до София. Днес всички тези знамена са си на мястото – в Националния военноисторически музей:

6-ти пехотен търновски полк;
1-ви пехотен софийски полк;
25-ти пехотен драгомански полк;
42-ри пехотен полк;
3-ти пехотен бдински полк;
15-ти пехотен ломски полк;
51-ви пехотен полк;
52-ри пехотен полк;
19-ти пехотен шуменски полк;
35-ти пехотен врачански полк

36-ти пехотен козлодуйски полк;
8-ми пехотен приморски полк;
27-ми пехотен чепински полк
9-ти пехотен пловдивски полк

Когато си военопленник, военните закони са безмилостни и еднозначни – съхранението на знаме е равностойно ,,престъпление" на съхранението на оръжие и се наказва по един начин – разстрел на място. Въпреки това българските офицери във военопленническите лагери увиват знамената под дрехите си, предават си ги от един на друг и така ги съхраняват с месеци, в очакване на удобен миг да избягат и понякога жертвайки живота на неколцина, с цената на това един да успее да достигне България.

Със заповед № 67/30.03.1922 г. министърът на войната утвърждава учредяването на специален металически ,,Знак за спасяване на знаме" за онези офицери и войници, които са спасили през войната 1915–1918 г. знамена. За спасените знамена е учредена ,,Възпоменателна гривна" с изписани на нея имената на спасителите.

Спасяване на знамето на 15-и Ломски пехотен полк

Петнадесети Ломски пехотен полк (1889–1944 г.) се формира във Видин с Указ № 11/1889 г. от 2-ра и 3-а дружина на 3-и Бдински пех. полк и приема знамето на 9-а пехотна дружина.  Под него полкът участва в Балканските войни при Люлебургаз, Тюркбей, Кумбургаз, при атаката на чаталджанската позиция, Айвали, Долна махала. В Първата световна война полкът се бие под знамето си при Стойково бърдо и завладяването на Зайчар, в боя при Чеган и Червената стена, където е убит командирът на полка полк. Стефан Илиев. Неговото място заема полк. Васил Шишков.

Съгласно сключената конвенция през септември 1918 г. полкът остава в заложничество. Полк. Шишков започва да крои планове, как да спаси знамето и воинската чест на полка.  През нощта на 3 срещу 4 октомври заедно с подполк. Христо Младенов свалят знамето и приборите, обвиват около дръжката мушама, на мястото на лъвчето слагат китка и прибират фалшивото ,,знаме" в калъфа. Слагат знамето в картечно сандъче, отиват в една нива с единично дърво, правят скица на местността и  заравят бойното знаме на полка. Връщат се призори. Сутринта полк. Шишков строява личния състав и прави лъжливо демонстративно изгаряне на знамето. На 4 октомври полкът тръгва за сдаване и след претърсване се установяват на пленнически лагер в южните части на Скопие под охрана на французите.  Успокоен, че вече няма да ги претърсват, полк. Шишков осигурява открит лист на двама офицери – кап.  Петко Капитанов от София и поруч. Страхил Митев от Лом, под предлог да напътстват колата, която кара хляб за полка, с цел да изровят знамето и да го донесат. Двамата се справят с поставената задача. В лагера приборите на знамето – лъвчето и гривната, остават в кап. Капитанов, който заедно с фелдф. Доно Велков ги укрива. Знамето се крие посменно под ризите на полк. Шишков и подполк. Младенов. От топлината  боите излизат на ризите им, затова ушиват възглавница. Тя се пази денонощно. Офицерите крият знамето до 6 февруари 1919 г., когато успяват да го предадат на полк. Йосиф Петров, свръзка при френското главно командване в Солун, комуто е разрешено да посети лагера Полк. Шишков  му предава рапорт до Военното министерство и го моли с една условна тайна дума да му съобщи, че пратката е доставена. Полк. Петров пристига със знамето на 7 февруари 1919 г. в гр. Солун. За нещастие генерал Франше Д' Епре му съобщава, че главната квартира се мести в Цариград и той трябва да го придружи по море. За да отклони съвместното пътуване заедно със знамето, полк. Петров под предлог, че страда от морска болест, иска разрешение да пътува с влак. По телефона съобщава на началник-щаба на 10-а дивизия в Гюмюрджина да излезе на гарата, да причака Солунския влак и да се срещне с него. Срещата с полк.  Вълков, бивш военен министър, се осъществява в една опушена стая на гарата. Полк. Петров с отдаване на чест му казва: ,,Господин полковник, предавам Ви знамето на 15-и Ломски пехотен полк с молба да го предадете във Военното министерство в София". След това полк. Петров отпътува за Цариград, а полк. Вълков предава знамето във Военното министерство.
Спасяване на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк

След отстъплението на българските войски при Добро поле през септември 1918 г. едно от унизителните условия, които победителите налагат на родината ни, е цели войскови поделения да останат заложници на Антантата. Тази тежка участ застига и 19-и пехотен Шуменски полк в състав от 3431 воини, чийто командир е подполковник Марин Куцаров.
Според разпореждане на командването на Антантата цялото въоръжение и бойното знаме на полка следва да се предадат в плен. Подполковник Марин Куцаров е поставен пред неимоверно изпитание. Като боен командир, участник вече в три войни, той взема бързо и смело решение: оръжието да бъде предадено без съпротива на представителите на Антантата, ала полковото знаме, което съхранява лично, на всяка цена трябва да бъде запазено. Но как?

Съгласно заповедта на командира, в мъгливата утрин на 6 октомври 1918 г. съставът на 19-и пехотен Шуменски полк е построен в каре пред клада буйно горящи дърва. Застанал до знаменосеца със знамето, поставено в калъф, подполковник Куцаров се вглежда в смълчания строй и изрича следните паметни думи:
– Господа офицери, подофицери и войници! Братя мои! Благодаря ви за героизма и победите в боя. Благодаря ви, защото на бойното поле България не бе победена. Но сега народът ни е в беда. В беда сме и ние, но сме живи. А щом сме живи, поне с част от бедата може да се справим. Днес ние сме заставени да предадем нашето оръжие на противника. Ще го предадем, нямаме възможност да се съпротивляваме. Заложници сме. Но противникът е ненаситен. Той иска не само оръжието, но и полковата светиня – бойното знаме, знамето на нашите победи, знамето на полковата чест, знамето на родината. Това е бедата, с която трябва да се справим. Да спасим знамето! Това е нашето клетвено задължение. Дори да останем без него, то не бива да попада в чужди ръце, не трябва да бъде опозорено. Допуснем ли това, то ще бъде най-голямото престъпление пред родината. Като командир аз нося най-голямата отговорност за това. И аз реших, реших – повтаря той – знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено...

Подполковник Куцаров подава команда: ,,Мирно! За знамето, за почест!". Войнишкият строй изпълнява командата безупречно дружно. Командирът взема от объркания знаменосец полковата светиня. Издига я високо, за да я видят всички. Коленичи пред кладата и поставя знамето в буйния огън, чиито пламъци бързо го поглъщат. Изправя се, застава мирно и отдава чест.
Вечерта подполковник Куцаров записва в личния си дневник: ,,6 октомври 1918 г.... Съобщих твърдото си решение то [знамето – бел. съст.] да бъде изгорено... Явиха се доблестни офицери, подофицери и войници, които се кълняха в най-милото, най-драгото си, в честта на семейството си и молеха да им се даде по едно парче от знамето с обещание, че те ще го предадат в полка в гр. Разград. След отдаване на необходимите почести аз сам хвърлих знамето в огъня... Големият огън в най-скоро време превърна всичко в пепел".

На 8 октомври 1918 г. 19-и пехотен Шуменски полк официално преминава под френско командване, на гръцка територия. Тогава един гръцки капитан ще попита на сносен български език: ,,Защо изгорихте знамето, господин подполковник?". ,,На мое място Вие как бихте постъпили, капитане?" – задава на свой ред въпрос подполковник Куцаров. Капитанът мълчи. Той дори не подозира, че българското знаме, от което се интересува, е скрито по униформата на българския офицер, с когото разговаря.
Но какво всъщност се е случило? Отговор на този въпрос дава сам подполковник Куцаров значително по-късно.

В онази тревожна нощ срещу 6 ноември 1918 г. преди ,,изгарянето" на полковата светиня подполковникът, оставайки сам със знамето, го снема от дръжката, а вместо него увива няколко свои ризи и парчета стари дрехи, върху които отново поставя знаменния калъф. Самото знаме внимателно сгъва под хастара на куртката си, която сутринта облича под шинела. Много дни след това ще крие знамето по този начин или в допълнително дъно на куфара си, което сам изработва – скривалища, които пази в строга тайна. Заради тази тайна командирът спи винаги сам. Където и да се намира, при свои или сред чужди, бойната светиня непременно е с него. Така изминават цели седем месеца до началото на май 1919 г.
Тогава подполковник Куцаров, който е с разклатено здраве още от Балканската война, се разболява по-сериозно. Разрешено му е да напусне пленничеството и да се върне в Шумен.

В Шумен офицерите от щаба на дивизията, убедени във версията за ,,изгарянето" на полковото знаме, посрещат подполковника все пак сърдечно, някои от тях обаче подхвърлят двусмислени реплики. Когато подполковник Куцаров се явява на рапорт при командира на дивизията, последният му казва, без да го погледне: ,,Разбрах, че си се върнал. Но дали за теб ще има място в дивизията, не знам". И не изчакал опита на Куцаров да реагира, командирът на дивизията отронва: ,,Вместо да изгориш знамето или след като го изгори, не намери ли пистолет поне с един патрон в цевта, та да избягаш от позора?". Подполковник Куцаров си отдъхва. Мълчаливо разкопчава куртката си, под която се вижда бойното знаме. Тирадата от обвинения мигновено секва. Двамата командири се прегръщат. Канцеларията бързо се изпълва с офицери. Едва сега подполковник Куцаров разкрива истината за съдбата на знамето. И споделя: ,,Но ние имаме чудесни командири и бойци. Имаше някои от тях, които разбраха, че знамето не беше изгорено, но са мълчали, мълчали са дори и пред мен, за да го запазят, а мен да не тревожат. А аз само в дневника си отбелязах, че не знамето, а само калъфа и неговата дръжка хвърлих в огъня. Благодарение на това, сега то е тук. Нося и лъвчето, което също бях снел...".




Новината за необикновеното спасяване на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк се разнася по всички поделения в гарнизона. Множество офицери, войници и граждани се събират в центъра на Шумен, пред Гарнизонния военен клуб. На челно място сред тях е подполковник Куцаров със знамето в ръце. Всички викат ,,ура". Неколцина подофицери и войници вдигат подполковник Куцаров на раменете си и последвани от множеството, го понасят по бул. ,,Славянски" чак до помещенията на 10-и конен полк и обратно. Войниците пеят националния химн ,,Шуми Марица" и марша на 4-та Преславска дивизия ,,Ечи, ти наш Балкан". Подполковник Куцаров, стъпил здраво на войнишките рамене, аплодиран от гражданите, развява над главите на множеството спасеното бойно знаме.



В знак на признание за проявения героизъм при спасяването от плен на полковото знаме подполковник Куцаров отново е награден с орден ,,За храброст", а през 1924 г. – и с новоучредения специален знак ,,За спасяване на знаме".





Днес клетвата най-често се извършва не пред полковото бойно знаме, а пред националното. Полковото знаме стои в специална ниша в батальона и до него денонощно има часови - в разчета традиционно това е пост N1. По устав  във всяко военно поделение на БА националното знаме се издига при сутрешна и се снема след вечерна проверка, винаги с изпълнение на националния химн и команда "мирно" (ако личния състав е с оръжие, "за почест") . През нощните часове, когато знамето е снето, в поделението не се отдава чест и не се движи със строева крачка.

https://edinzavet.wordpress.com/2008/02/02/znameto/

[Hatshepsut]

Атанас ИЛЕВ

В корабните журнали малко е записано за тях, малко са и историческите извори. Живата памет обаче е разказвала по кораби и на брега за подвизите на българските моряци. Отправяйки поглед към бъдещето, трябва да се опираме и гордеем с миналото и да съхраним героите в сърцата си. Навеки!
Когато през 1912 г. нашите войски се насочиха на юг, за да осъществят националните интереси, Черноморският флот разполагаше с шест 97-тонни торпедоносеца, кръстени със звучните имена: "Летящи", "Шумни", "Строги", "Смели", "Дръзки" и "Храбри", учебния крайцер "Надежда", имаше три плаващи торпедни батареи и 240 френски котвени мини "Соте-Арле". Противникът ни превъзхождаше стократно и за първи път черноморският бряг създаваше тревоги, криеше неизвестни. Именно Балканската война подсказваше необходимостта от модерен и силен флот. Върховното командване отчете незаслуженото му пренебрегване, но пропиляното време трудно се наваксва. За щастие имахме достойни морски офицери, които въпреки рехавата наличност на съвременни плавателни съдове, успяха да подготвят боеспособни екипажи, закърмени с отколешния победен дух, създал безсмъртни епопеи.
Първият успех на моряците ни е в радиоразузнаването. На 2.10.1912 г., три дни преди обявяването на войната, румънският кораб "Принцеса Ана", предвождан от наш миноносец през минния проход, акостира във Варна, за да превози до Цариград турски граждани. Радиотелеграфистите на "Надежда", ръководени от капитан-лейтенант Неделчо Недев, изненадващо засичат кодирано съобщение до турското командване, излъчено от борда на "Принцеса Ана", с координатите на минните заграждения. Оказва се, че този шпионски акт е извършен от двама турски разузнавачи, пътували с румънския кораб. Те са задържани, но за да се запазят добросъседските отношения с Румъния, на "Принцеса Ана" се разрешава да отплава. На следващия ден се променят и разстановките на минните полета.
На 7.10.1912 г. турските крайцери "Меджидие" и "Хамидие" обстрелват Каварна, разрушават митницата и без да бъдат обезпокоявани, се оттеглят. Командването на флота, базирано във Варна, бързо преосмисля обстановката и решава да действа в открито море. За командир на подвижната охрана е назначен капитан II ранг Димитър Добрев, опитен морски специалист с голям боен опит. Като български моряк-доброволец, включен в екипажа на крайцера "Дмитрий Донски" от Втора тихоокеанска руска ескадра, той е участвал в морската битка през 1905 г. при Цушима между флотите на Русия и Япония.
На 7.11.1912 г. от Букурещ се получава секретно донесение, че египетските кораби "Ак-Денис" и "Кара-Денис", натоварени с 80 оръдия и боеприпаси, предназначени за подсилване турската отбрана на Чаталджа, отплават от Кюстенджа, охранявани от броненосеца "Хайредин Барбароса", крайцера "Хамидие" и контра-миноносците "Яр-Хисар" и "Берж-Сатфет". Капитан II ранг Димитър Добрев незабавно свиква командирите на "Летящи", "Смели", "Строги" и "Дръзки" и заповядва още тази нощ конвоят да се пресрещне и атакува. С малките като орехови черупки торпедоносци българските моряци не се колебаят да излязат срещу турските стоманени исполини, подобно нашите четници и въстаници, които с кремъклийки и един черешов топ, готови за саможертва, тръгнаха срещу османската империя.
В 22,25 часа, в килватерен строй и без светлини, отрядът се изнизва през северния минен проход, курс - североизток. Малко след полунощ на безлунната утрин на 8 ноември наблюдателят на водещия торпедоносец забелязва на около 2 мили силуета на военен кораб и веднага докладва. Оказва се, че това е крайцерът "Хамидие". Веднага капитан II ранг Димитър Добрев разпорежда: "Торпедна атака!" Челният "Летящи", обезпокоен да не изпусне крайцера, избързва с торпедния изстрел, но не го улучва. Това е и моментът на откриване на отряда и от турския кораб затрещяват десетки оръдия. Морето закипява, но без да обръщат внимание на убийствения огън, последователно "Смели" и "Строги" атакуват - също неуспешно. Идва ред на последния "Дръзки". Той пресича курса на врага, оставя го от десния борд и при успоредни галсове и дистанция около 100 метра - торпеден залп, адски взрив и успех. Мощното "ура" на екипажа заглушава артилерийската канонада. Гордият "Хамидие" клюмва, на носовата част зейва пробойна, убити са 8 моряци, 32-ма са ранени. Взет на буксир, с кърмата напред, крайцерът е довлечен до Цариград. Светът е изненадан, чуждите специалисти не са очаквали такава изразителна победа на българските моряци.
Командирът на "Дръзки" мичман I ранг Георги Купов и торпедният офицер мичман I ранг Кирил Минков донесоха първия и със стратегическа значимост успех на военния ни флот. Без нито една жертва, само с незначителна дупка на димохода, видна и днес на "Дръзки", застанал кротко на брега край Варна като исторически експонат. Командващият Трета армия генерал Радко Димитриев изпраща благодарствена телеграма до морските герои и лично до капитан II ранг Димитър Добрев. Морското поражение над "Хамидие" действа съкрушително на турското командване. То се принуждава да отдалечи транспортните конвои от нашите брегове. Това поражение ускорява подписването на първото споразумение за примирие в село Плая на 23.11.1912 г.
Плод на безпределна обич към родината е подвигът на капитан-лейтенант Евстати Винаров. Енергичен и добре подготвен морски офицер, изготвил през 1905 г. чертежните планове на първата българска мина. Командването на флота познава неговите качества и го назначава за началник на морските служби на Бяло море и на Мраморно море. Внася ред в пограничните служби и с моторници и ветроходи снабдява с хитри ходове крайбрежните поделения с храни и муниции. Безсилен е обаче срещу турския броненосец "Тургут-рейс", застанал на котва на около 4 мили от брега на Мраморно море, срещу десния фланг на нашата армия, укрепена на Чаталджа. Ден и нощ с канонаден огън той разравя войнишките землянки и окопи. Командирът на Втора армия генерал Стилиян Ковачев разставя на брегови позиции една планинска батарея, но изстреляните снаряди цопват пред броненосеца, даже не го обливат с пръски. На капитан-лейтенант Евстати Винаров хрумва смелата идея да торпилира досадника. Давид излиза срещу Голиат! От командването изисква само една-единствена помощ и нищо повече - да му се доставят две 380-мм торпеда. Молбата му се изпълнява и на 9.03.1913 г. те пристигат в Шаркьой - малко пристанище на Мраморно море. Междувременно в беломорското пристанище Карачели той е преоборудвал една моторница в импровизиран торпедоносец. "Дарданелите"се контролираха от турците и прехвърлянето на примитивния боен кораб в Шаркьой се осъществява по суша. Теглена от волска кола, моторница и моряци без море, шляпат в кал, вместо вълни-възвишения. Полагат се неимоверни усилия и на 13.03 1913 г., когато пада и Одрин, торпедоносецът е вече в определената база на атака - Шаркьой. Извършен е величествен подвиг, но българското племе е готово на чудеса, за да защити свещените земи на дедите ни. Торпилирането на "Тургут-рейс" се планира на 15.03.1913 г. около полунощ. Горивото на моторницата обаче закъснява и то се осуетява. Както се казва, на война като на война. На следващия ден времето се влошава, броненосецът сменя котвената си стоянка и атаката отново се отлага. За да се изпреварят нови изненади и капризи на времето, взима се решение тя да се осъществи незабавно след подобряването на метеорологичната обстановка. Бурята затихва едва в края на март и върховният момент настъпва. В ранните часове на 1.04.1913 г. врагът трябва да се накаже. Сигурен в успеха си, капитан-лейтенант Евстати Винаров си представяше как торпедата покосяват нахалния "Тургут-рейс" и той бързо се пречупва, оръдията му заглъхват и потъва във водната паст. Правят се последни оглеждания на пусковите механизми. Настъпва виолетовият здрач и когато той се предава на звездната нощ, моряците изкачат на палубата на торпедоносеца в очакване на командата: "Снемаме от вързала", следва: "Пълен напред", доближаване до броненосеца, залп - и победа. Съдбата обаче поднася нова, последна изненада. Телеграфът изненадващо иззвънява и ниже съобщението: "От 1 април т.г. военните действия между България и Турция се прекратяват..." Примитивният торпедоносец, останал и без име, не отплава, не провежда победния залп. Капитан-лейтенант Евстати Винаров измънква "жалко" и като дисциплиниран български морски офицер изпълнява заповедта. Все пак беше щастлив. Беше дошъл мирът... Една волна чайка се стрелва към него, крясва и за първи път той проследява дирята й към вечно бягащия хоризонт.

[Hatshepsut]

Български бункер от Първата световна война, запазен над град Дойран, е влязъл в английските военни учебници по история. Това разказа Георги Демирджиев от Дойран (на първата снимка), пред участниците във втората част на похода, посветен на 90 години от края на Първата световна война, предаде репортер на Агенция "Фокус". Позициите над Дойран походниците достигнаха около 30 минути след началото на похода. На мястото е сложена основа за паметна плоча, където троянци, наследници на 34-и Троянски полк, искат да поставят. За това обаче разрешение от македонската държава още не е получено. Над Дойран са се сражавали 34-и Троянски полк, 33-и свищовски полк и 9-а Плевенска пехотна дивизия. Българските войски напускат тези позиции без да са победени, когато вече са известени за пробива на Антантата на Добро поле и вместо да преминат в настъпление, трябва да отстъпят заеманите от тях позиции. Бункерът над града представлява интерес и за чужди туристи, предимно англичани. Дойран е побратимен с Община Троян от България, благодарение на дейността на българския посланик в Скопие Михо Михов.
Участниците в похода срещнаха случайно Георги Демирджиев със стадо крави по пътя към позициите над града.
Публикуваме част от разказа му, като автентичният език е запазен, доколкото е възможно.

Георги Демирджиев от Дойран:
(...) Българите са имали картечници на първа огнева линия над Дойран, на всеки десет метра. Артилерията е била на втората огнева линия – до Кала тепе.
И англичаните са имали слабости. Ови не могат многу да се похвалат от ова война. Българите са ги събирали умрелите. Примирие се дава, и си ги събират. Они – не. Така са ги оставували. А кога дойдат българите, ги пукали. Цела година лешовете са стояли там – така со все торби, со все пушка, со все глави... Все е било. Мой дедо е бил мрътва стража – с един пищов и една торба. Он е ранен в ногата. Нокье (бел.ред. - нощем) са одили по нивната посевина (бел.ред. нива), откъде събирали ножници, събирали новини, писмьа, в торбиците и ги носили в щаба. Щабът бил у Фурка, на генерал Ваза (бел. ред. село Фурка, Дойранско, ген. Владимир Вазов). Со девета плевенска дивизия е бил той тук, он е Плевен. Английските книги така укажуват, яз не знам. Ей овой бункер е сликан (бел.ред. сниман) по нивните книги, в нивната литература, яз имам книга. Окопите на българите били градени смислени. Германски инженери имало и били смислени, во вид на вълчеви капани, така наричани. Видите дека траншеите водят во вака и онака, един обръч стоварят. И ги напускат тия, англизите да влезет вътре во обръча, после ги подберат от вси страни. И все на нож са ги трепали тука. Откъде яз го знам? Яз съм малко по-стар, но не съм толкоз стар, и бил съм разговарял со три борци. От нив, мойот дедо е пръв що ми е говорил, он е бил тука на фронта; един от Фурка – Тоше Кариянов, он е бил войник тука, един от Прилеп, артелерист на то там рид бил, и един от Берово. Случайно този от Берово ме пита: ,,От дека си?", викам: ,,От Дойран". ,,Дойран? Леле, леле, леле, леле...". ,,Що бе дедо?", ,,Ич да не ти сборувам. Яз бех войник там.". Многу тежко е било.
Споменикът е поставен на погрешно място, той е нелегално поставен. Ей на оня рид тамо – тамо има бугарски гроб. Тай гроб имаше мермерна плоча допреди 50 години. Пишеше ,,майор Маньолов". Арно, ама диви копачи на злато, бъркат злато, тамо, вамо, копаят целия и плочата де факто няма вече, и за пато целия он си е разкопан. Тия копачи имаше един българин, он дойде тука, он ги водеше и ги залъжа сите... Вика: ,,Вие мислите, я ви лъжем? Не ви лъжем", изкара от джеба две – три лири, вика: ,,Я, я така", и тук ония се фатили да копат и тоя гроб го докопаа целиот". Да видете во историята – майор Маньолов откъде е и що е. Неговата майка и татко после неговата смърт дойдоа и го издигаа тойо гроб тука. Он казал: ,,Аз не се повлечам от фронто. Ако требе – нека погина, още некой англичанин ще утрепам". Арно, ама кога войската остъпваше целата, он отиде сам да се бие, що е бил неговият повод, не знам точно да ви кажем, но он е утепан и е паднал тамо. И тука дойдеа майка му и татко му, и още борци, негови колеги дойдеа да кажат местото и казаа – тука доле има бункер со седем български войници затрупани, не можахме да ги откопаме, со вси пушки, со все всичко така останаа во натре.
Горе на Круша планина английците имаа балон, изработен балон. Отгоре се посматраше фронто – как оди и що оди. На сите страни беа по-съвършани английците – со аероплани се водеше войната. Беа следени българите на всякоя крачка – що правят, дека одят. Нищо не моеше да биде скриено, все беа на отворено.
Ние сме вадали пушки, бомби, муниции. Все до `52 - `53-а година пушките беа отлични, беа разработени тука, яз разработаах пушките и пукахме со тия пушки. Сега веке не знам дали е тая муниция изправна.
Денка КАЦАРСКА

Агенция "Фокус" припомня:
През Първата световна война през 1916, 1917 и 1918, съглашенските войски правят пет опита да пробият българската отбрана при Дойран, като и петте завършват с неуспех на Антантата и огромни жертви. Особено тежка и кръвопролитна е последната Дойранска битка през септември 1918 година, когато българската Девета пехотна плевенска дивизия, под командването на генерал Владимир Вазов, отблъсква настъплението на четири английски и две гръцки дивизии.
В боевете през Първата световна война целият град Дойран е почти напълно разрушен от съглашенската артилерия и по-голямата част от населението му се изселва в България. В София бежанците от Дойран основават квартал ,,Света Троица", част от район ,,Илинден". В днешната Община Каолиново, Шуменско, е основано село Дойранци.

За това сражение историческите извори посочват:
... Антантата е съсредоточила големи военни сили край Дойран: четири английски, две гръцки и една френска дивизия. От страна на Централните сили тук е Девета плевенска дивизия. Артилерийската подготовка започва на 16 септември, като по българските части при Дойран са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови. На 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. От българска страна обстрелът е от артилерията – 220 оръдия, 400 минохвъргачки, 30 000 пушки. ... Българите поддържат толкова плътен огън, че до окопите стигат едва 20 - 30% от атакуващите, а от там ги посрещат със съкрушителна контраатака "на нож". В следващите дни английският ген. Милн праща резерв (23-а английска и гръцката Критска дивизия) в обход през Беласица да опита пробив между 9-а плевенска и 11-а македонска дивизия. Атакуващите са допуснати на петдесет метра и после - избити от упор с картечниците и огнехвъргачки. Последната атака е на 19 септември, също неуспешна като при нея българската артилерия за първи път използва и газови снаряди.
В крайна сметка – Антантата губи 47 000 англичани и 20 000 гърци, като загубите на френската дивизия са неизвестни. Пленени са 558 английски войници и офицери. От българска страна има 494 убити и 1208 ранени.
Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно: "Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете... Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж".
Английският премиер Лойд-Джордж пише по-късно: "В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран".
През 1936 г. в Лондон се организира честване за края на войната. От българска страна делегацията ръководи ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: ,,Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!".

www.focus-news.net

[Nordwave]

Генерал Владимир Вазов. Художник: Стефан Йорданов

В началото на септември 1918 г. близо милионната Българска армия заема фронт от Орфанския залив на Бяло море до Елбасан в Албания. Дванадесет дивизии заемат равномерно шестстотинте километра окопи и блиндажи. Резерви няма. Храната за нашите войски е оскъдна, дажбите намаляват всеки месец. Мисълта за крайна победа отдавна е напуснала българското общество. Въпросът е как да се спечелят изгодни следвоенни условия за бъдещето на страната. Всички особено се боят от окупация на страната от войски на съседите - Румъния, Сърбия и Гърция. Румънският политически елит иска всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия - до Места и Искър.
От тази смъртна опасност България ще бъде спасена от една своя дивизия. Девета плевенска. В един момент, когато целият фронт рухва, а в тила избухва метеж, тридесет и четири хиляди и петстотин български мъже от Плевен, Ловеч, Троян и техните околии ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в историята й до този момент. И ще принудят Съглашението да бъде по-отстъпчиво на преговорите за примирие.
Генералното настъпление на съглашенските армии в Македония започва в средата на септември. Планът предвижда българската отбрана да бъде разкъсана в два пункта - Добро поле и Дойран. Двете настъпващи колони трябва да се съединят край Скопие и да затворят в "чувал" цялата Българска армия във Вардарска Македония (600 000 бойци).
При Добро поле настъпващите френска и сръбска армия успяват да изтласкат след тридневна епична битка трите български полка. Техните генерали обаче с ужас оглеждат оголените си флангове.
Къде са англичаните и гърците?
Англичаните (4 дивизии) и гърците (2 дивизии) са пред дойранските позиции на 9-а плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. По-голямата част от числения им състав и днес е при Дойран - в огромни и красиви военни гробища, посещавани и днес от гръцки и английски роднини на загиналите.
Защото на 17 септември 22-ра и 26-а английска и гръцката Серска дивизия тръгват на щурм срещу българските окопи. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30% от атакуващите. А там ги посрещат с контраатака "на нож".
"В края на деня 22-ра и 26-а дивизия бяха анихилирани", пише в английската военна история. Тоест - напълно унищожени. Гръцката дивизия също.
Англичаните отчаяно пробват да пробият и в следващите два дни. Стопена е още една дивизия. Опитват пробив в стика между 9-а и 11-а македонска дивизия, заела фронта по Беласица с останалите им две дивизии - 23-а английска и гръцката Критска дивизия. Македонците ги пускат на петдесет метра и ги избиват от упор с картечните си роти и с току-що доставените им немски огнехвъргачки. Бойците на двете дивизии измират в адски мъки.
На 20 септември разузнаването на Вазов му докладва, че пред него няма вражески части. Вазов пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун.Не му разрешават, но използват победата, за да изтръгнат точка в споразумението за примирие, подготвяно именно в Солун от българска делегация, водена от Андрей Ляпчев, България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
В края на септември тридесет и четири хиляди бойци на 9-а дивизия, оттеглили се в пълен ред и спечелили най-голямата военна победа в историята ни, маршируват по улиците на Плевен.
През 1935 г. генерал Вазов пристига в Лондон на среща на ветерани от войната. Той е посрещнат от домакините на гара Виктория със сведени в знак на почит и уважение знамена на всички съглашенски полкове, сражавали се при Дойран.

Д-р Божидар ДИМИТРОВ

http://karavelov.blog.bg/viewpost.php?id=51636

[Nordwave]

Атака на българската коница..

На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и до 5-6 септ. след шеметни бойни действия 60 000-на румънска армия е унищожена при крепостта Тутракан. След няколко дни са овладяни Добрич и Силистра, над румънските войски в Добруджа надвисва катастрофа. Тогава Русия като съюзник на Румъния в Антантата й изпраща цяла армия на помощ, която се състои от 2 пехотни и 1 конна дивизия, състоящи се от руснаци; още 1 пехотна дивизия съставена от сърби и хървати живеещи в Русия, а също така и артилерийски корпус. Тези сили са равни на българските, действащи в Добруджа - 3 пехотни и 1 конна дивизия, като заедно с тях се сражават и 1 турска дивизия съставена от слабо обучени сирийски араби, както и 1 германска бригада от 4 дружини. На страната на руската армия обаче се бият и 5 румънски дивизии и 1 конна бригада, артилерийски полкове и картечни роти. Руско-румънските сили са общо 70 дружини срещу 43 български и 19 съюзнически. Флангът на противника е осигурен от огромния руски черноморски флот, съставен от няколко нови броненосеца, десетки крайцери, стотици миноносци, подводници, катери. Артилелерията им покрива едва ли не половин Добруджа. А в морето срещу всичко това ние разполагаме само с 6 остарели миноносеца от типа на "Дръзки".
Сред българското командване е имало и опасения, че някои от войниците може да откажат да се бият срещу освободителите си от 1878 г., но те се оказват напразни. Пламват яростни погранични боеве, паралелно с тях на 5 септ. руската 61-ва дивизия, подпомагана от 6 ескадрона атакува българските позиции край Добрич. Руските ескадрони са избити до крак от атакуващите български батареи. С огромни загуби са отблъснати руските пехотинци. В следващите дни се разразяват боеве по цялата линия от Дунав до Черно Море. Към Добрич руснаците изпращат нови 2 дивизии. Българското командване противопоставя на тях само нестроеви войници - готвачи, санитари и граждански доброволци, въоръжени с пушките на убитите през миналите дни. Тази набързо скалъпена войска атакува на нож с "Ура" руските вериги. Руснаците дочакват удара, но набързо са сметени и след кратък бой побягват назад, кой знае защо също викайки "Ура". Поради това собствените им картечни роти в тила първоначално ги взимат за настъпващи българи...
На 7 септ. в боя влиза и сърбо-хърватската дивизия, която се оказва (поне според генерал Христов) най-коравият противник на Добруджанския фронт.. Тя едва не пробива българските позиции. Налага се конната дивизия на генерал Колев (бесарабски българин) да я удари във фланг и тил. Именно тази конна дивизия става големият герой в тези битки. Със своята бърза и ловка маневреност тя запушва дупки в тила, разкъсва вражески позиции, напада във фланг, или изненадващо налита на походни колони в дълбокия тил. Дори след години всеизвестният германски генерал Гудериан казва: "Учил съм се на танкова война от действията на генерал Колев с конницата му в Добруджа".
След провала при Добрич руско-румънските войски се оттеглят в Северна Добруджа на готовата Кубадинска позиция на няколко километра от линията Кюстенджа-Черна вода. Освободена е Южна Добруджа, отнета ни през 1913 г. Но през пристанището на Кюстенджа руската армия стоварва попълнения, артилерия, казашка конница. На свой ред румънците насочват натам цяла нова армия. След неуспешната атака на Кубадинската позиция (17-19 септ.) българската армия минава временно в отбрана срещу три пъти по-многобройния противник. Руснаците настъпваг на 1 окт. към височините край с. Енгес и Казичи, и българските позиции при Бетаул и Софулар. Цял ден бойците на 3-а армия, неколкократно по-малко от руснаците, отбиват атака след атака. Привечер в контраатака се впуска конницата на ген. Колев и обръща руснаците в паническо бягство. Пак тогава трета румънска армия минава Дунав при Рахово в тила на българите. Двете стоварени румънски дивизии имат срещу себе си две български гранични роти, които се бият цял ден и отстъпват чак късно вечерта. През нощта обаче граничарите внезапно нападат румънците, които не знаят колко малко са нашите, побягват и губят заетите позиции. Сред румънците настава пълно безредие. Мостът им е скъсан от мина и в паниката генералния щаб си връща войските обратно в Румъния.
На 19 окт. 3-та българска армия започва атака на Кубадинските позиции и ги пробива на 21 окт. Единствено руснаците оказват по-сериозна съпротива. Особено страшна е битката при Кубадин, в която 4-та пехотна дивизия се бие "на нож" с руснаците цели 6 часа! Накрая руската дивизия е унищожена, а бойното й знаме пленено. По-късно са пленени и знамената на другите две дивизии (трите флага и днес може да се видят във Военно-историческия музей на България). Преследването на разбитите части става тежко поради проливните дъждове. Макар и разбити руснаците и румънците все още са по-многобройни и ариергардите им се сражават до край. В края на октомври руснаците дори пробват контранастъпление, но атаките им са отбити с огромни загуби. Българските войски остават по-малко, тъй като Първа шопска дивизия вече е преминала Дунав и настъпва към Букурещ. При река Ардисен срещу нея излизат две румънски дивизии. Те са пометени и напълно смазани от шопите, които влизат в Букурещ и превземат румънската столица, организирайки тържествен парад в центъра й за ужас на безпомощните румънци. В този момент България триумфира! Оцелелите руски части се предават на българите и Българо-руския фронт се измества чак по река Серет в Молдова. Но в Русия избухва Февруарската революция и активните бойни действия са прекратени.

[Nordwave]

1915 - България разбива Сърбия с блицкриг

Откъс от документалния филм "Първата световна война"

[Nordwave]

Превземането на Одринската крепост

Честта на един народ не представлява даденост сама по себе си. Тя се създава и укрепва на бойното поле. Днес подобно твърдение би срещнало острата критика или дори просто присмеха на мнозина. Навярно то не е и адекватно на действителността, в която враждебността към традиционните добродетели и налагането на неясно каква нова ценностна система образуват едно цяло. Преди 90 години, когато българската държава е подчинена на неотклонното преследване на един общонароден идеал, а не на едно абсурдно сметкаджийство, войната е върховният аргумент в защита на националните интереси. Правителствата в София в началото на отминалия XX в. осъзнават отлично това. България може да разчита не на изменчивата благосклонност на великите сили, колкото и значима на моменти да е тя, а на собствената си армия. Ето защо Балканската война е следствие колкото на общата воля на балканските страни за решително изтласкване на Османската империя от Европа, толкова и на вътрешната логика на българското развитие в края на XIX и началото на XX в. Настъпващият през октомври 1912 г. срещу отслабената от войната с Италия (1911-1912) Турция войник усеща, че часът на разплатата е ударил и няма място за никакво колебание.

На 25 октомври (7 ноември) Втора армия на генерал-лейтенант Никола Иванов завършва блокадата на Одрин. Изходът от няколкомесечната обсада на града-крепост ще е съдбоносен за войната. Символиката й се съсредоточава именно в нея. Далечните предци на българското войнство не веднъж са преодолявали стените на Адрианопол. Победата тук означава ознаменуване на възхода на възкръсналата българска държава. Офицерство, особено след провала при Чаталджа, е проникнато от мисълта, че бойният устрем трябва да бъде организиран в стоманен юмрук, който да се стовари върху една точка от военния театър.

По това време превземането на Одринската крепост с директен пристъп неслучайно се смята от почти всички експерти за невъзможно. Фортовият пояс около града, природно защитен от течението на Марица, Арда и Тунджа, е разделен на три позиции – предна (на 9 до 11 км. от Одрин), главна (от 500 метра до 3 км.) и тилна (непосредствено преди градските покрайнини). По тези линии са разположени 26 форта, всеки от които с капацитет от 300 защитници, и 74 дълговременни батареи. Гарнизонът, състоящ се от около 75 000 души и разполагащ с 210 крепостни и 450 полеви оръдия, е командван от Шукри паша, потушил преди близо 10 години Илинденско-Преображенското въстание в района на Странджа. През зимата на 1912/1913 г. се провеждат артилерийски дуели, чиято цел е да отслабят отбраната, но и да разкрият нейните по-силни и по-нестабилни места. Паралелно с това българските летци провеждат редица разузнавателни полети, при които хвърлят позиви, а по-късно се преминава и към бомбардиране на противника. Близо до позициите на противника са издигнати и два балона, които своевременно осведомяват командването за настъпили промени в разпределението на турските сили. Към обсадителите се включват и служещи във флота, които изработват бомби за въздушните атаки. Използвана е и радиостанцията на торпедната канонерка ,,Надежда". Посредством нея се засичат съобщенията на гарнизона на Одрин и се правят успешни опити за тяхното заглушаване, нещо непознато във военното изкуство въобще до този момент.
След подновяването на бойните действия от младотурския комитет на 21 януари (3 февруари) 1913 г. и след българския подвиг при Булаир и Шаркьой пет дни по-късно, необходимостта от колкото се може по-бързо падане на Одринската крепост става все по-очевидна. От този момент турците са подложени на постоянен и методичен обстрел, за да не могат да възстановят нанесените вече поражения на отбранителните линии преди решителния щурм. Междувременно развоя на събитията в Македония позволява на сърбите да изпратят на далеч по-значимия тракийски театър като подкрепление непълните Тимошка и Дунавска дивизии с 96 оръдия. Общите съюзнически сили в рамките на Втора армия възлизат на 153 700 души, 96 картечници и 424 оръдия от 4 дивизии и 4 отделни бригади. Когато през вечерта на 10 март (ст. стил) помощник-главнокомандващият ген. Савов подписва директивата за започване на атаката, войсковите части са разпределени по следния начин. На Източния сектор, най-мощния в турската защита, срещу 40 000 отбраняващи се и 160 оръдия се изправят 16 български пехотни полка (70 000) с 230 оръдия, от които 98 обсадни. На това място ще бъде нанесен същинският удар. Останалите Южен, Западен и Северозападен сектори, където заедно с българите ще действат сръбските бригади и батареи са от второстепенно значение и задачата им се състои най-вече в париране на опитите от турска страна да прехвърлят още сили за отпор на изток.
В 13 часа на 11 март започва ураганен огън срещу фортовия пояс на Одрин, който продължава до малко след 20 ч. Само на Северозападния сектор артилерийската подготовка не спира до към полунощ, така че турският гарнизон да бъде заблуден относно основната посока на предстоящия пристъп. 3:30 часа след това подразделенията на Източния сектор, водени от ген. Георги Вазов (брат на Иван и ген. Владимир Вазови), се вдигат на жесток щурм. Поради мълчанието на артилерията отбраната разбира какво става едва когато сапьорите проправят път пред основните сили, прорязвайки телените ограждания с ножове и лопатки. Яростната съпротива се пречупва в безпощадния устрем ,,на нож". Предната линия е изоставена и турците се оттеглят главните си позиции. Българските вериги достигат към 9 часа на 300 метра от ключовите фортове Айвазбаба, Аджиолу и Кестенлик, като артилерията се придвижва бързо напред. Много от изоставените противникови оръдия също са обърнати против врага. На останалите сектори напредването не е значително, но то все пак ангажира достатъчно голяма част от гарнизона.

Втората атака на Източния сектор е запланувана на 12 март в 13:30 часа. Турският огън обаче е изключително съсредоточен и се налага артилерийска подготовка, която да сподави противниковите батареи. Краткотрайното спиране на настъплението е използване за възстановяване на силите. Към 20 часа ген. Вазов докладва на щаба на армията: ,,Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използваме за завършване на изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин" .

Вечерното небе е осветявано от двубоя между тежките оръдия ,,Круп" и ,,Шнайдер". Малко по-късно атаката е подновена. Картечът коси българските редици, но воините на 3-та балканска дивизия напредват неустрашимо и затягат турчина все повече в смъртоносната си хватка. Началникът на Източния сектор изразява словом ясно духа им: ,, Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт". В завързалата се ръкопашната схватка няма пленени. Към 4 часа след полунощ фортът ,,Айвазбаба" е овладян от 23-ти шипченски полк. Пробивът на главната линия се разширява неотклонно. На юг 29-ти ямболски полк смазва съпротивата при Йълдъзтабия, Топьолу и Кавказ. Отбраната на доскоро смятаната за непревземаема Одринска крепост рухва под челичените удари на българското войнство.

В ранната утрин на 13-я ден на 3-я месец на 1913 г. части от 2-ра бригада на 3-та дивизия навлизат в покрайнините на града. Полк. Рибаров е посрещнат от парламентьори на Шукри паша. Към 10 часа последният останал и несъпротивляващ се форт Хадерлъка, където се намира щабът на гарнизона, вече се намира в български ръце. Командирът на Лейбгвардейския на Негово величество конен полк полк. Гено Мархолев обявява отчаяния комендант на крепостта за пленен и не му позволява да предяви каквито и да е условия при предаването на града. Улиците на Одрин отекват под българските маршируващи колони, приветствани от християнското население. Над шестте минарета на ,,Султан Селим" се веят български знамена.

Между 11 и 13 март 1-ва софийска и 9-та плевенска дивизии задушават в зародиш турските опити за пробив при Чаталджа, с което допринасят за пълния триумф на българската армия. В резултат от превземането на Одрин в плен попадат 14 паши, 2000 офицери и към 60 000 подофицери и войници. Турците дават 11 600 убити, а българо-сръбските жертви възлизат на 10 000 убити, ранени и умрели по-късно от раните си. Като трофеи са взети близо 420 оръдия, което представлява повече от 10% от цялата турска артилерия през 1912-1913 г. Изходът от войната срещу Турция не буди съмнение. Над България обаче започва да се надвесва черна сянка, която въодушевеният български войник, спечелил битката срещу полумесеца, проливайки кръвта си по бойните полета на Одринска Тракия, не може още да усети ясно. Докато българските и сръбските офицери вдигат наздравици за съкрушителната победа, в окупираните от съюзниците части на Македония самото споменаване на славното българско оръжие започва да се наказва със смърт.



Превземането на Одринската крепост

[Nordwave]

Иван Колев Колев е български офицер, генерал-лейтенант известен още като бащата на българската конница. Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка, създадено от български преселници от Тракия и разположено на 25 км. източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875 г. постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882 г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.


Генерал Иван Колев, бащата на българската конница

През 1884 г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност, той е повишен в секретар.

Сръбско-българска война (1885)

На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886 г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев, като отличник е определен за артилерист. Още от малък, той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист заявява ,,Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!". На 27 април 1887 г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892 г., след успешно положени изпити постъпва във военната академия в Торино.

На 2 август 1894 г. е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния. На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908 г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник, и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

Балкански войни (1912-1913)

В началото на Балканската война (1912–1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

Първа световна война (1915-1918)

По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.

На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст ,,За храброст", лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите.

На 28 юли 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София. Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.

В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча. През 2007 г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, който ще бъде оглавен от директора на Института по история при БАН Георги Марков.

Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич).

На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов ,,Добруджанската конница".