Стефанъ Цаневъ

[Hatshepsut]

Стефан Цанев

Цанев, Стефан Неделчев (с. Червена вода, Русенска област, 7.08.1936). Средното си образование получава в Русе до 1954. Завършва журналистика в Софийския университет (1959) и драматургия в Московския киноинститут (1965). Работил е като кореспондент на в. ,,Народна младеж" в Родопите (1959–1960), редактор в Студията за игрални филми (1965–1967), драматург в Държавния сатиричен театър (1967–1970), в Театъра на окръзите (1970–1973), в Театър ,,София" (1973–1984; 1991; 1996–2008), в Драматичния театър Пловдив (1984–1991), в Театър ,,Българска армия" (1992–1996).

Първите си стихове печата през 1953 във в. ,,Дунавска правда". Още в началните години на поетическите му търсения (напр. поемата ,,Градът на слънцето", 1959) ярко се очертава характерният му стил на обществена ангажираност и публицистична критичност.

Целият творчески път на Цанев минава под знака на трайна читателска и зрителска любов, но и на противоречива рецепция: през социализма някои негови произведения биват цензурирани и забранявани, но същевременно той не е никак неизвестен, дори членува в СБП; след 1989 медийните му изяви го утвърждават като интелектуалец със значителен символен капитал в обществото, но същевременно не във всички среди го приемат безрезервно; творчеството му има огромни тиражи, но същевременно и винаги е съпътствано от критики. Може би най-характерното нещо, което изцяло отсъства от наследството на Цанев и съответно и от неговата рецепция, е безпристрастност и равнодушие.

Като представител на т.нар. априлско поетическо поколение, Стефан Цанев настоява на депоетизация, интелектуалност, нова позиция към съвременността, въплътени теоретично в известния му текст ,,Защита на свободния стих" (1962) и практически в собствената му интелектуална, етична, оценъчна, полемична, комуникативна поезия. За него лириката е винаги преди всичко отношение, мисия, отговорност, на тази водеща функция се подчинява поетиката му във всички стихосбирки.

Драматургията на Стефан Цанев също се отличава с висока степен на социална ангажираност и диалогичност. Повечето му драми имат историческа тематика, чрез която общуват със зрителя по съвременни проблеми. Сред по-известните от тях са: ,,Процесът против богомилите" (1969, поставена за първи път през 1978 и после отново забранена), ,,Последната нощ на Сократ" (1986, играна стотици пъти в България и чужбина), ,,Тайната вечеря на Дякона Левски" (1987), ,,Страшният съд" (1988), ,,Другата смърт на Жанна Д'Арк" (1990).

Пристрастието на Цанев към историята личи и в романа ,,Мравки и богове" (2000), както и в тетралогията ,,Български хроники", която по думите на автора съчетава научността с художествеността, разказвайки историята на българите от 2137 г. пр. Хр. до 2007 г. сл. Хр. Тетралогията се радва на огромен читателски интерес и високи оценки, но и търпи множество критики по отношение на историческата достоверност, довели до авторски поправки и допълнения в следващите тиражи.

Цанев е автор и на стихове и пиеси за деца, както и на сценарии, фарсове, мюзикъли, и на множество произведения с нестандартни жанрови определения (напр. клоунада, ексцентриада, буфодрама, театрална поема, психопародия и др.).

След 1989 Цанев дава над хиляда радио- и телевизионни интервюта, печата стотици статии и есета, в които анализира актуални и злободневни проблеми и изразява собствената си морална позиция. Представителна подборка от тях е събрана в книгата му ,,Дяволите в ада ще ми ръкопляскат (публичен дневник 1978–2002)", както и в други издания.

Носител е на голям брой литературни и културни награди, сред които наградата за поезия Пеньо Пенев (1988), наградата за детска литература П. Р. Славейков (1992), националната литературна награда Иван Вазов (2004), орден Стара планина, І ст. – за цялостен принос към българската култура (2006), националната награда Христо Г. Данов за цялостен принос в българската литература (2011), наградата Икар за изключителен принос към българския театър (2019). През 2017 отказва да приеме наградата Златен век на Министерството на културата.

Творчеството му е превеждано на повечето европейски езици, на китайски, монголски, арабски, а някои от пиесите му са многократно поставяни и в чужбина.


Книги от Стефан Цанев


Шлюпочно дело/ в съавт. с Калин Цачев 1953
Часове : Стихотворения стихотворения 1960
Водомоторен спорт : Ръководство / в съавторство с Жеко Жеков учебни помагала 1962
Композиции : Стихотворения стихотворения 1963
Хроники : Стихове стихове 1965
Перигеи или най-голямото приближаване до земята : Стихове стихове 1967
Процесът против богомилите : Трагедия трагедии 1969
Аз питам поеми, стихотворения 1975 (1983)
Анини приказки приказки 1976 (1982, 1994, 2007, 2011, 2017 )
Събота 23: Драма драми 1978
Реквием : Стихове стихове 1980
Как маймуните произлезли от човека и още седем Анини приказки : Поеми за деца поеми 1982
Лирика : Стихотворения стихотворения 1983
Поеми поеми 1984
Небесни премеждия : Стихове стихове 1986
Сезонът на илюзиите : Любовни стихотворения стихотворения 1988
Драми драми 1992
Спасете нашите души! : Стихове стихове 1992 (1993, 2009)
Стихове стихове 1995
Избрано : Кн. 1–3: Кн. 1: Поезия поезия 1996
Избрано : Кн. 1–3: Кн. 2: Драми драми 1996
Избрано : Кн. 1–3: Кн. Кн. 3: Драми драми 1996
Убийците са между нас : Есета и притчи есета, притчи 1996
Най-чудното чудо : Притча притчи 1999
Рицарят на печалния образ : По романа "Дон Кихот" на Сервантес : Поема поеми 1999
Ще се скъса ли Млечният път? : Стихове, есета, драми драми, есета, стихове 1999
Мравки и богове : Хроника на XX в. : Роман романи 2000 (2001)
Дяволите в ада ще ми ръкопляскат : Публ. дневник 1978–2002 дневници 2003
Пир по време на демокрация : Трагедии и комедии комедии, трагедии 2003
Сълзата на Бога : Стихове 1954–2003 стихове 2003
Сънят на сенките : Кн. за мъртвите спомени 2003
За поетическото изкуство статии 2005
Птици : Поезия поезия 2005
Български хроники: T. 1, История на нашия народ от 2137 пр.Хр. до 1453 сл.Хр. документалистика 2006
Български хроники: Т. 2, История на нашия народ от 1453 до 1878 г. документалистика 2007
Да убиеш вярата : есета есета 2007 (2012)
Български хроники: Т. 3, История на нашия народ от 1878–1943 г. документалистика 2008
Български хроники: Т. 4, История на нашия народ от 1943 до 2007 г. документалистика 2009
Съчинения в 12 т.: Т 5. Мравки и богове романи 2012
Съчинения в 12 тома: Т. 1: Поезия (1956-2012) поезия 2012
Съчинения в 12 т.: Т. 2. Трагедии и комедии І комедии, трагедии 2013
Съчинения в 12 т.: Т. 3. Трагедии и комедии ІI комедии, трагедии 2013
Съчинения в 12 т.: Т. 4. Трагедии и комедии ІII комедии, трагедии 2013
Съчинения в 12 т.: Т. 11. Български хроники 4 (1943–2007) документалистика 2014
Съчинения в 12 Т.: Т. 7. Измислици за деца драми, приказки 2014
Съчинения в 12 т.: Т 6. Есета есета 2014
Съчинения в 12 т.: Т. 10: Български хроники ІII (1879–1943) документалистика 2014
Съчинения в 12 т.: Т. 8: Български хроники I. История на нашия народ от 2137 пр.Хр. до 1453 сл.Хр документалистика 2014
Съчинения в 12 т.: Т. 9: Български хроники II (1395–1878) документалистика 2014
Душата ми плаче за сняг : избрани стихове 1956–2016 стихове 2017

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Български хроники" на Стефан Цанев:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=1105

[Hatshepsut]

Душата ми плаче за сняг...

Душата ми плаче за сняг,
за бяло, за чисто душата ми плаче.
Видях много земи, много свят,
видях герои, видях палачи...

Душата ми плаче за сняг.
Доста живях, колко остава?
Чака ме моя бряг:
ругатни или слава – нямам представа...
Душата ми плаче за сняг –
чиста следа в снега да оставя.

[Panzerfaust]

Това може би му е най-известното стихотворение, на мен също ми харесва най-много...

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки - падаме, сънувайки - мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

[Hatshepsut]

Стафан Цанев: Азбуката ни не е кирилица, а българска - създадена в България от българи

24 май трябва да е националния ни празник, смята известният писател и драматург

,,Още когато влизахме в Европейския съюз трябваше да афишираме, че езикът, с който влизаме, азбуката, с която влизаме, не е кирилица, а българска азбука." Тази позиция изрази пред "Хоризонт" поетът, писател и драматург Стефан Цанев.

"Може да се спори много за глаголицата – кой я е създал, защо я е създал. /.../ Но азбуката, на която ние пишем днес, е създадена в България от българи – от Климент и от Наум. Това трябва да се знае – че е българска азбука, защото вече македонците я обявиха за македонска, руснаците премълчават, че е българска, присвояват, че е тяхна. Масово светът, като ни види азбуката, казва: а, вие пишете с руски букви. На това трябваше да се сложи някакъв край и най-легалното, най-хубавото щеше да бъде, ако 24 май беше обявен за национален празник. Това, което сме извършили – най-великото за нашата цяла история, многовековна, е създаването на тази азбука", коментира Стефан Цанев.

Това неглижиране ще доведе до катастрофа за националното ни самочувствие, смята поетът, който нарича ,,изпуснат шанс" това, че не обвързваме националния си празник с културно достижение, а с политическа дата, както се прави навсякъде другаде.

,,Това е болезнен въпрос, поне за мен, който с тези буквички ляга и става. Това е рядко достижение. Няма друг народ на света, който би се похвалил със създаване на една азбука, на която пишат над 300 милиона души по света."

Цанев е оптимист, че не е късно това да се направи.

,,Този спор върви още от 1990 година, когато 9 септември трябваше да се премахне като национален празник."

Довечера е телевизионната премиера на пиесата на Стефан Цанев ,,Цигуларката на Бога". Пиесата се играе в Драматичен театър ,,Любомир Кабакчиев" – Казанлък под режисурата на Мартин Киселов. В ролята на цигуларката е Доротея Тончева. В предаването "Преди всички" Цанев я определи като една от най-трудните си пиеси – и за гледане, и за писане, ,,защото тя е твърде теоретична, твърде философска, навлизам в теми, които са твърде чужди за масовата публика".

Ролята на художника, който не говори и остава безмълвен, е поверена на Петър Петров. ,,Това е лека шега към художниците. Моите приятели са преди всичко били художници. Обичах да седя в техните ателиета, да гледам те как сътворяват нови светове това са ми най-добрите приятели, но те са ужасно мълчаливи хора. /.../ И това е моят малко ироничен реверанс към моите приятели художници", сподели Цанев, който признава, че се е страхувал дали пиесата ще достигне до публиката или ще бъде гледана само от тесен кръг хора, занимаващи се с изкуство или сноби.

,,Обречените хора, на изкуството, малко по-другояче гледат на живота и на себе си, друга е гледната точка", твърди Стефан Цанев, който сега работи по поемата си ,,Небесна гледна точка".

,,Изкуството трябва да разкрива на хората, да влияе върху душите им, да ги прави по-добри, по-любвеобвилни. Няма друга цел изкуството според мен", допълни Цанев. Апатията според него е ,,гробището на всички добри намерения и на добрите качества на хората".

,,Човекът на изкуството е винаги пред ужасната пропаст, че трябва да слиза надолу. Това чувство, този страх винаги те държи нащрек. Никой не ти гарантира, че можеш да пишеш по-хубави стихове, отколкото си писал. А когато разбереш, че пишеш вече по-лошо, когато пееш по-лошо, по-добре да слезеш сам и да замълчиш", изтъкна Стефан Цанев.

https://offnews.bg/obshtestvo/stafan-tcanev-azbukata-ni-ne-e-kirilitca-a-balgarska-sazdadena-v-b-729352.html

[Hatshepsut]

Везни

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.

Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:

радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.

Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...

После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...

Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

[Hatshepsut]

Не е достатъчно

Да бъде хлябът бял – не е достатъчно.
Да имаме коли – не е достатъчно.
И жилища да имаме – не е достатъчно.
И светлина да имаме – не е достатъчно.

Да имаме пари – не е достатъчно.
И почести да имаме – не е достатъчно.
Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно – ако не съжаляваш за днешнитe дела.

Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно – ако спокойно казваш "не" и "да".
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш макар,
че недостатъчно постигнал си мечтите
на земните си дни -
защото, запомни:
да бъде хлябът бял – не е достатъчно.

[Hatshepsut]

Птица ми мина път

Имат си някои важен роднина,
други се трудят,
трети пълзят...
А на мен ми върви ей така, без причина –
просто
птица ми мина път.

Колко години все крак ми подлагат,
и все краката
свои трошат.
Как бих могъл бе, глупаци, да падна –
щом птица
ми е минала път?

Одумват ми всеки стих и момиче,
клеветят ме
и колкото пò клеветят -
толкова хората пò ме обичат:
- Птица
дано ти мине път! -

викат ми, вярвам им, от вяра замаян,
раменете започват
да ме сърбят
и ето: политам, летя след оная
птица,
дето ми мина път.

"Слез! – ония викат с яд и тревога. –
Хвърчило си, вързано
за своя пъп..."
Страх ме е, мъча се, искам – не мога:
птица,
птица ми мина път!

И летя над зависти, любов и омрази,
клетките ми
от смях звънтят...
Боже, пази не мен – пази онази
птица,
дето ми мина път.

1980 г.

[Hatshepsut]

КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е - не помнели хората стари.
Посееш жито - никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи -
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал -
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

...Вечерта старо и младо
се върнало в тъмното блато.

- Планината е много голяма.
Но чудо там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се само. На-ни-на...

Само трима
още не се били върнали,
затова старейшините отвърнали:
- Не знаем дали няма, дали има.
Нека почакаме другите трима...

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и казал:
- Аз се качих най-високо в планината!
Аз трябва да стана вожд!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще направим нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им -
така ще бъдем спасени,
благодарение на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от желязото няма!

- Не знаем дали има, дали няма.
Нека почакаме другите двама...

Вечерта пристигнал вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! -
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво червено цвете!
Пред тихото му сияние
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
- Да стане вожд!
- Да стане вожд!
Защото тук сред блатата
бяхме забравили красотата.
А красотата е по-могъща
от железния нож,
от топора.
Красотата започва да ни превръща
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от цветето няма!

- Има ли, няма ли... потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би въобще
нямаше да чакат третия,
но едно гладно дете
изяло цветето...)

Третият се върнал на третия ден.
Бил окъсан, мръсен и уморен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички -
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук.
Успял само да каже:
- Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат -
защото нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
тихо прошепнал:
- Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст
небето.
Беше красиво, широко и чисто, и светло.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
"Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, за да бъде сит човека.
Не ходи нагоре!..."
Но аз видях пътека -
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха...
(Най-досетливите сигурно вече се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, но в Африка
сняг пада само по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

- И светеха, и светеха... На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се -
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо назад.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болка,
но изчезваше чудото, щом слезех
надолу...
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
но мога да ви заведа при него -
горе!
- Води ни! - извикали. - Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини...
Което хиляда години
клечало да чака
в хляб да се превърнат думите
и тръгнало на четири крака
като маймуните -
племето се изправило:
- Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: как?... Деца, от памтивека
така е на света:
човек става само човека,
който тръгне към свойта мечта.

...Не тръгнал само оня, с железния нож.
Той станал вожд
на стария вожд.
И днес, ако идете в Африка - под стария боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на хляб...

[Hatshepsut]

Непатетична изповед

Преди да те целуна,
исках да ти кажа
кой съм.
Но не успях,
защото се целунахме внезапно.
Затова сега,
преди да ме залееш
със златните вълни на косите си -
изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали
най-добрия човек на света
и аз бях забравил
да бъда добър.
Моето минало е миналото
на един романтичен юноша,
танцувал върху маси и покриви -
защото няма нищо по-скучно
от безопасната повърхност на дансинга.

Често падах,
губейки равновесие от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции
и в хотели сънувах своите сънища.
Нямам постоянно местожителство
и не искам да имам,
защото се плаша от властта на вещите,
от неподвижните хоризонти на прозореца
и от хората с неподвижни хоризонти.

Пусти пътища ли извървях,
малко ли събрах,
или пък много разпилях -
но сега не притежавам нищо друго
освен себе си,
освен тихото желиание
да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно -
залей ме
със златните води на косите си.

[Hatshepsut]

Ние може да имаме много жени

Ние може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: – Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.

[Hatshepsut]

ВСЕКИ ДЕН ПРАВЯ ОТКРИТИЯ

Откривам нещо ново в гласа ти.
Откривам нещо ново в очите ти.

В походката,
в движението на пръстите.

Ново е всяко твое докосване.
Ново е всяко твое отсъствие.
Ново е всяко твое идване.

И всеки ден те откривам отново.

Всеки ден ставаш по-хубава.
Всеки ден те обичам повече –
защото ставаш все по-хубава,
защото те откривам отново.

И в полунощ, когато се разделят ръцете ни,
и в полунощ, когато се преръщат мислите ни –
аз те изучавам внимателно
и тайно се моля в себе си –
за тебе се моля
и за себе си:

– Изменяй се!
– Изменяй се!

Ще престана да те обичам,
щом престана да те откривам.

[Hatshepsut]

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.

Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици...

Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.

Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки...

Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.

Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

[Hatshepsut]

Post Mortem

Е, приятелю, съперникът ти, твоят смъртен враг, умря.

Сега спокоен ли си?

Весело ли е сърцето ти?

Не знам какво деляхте,

пък и ти самият

едва ли помниш точната причина,

/да не говорим за умрелия/.

Но мразехте си вий до смърт.

И ето на – смъртта дойде.

Ти имаше късмет – тя твоя път разчисти...

Обаче –

какво ще правиш със омразата сега?

Защото организмът ти по навик

ще продължи

да произвежда смъртоносната отрова.

Какво ще правиш с нея?

Кого ще тровиш?

/Оня вече не поема/.

Ще трябва да я пиеш сам. Внимавай.

Преди години, помня, във един театър

тъй мразеха се двама души.

Единият умря, след двайсет дни

/ще си речеш – от безутешна скръб/ гътна се и другият.

За първи път стояха те един до друг усмихнати

пред входа на театъра.

Ний, живите, минавахме край некролозите им мълчаливо

и всеки виждаше там себе си,

и всеки мислеше си тайно

едно и също,

едно и също:

-А защо се мразим!

И докога?...

... И все така –

като актьори, изгонени от сцената,

си спомняме със закъснение

забравената древна реплика:

,,Да скрием острието на омразата

във ножницата нежна на страданието."