Блага Димитрова

[Hatshepsut]

Блага Димитрова

Блага Николова Димитрова е родена на 02.01.1922 г. в Бяла Слатина в семейство на майка учителка и баща юрист, израства в Търново. През 1945г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945г. завършва славянска филология в Софийския университет . През 1951г. защитава дисертация на тема ,,Маяковски и българската поезия" в Литературния институт ,,Максим Горки" в Москва. Дълги години работи като редактор в различни вестници, списания, издателства. Занимава се с преводаческа и обществена дейност, съставя антологии. През 1988г. Блага Димитрова е сред основателите на неправителствените организации Комитет за екологична защита на Русе и Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. По-късно участва в ръководството на Федерацията на клубовете за демокрация в Съюза на демократичните сили (СДС). През 1991г. става народен представител в XXXVI Обикновено Народно събрание от СДС. През 1992г. е избрана за вицепрезидент, но през 1993г. напуска поста, поради несъгласия с президента Желю Желев Награда от Полския ПЕН-клуб за преводи на А. Мицкевич (1977), награда "Лундквист" за преводи на шведска поезия, Хердерова награда (1991). Публикува от 1938г. в различни вестници и списания. Пише поезия, проза, пътеписи, поредица разно жанрови книги за Виетнам, критико-биографични изследвания за Ел.Багряна.

Започва да пише още като ученичка (Класическа гимназия, София, литературните й интереси я подтикват да запише славянска филология в СУ, а по-късно докторантура в Литературния институт ,,Максим Горки". За първото си романово произведение, Бл. Димитрова черпи впечатления от строежите в Родопите, където тя отива след като 8 години работи като редактор на списание Септември(1950-1958). Този й роман - "Пътуване към себе си" се нарежда сред най-добрите й творби, наред с "Отклонение", "Страшният съд", "Лавина" и забраненият по време на тоталитарния режим роман "Лице".Тя е създател и на много стихосбирки ,,Глас","Лабиринт","Белези"и много други. Някои от най-известните стихотворения са:"Пустини","Над калта", ,,глас","Бухал", Докосвания","Балада за кестените","Летни илюзии","Телефонна клопка"и много други.През 1987 година участва в създаването на "Литературно-художествен кръг – 39-те". Между 1987 и 1989 година й е забранено публикуване на творбите й заради десидентските й възгледи и дейности.

Признание за дейността си като писател Бл. Димитрова получава с удостояването с множество български международни литературни награди и отличия, включително орден "Стара планина" - първа степен. Романът й Лавина е филмиран през 1981 година, а през 2003 е издаден 1 т. от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома.

http://www.referati.org/biografiq-na-blaga-dimitrova/78223/ref

[Hatshepsut]

Любов

Не бързай! - шепнеше ми таен глас. -
Часът на любовта не е узрял! -
И аз, непоправима непослушница,
послушах, Господи, единствен него -
защо, сама не знам.

Не бързай! - А гроздовете звънтят -
камбаните от дъжд и слънчев бронз,
а виното сънува буря в бурета,
а устните изпръхват и се цепят,
солени с капка кръв.

Любовно тайнство, аз не те познах
в разпукнатия миг на пролетта.
Как осезаемо е недокоснатото,
как ненапитото опиянява,
как всичко е любов!

1982

[Hatshepsut]

Без любов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изтомена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

[Hatshepsut]

Родина

Малка е мойта родина-
шепа набрани, нагънати
шарени черги от ниви,
тъмни въртопи от планини.

Но разтвори тази шепа,
стисната крепко, опитай!
Но раздипли, разстели я
гънка по гънка внимателно,
скат по скат, бразда по бразда,
бръчка по бръчка,цвят по цвят,
връх по връх побелял,
спомен по спомен,
песен по песен,
век по век.

И ще видиш тогава
как неизбродна, безкрайна е
тази шепа препълнена-
моята малка родина.

[Hatshepsut]

Пътят до тебе

Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.

И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове - заради теб.

Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.

Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си - едвам.

Бях от мъките така прозрачна -
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.

Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех... Щях отново този
дълъг път до теб да избера.

[Hatshepsut]

Жена

Как тревожно е да си жена.

Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневната сивота.
Вярност – срещу изменчивия вятър,
нежност – в загрубелия свят.
От безбройните земни пътища
най-рискования да избереш -
безразсъдния път на сърцето,
и докрай да го извървиш.
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш... Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломъци.

Отговорност е да си жена.

Бъдещето да носиш в утроба.
Да продължиш в един детски вик
дългата мълчалива целувка.
Да превърнеш във вечност мига.
Твойте прострени ръце за прегръдка
люлка да станат на нов живот.
Нощем над него безсънна да тръпнеш,
светла като звездоокия свод.
Всяка детска усмивка – със бръчка
да заплатиш и във косите със скреж.
Сълза по сълза на новото стръкче
своята хубост да предадеш.
Нищо за себе си да не оставиш.

Саможертва е да си жена.

[Hatshepsut]

Да бих била

Да бих била като Земята
неизтощимо променлива!
И твоят поглед в кръговрата
наново все да ме открива.

Да бих могла да съм такава:
на никого не се опира,
а колко твърда тя остава
и никога сред път не спира.

Да бих успяла като нея
да понеса невъзмутима
и бурите, и снеговея
на мъртвата, преходна зима.

А после да разцъфна цяла,
като изпод снега родена,
с безбройни ручеи запяла,
богата, пъстра, обновена.

Да бих в душата си стаила
самата нейна необятност
и притегателната сила,
с която всичко взе обратно.

Тогава нека те изпратя
накрай света с очи засмени.
Ще знам: дори от небесата
ще се завърнеш пак при мене.

ДА БИХ БИЛА КАТО ЗЕМЯТА!

[Hatshepsut]

Тайна

Защо си сама? - ме запитват понякога.
За този въпрос си имам в запас
усмивка, шега уклончива, но тайната
не съм поверила на никого аз.

Защо съм сама? Не отваряй сърцето ми.
Загадъчен образ закотвен е там.
Живея в раздяла, а среща е нямало.
Зова го, а скъпото име не знам.

Затуй може би тъй разпитвам унесено
за горски усои в барутния дим,
за тихи пароли, извикали слънцето,
за пътя на моя незнаен любим.

Затуй може би тъй привличат ме смелите
и все недостатъчно смели са те.
И таен глас чувам дори през целувките:
Ти пак си сама! - И тъгата расте.

Към своята гибел той бързал дотолкова,
че срещата с мен не дочакал дори.
И нямам от него ни спомен, ни сънища,
ни поглед сред моята нощ да гори.

С кого заменила бих неуловимия?
Той слян е със тази безмълвна земя.
Едничкото негово гордо присъствие
навярно в това е, че аз съм сама.

[Hatshepsut]

Вик

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?

Кога ще си с мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?

Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед в земята?

Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!

Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

1959

[Hatshepsut]

На открито

"Студено ли ти е?" - попита
и във прегръдка ме зави.
До тебе доверчиво свита,
разцъфнах цяла... И какви
презморски птици в мен запяха!
Повяха южни ветрове.
И като вишна още плаха
Раздадох свойте цветове.

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега?
Нехаен, вече и не питаш:
"Студено ли ти е?"... Сега
край мен е зимата предишна
със студ и бяла пустота.
И аз, прибързалата вишна,
трептя с попарени листа.

1955

[Hatshepsut]

Бяхме най-близки

Искаш с теб да останем добри познати?
Как да разбирам това?
Длани, които до болка се стапяха сляти –
да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –
леко да се поздравят?
Устни, които се пареха безпощадни -
дружески да си мълвят?

Не, ние не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки... Затуй отсега нататък
ще сме най-чужди в света.

[Hatshepsut]

Всичко

Имаш младост и хубост.
         Цялата си една усмивка.
         Даже дърветата те харесват
         и те прегръщат със сенките си.
         Рамото ти изгрява
         като новолуние.
После – като пълнолуние.
         И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
         Какво ти остава?

Имаш любим и нежност.
         Цялата си една тръпка.
         Стъпваш по звездният свод
         с тънки, звънливи токчета.
         И под стъпките ти угасват
         една по една звездите
         като сгазени фасове.
         Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
         Какво ти остава?

Имаш талант и воля.
         Цялата си една факла.
         Нощем безсънно светиш,
         търсиш в тъмната пустош
         нещо такова, което
         никога, никъде, никой...
         Тъкмо да го откриеш,
         факлата гасне и пуши
         и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
         Какво ти остава?

Имаш дете и радост.
         Цялата си една грижа.
         Водиш бъдещето за ръчица,
         учиш го да бъде послушно
         и да не тича много напред,
         за да бъде по-дълго твое.
         Докато ти го грабне от ръката
         болест, война или любов,
         или безкрайният път...
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?

Всичко да имаш, нищо да нямаш.
         Цялата да си една шепа.
         Всичко да даваш, нищо да вземаш.
         Да се загърнеш зиморничаво
         в самота като в излинял шал,
         майка си да повториш на прага,
         всичко да спомняш,
         всичко да посрещнеш,
         всичко да изпратиш.

Всичко.
         Това ти остава.

1969

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои от романите на Блага Димитрова:

Отклонение: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1069

Лавина: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1070

Пътуване към себе си: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1071

Лице: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1072

[Hatshepsut]

Денонощие

На разсъмване щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден вероломна,
тя където отида ме дебне,
и каквото да правя напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвила
всяка болка във сън да обсеби,
аз не мога да спя и си мисля,
че не трябва да мисля за тебе.

[Hatshepsut]

100 години от рождението на Блага Димитрова

На 2 януари се навършват 100 години от рождението на Блага Димитрова - българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и първи вицепрезидент на Република България, между 22 януари 1992 и 6 юли 1993 година.

По повод годишнината излиза книга с неизвестни разговори с Блага Димитрова: "Записки от "Прехода". Втора книга: Записки от лудото време на "Вполитичването". Из дневниците на акад. Петър Динеков, представени от д-р Евелина Белчева:

,,Записките на Петър Динеков съдържат изключително важни размисли, разговори и документални сюжети. Задължително е те да бъдат извадени на бял свят от тъмния обелиск на архивите и да бъдат обговорени: като факти на литературната история, а в последната им част - от времето на прехода, и като факти на политическата история. Те са като лакмус за литературно-историческата достоверност. Защото това не са спомени, в чиято автентичност винаги имаме основание да се съмняваме, а записки в момента, по горещите следи на случващото се".

Социално-психологически разрез на една епоха

,,Отварянето на ,,Тетрадките" на академик Петър Динеков е факт, който има стойност на културно събитие. Досегашната ни литературна история не познава подобен документ. Тези тетрадки са водени като дневникови записки от 1933 година, т.е. от ранната му младост, но системно – от началото на 60-те години до самия му край. Тетрадките" обхващат почти 60 години – цял един съзнателен живот....Пъстра и любопитна картина на нравите в документ за времето,... биография на времето".

Културна история в личности, образи и сюжети

,,Ден след ден дневникът очертава биографията на българската интелигенция почти до края на 20-ти век. Биография в една ,,трудна, променлива историческа епоха, с много надежди" – пише Динеков, – с много лутания, много разочарования и много провали". В целостта си тези тетрадки приличат на документален ,,роман" за търсенията и трагедията на поколението интелектуалци, живели през 20. век. Бих казала – дневникът е една автобиография на българската интелигенция".

Призвание ,,Свидетел"

Сякаш е бил убеден в това – че неговите записки и културно-исторически оценки ще се потвърждават от времето и така стойността им ще расте. Затова и неговото завещание е да бъдат отворени 15 години след кончината му.

Петър Динеков е съзнавал, разбира се, културно-историческата стойност на своите записки. Никъде не говори за това, но иначе не би предоставил с пословичната си щедрост това изключително богатство на Историческия архив. Убедена съм, че тъкмо той е прототипът в знаковото стихотворение на Блага Димитрова ,,Свидетел". Неслучайно то предговаря цялата книга":

Но винаги се намира един.
Неотстраним като въздуха.
Призванието свидетел,
равно на светец и апостол.

Има общ родов корен
със съвест, свяст, светлина.
Дори и пръстта,
която ще хвърлят отгоре му,
за да му запуши устата
навеки веков –
ще поникне на свирка
и тя ще сви-сви-сви-
детелства
за най-свидното –
Истината.

Свидетел, 1979

Блага Димитрова

Най-важното е, че това време на трагични социални и личностни разломи е видяно от Петър Динеков през съдбата на Блага Димитрова. Отвътре и отблизо. Нейната съдба е трагичен символ на страшната тема: творец и власт. Динеков е сигурен, че онова, което не може да направи в политиката, Блага има силата да направи в творчеството си. Никой като нея не би могъл така да прогледне в тази пропаст! Тя знае как да направи това.

Динеков е този, който тласка Блага дори към тази страшна бездна: творецът и властта. Добре знае, че тази пропаст – стръмна и тъмна – я привлича и отблъсква ,,до виене на свят", както ще напише самата тя по-късно в текста за Багряна ,,Поетът и властта".

Ключов момент в техните отношения е датата 12 юли 1991. Помня стъписването на мнозина, когато прозвучаха тежките думи на Блага Димитрова срещу подписалите новата конституция...

На 16 юли 1991 г. Блага Димитрова е написала разтърсващ документ. Не го показва на никого. Но листът бе оставен на видно място в чекмеджето на писалищната ѝ маса. Неслучайно. Намерих го веднага, още първия ден, когато започнах да събирам и подреждам архива ѝ. Порази ме това, че този политически по характера си документ се превръща в художествена творба – изповед и покаяние. Творецът си остава творец дори когато е потопен в мерзостта на политическото. А за битието си като вицепрезидент Блага сподели, че е била изкушена тъкмо като творец – да види как изглежда човекът ,,в коридорите на властта"... И да го опише. ,,Записки от задния коридор" е тази книга".



Поетът и властта – две субстанции, осъдени на вечен антагонизъм

,,Чрез тази моя оставка аз развързвам ръцете си, за да бъда свободен гражданин, а не безправен и неволен заложник на прикрити действия – заявява Блага Димитрова в оставката си от поста вицепрезидент на 30 юни 1993. И предупреждава: – Подготвя се диктатура у нас!"

,,В края на живота си Блага Димитрова поиска прошка от мъртвите приятели. Благородна простота и смирено достолепие. Като в антична драма. Достояния на духа от високото предучилище на смъртта. Останалото е мълчание... Дни преди края, в болницата, записах нейните думи, изпълнени с дълбоко покаяние. Към мъртвите приятели, с които тя вече живееше – насън и наяве... Едва когато прочетох дневника разбрах: тези думи са били отправени всъщност към дългогодишния верен приятел Петър Динеков. В образа на ,,стария приятел" Блага не за пръв път кодира мъдростта на времето".

– Искам прошка от мъртвите си приятели!...

Озъртам се – гърбове.

Оттегляне. Разграничаване.

Разбягване все по-далеч.

,,Не проумявам как съм могла в зряла възраст да се поддам на нова очевадна утопия. Оправдание пред собствената ми съвест би било да разкажа за това, което съм изпитала... Но дали ще имам време? Нужно е спокойствие да преосмисля всичко. Единственият начин да поискам прошка пред паметта на неколцина приятели и да предам предупреждение за хората – да не позволяват да ги впримчват в утопии, еуфории и тем подобни самозаблуди. Тук не става дума да бягаш от политиката, а да следваш своя път. Не да се поддадеш да те вкарат в техните коридори и лабиринти на властта, а ти да наложиш своя път. Като не можеш, няма да влизаш!

...Това е общата заблуда – непременно да се разграничим. И то – като че ли с нож се отрязахме... И всички имаме вина, но аз себе си обвинявам най-много, че допуснах да се поддам на ония слепи въртопи и еуфории на момента.

Искам прошка от мъртвите си приятели!

Дали ще ми простят...."/анализ за БГНЕС, със съкращения



Д-р Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви.

Автор е на книгите ,,Яворов – между драмата и театъра. ,,В полите на Витоша", ,,Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух", ,,Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма".

https://bnr.bg/post/101580384

[Hatshepsut]

Любов

Изгубих си нехайната походка,
изгубих своя смях самонадеян
и във душата тишината кротка,
и ведрината в погледа разсеян,
    и своя сън нощя.

Изгубих пътищата примамливи,
и непокорството, и свободата,
и случая, и песните звънливи -
изгубих всичко, а съм най-богата,
    най-щедра на света.

1956