Елинъ Пелинъ

Hatshepsut · 14 Сеп 2018, 21:55:56

Елин Пелин - разказвачът, който ни накара да се влюбим в думите!

https://www.edna.bg/izvestni/elin-pelin-razkazvachyt-kojto-ni-nakara-da-se-vliubim-v-dumite-4646054

Той е един от гениалните разказвачи и сатирици в българската литература – той е Елин Пелин. Димитър Иванов Стоянов, каквото е истинското му име, е роден в село Байлово и е най-малкото от единадесетте деца в семейството.

Израства в среда, където образованието е на особена почит, той завършва началното си образование в родното си село. След това учи в София, Златица, Панагюрище и Сливен. Не завършва гимназия, но пък се увлича страстно в четене, основно опознава българската и руската литература. Започва да пише още като ученик, а през 1895 г. в сп. ,,Войнишка сбирка" и сп. ,,Извор" са издадени първите му творби.

През 1897 г. под стихотворението ,,Тихи тъги" за първи път се подписва като Елин Пелин. В младежките си години той се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения. Титулуван е като един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати.

Елин Пелин умира на 3 декември 1949 г. в София на 72-годишна възраст. Произведенията му са популярни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика. Най-популярните сред тях са повестите ,,Гераците" и ,,Земя", разказите ,,Напаст божия", ,,Ветрената мелница", ,,Андрешко", ,,Кал", сборникът с хуморески в стихове и проза ,,Пижо и Пендо", сборникът с разкази ,,Под манастирската лоза" и др.

Прочетете част от неговите най-популярни цитати които далеч не обхващат целия кръгозор, който Елин Пелин открива пред нас.

– "Съдбата е такава – за едни майка, за други мащеха..."

- "Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя"

– "Най-хубаво е да не казваш нищо излишно. Важното е да знаеш какво да кажеш, да имаш златна мярка."

– "Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро."

10 от най-запомнящите се цитати на Елин Пелин:

Hatshepsut · 14 Сеп 2018, 21:58:34

Съдбата на книгата

Днешният век на техниката, на бързината, на жаждата за богатство, на киното, на грамофона, на радиото, на спорта и туризма отнема съвсем възможността за висши духовни съзерцания и макар че книгата не е още отречена, тя не е вече належаща необходимост на хората. Трескавият живот е създал и специализация на духа, което също е отнело значението на възвишената творческа мисъл за много категории от хора, посветили живота само на едно нещо.
Човекът днес е в движение. Разстоянието няма значение. Времето е съкратено. Няма дълъг ден. Няма дълга нощ. Часовете са потъмнени. За четене няма време. А книгата е за покой и самота. Процесът на нейното раждане се извършва в покой и самота. Тя, нашият, единственият, най-близкият и най-искреният ,,някой друг", когото ние вечно търсиме за душата си, но с когото нямаме време да останем в интимна, самотна приятелска беседа.

И ние полека-лека отвикваме от тоя приятел, дошъл из духовните дълбини на избраните между нас, изоставяме да чувствуваме живота необходимост. Той напълно е заменен. Великият мъдрец си е отишъл и в негово отсъствие нам ни е леко и приятно. В негово присъствие в днешно време би ни било даже скучно.
От вихрената бързина, от бясното движение, мозъкът — огненото вещество в нашите глави — полека-лека изстива със затвърдяла кора, както земята от бързото въртение се е покрила със суха изстинала повърхност. Пред тая застинала част на мозъчното вещество едва ли може да премине и да докосне центъра нежното дихание на поезията. Той ще усеща само чука, длетото, удара на машината и топлината на физическите дяволски лъчи.

На книгата предстои прераждане и ново приспособление. След век тя може би вече няма да бъде такава, каквато я знаеме ние откак свят светува. Нейното преображение ще бъде мъчително и ще има периоди на криза, когато тя ще изглежда мъртва. Но възвишеният човешки дух няма да угасне. Колкото приказна и магична да стане действителността, тя няма да спре вечното томление за по-високото, за по-чистото, за по-светлото, за най-красивата измама, която може да ни даде само поезията. И затова огънят на духовното творчество няма да угасне, докато съществува последният човек на земята.

в. ,,Свободна реч", г. VI, бр. 1543, 23 април 1929, с. 5

https://chitanka.info/text/17313-sydbata-na-knigata

Amenhotep · 14 Сеп 2018, 21:59:55

Андрешко

– Ще стигнем рано, господине. Във видело ще стигнем. Ей го селото – хе, под горичката там! Виждаш ли? Като прехвърлим оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.
И младият каруцар, като замаха камшика над конете, подвикна им силно и ободрително:
– Дий – хей!... Ди-и, господа!
Четирите колелета на каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на селския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете поле. Селянинът извика още веднъж, намести се по-добре на сандъка, върху който седеше, отметна от главата си влажната качулка на дебелия ямурлук и безучастно си затананика под носа.
– Как беше ти името, момче? – обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият господин, който седеше в каруцата.
Момъкът продължаваше да си тананика.
– Ей, момче! – извика високо и дрезгаво господинът.
– А? – обърна се момъкът.
– Името, името? Как беше ги името?
– Андрешко.
– А-а – Андрешко... Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате... И как се преструвате! Гледам ги в съдилището... Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.
– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.
– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия... Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като скотове.
– От добро ли е?... Не, не е от добро... Че пиянствуват – пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро... Това човек като вас може и да си го запише.
– А-а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали.... Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!
– Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем – рече момъкът и като се обърна към дръгливите си коне, подвикна им:
– Дий, дий, господа! – и се замисли.
Конете склисиха малко и също се замислиха. Господинът повдигна голямата яка на вълчия си кожух, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното дърво край пътя кацна врана с настръхнала перушина, залюля се на сухия клон, гракна унило и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни облаци, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се тъмнееха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и планини. По полето лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като мъртвешки очи. Малката каруца бавно се клатушкаше из дълбока та и рядка кал, затъваше, излизаше, криволичеше. Една отпрана дъска отстрани постоянно, еднообразно, глухо и безразсъдно клепеше и като удряше настоятелно нервите на дебелия господин във вълчия кожух, изкара го из търпение, Той откри яката, подаде си тлъстото лице и извика:
– Какво е това ужасно клепало, дявол да го вземе! Не ме оставя ня мира...
– Дъската и хлопа на моята каруца, господине. Плеще като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират.
– Хитрец си ти, Андрешко, хитрец си! Трябва да умееш да лъжеш момите, ако не си се оженил. Вие се жените млади и хубави женички имате.
Господинът свали яката на кожуха си.
– Думай, каквото искаш, господине, ама госпожите по си ги бива... Аз знам това много добре! Ти какъв си, господине, по каква работа към наше село?
– Аз съм съдия-изпълнител.
Андрешко се обърна и с внимание погледна своя кираджия.
– И по изпълнение, а?
– По изпълнение, разбира се. Играе ме един вашенец там, ама тоя път ще му дам да разбере. Няколко пъти го гоня, а все се изплъзва от ръцете ми... Разбрах, че дяволува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни... Житцето му ще секвестирам! Хем него на ум ще науча, хем да ви покажа един пример, та да не кръшкате друг път. Лъжете търговците, лъжете гражданите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, ама чакай, жено селяшка – властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа! За вас камшик, руски камшик – така ще се оправите.... Станахте пияници, пропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата. Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.
Съдията-изпълнител разкопча кожуха си и тялото му зашава в него като пиле, което се излюпва.
– Е, господин съдия, господ направил света и пресметнал, че на жените брада не трябва, и не им дал... Сметнал, че на магарето му трябват дълги уши, и му ги дал – отговори Андрешко с престорена наивност.
– Хем ти не дрънкай, ами карай, че вече се мръкна... Много ми взе ти, дяволе! Толкоз пари за двадесет километра! Умеете да ни скубете вие... Карай де, карай, че крантите заспаха!
– Дий, ди-и, господа! – извика Андрешко и завъртя камшика.
– Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя – забележи сърдито съдията.
– Ще се разсърдят, господин съдия! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа... Службата им е чиновнишка – на часове. На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
– Я кажи де сръбна, приятелю, па не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави!
– Няма вълци, господин съдия, не бойте се – рече каруцарят с такъв тон, че почтеният чиновник се озърна плахо наоколо.
– От вълци аз не се боя, приятелю, ами стана студено. Нямам време да настивам.
– Увийте се с чула, господине, Моите коне никога не се оплакват от настинка. Чулът много топли.
"Ама лапацало, а!" – помисли съдията и се обърна строго:
- Карай, карай, говедо!
И като се наду сърдито, потъна в кожуха си и млъкна,
"А-а, попаднал си в ръце, приятелю" – помисли си Андрешко И като се обърна, попита със сериозен тон:
– Та по изпълнение, а? Кому ше изгорите душицата?
Съдията дълго мълча, после сърдито отговори:
– Има един – Станойчо го казват – нисък такъв... с дебел врат...
– Знам го. Нему ще секвестирате житото, а? Сиромах е той, господин съдия, не закачайте го.
– Сиромах човек – жив дявол!
Съдията пак млъкна. Вече се смрачаваше. Конете едвам лазеха въз баирчинката, зад която трябваше ла се намира селото. Андрешко нито им вече подвикваше, нито махаше камшика над тях. Той престана да говори и да си тананика и се размисли.
Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, нощта беше настъпила, а селото още се не виждаше. Тънък и студен ветрец повея над потъналата във влага земя. Облаците, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се изясняваше, разширяваше и възвишаваше. Скоро по него затрепкаха звезди, ледени светли звезди. Въздухът изстина страшно. А конете вървяха бавно. Съдията непрестанно се ядосваше,
– Карай, хей, шоп! Ще помръзнем!
Андрешко безучастно подвикна на конете и лениво размаха камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха каруцата, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния Станоя, комуто съдията утре е секвестира житото, съдията, когото той сега караше.
"Ти ми докара тая беля, Андрешко." – ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
"Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне... – мисли Андрешко. – Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад... Трябва да му се помогне – не може инак!"
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:
– Чакай, като че съм сбъркал пътя!
И момъкът почна да се взира в тъмнината. Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
– Момче, опичай си ума, че не отговарям... Бой ще ядеш!
Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:
– Дръжте се здраво, господин съдия!
Далеч напред в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
– Какво е това? – запита съдията.
– Блато, господин съдия... Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки... Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и... Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
– Стой, говедо! – извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си. – Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
Съдията, разгневен, почна да псува.
Андрешко спря конете, Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
– Дий... Напред! – извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
– Трябва и ние да станем патки, та да излезем – рече замислено Андрешко, – инак...
– Ах, говедо! Да излезем веднаж – ще те пребия! Ще се издавим бре!... Теле!
– Не щем, не щем, господин съдия, не бой се... В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен – заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
– Ди-и!.. Напред!
Конете направиха усилие и тръгнаха. Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.
– Бре! що стана? – извика съдията.
– Стой! Дорчо... Дорчо... Дорчо – завика Андрешко след коня и почна ла го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.
Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.
В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
– Дорчо, Дорчо, Дорчо!
– Къде бре... хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин... аз ше те науча тебе!
Из тъмнината му отговори ехиден смях.
– Ей, говедо, ти ме оставяш тук!... Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! – заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.
– Не бой се, не бой се, господин съдия – обади се Андрешковият глас. – Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете... Утре рано рано аз ще дойда... В каруцата има сено, постели си... Кирия няма да ти взема!
– Момче, не шегувай се бе – замоли се съдията. -Не ме оставяй!... Ела! Извади ме оттук!
– Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!... Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.
Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена 6латска вода, краят на която не се виждаше!
– Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!... Избави ме!... Ще умра бе!... Деца имам!... Хлапако, нямаш ли сърце – завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:
– Ей, хлапе... говедо... канибал... вол... дръвник! Ела! Избави ме!... Смили се бе! Животно... селяндур... шоп! Ах-ах!... Помощ, помощ!
И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете.Но тъмнината не му отговори.

Hatshepsut · 14 Сеп 2018, 22:00:32

Престъпление

Ето. След три години скитане по чужбина Липо пак се връщаше в село. Бос, с тесни стражарски панталони, попукани от напора на едрите му бедра, по риза — кирлива, залепена като мушама на плещестата му потна снага, рошав и нечист, с оръфана сламена шапка на главата, той — двадесетгодишен момък — изглеждаше много по-стар. Липо върви покрай Искъра полека-полека, с ръце, метнати като ветрила на голямата тояга, препречена през плещите. Босите му крака тежко пухат в дебелия мек като брашно прах по нажежения от слънцето път и вдигат цели облаци.

Пътят на прищевки се вие из хубавия пролез на реката и ту полазва върху плочестите нанагорници, ту се спуща край песъчливите брегове. Наоколо се вдигат високи върхове и гори, облечени в зелено. В синьото небе над тях се спряло юлското слънце и пече, та гори. В задухата между баирите реката тежко диша хладина, немирно се мята, негодува и бърза към полето да си отдъхне нашироко.

Всички тия места бяха познати на Липо, но той ги заминаваше като чужденец и не чуваше даже шума на реката, покрай която някога заедно с баща си пасеше селските говеда. Той вървеше тежко и бавно към ония гористи баири пред него, зад които беше селото им, и мислеше за майка си, наскоро починала, за баща си и за сестра си, която остави дете, а ще завари мома за женене.

— Ех — въздъхна тон, — нищо не могох да им занеса! Изгубих си годинките! Няма какво! Като ида в село, ще се стегна мъжки. Ще работим нивите, както трябва, и пак ще се съвземем... Да се поотплати веднаж старият — оттам нататък не ме е страх...

И Липо мечтае как ще си направят нова къща, с градина зад нея, как ще се ожени за най-хубавото момиче в селото, какви хубави дрехи ще ушие нему и на баща си. Как всеки празник, щом чукне първо клепало, той ще ходи в черква с булката си и ще пали свещ пред новата икона, която сам ще поръча да направят. Всички хора ще ги поздравляват, ще им завиждат и ще им се чудят! Всичко е занапред. — На какви занаяти се не залавя Липо! Полицейски става, боклукчия става, слуга става, спирач става — и не можа да спечели. Ама миналото учи човека. Той знае вече как трябва да се живее.

При едно кладенче в гората Липо се отби да почине и полегна на гръб под горската сянка. През клоните на дърветата се виждаше небето. Зелените букови листа полека си играеха с лъчите на слънцето, наоколо подхвъркаха птички, гукаха гълъби и всичко това лъжеше мечтите на Липо като някога, когато беше дете и обичаше малката Николина.

Из гъстака запращяха сухи съчки и се чу рязка кашлица. При кладенчето, без пътека, слезе дребен, сух петдесетгодишен човек със селски потури, с мундир и шапка на горски стражар и с пушка на рамо.

— Добър ден — поздрави той Липо със слаб глас и пак закашля силно.

— Я... тате! Ти ли си бе? — изправи се Липо.

— Синко!... Липо! — едва можа да продума горският стражар, като позна сина си. — Идеш си, а?

В душата на тоя прост, болнав човек извря една силна и топла струя от любов и милост, събирана с години, и задуши гласа му. Липо, засрамен и някак виновен, не смееше да погледне баща си в очите, а само премяташе една сламка в ръцете си и не знаеше какво да каже. Баща му седна срещу него, сне шапката и въздъхна:

— Е, синко, рече да се прибереш вече, а? Не си му избрал времето!

— Защо, тате? — попита гузно Липо и закъса сламката със зъбите си.

— Защо? Останахме без волове... Няма с какво да се работи. Кравата умря. Еша и дадох пощо-защо на чорбаджията, та прихванахме там малко... Вързах си ръцете...

— Затова ли стана горски?

— Станах — какво да се прави!... Сега стана кмет оня вълк, та ме предума. За него служа. Триесет лева ми е заплатата на месец, ама само десет вземам, ония прихващаме на сметка... Скитам по горите по цял ден и мисля, мисля — главата ще ми се пукне... Какво бях, какво станах!

Старецът наведе прошарената си глава към земята и млъкна. Гласът му се откъсна като на плач. Суха кашлица зацепи гърдите му.

Липо погледна баща си и му стана жално. Искаше му се да каже нещо добро, нещо утешително, да го насърчи, но той не знаеше какво, не намираше думи.

— Тоя проклет мундир стяга душата ми, синко, задушва ме... Не съм си на нивата вече... Ех! — въздъхна старецът. Гласът му трепереше и издаваше сърцето, което плачеше. Лицето му беше бледо и страдалческо.

— Гледай си работата, тате... Такива са времената, какво ще правиш? Полека-лека всичко ще се оправи. Ето ме на — здрав съм. Ще се стегна на работа и ще надвием. Човек, като вземе да се окайва и да мисли, остави... Не трябва да се боим...

— Ех, синко, синко! — въздъхна бащата. — С какво ще работиш, с голи ръце не може... Прогни ми ралото под стряхата. И нему червеят яде сърцето, като и на мене...

— Какво и да е, тате, ама не трябва толко да се отчайваш... Имаш деца най-после... Малко надежда имай в нас... Аз, Ивка... нали сме здрави. От що се боиш? — заговори Липо да утеши баща си, но старецът се не обърна и да го погледне. Той седеше с наведена глава, с очи, устремени в земята, и сякаш не чуваше думите на сина си и не намираше в тях ни сила, ни горещина, ни утеха.

— Ивка, викаш ти, а? — каза той като в просъница след дълго мълчание. — Ако знаеш ти какъв срам тури тя на лицето ми!

Липо вдигна глава и погледна уплашено баща си. Почернялото му от слънцето лице пребледня като на трескав. Очите му се отвориха широко и учудени. Той прехапа устни и почака да чуе това, което баща му не доизказа. Но старият не проговори.

— Какво има, а? — попита нетърпеливо Липо.

— Срам ме е да ти кажа, сине! отговори бащата, без да погледне сина си. — Не смея пред хората да изляза... Трудна е... И това дочаках...

Като чу това, Липо се изправи, сякаш дигнат от някоя пружина, и скръцна със зъби:

— Аз знам от кого е! Синът на оня вълк, дето ни яде... Нено е това... чух нещо аз...

— Женен човек, и нà! Съсипа ни честта! Сега не знам какво да правя! — каза с тъга старецът и остана се така неподвижен. — Слаб съм, не мога да се боря с тях. Ех, синко, ти по-добре не ходи в село! Не мож живя ти там от хорски присмехи, от думи. Ще туриш бела на главата си. По-добре върни се в града и живей, както можеш, па тука нам господ да ни е на помощ!

— Съд, съд за такива!... Да не прощаваш, тате, всичко да продадеш, ама да не прощаваш... Ако има право, да го тикнат в затвора да се сплуе. Ако не, аз сам ще вляза в затвора, но това няма така да оставя! — рече разтреперан от гняв Липо и се удари по широките голи гърди.

— За такива съд няма, синко... Съди го, прави го каквото щеш, пак той прав ще излезе. Рекох днес да сляза долу на пътя и да го причакам, стягаше коня да иде в града, та пак да му приказвам, да я дене някъде, че не мога да я гледам — рече старецът и метна пушката на рамо да върви.

Липо помисли, помисли, погледна баща си, който вече тръгваше, и го спря:

— Не, тате, ти си иди в село, па кротувай. Аз ще ида в града да се допитам до някой адвокат и тогава ще видим.

— Ех, синко — въздъхна бащата, — ние сме хванати в серкмето и колкото повече шаваме, толко повече се заплитаме... С кои очи ще тръгна аз по съдилищата за такива работи?

— Ти слушай какво ти казвам, тате. Аз главата си ще заложа за тая работа. Върни се в село, след два деня пак тук ще се срещнем.

Бащата постоя, помисли, па махна с ръка, въздъхна и възви из пътеката за към село. Прегърбавен, грохнал и дрипав, той с мъка се запровира из гъстака и сухата кашлица пак зацепи гърдите му. Липо дълго гледа след него, па се хвърли на земята по очите си и зарида с глас.

Когато той стана, слънцето беше отскочило от пладнина и силно прижижаше. Даже птичките бяха се смълчали в гората. Нито листец трепкаше по дърветата. Само Искърът долу еднообразно шумеше.

Липо изтри мокрите си очи, пийна водица от кладенчето, зема тоягата си и тръгна обратно из пътеката, по която дойде. Като излезе из гората, той се спря и погледна надолу. От срещния връх се спущаше прашен път и се простираше покрай реката като платно. По него бавно слизаше конник и пееше.

Липо се спусна по урвата надолу, спря в шубраките край пътя и притаи дъх. Той позна, че това е Нено, когото баща му щеше да среща. Той в миг забрави всичките съдилища на света и душата му кипна за отмъщение.

И когато Нено наближи, той изскочи внезапно на пътя, хвана му коня за юздите и извика силно, като обезумял:

— Слизай!

Нено се уплаши. Красивото му червено лице пребледня. Той остана като закован на коня и не можеше да познае Липо.

— Слизай! — повтори Липо разтреперан. Нено покорно скочи от коня. Той помисли, че неговият нападател ще му иска пари, затова извади дълга кожена кесия и я хвърли пред него. Тя падна тежко в праха, иззвънтя и гайтанът й се проточи на пътя като влечуго. Липо се наведе, хвана я за края, замахна с нея и тъй силно удари слисания Нено по главата, че той падна.

Тогава Липо заслага по главата му тежки удари с голямата си тояга, бързо и силно, като че трепеше змия. Нено не шавна. Главата му стана на пита. По пътя и по дрехите на Липо пръскаше кръв и месо, но той, упоен от отмъщение, не обръщаше внимание на това, а все удряше, удряше и удряше...

Кончето беше избягало далеч, настръхнало гледаше страшната сцена и цвилеше.

Искърът, задушен в тоя маранлив пролез, немирно се биеше в бреговете, шумеше, негодуваше и бързаше към полето да си отдъхне нашироко.

Hatshepsut · 03 Дек 2018, 20:00:46

Елин Пелин: Нашата литература се разширочава, но не се вдълбочава

Елин Пелин, края на 20-те години на ХХ век, оцветена фотография

На 3 декември се навършват 69 години от смъртта на обичания майстор на разказа

Роден като Димитър Иванов в сгушеното в склоновете на Ихтиманска Средна гора село Байлово, малкият Мито, както са го наричали близките му, прави първите си поетически опити още 12-13-годишен и постепенно се превръща в признат майстор на разказа, "певец на българското село" и класик на родната литература.

През 1937 г. вестник "Литературен глас" публикува интервю с писателя, в което той говори за състоянието на родната литература, за това как самият той пише, и най-вече - за проблема с нечетящия човек - нещо, което и днес звучи актуално.

- Не бих искал да ни кажете биографията си, защото знаем, че сте роден на 18 юли 1878 г. в село Байлово, Новоселско и че...

- По-хубаво е без биография - прекъсна ме Елин Пелин, защото ние писателите не си знаем биографията. Пък и тия дето ги пишат да не мислите, че са така. Най-добри биографии се пишат сто години след смъртта на някого, защото можеш да пишеш всичко, каквото искаш.

- Интересно ще е да ни кажете, какво е било отношението към книгата у нас, преди войните.
- Публиката и тогава се отнасяше към книгата, както и сега. Разбира се друг беше животът. Интелигенцията беше по-малко, с по-други настроения, с по-други разбирания. Сега хората станаха по-други, времето ги измени. Обаче, аз мисля, че отношението им към литературата е все същото.

- Но доколкото съм чувал, книгата преди войните, много се е търсила у нас и хората са чели страстно и са поглъщали всяко добро литературно произведение.
- Е, да, едно време ние четяхме. Тогава съществуваха Толстой, Ибсен, Чехов, Горки, те бяха големи хора, които будеха интерес и подтикваха към литература. А сега в Европа, като че ли няма такива хора.

Ония бяха колоси, всеки искаше да знае нещо от тях. Пък и тогава най-висшите културни интереси бяха литературните. Сега вече има и други работи: радио, кино, мачове. Тия неща поглъщат доста интереса на хората. И за повърхностния човек, те се явяват, като нещо по-задоволително. Но има и по-дълбоки хора, които търсят литература и следят. Работата е, че животът е тежък, че не могат да поддържат книгата. Обаче, там дето има, в провинцията, уредени читалища, ще видите, че хората четат, вземат си книги постоянно. После тия многобройни преводи, които станаха в нашата литература, също така говорят, че и сега хората се интересуват, макар че се превеждат други неща.

- Значи според Вас интересът на хората към книгата не е отслабнал?
- С много хора съм говорил и съм казвал, че България е малка страна и че ние когато се оплакваме, смятаме какво е във Франция, в Германия. Ние сме, пак казвам, малка страна и разбира се много малко са хората у нас - все трябва да има две до три хиляди читатели, които се интересуват и купуват книги. Ако книгите са малко по-евтини, ще се купуват малко повече - обаче, не могат да бъдат. Така че, защо ще се оплакваме. Пък и не всеки автор може да има еднакво число читатели. После и вкусът на публиката е много разнообразен сега. Различни хора, различни работи търсят. По-рано излизаха по 1-2 книги на годината, а сега се издават много повече, но там е лошото, че има много, които пишат. И публиката е малко смутена, малко шашардисана, защото ѝ се предлагат какви ли не неща, но все пак художественото произведение ще се потърси.

После, трябва да имаме предвид, че книгата е за по-културен човек. Ние говорим, че масата не чете, че народът не чете. А трябва да се знае, че никъде масата не чете. Тя ще чете само тогава, когато ще засегнат нейните интереси. Аз постоянно слушам от писателите: - Народът не чете! - Но народът ни е прост, той е отдаден на грижите си, той няма охолство да чете. Книгата е за оня, който няма тежки грижи. А народът има нужда от хляб наш насущни. И не само книгата, а и другите изкуства са за културните хора. В изложбите, на концертите, кой ходи? Не ходи работникът, не ходи каруцарят, а ходи студентът, по-издигнатият човек. И ако може цялата маса да се издигне до тая висота, тогава другояче ще бъде. Обаче, условията са такива, че не може.

Питам ви аз - книгата потребна ли е на човек, който храни гъски, който пасе овце и отглежда свине. Голямата маса от нашия народ са такива хора. Сега какво ще изискваме от него, какво ще го корим. Даже от културните хора (ония, които минават за такива) мнозина не четат. Защото от книга, от изкуство имат нужда духовно издигнатите хора.

- Вие като пишете, кого имате предвид?
- Аз като пиша никого нямам предвид. Знам, че писаното е дадено за четене, има хора, които се интересуват и ще го прочетат. И понеже сега е на мода да се издигат паметници на незнайния воин, то и аз ще кажа, че пиша за незнайния читател.

По-нататък в интервюто Елин Пелин заговори:

- Публиката не харесва писателя, който мисли различно от нея. Когато мислиш като нея и пишеш така, тогава ти харесват книгите. А тъкмо това не е добро.

- Не е добро ли казахте?
- Не е добро, разбира се, защото писателят трябва да стои над публиката.

- Тогава според тия Ваши мисли писателят не трябва да бъде никой път харесван от публиката...
Интересно е да се знае, кои писатели осмивате в разказа си за "врабчетата".

Бележитият ми събеседник силно се засмя, облегна се на стола си и весело отговори:

- Най-напред себе си, и после всичките. Ами ние развалихме на децата чувствата към поезията и убихме вкуса им към хубавото, благодарение на тия многобройни детски книги, които се хвърлят на пазара.

- Вярно, че днес у нас и кьораво и кьопаво се е заловило да пише книги за децата и то не от някакви духовни, а от материални подбуди.

А Елин Пелин продължи:

- Ние с това ще убием всяка охота на детето да се занимава с четене на книги, като стане по-възрастно. И съм дошъл до заключението, че ако повече от тия хора могат да мислят, те няма никак да пишат.

- Вие как пишете?
- Човек не знае как на писателя му дохождат темите. Като че ли те търсят почва, както тия семена от разни растения, дето ги разнася вятърът насам-натам. Ако семето падне на благоприятна почва, то може да порасне. Така мога да кажа, че и на мен темите ми са навеяни. А може би някой писател си взема темата от живота, някой случай му подскаже за нещо съвсем друго. Един анекдот може да му даде случайно тема за друго нещо. Но аз мисля, че е рядко да се взима самата случка от живота и да се дава такава, каквато е. Има някои писатели така работят, но не излиза сполучливо. Затова темата трябва да падне на благоприятна почва, да може да пусне корен, да даде плод и да стане истинско произведение. За себе си ще кажа, че аз се движа в различни среди. Ходя на лов, ловджия съм. А пък ловците са много разнообразни хора: касапи, шивачи, бакали, обущари, чиновници и какви ли не още. И с такива разнообразни хора като имаш съприкосновение и като ги наблюдаваш можеш да научиш много неща. Също мога да Ви кажа, че обичам и риболова, а знаете, че и между рибарите има доста интересни типове.

- Значи, според тия Ваши думи, писателят не трябва да губи контакта с хората.
- Разбира се, че не трябва да се губи контактът, а напротив, необходими са известни връзки с живота, с живите хора.

- Според Вас, кога едно изкуство е ценно?
- Когато е искрено, когато е просто.

- Нашата литература включва ли в себе си тия неща?
- Как да ви кажа за нашата литература...

Елин Пелин сви вежди, поразмисли малко и продължи:

- Тя се разширочава, но не се вдълбочава. Това е - който разбира, ще го разбере.

- Специално за младите ни писатели, какво ще кажете?
- Всичко, каквото младите пишат, аз следя. Между тях има талантливи хора и хубаво знаят да напишат нещо, но все таки разтъпкваме.

- Много искам да знам дали критиката напълно Ви е разбрала?
- Аз мисля, че сериозните работи, които се писаха за моето творчество, добре схващаха същността. Обаче, на общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа, че не съм. Това, че съм писал разкази из селския живот - не значи, че съм битов писател. Във всичките мои работи, мен ме е интересувало най-много и преди всичко човекът.

- Какво ще ни кажете за нашия театър?
- За театъра, как да Ви кажа, не го посещавам редовно. Ходил съм да видя някои по-интересни пиеси.

- Защо досега не сте написали нещо за театъра? Не сте ли искали или сценическите произведения не Ви се удават?
- Кой знае защо. Може би защото тоя род литература е мъчно нещо. Просто казано, не съм се наемал да се впусна в тая работа. Имам някои неща, така писани, обаче, не и харесвам и затова не ги издавам.

- Изглежда, че не сте много добре разположен към киното, дори намирам, че сте жесток спрямо него. На тия мисли ме навежда Вашият разказ "Обвиняеми станете".
- А, жесток, не съм жесток, ама ей така, това е една фейлетонна работа - злободневка. Аз с удоволствие ходя да гледам някой филм. Обаче, жесток съм спрямо ония, които са киноманиаци.

- Според Вас, киното ще измести ли театъра?
- Ама, че отде да знам. Нека си спорят хората.

След малко смях, Елин Пелин продължи:

- Но така както е, и театърът ще си служи с киното и киното - с театъра. И ще се конкурират и в същото време ще си помагат. И за да отговоря на Вашия въпрос, ще кажа, че ако може портретът да замести живия човек, то тогава ще може и киното да замести театъра.

- А сега искате ли да ни кажете, как творите Вие. Необходими ли са Ви удобства?
- Аз не търся никаква обстановка. Когато някой редактор ми даде зор, сядам и му написвам нещо. Разбира се, нещо, което предварително съм го обмислял. Никога нищо из пръстите си не смуча, а когато сядам знам, какво ще напиша. Та обстановката не ми влияе никога. Може и на топло, и на студено, може и в кабинета, и в най-проста стая. Пък може и в кафенето да пиша. Важното е да знам, какво ще пиша.

- Интересуваше ме да знам и историята на псевдонима Елин Пелин.
- Когато започнах да пиша, на мода бяха псевдонимите. И аз търсех такъв, който да окончава на -ин, защото Веселин, на Тодор Влайков, ми харесваше много. И търсейки от клин на Севдалин дойдох до Елин Пелин, който намерих в една народна песен и както виждате стана псевдоним.

- А какво ще ни кажете за тоя насилствен начин да чистим нашия език от чуждици?
- Какво да Ви кажа, това е смешна работа. Езикът сам по себе си расте, чисти се, обогатява се. Той е жива сила, а не е нещо механическо, та да о чистим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т.н. Разбира се, че стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство, обаче, не така механически да се чисти, а това да бъде една вътрешна необходимост.

Когато си излизах, големият наш писател се обърна към мен и заговори:

- Е, какво Ви казах в конце концов? Това, което всички Ви казват. В интервютата хората се стремят да кажат нещо по-тежко, а то излиза обратно. Разбирам да изберете някой непринуден разговор и да го предадете, тогава ще има много по-интересни работи. Но така както е сега - интервюираният човек стои, като някой подсъдим пред съдиите, страх го е да не каже нещо повече, с което да се изложи пред света.

Коста Георгиев, в. "Литературен глас", февруари 1937 г.

https://impressio.dir.bg/nostalgiya/elin-pelin-nashata-literatura-se-razshirochava-no-ne-se-vdalbochava

Panzerfaust · 04 Дек 2018, 01:05:21

Интервюто определено е много интересно свидетелство и за епохата, и за Елин Пелин.
Между другото, Елин Пелин едва оцелява в първите дни след 09.09.1944 г., търсят да го убият партизани, но той благоразумно успява да се укрие и да избегне саморазправата.

Hatshepsut · 07 Яну 2019, 07:54:28

От нашата Download-секция може да свалите някои от произведенията на Елин Пелин:

Приказки

Романите за деца "Ян Бибиян" и "Ян Бибиян на Луната"

Hatshepsut · 07 Сеп 2022, 08:07:19

Елин Пелин - "Занемелите камбани", изп. Богдан Дуков

Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 -- 3 декември 1949) е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, неговите произведения често са наситени с хумор.Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот; белег на несломената жизненост на българския национален характер.Една от основните теми е и черквата и представителите ѝ. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието - пороци, в които са затънали калугери и попове -- сборника с разкази "Под манастирската лоза".

Hatshepsut · 07 Сеп 2022, 08:09:55

Елин Пелин - "Ветрената мелница", изп. Богдан Дуков

Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 -- 3 декември 1949) е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село.Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: "Ветрената мелница","На браздата", "Андрешко" и др.

Hatshepsut · 07 Сеп 2022, 15:23:27

Елин Пелин - "Престъпление", изп. Богдан Дуков

Hatshepsut · 07 Сеп 2022, 15:24:54

Елин Пелин - "Край воденицата", изп. Богдан Дуков

Елин Пелин (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов, 18 юли 1877 -- 3 декември 1949) е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село.Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи, много от които са вдъхновени от неговите съселяни от Байлово, близки и познати. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: ,,На оня свят", ,,Гост", ,,Андрешко", ,,Пролетна измама"и др.