Българската Империя по времето на Царь Калоянъ (1197-1207)

[Nordwave]

Българската Империя по времето на Цар Калоян (1197-1207)

Цар Калоян и неговите съюзници срещу Византия



Калоян застава начело на държавата в момент на остра криза, породена от болярски амбиции и разнородни интереси. Той е добре запознат с живота във Византия и с атмосферата в българската столицата и знае как да се справи с метежниците. След като стабилизира положението в страната, новият български владетел насочва войските си към Тракия.
В края на XII в. Византия преживява поредния пристъп на децентрализация. Стремейки се към самостоятелност, притежателите на големи провинциални владения прекъсват връзките си с централната власт. Този процес се наблюдава и в земите, намиращи се в границите на Византия с България. Доказват го действията на Иванко, когото ромеите са назначили за управител на Пловдивска област, и на Добромир Хриз – управител на части от Северна и Средна Македония с център Струмица.
В интерес на държавните дела Калоян пренебрегва емоционалните спомени и се споразумява с Иванко – убиеца на брат си, за общи антиромейски действия, но през 1200 г. ромеите залавят Иванко с измама. Назначаването на новия ромейски управител Йоан Спиридонаки  в Родопите с нищо не променя положението. Цар Калоян е в добри отношения с него.
Сходна е ситуацията и при другия болярин – Добромир Хриз, управителя на Струмица. Останал без подкрепа след междуособиците в Търново, сподвижникът на двамата братя е принуден да се подчини на Константинопол. По-късно той се обявява за независим владетел, превръща Просек в силна крепост и разширява владението си в Средна и Северна Македония. В критични моменти Добромир Хриз търси съдействие и подкрепа от Търново.
Възползвайки се от слабостта на Византия в борбата срещу отцепилите се местни управители, Калоян заедно със съюзниците си кумани организира редица набези в Тракия. През 1201 г. завзема крепостта Констанция (дн. Симеоновград), а след тридневна обсада превзема Варна – единствения град по Северното Черноморско крайбрежие, останал под византийска власт.
Докато цар Калоян воюва на изток, от северозапад нахлуват унгарците на крал Емерих ІІ (1196-1204) и превземат областта около Белград, Браничево и Ниш, която е предоставена на сръбския жупан и унгарски васал – Вълкан. Това принуждава българския владетел да търси мир с Византийската империя. Император Алексей ІІІ Ангел се съгласява пред надвисналата заплаха от нашествие на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. През месец ноември на 1202 г. те превземат от името на Венеция град Зара (дн. Задар) и обръщат поглед на изток. Мирният договор с Византия от 1202 г. признава официално голяма част от владенията на българската държава. Той дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и след няколко сражения по течението на р. Морава да освободи заетите от унгарците български земи с Ниш, Браничево и Белград.

2. Уния с Римската църква

През 1200 г. в Търново пристига писмо от папа Инокентий ІІІ (1198-1216), който се опитва да трасира пътя на рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Стремежът за официално международно признание не напуска Калоян и след победоносните сражения с Византия и Унгария. В края на 1202 г. след почти тригодишно мълчание, той отговаря на писмото на папата и поставя началото на продължителна и оживена кореспонденция между двамата.
Цар Калоян наблюдава как латинците, възползвайки се от династичните спорове на ромеите за короната, се намесват активно във вътрешнополитическия живот на Византия. Те предизвикват брожения и преврат в Константинопол. На 12 април 1204 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход завземат Константинопол. На 16 май след много пререкания за император на новата Константинополска империя е избран Бодуен (Балдуин), граф на Фландрия и Ено. Блясъкът и богатствата на този най-голям европейски град ги заслепява и те "забравят", че всъщност са тръгнали да освобождават Божия гроб. Византия се разпада на две по-малки империи с центрове Трапезунд и Никея и Епирско деспотство. Латинците основават в завоюваните от тях земи нова държава – Латинската империя със столица Константинопол.
В тази нова обстановка Калоян възстановява територията на българската държава. След Средец българите си връщат Призрен, Скопие, Охрид и други градове от днешна Македония. През пролетта на 1204 г. българският цар изпраща пратеничество при новите съседи в Константинопол. Рицарите отговарят, че той трябва веднага да им се почини, инак го чакат разорение и гибел.
По подобие на своя далечен предшественик княз Борис I, цар Калоян лавира в избора на институция, която да признае българската корона. При описаната обстановка той избира юрисдикцията на западното християнство. На 8 ноември 1204 г., след две години преговори българският владетел се обвързва официално с Римската църква. Търновският архиепископ Василий  е определен за "примас" (духовен глава) на Българската църква, а специалният папски пратеник кардинал Лъв коронова Калоян  за крал. Българският владетел подписва клетва и договор, с които признава върховенството на Римската църква.

3. България и рицарите от Четвъртия кръстоносен поход. Победата при Одрин

Унията с Рим е безспорен успех за Калоян. Тя има важен външнополитически ефект, защото официално приравнява българската държава с останалите страни. От друга страна, благосклонността на папата към България урежда проблема с Унгария. Споразумението донякъде отдалечава конфликта с кръстоносците в Константинопол, които не крият претенциите си към българските земи, принадлежали някога на Византийската империя.
Неуспешните опити за разбирателство с Латинската империя подтикват Калоян да сключи съюз с ромейската аристокрация от градовете на Тракия през зимата на 1204-1205 г. Нейни представители търсят закрила и военна помощ от българския владетел поради униженията, на които са подложени от латинците.
В изпълнение на съюзния българо-гръцки план, през пролетта на 1205 г. жителите на Димотика, Одрин и Аркадиопол избиват част от латинците, други пленяват, а трети прогонват.  Калоян се намесва в събитията и приближава с многобройни войски Одрин. На 14 април 1205 г. близо до стените на града се разиграва ожесточена битка, в която загива най-изявената част от латинското рицарство. Самият император Балдуин е пленен и отведен в Търново.

4. Прогонване на латинските рицари от Тракия и Македония

След победата край Одрин Калоян настъпва в Тракия и Македония. В Пловдив византийската аристокрация се противопоставя на Калоян, за което е жестоко наказана, а градът е разрушен през юни 1205 г. Веднага след това цар Калоян се прибира в Търново. Според добре осведомения византийски хронист Никита Хониат в столицата е разкрит заговор и това принуждава Калоян да прекъсне военната кампания и да се завърне в Търново.
През пролетта на 1206 г. ромеите масово напускат войската на Калоян. Византийската аристокрация открито застава на страната на Латинската империя, подмамена от икономически придобивки. През следващите месеци военните сражения в Тракия и тема Македония не стихват. В повечето случаи инициативата за тях принадлежи на българите. Калоян воюва срещу латинците, но и срещу гърците, които са на тяхна страна. Земите на разстояние пет дни път от Константинопол към Солун са напълно разорени.
В началото на следващата 1207 г. цар Калоян се споразумява с никейския император Теодор І Ласкарис (1204-1222 г.) за съвместни действия срещу латинските рицари и нахлува в Източна Тракия. Опитът му да превземе Одрин с помощта на каменохвъргачки и специално обучени сапьори пропада, тъй като неговите съюзници кумани се оттеглят.
Скоро след това цар Калоян научава, че владетелят на Солун – Бонифаций маркиз дьо Монфера, е убит от българи край днешния град Комотини , и потегля начело на многобройна войска заедно със своите съюзници кумани към Солун. През септември 1207 г. той обсажда града в плътен обръч. Тук в нощта преди решителния щурм българският владетел неочаквано умира. Смъртта му е забулена в тайна. Някои историци смятат, че неговият убиец е предводителят на куманите Манастър, въпреки че в изворите  няма преки доказателства за това.
Българските войници пренасят мъртвото тяло на своя цар в Търново. Смята се, че цар Калоян е погребан в църквата "Св. Четирдесет мъченици" в старата столица. В нея при съвременни разкопки е открито погребение на знатен мъж, който на дясната ръка носи голям златен пръстен с надпис "Калоянов пръстен". Цар Калоян стабилизира вътрешнополитическия живот в България и спечелва международно признание на своята държава. Той възстановява териториалната цялост на българската държава от времето на Първото българско царство. Активната външна политика на цар Калоян възпрепятства укрепването на Латинската империя и създава предпоставки за нейното бъдещо ликвидиране.

http://www.pepatabakova.com/Articles/view/397

[Hatshepsut]

"...Той(Калоян) отмъщавал прочее, както казвал, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеубиец."

Георги Акрополит, ромейски летописец.

,,...грабеше и опустошаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава"

Никита Хониат, ромейски управител на Пловдивска област.

Добавката Ромеоубиец Калоян приема след като се разправя с гръцкото население в цяла Тракия,когато то чрез бунтовете си фактически се отмята от съюза с него срещу латините.Голяма част от гърците в превзетите градове са изклани,а останалите са изселени в българските земи отвъд Дунав във Влашко.Или иначе казано го е върнал най-малко тройно за 14 000-те ослепени войници на Самуил 8)



Поемайки самостоятелно върховната власт в страната, Калоян имал една основна цел, а именно: освобождаване и обединяване на всички български земи, т. е. да следва политическата програма на братята си, обявена през 1186 година. В името на тази голяма цел той бил склонен да се съюзи с Иванко (той бил назначен от византийския василевс за управител на Пловдивската област) и с Добромир Хриз, които се обособили като самостоятелни владетели. Военните действия, водени на твърде широк фронт - Тракия (там действувал самият Калоян), Родопите (Иванко) и Македония (Добромир Хриз заедно с бившия византийски протостратор Мануил Камица), - продължили около пет години (1198-1202). Какви били резултатите от тях? Иванко след началните си успехи бил заловен и ликвидиран от ромеите, Добромир Хриз също бил неутрализиран, но Калоян успял да постигне малки, но важни успехи. Той установил свой преден пост в Тракия, като завладял Констанция (дн. Симеоновград), и сполучил да ликвидира окончателно византийското присъствие на север от Стара планина, освобождавайки Варна.
Петгодишната война завършила със сключването на мирен договор (той фиксирал извършените териториални промени), който бил необходим и на двете страни. За Калоян това била нова успешна стъпка, която трябвало да бъде затвърдена, а за Алексий III Ангел - получаване на известна сигурност откъм България, тъй като рицарите от IV кръстоносен поход вече били стъпили на Балканите.
Почти едновременно с военните действия срещу Византия България била принудена да воюва и на още един фронт, който се намирал в противна посока - далечния северозапад. Към 1202 г. маджарите окупирали Браничево, Белград и прилежащите им области - територия, която в продължение на столетие щяла да бъде обект на въоръжени конфликти между двете страни. Но твърде скоро българите успели да си възвърнат загубените земи и да възстановят статуквото на българо-унгарската граница.
Но едно събитие, което оставало в сянката на въоръжените сблъсъци, дало друга посока на българската външна политика. Към края на 1199 г. или самото начало на 1200 г. цар Калоян получил писмо от папа Инокентий III (1198-1216). Това писмо било инспирирано от амбициозната политика на римския прелат, попаднало в плодородна почва и породило богата и интересна кореспонденция, продължила седем години (през това време Инокентий написал на Калоян седем писма, а българският цар адресирал до папата пет писма). В тази кореспонденция, която била словесен израз на сериозна дипломатическа битка, българският владетел се оказал на висотата, на конто се намирал безспорно неговият именит партньор. Калоян отговорил на първото папско писмо почти две години след неговото получаване (това изчакване трябва да се търси в събитията на Балканите, преди всичко в отношенията с Византия, а написването на отговора тъкмо по това време - преди 27 ноември 1202 г. - било предизвикано вероятно от превземането на Зара от рицарите на IV кръстоносен поход). След това преписката (по-късно в кореспонденцията с папата се включили княз Белота, архиепископ Василий и други прелати) придобила много по-интензивен характер, в резултат на което трима пратеници на Инокентий III посетили Търново. Тържественият момент настъпил през есента на 1204 година. На 15 октомври в българския престолен град пристигнал папският легат кардинал Лъв, който на 7 ноември помазал и посветил архиепископ Василий за примас на българската църква (българите схванали този сан, който означавал само първи, първенствуващ, като патриарх), а на следния ден, 8 ноември, той коронясал и благословил Калоян за рекс (rex) - титла, конто българският владетел с мълчаливото съгласие на папата приел като цар ( = император). Всичко това било регламентирано със Златопечатника, с който Калоян формално приел върховенството на Римската църква (края на 1203 г. ).
Крайният резултат от преговорите между българския цар и римския папа, постигнат за сравнително кратко време, бил стимулиран от събитие, което щяло да определи бъдещето на Балканския полуостров за десетилетия напред. Това събитие било IV кръстоносен поход. И с него били принудени да се съобразят както Инокентий III, така и Калоян. Защото събитията се развивали много бързо и в неподозирана поне в началото посока. През ноември 1202 г. рицарите овладели с щурм адриатическия град Зара (венецианско владение, временно под властта на унгарския крал). На 18 юли 1203 г. флотата била вече край Златния рог, а на 1 август кръстоносците поставили на константинополския престол своето протеже Алексий IV. Само девет месеца по-късно, на 13 април 1204 г., рицарите овладели византийската столица (за пръв път в нейното почти деветстотин годишно съществуване). Новите господари на града край Босфора веднага пристъпили към подялба на Византия и изграждане на нова империи, позната като Латинска империя. На 9 май за император бил избран Бодуен, граф на Фландрия и на Ено, а на 16 май той бил тържествено коронясан в ,,Света София".
Как се отнесъл цар Калоян към събитията в Константинопол? Към края на 1203 г. той категорично отказал да признае върховенството на Византия - искане, отправено от името на Алексий IV след възшествието му на 1 август. Този естествен отказ на българския владетел не можел да не доведе до напрежение между двете страни и в същото време накарал Калоян да ускори преговорите с Инокентий III. През февруари 1204 г., независимо, че вече бил постигнал споразумение с папата, Калоян решил да се възползва от неизбежния сблъсък между рицарите и император Алексий V Мурзуфул (междувременно той успял да детронира Алексий IV) и предложил на ръководителите на кръстоносния поход да ги подпомогне със 100 000-на армия, ако му признаят суверенитета и царската титла. Рицарите отказали. След създаването на Латинската империя Калоян проводил ново пратеничество в Константинопол, този път с предложение за мир. И, разбира се, получил нов отказ.Нещо повече, заявено му било, че трябва да се откаже от престола, в противен случай латинците щели да нахлуят в Мизия (България).
Тази категорична позиция на новите владетели на Константинопол подсказала недвусмислено на цар Калоян, че предстои сериозен военен сблъсък. И българският владетел трябвало да бъде готов за него. Обвързването с Рим (ноември 1204 г. ) очевидно не е било достатъчно и той решил, че му е необходима помощ. Този път освен към традиционните вече съюзници на Асеневци - куманите, и така наречените туркомани (споменати в Морейската хроника), Калоян се обърнал към нов, но за момента естествен съюзник, а именно: византийската аристокрация от Тракия и Македония. Причини за този странен на пръв поглед съюз имало достатъчно. Ромейските аристократи били подложени от новите властелини на унижения, а в много случаи и на преследване. Те били готови да воюват с латинците, но не били в състояние да им се противопоставят сами. И видели в лицето на българския цар своя естествен поддръжник; ,,И те [ромеите] тайно взеха пратеници от всичките градове на страната - пише Жофроа дьо Вилардуен - и ги изпратиха при Йоанис [Калоян], който беше крал на Влахии и България, който беше воювал с тях и постоянно воюваше: и те му известиха, че ще го обявят за император и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всички франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите поданици... " Или ако трябва да се разтълкува този текст, представителите на ромейската аристокрация се съгласили да признаят Калоян за василевс на българи и ромеи и да започнат война срещу Латинската империи.
Калоян бил готов за подобно развитие на събитията и оттук нататък неговите действия били насочени към една основна цел: борба срещу латинците за наследството на Византия. И началото на този решителен конфликт не закъсняло. През ранната пролет на 1205 г. ромеите от Тракия въстанали срещу латинското господство и овладели някои от най-важните тамошни градове - Адрианопол, Аркадиопол, Димотика. Твърде скоро на юг потеглил и цар Калоян с 14 000 съюзници кумани и се установил край Адрианопол, където вече се намирала рицарската войска, предводителствувана лично от император Еодуен. След един лъжлив сблъсък на 13 април решителното сражение станало на 14 април 1205 година. Българите нанесли тежко поражение на латинците: император Бодуен срещнал смъртта си (според някои извори той бил пленен), граф Луи дьо Блоа и мнозина от най-висшите барони също били убити. Тази победа открила на цар Калоян пътищата за широко настъпление -първо към Константинопол, а към края на месец май - началото на юни той се насочил към Солунското кралство на маркиз Бонифаций Монфератски. Солун бил овладян (в ръцете на италианските рицари останал само акрополът на града) и Калоян решил да го постави под властта на своите ромейски съюзници и поданици.
Този жест на българския владетел за съжаление не могъл да заздрави българо-ромейското единство, което твърде скоро се пропукало. В Пловдив избухнал конфликт тъкмо на народностна основа и Калоян бил принуден да се намеси решително. Българският владетел не се поколебал да овладее града и след това се разправил безмилостно с водачите на ромейския бунт. Но това не помогнало за възстановяване на положението от началото на годината. С превземането на Пловдив бил сложен край на военните действия за 1205 година. Те били подновени още през януари 1206 г., когато българска войска разбила латинците край Русион (дн. Рускьой - Югоизточна Тракия - Турция), а през февруари сам Калоян потеглил към Тракия. Без особени усилия българите завладели голяма част от тамошните градове, а куманската конница безпрепятствено достигнала до Константинопол. След една безрезултатна обсада на Димотика (ромеите вече окончателно скъсали с цар Калоян) българите се оттеглили. Това позволило на латинците да организират поход, чиято цел била сваляне на обсадата на Станимака (Асеновград) и освобождаване на укрилия се там Рение дьо Три. Веднага след този малък успех на 16 август 1206 г. за император бил провъзгласен по-малкият брат на Бодуен, Анри, което позволило на Латинската империя отново да организира своите сили.
Следващата, 1207 г. започнала със създаването на съюз между цар Калоян и никейския император Теодор I Ласкарис, насочен срещу латинците. Българите отново воювали в Тракия и обсадили Адрианопол, а никейците настъпили в Мала Азия. Този път действията на Калоян не били резултатни главно поради неочакваното оттегляне на куманите и Анри, който успял междувременно да сключи мир с Теодор Ласкарис, за пръв път навлязъл в българските земи. Латинският император достигнал до старопланинските склонове и след като не сторил нищо повече, се оттеглил. Тази демонстрация не могла да промени съотношението на силите и затова в края на август 1207 г. Анри се срещнал със солунския крал Бонифаций и двамата постигнали споразумение за съвместни военни действия срещу Калоян. Този съюз не могъл да даде никакви практически резултати, тъй като на 4 септември българите нападнали край Мосинопол Бонифаций, който бил убит в сражението. Калоян не пропуснал да се възползва от това събитие, настъпил към Солун и го обсадил. За съжаление българският цар паднал убит в резултат на заговор, чиито нишки водели към ромеите от Солун (легендите представят св. Димитър Солунски като екзекутор на българския цар). Тялото на Калоян било пренесено в Търново и погребано в църквата ,,Св, Четиридесет мъченици", с което приключила една кратка, но забележителна епоха в историята на Второто българско царство.

[Hatshepsut]

Из ,,История" на Георги Акрополит


Византийският историк и писател Георги Акрополит (1217—1282) е роден  в Цариград. Получил е своето образование в Никея. Бил е приближен на  никейските императори Йоан III Дука Ватаци и сина му Теодор II Ласкарис  и е участвал в походите им срещу България. Неговата ,,История" се  отличава с достоверност. Тя отразява събитията на Балканския полуостров  и в Мала Азия в периода 1203—1261 г. Превод на М. Войнов в ГИБИ, VIII,  С, 1971, с. 156, от Georgii Acrpolitae Opera, rec. A Heizenberg,  Lipsiae, 1903, с. 23—24.

И тъй той [Калоян] сринал до основите му Филипопол, твърде  забележителен град, който е разположен край Еврос, а освен това всички  други градове: Ираклия, Панион, Родосто, Хариопол, Траянопол, Макри,  Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да  изброяваме. А населението той вдигнал оттам и го настанил край  бреговете на Истър. Той нарекъл селищата им по имената на собствените  им разграбени села и градове. Той отмъщавал прочее, както казвал, за  злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като  казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал  Ромеоубиец. И тъй той дошъл чак до самия Солун и умрял, обхванат от  болка в страната. А, както казват някои, смъртта му произлязла поради  божия гняв срещу него. Той видял насън, че въоръжен мъж застанал до  него и го ударил с копие в страната. Наистина никой никога не е  причинявал такива злини на ромейската земя, така че и име му било  дадено [ново], получавайки прякора ,,куче". Всички го наричали  Скилойоан. Защото, като се сближил със скитското племе и завързал с тях  роднинство, той възприел и характера на зверската им природа и се  наслаждавал от убийствата на ромеите. Като умрял, царската власт над  българите взел синът на сестра му, по име Борил, който се оженил за  вуйна си скитка. Синът на Асен, който бил още дете, бил взет тайно от  някого и отведен при скитите [русите].


  Из ,,Деянията на св. Димитър Солунски"


Превод на В. Тъпкова-Заимова в БВИФ, с. 455—458, от В. Н. Златарски.  История на българската държава през средните векове, III, С, 1973, с.  581—587.

Тогава владетел на българите бил Йоан, известен повече е името Йоаница  и наричан така и досега. Той въпреки пустошта, която го възпирала, се  отправил на поход срещу ромеите. И като пребродил цяла Македония,  опустошил всички области, сринал и разрушил из основи крепости,  оплячкосал, опустошил и преселил цялото население покрай брега на р.  Дунав, с една дума, превърнал в пустиня всяко място, което нападнал. С  неудържим устрем той се отправил и срещу Солун, като водел войнство,  по-многочислено от морския пясък: българи, кумани, татари, хазари,  гърци, алани, руси — потомци от всички родове, които е откърмила  северната страна, подобно на многоглава хидра, както би казал някой,  или стоглав тифон, сторък исполин или някакви други свирепи зверове.
Там имало стрелци, копиеносци, шлемоносци, щитояосци, прашкари и всички  други видове войници. Пред него вървял воеводата на неговите войски  Манастър, който бил твърде опитен във военното дело. Той водел  многочисленото войнство и се разположил за малко на стан в ливадите  край река Галик. След това и българският цар разположил стана си със  своето множество войска в Лагадина — място, което отстои недалече от  града и има изобилна вода и паша за конете. И така стекли се войски от  Галик и от Лагадина и този велик град Солун се увенчал с венец не на  слава, а на изпитание. Заградили го войски отвсъде, околностите му се  изпълнили с полкове. Всички хълмове се изравнили, земята долу се  тресяла от въоръжените конници, а горе въздухът ечал от цвиленето на  конете. Чувал се трясък, подобен на гръм, който предизвикал трепет в  сърцата на гражданите. Един изглеждал ката Ксеркс, който воювал срещу  Гърция, друг — като Рампсак от Асирия, трети — като Сенахерим, който  отивал на поход срещу Юдея. Пред него огън опустошавал, а зад гърба му  плам се разгарял, както казва божественото писание, ,,сякаш пред лицето  му се разстилаше пищен рай, а след него оставаше безлюдна пустиня". И  след като владетелят на това безчислено войнство пристигнал откъм  тамошните по-северни високи хълмове, отгдето му се разкривал целият  град, той почнал да го разглежда от височината. Той наблюдавал  великолепието и красотата на къщите, разпитвал и за пречестните църкви  и ги разглеждал. Той съзрял също и храма на великия Димитрий, запитал  за него и щом научил, че това е църквата на мъченик Димитрий, веднага  слязъл от коня, поклонил се и рекъл: ,,Свети Димитрие, ако превзема този  град, ще ти построя прекрасен манастир." Прочее той замислял нещо,  лукаво за този прочут град, обаче бог от небесата не утвърдил това...
Но, та, Димитрие, добрий мъченико, закрилник на града, покорител на  родното си място, велики военачалнико на божието "опълчение, си се  надсмял над неговото безумие и си поругал суетната му замисъл. Ти вече  си наострил срещу него оръжието си, но все пак си се въздържал и си му  дал време да се разкае целомъдрено и да се отвърне от злината и суетата  си. Той обаче не сторил това, а с най-голяма бързина изпратил  съгледвачи около целия град, преброил всички кули и всички разстояния  между кулите по стените и всички зъбери. Скоро след това военачалниците  му се събрали на съвет и съветът решил как да се води войната: към  всяка крепостна кула на града да настъпи по един полк от неговата  войска. Всеки един полк да донесе по две стълби, та когато цялото  войнство обкръжи града едновременно и го нападне вкупом, лесно да го  овладее според правилата на войната. И неговите намерения щели да се  осъществят. Защото при такова огромно множество войска къде би могъл  нашият град да намери вътре [в градските стени] люде, годни да го  отбраняват, ако великият наш бранител, военачалник и победоносец отново  не вдигнеше силите си и отново не предприемеше спасителен за града  поход?
Българският цар Йоан си легнал да спи, след като подготвил от вечерта  всички бойни съоръжения, плановете си, войската си и оръжия, мечове,  лъкове и всички други съоръжения, та на другия ден още с настъпването  на утрото, при изгрев слънце, да обкръжи града е войска и да го  щурмува. Вече настъпила нощта на неговата смърт. И, както подобава,  през нощта той не си представял и не сънувал друго освен как неговите  полкове обсаждат града, как с помощта на стълбите се възкачват по  стените, виждал кръвопролития, слушал смущение и се виждал да влиза в  града с голяма гордост. Това траяло чак до полунощ, а след това той се  пробудил. В нощната тъмнина мъждукали свещи в палатката, а вън пред нея  според обичая бдели и стояли на стража млади войници.
Тогава, именно тогава в дълбоката нощ чрез ревността на мъченика бог  излъскал докрай сабята на своето отмъщение и я наострил сякаш на  точило. И внезапно неуморимият истински наш страж и пазител на града  Димитрий — великият воин на великия владетел, се появил пред българския  цар като конник, яхнал бял кон, и в миг нанесъл смъртна рана на  нещастника. А той изведнъж изохкал и започнал да обвинява върховния  военачалник на войската си Манастър, че бил наранен от него, защото му  се сторило, че го е видял да влиза на кон в шатрата, яхнал чистокръвен  бял кон, и да забива в сърцето му копието, което носел. И пак отново и  още много пъти го обвинявал, така че и самият Манастър скочил от  леглото си, стреснат от виковете — защото неговата шатра била наблизо,  — влязъл при него и видял и чул наяве: ,,Ти преди малко пристигна тук на  белия си кон и ме прониза с копието си." А Манастър се уплашил и казал:  ,,Не, царю, помилуй и пощади ме! Не съм аз, не съм! Видение ти се е  явило, това не е истина." А царят, ранен дълбоко със смъртна рана,  страшно се превивал, викал и стенел. Защото бил прободен направо в  утробата и потекла чиста алена кръв под него. Така заради твоя град,  Димитрие, нозете ти се обагрили в кръвта на твоите врагове. Той вече  започнал да изнемогва; Виждайки това, върховният военачалник на  неговата войска Манастър го положил възнак и побягнал презглава,  търсейки спасение. Така заминал той тайно с най-голяма бързина, а след  него и заедно е него се оттеглило и цялото онова многохилядно войнство  — така бързо, сякаш някакви северни вихри, както се казва, ги гонели.  Прочее по някаква необяснима причина страх и трепет ги бил обхванал. А  Калоян не живял дълго след това, но още същия ден към залез слънце  умрял от насилствена смърт — също както познатата от разказите  еднодневка, която пожънала плодовете на своята злост и суета и изпила  чак до дъно чашата на гнева господен. . .


  Из житието на св. Сава


Житието на сръбския архиепископ Сава е написано от Теодосий около  началото па XIV в. Превод на В. Златарски, История на българската  държава през средните векове. III, С, 1973.

Калоян, цар загорски, се вдигна и като разори, много гръцки градове по  цяла Тракия и по цяла Македония, защото тогава царуваха франките и  владееха Константиновия град, без да скърбят за разорението на другите  градове, понеже не ги смятаха за свои, той, като ги намери празни и  безсилни, разоряваше. Дойде той е много войска, както в старо време  Сенахерим срещу божия град, срещу докрай земя прославения богохраним  голям град Солун, срещу родината на светия великомъченик и страстоносец  Димитър — в него град лежат и честните му мощи, от които тече миро, —  без да се посрами от светостта на светеца, нито пък да се стресне от  чудесата, които стават от него при светия му ковчег чрез мироизвиране,  и мислеше както другите градове, тъй и Солун да разори и да го докара в  крайно запустение. Но чрез горещото настояване на светеца пред бога той  се отказа от суетния си помисъл, не изсипа тул стрели, нито извади  оръжие, а заедно с пристигането си при града по божия присъда от  невидима рана в сърцето си получи смърт, неочаквано се помина. И тъй  чрез молитвите на светеца бог запази града невредим. Дошлите войски,  обхванати от ужас, боейки се от светеца, намислили да бягат, но  началстващите воеводи не искали да оставят своя цар за поругание на  гражданите и за ядене на зверове н птици, а като имаха вяра към него и  показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със себе си; а  понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [и] като извадиха  всичките му вътрешности и тялото му осолиха, отнесоха го в своята  страна.

http://www.nauka.bg/

[Hatshepsut]

България по времето на цар Калоян

Успешното въстание и последвалото добро управление на първите двама Асеневци върнало България на политическата карта на Европа. Победоносните битки срещу Византия допринесли за разширяването на територията на новоосвободилата се държавата, съответно и за стабилизирането й. Управлението на двамата първи Асеневци поставило стабилни основи за динамичното развитие на България. Успешната им политика била продължена и от по-малкият им брат Калоян (1197-1207).

Една от първите задачи на новия български владетел била да се справи със силната болярска опозиция в Търново, която погубила и двамата му братя. Освен тях Калоян трябвало да прекъсне  и опасната тенденция все повече аристократи да се отцепват от българската територия. България продължила военните и действия срещу Византия, като цар Калоян се постарал да организира силна анти-византийска коалиция. Именно затова той се обърнал към убиеца на брат си – Иванко. По това време той вече нееднократно показвал на императора, че желае да се отцепи от Византия, въпреки че именно василевсът му дал областта Пловдив. Освен с Иванко цар Калоян се съюзил и с Добромир Хриз, който се бил отделил като самостоятелен владетел в Македония. Към анти-ромейския съюз се присъединили и Йоан Спиридонаки, който владеел територии в Родопите и Мануил Камица, чиито земи били в Пиринска Македония. Вследствие на тези действия цар Калоян разбил Византия през 1201 година и присъединил към територията на България Констанция и последната непревзета крепост на север от Стара планина – Варна. Освен с Византия българският владетел трябвало да се справя и с Унгария. Под предпол, че българите завзели Белград и Браничево нелегитимно унгарците си върнали тези области през 1202 година. Още на следващата година обаче цар Калоян ги върнал в пределите на България, след успешни военни действия срещу Унгария. След това българският владетел сложил на сръбския престол Стефан II.

Цар Калоян правилно осъзнал, че без признаването на царската   му корона, спечелените битки на бойното поле можели да се окажат безмислени. Ето защо той откликнал на папа Инокентий III (макар и с известно закъснение), когато той се свързал с него през 1199 година. Политиката на българския цар за международно признание на неговата корона съвпадала с идеята на папата за разпространение на духовната си власт над цяла Европа. Кореспонденцията между двамата продължила пет години, като през този период си проличали и отличните дипломатически способности на цар Калоян. В крайна сметка, на 8.11 1204 година България официално сключила уния с Рим, като в замяна на това че признавала върховенството на папата, българският владетел получил титлата крал, а арпиепископ Василий станал примас. Резултатът от тази уния бил изцяло положителен за страната. Международният й авторитет се издигнал, а суверенитетът й се затвърдил.

Цар Калоян използвал ловко контактите си с папа Инокентий III, за да разреши спора с унгарците, като след намесата на папата те се отказали от претенциите си към България. Трябва да се отбележи също така, че унията с Римската църква имала изцяло политически характер и с нищо не променила източноправославното вероизповедание на българския народ. Ето защо може да се каже, че контактите и последвалата уния на цар Калоян с Рим са един от най-успешните ходове по време на управлението му. Освен че спечелил международното признание за страната, той не нарушил традициите на източноправославните българи.

Междувременно пред цар Калоян изникнал нов проблем – той трябвало да се справи с появилата се на мястото на Византия Латинска империя. В началото на XIII век бил организиран Четвъртият кръстоносен поход. Целта му била навлизане в Светите земи през Египет. Венецианците обаче взели контрол над похода и го отклонявили към Константинопол. Войските, предвождани от Балдуин Фландърски и Бонифаций Монфератски превзели византийската столица и сложили край на империята (до 1261г.). За император на новата Латинска империя бил избран Балдуин Фландърски, като желанието му било да сложи ръка на всички някогашни владения на Римската империя, като това означавало, че латинците искали да завземат и българските територии. Въпреки че именно латинците прекратили съществуването на Византия, те не завладели всички земи на империята. Освен тяхната държава на някогашната византийска територия възникнали още три държави – Никейската империя, Епир  Трапезунд.

Всяка от новопояволите се държави започнала борба за възстановяването на Византия. В тази нова политическа обстановка цар Калоян решил да поиска мирни взаимоотношения с Латинската империя, като това било отхвърлено от Балдуин Фландърски, който недвусмислено показал, че политиката му срещу България ще е агресивна. Това накарало цар Калоян да сключи съюз с покорената гръцка аристокрация в Тракия, която очевидно се нуждаела от помощта на България, за да отхвърли властта на латинците, недоволна от отношението на латинците към нея. Така гърците се вдигнали на въстание в Тракия, което било подкрепено от цар Калоян. Така се стигнало до битката край Одрин, където армиите на българи и латинци се срещнали през април 1205г. Латинците не предприели открит щурм на крепостта, а я подложили на продължителна обсада, за да изтощят противника. Те разположили около нея обсадни машини и започнали систематично да я обстрелват, като основните им сили устроили укрепен лагер близо до града. Изпълнявайки съюзните си задължения, цар Калоян пристигнал с войската си, която според френския рицар и летописец Жофроа дьо Вилардуен наброявала около 54 хиляди души. Българският владетел разположил силите 20-25 км североизточно от града. В състава на  армията му освен български войски били включени и кумански отряди от лека конница и конни стрелци, тъй като по това време куманите са съюзници на България.

На 14 април изпратил куманските конници на разузнаване и пробна атака срещу рицарите. Куманите изненадващо нападнали лагера на Балдуин, докато войниците му си почивали. Рицарите яростно нападнали съперника, който веднага се оттеглил в привидно бягство. Започнало дълго преследване, чрез което Калоян успял да подмами голяма част от рицарите да напуснат лагера си. Тогава внезапно куманите се обърнали и започнали да обстрелват със стрели латинците, които понесли тежки загуби – хиляди убити и ранени. Късно осъзнали своята безразсъдност, кръстоносците нямали време за реакция. С разпокъсан строй, обкръжени и неспособни да си съдействат, рицарските отряди биват напълно разбити. За целта българите използвали успешно ласа и специално приготвени дълги копия, завършващи накрая с куки, с които лесно ги сваляли от конете им. Сражението било изключително тежко и продължило до късно вечер. Основната част от рицарската армия било унищожена. Кръстоносците били напълно разгромени, а императорът им пленен и отведен в Търново. Бил нанесен съкрушителен удар върху току-що създадената Латинска империя. България се превърнала в основен фактор на Балканския полуостров - нещо, което не се било случвало от царуването на Симеон. Освен това победата на Калоян над латинците била отличен шанс за Епир и Никея да се преборят с новата империя и да възкресят Византия. 

След победата над латинците гърците прекратили съюза си с Калоян и през 1206 година, което вбесило българския владетел. Същата година той нападнал цяла Тракия и успял да превземе Пловдив, след което обсадил и Одрин. Междувременно новият латински император Анри Фландърски се свързал с владетеля на Солунското кралство Бонифаций Монфератски, като двамата изградили общ съюз срещу България. Калоян отговорил като се сближил с Никейската империя. На връщане от визитата си в Константинопол Бонифаций Монфератски бил убит от българи в Родопите. Разбирайки че владетелят на Солун е мъртъв, Калоян снел обсадата на Одрин и се насочил към морския град. Там обаче, в разгара на обсадата, през 1207 година, цар Калоян умрял, като в науката все още не е ясна причината за смъртта му. Според една теория той е станал жертва на поредния болярски заговор и е бил убит от куманина Манастър, а според други е умрял от плеврит.

       
Пръстен-печат на цар Калоян

Въстанието на Асен и Петър поставило началото на процеса на възстановяване на българската държавност. Благодарение на успешните им действия, на помощта от куманите и заради слабата Византия, двамата братя успели да възстановят държавата. Първите двама Асеневци се стремели да утвърдят държавния централизъм във вътрешната си политика, докато във външната, целта им била да възстановят  старите български граници и да получат международно признание за царската си корона. Техният по-малък брат Калоян  продължил успешно политиката им и в двете насоки. Благодарение на военните си качества той разширил значително територията на България, защитил я успешно от латинците, нанасяйки им огромно поражение и превърнал страната в един от основните фактори на Балканите. Дипломатическите му способности и сключената уния с Рим допринесли за между народното признание на България и утвърждаването на статута на нейния владете. Цялостната политика на първите трима Асеневци получила окончателна реализация при управлението на цар Иван Асен II [1218-1241].

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Калоян и Балдуин

Бурните събития на Балканите и Европа в началото на XIII в. открояват две силни, противоречиви личности, срещнали се в съдбовен сблъсък край Адрианопол през април 1205 г.

Над смълчаното бойно поле край Адрианопол априлският залез осветява съдбоносната среща на двама мъже. Пред българския цар Калоян е коленичил плененият латински император Балдуин. Завършила е битка на владетели от двата края на християнския свят. Дългата, кръвопролитна българо-латинска война ще приключи години по-късно при техните наследници. Полето край Адрианопол свързва съдбите на две могъщи и противоречиви личности, чиито пълнокръвни образи често остават зад маската на историческото клише.
Роденият през юли 1171 г. във Валансиен Балдуин – потомствен рицар и кръстоносец, първи император на Латинската империя, девети граф на Фландрия и шести на Ено с това име – е сред най-могъщите васали на френския крал. Хронистът Жилбер дьо Монс разкрива, че графът на Ено Балдуин V и съпругата му Маргьорит осигуряват блестящо бъдеще на първородния си син. Чрез своите родители той е свързан с много аристократични домове във Франция, Свещената Римска империя и Йерусалимското кралство. По линия на вуйчо си Филип д'Елзас Балдуин наследява графство Фландрия, известно със своите процъфтяващи градове.
Малко се знае за детството и юношеството на бъдещия латински император. Първите години от живота му преминават в двора на баща му Балдуин Храбри, където расте в суровия свят на рицарски турнири и сражения с могъщи съседи. Тържественото си посвещение в рицарство получава през 1189 г. от ръцете на бъдещия германски император Хайнрих VI. От този момент насетне изворите все по-често цитират младия Балдуин като водач на дипломатически мисии и военни кампании. Така през 1194 г. в битката при Новил сюр Меейн, срещу силна коалиция на владетели от Свещената Римска империя, Балдуин проявява изключителна храброст и печели уважението на своите бъдещи васали. През 1195, след смъртта на родителите си, той получава властта над всички семейни владения.

https://www.nationalgeographic.bg/a/kaloyan-i-balduin

[Лина]

14.04. 1205г. Поредна годишнина от битката на цар Калоян при Адрианопол срещу кръстоносци от Латинската империя.

Под хълма Царевец се намира Мултимедийният посетителски център ,,Царевград Търнов", станал известен като музеят на "восъчните" фигури или българският "Мадам Тюсо". Предлага богата колекция от 29 скулптури на исторически личности от периода на Второто българско царство, включително тази на цар Калоян.

---------------

[Hatshepsut]

Битката при Адрианопол 1205г.


"Историята оживява" - Битката при Адрианопол

Средновековна слава: Битката при Адрианопол

[Hatshepsut]

Имперските амбиции на Второто Българско царство: Цар Калоян

Краят на XII в. и началото на XIII в. е период, характеризиращ се с настъпването на значителни промени в геополитическия изглед на Югоизточните Балкани. Източната Римска империя, която само два века по-рано успява да си възвърне контрола над значителни балкански територии в хода на Василиевата реконкиста се намира в период на политическо преструктуриране. Залезът на Македонската императорска династия съвпада с началото на продължителен период на вътрешнополитическа нестабилност в империята и дълга поредица от военни конфликти с нови преселнически вълни от племенни групи, които използват ромейската слабост, за да изтръгнат от Византия територии и трибут.

Константинопол – ,,Вторият Рим"

Българският медиевист доц. Албена Миланова сполучливо извежда паралел между демографските промени и преселническите вълни от втората половина на XI в. и периода на късната Античност и Великото преселение на народите. Неспособността на Византийската империя да защитава ефективно своите погранични територии, довежда до мащабни инвазии на печенеги, кумани и маджари дълбоко в нейните провинции и разоряването на обширни територии, населени предимно с българи. Освен заплахата от варварски нашествия в Подунавието, Византия трябва да се бори и с нормански нахлувания, през нейните територии преминават три кръстоносни похода, на всеки няколко десетилетия има въстания или брожения срещу увеличаващото се данъчно облагане.

Империята преживява поредица от силни земетресения, периоди с извънредно намаляла селскостопанска продукция довели до повсевместен глад в някои от имперските провинции и като следствие епидемии, които отнели живота на мнозина, както свидетелства Йоан Скилица. Притискана от могъщите италиански градове-държави в Средиземноморието и селджукските турци в Мала Азия, разтърсвана от династични борби, дворцови интриги и политически сепаратизъм, Византия все повече се свива, отстъпвайки нови и нови територии, които вече няма способността да защитава. Тя остава държава с имперски традиции, но с все по-бързо изчерпващ се военно-политически потенциал, който да ги подкрепи. Кулминацията е въстанието на Асеневци и последвалите военни действия с възстановената българска държава.

Окончателният удар е нанесен от бойците от Четвъртия Кръстоносен поход, които през 1204 г. провеждат успешни действия на Византия. Империята не оцелява след този удар, губи столицата си Константинопол и седалището на своята патриаршия и в крайна сметка се разцепва на съперничещите си държавни фракции с центрове в Никея, Епир и Трапезунд.

Същевременно, възродената българска държава е във военно-политически подем под управлението на първите Асеневци. Това е особено видимо при най-младият от тях – Калоян, който в своя златопечатник до папа Инокентий III, недвусмислено нарича своята столица ,,нашия велик град", ,,градът на моето царство", а Василий, българският първосвещеник по това време е окачествен като ,,мой архиепископ на цялата българска земя и глава на светата и велика църква в Търновград". Нарастващите авторитет и влияние на българската столица като политически, религиозен и културен център на Балканите са отразени и в агиографската литература от периода, в житията на Св. Иларион Мъгленски и Михаил Воин.

Там Търновград е наречен ,,царстващия престолен град, ,,Търнов големи" и ,,богоспасяемия Царевград Търнов". Употребата на тези конкретни епитети в религиозните текстове съвсем не е случайна и както в повечето случаи, когато става дума за средновековна книжнина, са натоварени с дълбок символичен смисъл. За да разберем тяхното значение трябва да си дадем сметка какво е било общоприетото използвано название за византийската столица Константинопол в старобългарската литература. Засвидетелствано в книжнината още от X в., понятието ,,Цариград" или ,,Царевград" било употребявано като тъждествено само за византийската столица.

Изказването му като термин в агиографската българска литература от XIII в., като понятие охарактеризиращо столицата Търново идва да покаже за големите промени настъпили в българския светоглед след разпада на Византийската империя през 1204 г. и новото място, което това събитие отрежда на българската държава в източноправославното семейство на народите. Според Васил Гюзелев ,,за средновековните българи Цариград е най-висшата мярка за определяне на всички неща в света. Може би е било така и за останалите народи на Европа до 1204 г."

В този смисъл трябва да се запитаме какъв е бил религиозно-психологическия ефект върху православните страни, след падането на Константинопол, оскверняването на патриаршеския престол в ,,Света София" и овластяването на латинския поставеник Томазо Морозини за константинополски патриарх? Кръстоносците са били определяни като еретици от православните народи и това отношение е достатъчно добре засвидетелствано в историко-апокалитичната книжнина от XIII в., като за пример веднага бихме могли да приведем ,,Видение на пророк Даниил" от Драголовия сборник.

В това произведение безименният автор се изказва остро срещу новите владетели на Константинопол, както и срещу ромеите заради неспособността им да защитят великия център на Православието. Творбата завършва с молитва и надежда, че спасението ще дойде в лицето на българите, които ще прогонят еретиците и ще възстановят славата на правата христова вяра. Това упование на книжовниците от първата половина на XIII в. в българската държава е характерно за още много други литературни произведения като ,,Пандеховото пророческо сказание", ,,Видение на пророк Исаия за последните времена", ,,Разумник-Указ", ,,Сказание за Сивила".

На практика имаме изложено на хартия зараждането на българските имперски амбиции, осъзнаването, че след разпада на Византийската империя България остава най-могъщата православна държава не само в политическо и военно отношение, но също така и в духовно-културен аспект. Отстъплението на Византия от ролята и мисията на традиционен стожер и защитник на Православието оставя вакуум в източноправославното семейство на народите – вакуум, който Калоян и български владетели след неговото управление считат, че България е готова и в състояние да запълни.

,,Зимата на 1205 г. Калояновата конница." Художник: Васил Горанов

Тук може би е уместно да поставим един въпрос – защо България трябва да се представи като исторически приемник на Византия, за да може се титулува като империя? Проф. Милияна Каймакамова отбелязва, че за да разберем средновековните идейни концепции, трябва да се абстрахираме от модерните си възприятия, от склонноста да пречупваме тогавашните събития през призмата на съвременния светоглед. Обявяването на една държава за империя през Средновековието, не е така лесно или просто, както навярно ни се струва сега.

Римската империя оставя извънредно дълбок спомен в колективната памет на европейското население – толкова дълбок, че държавните формирования основани на нейните бивши западни територии започват неизбежна надпревара за нейното емулиране и върховната легитимация на властта за един владетел е, ако той бъде признат за римски император. Както е известно папската институция оцелява и папата е виждан от западните владетели, като единствения легитимен представител на някогашната Римска империя. И като такъв представител е в състояние да обяви унаследяването и възраждането на империята под скиптъра на нов владетел.

Именно това успява да постигне през 800 г., франкският крал Карл Велики, който се превръща в първия император на институция, просъществувала до XIX в. – Свещената Римска империя. На Изток обаче въпросът с легитимността стои по съвсем различен начин. Византия и нейните василевси не се нуждаели от признание – те били единствените наследници на Константин Велики, още от 330 г., когато Византион е преименуван на Константинопол и се превръща в ,,Новия Рим".

След въвеждането на християнската религия като официална за Рим и всички негови провинции, Константин Велики създава една идея, която ще го надживее с хилядолетия – идеята за ,,Обновяващия се Рим и Вечната империя", неугасващите и неумиращи въплъщения на Христовото царство на земята. Дори и след политическия крах или разпад на някои от своите духовни центрове, ,,Вечният Рим" не умира, а просто се ,,премества" в друга държава – процес, известен на средновековните автори като ,,translatio imperii". След разпада на Западната Римска империя през V в., за източните василевси няма никакво съмнение, че ,,Вечният Рим" се е преместил в Константинопол, заедно с всичко, което олицетворява, превръщайки новата столица във ,,Вторият Рим". Това е видно във всеки византийски хронографски труд от периода VI-XV в.

През 1204 г. обаче кръстоносците нанасят съкрушителен удар на Византия, превземайки нейната столица – обстоятелство, което бива използвано от много български владетели през последвалите две столетия, като част от аргументативната обосновка, защо българската столица Търновград е всъщност новият ,,вечен" ,,Трети Рим".

Заявяването и преди всичко доказването на право за приемственост спрямо политическото, културно и религиозно наследство на ,,Вечния Рим" би било невъзможна за изпълнение задача без образования български книжовен елит. Техните трудове се превръщат в могъщо идеологично оръжие при доказването на българските държавна и църковна автокефалност с традиции, датиращи още от първата третина на X в.

Благодарение на тези оцелели произведения, можем да изведем не само приблизителна картина на политическите настроения на Балканите през разглеждания период, но така също и да очертаем една хронологична рамка на етапите на развитие на ,,българската имперска идея. Вече споменатото по-горе ,,Пандехово пророчество" е показателен пример за прогреса на имперските амбиции на България по времето на Калоян:

,,Рим е зрял. И зрелостта му е неговото падение, и падението му е
неговата погибел. Има град Византион. Дойде Константин от Рим и превзе Византион;
като го унищожи и разруши, изгради град и го назова като свое създание –
Константинов град. В него царуваха ромеите до кир Мануил цар, а след
това не ще царуват, докато не настъпи денят на гнева с годините...."

,,....Българинът е млад и докато двама се бият, третият ще бъде пръв;
а младостта е промяна на царството."

Пандеховото пророчество от Драголовия сборник

Пророчеството, написано от книжовника Пандех, извежда взаимовръзка между ,,зрелостта" на Рим, интерпретирана като старческа немощ и неговото последвало падение и погибел, вследствие на тази немощ и неспособност да защитава своята мисия на свещен град. Същевременно пророчеството за българите акцентира върху тяхната ,,младост", като предпоставка за жизненост на държавно-политическия организъм и върху ,,промяната на царството", вследствие на тази младост. Елементът с ,,младостта", който както виждаме е противопоставен на ,,зрелостта" на Рим е в унисон с това, което знаем за принципа на ,,прехвърлянето на империята".

От текста виждаме, че ,,старият Рим" предава своята мисия на Византион (Константинопол), в който ромеите царуват до края на управлението на император Мануил Комнин (1180 г.), когато военно-политическата немощ на Византийската империя се задълбочава. В крайна сметка ,,младият българин", според автора ще излезе пръв в последвалия двубой между Рим и Константинопол случил се в хода на Четвъртия Кръстоносен поход и ще донесе ,,промяна на царството", тоест обновлението и възраждането на ,,Вечния Рим" и прехвърлянето му от Босфора на север в столицата на Българското царство.

Подобни разсъждения виждаме и описани от безименния автор на ,,Пророчество на пророк Исаия за последните дни", където Българското царство се идентифицира със ,,земята, където ще процъфти жезъла на Йесеевия корен", което с термините на есхатологията означава, че в България ще се появи най-праведното християнско царство, което и ще поеме ролята и функциите на Византия на блюстител и защитник на Православието.

,,Имперската идея" на владетелите на Второто българско царство продължава да се развива и след смъртта на Калоян, като нейни най-активни продължители и поддръжници са Иван Асен II и Иван Александър. Дори и физическото възстановяване на Византия не повлиява на нейния прогрес, тъй като империята вече далеч не се радва на същите стабилност и държавен престиж пред православната общност, каквито е имала преди превземнето на столицата й от кръстоносците.

Търсенето на уния и религиозно сближение със Запада от ромейските императори също се отразява на изкристализирането на българските имперски амбиции и само допринася за сплотяването на отхвърлящия Унията православен Изток около Търновград, като новия Трети Рим на Балканите.

https://bulgarianhistory.org/kaloyan/

[Hatshepsut]

На 24 март 1201 г. цар Калоян превзема Варна


Цар Калоян - картина на Васил Горанов

Крепостта е защитавана от голям гарнизон, включващ наемници, известни като най-смелите войници във византийската армия, и оградена с ров. За да го преодолеят, българите построяват огромна обсадна кула, по-широка от рова, която хвърлят през него. С помощта на обсадните съоръжения успяват да преминат и достигат стените на крепостта. На третия ден от обсадата Варна е превзета.

Византийският историк и съвременник на събитията Никита Хониат описва обсадата на Варна, като съобщава, че Калоян не се поколебал да убие пленените ромеи, макар че било Великден: ,,Без да се уплаши от светостта на деня и без да се засрами от името Христово, което той произнасяше само с уста, подтикван от кръвожадни демони, блъскаше в рова всички, които беше заловил живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува деня с такива жертви и кървави помени." В края на 1201 г. между България и Византия започват преговори за мир, който е сключен в началото на 1202 г.

А по-късно Георги Акрополит пише: ,,Той отмъщавал прочее, както казва, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се нарекъл Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец".

https://www.nationalgeographic.bg/a/na-24-mart-1201-g-car-kaloyan-prevzema-varna

[Hatshepsut]

Битката при Адрианопол (1205 г.)


Цар Калоян и плененият латински император Балдуин след битката при Одрин 14 април 1205г.
Картина на Васил Горанов

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Балканите в периода на Възходящото Средновековие се оказват епицентър на едни от най-значимите промени в политическата история на Стария свят. След като губи битката при Манцикерт (1071 г.), Византийската империя изпада в сериозна вътрешна криза. Тя е частично преодоляна с възкачването на престола на Алексий I Комнин през 1081 г. Въпреки това, империята е поставена пред поредица от изпитания, свързани както с постоянните нашествия на узи, печенези, кумани и власи на Балканите, така и с преминаването на няколко кръстоносни похода през земите й в хода на XII век. През 1171 г. при Мириокефалон селджушките турци нанасят ново важно поражение на ромеите, което спира опита на Византия за възстановяване на земите й в Мала Азия. Същевременно, позицията на Комнините на престола е сериозно разклатена от вътрешни междуособици и опитите за прокарване на важни, но непопулярни сред аристокрацията (динати) реформи от страна на Андроник I Комнин (1183-1185 г.). Това води до преврат и възкачване на трона на нова династия – Ангелите. Исак Ангел (1185-1195 г.) води непрекъснати войни през цялото си царуване. Успява да се справи с Унгария и норманите от Сицилия и да стабилизира границата в Мала Азия, но се проваля в опита си да спре отцепването на България, където Асен и Петър вдигат въстание през 1185 г. Следващият владетел от династията – Алексий III (1195-1203 г.) идва на трона с преврат, отстранявайки брат си Исак, който е ослепен. Опитите на Алексий III да се справи с българите се провалят, след като Калоян (1197-1207 г.) разбива ромеите, превзема Варна и успява да сключи съюз с папа Инокентий III. В тази сложна обстановка, племенникът на императора – бъдещият Алексий IV, успява да измъкне баща си от затвора и двамата търсят подкрепа от Венеция за възстановяване на властта им в Константинопол. ПО същото време, в републиката се събират войските на Четвъртия кръстоносен поход, водени от графа на Фландрия Балдуин и маркиза на Монферат – Бонифаций.

Амбициозният и пресметлив венециански дож Енрико Дандоло, решава да събере всички интереси, смесили се в града му и да употреби Четвъртия кръстоносен поход за собствените си политически цели. Западни рицари приключенци, византийски ренегати и италиански търговци и предприемачи, сформират една обща кауза, зад която застават мечовете и копията на около 11 000 души. През лятото на 1203 г. кръстоносците превземат пристанището Задар в Далмация и го предават на Венеция, след което се отправят към Константинопол. Кръстоносната армия успява да наложи възкачването на Алексий IV на трона. В замяна, василевсът обещава неща, които няма как да даде – десетки кораби, тонове злато и няколко хиляди войници в помощ на похода. Когато няколко месеца по-късно обещанието е разкрито от византийските аристократи, те отстраняват Алексий IV от престола и издигат нов василевс – Алексий V. Тези машинации и липсата на каквато и да е отплата разяряват кръстоносците и през април 1204 г. те щурмуват и превземат зле отбраняваната византийска столица. Градът пада на 12 април, а оплячкосването му продължава три дни. Значителна част от населението е избито, а богатствата, трупани с векове, са разпределени сред победителите. С превземането на столицата, Византия престава да съществува като единна държава. Започват месеци на хаос и разрушах. Кръстоносците решават да изоставят похода към Египет, който са планирали, и наместо това се захващат да преразпределят византийските земи помежду си. До началото на 1205 г. рицарите и техните последователи завладяват по-голямата част от византийските земи в Европа, а през пролетта на същата година братът на Балдуин Фландърски – Анри, повежда армия, която да завоюва ромейските земи в Мала Азия. По същото време, византийските първенци се опитват да поемат властта над онези земи, които кръстоносците, наричани често ,,латини", все още не са завладели. Така в планините на Албания се оформя Епирското деспотство, в Западна Мала Азия се обособява Никейската държава, а по черноморското крайбрежие на Мала Азия крепостите се присъединяват към самопровъзгласилата се Трапезундска империя. Бунтове срещу латинската власт избухват на редица места, най-вече в Тракия, където местната гръцка аристокрация окупира Адрианопол (Одрин) и отказва да признае властта на латините.

Въпреки различните трудности, към началото на пролетта на 1205 г., рицарите успяват да разгромят повечето си опоненти. Самоуверен в успехите си, Балдуин, избран от своите последователи за върховен владетел на новата Латинска империя, заявява ясно претенциите си за върховенство над всички земи, принадлежали някога на Византия. Успехите му към момента правят подобни претенции относително правдоподобни. Латинската империя определено разполага с най-боеспособната армия в целия регион. Бойците й са ветерани от много битки. Въоръжени са с най-доброто достъпно за епохата снаряжение. Контролират всички големи пристанища в Проливите и по балканското егейско крайбрежие. Освен това получават и благословията на папа Инокентий III, който се възползва от падането на Константинопол, за да издигне в града подчинен на себе си, латиноезичен патриарх.

По всичко изглежда, че Никея ще бъде сразена в зародиш от силите на Латинската империя, а скоро след това съдбата й ще бъде последвана от Епир. Балдуин е на върха на военната си слава и самочувствието му е непоколебимо. Именно в тази ситуация при него пристигат пратениците на българския владетел Калоян. Калоян току що е подписал уния с Римската църква и е получил от Инокентий III признание за кралска титла и автономия на българската църква. От тази позиция, владетелят на българите предлага на латините подялба на ромейските земи в Тракия и Македония. От висотата на своята позиция, Балдуин категорично отказва и нещо повече – заявява, че българските земи всъщност му принадлежат, бидейки до скоро част от византийските територии. Най-доброто, според латините, на което Калоян може да се надява, е да го признаят за свой васал, след като дойде да им се закълне във вярност. Българските пратеници си тръгват със свити сърца, знаейки, че подобно отношение няма да се хареса на техния своенравен и избухлив повелител.

Можем да гадаем каква е била реакцията на Калоян, научавайки за отговора, който латините му дават. Исполин на ръст както целия си род, агресивен, необуздан и готов да се изправи лице в лице със всеки враг, Калоян няма намерение да търпи подобно унижение. От Търново незабавно са проводени пратеници на север, към земите на куманите, които да доведат наемнически контингенти за българската войска. Същевременно, българите установяват контакт с византийските бунтовници в Адрианопол, които се съгласяват да признаят върховенството на българския крал. В отговор на това явно предизвикателство, Балдуин Фландърски събира силна армия, съставена от около 4000 рицари и техните феодални сержанти, както и различни наемнически контингенти. Тези войски застават под стените на Адрианопол с ясната идея да превземат града, след което да се разправят и с българите.

От своя страна, Калоян може да събере около 4-5000 войници, в голямата си част влашки наемници и феодален набор, към които се присъединява и контингент кумански наемници. Латинските извори ги описват като 54 000, но по-скоро става дума за 5400. При всяко положение, армията на Калоян не е по-голяма от тази на Борил през 1208 г., когато при Стара Загора, племенникът на Калоян разполага с ок. 7800 души. С други думи, българите разполагат с малко по-голяма войска, но това предимство е напълно нулирано от разликата във войниците. Куманите и власите са отлична кавалерия, но са леко въоръжени. В открито сражение с рицарите, шансовете им за победа са незначителни. Калоян вероятно разполага и със собствена тежка конница, но нейният брой едва ли е особено голям. Макар и твърдо решен да отговори на унизителното отношение, Калоян не е глупак. Той знае, че армията му е по-слаба от латинската и решава че няма да рискува открит сблъсък с врага.

Българите се разполагат на лагер на няколко километра северозападно от Адрианопол. Между тях и латинските позиции се разполага блатисто-гориста местност с изключително пресечен терен. Калоян прави сметка за възможностите си и решава че устройването на засада на латините, е най-добрият възможен ход. Без да губи време, българският крал изпраща войските си да заемат мъчнодостъпната местност. Отрядите са поставени в засада, а за справяне с враговете са предвидени най-различни средства – ласа, мрежи, въжета с тежести и специални куки за поваляне на конници. За да вкарат враговете в капана, Калоян изпраща куманската конница да атакува вражески лагер и да подмами рицарите в преследване.

Обратно в лагера на латините Балдуин е уверен в успеха. Той внимателно нарежда позициите си така, че да блокира византийската крепост. Лагерът на рицарите е подсигурен. Поставени са стражи. Появата на куманите все пак се оказва вихрена и изненадваща. Стрелите им пронизват въздуха наоколо и валят като дъжд в латинския лагер. Пораженията не са значителни, но докачени от атаката, латините се мятат на конете и организират преследване. Балдуин обаче е категоричен – врагът се отблъсква от лагера, но не се преследва по-далеч. Дори и това преследване е достатъчно за да накара рицарите да се замислят. Куманите са опитни в стрелбата от конски гръб и стрелят по латините  извръщайки се в движение на седлото. Императорът заповядва армията му да формира бойни редици и да изчака евентуална атака от основните български сили. Когато това не се случва, рицарите се оттеглят в лагера. На нарочно свикан военен съвет вечерта, Балдуин и бароните му се договарят, че при подобна провокация на следващия ден, войските им няма да преследват опонентите.

На 14 април, 1205 г. сутринта, куманите се впускат в нова атака. Нападението идва точно по време на празничната меса. Дързостта на куманите успява да наруши наложеното от предната вечер решение. Граф Луи дьо Блоа повежда личния си отряд в зле обмислено преследване. Куманите успяват да изведат вражеските сили до готвената засада и д аги обкръжат. Балдуин, бесен на Блоа, но решен да не изоставя подчинения си на сигурна гибел, повежда подбран отряд конници след себе си, оставяйки командването на лагерните войски в ръцете на Жофроа дьо Вилардуен. Отрядът на Балдуин, наброяващ около 200 рицари, прави опит да пробие вражеското обкръжение и да достигне до силите на Блоа, но опитът им е контриран от българо-влашките части. Междувременно, Калоян съзира удобния момент и използва своята собствена тежка конница, за да извърши второ обкръжение на латинските войски, разделяйки отрадите на граф Блоа и император Балдуин в два отделни обръча, които се стесняват непрекъснато. Рицарите се бият отчаяно и скъпо продават живота си, но в късния следобед са напълно разгромени и онези от тях, които не загиват в битката, попадат в плен.

Междувременно, Жофроа дьо Вилардуен организира остатъка от армията и заема твърда позиция в откритото пространство на северозапад от латинския лагер. Той е решен да не допуска грешка и да се хвърля в сляпо преследване на врага. В края на деня, куманите атакуват със стрели латинската позиция, но Вилардуен не се хваща на въдицата и заповядва армията да не напуска местата си. С падането на нощта, латините се заемат да вдигнат обсадата и да се изтеглят стремглаво към Константинопол, пращайки вестоносци до Анри Фландърски че брат му е пленен, а част от армията – избита.

Калоян също предпочита да изтегли войските си. Сблъсъкът с Балдуин го е убедил, че рицарите са твърде опасен враг за открито сражение. Същевременно, византийските динати в Адрианопол се отмятат от обещанието си и отказват да допуснат българските войски в града. Армията на Калоян не е готова за обсада и той предпочита да върне войските си в Търново. Заедно с него са и неколцината пленени рицари, в това число и император Балдуин, който по-късно ще бъде екзекутиран в Търново, след като, според легендада, се залюбил с куманската съпруга на Калоян.

Макар битката при Адрианопол да не е разгромно поражение за латините, последиците от него са тежки за империята им. Анри Фландърски е принуден да изостави похода си срещу Никея, което на практика спасява Никейската империя от изчезване. Същевременно, смъртта на редица важни рицари, създава вътрешно политическа криза, която Латинската империя няма да преодолее още известно време. Борбата за трона между Бонифаций Монфератски и Анри Фалндърски допълнително отслабва силите на рицарите. Към това трябва дас е прибави и ново поражение от българите, претърпяно при Русион на следващата 1206 г. Цялостния провал на латинската политика спрямо България, ще има фатални последици за империята. Войните с българите в периода 1205-1210 г, сериозно изтощават силите на Латинската империя и в крайна сметка я обричат на гибел. България се превръща в ключов дистрактор, който дава време на Никейската империя и Епирското деспотство да консолидират позициите си и да преминат в настъпление срещу рицарите след 1212 г.

https://chr.bg/istorii/voenni-hroniki/velikite-voenni-iztsepki-bitkata-pri-adrianopol-1205-g/