Дора Габе

[Hatshepsut]

Дора Габе

Дора Габе  е българска поетеса от еврейски произход.
Истинско име на Дора Габе е Изидора. Потесата е родена на 28 август 1888, с. Харманлък, днес Дъбовик, Добричка област, почива на 16 ноември 1983, на 95 години в София.

Дора Габе за  пръв път публикува в Шумен стихотворението ,,Пролет" в сп. ,,Младина" (1900).

Тя създава много  поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията ,,Съвременна мисъл", ,,Златорог, ,,Полско-български преглед", ,,Демократически преглед", ,,Листопад", ,,Добруджански преглед", ,,Изкуство и критика" и др., във вестниците ,,Слово", ,,Епоха", ,,Вестник на жената", ,,Свободна реч", ,,Зора", ,,Женски глас", ,,Мисъл", ,,Съвременник", ,,Вестник на вестниците", ,,Дневник", ,,Заря" и др., в детските периодични издания ,,Светулка", ,,Детска радост", ,,Детски свят", ,,Другарче", ,,Детски живот", ,,Росица", ,,Славейче", ,,Весела дружина", ,,Прозорче", в детските списания ,,Славейче", ,,Дружинка", ,,Деца, изкуство, книги" и др.

Първата лирична стихосбирка на Дора Габе ,,Теменуги" е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти — на налагащата се поетична конвенция на символизма.

Силната любов ражда силна поезия. Доказателство за това са така пропитите с нежна чувственост стихотворения на двама от бележитите писатели в нашата литература Пейо Яворов и Дора Габе. Едно случайно стечение на обстоятелствата среща двете личности. Тяхното приятелство поражда силни чувства у двамата и то остава в спомените на поетесата.

Дора Габе и Елисавета Багряна в Добрич, след връщането на Добруджа, 1940г.

ОБИЧ

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи
тая обич толкова голяма,
че света във нея се побира,
че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,
нашата земя, с цветя покрита,
с пресен дъжд на пладне оросена
и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:
златно слънце, ниви позлатени,
утрин рано сребърна зорница,
в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,
нашите звезди са тъй големи
и земята наша е безкрайна,
а се сбира цялата в сърце ми...

http://e-zdravey.com/bg/da-si-spomnim-za-dora-gabe-silnata-lyubov-razhda-silna-poeziya/

[Hatshepsut]

Дора Габе и Пейо Яворов

"...Когато се случи семейната му катастрофа, когато ослепя, пак идваше често у нас. По едно време бях решила да се разделя с Боян Пенев и да свържа живота си с Яворов. Това може би щеше да предотврати самоубийството му, да го върне към творчеството. Бях решила да направя това, но той ме изпревари - самоуби се."
Това признание Дора Габе прави пред литературния критик проф. Пенчо Данчев в началото на април 1960 г. Той го записва в дневника си с дата 16 април, но този факт никога не придобива публичност. Сега вече можем да го прочетем в книгата на Пенчо Данчев "Полемични записки. Из литературния живот преди 1989 г." на издателство "Захарий Стоянов".

Пейо Яворов се запознава с Дора Габе през 1905 г. Тя е дъщеря на богатия чифликчия от Добруджа Петър Габе, истинското й име е Изидора.
"През този ден, когато се видяхме с Яворов - разказва поетесата на проф. Пенчо Данчев - бяхме решили да ходим на баня. Отидохме в Народната библиотека, където той беше библиотекар. Екатерина Ненчева ме запозна. Видах един мургав човек с едни възпалени зачервени очи. После се оказа, че Яворов по това време боледувал от очи. Той ни посрещна любезно, попита ни къде отиваме. Ние, разбира се, не казахме, че отиваме на баня. Тогава нравите бяха особени. Беше просто неприлично да се каже, особено от млади момичета, че отиват на баня. Казахме, че сме излезли да се поразходим до Павлово..."
Яворов тръгва с тях. Разхождат се, после сядат в една бирария. Поетът купува голям букет и го подарява на Дора Габе. На връщане вървят покрай Перловската река, която по онова време е доста по-пълноводна, Дора къса цветята и ги хвърля във водата.
На другия ден Яворов отива в квартирата на двете момичета и отново носи голям букет цветя за красивата добруджанка. На въпроса й защо пак носи цветя, Яворов вкарва в действие поетичната си фантазия: "Вие вчера хвърляхте цветята едно по едно в реката. Мислех, че ги изпратихте до мен. Ето, аз ги получих, събрах букета отново и ви ги поднасям пак..."

Яворов редактира първите стихове на Дора Габе, а някои дори дописва. Тя приема намесата му и по-късно тези творби са включени в първата ѝ книга "Теменуги" (1908).
По онова време Дора е 17-годишна и много красива. Има автори, които сочат, че не Мина или Лора, а Дора е голямата изпепеляваща любов на поета.
Литературният историк Стефан Памуков преди време откри неизвестни писма, които доказват, че взаимоотношенията между двамата не са били само платонически. Въпреки твърдението на Дора Габе, че Яворов никога не я е целунал.
В едно от първите си писма до Дора Яворов й задава многозначителния въпрос: "Вие знаете ли цената на душата си?". Към текста са прикрепени и следните стихове:

Под нежната омая
на вечер замечтана
и двамата ний горим! -
не идвай чак при мен...

В друго писмо от 12 юни 1905 г. Яворов пише: "Но вие знаете - моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене - даже ако ми кажете да се обеся."

Пейо Яворов преживява тежко решението на Дора Габе да замине да учи в чужбина. Пред приятели споделя, че изкарал мъчителна безсънна нощ, след като тя му съобщила за заминаването си. Чувствал се не само предаден и изоставен, но и с до кръв наранено сърце.
На сутринта отишъл да се сбогува с Дора в хотелската й стая. Подарил й книга на Хайне с посвещението: "На първата българска поетеса Дора Габе." Кореспонденцията между двамата продължава и след като
Дора отива да учи в Швейцария. "Заминах най-напред за Женева - разказва поетесата. - Яворов продължаваше да ми пише. И в Женева се намери един П. Р., един клюкарин, който ходеше като сянка подире ми. И аз го изпъдих. Тогава той направи интриги, такива мръсни интриги, че Яворов беше принуден да ми напише много грубо писмо. Когато получих това писмо, то ме разтърси цялата..."

В инициалите П. Р. Стефан Памуков разшифрова името на Петко Росен. Като близък другар на Яворов по македонска линия, Петко не можел да приеме, че скъпата на сърцето на поета Дора Габе общува и с други мъже. Когато я пита какво липсва на Яворов, тя отговаря: "Такъв мъж аз не искам!".
След години в спомените си Дора Габе пише: "Не ми хареса от пръв поглед: сух, чер, с коса над веждите, очите му нямаха израз, защото го боляха. Само гласът му беше хубав. Не само хубав - топъл, мек глас, който издава вътрешния чар на поета..."
Петко Росен разказва всичко на приятеля си Яворов. Освен това Петър Габе му дава две писма на дъщеря си до него, в които тя не се изразява особено ласкаво за Пейо. "И така се свърши. Човекът повече не ми писа", слага точка Дора Габе. Става дума за декември 1905 г.
Стефан Памуков обаче открива една илюстрована картичка, която Яворов изпраща на Дора за Новата 1906 г.
На картичката пише: "Днес е първият ден на новата година. Мене ме е страх да почна в лошо настроение против лице, на което тъй много доброжелателствувам. Като забравям миналото, прав или крив, аз го прощавам изцяло."
Пред проф. Пенчо Данчев Дора Габе казва: "Пейо беше страшно ревнив и честолюбив. Връщам се аз от Женева, а той при срещата си с мене любезен, но официален и хладен: "Да, госпожице", "Моля, госпожице". И отношенията ни бяха скъсани."

През 1907 г. Дора продължава обучението си в Италия. Преди да замине тя идва от чифлика на баща си в София, за да си извади паспорт. Уговаря среща с Яворов в ресторант на ул. "Алабин". Преди той да дойде, в ресторанта влиза висок, строен младеж с брада. Подава ръка на Дора: Казвам се Боян Пенев. Много исках да се запозная с вас, молих Яворов, но той не иска да ни запознае." После сяда до нея на масата. Така започва техният роман, за който Яворов няма да им прости до края на дните си.
Яворовото стихотворение "Недей се връща" е горестен вопъл по една изгубена любов:

Ти грееш в споменът
на миналите дни,
мъртва навсегда!
Мъртва навсегда.
               

Дора Габе отговаря с "Женска кръв". Това стихотворение е посветено на Яворов и по изричното желание на поетесата е публикувано след смъртта ѝ:

Женска кръв...

Кръвта, която съзидава
светове от нежност,
скръб и слава,
мисли за нощта,
болката от всичко,
ревността до смърт,
любовта езическа.
Езически да вярваш
и да криеш по езически
от всичко,
че обичаш...
А твойта сянка
идва и ме пита
нося ли от "болката"
в очите си.
Нали ти
на нея ме разпъна пръв!
Свещена и греховна
женска кръв.

Според много изследователи на Яворов от тази творба става ясно, че той е бил не просто нейният учител по поезия - дълбоко влюбен в нея и амбициран тя да бъде първата българска поетеса, но е бил и първият мъж в живота ѝ.

https://www.mila.bg/article/5196576

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите стихотворенията на Дора Габе:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=10

[Hatshepsut]

Днес се изпълват 132 години от рождението на добруджанската поетеса Дора Габе, което е хубав повод да си спомним за човека, твореца, редактора, преводача, основателя на ПЕН-клуба в България, но и за дипломата и общественика, взел присърце добруджанската кауза.



Искам да се възползвам от случая, за да очертая дипломатическия профил на поетесата и нейното мисионерство в Париж и Лондон за решаване на добруджанския въпрос по две основни причини. Първо, защото този профил е малко познат на българската аудитория и второ, защото през 2020 г. се навършват 80 години от връщането на Южна Добруджа на България, за което де факто тя има реални лични заслуги.
Не е случайно определението за Дора Габе – ,,дъщеря на равнината". Може би силната ѝ обич към родното място най-ярко е проявена в нейната пропагандна дейност в чужбина за връщането на Южна Добруджа на България. Това се случва в самото начало на 1929 г., когато тя предприема тримесечно пътуване до Париж и Лондон с лични средства. Целта на пътуването е да осъществи контакти с правителствени и обществени организации, с културни институции и научни учреждения, за да алармира общественото мнение за нарушаването на човешките права и свободи, като запознае обществеността със съдбата на Добруджа и нейното население и да потърси помощ и подкрепа за облекчаване на положението на това население, както и за ревизиране на несправедливия за България Ньойски договор.
До 1929 г. българското общество познава Дора Габе. Тя е дъщеря на руските евреи Пейсах и Екатерина Габе, заселили се след Освобождението в Добруджа.
Баща ѝ създава модерно земеделско стопанство и въвежда прогресивни методи за обработване и стопанисване на земята. Дора Габе завършва френска филология в Гренобъл (Франция) през 1907 г. В края на 1908 г. се сгодява, а след това и омъжва за литературния критик и историк Боян Пенев и се установява да живее в София. След Междусъюзническата война Южна Добруджа е завзета от Румъния и родителите на поетесата емигрират в столицата. По време на Първата световна война Дора Габе заедно с баща си прави анкета в Добруджа за установяване на понесените от южнодобруджанци загуби по време на тригодишното румънско управление. Своите впечатления от обиколката в Добруджа поетесата публикава в списанията ,,Отечество" (през 1917 – 1918 г.) и ,,Български воин" (1928 г.). След приключването на войната и подписването на Ньойския мирен договор Южна Добруджа отново е в пределите на Румъния. Към България се устремяват хиляди бежанци, които се нуждаят от подслон, храна, дрехи и работа. Най-тежко преселението преживяват жените и децата. Дора Габе се включва в добруджанската емигрантска националноосвободителна организация съюз ,,Добруджа", която защитава интересите на всички добруджанци. Извършва широка благотворителна дейност. От този период е стихотворният ѝ цикъл ,,Добруджа" от 10 стихотворения, които са отпечатани в емигрантския вестник ,,Добруджа", издаван в София.
В началото на 1929 г. в българската преса се появяват съобщения за различни изяви на Дора Габе в Париж. Там тя е поканена от Университета за източни езици и изнася четири сказки на френски език. В залата присъстват студенти, университетски преподаватели, журналисти, общественици. Темите на лекциите са сполучливо подбрани: ,,България, видяна през нашата стара литература", ,,Съдбата на Добруджа в Йовковите разкази", ,,Характерът и съдбата на съвременната българска поезия" и ,,Полският поет Ян Каспрович".
Всъщност по един много фин и деликатен начин Дора Габе съумява чрез литературата да впише темата за Добруджа в тема на европейската политика, като утвърждава Добруджа в българската литература и в българския исторически живот.
По време на престоя си в Париж паралелно с изнасянето на сказки Дора Габе участва активно и в други значими събития.
На 4 март тя е сред най-официалните 30 гости на юбилейното тържество на професор Павел Николаевич Милюков – историк и социолог, политик и бивш министър на външните работи на Временното правителство на Русия, който живее като емигрант по това време в Париж. На вечерята присъстват около 400 души. Сред тях са сенаторът Жюстен Годар, академик Жозеф Бартелеми, проф. Гастон Жез и други видни политически дейци, учени, общественици и журналисти. Заедно с Дора Габе са пълномощният министър на България в Париж Богдан Морфов и председателят на БАН проф. Любомир Милетич. В приветственото си слово към юбиляра Дора Габе не пропуска да вмъкне и поздравите от нейните братя и сестри, останали под чуждия ярем в Добруджа. Така на този голям международен форум българският национален въпрос и в частност добруджанският въпрос намират възможност за признание и изява.
На следващия ден се провежда среща-събрание на българската имиграция и симпатизиращата ѝ френска общественост. Събранието се организира от Съюза за защита на малцинствата и сдружението ,,Балканска федерация". Присъстват много българи имигранти от цяла Франция, както и видни френски общественици и журналисти. Сред тях е и почетният генерален консул на България във Франция професор Леон Ламуш – френски историк и общественик. Вечерта започва с доклад от Леон Ламуш по добруджанския въпрос. Ораторът акцентува на историческата справка за Добруджа, която през всички времена е била неделима част от България. Силно впечатление на присъстващите правят изнесените факти за тежкото положение на населението в Добруджа след Първата световна война.
Дора Габе забелязва, че в доклада на Леон Ламуш липсват сведения за съдбата на добруджанци през последните 3 години. След приключване на неговия доклад тя взема думата и прави допълнения. Показва всички брошури, вестници, дипляни и апели, издадени на френски език от съюз ,,Добруджа". Отговаря на зададени въпроси. Безспорно център на внимание става тежкото положение на българите в Добруджа: извънредното икономическо законодателство и лишаването им от земя, политическото безправие, нарушаването на личните и гражданските права и свободи и опитите за румънизиране.
Това е безспорен успех за добруджанската кауза, за който поетесата има личен принос. Тя успява да убеди всички да бъде смекчен румънският колонизаторски режим в Добруджа и да се зачитат правата на българите там.
Няколко дни по-късно по покана на ПЕН-клуба Дора Габе се установява в Лондон. Там чете две сказки – едната на 9 март, а втората – на 18 март. Темите, по които говори, са: ,,Съдбата на Добруджа в Йовковите разкази" и ,,Защо трябва да се говори за Добруджа?".
От Лондон Дора Габе пише писмо до секретаря на добруджанската организация Печо Господинов. Писмото е своеобразен отчет за свършената работа в полза на добруджанското националноосвободително движение. Поетесата не пропуска да отбележи, че при всеки удобен случай намира сгода да говори за Добруджа. Освен това моли за допълнителни материали, които смята да представи на лекцията си на 18 март.
По същото време лорд Ноел Бъкстон, председател на Балканския комитет, отправя покана на Дора Габе да говори и пред Балканския комитет за положението в Добруджа и вижданията на Добруджанската организация за решаването на добруджанския въпрос. В информацията на българката има много данни за нарушаването на човешките права в Добруджа: забраната на българския език, на училища и църкви, за тероризъм и обезлюдяване на Добруджа. Запознава присъстващите и с решенията на XII конгрес на съюз ,,Добруджа", а именно чрез мирни средства да се работи за подобряване на положението на добруджанското население и да се ревизира Ньойския договор за връщане на Добруджа на България. В това отношение добруджанската организация държи да се знае, че разчита на големите европейски държави, подписали Парижкия мирен договор.
Цялата тази енергична дейност, която Дора Габе извършва, намира широк отзвук не само в българската преса (в. ,,Добруджа", ,,Зора", ,,Знаме" и др.), но и в чуждестранния печат – по страниците на в. Льо пти паризиен", ,,Льо семафор дьо Марсей" и др. Особено впечатление прави статията на поета-журналист и общественик Гастон Варлен ,,Националните покрайнини и европейската опасност", където много точно той описва отношението между българите в Добруджа и румънските официални власти, утвърждава идеята, че малцинствата и емигрантите, които духовно и физически са потиснати, представляват опасност за мира в Европа и призовава да се вземат спешни мерки за преодоляването на този проблем.
По този начин Дора Габе успява да издигне добруджанския въпрос от регионален и национален в международен, като развива енергична външнополитическа дейност за ,,спасяването на родината и възвръщането ѝ към България".

Магдалена Трифонова

[Hatshepsut]

Непримирима

Плашиш ме,
велико Мироздание,
като разпъваш мисълта ми
до своята неизмеримост!
Земята ни е точица във тебе,
а в тая точица е мойта обич
и моята омраза,
и силата ми — а не мога
да ги разтегля
до размерите ти.

Ти ми даде:
копнеж към своето величие
и разум да проникна в тебе,
и жажда да те опозная,
а идва ден и трябва да изчезна
и да ти върна всичко!

Гледам Изгрева
и Залеза,
поглъщам Вечността ти
и чакам своя край
непримирима...

[Hatshepsut]

На 28 август 1888г., в село Харманлък, днес Дъбовик, Добричка област е родена голямата българска поетеса Дора Петрова Габе (Истинско име: Изидора).
Дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна, записва естествени науки в Софийския университет (1904) и следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905–1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 20-те и 30-те г. изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета ѝ възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица ,,Библиотека за най-малките". Редактор (1939–1941) на детското списание ,,Прозорче". Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947–1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международнотo сътрудничество.
През 1968 година е удостоена със званието ,,Почетен гражданин на град Толбухин".
За пръв път в Шумен публикува стихотворението ,,Пролет" в сп. ,,Младина" (1900).
Истинският ѝ творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията ,,Мисъл", ,,Демократически преглед" и ,,Ново общество" през 1905–1906.

От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията ,,Съвременна мисъл", ,,Златорог, ,,Полско-български преглед", ,,Демократически преглед", ,,Листопад", ,,Добруджански преглед", ,,Изкуство и критика" и др., във вестниците ,,Слово", ,,Епоха", ,,Вестник на жената", ,,Свободна реч", ,,Зора", ,,Женски глас", ,,Мисъл", ,,Съвременник", ,,Вестник на вестниците", ,,Дневник", ,,Заря" и др., в детските периодични издания ,,Светулка", ,,Детска радост", ,,Детски свят", ,,Другарче", ,,Детски живот", ,,Росица", ,,Славейче", ,,Весела дружина", ,,Прозорче" и др.

След 1944 публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания ,,Славейче", ,,Дружинка", ,,Деца, изкуство, книги" и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе ,,Теменуги" е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти — на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на П. К. Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество.
Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в ,,Златна книга на нашите деца" на Александър Божинов през 1921. Книгите ѝ за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката ,,Някога".
От 1917 до края на живота си Дора Габе развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Кажимеж Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, Самуил Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други.
Най-крупното ѝ преводаческо дело са антологиите ,,Полски поети" (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, ,,Химни" на Ян Каспрович (1924) и ,,Анхели" на Ю. Словацки (1925). Отделни книги (,,Някога" — преводачи В. Незвал и Я. Рицос; ,,Почакай, слънце") и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.

**Отличия и награди: **
*27 август 1927 г. — Златен кръст за заслуги (Полша)
*20 април 1929 г. — почетна грамота от Всемирния съвет на мира
*30 декември 1946 г. — орден ,,9 септември 1944", III степен
*1 октомври 1963 г. — награда на Съюза на българските писатели за стихотворението ѝ ,,Родина"
*21 май 1966 г. — удостоена е със званието ,,Заслужил деятел на културата", в областта на поезията
*28 август 1968 г. — удостоена е с орден ,,Георги Димитров" по случай 80-годишнината от рождението ѝ
*23 май 1969 г. — удостоена е със званието ,,Народен деятел на културата"
*16 юни 1972 г. — почетна грамота от централния съюз на професионалните съюзи за повестта ,,Майка Парашкева"
*9 юли 1975 г. — удостоена е с литературната награда ,,Иван Вазов" от Общинския народен съвет в Пловдив за стихосбирката ,,Сгъстена тишина"
*16 юни 1978 г. — удостоена е със званието ,,Лауреат на Димитровска награда" за стихосбирките ,,Почакай слънце", ,,Глъбини" и ,,Сгъстена тишина"
*25 август 1978 г. — удостоена със званието ,,Герой на социалистическия труд" по случай 90-годишнината от рождението ѝ
*25 декември 1978 г. — удостоена е с почетния знак на София, I степен
*юни 1979 г. — специална награда от Съюза на българските композитори за стихотворението-песен ,,Вироглавка"
*април 1979 г. — отличена е с награда ,,Петко Рачов Славейков" за литературното ѝ творчество свързано с децата и българското училище.

Асен Виденов

[Hatshepsut]

Добруджа ме е създала
Интервю на Блага Димитрова с 92-годишната Дора Габе за поезията, за Яворов и любовта

Дора Габе – едно от първите имена, с които всяко българско дете от редица поколения е навлязло в царството на стиха. Но това име носи на българската култура още няколко удивителни първенства, за които може би малцина знаят.

Първата книга на жена поет у нас (една година преди ,,Снежинки" на Екатерина Ненчева и цели 10 години преди ,,На прага стъпки" на Мара Белчева) е стихосбирката ,,Теменуги" (1908 г.) от ,,връстницата на всички поколения" както сама се нарича в едно свое стихотворение Дора Габе. Тези плахи, свенливи теменуги, подали се изпод снега на тогавашната ни женска лирика, са предвестници на идеща пролет, която няма да повехне с годините, а още по-ярко ще разцъфти след повече от половин век в днешното творчество на Дора Габе. Тогава 20-годишната девойка, в която е влюбен Яворов, прави, насърчена от него, своите първи опити в лириката. А след около десетилетие, поощрена от друг голям български интелектуалец, проф. Боян Пенев, тя прави нова откривателска стъпка: издава първата не само у нас, но и в света антология на полската поезия ,,Полски поети" (1921 г.) с вдъхновени преводи на едни от най-бележитите поетични творби в полската литература.



Неуморният откривателски дух на Дора Габе търси нов простор. Тя продължава да пише поезия и да превежда. Още през 1924 г. създава една книга в проза, проникваща в съвсем нови пластове на човешкото съзнание — ,,Някога", получила световно признание (преведена на чешки от големия поет Незвал, на гръцки — от Янис Рицос, в СССР, Франция и др.). Тя е първата българска поетеса, излязла на международна трибуна. Още в началото на 20- те години във Варшава изнася беседи върху българската литература на полски език, пред елитна публика, и кара видни полски интелектуалци, поети, критици да се влюбят в красивата, блестящо образована и талантлива млада българка, а покрай нея се заинтересуват и от страната, отгледала такава муза на поезията. Дора Габе продължава и през 30-те години да пропагандира българската литература в чужбина. Тя е била още от основаването на ПЕН-клуб активен представител на България по международни конгреси, а след 9. IX. 1944 г. — дългогодишен председател на българския ПЕН- център! Дора Габе достига още едно удивително първенство като съдба на български поет: тя е първият наш поет, доживял до 90-годишна възраст. При това, последното й 20-летие е ознаменувано със свежи творчески завоевания, гордост за нашата съвременна поезия.



Не Ви ли бе страх да правите толкова ПЪРВИ стъпки в различни посоки? — я запитвам през един неприветлив януарски следобед тази година в болницата, където тя многократно е надвивала тъмния заговор на болестите и вместо с оплакване е откликвала със стихове.
Дора Габе ми отвръща на въпроса със своята учудена по детски усмивка и с един далечен спомен:


Дора Габе с майка си

Майка ми всяка вечер обикаляше чифлика. Баща ми, уморен, вечер се върне и легне. Мама ме вземе за ръчица. Дърпам се: – Мамо, тъмно, ма! Страх ме е! А тя: – Няма нищо страшно! – И така свикнах от малка. Не ме е страх. Пращаше ме да простра нещо на въжето в двора в тъмното. Все ми се струваше, че някой ще ме грабне изотзад и все се озъртах. Така свикнах сама в мрака. Преодоляването на страха – това бе целият ми живот; страхът от тъмното, което си мени лицето и все те дебне зад гърба ти. Но това преодоляване ми е попречвало в някои моменти на щастието...

Струва ми се, това е ключ за отгатване на особената, непресекваща и лъчезарна поетична струя у Дора Габе.

Тя е един от първите наши съвременни творци след 9-и септември (още едно първенство!), заговорил в лириката откровено за смъртта, за старостта, за съдбата — теми, считани дотогава от някои за ,,табу". Дора Габе по неповторим начин освобождава тези теми от мрачните сенки и ги превръща в тяхната противоположност — в ненадеен извор за жизненост.

През една майска привечер (3 май 1978) в дома й аз ,,подведох" разговора към оня спомен от детинството. Поетесата принади нови подробности и заключи, сама изненадана от догадката:
– Навярно страхът е бил вроден в мен, за да го забележи майка ми и да го атакува. Аз наистина не съм страхлива, вече възрастна. И така бях през целия си живот. Може би затова много често се втурвам, без да предвидя опасност. Доста съм си изпащала.

Не се ли изплашихте сама в големия град, като Ви доведе баща Ви за първи път от добруджанското село в София и Ви остави?
Не. Изобщо страх не помня. Късно прибиране по опустели улици. В непознат град. Не само у нас, но и в чуждите столици. По-сетне съм се запитвала: защо всъщност не ме е страх? Обяснявам си: ето защо майка ми още там, в детството, в корена на живота, ме е изпращала сама в тъмното, за да свиквам за пътя, който ме очаква по-нататък, за дългия път..

Във Вашата поезия през всички творчески периоди любовта пронизва цялостното възприятие на света. При такова свръхчувствително изживяване на любовта не сте ли изпитвала страх от първата обич, да речем?
Първата ми любов бе като пиянството, едно такова силно замайване, че аз всичко забравях. Това първо чувство не трая дълго – около 2 месеца, но споменът остана за цял живот. Точно като завърших гимназия. През ваканцията. В чифлика.

Бяха пристигнали от Русия две семейства, избягали от еврейските погроми. Техният син, и той току-що завършил гимназия. Родителите му са били приятели с нашите, навярно баща ми ги е извикал с писмо. Ние, две нераздепни приятелки в гимназията, се бяхме зарекли, че няма да имаме любов, докато не завършим. Тогава бе строго време: такива ,,нарушителки", дето имат любов, или ги изключваха, или им намаляваха поведението. Ние двете удържахме думата си. И тъкмо тогава се яви той. Незабравим за цял живот ми остана първият миг, когато се погледнахме с момъка. Този поглед бе толкова дълъг, че сякаш трае и до днес — помня го, дори усещането помня. Бях толкова замаяна, че всички — родителите ми, лелите ми, забелязаха моето състояние. И досега чувам разговора между майка ми и баща ми от другата стая. ,,Да я изпратим някъде!" Баща ми заминаваше за стопански покупки в Добрич (Толбухин). Аз се качих в каруцата и му казах: ,,И аз ще дойда в града, ще търся една книга в библиотеката!" Бях уверена, че ще го срещна на улицата. Цяла тръпнех. И го срещнах. И той ми каза, че също бил сигурен, че ще ме види в града. И измислил причина да дойде. Защото те се бяха заселили в друго село. Навярно моето безстрашие, тогава вече нараснало, ме подтикна да му кажа: ,,Преди малко срещнах леля Феня. Хайде да се качим на тяхната каруца, да идем у тях!" Без да мисля, че нашето село не е по пътя на неговото. Леля Феня ни пъдеше да си отидем всеки по своя път. Но ние не я послушахме. Когато минахме през една млада горичка, Йосиф (така се казваше той) скочи от каруцата. Бяха нацъфтели някакви храсти, бели, отрупани с цвят, така ги виждам и сега. Той ми махна с ръка. И аз скочих. За пръв път се хванахме за ръка. И тичаме, тичаме. Закъде, не знаем сами. Момъкът спря изведнъж, грабна ме и ме прегърна. Първата прегръдка. Досега я усещам. Като че ли цялата земя ме прегърна. Но леля Феня, разтревожена, дотърча. Помня, че като пристигнахме у тях, майка й много й се караше, че ни е докарала там, двамата. След вечеря седяхме с него на пейката, опряна до стената в градинката под прозореца. А небето беше обсипано с толкова много звезди, сякаш бяха една до друга по цялото небе. Разговорът ни бе много сериозен, за научни открития за слънчевата система, за звездите. Още не бяхме се целунали. На заранта баща ми пристигна сърдит, и ме отведе. Мисля, че това е първият случай, при който се прояви моето безстрашие.

А безстрашието е свързано с чувството за независимост...

След два дни ме изпратиха в Шумен при майката на Панчо и Любен Владигерови, близнаци, 10 години по-малки от мене. Както изведнаж първата любов ме връхлетя, така изведнъж една заран не чувствувах нищо. Нито тъгувах, че го няма. И сякаш бях освободена от нещо много голямо. Така бързо префуча като вихрушка. Навярно много рано ни разделиха.

Това първо ,,вихрушково" влюбване има ли отражение в стиховете Ви?
Всички мои ранни любовни стихове бяха писани за въображаемия любим, който се въплъти в Йосиф — строен, висок, явил се внезапно. После той замина за Берлин да следва и животът ни раздели. Аз срещнах Яворов.

Не Ви ли бе страх при първото посягане към писането на стихове?



Не! Мене ме връхлиташе всичко, а не аз да връхлитам. Първото ми докосване до стихове: учителка от Добрич, приятелка на майка ми, донесе едно списание и ми чете детски стихове. И ме подтикна да пиша. След това, като гимназистка, баща ми ме накара да превеждам. Надсон му бе любим поет. Пак учителката — хубавица бе, досега е жива и не прилича на баба. Аз й казах, че баща ми ме заставя да превеждам Надсон, но ми е много трудно. А тя ме накара да напиша нещо свое. Заведе ме на екскурзия и аз написах първото си стихотворение под впечатление от природата. Учителката го напечата в ,,Детска радост".

Други ,,подбудители" за творчество имало ли е през Вашето юношество?
Да. Сутрин рано ходехме в градината с друга съученичка в VII кл. (XI кл.) на гимназията, Мария Тинева, тя дружеше с Георги Бакалов. Той ни говореше все за Капитала. Аз нищо не разбирах. Хванаха ни и ни намалиха поведението, че ходим с ,,кавалер" в градината. Дипломата ми е с намалено поведение. Аз взех да плача, а директорът каза:. ,,Животът ще покаже дали заслужаваш отлично поведение!"

Тази дружба с Георги Бакалов оказа ли влияние върху Вас?
Да. Насочи ме към по-широки социални интереси.

А първите стихове?
Първите стихове бяха интимни. Преработени от Яворов, с изключение на последното, те влязоха в първата ми стихосбирка ,,Теменуги" точно преди 70 години, 1908. Яворов ми бе първият учител. Аз дойдох в София и исках да следвам астрономия. Онези едри добруджански звезди ми бяха приковали погледа нагоре. И до днес нося моя роден край в сърцето си. Мене Добруджа ме е създала. . .

Казах на Яворов: ,,Много мъчно пиша, няма да стана поетеса!"

А той... после ще Ви кажа как ми отговори той. Аз не си ги харесвах, не ги четях на другарките си, стеснявах се. Още повече пред Яворов. . .

Не Ви ли бе страх от поета Яворов, от личността му, обгърната с легенда?
Аз нищо не знаех за него. Не това! Вие ме пресякохте с тоя Ваш страх!

Първите ми стихове, които аз си пишех скришно от другарките, Екатерина Ненчева ги бе намерила и прочела. Живеехме с нея в една стая в София. А Яворов бе неин учител. Аз търсех другарка, за да не съм сама в София. Ненчева вече печаташе стихове, бе вече известна поетеса. Казала на Яворов, че и аз пиша стихове, но ги крия. Доколкото помня, тя ги бе откраднала и занесла на Яворов. Тя ме заведе при него. И той каза: ,,Аз ги прочетох!" Ето, тогава усетих страх. Яворов ми каза: ,,Аз ще Ви науча да ги пишете по- хубаво. Вие още нямате опит!" Аз така се бях изплашила, че сълзи ми изскочиха.

,,Откъде знаете, че аз ще мога?" — го запитах. Ето, това е началото, най-важното, което ме накара да пиша през целия си живот, досега, неговите думи: ,,Аз виждам у Вас зародиши на поезия" или ,,на поет". . . не зная, но смисъла помня.

,,Вие сте родена да бъдете поетеса!" Този израз ми се видя страшен. А аз крещях: ,,Не! Не искайте това от мене!" Той го изрече така, сякаш изисква от мене непременно да пиша. А аз се изплаших, виках, като че онова тъмното от детството ми се бе въплътило в нещо по-голямо и по-страшно. А той се смее. И така започна. Той от 5 мои строфи правеше 3. Когато ми показваше преработеното от него мое стихотворение, аз: ,,То не е мое!" На това той отговаряше: ,,Образите, картините Ваши ли са?" Аз отвръщах скромно, плахо: ,,Мои." ,,Настроението Ваше ли е?" ,,Мое." ,,Ами нещо чуждо в стихотворението аз сложил ли съм?" Несмело му отвърнах: ,,Не виждам". Той пита: ,,Тогава?" Помня, че ме бе страх от него. Много силно ми действуваше като личност и мъж с цялостното си излъчване. Тази борба между нас, както и неговото влияние личат в писмата му, които са отпечатани.

А как успяхте да се изтръгнете от магията на неговото влияние?
Помня точно. От Женева изпратих мое стихотворение, вече не минало през негови ръце. Тогава почувствувах, че аз сама мога с това, което е в мене, че това е вече мое. Аз му го изпратих, макар и да бяхме сърдити, прекъснали кореспонденцията. Тогава той написал на баща ми: ,,Само аз зная какво значи това стихотворение!" Къде е то сега, нямам представа. Едно нещо не мога да забравя: аз се борих срещу Яворов, вместо да му бъда благодарна. Боях се да не убие той индивидуалното в мене, самостоятелното, моето.

Изпиваме с кафето половин век на бавни глътки. През онези години има преживявания, има женитба и 10-години семеен живот с Боян Пенев, има пътешествия в чужбина, но за всичко това поетесата обещава да ми се довери при друг случай. Аз гоня своя лайтмотив:

Не се ли бояхте по време на фашизма?
То не бе страх. То бе едно дълбоко преживяване, което ме преобрази, но няма нищо общо със страха. Дотогава не бе ме навестявала мисълта за родовата принадлежност. Хитлеристите постигнаха обратен ефект. Аз отидох в Ючбунар и гледах изгонените евреи — кой с бохчичка, кой с куфарче, в каручка, със сянка на лицето. Аз ги гледах и си казвах: ,,Това са моите прадеди, гонени по цялото земно кълбо". Такъв гняв почувствувах и такава жалост.

А бомбардировките? Не Ви ли сепнаха?
Бях евакуирана в Койнаре, Белослатинско. Никакъв страх не чувствувах от бомбите, от самолетите, които минаваха над селото, дори една бомба падна в покрайнините, изпоплаши хората. Когато летяха аеропланите над главите ни, не ме потискаше страх. Благословена паметта на майка ми, която ме учеше да не се страхувам от тъмното! Че тъмното се бе превъплътило във фашизъм, в жестока война. . .

А пред операцията изпитвахте ли страх?
Прочух се в болницата за безстрашна. Като ме водеха с количката към операционната, аз на всички усмихната: ,,Довиждане!" Наизлязоха, които могат да стават от леглата, за да ме изпратят. Сякаш се прощаваха с мене, а аз им давам кураж. А като ме приспиваше лекарят, аз го разсмях, не помня с какво.

Не посмявам да задам следващия въпрос. Но Дора отговаря на безмълвието ми:

И от смъртта не ме е страх. Никак. Това дължа на майка си. Тя бе много безстрашна жена.

Тя, която е отрасла при богат баща, охолно, се е съгласила, без да отрони ни една дума против, да последва съпруга си и да бягат в България, веднага, без бавене. Майка ми е участвувала в един таен кръжок на народници, баща ми — също. Правили са му обиски. Затова той бяга. Пък и от еврейските погроми. Дошло възвание веднага след Освобождението на България, че има много свободна земя в Добруджа. Един от първите пристигнал баща ми, Петър Габе.

Озъртам се в този апартамент-каюта със старинни мебели, лъхащи на духовно общуване с велики хора, отдавна напуснали този свят. Едно далечно плаване през 9 десетилетия, а вече най-скъпите спътници са слезли от кораба. И задавам нетактичния въпрос:

Не Ви ли е страх от самотата?
Не! За мене самотата не е страх. Самотата е носталгия. Искам живи хора около себе си. Искам живот около себе си. Никак не ме е страх от нощната тъмнина. Мога сама в гора да вляза! Но искам да живея! Три пъти съм оперирана. Първия път бях на 23 години. После, когато ми отрязаха бъбрека, декември 1957, а след 9 дена — рязаха и другия, не се уплаших. Тогава тъкмо мина първият спътник, през прозореца на болницата го гледах. Възторг! Тази звездица ми бе вестителка от човека за живота, а не за смъртта.

Аз продължавам да чукам като капка от пробит покрив все със същия въпрос:

Не Ви ли е страх от огорчения?
Целият ми живот е бил огорчаван по различни начини. Закалиха ме така, че сега от смъртта не ме е страх!

Кое смятате за характерно във Вашата поезия?
Поетесата сама се опитва да разтълкува себе си:

– Аз усещам, че излязох от зародиша на детската поезия. Инстинктивно е било, отвътре. Нарочно не казвам докрай всичко в едно стихотворение. Читателят сам да го довърши.

И изведнъж Дора Габе отговаря на моя натрапчив въпрос:

Ако има нещо, от което ме е страх наистина, то е, че стиховете ми започнаха много да се харесват напоследък. Колкото повече ме хвалят, толкова повече ме хваща страх: значи тези стихове са на общоприетото равнище, значи не са трайни, не са вечни, те са днешни, а не утрешни!

Възразявам, че нейната поезия, неотделима от цялата й лирично-драматична, необикновена съдба на жена и поетеса, вечно ще привлича новите поколения като някакво чудо. А тя сега сама ме възвръща към въпроса за страха:

– Никак не е лесно да си съвременник. Имаш да живееш две съдби, две мисии свои, две творчества и две мъки: едното за днес, другото за утре. И два пъти търпение да не се отчайваш, когато не те разбират или нямат нужда от тебе в момента. Какво трудно нещо е това — да извървиш целия този дълъг път. Природата е жестока, безогледна, дори когато те обдари с дълголетие. Нищо друго не я интересува, освен нейните закони. А ние, ако не можем да се приспособим към природата, страдаме и загиваме. Но ние по неволя се държим за живота. Защото смъртта е нищо, а ние нямаме друго нещо освен живота.

Тя въздъхва дълбоко, сякаш да поеме цялата горчива сладост на живота:

– Не е лесно да се живее, пък колко е хубаво! Най-радостният ми момент в живота е събуждането. Като си отворя очите — радост, че животът продължава!

Припомням си стиховете й. В тях страхът пред живота, пред старостта и пред смъртта не съществува. А както при детето, нейните страхове са от съвсем друго естество: страх я е за врабчето, за земята, която се върти без отдих, за мравката, която не спира, за звездите, които безпокойно все трептят — все за другите същества, не за собственото й битие. Плаши я не близкото, реалното, а далечното, несъществуващото за обикновеното всекидневие.

Слушам, слушам, слушам
и нищо не запречва свободата
на мойта мисъл да лети,
дори да се промъкне
в дома на моя враг,
за да поиска
една целувка братска.
Слушам, слушам, слушам
и в мен расте свободната ми воля
да обичам,
да се гневя,
и да се втурвам
в огъня дори
с протегнати ръце. . .

Това безстрашие на детското й сърце озарява поезията й със слънчева жизнерадост и безсмъртие.

***

Противоречие

Тъгата ми е монотонен дъжд,
звънящ в прозорците до заранта.
Понякога е лунна светлина,
обляла моите коси,
проникнала в съня ми,
избликнала от него
в кротки сълзи.

Но съмне ли,
отворя ли прозореца —
тя литва срещу идващия ден!
О, ден на младост, труд и слънце!
Прехвръкне птица над главата ми,
и аз усещам своите криле,
настигне ме на път
дружина от младежи,
и зачестявам стъпките си с нея,
пресрещне ме случайно поглед на дете,
изкъпвам се във синия му извор!

Но щом се свечери,
тъгата ми се връща
все същата,
все неотлъчна
и аз разбирам,
че не мога нито без слънце,
нито без тъга...

https://www.jenatadnes.com/hora/dobrudja-me-e-sazdala/

[Hatshepsut]

Усмивката

Една усмивка и цъфнаха бадемите веднага,
засмукаха пчелите розов цвят.
Една усмивка само -
и вече друг е тоя свят.
Една усмивка -
и до болка синьо е небето,
гушат се една във друга планините
и въздухът е опиянен.
Една усмивка -
и не ми трябва нищо друго;
една усмивка стигна,
за да е цялата вселена в мен.


Два свята

Прегърнаха се двамата,
преляха свойта кръв
един във друг чрез погледи,
чрез стиснатите длани,
щастливи, земни, видими...

А ти си в моя сън
и никога не си бил вън от него,
и никога не си поглеждал
отблизо в моите очи,
не си докосвал своята ръка до моята,
а се пренесе
направо в моя сън.

Години минаха, ти все си с мен
и никой никога не би можал
да те изтръгне,
и никога не би разбрал
как всичко е възможно в сънищата
и колко си добър, и колко ме обичаш,
щастлив, неземен и невидим...


Разстояния

"Обичам те" - ѝ рекъл той
(преди да бе обичал още).
"Щастлива съм" - отвърнала
(преди да бе щастлива още).
Избързалите думи отлетели,
пробили хоризонтите
и се превърнали в далечини,
в пространства, в необятност...
Напразно дирели и двамата
една опорна точка,
една възможност,
една илюзия,
за да се заловят -
ръцете им увисвали.

Веднъж, за да се приближи,
той се опитал да ѝ спомни
първата им среща.
"Да, да" - отвърнала
(без да си спомня нещо).

И пак отново като колело
се завъртели празни думи,
безсилни, немощни да стоплят
тясното легло..

[Hatshepsut]

Чуждият

Когато минеш всичките земи и дето крак човешки не е стъпил
и стигнеш до земята, за която нямаш обич,
ще я познаеш по суровите лица на мойте братя-роби,
и нямата им воля в стиснатите шъпи.

Ще я познаеш по зеленото поле на нейните разлени ниви,
където сам-самин най-старий дъб в далекото се вглежда,
и в своя шум заслушан, в клоните ръждиви,
люлее детска люлка  пълна със надежди...

Ще лъхне морски вятър, целия със тъмни стонове наситен,
и ще зашушнат всички нови класове във всичките полета,
и ти ще спреш сред тях, в хилядоръката магия вплетен,
забравил пътя си завинаги, загубил поглед от очите...

[Hatshepsut]

ПОСВЕЩЕНИЕ
На Б. Пенев

Ти ме  научи да разбирам
невидимото съчетание
на тоновете
и вплетената твоя мисъл в тях.
Във трепета на твоята ръка
усещах ритъма на чувствата,
във твоя поглед изживях
тъгата на адажиото
и радостта на скерцото.
Макар дане те виждам,
макар да си превърнат
в бръшлян, обвил гранита
на твоя паметник,
аз те долавям
в хорала на нощта,
в мелодиите на деня.

[Hatshepsut]

ПОЧАКАЙ, СЛЪНЦЕ

Почакай, слънце,
аз не съм готова
за идващата нощ –
денят ми не е свършен още!
Не се преборих с съвестта си, –
за да ѝ давам право на почивка.
Току-що се научих да говоря
със камъните и дърветата
и още не запълних своя ден
със мъдростта им.
А ти ме караш да си лягам
и си отиваш тъй спокойно
и тържествено
с огреяните върхове на Витоша,
със подновените от багрите на залеза селца,
с илюзии за утрешния ден!

Почакай, дай ми време
да разбера как може да се спи
във тоя разтревожен свят,
когато е безсънието съвест,
а съвестта е ден?!

Почакай, слънце!

[Hatshepsut]

Човек се нуждае от една голяма любов... ~ Дора ГАБЕ

Около рождената дата на Дора Габе винаги е имало спор. И част от заслугата за разпалването му е на самата поетеса. Само месецът е сигурен – август. А дали годината е 1886-а или 1888-а, дали денят е 24 или 28 – твърденията са различни. Всъщност няма значение – днес, 28 август – имаме пълното право да си спомним за нея: поетесата и преводач, която пали любовта на именити мъже, и която през целия си живот раздава любовта си чрез незабравими стихове за деца и възрастни, за природата и родината си...

,,Докато склопя очи, ще обичам земята. И на оня свят ще отнеса любовта си към Добруджа, този свиден за мене български край", казва приживе дамата на българската поезия, която обича да... обича.

Дора Габе е дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия с еврейски произход, публицист и общественик. Тя идва на бял свят в село Харманлък (днес Дъбовик, Добричка област). Рожденото ѝ име е Изидора Пейсах. Завършва гимназия във Варна, учи естествени науки в Софийския университет, следва френска филология в Женева и Гренобъл. Пътува много по света и сама, и със съпруга си проф. Боян Пенев, говори различни езици, превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки... Сред учредителите е на Българо-полския комитет (1922), на БългарскияПЕН-клуб (1927), на който дълги години е и председател. Била е съветник по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947–1950), представител на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете...

Първото публикувано стихотворение на Дора Габе – ,,Пролет", излиза през 1900 г. в сп. ,,Младина" в Шумен. Истинският ѝ творчески дебют обаче са стихотворните цикли, поместени в списанията ,,Мисъл", ,,Демократически преглед" и ,,Ново общество" през 1905–1906 г. През дългия си живот (умира на 16 ноември 1993 г.) създава романи (,,Мълчаливи герои", ,,Майка Парашкева"), повести (,,Малкият добруджанец", ,,Ние малките"), антологиите с нейни преводи ,,Полски поети", ,,Химни" на Ян Каспрович и ,,Анхели" на Юлиуш Словацки и др. Неизброими са стиховете й за деца, незабравима е любовната й лирика. Легендарно е съперничеството й с Елисавета Багряна (като поетеси и музи на Боян Пенев), прословута е любовта й към Яворов.

Припомняме си цитати и стихове на Дора Габе:

,,Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов."

,,Ако си тъжен – казваше баба... Тогава плачи. Когато сълзите свършат, животът продължава!"

,,На мене всичко ми даде Добруджа..."

,,Жената не трябва никога да се разкрива докрай. Завинаги да остане тайнствена за мъжа. Да си остане неразкрита."

,,Жената трябва да превъзпита мъжа. Не с грубост, не с жестокост, а с живия пример. Със своята външност. И най-вече с духовната си красота."

,,Жената трябва да съхрани своята природа."

,,Мъжът и жената не само физически, но и духовно са различни."

ЛЕДЕНИ ПРИКАЗКИ

По стъклата приказчици има,
нареди ги снощи баба Зима,
ни с уста изказани,
ни с перо белязани.
Как ли ги е наредила,
как ли ги е нагласила?
Който нищо не разбира,
пръстчето да не въвира,
да не стресне птичките
среброперките,
мъничките –
само са за гледане,
само са за чудене,
мама рече:
те са сънища,
още несъбудени!

И ЧАКАХ АЗ С ИЗМЪЧЕНО СЪРЦЕ...

И чаках аз с измъчено сърце,
към щастието поглед устремила –
и чаках го с копнеещо сърце –
сърце ми жажда беше изсушила.
И то дойде и с ангелска ръка –
и дивни се понесоха акорди.
И то дойде. Затворила очи –
от рози дъх аз сещах възхитена;
в неземен сън, затворила очи,
неземен химн аз слушах упоена.

УНЕСЕНО СЕ ВГЛЕЖДАХ В НЕБЕСАТА...

Унесено се вглеждах в небесата –
безброй звезди блестяха там,
една сред тях и бледна, и самотна,
в миг светна с ярък плам.
И ти ли в нея тоя миг погледна,
о, друже, от далечен край –
та погледите наши отразила
така да засияй?

БЕ ТИХА НОЩ...

Бе тиха нощ. В водите посребрени
оглеждаше се бледата луна.
На спещите листа сред тишина
замираха лъчите й разлени...
И ти до мен – и щаст'е, и тъга,
лъчи и мрак приплетени в душата –
и трепетно притисках аз ръка
до твоята... Не тупаха сърцата,
не дишаха препълнени гърди...
Какво мълвеше плахо тишината?
Що криеше и взора на луната,
насълзен под кристалните води?

ЖИВОТА ЛИ ШУМИ...

Живота ли шуми посред света безкраен,
смъртта със шеметен размах ли пролети –
във моето сърце намират отзвук таен
и сълзите, и светлите мечти.
Че птичка ли запей, и то ще да запее;
заплаче ли душа сред хладна самота,
и моето сърце със нея ще заплаче.
А щом мъгла обвий земята – кат сираче
ще затъжи самотно във света.

https://artday.bg/2017-08-27-06-22-46/

[Hatshepsut]

НА ПРАГА

На къщния праг да седя,
да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя.
 
Ще дойде ли рано в зори,
на сън да ме свàри честита,
за мене, когато попита,
ликът му божур да гори.
 
На пладня ли дойдеш, ела
в най--тежката сънна омара
на двора липата ни стара
над нас ще отпусне крила.
 
А вечер, по здрач и тъма,
познати зачуя ли стъпки,
в тревога и радостни тръпки
към теб ще изтичам сама.
 
На къщния праг да седя,
да чакам, когато ще мине
обичния, чакан с години,
далекия път да следя...

[Hatshepsut]

ОЧИТЕ

Нека не излъгва твоята уста
и смехът ти нека не измамва,
нещо чудно в погледа ти пламва:
в дъното на твоите очи
тиха, светла истина мълчи.
 
Думите ти другаде отиват,
пламват и угасват и изстиват...

[Hatshepsut]

НОЩ

О, нощ, която всичко ми отне
и в себе си погълна тъй безследно,
кажи сега и словото последно,
щом маската от погледа ми сне!
 
Умряха в тебе толкова души,
затвориха се толкова зеници,
захвърлени самотници в тъмници
изсмука твоя мрак и присуши!
 
А жадно гледат топлите ти взори -
очите твои - разтопена плът,
потъна в тях светът и се затвори.
 
И само птичка върху твойта гръд,
отметнала главица, пее, пее,
а ти мълчиш, заслушана във нея...
 
1922

[Hatshepsut]

ПОРТРЕТ

Старинния портрет от таз стена
ме гледа с свойте ясносини
очи, разлели синя светлина.
На черно кадифе,
върху коприна,
ръцете му са сложени една
на друга.
 
Сънна тишина
връх наговата плът,
тъй близка и далека,
се спусна и лежи
недвижима пет века.
 
Не е ли той в света,
или е само -
видение на чуден свят и сън?
Светът се движи шеметен отвън,
а той ме гледа нямо...
О, поглед, що прониква,
в мойта кръв се влива,
безсмъртен поглед - силата му жива
гори! -
    Ела, спаси ме от света,
сложи ръка да сетя топлината
и чистия ти свян
и в твойта чистота
да си стопя душата!
 
1922