• Welcome to Български Националистически Форумъ.
 
avatar_Hatshepsut

Българскитѣ писатели, неполучили Нобеловата награда за литература

Започната отъ Hatshepsut, 22 Сеп 2019, 08:49:48

0 Потрѣбители и 1 гостъ преглеждатъ тази тема.

култураписателБългария

Hatshepsut

Българските писатели, неполучили Нобеловата награда за литература

https://www.biblioteka-bulgaria.bg/wp-content/uploads/2021/04/homeDTixt3W7mbpBj9Qf7_j.png

Заветната мечта на всеки пишещ човек е...  Първо - да го издадат. После... да го купуват, е, и да бъде харесван. След това... да получи награда. Ако може, най-високата – тази на притежателя на 93 фабрики за динамит, инженерът-химик Алфред Нобел, който, за да изкупи греха си, учредява най-значимата награда в световен мащаб. За нея са мечтали напразно и доста български творци – едни основателно, други – не толкова.

Защо за 119 години не можахме да се почувстваме горди с поне един нобелист в областта на литературата?

България е имала предложения за Нобеловия приз по литература, но до награждаване така и не се стига – по ред обективни и субективни причини, не на последно място и заради прословутата българска завист. Нека да проследим тази линия...


ЕЛИАС КАНЕТИ (1905-1994) e роден в България, но я напуска едва седемгодишен. Да, не я забравя и дори пише за нея, но получава заслужено Нобеловата награда за литература през 1981 година... като английски гражданин и австрийски писател.


ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866-1912). Той е предложен на 30 януари 1911 г. от шведския учен, поет и преводач акад. Алфред Йенсен, който бил не само негов преводач, но и близък приятел. Шведът го включил в списъка на кандидатите, ала напразно чакал мотивирано изложение от София. За да не пропусне срока - 1 февруари, на 30 януари представил Пенчо Славейков с превода си на "Кървава песен" - сам направил задълбочена обосновка до комитета с предложение да му бъде дадена наградата за 1912 г. Заключението му е, че българинът е "безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър ("Кървава песен")". По това време Славейков живее в Италия. От българска страна никой не подкрепя мотивирано кандидатурата му, поради неразбирателство кой българин да бъде предложен. Председателят на БАН Иван Евстатиев Гешов предлага за номиниране Иван Вазов, но и той не успява. Тогава Йенсен сам прави задълбочена обосновка до комисията. Но на 28 май /10 юни по нов стил/ Пенчо Славейков умира на 46 години далеч от България и пропуска шанса да получи престижното признание.


Най-титулованият ни писател и поет, ИВАН ВАЗОВ (1850-1921), е бил предложен от проф. Иван Шишманов на 20.09.1916 г. за награда през 1917 г. Застъпник за Вазов е отново шведът д-р Йенсен, превел още през 1895 г. "Под игото" на шведски. Гостувал е в дома на народния поет през 1911 и на 2 май 1916 г., като са разговаряли помежду си на руски. Но проф. Иван Шишманов отклонява поканата да напише мотивирано мнение. Шведът е изпратен специално от Нобеловата фондация в България за срещи с представители на БАН и с групата на д-р Кръстьо Кръстев. Но хората от литературния кръг ,,Мисъл" му говорили против Вазов, известна е тяхната вечна вражда. Смята се, че това може да е оказало влияние върху крайното решение на комисията. В спомените си от 13 декември 1916 г. Шишманов пише в скоби: ,,Когато Йенсен беше тук, той ми призна, че Кръстев често му бил говорил против Вазова"... Така и Вазов не получава достатъчна подкрепа в България.


ИВАН ГРОЗЕВ (1872-1957). Поет, драматург, литературен критик, учител по литература и автор на книги с религиозен характер. Едно име, което нищо не говори на днешните читатели, един от многото забравени днес поети, бил предложен от проф. Михаил Арнаудов през 1928 и 1929 г.


ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880 – 1937) е номиниран не от българската страна, а с признанието на турския професор по литература Сабри Смявушгил, който го нарежда между най-добрите майстори на разказа в световната литература. Изказва огорчението си, че Шведската академия на науките не го е забелязала и не го е удостоила с Нобелова награда за литература. И ние оставаме огорчени...


ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА (1893-1991) също е сред номинираните. Голямата българска поетеса е предложена през 1943, 1944 и 1945 г. от проф. Стефан Младенов (Софийски университет). Тя е сред номинираните и през 70-те години на XX век. Кандидатурата ѝ горещо подкрепя големият творец и приятел на България, Артур Лундквист, член на Нобеловия комитет за литература. Той предлага на няколко пъти Елисавета Багряна, но безрезултатно – може би защото кандидатурата не получава одобрението на тогавашната власт. Не среща достатъчна поддръжка и от останалите четирима членове на Нобеловия комитет. Прието е, че кандидатурата ѝ е провалена поради лошия превод на стиховете ѝ на шведски език...


Кандидатурата на ЕМИЛИЯН СТАНЕВ (1907-1979) също не успява, по неизвестни причини.


Една от най-големите ни надежди беше кандидатурата на ЙОРДАН РАДИЧКОВ (1929-2004), най-превеждания ни писател (на 37 езика, издаван в 50 страни). Той е бил номиниран два пъти. За втори път е номиниран за 2001 г. от Софийския университет. Ректорът, проф. Боян Биолчев, получава покана от Нобеловия комитет да номинира български автор и връчва на Радичков Голямата награда на СУ за литература. Кандидатурата е изпратена на 3 декември 2001 г. Но и той си отиде от този свят без осъществяване на тези надежди.


За кандидат на Нобеловата награда е спрягано името и на поета ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ (1935), но по неизяснени причини и тази кандидатура се проваля. Може би това е свързано със смъртта на Людмила Живкова...


БЛАГА ДИМИТРОВА (1929-2001), за която шведските издания пишат, че стиховете ѝ са най-доброто, което се твори в световната литература, е също надеждна кандидатура. Тя е и най-близо до железните изисквания на академиците. През 60-те години е радикален миролюбец и подобно на Стайнбек, ходи във Виетнам; през осемдесетте става дисидент; след това политик и държавник – вицепрезидент (1992–1993) Точно по логическата верига от изискваните от Нобеловия комитет обществени позиции. Въпреки всичко, и тя е недооценена като много творци от някогашния социалистически лагер, от които са наградени само четирима до 1989 г.


Последният номиниран български писател е АНТОН ДОНЧЕВ (1930). Той безспорно заслужава, с неговото ,,Време разделно", което отдавна е получило най-високата оценка от литературната критика и в Швеция. Аргументите ,,против", се свеждат до ,,тяснонационалното" съдържание на романа. Сякаш творбите на много от досегашните носители на наградата са били непременно ,,широко космополитични"...

Антон Дончев е предлаган 3 пъти за Нобелова награда. Той е вторият българин, предложен за високото отличие от шведите. Това става през шестдесетте години на XX век. Тогава, за 12 месеца след излизането си, романът ,,Време разделно" е преведен на основните европейски езици. В САЩ са написани повече от сто положителни рецензии. Три от големите вестника в Стокхолм също хвалят книгата. Критиците сравняват автора с Иво Андрич, Никос Казанзакис и дори Шекспир. Тези удивителни съпоставки правят чест не само на Антон Дончев, но и на българската литература. Логично, авторът на ,,Време разделно" се очертава като една от най-силните номинации за периода. И тогава, в помощ на конкурентите му, идва завистта. От София започват да пречат с други предложения, интриги, клевети.

Още една твърде деликатна история разказва Иван Гранитски. Пак в средата на XX век в София се случва нещо изключително любопитно с член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с българските кандидати и най-вече с Антон Дончев. Гостът дни наред се радва на прочутото българско гостоприемство. Водят го на морето, показват му красива България. С него е и младата му и красива съпруга. Тя, обаче, започва да флиртува с човека от службите. Авантюрата се оказва фатална за родните нобелистки стремежи. Излъганият съпруг и авторитетен член на Нобеловия комитет ядосано отсича, че ,,българите са диваци, които не заслужават нищо". Огорчен, той си тръгва веднага, за да не се върне никога повече. Цялата тази кал достига до шведската кралска академия и тя оттегля номинацията си.

През 2005 г. Антон Дончев отстъпва само с 1 глас на британеца Харолд Пинтър, а през 2006 го изпреварва турският романист Орхан Памук.


ВАЛЕРИ ПЕТРОВ (1920–2014) е достатъчно известен като поет и преводач не само в Европа, но и по света. Неговата лирика е характерна със своята поетика и съвършенство на стиха, с пастелното си, експресивно излъчване. Не е известно какви аргументи може да има срещу него Шведската академия на науките...


Непопулярно е името на ИВАН БЪРЗАКОВ (1942) - психолог, педагог, с многостранни интереси и познания в областта на педагогиката, психологията, философията, лингвистиката, литературата, изкуствата. Основател на ,,Международен образователен институт по ускорено обучение и използване на класическата музика за редуциране на стресови състояния", Иван Бързаков е автор на три книги с поезия и есеистика. Заради изключителната поетична стойност на неговите книги, през март 2017 г., той е вече номиниран за пети път за Нобеловата награда за литература от Шведската Академия, по-малко от седем години след издаването на първата му книга.


През XXI век България е поканена още 4 пъти от шведската академия на науките да номинира свой кандидат – за 2005, 2006, 2011 и 2013 г. През 2010 г., при посещение в София, директорът на норвежкия Нобелов институт, Гейр Люндеста, заявява, че ,,от всички Нобелови награди, България има най-големи шансове да получи тази за литература".

Оставаме в очакване...

https://www.biblioteka-bulgaria.bg/balgarskite-pisateli-nepoluchili-nob/

Hatshepsut

Българската завист попречва на Вазов да стане Нобелист преди 100 години


Иван Вазов - оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

Патриархът на българската литература Иван Вазов е носител на много награди и титли: Орден за гражданска чест и заслуги /1895 г./, Сребърна лира и Сребърен венец от Дружество "Славянска Беседа" /1895 г./, Златен медал за наука и изкуство /1896 г./, Златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски /1920 г./, Почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" /1920 г./, първи носител на най-високото отличие на Царство България - Орден "Св. равноапостоли Кирил и Методий с лента и звезда" /1920 г./, единствен носител на почетното звание "Народен поет" с Указ на Цар Борис Трети /1920 г./, почетен гражданин на БАН и на София и др.

Но между всички тези отличия, особена чест заслужава номинацията му за Нобелова награда за литература за 1917-а.

За жалост, българските нрави осуетяват възможността народният поет да получи това международно признание.


Нобеловата награда, непостигната от българин до днес

На 20 септември 1916 г. проф. Иван Шишманов / б.а. някои твърдят, че идеята е била на тогавашния председател на БАН - Иван Гешов/, издига кандидатурата на Вазов за Нобелова награда за литература за 1917-а година.

Писателят вече е бил популярен с романа си "Под игото" в някои европейски страни като Швеция, в която романът му е бил преведен още през 1895 г. от д-р Алфред Йенсен. Нещо повече, Вазов е бил добре познат в света. За това свидетелства фактът, че през 1912 г. го приемат за член на Нобеловия комитет.


Иван Вазов и проф. Иван Шишманов

Какво е попречило кандидатурата му за 2017-а да се увенчае с наградата за литература?

- Според спомените на много литературоведи от онова време, основна причина за това било враждебното отношение на т.нар. Кръг "Мисъл" към Иван Вазов.

Мисията, която Нобеловият комитет праща в България, за да проучи отношението към личността на народния поет, се разколебала, след като изслушала критиките на членовете на Кръга.


Литературният кръг ,,Мисъл" – Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров

Самият преводач Йенсен бил много близък с Пенчо Славейков, считан за доайен на Кръга "Мисъл", и от него бил слушал доста критики за Вазов. Всъщност, Славейков в лично качество е нямало как да повлияе на кандидатурата, издигната за наградите през 1917-а, защото по онова време не е жив. Славейков-син умира през 1912-а година.

Говори се, обаче, че останалите членове на Кръга са се изказали негативно по отношение на Вазов пред мисионерите на Нобеловия комитет у нас. Или поне така се предполага. Що се отнася до Славейковите, то и бащата - Петко Р. Славейков не харесвал Вазов и постоянно пишел срещу него в издавания от него вестник "Търновска конституция".

Там може да се прочете, че Вазов е "случаен" и "своеобразен" поет, и че политиката не му прилича, защото, цитат:

" В 1876 г. /Вазов/ щял да пукне от страх на пловдивската улица, а днес е станал комитаджия и прави съзаклятия против султана", пише Славейков-баща.

И продължава да сипе хули срещу Вазов и в други свои публикации.

Елитарните поети от Кръга "Мисъл" пък смятали Вазов за старомоден и приповдигнат, наричат патоса му "смешен", както и езика му.

Всъщност, според езиковеди, Иван Вазов е употребил в творчеството си около 90 000 думи от българския език. Това е феноменално постижение, каквото не е успял да реализира никой друг от останалите родни майстори на перото.

И така, благодарение на българските неразбории, омразата и завистта, които сякаш винаги са взимали връх върху обществено-политическите нрави у нас, е била осуетена възможността българин да получи престижната Нобелова награда.

Нобелист за литература за 1917 г. става шведът Вернер фон Хайденщам.

До днес нито един българин не е носител на Нобелова награда за литература, макар да сме имали и други талантливи кандидати освен Вазов

- Славейков, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, Любомир Левчев, Блага Димитрова и Йордан Радичков.

През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Иван Вазов.

Поетът, приживе се е радвал на всенародна почит и признание от обикновените хора, но историята с Нобеловата награда дълбоко го огорчила, заради отношението на събратята му по перо към него.

Вазов умира на 22 септември 1921 г. Поклонението пред тленните му останки трае три дни.

Погребан е на 28 септември 1921 г. на държавни разноски.

Скандалите, обаче, преследват поета и след смъртта му, защото захващат споровете около завещанието му. В него няма и ред, че домът му трябва да бъде превърнат в музей. А във фонда вече имало над 1 116 000 лева, в които 300 000 - държавни пари.

Братята на поета се противопоставят къщата на Вазов в София да бъде превърната в музей, но по-късно, когато пада земеделското правителство, не завеждат дело срещу държавата.


Къщата на Иван Вазов в София

Така къщата на Вазов в София става музей. В него се съхраняват спомени на близките съратници на поета: Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Стоян Чилингиров, Стефан Романски и др.

В тези спомени присъстват и техните мнения за историята с неслучилата се Нобелова награда. Тя е един от многото "уроци" за нас, българите, от които така и не си вземаме поука.

https://impressio.dir.bg/ikoni/balgarskata-zavist-poprechva-na-vazov-da-stane-nobelist-predi-100-godini

Panzerfaust

Според мен "българската завист" е твърде гръмко формулирано, без разбира се, да отричам и този елемент вероятно в някаква степен. Кръгът "Мисъл" не е завиждал на Вазов, а по-скоро като изразители на по-модерни литературни тенденции просто са го отричали и са му се противопоставяли. Вазов е един вид казионен за тях, а те са борците срещу статуквото. Подобни противопоставяния има навсякъде в Европа, и не само в литературата, а и в други изкуства - изобразителното, театъра и т.н.

Hatshepsut

На 23 юни е роден Иван Грозев, номиниран двукратно от Михаил Арнаудов за Нобелова награда за литература


Иван Грозев е роден на 23 юни 1872 г. в с. Червена вода. Завършва средно образование в Русе, след което славянска филология в Софийския университет. От 1894 г. дълги години е гимназиален учител в София. Бил е учител по литература на Йордан Йовков. Неговият брат – учителят Петко Грозев, е втори баща на писателя Михаил Кремен.

От началото на 1920-те години Иван Грозев започва да се занимава сериозно с изкуствознание, история на религията и литературна критика. В периода 1922–1923 г. изнася поредица от лекции в салона на Теософското дружество и в Софийския университет ,,Климент Охридски".

Редактор е на сп. ,,Теософия" (1912-1925). Превежда ,,Гласът на безмълвието" от Елена Блаватска (1912). Сътрудничи на списанията ,,Българска сбирка", ,,Всемирна летопис" и ,,Хиперион".

Председател е на Управителния съвет на ,,Културно дружество българско родно изкуство" (1935). Член на Съюза на българските писатели.

През 1928 и 1929 година Иван Грозев е номиниран от Михаил Арнаудов за Нобелова награда за литература.

Първите му стихотворения излизат през 1896 г. в списание ,,Българска сбирка". Автор е на драмата ,,Наши хора" (1903). През 1907 г. заминава за Германия и в Нюрнберг завършва драмата си ,,Златната чаша", чийто сюжет е от историята на богомилството. По-късно пише драматичните поеми ,,Змей" (1912) и ,,Семела" (1922), драмите ,,Йов" (1942) и ,,Съдний ден (Ахасфер)" (1945). От драмите, върху които работи, недовършена остава ,,Боян Магьосникът" (1906).

Издава и една стихосбирка, озаглавена ,,Видения и съзерцания" (1919).

Умира на 10 януари 1957 г. в София.

Две ценни книги на Иван Грозев се съхраняват в русенската библиотека. Те са част от фонд ,,Михаил Арнаудов". И двете са от личната библиотека на акад. Михаил Арнаудов и са му подарени с автограф от автора. Посвещението на ,,Видения и съзерцание" (1919) гласи: ,,На уважаемия г. Професор Д-р М. Арнаудов София 16 септ. 1922. Ив. Грозев". Другата – ,,Съдний ден Мирова драма в 7 картини"(1945) е с автограф: ,,На високоув. проф. М. Арнаудов с чувство на признателност. Ив. Грозев София, 18 окт. 1947".

https://rousse.info/

Similar topics (3)

693

Отговори: 96
Прегледи: 19221

38

Отговори: 22
Прегледи: 4224

48

Отговори: 15
Прегледи: 2263

Powered by EzPortal