• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Писательтъ Змей Горянинъ

Започната отъ Hatshepsut, 04 Авг 2018, 21:21:19

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

HatshepsutTopic starter

Писателят Змей Горянин


На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.

1950

Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пиша върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.
Макар че този свят мъж е роден в Русе, родовият му корен на Светлозар Акендиев Димитров е свързан и с българския Северозапад, и по-точно с Лом. Тук и до днес живеят негови преки роднини, в Ломската гимназия за кратко е учителствал и неговият по-голям брат (погребан в Лом). Неотдавна почина Богомил Проданов (братовчед), носител на живи разкази за Змея.
Светлозар Димитров завършва гимназията в родния си град и през 1924 г. и под влияние на семейството e назначен за чиновник в общинското земеделско стопанство, а след това и в местната печатница ,,Учител". 25-годишен отива в София и постъпва на работа в счетоводството на Дирекцията на хранизноса. Малко след това вече е счетоводител и в Дирекцията по печата на Министерството на външните работи.
През 1926 г. Змей Горянин се връща в Русе, където наема печатница, която за съжаление фалира. Междувременно става съредактор на вестник ,,Русенски новини". Отново заминава за София, където работи като счетоводител, издигайки се до поста ,,Началник отделение". През 1942 г. Змей Горянин за кратък период от време е назначен за цензор в Дирекцията по печата. Малко по-късно е секретар в Дирекцията на националната пропаганда. Изпълненият с творческа енергия млад човек дори и не предугажда какво ще му донесе след няколко години тази служебни позиции. Следва нова мобилизация и тежка малария. След преживяванията по военните полета на Македония и Тракия се ражда пътеписът му ,,От Цариброд до Неготин". През същата тази година Горянин написва и малкия си цикъл от стихове "Войнишки песни и балади". До този момент те не са отпечатвани. Появява се и неговата повест ,,Звезда Керванджийка" (1941).
Светлозар Димитров е автор, подписващ своите произведения с множество псевдоними. Богомил Проданов е изброил осемнадесет псевдонима: Аждер, Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Найденов, Ваклин Ралев, Сипей, Димитър Соколов, Селестен, Станимир Станев, Богдан Стоев, DIC. Най-известен от тях е Змей Горянин. Този псевдоним е заимстван от сръбския автор Йован Йованович–Змай.
Твърде широко е жанровото пано на неговите творби: разкази, повести, романи, пиеси. Най-често в тях присъства историческата тематика с фокус върху национално освобождение. Първите си исторически разкази Змей Горянин печата в издаваното в Пловдив юношеско списание ,,Детски живот" (1929). Събира излезлите в библиотека ,,Робство и освобождение" свои книжки и ги издава в сборника ,,Непобедимите". С отделни историческо-патриотични разкази участва в редактираната от земляка му Лъчезар Станчев библиотека ,,Герои". Автор е на книги от Библиотеката за деца и юноши ,,Златен клас": ,,Отбрани приказки", ,,Джудже", ,,Завети", ,,Родно гнездо", ,,Златна библиотека", ,,Чудните книжки". Прави преводи на автори от руски и френски език.
Впрочем, първите си литературни опити Светлозар Димитров прави още в гимназията. В сп. ,,Светли зари" през 1923 г. са отпечатани негови стихове, носещи привкуса на ученическото увлечение по словото. Същата година за първи път се среща с проф. Александър Балабанов, който е силно впечатлен от младия Светлозар Димитров. Тази среща е начало на трайно приятелство до края на дните им. Всъщност това е началото на приобщаването на Горянин към елитния за 20-те и 30-те години на ХХ век литературен кръг ,,Развигор". Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на известни художници, писатели, скулптори и музиканти. Змей Горянин е в тесни дружески отношения с Елин Пелин, Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров. В приятелския му кръг са още и творци като Васил Стоилов, Георги Бакърджиев, Кирил Шиваров, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански.
Печата критични бележки, антрефилета, статии и хумористично-сатирични стихове в списанията ,,Хиперион" и ,,Българска мисъл", във вестниците ,,Литературен глас" и ,,Светлоструй" и в притурките за литература на ежедневниците ,,Зора", ,,Време", ,,Пладне", ,,Земеделско знаме" и други. Увлича се от белетристиката и през 1936 г. издава сборник с разкази със заглавие ,,Последният ден". На автора... трябва да честитим за хубавата му идея да ни сроди по такъв поетичен начин, чрез толкова ярки и мили видения с нравствената атмосфера и интимния живот на миналото, което не ще престане да ни очарова като неповторима легенда – пише Михаил Арнаудов в предговора към книгата (Арнаудов 1936).
На следващата година излиза от печат историческият роман ,,Бачо Киро". Издава трилогията от исторически романи ,,Дунавът тече" (1938), пише повести и разкази на историческа тематика. За Светлозар Димитров журналистът Освалд Лечев пише в писмо до Богомил Проданов: ,,Като човек е известен с живота и творчеството си като романтик, с определена привързаност към родната история. От тях личи, че е ярък патриот, изключително обаятелен, общителен, привързан към рода и родината". Това личи в повестите му с историческа тематика от Библиотека ,,Древна България", ,,Бачо Киро", ,,Ний умирахме – да живей народа", ,,Дунавът тече" и ,,Силата на робите" (1939).
Много интересни епизоди за живота на Змей Горянин се научават от книгата ,,Дневник" на Борис Делчев (1). В нея се разказва и за случилото се на 31 октомври 1979 г. Надвечер у Тодор Боров (2). Като разбра, че сме били на "Седемте престола" и чу името на Змей Горянин, веднага мина към библиографските справки около него. И после додаде: ,,Познавахме се покрай Елин Пелин." Трябва да съм изразил учудване, защото веднага мина към обяснение. "Да, покрай него. Те бяха марколюбители и мераците им ги свързваха. Ама това беше само едната страна, външната. А имаше и друго, което трябваше да се крие и което знам само аз. Пелинко имаше роман с неговата жена. Да ти кажа ли, той [Елин Пелин – Ю.Й.] беше от хрисимите любовници. Чул ли си да се свързва неговото име с историите около Лора [Каравелова – Ю.Й.]? Не си... А той е имал роман и с нея. От него го знам." Пишейки това, трябва да добавя, че ретуширам думите, които бяха произнесени. Всъщност всичко беше изречено по-категорично и съвсем откровено – принизено към бита и пола..."
Споменавайки името на Елин Пелин, не мога да не отворя скоба и за книгата на Горянин ,,Моят приятел Елин Пелин". Писана преди повече от половин век, през 1950 година, с ясното съзнание, че едва ли някога ще види бял свят, тя и до днес си остава незавършена и непубликувана, в един-единствен машинописен екземпляр. Части от нея (със значителни съкращения) се появиха едва през 1997 г. в сп. ,,Летописи", благодарение на Кирил Захаринов – родственик на Змей Горянин.
,,Моят приятел Елин Пелин" от Змей Горянин не е обичайното възпоменателно съчинение на тема сега ще ви разкажа за себе си по повод на Елин Пелин. В броеницата светли и ценни зърна от спомени, дето всякое може да бъде и първо, Змей Горянин разказва не толкова за едно двайсетгодишно непомрачено от нищо приятелство, пише не за класика на българската литература, а преди всичко и над всичко за човека Елин Пелин, за цялостния човек Елин Пелин. Това е книга, в която живее духът на Елин Пелин. Усеща се неговият неоспорим морален авторитет. Още от първите си страници тя влиза в открит спор с идеологемите, които конвенционалното литературно мислене от 50-те години на ХХ век вече е натрупало и продължава да трупа около творчеството на писателя; тя спори с всичките тогавашни и бъдещи критици на Елин Пелин, които са заети да пренаписват българската културна и литературна история според догмите на социалистическия реализъм. Когато всички почти единогласно скандират, че Елин Пелин е певец на селската неволя и нищета в условията на капитализма и назидателно размахват пръст, че неговите герои не стигали до работническото съзнание и организираната борба, Змей Горянин пише в самота, че Елин Пелин – във всичките си духовни проявления – е съдбовно необходим на България. Змей Горянин създава книгата си не заради литературна слава, а за да възпре изопачаването и изкривяването на човека Елин Пелин преди да е изтекла и година от смъртта му.
В книгата си Горянин разказва доста трогателен епизод. Някому той може да прозвучи анекдотично, но... си е истински факт. В един хубав априлски ден на 1932 година Елин Пелин и неколцина негови приятели, сред които Асен Белковски и проф. Димитър Мишайков, отишли край гара Бов на риболов. Към обед свили въдиците и се събрали под сянка да обядват. Бяхме едва насядали – разказва Змей Горянин – и една група деца селянчета любопитно приближиха до нас. Заговорих ги и разбрах, че са ученици от селото, дошли на разходка с учителката си. Учителката любезно отвърна на поздрава ни и се позаслуша малко в разговора между мен и едно синеоко момиченце с коси тъмноруси, като прегоряла слама, едно прекрасно селско девойче, рисувано сякаш от Васил Стоилов. Разпитвах го знае ли някаква песничка или стихотворение, а учителката само това чакаше и веднага се залови да ни представи "асовете" на своето педагогическо дело... Момиченцето издекламира едно Пелиново стихотворение. Елин Пелин още не беше дошъл при нас, стоеше приседнал на един голям камък край реката с въдица в ръце...
Когато момиченцето свърши декламацията, му казах: "Ами ти, момиченце, искаш ли да видиш кой е написал това хубаво стихотворение, искаш ли да видиш Елин Пелин?". И преди тя да ми отвърне, посочих: "Ето там, оня чичко на големия камък, той е!".
Всички детски очички се обърнаха към Елин Пелин. Погледна и учителката, но след миг само се обърна към мен с израз на такова възмущение, огорчение и обида, че аз се изненадах.
– Моля, моля, не заблуждавайте децата! – крясна ми тя с гняв, разтреперана почти от негодувание. После с един изразителен жест изкомандва:
– Деца, след мен!.
Така – почти скандално – завършва опитът да бъде представен живият, истинският, а не въображаемият Елин Пелин.
Интересен е и друг факт от ,,живота" на това приятелство. След произнасяне на присъдата над Змея, Елин Пелин заявява на съпругата: Соня, предай на моя мил приятел, че страдам за него, но не мога да ходя там. Презирам тези места, където хората се затварят зад решетки като животни! Пък там сега има доста и други колеги, мои приятели, които не бих могъл да пренебрегна... Елин Пелин не стъпва нито веднъж в затвора...
Каква е по-нататъшната съдба на Змей Горянин?
След 9 септември 1944 г. обаче, творчеството му не се харесва на новите управници. На 31 януари 1945 г. рано сутринта в дома му нахлуват четирима милиционери. Той е готов. Въпреки че е научила случайно от Мария Грубешлиева какво очаква съпруга й, Соня припада. Отвеждат го в милицията. Соня също е извикана на разпит. Първоначално Шести ,,интелектуалски" състав на Софийския народен съд му отсъжда пет години затвор, но след това намалява наказанието на една. Обвинението е, че като сътрудник на Националната пропаганда е спирал книгите на прогресивни писатели, въпреки че с неговото застъпничество по същото време излизат книгите на Младен Исаев, на Христо Радевски, на куп други леви писатели. Съдът го обвинява и в разпространение на шовинистична пропаганда.
В същия процес са въвлечени още Фани Попова-Мутафова, Данаил Крапчев, Ал. Добринов, Райко Алексиев, Георги Каназирев-Верин. Девет месеца е в Централния затвор, където Соня го посещава всяка седмица. Неведнъж я придружава и Стефанка, съпругата на Елин Пелин.
Змей Горянин е помилван на 13 декември 1945 г., като му се зачита предварителният арест по обвинението. Но с ограничение да не се подписва под известния си псевдоним. Голяма част от книгите му влизат в списъка на забранената фашистка литература. На няколко пъти Христо Радевски, Георги Караславов и Младен Исаев – негови дългогодишни и добри приятели, са му предлагали да го възстановят в СБП срещу една ,,малка" декларация, че е бил добронамерен при работата си в цензурата. Георги Караславов го покани да отчете грешките си (и аз не знам какви бяха) и да възвърнат правата му да пише. Той категорично отказваше с думите: ,,Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт? – пише в спомените си години по-късно Соня.
Последната му книга излиза през 1947 г. След това името му потъва в забрава. Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота.
Обвиняват го в десничарство, в национализъм. Той намира спасението, като отива в манастира "Седемте престола", Софийско . Тук, всред усоите на балканската тишина и горския шепот, продължава да твори до края на живота си. Умира на 25 август 1958 година. Погребан е в манастира.
Сред буйната зеленина на манастирските покои се гуши скромен паметник с надпис:

Змей Горянин 1905–1958

Душата ми копней за тишина 
сърцето ми тупти безспир за мир
зове ме горда Стара планина
и сгушения в нея манастир – 1953".

На гърба му е записано истинското име – Светлозар Димитров.


В българското литературно блато изплуват само отровните мехури на бездарието и подражателството, на литературното наемничество и продажничество. Те произвеждат като от конвейер безсмислена книжнина. Обявяват я за Литературата. Завистта, злобата, страхът убиват всекидневно Змея. Той предугажда мръсотията в литературния ни Парнас в епиграмата ,,Ах, защо ли":

Всички честни патриоти
Ботев имитират –
ах, защо ли като Ботев
и те не умират.

1950

От архива на Змей Горянин, проучван от Цвета Трифонова, научаваме за неговата дълбока религиозност и привързаност към църковната институция като стожер на българщината. В лирическото му творчество, дори да имаме предвид само стихосбирката ,,Майчина вяра", издадена по оригинален ръкопис от Васил Балевски, неизменно присъства идеята за света и за човека като Божии творения, но Бог за него е и нравствена категория, мярка за делата и упование на човека в изпитанията на живота и смъртта. Освен десетките стихотворения, в архива има и други свидетелства за житейско и духовно спътничество между църквата и твореца. Важен щрих в биографията му са бягствата в манастирите. Намерен е документ за това, че е почистил и подредил 180-те икони на Бачковския манастир, подредил е и манастирската библиотека. Името му завинаги остава свързано с тази Света обител, защото е автор на извънредно интересния труд от 209 машинописни страници, озаглавен "Кондика или же Летопис на светата ставропигиална обител "Успение на пресветата, пречистата и преблагословена и славна владичица Богородица и приснодева Мария" .
Несъмнено Змей Горянин е смел и безпощаден към истините в живота и историята. В условията на идеологически диктат, на дирижираната и контролирана литература от времето, когато се налага тоталитаризма, те са табу, строго забранена, преследвана и опасна книжнина. Ето два примера:

На 3 март България бе веч освободена!
Блажени, о наивници! Блажени лековерни!
Народецът ни пак е роб, натикал врат в ярема
и носят българките пак забрадки черни.

1946

или

Ще дойде пролетта, но тя
едва ли с цвят ще е накитена –
че разцъфтяват ли цветя
върху земя на кръв наситена?

1.ІІ.1951

Това наистина са текстове, опасни както за автора, така и за авторитета на властта. Единственият им възможен живот е в нелегалност и тайно пребиваване в литературните ниши. Създаването им е интелектуален подвиг, както е удивително опазването и оцеляването им, имайки предвид зорката бдителност на Държавна сигурност и непрекъснатите репресии.
За малцина обаче е известен фактът, че през 1976 г., по времето когато се честваше 100-годишнината на Априлското въстание, намери се човек, който се осмели да разкъса покривалото, забулило Змей Горянин и излезе със амбициозна инициатива. Писателят беше предложен за посмъртна реабилитация като един от българските автори, пресъздал в историческите си романи борбата на народа ни срещу петвековното османско владичество. Да, ама не! – както бе казал Петко Бочаров. Някъде по стълбата на бюрократичната йерархия някой бе казал ,,Не!".
В днешно време се правят усилия да се реабилитира името и творческата фигура на Змей Горянин. В това отношение ценна и полезна е книгата на съпругата Соня Димитрова "Спомените на една Змеица" (1998). Две години по-късно пред ценителите на книжнината са излезлите от печат епиграми на Горянин, а през 2003 г. вижда бял свят и стихосбирката "Майчина  вяра". Управата на Столичната община също дава своя принос за увековечаване спомена за талантливия творец, като наименува малка софийска уличка Змей Горянин. През 2005 г., по повод 100-годишнината на писателя Общинският съвет на Русе прави предложение улица в града да се кръсти на Змей Горянин. Предложението е подкрепено и от Института за литература към БАН.

-----------------------------------------------------
1 Делчев, Б. Дневник. (библиотека "Извори"), Съст. и предг. Мариана Фъркова. С. Народна култура, 1995, 237 с.
2 Тодор Боров е бащата на българската библиографска наука. Ломчанин. Основоположник на Библиотекарския институт, впоследствие колеж. Професор, директор на Националната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий". Баща на семиотика Цветан Тодоров

Библиография:
Арнаудов 1936: М. Арнаудов. Предговор. – В: Змей Горянин. Последният ден. Издание на Руската културно-благотворителна дружба. С., 1936, 126 с.

Горянин 1936: Змей Горянин. Последният ден. Издание на Русенската културно-благотворителна дружба. С., 1936, 126 с.

Делчев 1995: Б. Делчев, Б. Дневник. Съст. и предг. Мариана Фъркова. С. Народна култура, 1995.

Чернокожев 2005: В. Чернокожев. Памет за Змей Горянин. – Електронно списание LiterNet, 09.05.2005, N 5 (66).  http://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/z_gorianin.htm

ГОРЯНИН Змей ,,Моят приятел Елин Пелин" неиздадена книга-ръкопис, написана през 1950 г., публикуван откъс в сп. Летописи", 1997 г.

ГОРЯНИН Змей http://zvezdichka.blog.bg/poezia/2010/04/01/spomen-za-zmei-gorianin.521547?Reply=1899103

ТРИФОНОВА Цвета Архивът на Змей Горянин като културноисторическа ценност liternet.bg publish ctrifonova index.html

ЦОНЕВА Искра ,,Змей Горянин и хубавата Змеица", "ТЕМА" - седмично обществено-икономико-политическо списание бр. 6 (225), 13-19 февруари 2006 г.

Балканска-Димитрова, Соня. Спомените на една Змеица : [За Змей Горянин]. Състав. и бел. Румяна Мирчева Пашалийска. - София : Нар. библ. Св. св. Кирил и Методий, 1998. ISBN 954-523-037-1


Източник: Списание Факел

HatshepsutTopic starter

Змей Горянин – един велик български поет


На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.
1950
 
Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пиша върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.
 ––––––––––––
Змей Горянин (Светозар Акендиев Димитров) e български писател и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в град Русе. Сътрудничи на списанията ,,Хиперион", ,,Българска мисъл", на вестниците ,,Литературен глас", ,,Светлоструй", на седмичните литературни страници на ежедневниците ,,Зора", ,,Време", ,,Пладне", ,,Земеделско знаме" и други.



Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест ,,Червеният хотел", историческите романи ,,Кнез Иван Кулин", ,,Бачо Киро" (1937), ,,Дунавът тече" /1938/, ,,Ний умряхме – да живей народа" (1938), ,,Силата на робите" (1939), ,,Звезда керванджийка" и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание ,,Българска марка". Занимава се и с резбарство.

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.

През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във ,,великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в ,,Списъка на фашистката литература" и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. ,,Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.,,

Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.



ВЪЗТОРГ

Обичам слънцето, което не угасва, –
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства –
о, моята любов е слънце, що гори!

Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня –
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.

Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, –
или самата потъва в мек и пухкав сняг.

О, моята любов – спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва –
голямото око – тъй ласкаво и тихо!

НА ЕДИН ПОЕТ
 
Че ти не си поет – не е беда, –
не са поети твърде много хора;
бедата, драгий, идва от това,
че пишеш и печатиш без умора.
 
1950
 
НА ЕДИН ХУДОЖНИК
 
 
Напразно се гневиш, човече,
че нямало изкуство вече!
Я виж, например, как жените
си дорисувват красотите.
 
1950
В ЛОКАЛА

В чашата се спусна сноп лъчи,
скъсани от лампата във ъгъла.
За какво ли сините очи
с ласкава усмивка са ме лъгали?Отразени в мътните стени,
като дъжд се ронят глухи тонове; –
знам, че има три добри жени:
самотата, майка ми, Мадоната.Без любов мен все ми е едно;
някога любов край мене мина ли?
Да отлея капчица вино
за добрите, скъпите починали!
И да срещна всичко без тъга,
и да бъда горд във самотата си!
Малката цветарка и сега
с тиха скръб поднася ми цветята си!

Имам аз изсъхнали цветя
в пликчета грижливо, нежно скътани.
Над локала пада самота
от димът скована и помътена.

 
ЧЕРНАТА КОТКА
 
Аз имах ниска стаичка в мансарда,
със малък, южен четвъртит прозорец;
във нея, мислех, лесно ще завардя
сърцето си от любопитни хора.Ала врабче живее ли в кафеза
на чучулига весела и кротка?
Една нощ тихо в стаичката влезе
настръхнала, жестока черна котка.Не ми е нужна вече малка стая.
Какво бих скрил? Какво ли ми остана?
Над южния прозорец пъргав паяк
тъче си нова свилена премяна.
А в къта свила нокти, тиха, кротка,
завършила до точка свойто дело,
голямата жестока черна котка
почива си над жълто одеяло.

ПОЛУНОЩ

Желая времето да прикова
със сребърния гвоздей на луната,
да задържа нощта и тишината
и току-що дочутите слова.

Една умряла дума ме споходи,
двусрична, проста думичка: любов.
Разтваря се смраченото небо
и светъл спомен в светъл път ме води.

Изгасям недопушена цигара;
броя часът по градския часовник
и с мисли сиви, тежки и оловни
откъсвам две листца отъ календара.

ЧАСОВЕ

Жадувам слънчеви простори,
а в мрак потъвам ден след ден; –
за слънцето очи разтворил –
от слънцето съм ослепен.

Почуквам с просешка тояга
и безнадежден диря брод. –
Но как бих могъл да избягам
от собствения си живот?

ТИ ИДВАШ, моя есен. Тиха
целуваш старата гора
и в твойта сивкава зора
мъгли листата изгориха.

Мъглите падат и над мене, –
о, моята душа е злак
и чака с тихо примирение
да падне сняг, да падне сняг...

МАЛКИТЕ  птички се готвят за юг. –
Малко сърце, ще зимуваш ли тук?
Или със птичките скоро и ти
леко далеко ще си отлетиш?

Малко сърце, отлети без тъга!
Ти ще загинеш щом падне снега.
Мен той не ще ме сломи и попари -:
Мойте коси е отдавна прошарил!...

 

СТАРИЯТ ГРАД

Този град е по-стар от годините.
Къщите му сиви и окърпени,
сякаш са икони. А градините
на босилек дъхът. И на смъртник.

Тук, под всеки зид обвит с бръшлян,
има по една любов погребана,
по един живот неизживян,
разпилян, ненужен, непотребен.

Старците не помнят откога
е залязло слънце зад баирите,
нито чакат да изгрей сега,
нито вярват, че ще има мѝра:

– То било билóто. Ний самичките
за ковчег сме си приплели пръстите;
някой да ни палне вощеничка –
да запали и да се прекръсти.

И градът ще каже: ,,упокой!"
,,Упокой!" ще прозвъни часовника,
И звънът му ще от,екне тройно
в облаците сиви и отровни.

 
ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА
 
По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.Как устремно летяха, когато бях дете! –
Това ми е утеха, че днеска кретат те.Когато бях дете ли? – Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.
А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!

Минавайте години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!

А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато – и в него аз съм гнил...

 
На нивата

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.

КАКЪВ НАРОД...
 
Какъв се народ извъди!
Синът баща си да съди,
че си протака живота,
та си не дава имота.
 
1951
 
ВЪВ ВЛАКА
 
Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, –
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори; –
и всичко е прекрасно и добро:
скалите са божествени палати,
нивята – разтопено чисто злато,
реките – тежко, синкаво сребро.Шуми в липите пътника южняк,
като море вълнуват се нивята, –
и волно пее бягащият влак
с отмерения шум на колелата;
и както странник от любов разбит,
за свойта скръб утеха не намира, –
един щурец тъй тихо, тихо свири
под пейките в купето нейде скрит.
 
КАРТИНА
 
Може би стиховете на Анна Ахматова
съ ненужни за нашето време. –
Тази вечер спокойна, безлунна и матова,
като майка се сведе над мене.Аз сега не живея с мечтите на момъка
от далечната мъжка гимназия
да събирам хербарий и кални отломки
отъ разчупени глинени вази;
и да мога да мисля за чистата лирика,
за очите на светли княгини; –
опустя моят дом; от любимите сбирки
ми остана едничка картина:

тиха вечер във златния свършек на лятото
и във чашата две хризантеми.
Може би, стиховете на Анна Ахматова
само помнят умрялото време.

 
ГОСПОДИ, АКО СПАСИШ СВЕТА...
 
Господи, ако спасиш света
от ноктете зли на завистта,
той от друго сам ще се избави
и ще Те възлюби и прослави!
 
1951
 
ЖЕНСКОТО СЪРЦЕ...
 
Женското сърце е разтегливо,
майчиното – непроменливо.
 
1951
 
НАДЕЖДАТА
 
Един през друг се хората изреждат
съвет да дават: как се управлява,
но – слава Богу – имаме надеждата,
че Бог рога на крава зла не дава!
 
1938
ОСНОВАНИЯТА
 
От малък още лъжеше за трима
и глупостта му беше несравнима;
от мързел не научи занаят,
та затова – избран бе депутат.
 
1936
 
ОКОТО СИНУР НЯМА...
 
Окото синур няма
и страда от това;
такваз земя голяма –
то вижда къс едва.

1951

SI VIS PACEM
 
Капка по капка – сбира се вир;
бомба по бомба – сигурен мир!
1950
 
СИНЕОКА НЕЗАБРАВКА...
 
Синеока незабравка
е съседката ни Здравка,
ала повече се помни
със гърдите си огромни.
 
1951

HatshepsutTopic starter

#2
Змей Горянин – забравеният и забранен писател и публицист


Гроба на Змей Горянин в двора на манастир ,,Седемте престола" в Стара планина, близо до Своге

Змей Горянин, псевдоним на писателя Светозар Акендиев Димитров, е име в българската културна история, дълго време премълчавано и дори забранявано. Причината е ясна – осъден на една година затвор от Народния съд, произведенията му са включени в списъка на забранените книги, дейността му е порицавана и наблюдавана. А всъщност провинението му е напълно нищожно: през 1942 година Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата и това обстоятелство позволява на литературните му врагове след преврата от 9 септември 1944 г. да го преследват и игнорират. Вярно, някои от предишните му другари, ползващи се с доверие и авторитет пред новата власт – Христо Радевски, Младен Исаев, Георги Караславов, го увещават да се разкае публично, след което да бъде оневинен и реабилитиран, а произведенията му да могат да бъдат издавани. Змей Горянин обаче отказва, твърди, че като цензор той никому не е сторил зло, нито пък е спирал нечия творба, затова смята подобен акт на посипване на главата си с пепел за унизителен и недостоен.

Светозар Димитров е роден в Русе през 1905 г., на 11 януари. В каталога на написаното от него срещаме романи, исторически хроники, публицистика, пътеписи, спомени, афоризми. Той е автор на над 50 книги, между които историческият роман ,,Кнез Иван Кулин", описващ събитията около Видинското въстание срещу османската власт през 1850 г., на трилогията ,,Дунав тече", ,,Бачо Киро", ,,Звезда керванджийка".



Известна е пристрастността му към филателията, заедно с Елин Пелин са в редакцията на списание ,,Българска марка". Автор е на изследване за Бачковския манастир, на ,,Пътни бележки" за освободената Добруджа и на още много други произведения.

Умира през 1958 г. в манастира ,,Седемте престола" край село Еленов дол, община Своге, при неизяснени обстоятелства.

Змей Горянин се връща в българското културно пространство с няколко сборника с негови произведения, за да се види, че българският литературен канон съвсем не е толкова представителен и неподправен, колкото го мисли Министерството на образованието. Повод за предаването ни е излизането на сборника с негови творби ,,Завръщане", със съставители Катя Зографова, Донка Билярска и Станислава Чешмеджиева. Преди това на бял свят се появи подготвеният от Вихрен Чернокожев с предисловие от Васил Балевски том ,,Кондика на Светата Бачковска ставропигиална обител", на мемоарите на съпругата му Соня Балканска-Димитрова ,,Спомените на една змеица".

Със ,,Завръщане" издателство ,,Изток-Запад" постави началото на поредицата ,,Незабрава", където ще  бъдат публикувани творби на изтласкани от предишния режим автори.

https://bnr.bg/hristobotev/post/101283238/zmei-goranin-zabraveniat-i-zabranen-pisatel-i-publicist

HatshepsutTopic starter

От нашата Download-секция може да свалите Епиграмите на Змей Горянин:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2732

HatshepsutTopic starter


HatshepsutTopic starter

УТРИН

Златен облак в златни небосводи -
мрежа над разбудените ниви -
кат змия пътеката извива
и далече някъде ме води. -

Може би там има пуст параклис,
дето никой няма да ме срещне,
като блуден син - разкаян грешник,
който много дълги дни е плакал.

Ниви ръж - и пътя да ме води,
аз не знам... защо ми е да зная?...
Не ще стигна никога до края:
златен облак в златни небосводи.

сп. ,,Хиперион", година 5, кн. 5-6, 1926 г.

HatshepsutTopic starter

Змей Горянин
(псевдоним на Светозар Акендиев Димитров)


(1905-1958)

Кратко животоописание

Змей Горянин e български писател и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в гр. Русе. Сътрудничи на списанията "Хиперион", "Българска мисъл", на вестниците "Литературен глас", "Светлоструй", на седмичните литературни страници на ежедневниците "Зора", "Време", "Пладне", "Земеделско знаме" и други.

Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест "Червеният хотел", историческите романи "Кнез Иван Кулин", "Бачо Киро" (1937), "Дунавът тече" /1938/, "Ний умряхме – да живей народа" (1938), "Силата на робите" (1939), "Звезда керванджийка" и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание "Българска марка". Занимава се и с резбарство.

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.

През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във "великобългарски шовинизъм", поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в "Списъка на фашистката литература" и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.



Да поменем за Змей Горянин

На 25 август 1958 година от осеновлашкия манастир "Рождество Богородично" отлита в небесата измъчената душа на един български писател.

Един от многото български писатели, които днес са незаслужено забравени, нагло и арогантно пренебрегвани даже и от тези, които тъй умело леят крокодилски сълзи за тях.

Явлението Змей Горянин (псевдоним на Светозар Димитров) е особено показателно за условията в които е съществувала, съществува и днеска писателят в българската литература.

Змей Горянин е автор на много книги, някои от които би следвало да ги има във всяка българска библиотека. Особено творбите му за деца. Практически непознато на българските читатели е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му.

Змей Горянин е имал нещастието да бъде за кратко цензор в Дирекцията за печата за което е преследван след 1944 година. Фактически след престоя му в затвора, той се оказва в изолация, не може и да мечтае да публикува. Но пък пише, част от ръкописите му продължават да бъдат в неизвестност и до днес.

Змей Горянин има типичната съдба на писател в България. Ако се напише роман или биография за живота му, то те биха били потресаващи.

Но кой да я напише тази биография?
И ако някой я напише, то кой ще я издаде?
Кому е необходимо да види бял свят една такава съдба?
На тези ли, които считат, че българската литература трябва да не е българска?
На тези ли, които с всичките си сили и с цялата мощ на чужди фондации се борят неистово да заличат всеки спомен от литературната ни история?

За жалост в нашата страна всичко се повтаря. Някога в изолация бяха писатели като Змей Горянин и Димитър Талев (за определено време), критици като Владимир Василев, днес в изолация са всички писатели и поети, които създават нещо стойностно...

В българското литературно блато днес изплуват само отровните мехури на бездарието и подражателството, на литературното наемничество и продажничество. Точно тези хора лакомо поглъщат всички средства, те произвеждат като от конвейр безмислена книжнина, която обявяват за литературата необходима на умиращата ни страна. Точно тази пасмина забранява достъпа до нашето литературно наследство. При толкова изхарчени милиони, как не проговори съвестта поне на един от лакомите хищници, че биха могли да отделят и мъничко средства за издаване книгите на страдалеца Змей Горянин? Не, те искат всичко и само за себе си. И така убиват Змей Горянин за пореден път, убиват го всекидневно, убиват го с всяко свое бездарно книжле или списание.

Не си мислете, че на този ден, денят на гибелта на писателя Змей Горянин, някой ще се сети за него. Кой да се сети? Българското антинационално радио? Или държавната антинационална телевизия? Да не би нейните посестрими, другите телевизии – чието добре осребрявано предназначение е да обезродяват нацията? Или пресата ни, която има наглостта да претендира, че е свободна?

Не, няма да си спомнят те за Змей Горянин, тяхното предназначение е друго.

Да поменем тихо в душите си Змей Горянин, който е един от най-ужасяващите символи на безрадостната писателска съдба у нас.

Като на всеки истински творец в тъжната ни и трагична, безрадостна страна.

Юли Йорданов


Из "Майчина вяра"

Мълчанието

Името на Змей Горянин за мен беше неизвестно до 1957 година, Когато аз за пръв път посетих манастира "Седемте престола", свързан в моето съзнание със стихотворението на Вазов "Клепалото бие". Тогава от единствения монах, който обитаваше още манастира, ми бе показана килията, където Змей Горянин е прекарвал много от месеците през последните години от живота си. Подът беше глинен, прозорчето тясно. Самият манастир беше в окаяно състояние. Цареше пълна немара. Освен името на Змея, така и не научих нищо повече, с изключение на това, че е писател. Никакви други коментари.

По-късно от брата на вуйна ми, Асен Гавраилов, научих повече неща, тъй като той се оказа добър познат със Змей Горянин. Когато станах студент в Софийския университет, по стечение на редица обстоятелства вече бях и познат на акад. Михаил Арнаудов, и в един от разговорите ни аз споменах името на Змей Горянин. М. Арнаудов каза, че по едно време двамата са били в Софийския затвор, но са се познавали още преди това, тъй като са и русенлии.

Тогава той импулсивно седна и написа едно писмо до Соня Горянин, с препоръка да ми даде възможност да се занимавам с творчеството на Змея, да използвам, както тя реши, архивите му. Годината беше 1965.

Змеят по това време беше абсолютно забравен, освен за малък кръг все още живи негови познати и приятели, както и за хората, които бяха около съпругата му - Соня Горянин. Тези два кръга не винаги бяха в добри отношения.

Това бяха много, много години, много дълги години на мълчание.

Соня се опитваше да го наруши, но не успяваше. Не знам на какво разчиташе. Вероятно на оптимизма си. Доста по-късно със съгласието на Светия Синод и на Врачанския митрополит и със съдействието на отец Димитър, който вече беше постегнал манастира, Соня подреди гроба на Змея и сложи една плоча.

Пътуваше често до "Седемте престола" и това и носеше утеха и задоволство от направеното. Но мълчанието все още покриваше делото на Змея.

 

Отварянето

Промените, които настъпиха след 1989 г. открехнаха леко вратата на наложената забрава.

През 1990 г. в салона на кино "Влайкова" се пробеде честване на 85 години от рождението на Змей Горянин. Слово произнесе проф. Драган Те-нев. Имаше доста хора, но всичките на определена възраст. Млади хора нямаше. Мълчанието все още царуваше.

Това беше някакъв плах опит.

Вратата беше открехната, но страхът беше все още голям, и никой не прекрачваше прага, за да се занимава с творчеството на Змея. Имам предвид особено поетичното му творчество, създадено след 1945 г., както и епиграмите му, за един период от 12-13 години, до 1958 г., когато той умира и е погребан в манастира "Седемте престола".

Едно творчество пълно с вяра, любов и преклонение пред Господа.

През декември 1991 г. във в. "Арт" публикувах кратък материал за Змея под заглавие: "Змей Горянин излиза от мълчанието". На следващата година през февруари, за първи път видяха бял свят десетина негови епиграми, подготвени от мен и публикувани отново във в. "Арт". През същия месец Георги Тахов публикува едно интервю със Соня Горянин, в което тя описва арестуването на Змея, както и смъртта му, за която й съобщават чужди хора (архимандрит Йоан). Срещите ми със Соня след това станаха по-редки, особено след като разбрах, че прави опити да печата на части от поетичните творби на Змея. В повечето случаи тези нейни опити бяха неуспешни.

През 1948 г. й се обадих, за да я поздравя за излязлата й книга "Спомените на една Змеица". Тя ме повика у тях и ми я подари. Месец по-късно отново я посетих с молба да разреши издаването на стихосбирката на Змея "Майчина вяра" и на още някои други негови стихотворения ("Войнишки песни и балади"). Тя се съгласи веднага и даде писмено това съгласие: това издание да бъде в памет и във връзка с 40 години от смъртта на Змея. Нещата се проточиха, но ако е рекъл Господ, книгата би могла да излезе по повод 45 години от смъртта му.

Междувременно излязоха поредица от публикации на Цвета Трифонова във връзка с досието на Змей Горянин.

И най-накрая, но затова пък най-важното за мен. Една част от делото на Змея, неговите епиграми видяха бял свят. Книгата беше отпечатана през 2000 г., но читателите получиха възможност да се запознаят с нея през 2001 г. Това издание с вещина и любов подготви Вихрен Чернокожев, за което искрено съм му благодарен.

 

Змеят

Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.
3мей Горянин


Това четиристишие стои на надгробния камък на Светлозар Димитров (Змей Горянин) в манастира "Седемте престола". Една трагична човешка съдба и един изпълнен с любов към Бога творчески път завършват в малката обител, сгушена в Стара планина, близо до Елисейна.

Много от негобите стихове са написани там.

Но кой е Змей Горянин? И защо името му и творчеството му са предадени на забрава? Защо?

Светлозар Димитров (Змей Горянин) е роден в Русе на 29 декември 1905 г., стар стил. След много странствания на семейството, а и на самия него, той се връща в Русе през 1926 г, където наема печатница, фалира, става съредактор на "Русенски новини". Отново е в София, където работи като счетоводител, стигайки до поста "Началник отделение". Вече твори като белетрист и през 1936 г. излиза сборникът разкази "Последният ден", за който Михаил Арнаудов пише в предговора: "На автора. . . трябва да честитим за хубавата му идея да ни сроди по такъв поетичен начин, чрез толква ярки и мили видения с нравствената атмосфера и интимния живот на миналото, което не ще престане да ни очарова като неповторима легенда".

През 1937 г. излиза и историческият роман "Бачо Киро". През 1938 г. Змей Горянин постъпва в службата "Контрол по печата". Издава трилогията от исторически романи "Дунавът тече", пише повести и разкази на историческа тематика. През 1941 г. е мобилизиран като войник и това му дава възможност да обиколи Македония, Тракия, и Островите. Оставя великолепния си пътепис от това пътуване "От Цариброд до Неготин". След уволнението става секретар на Дирекцията на националната пропаганда, без да подозира какво ще му донесе след няколко години тази служба.

През 1941 г. създава и малкия си цикъл от стихове "Войнишки песни и балади", които са включени в настоящата книга. До този момент те не са отпечатвани. Появява се неговата повест "Звезда Керванджийка". Разностранните му интереси и познания го въвеждат в средата на известни художници, писатели, склуптори и музиканти. Змей Горянин дружи с Елин Пелин, Александър Балабанов, Мария Грубешлиева, Фани Попова-Мутафова, Йордан Стубел, Добри Немиров. Близък е и с Васил Стоилов, Георги Бакърджиев, Кирил Шиваров, Данаил Дечев, Кирил Буюклийски, Марко Марков, Георги Златев-Черкин, Асен Балкански.

През 1942 г. напуска службата и се отдава на литературна работа. Отнобо е мобилизиран, разболява се от малария и се лекува дълго.

 



На 31 януари 1945 г. Змей Горянин е арестуван, съден е от Шести състав на Софийския районен съд и е осъден на една година затвор. Помилван е през декември 1945.

До края на живота си е подложен на умишлена пълна забрава. Някои от книгите му влизат в списъка на забранената литература. Всъщност тези последни 23 години от живота на твореца са по-неизвестните в неговата биография. А именно по това време Змей Горянин създава голямото си поетично дело. Стотици са стихотворенията, написани от него, десетки са публиkувани в "Църковен вестник" и "Духовна култура", по не под името Змей Горянин, тъй като не му е било разрешено да го използва, а под собственото му име Светлозар Димитров и под много други псевдоними - Станимир Сталев, Захария Лютаков, Марин Василев, Димитър Соколов и други. Така успява да публикува и някои разкази. Църквата го приютява и му дава възможност да развие своите лирико-поетически заложби.

Змей Горянин пише стихове и по-рано. Ето едно четиристишие от "Воинишка песен" от малкия цикъл "Войнишки песни и балади", което илюстрира най-добре техниката, стила и изразните средства на поета.

"Прост е неговият гроб в обгорялото стърнище:
Малко пръст в един окоп,
саван Кърваво платнище..."

Змей Горянин през целия си живот отстоява принципна, човешка и авторска, позиция.

Той не прави компромиси, а за да живее в тежките за него и съпругата му години не може да стои без работа. Занимава се с най-различни неща: с дърворезба - има цяла колекция от модели на къщи, пантеони, дворци, наредени в скромната стая, където живееше вярната му Соня Димитрова-Горянин. Змеят завързва контакти с представители на нови за него среди - лекари, аптекари, филателисти. Изучава народната медицина - появява се цикъл стихове, посветени на тази тема.
 



Едно от любимите му кътчета е манастирът "Седемте престола". Там Светлозар Димитров по цели месеци живее, работи и твори. Прави и овчарски геги. Написва автобиографията си "Червеният хотел". Създава една голяма поема, изпълнена с история, лирика и философия, която е над 2000 стиха. Ето как в нея той описва падането на вечерта. Той обича тези привечери:

"Синята привечер гасне;
пада мрак над планината;
звуци нежни и прекрасни
носят се из тишината."
("Песен", 1952 г. - септември, манастир "Седемте престола")

или

"О, дивен час на тишини и мир,
когато бавно гасне светлината!
Забравеният древен манастир
се слива с нощта и планината"
(18 юли 1951 г. "Вечер в Седемте престола")

Поетът посещава много манастири - той черпи там вдъхновение. Написва "Пред празника", стихосбирка с религиозни химни. Без преувеличение може да се твърди, че в тази насока Змей Горянин за нашата литература е това, което е Ян Каспрович за полската. Подготвя и друга стихосбирка "Нощ и ден" (1945-1955 г.) - пропита с тъга и символика.

През 1954 г. той написва цикъла "Православие", когато работи в Бачковския манастир (където написва и хроника за манастира). Там, би могло да се прочете и следното шестстишие:

"Сияй, ти, всеславна
Света Православна,
Прадядовска Вяра сияй!
Ти, Църква Христова,
предвечна и нова,
бди крепко над родния край."
Васил Балевски
Из книгата "Майчина вяра" (съставител Васил Балевски)

https://www.pravoslavieto.com/history/20/1904_zmej_gorjanin/1904_zmej_gorjanin.htm

HatshepsutTopic starter

ПЕТДЕСЕТНИЦА

Лъчите слънчеви по-златни са,
по-синьо е небето и по-ясно...
О, светъл ден на Петдесетница!
О, празник свят на чудото прекрасно:
да слезе Дух Свети върху избраните,
да осени челата им със огън,
за да прозрат в Промисълта на Бога
и да лекуват болките и раните
със Любовта изгряла на Голгота,
на Кръста със спасителния знак,
с Иисусовото Слово на Живота –
спасило людете от смъртен мрак...

О, светъл ден на Петдесетница!
със чиста вяра чакаме отново
да дойде на земята Дух Свети.
И мислите ни сякаш благодатно са
изпълнени с Живителното Слово
и огън над челата ни блести:
това е Той – негаснещият огън
на безпределната Любов на Бога.

HatshepsutTopic starter

Фейсбук-страница посветена на творчеството на Змей Горянин:

https://www.facebook.com/tvorchestvoZmeiGorjanin/

Powered by EzPortal