Относно правописа преди 1945 г.

[Hatshepsut]

Комунистическият геноцид над Българския език

Източник: http://nacionalensvetogled.wordpress.com/2009/08/08/комунистическият-геноцид-над-българ/

Азбуката, на която пишем днес, се състои от 30 букви. Това са учи още в началните класове на българското училище, където малките българчета и други деца от етноси, живеещи на територията на България и възползващи се от правото си на образование, учат как се пишат българските букви. За разлика от връстниците си в Хърватска например, които учат как се чете и пише на глаголица, българчетата обаче не учат нито старобългарски, нито глаголица, нито дори това, че е имало друг, различен от сегашния правопис, който комунистите са променили след преврата през 1944 г. До сега не се е намерила, както е модерно да се казва, ,,политическа воля" за въвеждането на подобен курс, въпреки че се прокраднаха куп други меко казано безродни и анти-национални идеи и реформи в образователната ни система. В резултат на това целенасочено бездействие на политиците цари масово невежество сред  нашия народ, като голяма част от младите хора в България не познават историята на своята азбука и когато срещнат текст, написан на стария правопис, им се струва странен, архаичен и неразбираем.

По тази причина ние съставихме тази кратка и разяснителна статия, в която ще се опитаме да преразкажем историята около реформата и продиктуваното от съветските болшевики ,,опростяване", а всъщност осакатяване, на българската азбука и по-точно – изхвърлянето на буквите Голям Юс или Голяма носовка  (Ѫ), Ят или Двойно е (ѣ) и отпадането на еровите гласни ( ъ и ь в края на думите завършващи на съгласна). Уточняваме, че няма да се впускаме в излишни досадни подробности и правила за използването на тези две букви. В края на статията ще поместим някои връзки, така че всеки който поиска ще може да се запознае с тази информация.

Буквата Ят (Ѣ)

Още в края на 19 в. някои български езиковеди, стремящи се към ,,демократизация", т.е. опростяване на правописа започват да искат премахването на буквата от азбуката и замяната и с я или е, според правоговорните правила. През 1892 г. правописната комисия, назначена от Георги Живков, просветен министър в правителството на Стефан Стамболов, в която влизат Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др., предлага изписване на ѣ единствено там, където в Източна България гласната е широка (а или широко е) – или да се пише вѣра, но верен, верски, вероизповедание и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание ,,Български преглед", но среща критика и като силно радикален, и като прекалено недообмислен.

През 1895 г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата Константин Величков, предлага нов проект, който напълно изхвърля ѣ от азбуката. И този проект е подет единствено от списание ,,Български преглед", а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното му място е утвърдено и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът ,,Мисъл" – след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

От началото на 20 век въпросът с ѣ започва силно да се политизира и ,,левите" политици – комунисти и земеделци - започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През 1921 година това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС. Тази реформа е посрещната с неодобрение от почти цялата българска интелигенция – премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонски българи от Пиринска Македония и диаспората като ,,предаване на западните диалекти" и като изкуствено отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. Двойното е започва да добива статус на символ на българщината. Българската академия на науките отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е – я си личи в различни словоформи.

През 20-те и 30-те години много езиковеди като професор Стефан Младенов се обявяват за ограничаване на употребата на ят и запазването му единствено във формите, които се различават като произношение. В ,,Граматика на българския език" професор Младенов пише:

И тъкмо затова, че може с двоякият си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като ,,я" (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни говори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем... смело да пишем с е...

Но за съжаление по това време въпросът с ѣ вече е излязал от контрола на българската наука и силно се  политизира. Запазването на ѣ се разглежда от левите политически сили като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм. През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави нова правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило. С този акт комунистите окончателно скъсват връзката между източните и западните български говори и връзката между Македония и майка България. Болшевишките престъпници дори имат наглостта да подменят официалния български шрифт на кирилицата с руски.

След 1989 г. много десни политически и културни организации се опитаха да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е, за съжалние без успех. Все пак в българската култура се наблюдава естетско връщане към старото – ѣ и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често обаче, съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като стар вариант на изписване на ъ.

Какви са последниците от изхвърлянето на ят от азбуката? Благодарение на това се е създава (д)ефекта на свръхякането, разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори – е с палатализирано а във всички позиции – т.е. произношение бял – бяли. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за рупските диалекти (Тракия и Родопите).

Буквата Голям Юс (Ѫ)

Наричана и ,,широко ъ", тази буква е запазена в българския правопис до правописната реформа от 1945. В повечето български диалекти е отпаднал специфичният изговор (с изключение на Солунския и Костурския) – на големия юс, мястото на изписване на буквата се учи само на изуст и без езиков усет.

В заключение

Стариятъ правописъ е наше културно наследство и според нас всеки българин трябва да е запознат, да се гордее с него и дори да го използва. За съжаление това е трудно постижима мечта, защото в днешно време е неграмотността сред сънародниците ни е достигнала невиждани размери и ние не можем да пишем правилно на комунистическия правопис, а какво остава за по-сложния български правопис от преди 1944 г. Неприятен е и фактът, че в последните години се наблюдават стремежи към допълнително осакатяване на езика ни, състоящ се в идеята за премахването на пълния член.

Може би някой ден ще успеем да въведем използването на стария правопис и да възвърнем част от блясъка на българската азбука, която светът познава като славянска. В епохата на глобализацията това е крайно необходимо, защото би подчертало уникалността на българската култура и би повдигнало националния ни дух. По тази причина на тази страница общата информация е написана с този правопис и го използваме, защото се гордеем с културното си наследство  и Българския си произход!

Полезни връзки:

http://bg.wikisource.org/wiki/Правила_и_речник_за_употреба_на_ят_от_1940
http://bg.wikisource.org/wiki/Правила_за_ят_в_Правописното_упътване_на_Тодор_Иванчев
https://bg.wikipedia.org/wiki/Списък_на_думите,_писани_с_голяма_носовка
https://bg.wikipedia.org/wiki/Йотиран_голям_юс
Програма за стар правопис
Конвентор стар – нов правопис

[Hatshepsut]

КОСТАДИН КОСТАДИНОВ

СПОРОВЕТЕ около съвременния български език не са отскоро, но занимават българската общественост отново през последните месеци. Цялата дискусия обаче бе сведена до това дали да остане, или да отпадне пълният член.



Че пълният член трябва да остане, защото отразява специфична особеност на българския език, присъща само нему, е повече от ясно. Но встрани от вниманието останаха доста по-важни въпроси, които засягат бъдещето не само на езика, но и на рода български.

Българският книжовен език в сегашния си вид представлява не дотам представителна извадка от богатството и разнообразието на българските диалекти, подчинена на правила и норми, които правят изключително трудни всякакви промени в интегрирането на пренебрегнатите от книжовния език говори.

В официалния език почти напълно липсват особеностите на западните говори, чиито носители са поне 50% от българите. Ако броим и българите в Македония и Сърбия - и повече от половината. Напълно е възтържествувало якането за сметка на екането, а думи от източните диалекти са издигнати в ранг на книжовни, докато техните западни синоними са оставени като диалектни.

Не е ясно защо думата крак например е книжовна, а нога е диалектна, с какво се различава искам от сакам, та първата е книжовна, а втората - диалектна?!

Получават се интересни куриози - не казваме подкрачие, а подножие или пък каменно, а не камъково, въпреки че книжовната дума е камък, а не камен, както е в западните говори и особено в Македония.

Като цяло това е ситуация, която се е създала още преди Освобождението на България от турско робство и която още в ранните години от формирането на книжовния ни език е притеснявала бащите на българската книжовност и култура.

Въпреки че източната книжовна норма започва да доминира осезаемо още от средата на XIX в., в българския език е оставено достатъчно място за западните говори.

Освен това в азбуката присъства и ятовата гласна, обозначаваща звука широко "е", което се изразява в явлението "променливо я" - много важно предимство за привържениците на езиковото единство на българския народ. Тя дава възможност думи като вяра да бъдат изписвани по един начин и да се произнасят по два различни, еднакво правилни от книжовна гледна точка, начина (вяра и вера).

Освен това в речниковия фонд на езика са оставени много думи от западните говори, което до известна степен им гарантира представителност и равноправие. Дори и това обаче се оценявало като недостатъчен компромис, който в бъдеще би заплашил целокупното единство на езика.

В българския език неколкократно се извършват реформи, които в общи линии приключват през 1945 г. с изхвърлянето на 3 букви от азбуката, премахването на краесловния "ер" и налагане на пълно превъзходство на източните говори в книжовния език.

Това е най-голямата услуга, която се прави на току-що създадения през декември 1944 г. македонски език. България се отказва от западните си говори, чиито най-характерни черти веднага са заграбени от македонистите.

Освен това изхвърлянето на ятовата гласна от азбуката и налагането като единствено правилно на източното произношение водят до явлението свръхякане, разпространено предимно в западните говори.

Свръхякането се изразява в чиста замяна на "е" - естествения наследник на широкото "е" в западните говори - с меко "а" във всички позиции, тоест произношение - бял - бяли, голям - голями.

Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин.

Към сегашния момент от развитието на българския език има неща, които би било добре да се случат в най-скоро време, но две от тях са с особена важност:

1. Трябва да се върне буквата за ятовата гласна, с което да се възстанови нарушеното единство между източните и западните български говори.

2. Да се обогати речниковият фонд на българския език с повече думи от диалектните ни западни говори, особено с говори от Македония.

Провеждането на толкова мащабна реформа ще изисква сериозни усилия и най-вече единомислие по отношение на осъществяването й, защото ще е нужно половината от българския народ да направи изключително сериозен жест към останалата част от българите - не само в България, но и в Македония.

Ще има доста спорове около това дали е нужно и дали то няма да обремени езика с допълнителни правила и норми. Ще се спори дали няма допълнително да се затормозят учениците, които и без това стана модно да бъдат по презумпция обвинявани, че са неграмотни.

Ще има всякакви мнения. Но не трябва да се забравя каква е целта и какво се иска от подобни ходове. Не на последно място - пълното приобщаване на македонските говори към книжовния ни език ще обезсмисли напълно съществуването на т.нар. македонски език, който вече ще се различава от българския единствено по количеството сръбска лексика, останала в него. А само тази идея си заслужава реформата.

https://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=349078

[Hatshepsut]

Фейсбук-страница "Да си върнемъ стария  правописъ":

https://www.facebook.com/starpravopis

[Hatshepsut]

А ето и моята лична позиция:

По отношение на българския правопис съм на мнение, че правописната реформа от 1945 г. профанизира българския език, заменяйки етимологичното изписване на думите с чисто фонетично.
Нищо лошо няма в етимологичния правопис, много народи го използват (гърци, англичани, французи и т.н.), ето защо смятам, че в българската азбука и правопис трябва да се върнат исконните букви Ѣ и Ѫ и думите да се изписват етимологично, както е било допреди 1945г.; единствено не трябва да се връща изписването на буквите Ъ и Ь в края на думите, завършващи на съгласен звук.

Буквата Ѣ допреди 1945г. се е използвала за обозначаване на "променливото Я", обединявайки източните български диалекти (при тях променливото Я се произнася като Я) със западните диалекти, при които променливото Я се произнася като Е.
Примерно:

- хлѣб (в източните диалекти се произнася хляб, а в западните - хлеб)
- бѣл (в източните диалекти се произнася бял, а в западните - бел)
- бѣли (в източните диалекти се произнася бяли, а в западните - бели), и т.н.


Добавянето на Ѣ и Ѫ би помогнало не само за възстановяване на красотата на българския език и за обединение на източните и западните български диалекти, но и би допринесло за разграничаване на някои омоними, които според сегашния правопис се изписват по един и същи начин.
Давам пример, включително и някои мои предложения:

- мед (пчелен мед) и мѣд (метала Cuprum, меден проводник)
- цѣл (цял ден, цяла вечност) и цел (целта е постигната)
- цѣр (цяр, лекарство) и цер (вид дъбово дърво)
- пѫт (главен път, пътека, пътища) и път (повторяемост в действията, един път, два пъти, много пъти)
- сѫд (районен съд, върховен съд, съдилище) и съд (съд за вода, съдове)
- врѣме (физическата величина време, един час, един ден...) и време (метеорологическото време, времето ще бъде дъждовно)
- вѫлна (вълнен плат) и вълна (морска вълна, звукови вълни)
- дѣсен (десница, дясна ръка) и десен (рисунък)
- гѫба (ядлива гъба, отровна гъба) и гъба (за бърсане)

И още нещо за буквите Ѣ и Ѫ, което не съм срещал другаде и си е чисто мое хрумване - тези букви могат да се използват при транслитерацията от латиница на кирилица за предаване на звукове, които липсват в българския език. Примерно анлийската дума black би трябвало да се транслитерира на кирилица като блѣк, а не като блек, а пък думата sun би трябвало да се транслитерира на кирилица като сѫн, а не като сън 

[генерал Жеков]

Стария провопис трябва да се върне.Комунистите причиниха толкова беди на нашия народ,че в усилието си да го обезличат-смениха и правописните му норми.Със смяната на правописа ние ще покажем,че те не успяха да ни разрушат и че все още сме СИЛНА И НЕЗАВИСИМА нация,която уважава традициите си,без да се интересува от мнението на Путин,Елцин или Сталин

[Hatshepsut]

Екзекуцията на най-българските букви

Народът и нацията бяха разрушени, смлени и наново омесени в едно престъпно тесто, което целеше – и до голяма степен успя – да направи България нещо съвсем различно и несравнимо по-лошо от онова, което комунистите завариха на 9 септември 1944 г. Някои биха го нарекли ,,изграждане на социализъм".

Към разрушаването на България се пристъпи бързо, последователно и с невероятна жестокост. Още през есента на 1944 г. се създаде комисия от експерти за промяна на правописа и в същото време се направиха настоятелни постъпки (инициирани и подкрепяни от фактори извън България) за премахване на църковната схизма и избиране на български екзарх със седалище в София. С тези два удара се подготвяше отродяването на поне три милиона чисти българи и превръщането им в чужденци. То не закъсня, макар че остана трето по време, но първо по важност.



ПРАВОПИСНАТА РЕФОРМА 1945 Г.



РОДНА РЕЧ



Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

Тя звънти, когато пея,

в радостни игри ехти;

вечер приказки на нея

баба тихо ми реди.

И над книгата унесен,

родна реч ми пак шепти...

Милва като нежна песен,

като утрен звън трепти!

   

Ран Босилек



Роден на 26 септември 1886 г. в Габрово.

Починал на 8 октомври 1957 г. в София.

Един от най-популярните детски писатели, автор на незабравимото ,,Я кажи ми, облаче ле бяло..."



РОДНА РЕЧЬ



Аз нѣмамъ никого и нищо,

на тоя свѣтъ съмъ самъ,

въ гърдитѣ си съ едно огнище

отъ вѣра, духъ и пламъ.



И този пламъ, и духъ, и вѣра

си ти, о моя родна речь,

ти ме окриляшъ и разгаряшъ,

ти си ми щитъ и мечъ.



Нечутъ без тебе ще угасна,

безъ диря въ своя пѫть –

чрез тебе имамъ сила властна

и надъ животъ и смърть.



Чрезъ тебе само ще остана

за себе си да спомнямъ тукъ,

речь родна, българска, уханна,

заветенъ зовъ и звукъ!



Христо Огнянов



Роден на 29 декември 1911 г. в Тресонче, Македония.

Починал на 26 февруари 1997 г. в Залцбург, Австрия.

Политически емигрант от 1944 до 1997 г.



Едно от неизвестните престъпления на комунистическия режим, на което не се обръща сериозно внимание, но което причини неотразими злини върху националната тъкан – и продължава да злодее, – е правописната реформа от 1945 г. Този акт на новото правителство, взет през втория етап на кланетата – тези от късната зима и пролетта на 1945 г. – и в разгара на военните действия по полетата на Югославия и Унгария, съвпадащ по време не само с Народния съд. Той съвпадна и с отпадане на схизмата, наложена върху православната ни църква, и избирането на нов екзарх, но създаде необратими последици, които продължават да влияят и до днес на политическия ни живот.

Българският литературен език, включително регламентираният правопис, се появява през периода след Освобождението. При първата кодификация на книжовния български език през 1878 г., проведена от проф. Марин Дринов, ѣ е запазена като буква, но на нейното етимологично място. Дриновото правило се запазва и е утвърдено в първия официален български правопис след Освобождението, въведен през 1899 г. с наредба на министъра на народното просвещение Тодор Иванчов. ,,Иванчевският правопис" остава в сила до въвеждането на Омарчевския правопис през 1921 г., а през 1923 г. е възстановен в основните си положения и действа до комунистическата правописна реформа от 1945 г.

В него звукът ъ се представя с буквите ъ и ѫ (голяма носовка), като различието се прави на етимологична основа, както и с буквата ѣ (ят). Краесловните ерове (ъ и ь) остават, както и глаголните окончания с а и я. Изписването на пълен и кратък член е по синтактично правило. Групите ър/ръ и ъл/лъ се изписват по североизточното произношение.



От 1899 г. чак до 1945 г. буквата ѣ е с двоякия си изговор – ту ,,е", ту ,,я": ,,екащите" българи изговарят ,,млѣко" – млЕко, а ,,якащите" – млЯко, и това не пречи никому, напротив, обединява българите от най-източните краища на България край Черно море и от най-западните покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар и с изключение на някои комунисти и леви земеделци нацията е била винаги на мнение, че тази антична, традиционна старобългарска буква трябва безусловно да се запази като символ на обединена България.

Дори преди Освобождението и в период, когато тепърва предстои кодифициране и регламентиране на българския език, има гласове и предупреждения за запазване на неговата чистота и уникалност. Хилендарският свещенослужител Иларион Стоянов свидетелства (1844 г.) за борбата за запазване на българския облик на езика и азбуката по време на османското владичество в условията на нахлуване на печатни руски текстове.

Големият проблем за ръководителите на българската левица – говорим за комунисти и земеделци, за БКП и БЗНС - след началото на ХХ в. е съществуването на е двойно, или т.нар. ,,ят". С този знак – произнасящ се ту като ,,е", ту като ,,я", се е постигнала почти пълна спойка между двата основни говора: популярното ,,якане" на изток и на север и ,,екането" на запад и на юг, разбира се, условно, понеже якане и екане се срещат из цялата страна. Македонците ,,екат", сиреч в повечето думи етимологичното ѣ те произнасят като ,,Е", а в другите говори – основно като ,,Я". Това пречи на левичарите точно защото буквата споява, обединява и събира заедно народа като цяло, докато БЗНС и БКП - всяка партия по свои съображения, но еднакво вредни – целят разединение, разкол, разрив.



От началото на ХХ в. отношението към въпроса с е двойно, т.нар. ,,ят" започва силно да добива политически измерения. Левите политици – комунисти и земеделци, – прикривайки истинските си подбуди, претендират, че буквата ,,ѣ" символизирала отчуждението на интелигенцията от масите и настояването за пълното ѝ изхвърляне от азбуката било с цел да опрости правописа и да го направи по-достъпен за простолюдието. Те също разглеждат запазването на ѣ като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм.

Левите сили са върли противници и на други изконни българска букви. Т.нар. Ъ-широко – Ѫ, ѫ, - голямата носовка, или голям юс е наименованието на специфична фонема, съществувала в старобългарския език и съответстващите ѝ графеми в кирилицата и глаголицата. Буквата ѫ изразява носовия гласен звук [ɔ̃] (он, ън). Забележителното е, че звукът Ѫ, ѫ не се среща в другите славянски езици, което поставя българския език в уникална позиция. Ѫ, ѫ е почти неизговоряем и в другите европейски езици с изключение на албански. С изхвърлянето на ѫ българският език се сближава със славянските ортографии.

Другите две неприятни букви, нарочени за изхвърляне, са ,,ъ" и ,,ь", които се изписват в края на думите, които завършват със съгласна, така братъ, езикъ, пъть и т.н. Но буквата ь има и фонетично значение, в края на думата тя омекотява съгласната, така конь (меко ,,н") в края на думата, или омекотява съгласна пред ,,о", така синьо (меко ,,н"). Тези четири букви: ѣ, ѫ, ъ и ь, дразнят земеделци и комунисти, които изглежда, че предпочитат да са се родили сърби, руснаци, или какви да са славяни, но не и българи. Не е никак важно какво предпочитат другите българи.

Освен политически причини съществуват и други, от различен характер. Немалка част от водещите фигури от БЗНС са сръбски, чехословашки или руски/болшевишки агенти за влияние. След преврата от 9 юни 1923 г. напускащите България земеделци се концентрират в Югославия/Сърбия, където са на издръжка от югославското правителство, което ги въоръжава, обучава и готви за нахлуване в България с помощта на югославски военни части.

Тези, които емигрират в Чехословакия, получават помощи и субсидии от правителството в Прага. По това време Чехословакия, Югославия и Румъния са съюзници, известни под името ,,малката Антанта". Този съюз, покровителстван от победителите в Европейската война, главно Франция, е насочен против България и Унгария, които след войната са загубили земи и население в полза на страните от ,,малката Антанта". Известен брой емигранти заминават за СССР, където се превръщат в болшевики. Смело може да се твърди, че повечето, ако не всички видни български комунисти са също съветски агенти, но някои от тях служат и на Югославия, както и на други страни.

Истинската причина за изхвърлянето на ѣ е да се постигне сближение на българския правопис със сръбския (БЗНС), но и с руско-съветския (БКП). Отстраняването от азбуката на ѫ, ъ и ь е по същите причини, но и в подражание на примера от Москва. Това е сигурно, що се отнася до БКП, а нищо чудно опитите на земеделското правителство да наложи правописна реформа през 1921 г. да са били също повлияни от съветския експеримент.

Със същата бързина, с която ОФ прокара ,,правописната" реформа веднага след идването си на власт, съветското правителство на Ленин-Троцки издаде два декрета от декември 1917 и от 15 октомври 1918 г., с които изхвърля буквата ѣ от руската азбука. В Русия ѣ има друго значение, но заедно с този знак болшевиките изхвърлят и трите други знака - ѫ, ъ и ь.

Както и в България, правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата ѣ става символ на бѣлата интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от белогвардейците, противници на болшевиките в Гражданската война, а по-късно, отново подобно на българския случай, емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след Втората световна война.

,,Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин ще се чува дивият говор на футуристите", пише емигрантското списание ,,Аполон", издавано в Париж.

През 1921 г. правителството на БЗНС извършва правописна реформа, която носи името на Стоян Омарчевски, министър на просвещението. Отпорът и критиката срещу реформата са значителни, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от жителите в Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като ,,предаване на западните диалекти" и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка ѣ – е двойно добива статус на символ на българщината.

Омарчевският правопис от 1921 г. се отличава твърде малко от сегашния, който бе въведен през 1945 г. От азбуката се изхвърлиха буквите ъ и ь (както и ѣ, което се извърши през 1945 г.), но се запази буквата ѫ. Мекостта на съгласна пред о започна да се бележи с й, така синйо, Ганйо и т.н. Правилото за употреба на пълен и кратък член при съществителните и прилагателните в единствено число от мъжки род стана: пълен член се употребява пред дума, започваща с гласна, а непълен – пред дума, започваща със съгласна или на края на изречението. Съвременният звук ъ се представя с буквата ѫ (голяма носовка). По Омарчевския правопис се измениха и правилата за употреба на удвоените предлози със и във: във се пише пред думи, започващи с в, ф или хв, а със – пред думи, започващи със с, з, ш, ж или щ.

Както и в случая с комунистическата правописна реформа от 1945 г., земеделската реформа е обоснована с редица ,,научни" доводи от някои тогавашни езиковеди като опростена, спомагаща изучаването на родния език без участието на излишни и вредни букви като ъ, ь и омразното на всички ѣ. Фактът, че решението е било политическо, а не научно, или утилитарно, не е останал скрит дори за съвременни коментатори от чужбина.

Във вестник ,,Кьолнише цайтунг" от 11 януари 1922 г. се появява следният коментар:



,,Българският език като руския познава две букви ,,ь" и ,,ъ", които се пишат в края на думите, за да покажат, че крайната съгласна трябва да се произнася меко или твърдо. Освен тия чужди на сръбския език букви българският език притежава за радост на чужденците и едно двойно ,,е". Сегашното българско правителство, което произхожда от земеделската партия и се подкрепя от умерените социалисти и от т.нар. комунисти, преследва между другото и сближаване с Югославия. С изхвърлянето на тези букви, които не се срещат в сръбската кирилска азбука, то иска да изгради мост към Сърбия. Преди няколко месеца правителството издаде строги заповеди до печата и до печатниците да не употребяват вече тези три букви. Образованото гражданство, което и без това мрази земеделското правителство, обяви, че Отечеството е в опасност."



Най-бурната реакция срещу въвеждането на Омарчевския правопис идва от македонските организации. След официални протести до правителството и Народното събрание македонските издания продължават да бъдат печатани на стария правопис с ъ, ь и ѣ.

,,Организацията ,,Илинден" заяви, че македонските българи ще запазят тоя правопис – свят за българщината – като македонски."



Професор Любомир Милетич и много други учени пишат протестни писма, Софийският университет заплашва, че ще затвори врати, а БАН не признава правописа. Веднага след деветоюнския преврат от 1923 г. правителството на професор Александър Цанков възстановява стария (Иванчевския) правопис.

През 1934 г. Коминтернът постановява съществуването (всъщност появяването) на македонска нация и македонски език и за да стане съвършено ясно, че въпросите относно т.нар. ,,правописни" реформи фактически са борба за власт и че всъщност това са политически решения, които засягат сърцевината на българската нация и национализъм, комунистически, левичарски и проболшевишко-коминтерновски издания на български език в чужбина следват вярно указанията, идващи от Москва.

Вестници и списания в СССР – частите, населени с етнически българи – след 1934 г. използват отменения през 1923 г. български правопис на БЗНС и дори въвеждат нови ,,подобрения" с оглед препоръките на Коминтерна. В далечна Аржентина левичарският вестник ,,Македонски глас" започва да излиза през август 1935 г. и употребява стария, Омарчевски правопис, който вече не е в сила в България, а 6 години по-късно новият вестник ,,Балкански глас" от юли 1941 г. предвардва комунистическия правопис с 4 години и изхвърля ѫ, ъ, ь и ѣ. Същото се случва през 30-те години на миналия век в САЩ, където комунистическият промакедонистки вестник ,,Народна воля" прокарва не само новите коминтерновски тези, но и се списва по Омарчевския правопис.

В сръбска (югославска) Македония ускореното сърбизиране на езика на македонските българи влиза в действие веднага след прокламирането на република Македония като съставна част от новата Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ). На 2 август 1944 г. в манастира ,,Прохор Пчински" се учредява Антифашисткото събрание на народното освобождение на Македония (АСНОМ). То провъзгласява Вардарска Македония за съставна федерална единица на Югославия и взима решение за създаване на ,,македонски книжовен език". От 27 ноември до 3 декември 1944 г. в Скопие заседава конференция на филоложката комисия за създаване на ,,македонска азбука" и ,,македонски литературен език".

Създадените езикови комисии на АСНОМ приготвят македонски литературен език и въвеждат македонска азбука и македонски правопис. Премахва се страшното за сърбите и помакедончените коминтерновски последователи българско ,,ѫ" и се вкарват в употреба четири букви от сръбската азбука на Вук Караджич. Както ще стане и в България след няколко месеца, в Македония сърбизираният ,,македонски правопис" се налага с насилие, противно на българската историческа традиция (понеже македонците от двете страни на Осогово естествено и без насилие са следвали същата традиция) и въпреки съпротивата на българския народ във Вардарска Македония.

През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило. Създадена е комисия от експерти и учени, която след натиск от страна на правителството на ОФ и преодоляване на многобройни възражения осакатява азбуката, правописа и облика на езиковата култура и излиза с решение, което е одобрено от правителството на ОФ и е официално публикувано на 27 февруари 1945 г.

Основните принципи, залегнали в новия правопис, нареждат изхвърлянето на буквата ѣ (ят). Тя се заменя с я или е, според ятовото правило. Така например вместо бѣлъ вече се пише бял, а за останалите форми се ползва буквата е: бели, обелен.

  Изхвърля се от употреба и буквата ѫ (голям юс) и се замества с ъ или а (по-рядко). Вместо бѫдѫ, където големият юс се изписва по исторически причини, защото в миналото е отразявал специфичен звук, сега то се замества с големия ер и става бъда. Също така вместо ,,тѣ сѫ" вече се изписва ,,те са".

  Премахва се изписването на буквата ъ в края на думите, където няма звукова стойност, и на буквата ь в края на думите, но се запазва пред буквата о за означаване на мекост (пример: миньор).

  Остава в сила синтактичното правило за употреба на пълен и кратък член при съществителните от мъжки род, единствено число. Опростен е правописът на някои думи: вместо нуждни вече се изписва нужни, вместо праздникъ се пише празник.

Нанесените вреди са мащабни. Най-болезнената и с дълготрайни последици е ликвидирането/унищожението/убийството на дотогава съществуващата спойка между източните и западните говори. Да не се забравя, че решението за ,,правописна реформа" е политическо, а не научно и то цели разединение между българите, нагаждане на българската азбука и правопис към руската и сръбската и проправя пътя към отродяването на македонците от българската народност и култура. Не става въпрос само за жителите на сегашна република Македония, но и за македонците в България, които съвсем свободно и непринудено са се наричали такива, без за момент да губят своето историческо съзнание на българи.

Петър Дънов, известният по целия свят Беинса Дуно, по прекрасен начин обобщава вредата от отпадането на ѣ и ѫ. Забележките му са по повод на Омарчевската правописна реформа от 1921 г. Починал през декември 1944 г., Дънов не доживя да види новото кощунство с българския език:



"... буквата ѣ е свалена от Константин от Невидимия свят... тази буква представлява един от кардиналните небесни знаци, която е знамето на славянската писменост и на славянството. Буквата ѣ е небесният знак на Кирилицата и е печат на ангела Елохим, който довежда двамата братя Кирил и Методий от края на Вселената, за да им даде славянската писменост... Кирил и Методий, Светилата на Славянския род, ви измъкнаха от тъмнината и ви облякоха със Светлина. Кирил и Методий свързаха българския народ с небето... Като изучавате български език, дохождате до буквите ѣ и ѫ, които искат да изхвърлят. Буквата ѣ е хубава. Ако се изхвърли от употреба, българите ще закъсате. Буквата ѫ казва, че преди да говори, човек трябва да мисли. Преди да тръгнеш на път, мисли. Буквата ѫ съществува само в български език. Богат е българският език, но хората още не могат да си служат с него. В буквата са свързани заедно Божественият и човешкият принцип... в техния език (на българите) е буквата ѣ – кръстът, търпението. Тая буква означава още събиране и примиряване на доброто и злото. Българинът казва: ,,Аз зная да събирам доброто и злото, да ги примирявам." Някои пишат тази буква по два начина - ѣ и  IЪ. Както и да се пише, тя означава едно и също нещо. Знакът ѣ е на сърцето, а IЪ – на ума... ь ще ти причини голяма вреда, ако не го пишеш на мястото му... Защо е в български този малък ер – ь? Някои букви могат да се изхвърлят, но някои букви не трябва да се изхвърлят. Може да направиш една цигулка с три струни, но с четири струни е по-хубава. Може да имаш една китара с четири струни, но ако имаш с шест струни, е по-хубава. Ако имаш една арфа, не четири, но 36 струни трябват."



Реформата от 1945 г. с един замах премахва буквата ѫ, която е основополагаща и изразява в писмо уникалния български звук гърленото Ъ (голямата носовка). Тя е положена в българския правопис от IX в. и не беше пипната дори от БЗНС/Омарчевски през 1921 г. Но с унищожаването на буквата ѫ се посегна и върху звуковата основа на българския език. Сегашните поколения просто не познават звука, който се изразяваше с ѫ, променила се е фонетиката, и то с декрет, а не чрез естествено отпадане. Само престарели българи сега могат да пишат СА и да го произнасят СЪ (сѫ). 99% от населението сега пишат трето лице множествено число на глагола ,,съм" СА и го произнасят СА. Това вече не изглежда нито чудно, нито странно, нито пък някой би се сетил, че звуковата основа на българския език е претърпяла промяна.

Подобна съдба претърпяха и думите, които бяха осакатени поради ,,опростяване". Преди реформата от 1945 г. се пишеше ,,сърдце", но и се произнасяше ,,сърДце", пишеше се ,,праздник" и се произнасяше празДник". Сегашните българчета знаят само, че имат ,,сърце" и съвсем резонно си го произнасят ,,сърце". Как иначе? В името на опростяването (кому ли е било нужДно?) се постига простащина.

Англичаните изписват знаците ,,gh" (джи ейч), за да ги изчетат като ,,f" в laugh (смях, смея се)) и никому не прави впечатление, понеже този начин на изписване е част от богатството на английския език.

Да се ,,опрости" всъщност означава ,,да обеднее"! Евентуална комунистическа революция във Великобритания, САЩ, Канада и Австралия вероятно ще промени издъно английския правопис, но глупавите англичани (глупави понеже пишат сложно!) ще трябва да почакат да настъпи и техният сюблимен момент, когато нови управници ще опростят езика им, а кой знае, може би ще въведат и славянска азбука (или китайска), за да са в крак с прогреса и бъдещето.

Председателят на комисията от 1945 г. Димитър Осинин, участник в септемврийските метежи, след това емигрант в Югославия и Австрия и последовател на Коминтерна, съзнава ,,собствената си вина" и признава, че изпитва ,,тъга и срам" поне относно съдбата на ѣ. Той дори призовава – на страниците на списание ,,Български език", бр. 3–4 от 1973 г. –

,,още веднъж сериозно да обсъдим въпроса за ѣ... Единственият изход е да оставим свободно да се якя и ека, като отново върнем обединяващото формално ѣ".

Късно разкаяние – след 28 години!, - но и то не достига целта си.                                                                                       



След 1989 г. някои десни политически и културни организации като ВМРО-БНД се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. След 73 години и четири поколения, научени/приучени да употребяват осакатената азбука, шансовете за промяна не изглеждат особено добри.

Гласове на протест е имало и има и в Русия по повод правописната им реформа от 1917–1918 г. В съветска Русия от печатниците масово са изземвани буквата ѣ и другите изхвърлени от правописа букви, но Руската академия на науките публикува литература със стария правопис чак до 1929 г.

Още по времето на Сталин, през 50-те години, Иван Илин прави в печата яростна политико-философска и лингвистична защита на стария правопис и специално на знака ѣ, посочвайки, че изхвърлянето на ѣ от руската азбука води до появата на многобройни омоними от различни корени в руския език.

След краха на СССР през 1991 г. в руската култура също се наблюдава естетическо връщане към стария правопис – ятове и ерове се появяват по фирмите на компании, в имена на вестници и т.н. В Русия също се появяват призиви за връщане на дореволюционния правопис. Привържениците на това връщане наричат ѣ ,,най-руската буква" и ,,белия лебед на руската азбука".

В последно време подобна тенденция се забелязва и в България. От естетична - или комерсиална – гледна точка се забелязва изписване на ѣ и ѫ, както и на ъ и ь в края на думи, завършващи със съгласна. Поради незнание ѣ понякога се употребява вместо ѫ, а и вместо ъ в края на думите.

Редица емигрантски издания в периода 1945–1989 г. отричаха правописа, въведен през 1945 г., не само поради загриженост за езика и азбуката, но и поради политически причини. Разделението в политиката пролича и по този въпрос. Изданията на земеделците в изгнание употребяваха новия правопис, докато тези на Българския национален фронт (БНФ), заедно с изданията от Мадрид – седалището и канцеларията на Н.В. Симеон II – се придържаха стриктно към стария правопис (Иванчевския). Все още излизащото в Чикаго списание ,,Борба", орган на БНФ, се списва на стария правопис.

Опитите за по-нататъшно опростяване, разбирай осакатяване, на българските традиции, култура и главно език не са спрели. През 2010–2011 г. филолози – по неизвестно какви подбуди - внесоха предложение в Народното събрание за нови промени. С мотив, че децата, ученици и студенти не могат да се справят с правилата за употребата на пълния и непълния член, филолозите предлагат ,,осъвременяване" в съответствие с масовия говор.

Дори едно повърхностно наблюдение ще покаже спадането на равнището на езиковата култура всред подрастващите поколения и засилващата се неграмотност сред българското население. Не е ли възможно поне част от причините за тези неуредици да се крият в неграмотността на тези, които учат децата на четмо и писмо? А неграмотността на учителите – и на немалка част от професори и доценти – не произтича ли от вредно, излишно и недъгаво престараване по пътя на опростачването не само на езика, правописа и азбуката, но и на цялата езикова култура на нацията?

Ако се променят правилата за употреба на пълния и непълния член се нанася нова страхотна вреда на българския език, дава се още едно огромно предимство на тезата за отдалечаване на България от Македония и се постига ново раздвояване на съзнанието на двете части от българската нация. В официалния македонски език в употреба в бившата Югославска Република Македония (БЮРМ) има само пълен член. Но пълният член е характерен и за голяма част от българските диалекти. Употреба само на пълен член се открива в редица старопланински говори, в диалектите на Странджа, Родопите, Поморавието и Западните покрайнини. Тогава защо и кому е нужно да се къса връзката между македонските говори и говорите от по-голямата част на българската езикова територия, между нормата в Скопие и тази в София? Не се ли върши нова услуга на Скопие, но и на Белград?

Не е ли време да се помисли какви са последиците от въвеждането на осакатения и опростачен правопис от 1945 г. върху културно-историческото наследство на българския народ през 73-те години на наложено обедняване? Българската литература, списвана на стария правопис (Иванчевския), научните издания, белетристиката и всичко, създадено до 1945 г., са станали почти нечетливи и непригодни за по-младите поколения. Освен нанесените вреди върху националната тъкан и същност на нацията това, което чужденци не успяха да сторят в продължение на столетия, бе извършено от комунистическата власт и раболепните ѝ слуги, облечени в научни доспехи.

Българските книги до 1945 г. – писаните на стария правопис, с ѫ, ѣ, с ъ и ь на края на съществителните, по старите правила, когато сърце беше сърДце, празник беше празДник и т.н. – сега са все по-мъчно достъпни. Те обемат периода от Възраждането до 1945 г., когато са създавани произведенията на най-известните и реномирани български историци, филолози, етнографи, поети и писатели, философи, политици и социолози.

В тези книги са отразени борбите за национално съзнание, посочени са враговете на България, отразени са стремежите към просвета, национална църква и национално освобождение. Там са Раковски, Ботев, Вазов, Йовков и Яворов, там е българският периодичен печат. Тези постижения фактически се елиминират и изтриват от националната памет. Но не само това. С тях се изтриват и изчезват националните туптежи, естествените тропизми на народа, съзнанието за принадлежност към народ, нация, църква и царство (държава).

За служещите си с Иванчевския правопис не беше толкова трудно да четат и да се справят с българската книжнина от Средновековието. Тя беше изписана с ѫ, ѣ, с ъ и ь. За служещите си с комунистическия правопис от 1945 г. това вече е почти невъзможно. Посегателството не е само върху ,,буржоазния", ,,елитистки" и ,,шовинистичен" правопис от 1899 до 1945 г., ударът е нанесен върху цялата българска книжнина от създаването ѝ до 1945 г. И тази пакост, изглежда, е невъзвратима.

Нищо особено странно тогава, че се намериха български народни представители, които нагло и безотговорно да гласуват в парламента на 6 март 2008 г. проектозакон, който гласеше българският език да не е задължителен в училищата! Загриженост за развитието на българския език и култура, или нов удар върху нацията? Щом се премахне българският език като задължителен, защо да се грижим и притесняваме за излишни, па и нечетливи, стари, пожълтели и кой знае какво съдържащи книги?

Из книгата "История на БКП  / 1919 -1989/, 840 стр.,

http://www.fakel.bg/index.php?t=6370

[Hatshepsut]

Старият правопис и ползите от него днес

В началото на XX век въпросът за правописа започва силно да се политизира и обвързва с разните идеологии на времето – процес, който продължава и до днес. Настоящият текст ще се опита да представи темата от политически непричастно гледище. За да се разисква този въпрос е крайно наложително читателят да има поне бегла представа от езикознание и в частност от етимология – науката, която се занимава с произхода и развитието на думите. Забележете, че тези въпроси се обсъждат много по-обширно и обстойно в научните трудове на езиковеди, но стилът на тези текстове често е недостъпен за неподготвения читател. В следващите редове ще дам опростено и сбито разяснение на най-необходимите понятия. По-любознателните могат да последват препратките в края на текста, съдържащи по-изчерпателен преглед на всяка от темите, които ще засегна.

Нека започнем с един дял от историята на българския език, а именно развоя на гласните ят (ѣ) и голям юс (ѫ). В старобългарския език съществували тези два звука (,,ѣ" и ,,ѫ"), които в днешния български липсват (с изключение на отделни диалекти, в които са се запазили). Произношението на гласната ят (ѣ) наподобявало широко ,,е", клонящо към ,,а" (приблизително ,,еа"), а големиятъ юс (ѫ) бил произнасян като носово о – приблизително ,,он/ом" [1]. При развитието на езика ни от старобългарски към новобългарски, в зависимост от диалектната област, ,,ѣ" преминава в ,,е" или ,,я", а ,,ѫ" – най-често в ,,ъ" и ,,а", като в някои говори също и в ,,у", ,,о", ,,е", ,,и"[2]. Примери за сравнение: старобългарски – ,,млѣко", ,,вѣра", ,,хлѣбъ", ,,пѫть"; съвременен книжовен български – ,,мляко", ,,вяра", ,,хляб", ,,път"; македонска езикова норма – ,,млеко", ,,вера", ,,хлеб", ,,пат". Както можем да забележим във всекидневната реч, прегласът на ,,ѣ" и ,,ѫ" не е еднакъв дори и на днешната територия на страната. Пример, касаещ ,,ѣ" – на изток казваме ,,прясно мляко", а на запад – ,,пресно млеко". Развоят на гласната ,,ѣ" очертава така наречената ятова граница през територията на българското езиково землище – на изток от тази граница ,,ѣ" в повечето думи преминава в ,,я", а на запад – в ,,е" (разбира се, има и изключения). Подобна делба може да се направи и според изговора на големия юс (,,ѫ"), така че да различаваме между северни и южни говори. Един пример, който обхваща и двете гласни: човек от северозапада винаги ще каже ,,къде", докато в югоизтока можете да чуете ,,кадя". Написана с етимологичен правопис, думата изглежда така: ,,кѫдѣ".

Това ни води до следващия въпрос: какво е етимологичен правопис? В сегашния си правопис, когато поставяме буквите в една дума, ние ги поставяме съгласно това ,,как се изговарят". Ако вместо това взимаме под внимание произхода (етимологията) на думата, тоест какъв звук е стоял там в по-стара форма на езика, казваме, че поставяме буквите на етимологичното им място. Пример: ,,нѣма" (,,няма/нема") – ,,ѣ" е на етимологичното си място, защото в по-стара форма на езика ни там се е изговаряла тази гласна. Етимологичен правопис е този, в който буквите се пишат на етимологичното си място. Противоположното понятие е фонетичен правопис, където думите се пишат ,,както се изговарят". Тези определения не са абсолютни, тоест един правопис може да бъде до известна степен както етимологичен, така и фонетичен. Примери за езици, които използват етимологичен правопис в сравнително висока степен: френски, английски, руски, немски, гръцки. Забележете, че хората, говорещи тези езици, осъзнават стойността и значимостта на етимологията и върло пазят своите правописания. Примери за езици, чийто правопис е предимно фонетичен: български, сръбски, испански, румънски.

Правописът, използван в България до 1944 г, е бил етимологичен в по-висока степен от днешния и се е наричал Иванчевски. В сравнение с настоящия, Иванчевският правопис се отличава с използването на ,,ѣ" и ,,ѫ" на етимологичните им места и поставянето на краесловни ерове (,,ъ" и ,,ь" накрай словата, завършващи на съгласна). [3]

Считамъ, че читательтъ е вече достатъчно запознатъ съ сѫщностьта на буквитѣ ,,ѣ" и ,,ѫ" и опрѣдѣлението за Иванчевски правописъ, затова оттукъ нататъкъ въ текста ще се използва този правописъ, който смѣтамъ за по-правиленъ, тъй като обединява различнитѣ нарѣчия на българския език. Но за това малко по-кѫсно. Нека първо внесемъ малко яснота относно настроенията спрѣмо правописанието въ българското общество отпрѣди вѣкъ, вѣкъ и половина. Въ врѣмето прѣди и непосрѣдствено слѣдъ Освобождението сѫществуватъ 4 правописни или езикови школи. Най-горѣщитѣ застѫпници на етимологичния правописъ, отговарящъ изцѣло на старобългарския езикъ, били прѣдставителитѣ на Пловдивската школа, начело съ Найденъ Геровъ. Тѣ ратували за правописъ, който съвършено да се придържа къмъ коренитѣ и произхода на словата. Въ срѣщуположния лагеръ били привърженицитѣ на ,,фонетиченъ" правописъ – тѣзи отъ Каравелово-Ботевата школа. Подчертавамъ, че дори застѫпниците на така нарѣчения ,,фонетиченъ" правописъ не отхвърляли нуждата от присъствието на буква ятъ въ азбуката. Другитѣ двѣ езикови школи се намирали нѣкѫдѣ по срѣдата споредъ вижданията си относно необходимата степень на етимологичность на българския правописъ, като еднитѣ се накланѣли за едни особености на правописа на едната страна, другитѣ, за други особености – на другата.

До 1899 г. въ България нѣма установенъ официаленъ правописъ и се ползватъ различни правописни форми, съгласно четиритѣ школи. Иванчевскиятъ правописъ (изведенъ отъ Маринъ-Дриновата школа) отъ 1899 г. може да се разглежда като срѣда, ,,компромисъ" между двѣтѣ ,,крайности", тъй като се освобождава отъ прѣкалено архаичнитѣ особености на правописа, докато съхранява само тѣзи, които сѫ отъ първа необходимость за обединяване на езиковото разнообразие на българскитѣ говори. Може да се каже, че е изграденъ върху сборна говорна основа, тъй като не очертава звуковата характеристика на единъ опрѣдѣленъ говоръ, а обхваща особеноститѣ на всички български нарѣчия.[4]

Прѣнасяме се отъ миналото въ настоящето, кѫдѣто въпросътъ стои... по абсолютно сѫщия начинъ. Истината е, че езикътъ е една устойчива и издръжлива система съ изненадващо крѣпки закономѣрности въпрѣки привидното си непостоянство. Разнитѣ говори продължаватъ да се различаватъ единъ отъ другъ дори и на територията на страната, кѫдѣто протича напълно естественото за модерния свѣтъ уеднаквяване на езика или диалектно изглаждане въ слѣдствие на срѣдствата за всѣобщо освѣдомяване. При всѣ тѣзи течения, диалектното разнообразие е всѣ още високо, а и нека не забравяме, че нашето езиково землище се простира отвъдъ границитѣ на съврѣменната българска държава. Тамъ нарѣчията се развиватъ съгласно различни езикови норми или оставатъ напълно незасѣгнати отъ влиянието на глобализиращия се свѣтъ. Това сѫ всѣ причини, които затвърждаватъ потрѣбностьта отъ етимологиченъ правописъ, който да сплотява всички говори и да крѣпи цѣлостьта на българския езикъ.

Трудно може да се състави ,,фонетиченъ" правописъ, който да отговаря на естественитѣ промѣни въ българскитѣ говори, защото за всѣки диалектъ тѣзи промѣни сѫ различни (примѣръ: ,,рязко/резко"). За да се обхванатъ особеноститѣ на всички говори, езикътъ и правописътъ трѣбва да се разглеждатъ като наддиалектна единица, която обединява въ устройството си общонароднитѣ езикови черти и елементи. Тоесть, правописътъ на дадена дума трѣбва да се върне назадъ въ историята (етимологията) на тази дума, докато не се открие последното положение, въ което нейниятъ изговоръ всѣ още не се е различавалъ въ различнитѣ говори. Такава е методиката на единъ етимологиченъ правописъ. За да се постигне такова правописание е необходимо придържане къмъ коренитѣ на старобългарския езикъ. За нѣкои това може да звучи прѣкалено трудоемко или дори страшно, но далечъ не е така. Писането на умѣренъ и прѣмисленъ етимологиченъ правописъ се отдава напълно непринудено, ако познаваме собствения си роденъ езикъ.

Иванчевскиятъ правописъ се осланя на старобългарския езикъ, за да съумѣе да вмѣсти въ себе си естественитѣ промѣни, протѣкли въ езика. Това по никакъвъ начинъ не му придава архаиченъ характеръ, защото той е отражение на съврѣменния живъ български езикъ. Тукъ биха били подходящи още нѣколко примѣра: думитѣ ,,рѫка", ,,пѫть" и ,,кѫща", които въ настоящия книжовенъ езикъ се пишатъ ,,ръка", ,,път", ,,къща", въ македонската книжовна норма – ,,рака", ,,пат", ,,куќа", а въ говора на горанитѣ (българи въ мѣстностьта Гора, Косово) звучатъ така – ,,рука", ,,пут", ,,куча". Както виждаме, безъ помощьта на буквата ,,ѫ" трудно бихме могли да обединимъ тѣзи говори въ единенъ правописъ.

Споредъ нѣкои хора наличието на краесловни ерове въ Иванчевския правописъ, които се пишатъ, но не се изговарятъ, стои въ разрѣзъ съ твърдението, че Иванчевскиятъ правописъ е отражение на живия езикъ. Тъкмо по този въпросъ дори и до днесь се водятъ прѣрѣкания въ консервативнитѣ езиковѣдски срѣди, като всѣка страна има своитѣ разумни доводи. Нашиятъ съврѣменникъ Петко Хиновъ пише: ,,...именно поради твърдостьта и мекостьта на краесловното ,,н" члѣнуваме думи като ,,конь" и ,,слонъ" различно... етимологичниятъ правописъ, дори да е по-сложенъ, носи много повече културна и историческа информация... трѣбва да се постави акцентъ върху силата, която дава правописъ, изграденъ отъ общата основа на езика (етимологията), а не отъ случайното (т.е. промѣнливото) врѣменно състояние на фонетиката му, което слѣдъ 100 години ще трѣбва да се прѣправя. Тоесть, книжовното, културно и народностно единство е дѫлбоко свързано съ устойчивостьта на правописа, а лъжеразбраната прогресивность на подлѣжащи на измѣнчивость промѣни на правописа споредъ говора (кой говоръ, защо този говоръ и т. н.) е залогъ за историческа нестабилность. Въ ретроспекция, исторически могѫщитѣ народи обединяватъ езиково своето население чрезъ консервативно (т.е. съхраняващо, запазващо) отношение къмъ правописа. Единствениятъ политически аспектъ на езика, а като слѣдствие и на стабилния, изграденъ откъмъ основитѣ на езика правописъ, е именно въ силата му да съхранява народностното съзнание на огромна група хора, дори когато тя е разкѫсана политически. Това поставя езика и правописа надъ политиката и отнема правото на всѣко политическо правителство да се разпорежда съ него поради конюнктурни или всѣкакви други политически съображения. А нашитѣ правописни реформи, съ изключение на Иванчевската, сѫ до една продиктувани отъ политическо нагаждане и своеобразенъ опортюнизъмъ, а въ най-лошия случай, отъ едно неграмотно, опростенческо отношение и дѫлбоко недооцѣняване народозапазващата роля на правописа.".[5]

Онези, които цѣлятъ ,,опростяване" на правописа, трѣбва да избератъ единъ говоръ и да се водятъ по него, обръщайки гръбъ на всички останали. Точно това се случва днесь – съврѣменниятъ правописъ е взѣлъ за основа сѣвероизточнитѣ говори. Ако всички говорѣха така, сѣкашъ идатъ изъ сѣвероизтока, сегашниятъ правописъ щеше да ни бѫде напълно достатъченъ. Подобно твърдение, обаче, би било далечъ от истината.

Обяснено по другъ начинъ, обединяването на езиковото разнообразие посрѣдствомъ правописа означава върху групи хора да не се насилва правописъ, който е несвойственъ по отношение на говора имъ. Тоесть, недопустимо е да карашъ човѣкъ, който казва ,,место", да пише ,,място" или такъвъ, който казва ,,недяля", да пише ,,неделя" само защото споредъ нѣкого едното е ,,правилно", а другото – ,,грѣшно". Тѣзи хора усѣщатъ своя начинъ на говорене като най-правиленъ и отъ чисто езиковѣдска гледна точка сѫ прави точно поради причинитѣ, свързани съ развитието на езика, които изложихъ въ началото. Въ интересъ на истината, прѣди 1945 г, когато се е ползвалъ сборенъ правописъ, всѣки е билъ свободенъ да ,,е"-ка или ,,я"-ка, както намѣри за добрѣ.

Когато се натрапва нѣщо неприсѫщо върху една общность, напълно естествено настѫпватъ зловрѣдни послѣдствия. Въ нашия случай това сѫ или отдалечаване отъ традиционния говоръ и впослѣдствие загуба на културното и езиково наслѣдство, или обратното – отдѣляне въ една изолирана общность, кѫдѣто се говори само мѣстния говоръ, който всѣ повече се отдалечава отъ останалитѣ и по този начинъ самата общность се отчуждава отъ останалия народъ. И двата случая очевидно сѫ нежелатени и ощетяващи както езика, така и благоденствието на самото население. Послѣдното се случва съ общноститѣ ни на западъ отъ държавнитѣ граници – въ Сърбия, Македония и Албания. Общоизвѣстно е, че това е напълно прѣднамѣрена политика на една не чакъ дотолкова отминала идеология – сѫщата, която прѣзъ 1945 г. опропастява правописа ни, прѣмахвайки ,,ѣ" и ,,ѫ" – двѣтѣ букви, които иматъ двояко (или дори трояко) произношение изъ различнитѣ регионални говори, за да начертае изкуствена езикова граница и да спомогне насилственото затриване на българското самосъзнание.[6] Казахъ, че нѣмамъ намѣрение да навлизамъ въ политически теми, затова ще спра дотукъ, като добавя само, че съ огледъ на скорошнитѣ събития, свързани съ външната политика на Република Македония и Република Албания, виждаме, че при всѣ яростнитѣ противобългарски доктрини, обезродяването на хората, живѣещи тамъ, не е успѣло и всѣ още има какво да бранимъ. Нека не забравяме какво гласи националниятъ ни девизъ.

Основната цѣль на етимологичния правописъ е единство на говоритѣ, но тя далечъ не е единствената. Придържането къмъ коренитѣ на езика прѣдпазва самия езикъ отъ обѣдняване и огрубяване, както и отъ навлизането на чуждици. Той запазва чистотата и принадлѣжностьта (идентичностьта) на словото. Съхранението и поддържането на една жива връзка съ старобългарския езикъ и миналото спомага както за езиковата, така и за културната приемственость между поколѣнията.[5]

Прѣдѣлно ясно е, че правописътъ самъ по себе си не може да постигне тѣзи цѣли. Тѣ зависятъ отъ множество обстоятелства и най-вече отъ самитѣ насъ, но правописанието, писменостьта и словото винаги ще стоятъ въ основата на народната паметь, тъй като безъ тѣхъ просто не може. Думата ,,езикъ" на старобългарски (,,ѩзыкъ") е означавала както езикъ, така и народъ и въ нашата малка часть отъ свѣта двѣтѣ понятия всѣ още могатъ да бѫдатъ отъждествявани.

Бележки и полезни връзки по темата
(1) Учебникъ по старобългарски езикъ – за звуковия съставъ на старобългарския (стр. 17) u

(2) Диалектно членение на българския езикъ, Лучия Антонова-Василева

(3) За Иванчевския правописъ

(4) За езиковитѣ школи

(5) Българско народознание и прѣводъ, Петко Хиновъ

(6) За стария правописъ (статията засѣга по-длѫбоко политически теми)

(7) Комунистическата правописна реформа, Стефанъ Кичевъ

(8) Програма за писане на Иванчевски правописъ

https://voinaimir.info/2018/06/star-pravopis/

[Hatshepsut]

За съжаление, нито една българска политическа партия не се е изказала по въпроса за връщането на стария правопис. Според мен поне националистическите и патриотичните формации би трябвало да имат позиция по този въпрос 

[Panzerfaust]

За съжаление, нито една българска политическа партия не се е изказала по въпроса за връщането на стария правопис. Според мен поне националистическите и патриотичните формации би трябвало да имат позиция по този въпрос 

При масовата неграмотност, която се шири, дори с опростения ОФ правопис, връщането не етимологичния ще е доста непопулярна мярка.
Отделно, автентичните националисти са доста малко, за съжаление.

[Hatshepsut]

При масовата неграмотност, която се шири, дори с опростения ОФ правопис, връщането не етимологичния ще е доста непопулярна мярка.
Отделно, автентичните националисти са доста малко, за съжаление.

Щом като българчетата могат да се справят с английския правопис, който е в по-голяма степен етимологичен от нашия, би трябвало да могат да научат и стария български правопис.

[Panzerfaust]

Щом като българчетата могат да се справят с английския правопис, който е в по-голяма степен етимологичен от нашия, би трябвало да могат да научат и стария български правопис.

Малък процент се справят, перфектно знаещите английски (не поназнайващи) не са толкова много. Вероятно точно те се справят и с правописа на български. На масата обаче й е трудно сега, камо ли да си усложнява живота със стария правопис. За съжаление, това са реалностите, дори БАН постоянно опростачва сегашния правопис като постепенно приема наложили се грешни форми за дублети.
Иначе аз се радвам, че познавам правилата на стария правопис почти перфектно! 

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите правилата за Българския правопис от 1899г. (като PDF файл):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6086

[Hatshepsut]

Има и един друг вариант, за който се замислям напоследък, а не съм чувал досега някой да го е предлагал. Вариантът е старият и новият правопис да се използват паралелно. Има държави, където има два правописа - традиционен и опростен или някакви други вариации. Давам тези примери, които са ми известни:

- Китай и китайските общности: Chinese Traditional и Chinese Simplified (разликата между двата варианта е, че при втория вариант някои от йероглифите са с по-опростени контури)
- Южна Корея: азбучна писменост и йероглифи (йероглифите в Корея са всъщност китайски, но се изучават само 1800 от тях)
- Монголия: кирилица и традиционна (вертикална) азбука

Та този вариант би могъл да се приложи у нас, евентуално като някакъв преходен период към стария правопис или като постоянен избор.

Ако се избере паралелното използване на традиционния и новия български правопис, традиционният би трябвало да се използва за официални нужди - от държавните институции в техните сайтове и нормативни документи, като надписи на сградите на държавните ведомства и т.н.
Ако се избере такъв вариант, традиционният правопис би трябвало да се изучава в училище, но не от първи клас, а по-късно, примерно от пети или от седми клас. Пак ще направя един паралел с Южна Корея, където йероглифите се изучават в училище от седми клас.

Ще е интересно и другите членове на форума да споделят мнението си за тази идея 

[Panzerfaust]

Според мен, старият правопис задължително трябва да се изучава в часовете по български, примерно от 4-5 клас.

За съжаление, в днешно време нещата вървят към опростяване (опростачване), младите пишат неграмотно дори на днешната сравнително проста норма, което е предпоставка връщането на стария правопис да е силно непопулярно. Мечтая си обаче, държавните институции да го употребяват.

[Hatshepsut]

Моето проучване на буквите от разширените варианти на кирилицата ме доведе до едно откритие, което бе голяма изненада за мен 
Винаги съм мислел, че буквите Ѫ и Ѭ, които са част от оригиналната кирилица от 9-ти век, са се употребявали без прекъсване в Българския език до тяхното отпадане от азбуката (Ѭ през 1899г., а Ѫ през 1945г.)
Оказа се, че това изобщо не е така: тези букви са били отпаднали от Българската азбука за доста дълго време - около 100 години!

В "Стематографията" на Христофор Жефарович, издадена през 1741г., тези букви липсват.
Няма ги и в "История славяноболгарская" на Паисий Хилендарски от 1762г. https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/d/d3/Paisii_Hilendarski_Istoriya_Slavyanobolgarskaya_red_Y_Ivanov_BAN_1914.pdf

Няма ги и в "Рибния буквар" на Петър Берон от 1824г. http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/34412
Също липсват и в "Царственика" на Христаки Павлович от 1844г. https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/5b/Hristaki_Pavlovich_-_Istoria_-_1844.pdf

   Обаче буквите Ѫ и Ѭ присъстват в "Български буквар" на Кузман Шапкарев от 1868г. https://www.strumski.com/books/Kuzman_Shapkarev_Bukvar_na_Makedonskite_Bulgari.pdf

Предполагам, че връщането на тези изконни български букви в азбуката е станало около 1850г.


А каква е причината за това временно отпадане? Отворът на този въпрос не е чак толкова сложен - буквите са отпаднали под влияние на руския граждански шрифт, където такива букви липсват, просто защото те не са присъщи на руския език!

През 18-ти и първата половина на 19-ти век думите, съдържащи буквата Ѫ, са били изписвани в българските текстове с буквата У или буквата А, примерно:

мѫжъ ~~ мужъ
орѫжие ~~ оружие
сѫдъ ~~ судъ
рѫцѣ ~~ рацѣ
кѫща ~~ каща
пѫть ~~ пать

Ето какво е мнението по този въпрос на съвременника на събитията Иларион Макариополски от 1844г.:

« ...много полезно бы было Български-тѣ списатели дабы ся свѣстили ѿ прелесть-тѫ, въ коѭ-то сѫ паднали! И дабы ѡбърнали вниманіе-то си да изслѣдватъ Българскі-атъ языкъ, не вече въ печатаны-тѣ цьрковны книгы, (кои-то сѫ исправени по Русско-то произношеніе), но въ кожены-тѣ стары рѫкописы, въ кои-то є погребенно сѫкровище-то на днешный-атъ Български языкъ. » https://bg.wikipedia.org/wiki/Голям юс