Радосвета Аврамова

[Hatshepsut]

(не)възможности

Заспива ми се някъде далече.
На Марс ми се заспива! Ако може...
Омръзнаха ми тези земни вéчери,
рисуващи измислици по кожата ми.

Омръзнаха ми лунните истории,
които си разказвам сам-самичка.
Омръзнаха ми всичките герои,
които не обичам. И обичам.

Омръзна ми да ми е толкова сложно.
Заспива ми се някъде далече...
На Марс ми се заспива, ако може.
Или пък,
ако може,
във ръцете ти.

[Hatshepsut]

Така е в петък

Защото в петък облаците шепнат,
преди да се превърнат в дъждове,
небето е така великолепно -
безкрайно юнско, приказно небе.

А аз го слушам и разбирам всичко.
Защо не иска още да вали?
Защото слънцето е цялото в лунички,
а вятърът е малко срамежлив.

Защо във мислите ми тайничко се вмъква
един добър и мил далечен мъж?
Небето вдига рамене и се обърква,
а облаците се превръщат в дъжд.

24-06-2022

[Hatshepsut]

Лято

Когато Слънцето се спуска уморено
и стъпва босо по горещия асфалт,
липите свирят музика за улици
с листа и клони и с една пчела.

А въздухът припада и полепва
по разни голи, смугли рамена.
И толкова е лято, че е тежко.
Бих искала да съм един фонтан.

Небето е безсрамно яркосиньо.
Мълчи и гледа. Гледа и мълчи.
Земята вярва, че е балерина
и просто се върти и се върти...

[Hatshepsut]

Шепа тишина...

Тръпчивият вкус на твоята липса
подслаждам с горещ шоколад.
А горе в небето Луната разлиства
със пръсти звезда след звезда.

Мълчат тротоарите и нощните улици.
Морето полюшва солени бедра.
Изглежда, си тръгва, сърдито за нещо си.
А после се връща. И гали брега.

Две котки лениво помахват с опашки.
Изглеждат щастливи. И влюбени.
А сладкия дъх на празната чаша
напомня за нещо сънувано.

Нощта се протяга. Целува ме в тъмното.
По нещо безкрайно прилича на тебе.
Потъва в очите ми. Поне до разсъмване
ще имам звезди във ръцете си.

[Hatshepsut]

Тишина

Не знам какво да кажа на Нощта.
Мълчи ми се. А тя отдавна знае всичко.
Познава и сълзите, и смеха,
и начина, по който те обичам.

Познава даже тази тишина,
която стъпва в мен, съвсем на пръсти.
Нощта мълчи. И аз мълча.
Единствено дъждът навън разпръсква

вода и въздух, лято и небе,
и няколко звезди по тротоарите.
Когато стана дъжд, ще спра до теб
и сигурно ще те целуна много бавно.

Не знам ще плача ли. Или пък ще шептя.
Ала по устните ти тихо ще се стичам.
Ще бъда дъжд. Целувка. И жена,
която до полуда те обича.

[Hatshepsut]

Желания за сбъдване...

Тази нощ небето не заплака.
Запàзи си звездите до една.
А аз стоях сама и тихо чаках
един безумно дълъг звездопад.

Луната изтъня и ме докосна
с прозрачно-сини призрачни лъчи.
Навярно пожела да омагьоса
очакването в моите очи.

Излезе вятър. Морски летен вятър.
И грабна в шепи нощната тъга.
Аз гледах от високо към Земята.
Изглежда се превръщах във звезда...

[Hatshepsut]

Нощ като всяка...

Как ми липсваш насън... не е истина.
Затова не обичам да спя.
Със Нощта във синхрон прелистваме
"Антология на една Тишина".

А високо над нас свири музика -
романтичен облачен рок.
Тъмнината, внезапно пропукана,
сипе радостно звезден поток.

Няма смисъл да спя... Тези сънища
все ме водят обратно при теб.
Нямам време и място за връщане.
Имам цяло бездънно небе.

[Hatshepsut]

Такова едно...

Само малко повдигни глава –
виж небето. Толкова е синьо,
че дори тежи от синева
и почива кротко по комините.

Кой ли е измислил този цвят
и е боядисал точно с него
всички хубави неща в света –
твоите очи и... и небето 🙃

Да ти кажа ли? Аз вече знам.
Снощи даже си го изсънувах –
как стои на някаква звезда
и рисува, и рисува, и рисува.

Той си няма име като нас.
Каза, че не му е нужно име.
Стига му единствено това,
че умее да рисува в синьо.

[Hatshepsut]

Където свършват думите...

Обичам го... Не съм ли ти разказвала?
Обичах го, дори когато
невидима бях. И заедно със вятъра
се сгушвахме във дългите коси на лятото.

Обичах го, когато бях прозрачна
и със дъжда се плъзгах по тревите.
Обичах го, когато тихо крачех
незрима и мъничка сред звездите.

Обичах го, когато бях русалка.
Когато бях принцеса го обичах.
Обичах го когато ставах бяла
и криех себе си във думите на птиците.

Обичах го, когато съм го губела
в спиралните очи на необята.
Обичам го... Не съм ли ти разказвала?
Безкрайно повече от свободата си...

[Hatshepsut]

Аз мога да съм сън в съня ти...

Понеже днес не мога да съм с теб,
отново ставам Сънебродница.
И прекосявам цялото небе
в каляска от прозрачни облаци.

Полека влизам в тихия ти сън
и галя влюбено очите ти.
Безброй звезди потрепват вън,
превръщайки мига във приказка.

Не се събуждай. Аз съм тук.
Почувствай устните ми върху своите.
Така красиво е...
Съвсем без звук
се сливам с тебе. И съм твоя...

А върху нас вали любов.
Валят задъхани копнежи.
Не знам усещаш ли ме, но
аз тази нощ съм само нежност...

[Hatshepsut]

Неежедневие

Понякога от лятото ми става хубаво...
Не помня вчера и забравям утре.
Не ми е никак трудно да се влюбвам
във всяка незапочнала минута;

в зелените тревици между плочките;
в походките на уличните котки;
във своето смълчано безпосочие;
във бялата тъга на всеки облак;

в момчетата, които преминават
и няма никога да ги познавам;
във грапавия глас на тротоарите;
в мехурчетата в цитронадата;

във гларусите (само как съм влюбена!);
във всичките си малки щуротизми;
в липата, стъпила на ъгъла;
в една витрина с жълти ризи;

във отражението в огледалото;
в уюта, сгушен на терасата;
в китарения пулс на тялото ми...
В усещането, че животът е прекрасен...

[Hatshepsut]

Буря

Дойдоха ветровете-великани
и в техните невидими ръце
морето закипя и стана пяна,
а облаците – бягащи коне.

Зачаткаха копитата им по небето
и сивите им гриви се развяха.
А долу птиците прегръщаха дърветата
и търсеха почивка за крилата си.

Прозорците затвориха очи,
а улиците млъкнаха внезапно.
Очакваха дъждът да завали.
А аз очаквах да се скрия в тишината,

която изпреварва всеки гръм.
Да стана мълния – една резка в небето.
И всъщност, ми се ще да съм
мъничък белег във сърцето ти.

[Hatshepsut]

Високо. И далече...

Гълъби, небе и нищо повече...
Целият ми свят. Това ми стига.
Днес не вярвам вече в обичи.
Те болят. Предават те. И си отиват.

Днес не вярвам в думи. Нито в действия.
Нито в утре. Нито пък във вчера.
Днес не помня нищо. Нито търся.
Нито искам ти да ме намериш.

Днес е ден за тъжно осъзнаване.
За приемане на Тишината. И на липсата.
Днес е ден, във който ти прощавам.
И е хубаво. Почти.
Като във приказка...

[Hatshepsut]

Не питай

Недей да ме питаш защо те обичам.
Любовта не търси отговори и причини.
Пристига мълчалива, ала властна.
Понякога си тръгва... щом изстине.

Недей да ме питаш... Аз също не знам.
Сърцето единствено може би знае.
А може би не... Но някъде там,
то ще те пази дори и след края.

Защо те обичам?! Излишен въпрос...
Недей да ме питаш. Замълчи... замълчи.
Само те моля – пази ме обичаща,
даже когато от обич... горчи.

[Hatshepsut]

Разни плахи съкровености...

Още в детските си тайни съм те имала...
Само че не знаех, че си Ти.
Пазила съм те, изглежда, през годините
във графата "Приказни мечти".

И сега Вълшебницата те е сбъднала?
Или уловила съм зведа?
Ти си истински. Нали? И май е чудо...
Кой твърди, че няма чудеса?

Малко тъжно, малко смешно, малко... някак си...
пак се връщам във принцесешкия свят.
От пре-много хубавост струя в отблясъци.
И се вграждам в твоята душа...

[Hatshepsut]

Чудеса ли?

На четири пресечки от нощта
един човек раздаваше балони.
Превърна няколко разрошени деца
във летни, босоноги вихрогони.

Завърза им отрязъци небе
с мелодия на шушнещи фонтани.
Забравих, че съвсем не съм дете
и пръстите ми бързаха да хванат

най-жълтата връвчица на деня,
преди под залеза да се промуши светлината.
Открих, че още мога да летя!
Човекът каза, че е от душата.

И после се обърна към брега,
повдигна се на пръсти и изчезна.
След него Слънцето се спъна във нощта,
въздъхна тихо. И залезе.