България въ Балканската и Междусъюзническата война (1912-1913г.)

[Hatshepsut]

http://archives.bg/wars/bv

Балканската война (1912–1913 г.) е венец на десетилетните усилия на българската държава да отхвърли веригите на Берлинския договор от 1878 г. Значителни територии, населени с българи, остават извън пределите на родината и обединението им с Княжество България (от 1908 г. Царство България) и Македония се превръща в основна задача от дневния ред както на политическите партии, така и на цялото общество. Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. показва, че освобождението на Македония ще може да стане само по пътя на войната. За успешното реализиране на тази национална програма, в периода от 1909 до 1912 г. са проведени серия от преговори за създаване на Балкански съюз. В него, наред с България, последователно се включват Сърбия, Гърция и Черна гора. Немалка роля за реализирането на съюза изиграва руската дипломация, която вижда в него противотежест на немското и австро-унгарското влияние на Балканите.

На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор, на 4 октомври, Цариград обявява война на съюзниците. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.

До 4 октомври главните сили на действащата армия заемат определените им позиции. Първа армия (с щаб в Ямбол), под командването на генерал-лейтенант от пехотата Васил Кутинчев, е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач. Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, заема изходни позиции в района на Търново Сеймен–Харманли. Трета армия, под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев, е съсредоточена източно от Ямбол с щаб в Стралджа. Общият фронт, който трите армии покриват, е 120 км. За настъпление в Западните Родопи и Пиринско българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд, воден от генерал Стилиян Ковачев, е съсредоточен по долината на р. Места. Седма пехотна Рилска дивизия, под командването на генерал Георги Тодоров, изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун.

Географските особености и военно-стратегическите решения на воюващите страни водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север (по течението на Струма) и от юг, през долината на Бистрица.

Настъплението на българите в Източна Тракия – от началото на октомври до затишието на бойните действия през ноември – е белязано от три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция, на 9 и10 октомври, българите успяват да нанесат сериозно поражение на турската Източна армия. Отстъпилите турски войски се реорганизират и привличат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. В околностите на Люлебургас и Бунархисар се разиграва второто голямо сражение, което продължава шест дни при числен превес на турците. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.

Настъплението на Първа и Трета армия към Цариград е подновено на 24 октомври. На 22 октомври новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към част от Великите сили с молба да посредничат за примирие. Цар Фердинанд не приема турското предложение да се въздържа от щурм на османската столица. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция, която се простира между Черно и Мраморно море в подстъпите към Цариград.

На 13 октомври сърбите, начело с княз Александър Караджорджевич, влизат в Скопие, а след няколкодневни сражения, на 23 октомври, сръбските войски завземат Прилеп. Операциите на сръбските и гръцките войски в Македония са подпомогнати от действията на ВМОРО в тила на турската армия. Заедно с милициите от местното население, силите на Вътрешната революционна организация достигат около 15 000 души. След разгрома на османската Вардарска армия и оттеглянето на остатъците й в Южна Албания, сръбското командване отделя значителни сили в помощ на съюзниците в Тракия и Албания. Още през октомври 1912 г. под стените на Одрин са прехвърлени Тимошката и Дунавската дивизия под командването на генерал Степа Степанович. Други три сръбски дивизии подсилват черногорската обсада на Шкодра в началото на 1913 г.

Гръцката армия започва настъпление от Тесалия към Солун на 5 октомври. При Еласона гърците отблъскват турския отряд и напредват към прохода Сарандапоро, където на 9 и10 октомври малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Бистрица. На 19 и 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която й открива окончателно пътя към Солун. На 27 октомври Тахсин паша предава града на принц Константинос.

Турска ескадра налага блокада на Варна на 4 октомври 1912 г. Между 6 и 8 октомври градът и военните съоръжения край него са подложени на артилерийски обстрел откъм морето. Българското командване премества на крайбрежието тежка артилерия от Шумен. На 8 октомври е обстрелвана Каварна, а на 18 октомври – Бургас. С тези действия турският флот прикрива и доставките на оръжие от Германия през румънското пристанище Кюстенджа. Четирите български миноносеца – ,,Летящи", ,,Смели", ,,Строги" и ,,Дръзки", през нощта срещу 8 ноември, опитват да прехванат конвоя от Кюстенджа. Те намират само охраняващата турска ескадра, атакуват и потапят флагманския крайцер ,,Хамидие". След тази битка блокадата на българското Черноморие е вдигната.

Българската авиация през Балканската война е все още в зародиш. Самолетите се използват предимно за разузнаване. Бомбардирането на вражеските позиции става с единични самоделни бомби и ръчни гранати.

След неуспешната атака при Чаталджа, България откликва на турското искане за примирие от края на октомври. София установява контакт с османското правителство чрез руския посланик в Цариград. След едноседмични преговори край Чаталджа, на 20 ноември е сключено споразумение за спиране на бойните действия между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Паралелно тече конференция на посланиците на Великите сили. Съюзниците искат всички територии на запад от линията Мидия – Енос. Турското правителство се съгласява да отстъпи, но преди да го стори е свалено от власт. Новото младотурско правителство подготвя контраофанзива и не дава отговор на съюзническите условия. Няколко дни по-късно, на 16 януари, преговорите в Лондон са прекъснати и на 17 януари бойните действия са подновени.

На 26 януари 1913 г. две дивизии от Галиполската турска армия преминават в настъпление. В резултат на упоритата съпротива и енергично проведената контраатака турските войски са отхвърлени, претърпяват големи човешки загуби и оставят почти цялата си техника на бойното поле. Едновременно с това, между 26 и 28 януари 1913 г., е извършен десант в района на Шаркьой. Въпреки численото превъзходство на противника десантът е успешно отбит.

Решаваща за изхода на войната обаче се оказва Одринската епопея (11–13 март 1913 г.), в резултат на която главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града. В плен попада голяма противникова групировка, начело с коменданта на крепостта – артилерийски генерал Шукри паша.

На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден – 1 април.

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г. като Османската империя се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос в Източна Тракия и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Всички останали въпроси и претенции остават неуредени (подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации).

Още през есента на 1912 г. отношенията между балканските съюзници се изострят. Сръбската армия заема не само спорната, но и голяма част от безспорната зона в Македония. Същевременно Гърция окупира цяла Егейска Македония поради липсата на териториална клауза в българо-гръцкия договор. Провеждат се репресии над българските църковни общини и училища, разтурят се чети на ВМОРО. На 19 май 1913 г. се сключва таен гръцко-сръбски договор за приятелство и отбранителен съюз. Той предвижда обща сръбско-гръцка граница в Македония и военен съюз в случай на нападение от страна на България. С този акт реално е сложен край на Балканския съюз. Предложено е и на Румъния да се присъедини към антибългарския договор. Тя от своя страна настоява за териториална компенсация отново за българска сметка. В резултат на натиск от Великите сили, през април 1913 г., на Румъния е отстъпен град Силистра.

В тази напрегната обстановка цар Фердинанд издава заповед за офанзива срещу доскорошните съюзници. Военните действия започват в Македония след опитите на Втора и Четвърта български армии на 16 срещу 17 юни да изтласкат сръбските и гръцките войски от заетите от тях територии. В началните дни на войната нашите военни сили водят жестоки боеве при Кукуш и Кочани. Принуждават се да отстъпят на изток край Брегалница и на север покрай Струма. На 18 юни обаче правителството в София спира настъплението, опасявайки се от международна изолация.

На 28 юни Румъния се включва в конфликта на страната на антибългарската коалиция. На 6 юли се намесва и Османската империя, като армията й преминава линията Мидия – Енос, завладявайки Одринската крепост. Настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно след сраженията при Калиманци и Кресненския пролом. Междувременно румънските войски преминават Дунав, достигайки околностите на София и принуждават българското правителство да поиска мир.

Подписаният в Букурещ мирен договор на 28 юли 1913 г. принуждава България да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, като Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. Румъния получава Южна Добруджа.
България си запазва Родопите, Пиринския край и Западна Тракия между реките Струма и Места. На 16 септември 1913 г. в Цариград е сключен мирен договор, уреждащ отношенията между България и Турция. България отстъпва Източна Тракия без Малко Търновско, Свиленградско и Царевско.

КРАТКА ХРОНОЛОГИЯ

29 февр. 1912 г. Подписан ,,Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия", придружен от ,,военна конвенция" и ,,таен анекс", който уточнява подялбата на Македония.
16 май 1912 г. Между  България и Гърция е сключен ,,Договор за отбранителен съюз".
15 август 1912  г. Установена е Българо-черногорско ,,устно съглашение" за всестранна помощ в случай на война и за военните задължения на Черна гора във войната.  С това окончателно се оформя Балканския съюз.
17 септ. 1912 г. В  България е обявена обща мобилизация.
1 окт. 1912 г. Балканските държави дават ултимативна нота на Турция да изпълни чл.23 от Берлинския договор - т.е. християнкото население в Османската империя да получи пълна автономия. Повод за това дават кланетата на българското население в Щип ( ноември 1911) и Кочани ( юли 1912).
3 окт. 1912 г. Турция отхвърля искането на  Балканските държави, къса дипломатическите си отношения и обявява, че се намира в състояние на война с тях.
5 окт. 1912 г. България, Гърция и Сърбия ( на 7 октомври ) обявяват война на Османската империя. В същия ден българската  войска започва военни действия с едновременно настъпление на 1-ва и 2-ра армии.
9–11 окт. 1912 г. Победа на българската армия при Лозенград.
11 окт. 1912 г. Победа на българската армия при Люлебургас.
16 окт. 1912 г. Осъществен е първият боен разузнавателен полет на българската военна авиация.
17 окт. 1912 г. Победа на българската армия при Бунархисар.
29 окт. 1912 г. Турското правителство е принудено да поиска мир.
4 ноем. 1912 г. Цар Фердинанд дава заповед за щурмуване на Чаталджанската позиция. Тези боеве завършват неуспешно за българската  армия.
8 ноем. 1912 г. Торпилиран е турският крайцер ,,Хамидие".
20 ноем. 1912 г. Подписано е временно примирие, при вече неизгодна позиция за българската страна (и неподписано от Гърция ). Турция се отдръпва отвъд линията Мидия – Енос.
10 ян. 1913 г. Младотурците, начело Енвер паша, извършват държавен преват.
17 ян. 1913 г. Преговорите за мир в Лондон са прекъснати,  а военните действия са подновени от страна на Турция...
26–28 ян. 1913 г. Отбит e морски десант при Шаркьой. Отбито турско настъпление при Булаир.
11–13 март 1913 г. Българската армия превзема Одринската крепост.
31 март 1913 г. Сключено е съглашение за спиране на военните действия между България и Турция.
17 май 1913 г. В Лондон е подписан Мирния договор между Балканските съюзници и Турция. Турция отстъпва всички територии на запад от линията Мидия – Енос и Егейските острови. Договорът слага край на войната, но не премахва военната обстановка на Балканите. България остава в международна изолация.
19 май 1913 г. Гърция и Сърбия  подписват в Солун съюзен договор с тайно допълнение и военна конвенция с антибългарска насоченост.
1 юни – 4 юли 1913 г. Сформирано е правителство с министър-председател Стоян Данев.
16 юни 1913 г. По нареждане на цар Фердинанд България започва Междусъюзническата война в Македония с действия срещу Сърбия и Гърция. Първа и Трета сръбски армии претърпяват поражение при Удово.
18 юни 1913 г. Българското правителство спира настъплението на армията, страхувайки се от международната изолация. Бившите съюзници преминават към активни военни действия.
20 юни – 17 юли 1913 г. Започват военни действия, в които българската армия изтласква сръбските войски и им нанася поражение при Княжевац, Пирот, Кочани и Царево..
19 юни 1913 г. Гърция се включва във военните действия, но армията й е спряна в Кресненското дефиле и обградена.
27 юни 1913 г. Румъния обявява война на България и без почти никаква съпротива стига до Враца. При Белоградчик се среща със сръбската армия. Видин остава в обкръжение.
30 юни 1913 г. Във войната се включва и Турция, която преминава линията Мидия – Енос и окупира Одринска Тракия.
4 юли – 20 дек. 1913 г. Съставена е правителствена коалиция от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партии, с министър-председател Васил Радославов.
28 юли 1913 г. При очерталата се тежка военна обстановка на четири фронта, България поисква сключване на примирие.
28 юли 1913 г. В Букурещ е сключен мирен договор между Сърбия, Румъния, Гърция и Черна гора от една страна, и България, от друга. Сърбия и Гърция си поделят почти цяла Македония, Румъния взема Южна Добруджа. България си запазва Родопите, Пиринския край и Западна Тракия между реките Струма и Места.
16 септ. 1913 г. Цариградски мирен договор. Той урежда отношенията между България и Турция. България отстъпва Източна Тракия без Малкотърновско, Свиленградско и Царевско.

[Hatshepsut]

Балканската война 1912-1913 част 1



Балканската война 1912-1913 част 2

[Hatshepsut]

Началото на триумфа или "Непревземаемият" Лозенград

http://www.narodnapamet.com/2012/10/blog-post.html

"Тази крепост може да бъде превзета само
след шестмесечна обсада, и то от прусаци."
фелдмаршал  Фон дер Голц

Почти веднага след влизането на България в Балканската война нашата войска започва първото си сериозно сражение с османския аскер. Както е предварително договорено между съюзниците, основните български сили са разположени в Източна Тракия, където логично (поради близостта с Цариград) са и най-боеспособните турски части. Задачата на младата ни войска е още по-трудна с оглед на факта, че в този район се намират едни от най-укрепените турски крепости, изграждането на които е ръководено от немски специалисти.

При Лозенградската операция, състояла се между 22 и 24 октомври (нов стил), както турската, така и българската армия предприемат настъпателни действия, което обуславя сериозността на сблъсъка. И двете страни целят бърз удар по противника, който да сломи съпротивителните му сили и да предотврати продължителни военни действия. Българската армия по план трябва да се вклини дълбоко в Източна Тракия, като максимално се приближи до Цариград. Османското командване пък желае да отблъсне българите и да нахлуе в довоенната ни територия, окупирайки големите български градове по поречието на Марица.

Бойните действия се развиват според предварително изготвения от българите план. На 22 октомври частите на Първа и Втора българска армия успяват ефективно да спрат настъплението на османските формирования от Одрин, като ги принуждават да се върнат обратно в крепостта. Междувременно присъствието на Трета армия остава незабелязано от османските военачалници, тъй като нашето командване умишлено я предвижва зад тила на основните части. Тя подема настъпление към Лозенград, което силно изненадва противника. На следващия 23 октомври османската армия успява за кратко да спре устрема на войските ни, включвайки резерви в сражението, но българите с масирана атака обръщат в бягство противника, който отстъпва неорганизирано. На следващия ден Трета армия, под ръководството на ген. Димитриев се подготвя за щурм на Лозенградските укрепления, но установява, че те са изоставени от основните турски части. Така българските бойци, вследствие на първоначалния си устрем, деморализират противника и завладяват Лозенград с неговите почти изоставани укрепления. Войниците ни са тържествено посрещната от българското население. Героичната войска на Царство България напълно опровергава надменния маршал Фон дер Голц (цитиран в началото), превземайки проектираното от него укрепление за няколко дни вместо за 6 месеца. Западната преса, иронизирайки думите на германеца, след сражението дава на българите определението "прусаците на Балканите".

Победата при Лозенград се оказва изключително важна. На първо място тя има значителен психологически ефект - българската армия постига първа убедителна победа над някогашния си поробител. От друга страна, планът на командването ни е изпълнен - в български ръце пада едно от най-важните османски укрепления, големи турски формирования са изтласкани на юг, което позволява на армията ни да започне обсадата на другата ключова крепост в региона - тази при Одрин. Неслучайно кореспондентът на английския "Дейли Телеграф" възкликва:

 "Превземането на Лозенград е един от най-големите триумфи, които историята познава".

Като грешка на българското командване се оценява решението да се даде почивка на войската ни, вместо тя да бъде пратена в преследване на обезверения противника. Това позволява на османците да организират нова защитна позиция при Люлебургаз - Бунархисар, при преодоляването на която българите по-късно ще дадат много жертви.

В чест на епохалната първа победа над някогашния завоевател народният поет Иван Вазов създава стихотворението "Лозенград":

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=17495&Level=2

ЛОЗЕНГРАД

I

Лозенград, велико слово
в нашата исторья млада,
Лозенград, сиянье ново,
на небето ни лампада!

Лозенград, безсмъртна слава,
бляскава легенда ратна,
млад триумф на мощ корава
и на сила необятна!

Лозенград, напор титански
на народний дух, десница,
на душманите славянски
тежка, шеметна плесница!

II
 
Вам, полета лозенградски,
поклон вам, на вашта слава
и на гробовете братски,
що нетлен венец венчава.

От вас първен вихром гръмна
бурний ураган народни,
вража сган помете тъмна
от полята веч свободни

и светът видя замаян
силните балкански чеда
да летят в полет отчаян
от победа на победа

III

О, юнаци благородни,
о, герои вдъхновени,
о, вий, синове свободни,
в свободата закърмени,

виждам ви оттук вихровни
как в ехтежа на борбата
фъркате с ура гръмовни
към смъртта под знамената!

Смърт – що значи тя за вази
на Българья пред завета
и честта – орли-витязи,
хали в бойните полета?!
 
IV

Лозенград! Начало славно
на велика епопея,
предвещанието гнявно
за конеца на злодея!
 
Твоят гръм омаломощи
в миг един колоса гнили.
Паднаха тогава още
Солун, Скопье, Охрид мили
 
и възторг света разтресе,
първи път засмя се роба,
клик ликуващ се разнесе
на тиранина въз гроба!

[Hatshepsut]

Лозенградската операция (1912г.)



Българско военно чудо: Лозенградската операция

[Hatshepsut]

НАКРАТКО

Одринската крепост е модернизирана от германски инженери в навечерието на Балканската война. Тя е определена като ,, непревземаемата крепост " .
Военните действия в Одрин, извършени от българските войски от октомври 1912 до 26 март 1913 г. завършват с превземането на турската крепост от Втора Българска армия, решителна победа, довела до края на Балканската война ( победа за Царство България и капитулацията на Османската империя - турция ).
На 12 ноември 1912 г. Райна Касабова е първата жена в света, извършила полет във военни условия.
На 21 Март Българската армия използва за пръв път в историята пълзящ артилерийски огън ( ,,огневи вал" ).
Сутринта на 26 март 1913 г. главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града, който е обхванат от паника. Последната османска съпротива е преодоляна до обяд.
Постижението на българите се резюмира от британски военен кореспондент: " Една нация с население от по-малко от пет милиона , изведе на полето след четиринадесетдневна мобилизация армия от 400 000 мъже и в течение на четири седмици , води и спечели две големи битки срещу наличната въоръжена сила на нация от двадесет милиона обитатели ". Целия текст вижте по долу.
Шукри Паша, комендантът на Одринската крепост (Плененият паша предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: "Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои" )
В двора на българската църква Св. Св. Константин и Елена в Одрин са погребвани българските офицери, загинали при превземането на Одринската крепост през 1913 г. На 5 октомври 2008 г. президентът Георги Първанов открива в Свиленград паметник на загиналите български офицери и войници при обсадата и щурма на Одрин.

КАКВО СЪДЪРЖА
1 / ПЕРИОД , МЯСТО , СИЛИ , КОМАНДИРИ.
2 / ПРЕДХОДНИ СЪБИТИЯ.
3 / ОБСАДАТА (октомври 1912 - март 1913)
- Разположение на силите.
- Бойни действия.
- Действия на авиацията.
4 / ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КРЕПОСТТА (12-13 март 1913)
- Разположение на силите
- Подготовка на атаката
- Одринската операция (24-25 март)
- Завземане на града
- Последици
5 / СВИДЕТЕЛИ
- Британски военен кореспондент
- Турския офицер Хасан Джемал
- Турския командир Шукри Паша
6 / СНИМКИ

===========================================================

1 / Период , Място , Сили , Командири.
Период    : октомври 1912 г. - 26 март 1913 г. ( по време на първата Балканска война в , която България побеждава турция - капитулира ) По това време цар на Царство България е Фердинанд I.
Място : Одрин Османска империя ( днешна турция )
Воюващи страни : България - Османска империя
Командири :
Царство България - Никола Иванов , Георги Вазов ( брат на Иван Вазов )
Османска империя - Шукри паша
Сили :
Царство България : 126 000 войници ( около 154 000, ако се включват спомагателните части , от общо близо 5 милиона население тогава ) , 71 пехотни и 4 пионерни дружини, 82 крепостни и 210 полски оръдия, 50 полски гаубици и 7 ескадрона.
Османска империя - 75 000 войници, от общо 20 милиона население тогава.
Резултат : Победа за България , Османската империя капитулира.
Тереториални промени : България си връща българското землище Одринско - Тракия ( за няколко месеца до втората Балканска война в , която всички са срещу България ).
Жертви и загуби :
България - 1986 убити българи, 6655 ранени.
Османска империя - около 7000 убити , 65 000 пленени войници и офицери - 15 генерали, 1200 офицери, 600 оръдия, 16 бойни знамена , 413 оръдия, 46 картечници, 12 240 пушки.

2 / ПРЕДХОДНИ СЪБИТИЯ.
На 23 октомври 1912 г. Първа Българска армия преминава в настъпление и пресича турската граница при Сакар планина. Българите срещат центъра на турската армия, тръгнала на настъпление срещу България и след двудневни боеве нанасят тежки загуби на турците и ги обръщат в бяг. Втора Българска армия изтласква турските сили около ключовата османска крепост в Тракия Одрин и обкръжава града. Трета Българска армия изненадва турците с настъплението си откъм Странджа и превзема Лозенград. Българите продължават настъплението си и на 28 октомври при линията Люлебургас-Бунархисар се разгаря генерално сражение, продължило шест дни и шест нощи. На 3 ноември турската позиция е пробита на няколко места и рухва, турците бягат и на 4 ноември заемат позиция на укрепената линия Чаталджа на 30 км от Цариград.

3 / ОБСАДАТА (октомври 1912 - март 1913)
Разположение на силите.
Одринската крепост е модернизирана от германски инженери в навечерието на Балканската война. Отбранителните съоръжения са разположени на три позиции - предна, главна и тилна. Предната позиция се намира на 9 до 11 километра от града и се състои от окопи и укрепени огневи позиции за артилерията. На разстояние 0,5 до 3 километра от града, върху редица естествени хълмове край него, е изградена главната позиция, състояща се от 24 каменно-землени и 2 стоманобетонни форта, които отстоят на около километър един от друг и побират по 300 войници. Между фортовете са разположени стрелкови окопи с площадки за картечници и големокалибрени батареи, защитени с бетонни съоръжения. Отделните позиции са свързани със съобщителни окопи, а между тях има сложна система от преградни ровове, заграждения от бодлива тел в 5-6 реда, вълчи ями и фугаси. В северозападния сектор на отбраната е прокопан ров с дължина 800 m и възможност за наводняване. Последната, тилна позиция е разположена в самия град.
Гарнизонът на Одринската крепост, под командването на артилерийски генерал Шукри паша (ръководил и потушаването на Преображенското въстание в Странджанско през 1903 година) , се състои от шест редовни пехотни полка, три запасни дивизии, пет артилерийски полка, два инженерни батальона, пет картечни роти, една рота от сапьори и телеграфисти, пет ескадрона кавалерия. Те са групирани в 5 дивизии и 2 самостоятелни полка с общо около 70 000 войници и офицери, 524 оръдия и 20 крепостни картечници. За наблюдение на противника гарнизонът разполага с няколко прожектора и един балон, но поради липса на оборудване за зареждането му, той не е използван. Османското командване разполага и с две радиостанции, които са успешно заглушени от обсаждащите войски, пръв подобен случай във военната история. Макар че населението на града е набъбнало от бежанци и достига 170 000 души, той е добре запасен с продоволствие и е подготвен за продължителна обсада.
Българското командване насочва срещу Одрин основната част от Втора българска армия (командващ генерал-лейтенант Никола Иванов) - Осма пехотна тунджанска дивизия (командващ генерал-майор Димитър Кирков) и Девета пехотна плевенска дивизия (командващ генерал-майор Радой Сираков). Първа (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета българска армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) имат за задача да нанесат удар върху основните османски сили и да откъснат града от останалата част от Източна Тракия.

Бойни действия.

Българските войски достигат Одрин, разположен близо до границата, още в първите дни на войната. След османските поражения в Лозенградската и Люлебургазко-Бунархисарската операция през октомври градът е напълно обкръжен и откъснат от основните османски сили. Първоначално обсадата е поета от Осма пехотна тунджанска дивизия и няколко спомагателни части от Втора армия под общото командване на генерал-лейтенант Никола Иванов.
На 3 декември 1912 година воюващите страни подписват край Чаталджа протокол за сключване на примирие. Според неговите условия блокадата на Одрин се запазва, но османската страна приема да допусне преминаването по железопътната линия през града на доставки за съюзниците. На 16 януари 1913 година в Османската империя е извършен преврат, начело с младотурския лидер Енвер бей. Съгласно условията на протокола от Чаталджа, османските власти обявяват, че прекратяват примирието след четири дни.
На 3 февруари 1913 година военните действия са подновени при изключително тежки атмосферни условия - температури до 18 градуса под нулата и 1,8 м сняг. Някои от часовите получават измръзвания и са им ампутирани пръсти. Поради липсата на коне българската артилерия се снабдява с волски впрягове , които изминават разстоянието от снабдителната база през блатистата наводнена от Марица равнина до фронта за 6 дни с най-много шест снаряда на впряг. Недостигът на топло облекло и гориво вади от строя 17 000 войници от 2-ра армия край Одрин.

Действия на авиацията.

На сутринта на 29 октомври журналисти и военни аташета се събират на летище Мустафа паша (дн. Свиленград), за да наблюдават излитането на поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които трябва да извършат разузнаване на Одринската крепост. Преди излитането пилотът Милков и наблюдателят Таракчиев поставят две бомби в кошове, прикрепени отстрани на самолета Албатрос Ф-3. Полетът им продължава 1 ч. и 20 мин. на около 500 м височина. Когато стигат над военния обект – жп гара Караагач – Продан Таракчиев пуска бомбите. С четири пробойни в корпуса на самолета летците се приземяват благополучно в Свиленград. Те разкриват турските резерви при с. Кадъкьой.
Радул Милков разказва за драматичния полет: В самолета взехме две бомби за проба... Тези бомби масово бяха използвани от нашите комити в Вардарско ( днешен Фуром - БЮРМ Македония ), използвани бяха и тук, край Одрин, затова ги наричаха ,,одринки". Времето бе великолепно, слънчево... Излетях в 9,30 – посока Одрин... Летях в широк кръг над града и стигнахме до гара Караагач, където хвърлихме бомбите.
На 1 ноември при облитане на самолета си "Блерио" загива поручик Христо Топракчиев, първата жертва от страна на българската бойна авиация. На 12 ноември 1912 г. Райна Касабова полита на самолет, пилотиран от подпоручик Калинов. Тя е първата жена в света, извършила полет във военни условия.

4 / ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КРЕПОСТТА (12-13 март 1913)

Разположение на силите.
В началото на март 1913 г обсаждащата Втора армия се състои от българските Осма пехотна тунджанска дивизия и части на Втора пехотна тракийска дивизия, Трета пехотна балканска дивизия и Четвърта пехотна плевенска дивизия.
Числеността на българските подразделения е около 126 000 войници ( около 154 000, ако се включват спомагателните части ) с 424 оръдия и 96 картечници. Обсадата се разделя на 3 сектора:
- Източен сектор (на левия бряг на Тунджа и Марица) - най-големият като дължина на фронта и включващ около половината от войските.
- Южен сектор (на десния бряг на Марица и Арда) - там са разположени Първа и Трета бригада на Осма дивизия, както и главната квартира на командващия операцията генерал-лейтенант Никола Иванов.
- Западен сектор (на левия бряг на Арда до Марица) - два полка на Дунавската дивизия.
В резултат на обсадата в града по това време има вече смъртни случаи от глад, включително сред турските войници.

Подготовка на атаката.

През март 1913 г. започва подготовка за щурма на крепостта според плана на българския главнокомандващ, ген. Михаил Савов. Първо трябва да се нападнат предните турски позиции, след което да се създаде илюзия, че основното нападение ще бъде срещу южния турски сектор, защото основните цели всъщност са североизточните фортове Айджийолу и Айвазбаба. За да подпомогне изненадата българската артилерия на източния сектор ще остане скрит до последния момент. През нощта на 23/24 март ген. Иванов уведомява подчинените си, че щурмът ще започне в 3 часа на 24/25 март. Лунната светлина би издала настъплението , тъй че трябва да се действа възможно най-бързо, независимо от огражденията от бодлива тел. Пехотата ще дава сигнал с бели фенери за продължаване на огъня на артилерията и червени фенери за прекратяването му.
Подготовката за щурма включва покриване на всички блестящи части от униформите на войниците и увиване на конските копита с плат. Правят се опити да се смутят радиотелеграфните връзки на обсадените. Шукри паша има няколко причини да очаква главното нападение да дойде от южна посока, където Картал тепе се извисява над равнината и първата отбранителна линия. Той знае, че там е квартирата на ген. Иванов, както и 1-ва и 3-та бригада от елитната 8-ма дивизия, а последвалият страховит артилерийски обстрел допринася за убеждението му. Междувременно 2-ра бригада на 8-ма дивизия е в очакване на нож да нападне издадените укрепления в североизточния край, подкрепена от три пехотни бригади, изпратени от Чаталджа – общо 52 батальона със 112 обсадни оръдия, 72 полеви оръдия и 7 конни отряда.[

Одринската операция (24-25 март)

Щурмът на Одрин е предшестван от артилерийски обстрел започнал в 13 часа и продължил до 23 часа на 24 март. Източният сектор започва обстрела по-късно и го прекратява към 18:30 часа. Около 4 часа през нощта на 25 март започва безмълвното придвижване на българите срещу вражеските позиции. Дружините на 56 пехотен полк започват сражението. Заедно с тях се бият 23 Шипченски, 10 Родопски, 32 Загорски, 29 Ямболски, 57 и 58-и пехотни полкове.
До 9 часа сутринта на 25 март предната отбранителна позиция в Източния сектор е превзета и османските части се оттеглят към главната позиция. Георги Вазов нарежда атаката да продължи без прекъсване, но настъплението е спряно от османската съпротива. Българското командване е принудено да спре атаката, за да прегрупира артилерията си.
На Южния сектор българските части успяват да се придвижат напред и да заемат нова позиция на няколко стотин метра от предната османска линия.
Генерал-лейтенант Никола Иванов заповядва срещу фортовия пояс в Източния сектор да се предприеме нова атака през следващата нощ. Нападението започва с ожесточен артилерийски обстрел към 23 часа на 25 март. Половин час по–късно пехотата настъпва и артилерията пренася огъня напред. При щурма Българската армия използва за пръв път в историята пълзящ артилерийски огън (,,огневи вал") като защитна завеса на пехотата, която следва отблизо. Впоследствие тази тактика се прилага от армиите на западния фронт на Първата световна война.
Щурмът на укрепленията се води от 10 Родопски и 23 Шипченски полк на Осма тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерията, друга част е срязана от българските сапьори, а където е останала българите я покриват с шинелите си. Напредването на пехотата се подпомага от конната батарея на майор Друмев, която се втурва в действие под дулата на турските оръдия, засипва с шрапнел турските окопи и една твърдина. Въпреки че попада под пушечен и оръдеен огън от страна на турците 10 Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и към 1:45 часа на 26 март издига над него фенер – сигнал за българската артилерия да спре огъня – фортът е превзет. Малко след 6 часа турският командир на форта Айвазбаба уведомява командира си чрез телеграф, че оръдията му са унищожени,артилеристите му са мъртви, а българите влизат в форта. След това унищожава телеграфа и се застрелва. Три поредни групи турци са обслужвали батареи 41 и 42, но всичките лежат мъртви, там където ги е застигнал българския шрапнел. Български сапьори са избити от турската артилерия, докато са се опитвали да прережат бодливата тел, а голям концентричен окоп в южния сектор съдържа телата на 730 турци убити при щурма на нож преди разсъмване на 26 март.
След близо осемчасов бой всички фортове в Източния сектор (Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Куручешме, Йълдъз, Топьолу и Кавказ) са превзети.

Завземане на града

Сутринта на 26 март главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града, който е обхванат от паника. Последната османска съпротива е преодоляна до обяд.
Сред първите подразделения, навлезли в града, е Двадесет и девети пехотен ямболски полк. Михо Георгиев, войник от това подразделение, издига българско знаме върху Селим джамия, където са се укрили много жители на града. Иван Балахуров, също от Двадесет и девети ямболски полк, пръв достига щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на ескадрон от представителния Лейбгвардейски конен полк, начело с полковник Генко Мархолев. Артилерийски генерал Шукри паша е конвоиран от гвардейците до щаба на генерал-майор Георги Вазов, а след това предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов.
Преди пленяването си Шукри паша е заповядал унищожението на складовете с хранителни запаси и боеприпаси, което впоследствие допринася за гладната смърт на много турски военнопленници.
За овладяване на крепостта по време на Одринската операция загубите на 2-ра армия възлизат на 7645 души, от които 1316 убити и 6329 ранени.
Пленени са над 33 500 души, 413 оръдия, 12 240 пушки, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество.

Последици

Превземането на Одрин е последният решителен удар срещу Османската империя, който довежда до края на Балканската война.
На 12 април е подписано примирие, а на 30 май 1913 г. Лондонският мирен договор. Българите обаче владеят града само четири месеца. Избухването на Междусъюзническата война ( Втората Балканска война , в която всички са срещу България ) и нейният неблагоприятен развой принуждава българската администрация внезапно да изостави Одрин без бой. Последните нейни представители напускат града с влак на сутринта на 22 юли 1913 г.

5 / СВИДЕТЕЛИ

- Британски военен кореспондент
Една нация с население от по-малко от пет милиона и военен бюджет от по-малко от два милиона лири стерлинг годишно изведе на полето след четиринадесетдневна мобилизация армия от 400 000 мъже и в течение на четири седмици премина над 256 км във вражеска територия, плени една крепост и обсади друга, води и спечели две големи битки срещу наличната въоръжена сила на нация от двадесет милиона обитатели и спря едва при портите на вражеската столица. С изключение на японците и гуркхите[7], единствено българите от всички войници влизат в битка с непоклатимото намерение да убият поне един враг.

- Турския офицер Хасан Джемал
" Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет... с хиляди снаряди щукат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите... Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре."

- Турския командир Шукри Паша
Плененият паша предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: "Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои".

6 / СНИМКИ



Лейбгвардейският конен полк влиза в превзетия Одрин.



Капитулацията на Шукри Паша, комендантът на Одринската крепост (Плененият паша предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: "Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои".)



Обсадна артилерия пристига при Одрин, 3 ноември, 1912 г.



Командир - Георги Вазов



Командир - Никола Иванов



Поручик Симеон Петров на борда на Блерио XI



Български наблюдателен балон над Одрин.



Одринъ падна!

[Hatshepsut]

Атака и превземане на Одрин - 13 март 1913г.

Одринската операция на II-ра Българска армия, проведена по време на Балканската война от 11 до 13 март 1913г. е една от най-блестящите във военната история на България. Истински венец в българското военно изкуство и голям боен подвиг.
След дълга, системна и изключително добра подготовка считаната за непревземаема от военните специалисти модерна турска крепост е превзета с мощен артилерийски обстрел и непрекъснати атаки на ''на нож'' на българските войски само за две денонощия. Пробивът е осъществен в Източния сектор на крепостта и той води до падането й. Турският гарнизон в Одрин под командването на Шукри паша капитулира безусловно.
Турците дават около 7000 убити, 65 000 пленени войници, 15 генерали, 1200 офицери, 600 оръдия, 46 картечници, 12 240 пушки, 16 бойни знамена.
Плененият Шукри паша заявява: ''Храбростта на българската армия е безподобна... На вашата армия никоя крепост не може да противостои.''
Българските загуби 1986 убити и 6655 ранени. Загиват и 274 сърби. Българският военен триумф е голям и открива пътя към бързото приключване на Балканската война.


Март 1913 година. Героите от Одрин. Атаката на фортовете


"ОДРИН ПАДНА" / "ADRIANOPLE HAS FALLEN" (13.03.1913)

[Hatshepsut]

Пагубната Чаталджанска операция

Годината е 1912, в разгара на Балканската война цар Фердинанд I Сакскобургготски заповядва пълно настъпление на българската армия към Цариград. При Люлебургаз българите постигат победа и нанасят тотално поражение на турците. Развоят на събитията обаче не е толкова благополучен за българите.

Първите български подразделения достигат позициите си още на 12 ноември. Те започват веднага да изготвят своя план за действие и да се подготвят за предстоящото нападение. Решено е главният удар да се нанесе по левия фланг, придружен от спомагателно нападение по централните вражески позиции. На сутринта на 17 ноември започва настъпление по целия фронт. Ходът на сраженията е променлив. Българите на места са принудени да отстъпят, но въпреки огромната съпротива превземат укрепленията Отлуктабия и Илеритабия. Въпреки тези успехи обаче, новината за завземането на Илеритабия не достига до главното командване на българската войска. На следващия ден то е подложено на унищожителен обстрел както от турската, така и от българската артилерия. Още на следващия ден, завзелият го Двадесет и девети ямболски пехотен полк се оттегля от позицията с изключително тежки загуби. Последва успешна и добре организирана османска контраатака по целия фронт и устремът на родните войски е прекратен. Те понасят първото си по-тежко военно поражение в историята на Третата българска държава. отстъпващите султански войски ,които се прегрупират и разполагат стратегически на добре укрепената Чаталджанска позиция. След заемането на отбранителните позиции, османците наброяват близо 190 000 души и притежават около 350 оръдия.    Срещу тях под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев са изпратени 118 000 българи, подкрепени от 350 артилерийски оръдия.

Според много от историците Чаталджанската операция е огромна грешка, плод на не дотам компетентното управление на Фердинанд I. След Люлебургазкия разгром, османците предлагат изключително изгодни условия за примирие. Българският монарх обаче взема поредица от грешни решения и се устремява към така мечтаната столица – Цариград. Действията на българите край Чаталджа безспорно могат да се нарекат прибързани, изпълнени с тактически грешки. Нарушено е едно от основните правила на военното дело в онази епоха – никога и при никакви обстоятелства не трябва да се атакува укрепена вражеска позиция без значително числено превъзходство. Грешки са допуснати в разузнаването, в концентрирането на силите за нанасянето на основния удар и в оказването на добра артилерийска подкрепа. Резервните войски остават твърде далеч от полесражението и по този начин половината българска пехота не участва в боевете. Голяма част от историците смятат, че загубата се дължи на лошото командване и вероятно са прави, редно е обаче да се отчете и фактът, че именно със своята окончателна намеса в главния щаб на българската войска, Фердинанд I тласка държавата към ужаса на първата национална катастрофа.

https://offnews.bg/na-tozi-den/101-godini-ot-pagubnata-chataldzhanska-operatcia-268452.html

[Hatshepsut]

Битката при Чаталджа: Когато Българската армия беше непобедима!

По време на Балканската война (1912-1913 г.) в периода 26 - 28 януари османските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от 7-ма Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от 1-ва и 3-та Българска армия и е подновена без успех в средата на февруари.

Автор: доц. д-р Петър Ненков

Чаталджанската операция на Българската армия е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война (1912-1913 г.), в което участват съединените Първа и Трета армия. Операцията се подразделя на 4 самостоятелни сражения.


Първото от тях се провежда при Чаталджа на 3-4/17-18 ноември 1912 г. Българските войски от съединените две армии под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Цариград, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат от намерението си.

След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в Люлебургазко-Бунархисарската операция на 20 октомври/2 ноември 1912 г. българското Главно командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник.

Това дава възможност на турските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Цариград с Източна Тракия, простираща се на дължина около 28 км между езерата Деркос и Бююкчекмедже.

Турските сили, които отбраняват тази линия, са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.

Българските Първа армия с командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев и Трета армия с командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев също се реорганизират след Люлебургазко-Бунархисарската операция.

При Чаталджа Първа армия включва Първа пехотна дивизия с командир генерал-майор Стефан Тошев, Шеста пехотна дивизия с командир генерал-майор Православ Тенев и Десета пехотна дивизия с командир генерал-майор Стою Брадистилов.

Трета армия включва Трета пехотна дивизия с командир генерал-майор Иван Сарафов, Четвърта пехотна дивизия с командир генерал-майор Климент Бояджиев, Пета пехотна дивизия с командир генерал-майор Павел Христов и Девета пехотна дивизия с командир генерал-майор Радой Сираков. Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.

Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия, от юг на север, Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронтовата линия. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в Люлебургазко-Бунархисарската и Лозенградската настъпателни операции.

От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия.

Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море, срещу град Бююкчекмедже. Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 30 октомври/12 ноември и веднага започват подготовка за нападение.

Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг на турците и спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.

Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 4/17 ноември 1912 г. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига, те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението си, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.

Късно вечерта на левия български фланг 29-и Ямболски полк от Трета Балканска дивизия успява да превземе укреплението Илери табия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел както от османската, така и от българската артилерия. Около обед на 18 ноември 29-и полк се оттегля с тежки загуби от Илери табия.

На 5/18 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции. Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Нашата армия губи инициативата в бойните действия.

Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали и 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително и деморализират българските части, които вече са понесли значителни жертви от началото на войната. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае два месеца.



Второто сражение при Чаталджа е от 23 януари до 2 февруари 1913 г. Въпреки сключеното примирие и започналите мирни преговори в Лондон, в началото на декември българското Главно командване нарежда на Първа и Трета армия да създадат две укрепени позиции (предна и тилова) срещу османските линии на река Карасу.

На 23 януари, една седмица след прекъсването на Лондонските мирни преговори, османската Чаталджанска армия преминава в настъпление и нанася силен удар по съединените Първа и Трета българска армия. Задачата й е да привлече срещу себе си колкото се може повече от нашите сили, за да улесни офанзивата на Галиполската армия при Булаир. Крайната цел е възстановяване на османския контрол над Източна Тракия.

Според плана на българското Главно командване войските на предната отбранителна позиция (10-а пехотна дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 4-та пехотна дивизия и 2-ра бригада от 9-а пехотна дивизия) – общо 56 000 войници и 162 оръдия с командир генерал-майор Климент Бояджиев трябва с привидно отстъпление да увлекат противника към главните сили на Първа и Трета армия, обединени под командването на генерал-лейтенант Васил Кутинчев.

Във втората фаза на операцията, ,,ако обстановката го позволи", Кутинчев трябва да нанесе удар с десния си фланг, да откъсне Чаталджанската армия от собствените ѝ укрепления, с което да си проправи път към Цариград. Турците настъпват първо срещу левия, северен фланг на българската отбрана (4-та дивизия) и подлъгват генерал Бояджиев да съсредоточи резервите си в този участък. Благодарение на това, на 24 януари те успяват да пробият десния фланг на 10-а дивизия при залива Бююкчекмедже, на южния край на Чаталджанската позиция.

Въпреки подкрепленията, които получава, на 27 януари дивизията е принудена да отстъпи от село Арнауткьой. С това тя оголва фланга на съседната 4-та дивизия и я принуждава също да отстъпи на 28 януари на втората отбранителна линия. На 31 януари османците подновяват настъплението си, но опитът им през следващите няколко дни да развият успеха си в дълбочина на българската отбрана пропада.

Планираното от българите контранастъпление не се осъществява поради преценката на генерал-лейтенант Кутинчев, че главните сили на Чаталджанската армия не са се увлекли в преследване и са надеждно защитени от тежката артилерия на своите укрепления.

Ново застудяване и снежни бури причиняват измръзвания и болести, които вадят от строя стотици войници и офицери. В резултат на тези боеве турците изтласкват българите 10-15 км по-далеч от Цариград, но операцията им за деблокиране на Одрин се проваля заради победата на българите при Булаир и Шаркьой.



Третото сражение при Чаталджа от 3-6 март 1913 г. започват турските войски, които се опитват да изтласкат от техните позиции българските 1-ва и 3-та армии и да предотвратят съсредоточаване на войски за щурма на обсадената Одринска крепост. Турските командири не се решават да изкарат цялата си армия от укрепленията, а частите, които настъпват, са отбити от авангардните български дивизии.

На първия ден от сражението – 3 март, се водят главно престрелки с разузнавателна цел. На 5 март османските войски настъпват на няколко участъка от фронта. На северния фланг българската 9-а пехотна дивизия отблъсква турците без големи жертви.

По-тежки са боевете, които се разгарят покрай брега на Мраморно море в направление към Силиврия, където турците атакуват с големи сили. В тези боеве 1-ва пехотна дивизия губи над 500 убити и ранени, но спира офанзивата на противника на височината Араб тепе.

Турските загуби също са значителни. В резултат на сражението българите запазват контрола си върху Източна Тракия и осигуряват тила на Втора армия при щурма на Одринската крепост.

Четвъртото сражение при Чаталджа от 11 до 18 март 1913 г. е последното голямо сражение на българо-турския фронт през Балканската война. На 11 март 1913 г., едновременно с щурма на Одринската крепост, войските на съединените Първа и Трета български армии предприемат атака, за да си възвърнат отстъпените през януари предни позиции.

Атаката се провежда с авангардните 1-ва и 9-а пехотна дивизия под общото командване на генерал-майор Стефан Тошев. До 13 март турците са отхвърлени зад река Карасу, източно от градчето Чаталджа. След кратко затишие, на 15-16 март 1-ва бригада от 1-ва дивизия атакува плацдарма на залива Бююкчекмедже на Мраморно море.

След завземането му през януари турците изграждат фортовете Фанасакрис и Арнауткьой и подсилват силите си с 10-и корпус, прехвърлен тук след неуспешния десант при Шаркьой. С енергична нощна атака българският 37-ми полк успява да овладее част от турските позиции при Арнауткьой, но напредването на съседните части е спряно при Фанасакрис. Полкът е подложен на интензивен обстрел от турския боен флот и артилерия и губи една четвърт от състава си.

Турците провеждат контранастъпление в района на Кумбургас на 17-18 март, но са отбити с тежки загуби.
Така, с относителен паритет завършва сражението на Чаталджанската укрепена линия.

http://www.desant.net/show-news/34535

[Hatshepsut]

Лондонски мирен договор

Лондонски Мирен Договор 17.05.1913г. след първата балканска война.
Османската империя губи значителни територии на балканите в полза на балканския съюз според договора. Проблемът е разпределянето на завзетите територии.
Ноември 1913г. Албания обявява независимост, при все, че преди това е била част от Турция. Обявяването на независимост от Албания е едностранен акт и чака потвърждение от великите сили.
Та лондонският мирен договор предвижда Турция да предаде всички територии на запад от линията Мидия /на Черно Море/- Енос /Егейско Море/. По силата на договора остров Крит преминава във владение на Гърция, а за другите територии пише, че просто се предават на държавите от съюза. Освен това договорът има отношение и към островите в егейско море- за собствеността върху тях ще се изказват великите сили.
Албания се поставя под международен протекторат.
В литературата се правят аналогии какво би била лондонска България спрямо Сан-Стефанска България. С известно приближение има прилика. Лондонска България не става факт.
Още преди договора, са започнали процеси, които ще разкъсат Балканския Съюз.

Предпоставка за разпадане на Балканския Съюз е временния и нестабилен характер на съюза. Договорите са противоречиви. Освен това има противоречия между съюзниците.
Противоречията са, че още по време на първите военни действия Сърбия и Гърция започват да прилагат принципа на фактическата окупация. Още преди края на войната Гърция дава да се разбере, че ще присъедини егейска Македония, защото договорът й с България не урежда териториални въпроси. От друга страна Сърбия въпреки териториалните договорки в тайното приложение към договора с България, окупира територии на юг от спорната зона. Сърбия претендира за принципа на фактическата окупация за вардарска Македония.Сърбия присъединява по-голямата част от Македония като компенсация поради загубен излаз на Адреатическо море, където Албания е обявила независимост.
Румъния пък без да е част от съюза, се възползва от аргумента, че в Македония живеят Куцовласи и иска компенсации. Румъния изтъква, че е пазела благосклонен неутралитет.
Оказва се, че развитата от Румънците теория, за да искат обезщетение, е, че България силно се разширявала и това нарушавало равновесието на Балканите. Претенциите на Румъния не остават само на ниво претенции, защото се намесват великите сили в отговор на Румънските претенции. Великите сили се събират на конференция в Петербург и приемат Петербургски протокол, по силата на който България отстъпва на Румъния гр. Силистра и околностите.
Друга причина за разпадането на съюза е международният фактор и действията на великите сили. Антантата има интерес от това да се запази Балканският съюз, защото Антантата предпочита да разчита на това обединение на Балканите и да го използва в свой интерес при евентуална световна война. Ето защо Русия се опитва да помири България и Сърбия. От друга страна централните сили имат интерес от разпадане на съюза.
Друг фактор за разпадането на съюза са съвсем конкретни споразумения между Гърция и Сърбия. Те сключват споразумения в ущърб на България. Още от есента на 1912г. Гърция и Сърбия започват тайни преговори срещу съюзника им.
1/ На 05.05.1913г., дни преди лондонския мирен договор Гърция и Сърбия сключват таен договор и се задължават до 10 дни след това да сключат договор за приятелство и съюз помежду си, който да се гарантира и с военна конвенция между тях. На 19.05.1913г., само 2 дни след лондонския договор, Гърция и Сърбия сключват договор за съюз в Солун. В него се предвижда Гърция и Сърбия да имат обща граница в Македония. Това е окончателният фактически и юридически край на Балканския Съюз.
Лондонският мирен договор не е имал възможност да се реализира на практика.

Следват два договора- Мирни за България- Букурещкия /България урежда отношенията със Сърбия, Гърция и Румъния/, Цариградски договор /Българо-Турски мирен договор/. Тези договори предвиждат:
По силата на Букурещки договор- Румъния присъединява южна Добруджа, което означава оформяне на добруджански въпрос. Гърция получава части от западна тракия /около кавала/ и част от Македония, а Сърбия присъединява Вардарска Македония /Спорната и голяма част от безспорната зона/. За България остава една десета от Македония- Пиринска Македония.
С Цариградския договор се закрепва положението, след като Турция си присъединява отново Източна Тракия и Одринско. Нещата остават както са- Одрин и Източна Тракия остават в Турция, но без Малко Търново и Свиленград.

https://www.bg-pravo.com/2011/04/11_06.html

[Hatshepsut]

Проклятието на Втората Балканска война

На 16 юни 1913 г. цар Фердинанд нарежда  незабавно настъпление срещу Сърбия и Гърция, но оголва границата с Турция и Румъния

След подписването на Лондонския договор на 17 май 1913 г. на Балканите се създава сложна обстановка. Още преди това, на 5 май, Сърбия и Гърция сключват споразумение, според което трябва да съществува обща граница между тях. На 19 май се подписва договор между двете страни за общи военни действия срещу България, ако тя се опита да завземе определената й безспорна зона в Македония, съгласно договора между нея и Сърбия от 29 февруари 1912 г.

 Румъния предявява открити претенции към Южна Добруджа. Турция трупа войски на границата Мидия-Енос. Великите сили, които са съставили Лондонския договор, проявяват дезангажираност за неговото спазване, а разпределянето на териториите е оставено на съюзниците.

 Но според Българо-сръбския договор, ако се стигне до спорове, арбитър по тях трябва да бъде руският император. Българският посланик в Петербург му предава молбата на нашето правителство да произнесе решението си по арбитража, но отговор не се получава. Императорът със семейството си отива на почивка в Царско село, която се очертава да продължи около месец.

Какво прави България в тази обстановка

 Цар Фердинанд  и правителството на Васил Радославов са скептично настроени относно арбитража на руския император. По това време вече са създадени двата големи съюза – Антантата (между Англия, Франция и Русия) и Тройното съглашение (между Германия, Австро-Унгария и Италия), които се стремят да привлекат нови съюзници. Сърбия клони към Антантата, а България – към Тройното съглашение.

 Поради това управляващите у нас смятат, че руският император в своя арбитраж ще бъде благосклонен към Сърбия, като с това ще ощети нашата страна. При това положение ще се наложи спорните въпроси да се решават чрез военна сила. За целта всички български армии са дислоцирани по границите със Сърбия и Гърция, докато пограничните ни райони с Румъния и Турция са напълно оголени.

 Настъпва фаталният 16 юни 1913 г. На този ден Фердинанд се вдига от леглото си в ранни зори, защото цялата нощ не е спал поради киселини и болки в корема. Личният му лекар д-р Миленков му дава лекарства, които понижават киселините и притъпяват коремните болки. В 10 ч. величеството приема посланика на Австро-Унгария Фон Берхолд, който го агитира за присъединяване към Тройното съглашение и освен това му обещава подкрепа при евентуален военен конфликт със Сърбия, защото тя е общ враг и на двете страни.

 У Фердинанд се създава илюзия, че Австро-Унгария ще се намеси и с военна сила на страната на България. Това допълнително подхранва зреещата мисъл у него – без да се чака арбитража на руския император, спорните въпроси да се уредят с дулата на пушките и оръдията. В 13 ч. вика ген. Михаил Савов, който е действащ главнокомандващ българската войска, но от позицията на цар и върховен главнокомандващ Фердинанд му заповядва да започне незабавно настъпление срещу Сърбия и Гърция.

Успех по всички линии

 Още същия ден българските военни части настъпват на запад и на юг. До вечерта навлизат на 10-20 км в завладените от сърби и гърци територии. На 17 юни пробивът се разширява до 30-40 км. Въпреки ожесточената съпротива, която срещат, българите достигат до линията по реките Морава и Вардар. Активират се и българските чети, които нанасят успешни удари на сръбските четаши и гръцките андреоти. В Щип, Велес, Кочани, Кукуш и на други места населението се вдига на въоръжен бунт и ги обявява за присъединени към България.

 Но това не е война. Такава има право да обяви само Народното събрание. Фердинанд е заповядал настъпление, за да сплаши бившите съюзници и да ги накара да бъдат отстъпчиви при разпределянето на Македония. Смятайки че е постигнал целта си, на 18 юни заповядва да се преустановят военните действия.

 Това е голяма грешка! Трябвало е да се помисли преди да се каже А, но след като е то е произнесено, неминуемо е да последва и Б. Въпреки че са изтощени и в голяма степен обезкръвени от Балканската война, защото са водели най-тежките битки с турците, българските войски са запазили своята боеспособност и дух. Напълно възможно е било дори за една седмица, а най-много за 10 дни сръбската и гръцката армии да бъдат разгромени. Моментът обаче е пропуснат.

 И започва истинската война. На 19 юни Сърбия и Гърция обявяват договора между тях от 19 май за задействан, което на практика означава обявяване на война, а на 20 май към тях се присъединява и Черна гора. Впрочем акт за обявяване на война на България Сърбия е подготвила още на 12 юни, но в него не е посочена дата.

 На 21 юни започва общо контранастъпление на обединените войски на Сърбия, Гърция и Черна гора срещу българските. Трите наши армии са с обща численост от 410 хил. души, а общият брой на бившите съюзници е 430 хил., но те имат огромно превъзходство в артилерия – 1220 срещу 730 дула. Овен това разполагат и с много повече боеприпаси – по 1800 снаряда на оръдие срещу 800. Имат превес и в картечници – 620 срещу 410. Въпреки това в периода 20-27 юни българите не отстъпват нито крачка от позициите си, а даже на места заемат и по-предни. Нанасят голямо поражение на гръцките войски в Кресненското дефиле и те са изправени пред пълен разгром, но обстановката се променя.

Войната се превръща в общобалканска

 На 27 юни 1913 г. Румъния обявява война на България. От Северна Добруджа тръгва 180-хилядна колона, а при Лом Дунав преминава 140-хилядна войска. В цяла Северна България няма наши военни части, освен комендантства в по-големите градове с един офицер и по 10-12 войника. На 30 юни ген. Стойнеску, който оглавява колоната от Северна Добруджа, е достигнал Плевен и изпраща рапорт до военния министър, че напредва успешно.

 В отговор министърът пита има ли насреща си български военни части и като получава отговор, че няма, нарежда да се атакува. Понеже наистина няма наша войска, румънските войници ,,атакуват" мирните граждани и селяни, грабят и насилват. Двете румънски колони се срещат при Враждебна, тогава село близо до София.

 На 30 юни във войната срещу България се включва и Турция. В Одринска Тракия положението е както в Северна България. Всички български войски са изтеглени оттам. Граничните застави в Мидия и Енос се командват от подофицери (сержанти) с по 6 войника. В Одрин комендантството е поверено на поручик с 15 войника. В Люлебургаз, Бунархисар и Лозенград коменданти са запасни подпоручици с по 7-8 войника.

 А турците настъпват с 280-хилядна войска. Те извършват истински погром над българското население в Одринска Тракия. Опожарени и разграбени са 1300 селища, убити са 17 хиляди души, а още 85 хиляди са принудени да се спасяват с бягство и достигат в пределите на Стара България само с дрехите на гърба си.
 Намеренията на Турция са били да се настъпи и да се завладее Бургас, но тогава се намесва руският император, който отправя ултиматум, че ако армията на султана премине Странджа планина, руските войски ще настъпят в Мала Азия.

Печалният резултат

 Само в Междусъюзническата война, известна в историята още и като Втора Балканска война, българите дават 47 убити и 60 хиляди ранени. Губим Южна Добруджа, а от Македония получаваме само Струмишко, Пиринска Македония, също така Северно-родопска област и Малкотърновско.

 Поредният опит за постигане на обединение в етническите граници се оказва неуспешен.
 Вината не е на генералите, офицерите и войниците, които се сражават с неописуема храброст и мъжество, печелейки битки и блестящи победи. Виновни са Фердинанд, обкръжението му и некадърните ни политици и дипломати.
 След покрусата България свива своите бойни знамена, нито едно от които не е пленено, за по-добри времена. За съжаление и следващите опити за национално обединение завършват неуспешно.

http://www.desant.net/show-news/27581/

[Hatshepsut]

Мистерията около Първа Българска армия по време на Междусъюзническата война. Българската военна история е изпълнена със славни страници,пропити от величави военни подвизи. Сред тях достойно място заемат действията на войските ни по време на Междусъюзническата война от 1913г.Както е известно в тази война България не постигна военна победа,но и не допусна чрез победите на своите войски да бъде разгромена и унищожена от нейните врагове. Първоармейци дават своя военен принос за опазването суверенитета на България.Те участват във войната срещу Турция.През 1912г.громят безпощадно редовните турските войски в боевете в Източна Тракия.Включват се и в Междусъюзническата война. Когато човек чете историите,посветени на тази война,писани след 1944г. Остава с впечатление,че действията на българските войски се ограничават едва ли не с тези на 2-ра армия срещу гърците и 4-та армия срещу сърбите.За действията на 1-ва ,3-та и 5-та армии почти не се споменава или се пише мимоходом.

Защо? Нима те са бездействали през войната?

Ако се разровим в архивите,виждаме още нещо странно.Горепосочените армии се разкарват някъде по балканския театър на бойните действия.Техните действия са много непоследователни.Няма общ замисъл за използването им.Използват ги в частни настъпателни действия,но много несъгласувано.Тези армии ту настъпват,ту отстъпват.Сякаш играят някакво хоро,само че кърваво,защото те наистина водят боеве и то такива ,които едва не обръщат хода на войната.Дават и жертви.Понякога не постигат целите си,но въпреки това воюват и нанасят сериозни загуби на противника.Само че българската историография ,,не обича''тези армии и по някаква лоша традиция ги пренебрегва.В някои ,,истории''тези армии даже изчезват.

Да се върнем на 1-ва армия.През пролетта на 1913г.тя е съсредоточена в Северозападна България.Войната вече е завършила и войниците чакат демобилизация и връщане по домовете.Бунтовните настроения в тази армия са много силни.Това е една от любимите теми в ,,историите'',посветени на войната,писани след 1944г.Там надълго и нашироко се говори за миролюбието на българския войник,за милитаризма на управляващата буржоазия и за антивоенната дейност на БРСДП (т.с.).Разказва се и за вътрешните причини за тези бунтове,каквито несъмнено съществуват.Нито дума обаче за външната намеса в тях.А истината е,че в Сърбия са обезпокоени от присъствието на тази голяма военна сила близо до нейните граници.Затова започват умишлено да я разлагат.Просръбски емисари правят всичко възможно да разбунтуват 1-ва армия.Използват благи приказки за ,,братство'', ,,славянство'' , ,,православие'' и т.е.,все познати сръбски лозунги,адресирани към българите,когато сърбите изпитват трудности.Командването на армията обаче се оказва на висота.Със строги мерки то успява да овладее бунтовните настроения във войнишката маса и да не допусне разлагането на армията.Това е залога за бъдещите й успехи.

Първа армия се командва от ген.Васил Кутинчев.Той се проявява в боевете при Лозенград и особено при Бунархисар-Люлебургас.Доста по-умело командва войските си в сравнение с колегата му ,набеден за велик военачалник и измислен от русофилската пропаганда ,,герой''ген.Радко Димитриев .При това ген.В.Кутинчев се грижи да съхрани офицерския състав и войнишката маса на своята армия.В резултат 1-ва армия дава по-малко жертви от Радкодимитриевата 3-та армия,но постига не по-малко славни от нея победи.

На 16.6.1913г.,когато започва войната Първа армия остава пасивна.Тя не участва в българското настъпление в Македония,предприето със силите само на 2-ра и 4-та армии.Това отговаря на общия замисъл на планираната като наказателна краткосрочна военна акция срещу ,,съюзниците-разбойници''.Целта е изтикването им от заетите от тях български земи в Македония.Положението на Първа армия се променя,когато започва истинската война.

На 21.6.1913г.,5 дни след началото на войната щабът й получава заповед за настъпление на сръбска територия.Целта е завземането на гр.Княжевац.Оттам след това трябва да се настъпи към Зайчар и Пирот.Задачата е важна,но не неизпълнима.1-ва армия е сила,която плаши сърбите.Пред фронта й те имат слаби сили.Това е т.нар.Тимошка армия,която включва само една непълна и небоеспособна сръбска дивизия (Шумадийска ,2-ри призив).

На 22.6.1913г.частите на 1-ва армия започват настъпателни действия.Те се развиват много успешно.В трудни планински условия българите преминават старопланинските проходи и атакуват смело и решително сръбските погранични части.Сломяват съпротивата им.С удари ,,на нож''сърбите са разгромени и изтикани назад.На някои участъци българският удар е толкова мощен,че сърбите отстъпват панически и се разбягват.Захвърлят даже оръдията си. На 24.6.1913г.гр.Княжевац е завзет.До тук всичко върви по план.Половината от задачата е изпълнена.Българите са явно по-силни и се задават нови победи за българското оръжие.Заели Княжевац,те временно спират своите атаки и чакат притеглянето на изостаналите назад обози и артилерия. И тук се случва нещо странно,което още не е намерило задълбочено обяснение в българската историография.

Настъпателната операция на Първа армия на сръбска територия е прекратена.От София идва странната заповед за отстъпление (?!) към границата.Тя хвърля в дълбок размисъл щабът на армията и обикновените войници.Те си задават основателно въпросите:защо трябва да отстъпва една армия,която дотук само побеждава?Не е ли по правилно да продължи да настъпва до окончателния разгром на противника?

Да видим кое кара софийските командващи да вземат едно такова решение? Заповедта е издадена от помощник-главнокомандващият ген.Радко Димитриев.Той сочи като мотив за отстъплението румънската заплаха.Но дали тази заплаха е реална? Анализът на ситуацията показва,че това не е така.По това време румънците са мобилизирали войската си и чакат заповед да започнат войната срещу България.

Румъния ни я обявява на 28.6.1913г.Тогава започва румънската интервенция в България,но първо в Южна Добруджа т.е. далеч на североизток от района на действията на Първа армия.

По същото време Северна България е оголена от войски.Има само слаби опълченски и резервистки части,които не са реална бойна сила за румънците.Следователно Северна България не е военно защитена.Това решават да използват румънските войски,за да я окупират и да настъпят към София.Преди това обаче трябва да преодолеят голямо водното препятствие-р.Дунав.Това е сложна задача и не е по силите на всяка армия.Знаем колко трудно се оказва дори прехвърлянето на руските войски през Дунав по време на войната срещу турците през 1877-1878г.На тях им трябват тогава цели 3 месеца,за да подготвят и осъществят форсирането на реката.

Дунав е дълбока и широка река и трудно се пресича без инженерни средства.С такива през 1913г.Румъния фактически не разполага.Помагат руснаците,които осигуряват понтонните мостове за прехвърлянето на румънците в Северна България.

Ген.Радко Димитриев изглежда е сигурен,че румънците ще минат Дунав.Той може да им се противопостави,като вкара в бой българския речен флот (Дунавската флотилия),в която има параходи,парни катери,миноносци ,въоръжени с корабна артилерия.Тя може да направи на пух и прах румънците,форсиращи Дунав.Вместо това ген.Р.Димитриев нарежда речният ни флот да се самопотопи в устието на р.Русенски Лом.Събитието,което почти не е описано в днешните ,,истории'' за войната става на 2.7.1913г.

Мотивът му е флотилията ни да не попадне в ръцете на румънците,но всъщност самопотопяването е извършено,за да не се пречи на румънската интервенция.Сега вече няма кой да спре румънците.Същият ден,когато корабите от Дунавската флотилия се самопотопяват по осигурените от руснаците мостове те минават Дунава и настъпват в Северна България.Започва войната им с българските кокошки,гъски,пуйки и селски пъдари,защитаващи своите имоти от крадливите,гладни и болни от холера румънска войници.

Освен това на румънците им трябва време ,за да достигнат София.Достигат чрез конните си разезди с.Саранци в Софийското поле чак на 10.7.1913г. Следователно към момента на завземането на Княжевац румънската заплаха за София не е реална.По-голяма е опасността от завземането на тила и прерязването на комуникациите на Първа армия.За да направят това обаче ,на румънците им трябва време.А и тази опасност би била ликвидирана ако 1-ва армия продължи успешното си настъпление.Тя владее инициативата.Сърбите пред нея са вече бити.Фронтът им е прорязан и в него възникват доста пролуки,през които могат да нахлуят свободно българските войници.Сърбите чакат обезпокоени следващите им действия.Техният ГЩ тревожно и настойчиво бомбардира румънския ГЩ с искане да ускори намесата на Румъния във войната,защото Пирот и Ниш са вече заплашени.Частите на 3-та армия вече са доближили Пирот и затварят българските клещи около града от юг.Клещите от север трябва да затвори тъкмо Първа армия. Анализът на създалата се в края на юни 1913г.обстановка пред фронта на Първа армия показва ,че заплахата за Първа армия не реална,за да мотивира едно отстъпление.По-скоро заплахата за сръбската войска в Македония е факт.

По правилно от стратегическа гледна точка и с оглед интересите на България е Първа армия да продължи настъплението си.Евентуално това би довело до падането на укрепения гр.Пирот,създаването на реална военна заплаха за Ниш,защитаван само от два сръбски полка и дълбоко врязване на българските войски в сръбска територия. Пътищата за отстъпление на сръбските Първа и 3-та армия,които притискат нашата 4-та армия в Македония биха били отрязани.Те не само няма да могат да настъпват срещу 4-та армия,но и биха изпаднали в тежко положение.

В реда на тези мисли стигаме до извода,че чрез действията на Първа армия в края на юни 1913г.е бил възможен обрат във войната в наша полза.България изпуска при всички неблагоприятни фактори,които са срещу нея да победи.Достатъчно е било да се вземе правилното с оглед българските национални и военни интереси решение,а именно: продължаване на настъплението на Първа армия,което ако се осъществи смело,бързо и решително би донесло големи ползи за България.Това не се случва обаче.Търсеният от народа и българския войник обрат не настъпва,защото в София не го желаят.Там работят на високо ниво за поражението на България.Това е уникален случай по време на война.През 1913г.във всички балкански столици политици и военни напрягат сили за победата на своите армии и държави над България.Само в София предатели русофили действат в противоположна насока.

Случаят е идентичен с този през 1885г.,когато по време на Сръбско-българската война пак същите русофили начело с Драган Цанков заговорничат срещу България в София,сеят смут в столицата и чакат да посрещнат с ,,хляб и сол''сръбските окупатори.

Гробокопачът на Първа армия е ген.Радко Димитриев.Този краен русофил по време на Междусъюзническата война е тайният сръбски приятел.Той издава фаталната заповед за отстъпление на Първа армия.Спасява сърбите,като извършва измяна и предателство спрямо България.Румънската карта е използвана от него ловко,хитро и коварно,за да прикрие чрез нея предателските си действия.Ген.Радко Димитриев се оказва зловещата фигура в българското Главно командване през 1913г.Връщането на Първа армия е изпълнение на една руска поръчка,целяща спасението на Сърбия.Поръчителят е руското военно аташе в София,който действа в унисон с линията на пълномощен си министър Неклюдов за погрома на България.Изпълнителят е руското оръдие и български национален предател ген.Радко Димитриев.

През 1913г.войниците в състава на Първа армия разбират интуитивно,че се върши нещо нередно.Изпълняват обаче заповедта за отстъпление.Оттеглят се в пълен боен ред към границата. Някои от частите на Първа армия са изпратени да бранят София,макар че за същата цел може да се използва и 3-та армия.При оттеглянето си някои първоармейци влизат в бой с румънската конница.Подготвят им капан.Сърби и румънци се опитват да вкарат в чувал Първа армия в района на гр.Фердинанд.Не успяват,защото това си остава български военен специалитет.Тогава се намесва предателят ген.Р.Димитриев, който нарежда на Първа армия да се предаде без съпротива на румънците.Те използват неоценимата ,,помощ'',която им дава българския помощник-главнокомандващ. Въпреки че българите не стрелят срещу тях румънците задигат част от батареите им и ги отвличат в Румъния като военни трофеи.Български офицери и войници са обявени от румънците за военнопленници и то без да са се водили боеве с тях.

Голяма част от Първа армия отказва да изпълни заповедта да се предаде на румънците. В частите на 9-та Плевенска дивизия избухва бунт.Това е бунта на здравомислещата българска войнишка маса,която разбира ,че някой от началството в София предава България и й пречи да победи. В отговор 9-та дивизия е разформирована.Най-боеспособните й подразделения са изпратени за участие в Кресненската операция,в която те имат заслуга за разгрома на гърците.Останалите части на Първа армия се включват в боевете срещу сърбите при Кула,Белоградчик и Видин.Тъкмо при Видин както и през 1885г.е прекършен устрема на сърбите. България е спасена.В края на войната обаче Първа армия фактически престава да съществува във военновременния си вид.Тя свива бойните знамена до по-добри времена,настъпили само две години по-късно,когато по време на Първата световна война вече няма кой в София да пречи на победния й устрем в Сърбия,Косово,Македония и Румъния.

Автор: Янко Гочев, Юни 2008 г.

[Hatshepsut]

Българин единствен заснема превземането на Одрин
Автор: Петър Кърджилов, "БЪЛГАРИ"

Броят на чуждестранните кореспонденти, допуснати до тракийския театър на бойните действия, е точно 110 – според педантичния списък на цензурната секция при щаба на българската армия.

 Неколцина от тези мъже са пратеници на най-реномираните по онова време кинокомпании – френските целулоидни империи "Пате фрер" и "Гомон", английската "Синемаколор", италианската "Савоя филм", свои представители имат руски и сръбски продуценти. Ала въпреки могъществото на техните работодатели, въпреки модерните камери, с които разполагат, въпреки своите личностни качества и усилия, иностранните кинооператори сколасват да заснемат едва няколко кратки и постни репортажчета.

 Тази оценка не е плод на лекомислие или криворазбран патриотизъм, а е направена въз основа на факти, реално съществуващи в чуждестранните киноархиви. За разлика от именитите си чуждоземни колеги един наш сънародник съумява да осъществи цял филм – с повече от прилично времетраене (40 мин), със своя драматургия, изграден върху собствена логика... Да заснеме, режисира и монтира съдържателно, завършено произведение, чието заглавие е "Балканската война".

Името на този българин е Александър Иванов Жеков.

От десетина поне години преди избухването на въоръжения конфликт между Турция и страните от Балканския съюз (България, Гърция, Сърбия и Черна гора) този варненец живее, учи и работи в Русия, където и усвоява странния кинематографичен занаят в московския клон на "Пате фрер". След обявяването на мобилизацията той се завръща в родината, включва се в редовете на нашата армия и тръгва по следите на нейните победи – Лозенград и Люлебургас, Чаталджа и Урша, Беломорска Тракия и Македония... Като през цялото това време непрестанно върти манивелата на своята камера, запечатвайки за идното мигове от епопеята, ликовете на хиляди воини, късове зрима история (филмът "Балканската война" е оцелял до наши дни и се съхранява в Българската национална филмотека).

Къде точно Александър Жеков прекарва лютата зима на 1912–1913 г., не се знае. Знае се обаче (от запазените кинокадри), че тъкмо по това време той съумява да сътвори епизодите, които могат да се обединят в сегмент, условно наречен "Обсадата на Одрин". А те показват главната квартира на българските войски, склещили града още през октомври, разположена в село Татаркьой (днешното Стерна в Гърция). Там се е намирал и щабът на Осма тунджанска дивизия, с началниците на която Александър Жеков очевидно е бил в повече от топли взаимоотношения. Тъкмо те ще да са му позволили да заснеме великолепните епизоди от "Балканската война", показващи как генерал-майор Димитър Кирков (командващият дивизията), неговият началник щаб полковник Иван Русев (бъдещ министър на вътрешните работи) и военният следовател Янков разпитват както "по-събудените пленници" от Памук-дере, така и башибозуци, "тероризирали християнското население в Тракия".



"В пояса на стария башибозук между другата плячка бяха намерени две женски уши с обици" – уверява един от междукадровите надписи на филма. По същото време и на същото място ще да е осъществен и епизодът, озаглавен "Военният цензор при Главната квартира, а впоследствие одрински кмет, журналистът г. Шангов", в който и днес може да бъде видян да пуши лулата си и да чете гръцкия вестник "Тахидромос" Стоян Стайков Шангов (1867–1925) – общественик, журналист, създател на популярния софийски всекидневник "Вечерна поща".

Пролетта заварва Александър Жеков край Одрин. Там той навярно научава за готвения щурм срещу смятаната за непревземаема крепост. Той започва на 11 март 1913 г. с нощен удар в източния сектор на турската отбрана (между фортовете Айвазбаба и Айджиолу), съпътстван от отвличащи вниманието настъпления и в други участъци, за да приключи на 13 март, когато "стратегическият ключ" за портите на Цариград бива превзет...

Научили за победата, "министрите поискаха веднага да отпътуват за Одрин, но Фердинанд ги възпря честолюбиво, защото се затича да тръгне пръв" – обяснява ситуацията историкът Георги Марков. И монархът успява в надпреварата. Успява и Жеков, който на 17.ІІІ.1913 г. заснема епизодите "Одрин – гара Караагач. Пристигането на цар Фердинанд и покойната царица Елеонора с генералите" (показващ площадчето пред едноетажната гара, железопътен пътнически вагон, два леки автомобила, около които се суетят неколцина военни, мярващият се за миг Фердинанд, който се качва в една от колите и потегля), "Изглед на Одрин и знаменитата джамия "Султан Селим", "Фердинанд посещава джамията "Султан Селим" заедно с генералите: М. Савов, Иванов, Г. Вазов, майор Вълков и др." (царят е облечен с шинел, носи фуражка, високи ботуши, сабя и кръст за храброст върху гърдите, а до него пристъпва Елеонора, облечена в дълга тъмна рокля, върху която е облякла кожено палто, в ръце държи дамско чадърче, на главата си има широкопола шапка с перо) и "След прегледа царят напуска джамията "Султан Селим" (в кадър се виждат само гърбовете на излизащите военни).



 Кинокамерата на Жеков отразява и други сцени, описани от междукадровите надписи на филма като "Един турски окоп след сражението", "Телената мрежа пред "Айваз-баба" и "Фортът "Аиджи-Йолу", превзет пръв от 10-и Родопски полк", в които цар Фердинанд и генералитетът разглеждат бодливите и насипните ограждения на двете укрепления. Възможно е епизодът "Освободители и освободени тържествуват. Българско хоро" (посрещането в центъра на града) да са заснети няколко дни по-рано (но не и преди 13 март).

Всичко това означава, че в навечерието на пристъпа Александър Жеков се е намирал близо до (около) одринската отбранителна линия. Иначе не би узнал за готвената офанзива, не би се озовал насред града в първите дни (а може би и в първите часове) след неговото завладяване. Никой не е знаел (освен членовете на генералния щаб) кога ще започне атаката. Никой не е знаел кога точно ще пристигне Фердинанд с Елеонора (освен висшите военни, които търпеливо очакват на гарата коронованите особи). Но Жеков е уловил с обектива на камерата си и членовете на генералния щаб, и Фердинанд, и Елеонора. Което означава, че или е бил изключително търпелив, или е бил изключително добре информиран!

Пристъпът и превземането е било невъзможно да се заснемат от когото и да е! Близо пет месеца (докато трае обсадата) Одрин е "закрит град". Такъв е той и по време на щурма. "Единствени французинът Людовик Нодо ("Журнал") и италианецът Луиджи Барцини ("Кориере дела сера") – свидетелства историкът Иван Шипчанов – след много ходатайства успяват да се сдобият с разрешение и да влязат в града в същия ден (13 март 1913), в който успешно завършва атаката на фортовия пояс."

Жеков обаче успява да се провре през иглените уши на цензурата, забраните и запрещенията. И да снима – както в Одрин, така и в околностите на града. Дело, което никой от чуждестранните кинаджии не смогва да стори. Поне днес не е известно друг оператор да е отразил посещението на царя, царицата и генералите в джамията "Султан Селим", както и огледа на фортификационните съоръжения. Всъщност според чуждестранната преса оцеляването на мюсюлманския храм е едно от доказателствата за "състрадателния характер на обсадата".



От 17 март до 2 април Жеков най-вероятно пребивава в Одрин и околностите му. Тогава той ще да е заснел епизодите "На форта "Аиджи-Йолу" народните представители се запознават с хода на атаката на крепостта от майор Вълков" (депутатите се изсипват в Одрин няколко дни по-късно от царя) и "Пленената армия на Шукри паша на "Острова на смъртта". Последният е покъртителен, разтърсващ, драматичен! Под олиселите дървета на острова, разположен насред Марица, стоят прави стотици окъсани турски войници – някои пушат, други се подпират на тоягите си. Зад тях се ветрее пране, простряно между голите дървеса. Това представлява армията на командващия одринския гарнизон Шукри паша (потъпкал Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903), която сега бива зорко вардена от българските войници.

Александър Жеков със сигурност остава в Одрин до 2 април, когато щабът на армията издава удостоверение, разрешаващо му да отпътува за Чаталджа и Урша с цел "направата на кинематографически снимки"...

Атмосферата, царяла тогава в града, бива уловена от журналиста Димо Казасов, който заедно с "представители на столичния печат и кореспонденти на чужди ве­стници" посещава Одрин дни след превземането му. "Тридесетина журналисти, водени от майор Топалджиков и капитан Семерджиев – пише Казасов в спомените си, – минахме през затихналото бойно поле и през за­пазения мост над Марица влязохме в града. Улиците му, тесни и мръсни, бяха задръстени от пленени турски войници, конвоирани от слаба охрана. Кадъни, забравили повелите на корана, тичаха с разгърнати яшмаци след тях, за да разпознаят близките си. Ни ахкания, ни сълзи! Мълчание и дълбоко примирение. Еди­ният ден, прекаран в града, изчерпа цялото ни любо­питство, в центъра на което стоеше прочутата джамия "Султан Селими" с четири минарета с по три викала и с величествен купол...

На третия ден се върнахме в София, отнасяйки ед­но погрешно впечатление от войната. Това, което ви­дяхме, беше малка и при това проветрена и очистена от ужаси бойна сцена."
 

 
Освен Жеков покрай града, носещ името на римския император Адриан, по всяка вероятност е шетал и друг нашенски киноекип – този на софийския "Модерен театър". "През 1913 се засне и първият документален филм "Падането на Одрин", заснет от "Модерен театър" по идея и ръководство на Аладар Отай с оператор-снимач Гаетано Пие"  – спомня си след години дългогодишният прожекционист на киното Иван Христов Димитров, който уверява също, че самият той е участвал при реализирането на филма като помощник-оператор.

,,Знае се още – пише военният историк Иван Шипчанов, – че Георги Ст. Георгиев първи е правил киноснимки от въздуха, участвувайки в един от полетите на руския летец доброволец Костин над Одрин". Реализирани ли са обаче авиационни кинокадри по време на Балканската война?

В историята на българското кино има само няколко филма, които могат да бъдат охарактеризирани като "легенди". Един от тях е "Балканската война". Той е не само уникален кинодокумент, отразяващ частица от героичната епопея, белязала славното недалечно минало на нашия народ, но и къс зрима история. "Балканската война" е една от изцяло завършените творби (броящи се на пръсти в световното кино), запечатали грандиозния военен конфликт. Навярно затова тази хроникална лента бива определяна като "значимо художествено явление в историята на българското кино" и "една от най-крупните творби, създадени в България през първата половина на ХХ век" (проф. Неделчо Милев).

За съжаление дори днес разполагаме с оскъдни сведения за неговия автор. За самото съществуване на Александър Иванов Жеков знаят шепа хора. Името му се изписва и произнася неправилно даже от някои "киноисторици" и филмотечни началници. Не е ясно кога и къде е починал, има ли роднини, оставил ли е потомство (известно е все пак, че е роден на 16.ІІ.1879г., най-вероятно във Варна)... До наши дни няма съхранена нито една негова фотография! А това е операторът, запечатал върху филмова лента ликовете на хиляди българи, участвали в Балканската епопея! Която в нашия случай се оказва епопея на забравените...

-----------

Бел. ред. -  Петър Кърджилов е дългогодишен изследовател на ранната история на българското кино. Завършил е кинознание в НАТФИЗ, работил е в най-големите аудиовизуални архиви у нас – Българската национална филмотека (1980–1990) и Направление "Телевизионен фонд" на БНТ (1998–2002).

Носител на годишната (2007 г.) награда на Съюза на българските журналисти за книга ("Загадките на филма "Балканската война"). Миналата година издаде поредния си труд – "1897 – пристигането на киното".

Препоръчваме и статиите му в сп. "Българи", където подробно се спира на кинематографичното отразяване на Илинденското въстание, Балканската и Първата световна война. (Р. С.)

http://www.bolgari.org/bylgarin_edinstven_zasnema_prevzemaneto_na_odrin-h-125.html

[Hatshepsut]

Честта на един народ не представлява даденост сама по себе си. Тя се създава и укрепва на бойното поле. Днес подобно твърдение би срещнало острата критика или дори просто присмеха на мнозина. Навярно то не е и адекватно на действителността, в която враждебността към традиционните добродетели и налагането на неясно каква нова ценностна система образуват едно цяло. Преди 90 години, когато българската държава е подчинена на неотклонното преследване на един общонароден идеал, а не на едно абсурдно сметкаджийство, войната е върховният аргумент в защита на националните интереси. Правителствата в София в началото на отминалия XX в. осъзнават отлично това. България може да разчита не на изменчивата благосклонност на великите сили, колкото и значима на моменти да е тя, а на собствената си армия. Ето защо Балканската война е следствие колкото на общата воля на балканските страни за решително изтласкване на Османската империя от Европа, толкова и на вътрешната логика на българското развитие в края на XIX и началото на XX в. Настъпващият през октомври 1912 г. срещу отслабената от войната с Италия (1911-1912) Турция войник усеща, че часът на разплатата е ударил и няма място за никакво колебание.

На 25 октомври (7 ноември) Втора армия на генерал-лейтенант Никола Иванов завършва блокадата на Одрин. Изходът от няколкомесечната обсада на града-крепост ще е съдбоносен за войната. Символиката й се съсредоточава именно в нея. Далечните предци на българското войнство не веднъж са преодолявали стените на Адрианопол. Победата тук означава ознаменуване на възхода на възкръсналата българска държава. Офицерство, особено след провала при Чаталджа, е проникнато от мисълта, че бойният устрем трябва да бъде организиран в стоманен юмрук, който да се стовари върху една точка от военния театър.
По това време превземането на Одринската крепост с директен пристъп неслучайно се смята от почти всички експерти за невъзможно. Фортовият пояс около града, природно защитен от течението на Марица, Арда и Тунджа, е разделен на три позиции – предна (на 9 до 11 км. от Одрин), главна (от 500 метра до 3 км.) и тилна (непосредствено преди градските покрайнини). По тези линии са разположени 26 форта, всеки от които с капацитет от 300 защитници, и 74 дълговременни батареи. Гарнизонът, състоящ се от около 75 000 души и разполагащ с 210 крепостни и 450 полеви оръдия, е командван от Шукри паша, потушил преди близо 10 години Илинденско-Преображенското въстание в района на Странджа. През зимата на 1912/1913 г. се провеждат артилерийски дуели, чиято цел е да отслабят отбраната, но и да разкрият нейните по-силни и по-нестабилни места. Паралелно с това българските летци провеждат редица разузнавателни полети, при които хвърлят позиви, а по-късно се преминава и към бомбардиране на противника. Близо до позициите на противника са издигнати и два балона, които своевременно осведомяват командването за настъпили промени в разпределението на турските сили. Към обсадителите се включват и служещи във флота, които изработват бомби за въздушните атаки. Използвана е и радиостанцията на торпедната канонерка ,,Надежда". Посредством нея се засичат съобщенията на гарнизона на Одрин и се правят успешни опити за тяхното заглушаване, нещо непознато във военното изкуство въобще до този момент.     
След подновяването на бойните действия от младотурския комитет на 21 януари (3 февруари) 1913 г. и след българския подвиг при Булаир и Шаркьой пет дни по-късно, необходимостта от колкото се може по-бързо падане на Одринската крепост става все по-очевидна. От този момент турците са подложени на постоянен и методичен обстрел, за да не могат да възстановят нанесените вече поражения на отбранителните линии преди решителния щурм. Междувременно развоя на събитията в Македония позволява на сърбите да изпратят на далеч по-значимия тракийски театър като подкрепление непълните Тимошка и Дунавска дивизии с 96 оръдия. Общите съюзнически сили в рамките на Втора армия възлизат на 153 700 души, 96 картечници и 424 оръдия от 4 дивизии и 4 отделни бригади. Когато през вечерта на 10 март (ст. стил) помощник-главнокомандващият ген. Савов подписва директивата за започване на атаката, войсковите части са разпределени по следния начин. На Източния сектор, най-мощния в турската защита, срещу 40 000 отбраняващи се и 160 оръдия се изправят 16 български пехотни полка (70 000) с 230 оръдия, от които 98 обсадни. На това място ще бъде нанесен същинският удар. Останалите Южен, Западен и Северозападен сектори, където заедно с българите ще действат сръбските бригади и батареи са от второстепенно значение и задачата им се състои най-вече в париране на опитите от турска страна да прехвърлят още сили за отпор на изток.

В 13 часа на 11 март започва ураганен огън срещу фортовия пояс на Одрин, който продължава до малко след 20 ч. Само на Северозападния сектор артилерийската подготовка не спира до към полунощ, така че турският гарнизон да бъде заблуден относно основната посока на предстоящия пристъп. 3:30 часа след това подразделенията на Източния сектор, водени от ген. Георги Вазов (брат на Иван и ген. Владимир Вазови), се вдигат на жесток щурм. Поради мълчанието на артилерията отбраната разбира, какво става, едва когато сапьорите проправят път пред основните сили, прорязвайки телените ограждания с ножове и лопатки. Яростната съпротива се пречупва в безпощадния устрем ,,на нож". Предната линия е изоставена и турците се оттеглят главните си позиции. Българските вериги достигат към 9 часа на 300 метра от ключовите фортове Айвазбаба, Аджиолу и Кестенлик, като артилерията се придвижва бързо напред. Много от изоставените противникови оръдия също са обърнати против врага. На останалите сектори напредването не е значително, но то все пак ангажира достатъчно голяма част от гарнизона.

Втората атака на Източния сектор е запланувана на 12 март в 13:30 часа. Турският огън обаче е изключително съсредоточен и се налага артилерийска подготовка, която да сподави противниковите батареи. Краткотрайното спирането на настъплението е използване за възстановяване на силите. Към 20 часа ген. Вазов докладва на щаба на армията: ,,Подемът на духа в нашите войски, благодарение на досегашния успех, е много голям и не би било добре да не го използваме за завършване на изведнъж наченатото дело. Войските се стремят да влезат в Одрин" .Вечерното небе е осветявано от двубоя между тежките оръдия ,,Круп" и ,,Шнайдер". Малко по-късно атаката е подновена. Картечът коси българските редици, но воините на 3-та балканска дивизия напредват неустрашимо и затягат турчина все повече в смъртоносната си хватка. Началникът на Източния сектор изразява словом ясно духа им: ,, Трябва да се помни, че в тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир, а назад – безславие и смърт". В завързалата се ръкопашната схватка няма пленени. Към 4 часа след полунощ фортът ,,Айвазбаба" е овладян от 23-ти шипченски полк. Пробивът на главната линия се разширява неотклонно. На юг 29-ти ямболски полк смазва съпротивата при Йълдъзтабия, Топьолу и Кавказ. Отбраната на доскоро смятаната за непревземаема Одринска крепост рухва под челичените удари на българското войнство.

В ранната утрин на 13-я ден на 3-я месец на 1913 г. части от 2-ра бригада на 3-та дивизия навлизат в покрайнините на града. Полк. Рибаров е посрещнат от парламентьори на Шукри паша. Към 10 часа последният останал и несъпротивляващ се форт Хадерлъка, където се намира щабът на гарнизона, вече се намира в български ръце. Командирът на Лейбгвардейския на Негово величество конен полк полк. Гено Мархолев обявява отчаяния комендант на крепостта за пленен и не му позволява да предяви каквито и да е условия при предаването на града. Улиците на Одрин отекват под българските маршируващи колони, приветствани от християнското население. Над шестте минарета на ,,Султан Селим" се веят български знамена.

Между 11 и 13 март 1-ва софийска и 9-та плевенска дивизии задушават в зародиш турските опити за пробив при Чаталджа, с което допринасят за пълния триумф на българската армия. В резултат от превземането на Одрин в плен попадат 14 паши, 2000 офицери и към 60 000 подофицери и войници. Турците дават 11 600 убити, а българо-сръбските жертви възлизат на 10 000 убити, ранени и умрели по-късно от раните си. Като трофеи са взети близо 420 оръдия, което представлява повече от 10% от цялата турска артилерия през 1912-1913 г. Изходът от войната срещу Турция не буди съмнение. Над България обаче започва да се надвесва черна сянка, която въодушевеният български войник, спечелил битката срещу полумесеца, проливайки кръвта си по бойните полета на Одринска Тракия, не може още да усети ясно. Докато българските и сръбските офицери вдигат наздравици за съкрушителната победа, в окупираните от съюзниците части на Македония самото споменаване на славното българско оръжие започва да се наказва със смърт.

Автор: Орлин Вардарски

[Hatshepsut]

Кой пръв използва самолета като бомбардировач или кратка история на Балканската война 1912-1913

   България и нейните съюзници (Сърбия, Гърция и Черна гора) обявяват война на Османската империя на 3 октомври 1912 г. Целта на войната е да освободи останалите Българи под Турско робство. За броени дни българската армия достига и обсажда непревземаемата Одринска крепост.    Балканската война опровергава думите на френския маршал Фош, че авиацията е спорт и за армията тя е нула. Българските летци, които по това време са на обучение в чужбина бързо се завръщат в България. Идват и много чуждестранни авиатори доброволци - руснаци, италианци, германци, французи и др. Пристигат и много журналисти и военни аташета.

    На 15 октомври 1912 г. България има следните самолети:
· 3 самолета Albatros
· 4 самолета Farman
· 1 самолет Voisin
· 1 самолет Somer
· 1 самолет Sikorsky
· 1 самолет Bristol
· 2 самолета Nieuport
· най-малко 10 самолета Blerio (според някои данни до края на войната България има общо 21 самолета Blerio) Това прави най-мал
ко 23 самолета.
 
  На 15 октомври 1912 г. пилотът Радул Милков и наблюдателят Продан Таракчиев получават заповед да разузнаят турската армия в Одринската крепост. На 16 октомври 1912 г. с този полет започва действието на българската авиация в Балканската война. На този ден на аеродрума присъстват много журналисти и военни аташета. Преди полета пилотите взимат и бомби, които са поставени в кошове, отстрани на самолета. Бомбите са пуснати над военен обект - гарата Караагач. След полета се установява, че самолетът е уцелен и има пробойни. Това е ПЪРВОТО В СВЕТА ИЗПОЛЗВАНЕ НА САМОЛЕТА КАТО БОМБАРДИРОВАЧ. След този ден българската авиация започва активно да използва самолета в Балканската война.
  На снимката е първия бомбардировач в света - Албатрос Ф-2.
     Според немското издание "Geschichte des Luftkriegs", Militarverlag der DDR, Berlin, 1975 - през 1912 г. Великобритания има 23 самолета в армията, Русия - 99, Германия - 46, Италия - 22, Япония - 10, САЩ - 3. От това се вижда, че България със своите 23 самолета изпреварва страни като САЩ, Япония, Италия и се нарежда до Великобритания. Балоните също активно са използвани в Балканската война за коригиране на артилерийския огън. В крайна сметка Одринската крепост капитулира. България и нейните съюзници печелят войната. 
Полетите над Одрин въобще не са били безопасни, защото крепостта е разполагала с противобалонни оръдия, които са били използвани и като противосамолетни.
За да се подобрят попаденията от въздуха поручик Симеон Петров разработва авиационна бомба. Тя има аеродинамична форма както и кръстовиден стабилизатор. Образува яма с дълбочина над 1 метър и диаметър - 4-5 метра. По-късно плановете на бомбата са предадени на Германия и тази бомба се ползва чак до края на Първата Световна Война.

[Hatshepsut]

На фона на нерешените проблеми на Балканите след Руско-Турската война (1877-1878 г.) и безуспешният завършек на Национално-освободителните борби в европейските предели на Османската империя (1903 г.), обявяването на Балканската война на 16 октомври 1912 година е посрещната с радост и въодушевление от българския народ и армията. Нова надежда огрява душите и на българите в Тракия. Мобилизираните войни са готови на саможертва и искрено вярват, че отиват да освобождават Тракия. Освен това, още са живи спомените от жестокото потушаване на Априлското и Преображенското въстания и за насилията и жестокостите, които българският народ изтърпява под властта на турския поробител. На това се дължи високият дух на българската армия и голямата храброст на българския войник в героичните боеве на Балканската война.

Българското население в Тракия и този път не остава настрана от събитията. Хиляди доброволци, готови на саможертва се стичат под българските знамена. Михаил Герджиков – ръководител и главен войвода на Преображенското въстание, отново сформира отряд от дейци и четници на Одринската революционна организация и преминава границата. Със смелите си и добре организирани нападения в тила на турската армия на източния сектор на фронта, отрядът на Герджиков оказва съществена помощ на ІІІ Българска армия, командувана от генерал Радко Димитриев, и има безспорна заслуга за победите на главния боен театър на Балканската война.

Друг отряд, начело с подпоручик Аянов, преминава границата между Дингизово и Кара-Еврен. Води сражения с редовен турски аскер и башибозук при Кара-Еврен, Чиглаик, Дерекьой и Урумбеглия. Влиза във връзка с дружината на капитан Сотиров, водят заедно престрелки с турски кавалерийски части при Сазара и Сереген. От Сереген, отрядът се насочва към Мидия, където се зачислява към І-ва бригада на 5 Дунавски полк, за охрана на брега при евентуален турски опит за десант.

 

Битката за Лозенград

Победата на Трета българска армия под командването на генерал Радко Димитриев при Лозенград, открива пътя за стремителното настъпление на българските войски към Одрин, където се развива най-голямата битка в цялата Балканска война.

Лозенград е защитаван от три турски корпуса, с командваш Мехмед Мухтар паша, син на Гази Ахмед Мухтар паша – един от известните турски пълководци в тази война. Корпусът се състоял от 3 дивизии, всяка от по 30 хиляди души.

За битката за Лозенград, френски журналист, главен редактор на популярния вестник "Монтен", като непосредствен свидетел на събитията пише:

"... на 21-ия ден от октомври (неделя) между българските и турски челни колони започнаха престрелки. Ожесточени сражения станаха на 22 октомври на 10 км северно от Лозенград при селата Ериклер и Ескиполос. Вечерта срещу 22 октомври, командирът на една от трите дивизии на корпуса Риза паша заповяда атака в нощен бой ... Той не бе помислил, че нощна атака бе много опасна за несвикналите на такъв бой войници. В тъмната нощ, при лошо време, два табора се вдигат на бой. Всеки от тях поема своя път в тъмнината и бурята. А тези от дивизията, които остават назад изгубват посоката на движението. Оказват се един срещу друг и не се разпознават. От двете страни откриват огън. Настъпва опасна бъркотия. Цялата дивизия на Риза паша започва да бяга и изпълва Лозенград в страхотно безредие. Събуждат Махмуд Мухтар паша ... застава пред бягащите. Напразно вика, заповядва, крещи и заплашва. Не може да ги задържи...

По това време намиращите се в щаба започват също да бягат към гарата на Лозенград. Там намират един влак готов за тръгване. Офицерът, който трябва да занесе в Бабаески заповед с искане за помощ, нарежда на машиниста веднага да потегли ... насреща на 3 км идва друг влак, натоварен с оръжие и муниции. Не е възможно да се предотврати сблъскването ... Оръдията, сандъците, патроните хвърчат от влака и затъват в калта ... Никой вече никого не слуша ... всеки бяга, където му очите видят. Петдесет хиляди, да, точно петдесет хиляди души стигат до Бабаески, дори на сто километра по-нататък, до планината Корудак. Стигат до морския бряг. Земята се покрива с трупове, защото при това пълно объркване се избиват един друг. Част от тях спират едва на брега на Мраморно море...

... Така преминава нощта. Бурята стихна. На 24 октомври, сряда сутринта изгря слънцето съвсем червено. В 6 часа българите настъпиха в 4 колони в безупречен ред и стигнаха Лозенград."

 

В историята на българския народ има много величави дати, но връх на войнската слава остава

Одринската епопея.

След ожесточени и кръвопролитни боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра, край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи – превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски военноначалници Шукри паша.

След петмесечна обсада, на 10 март 1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.

На 11 март започва атаката. Само за две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.

На 13 (26) март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.

За Одринската епопея, в своята документална повест "Полетът на самарянката", писателят Любен Овчаров пише: "Две денонощия, ден и нощ битката за Одрин кърви. Бойното поле дими обарутено между две стихии. Войната за Одрин се води в ръкопашен бой, гърди срещу гърди, щик срещу щик. Вода и кръв заливат околностите. Над хиляда турски оръдия отвръщат на огъня с огън. Одрин и небето над него се тресат от залпове."

Същият този ден, турският офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин,  записва в дневника си: "... Цялата окръжност на крепостта е в огън. Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват ... Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет ... С хиляди снаряди щукат в Одринската крепост ... Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в окопите ... Докато Шукри паша не вдигне бели флагове... огънят няма да спре..."

След полунощ на 12 март 1913 година, под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските знамена, радостните възгласи на победителите.

Шукри паша изпраща последна телеграма: "Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град" и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува победоносно в Одрин.

На следващия ден 13 март, Хасан Джамал записва в дневника си: " Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха."

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: "Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин."

А в спомените си, командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише: "Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света."

Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски. Това е българката – самарянката Райна Касабова.

Във връзка с използването на авиация в бойните действия за превземането на Одрин, в спомените на поручик Радул Милков, командир на Първо аеропланно отделение четем:

"На 16 октомври 1912 г. беше извършено първото бойно летене над Одринската крепост от моята скромна личност – летец поручик Радул Милков, със изурман летец поручик Продан Таракчиев от 11 пехотен Сливенски полк. В самолета взехме две бомби. Летяхме в широк кръг над града и стигнахме до гарата Карагач, където хвърлихме бомбите.

- 19 октомври 1912 г. Днес пилот Христо Топракчиев пое пътя към славата. Сутринта беше получил писмо от годеницата си. Четеше писмото и се усмихваше. Поручик Топракчиев излетя в 3 часа след обяд. Полетът му продължил 50 минути. Когато се завръщаше самолетът клюмна вертикално надолу и като простреляна птица стремглаво се заби в земята. Навярно Топракчиев е бил тежко ранен. В същия момент последва ужасна експлозия и самолетът бе обхванат от огромен пламък. Тялото на летеца гореше като факла. Днес, 19 октомври 1912 год. в 4 часа след обяд, отличния офицер пилот авиатор, героят, милият ни боен другар поручик Топракчиев загина при изпълнение на бойния си дълг.

- 12 ноември 1912 г. Докато на 16 октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912 год. ние българите, извършихме бомбардиране на крепостта Одрин – първо по рода си от световен мащаб."

След разгрома на турската армия и капитулацията на Шукри паша, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май 1913 година е подписан Лондонския мирен договор, съгласно който земите на запад от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските войни завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските управници не успяват да защитят.

Поради недалновидна и безразсъдна политика на българските управници, на 13 юни 1913 година избухва Втората Балканска (Междусъюзническа) война, която завършва с катастрофа за България и загуба на Югоизточна Тракия.

Битката за Одрин, е най-голямата битка през Балканската война. Тя се оказва решаваща битка за изхода на войната. За българите от Тракия, падането на Одрин остава като символ на тяхното освобождение и нашите деди обявиха тази дата като "Ден на Тракия".

[Hatshepsut]

1 май 1913 г. - сключва се военна конвенция между Сърбия и Гърция

Сключена военна конвенция между Сърбия и Гърция за общи действия срещу България в случай на война. Окончателен съюзен договор между Сърбия и Гърция, насочен срещу България, е подписан на 19 май 1913 г. в Солун. По силата на военно-политическия договор от 19 май на Сърбия са предоставени всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция са признати земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. На 25 май от Белград е направено предложение двете държави веднага да анексират окупираните територии. В резултат през юни е поставено началото на Междусъюзническата война. Междусъюзническата война е война между България и бившите и съюзници от Балканския съюз 1912-1913 г.– Сърбия и Черна гора, Гърция и присъединилата се към тях Румъния. След победата над Турция в Балканската война 1912-1913 г. между балканските съюзници избухнат остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявява искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдига въпроса за ревизиране на българо-сръбския договор от 1912 г.. Гърция, от своя страна, предявява искане към територии, намиращите се в границите на Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави са неоснователни, тъй като се отнасят до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настоява да получи територията на Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България румънските управляващи среди предявяват претенции към Южна Добруджа. Това става след подписването на военно-политическият договор от 19 май 1913 г. между Гърция и Сърбия. Турция също има стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос. Всяка една от балканските държави започва да се готви за война. В България са мобилизирани 600 000 души, но практически от нея е можело да се използват около 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 г. по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, са прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. Изготвен е план, според който са проектирани военни действия само срещу Сърбия и Гърция, като са оставени малобройни войскови сили на турската и румънската граница. Сърбия и Гърция, които също не демобилизират своите армии, и разполагат общо с 550 000 души, към които се присъединява и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция срещу българската армия се изправя още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скриват своите намерения за война против бившите съюзници на България. Началото на войната е поставено на 16 юни 1913 г., когато цар Фердинанд I чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов издава заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприемат офанзива против България. Още преди 16 юни 1913 г. сръбският крал подписва манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. На 27 юни във военния конфликт се включват Румъния, а 3 дни по-късно - и Турция. Военните действия са прекратени с подписването на Букурещкият мирен договор на 28 юли 1913 г. Според договора, България е лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война (1912-1913 г.) земи. България претърпява и значителни финансови загуби.

http://www.bg-history.info/