Селверь Алиева

[Hatshepsut]

Селвер Алиева

Поетесата Селвер Алиева се подписва с част от името си – Селвер, което на фарси означава ,,водач", а на турски ,,дай ми порой". През 2015 г. е включена в ,,Антология на българската поезия – XXI век". В края на 2015 г. издава първата си книга ,,Очите на тъгата са зелени", в която са включени 57 стихотворения.

,,Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат." – Силвия Плат



http://e-sustnost.com/


Очите на тъгата са зелени

Понякога съм облак, натежал от дъждове
(и омагьосан да не може да заплаче).
Разпадам се на птици и на късчета небе.
И заприличвам на издухано глухарче.

Смалявам се до тичинка на липов цвят
и се оставям вятърът във шепи да ме носи.
Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят –
в страната на пастирките на еднорози.

Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен –
до края, до последното глухарче.
Да обещая на морето, че ще съм добре.
И да забравя как ужасно ми се плаче.

Понякога съм облак и така ми се вали,
че мога да удавя цялата вселена.
А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих.
И че очите на тъгата са зелени.

Блогът на Селвер: https://o4itenatygatasazeleni.blogspot.com

[Hatshepsut]

Необходимости

,,Понеже няма как да спра Смъртта"
Емили Дикинсън

Понеже има толкова неща,
които не разбирам и не търся.
Понеже някой ден ще отлетя,
но без да мога да се върна.

Понеже сме с раними сетива,
а пролетта ни съживява.
Преодоляваме едва-едва
това, което ни отдалечава.

Преливаме един във друг,
дифузии със много дълго ехо.
Понеже е далече този юг,
но все е някаква утеха.

Ръцете са единствените ни криле.
И всяка топлина е нужна. Всяка.
Минават дни, минават цветове.
Обичам те е разстояние от мрака.

Понеже имам почнати писма,
но думите ограничават.
А имам да ви кажа толкова неща –
зелени и лилави.

[Hatshepsut]

Непреодолимости

Изтичат цветовете като дъжд.
Очаквам те, не те очаквам.
Това е все едно да разбереш,
че бризът е намерил свойта сянка.

Това е като да не си дете,
но още да обичаш хвърчилата.
Докато синьото във теб расте,
за думите да не остава място.

Да извървиш най-трудните неща,
които някога си писал.
Като пределите на самота.
Като перо от много тъжна птица.

Броя прозорците на този ден.
Очаквам те, не те очаквам.
Това е като да си в моя сън,
а мен изобщо да ме няма.

[Hatshepsut]

Навън е нощ (2)

Навън е нощ. А нощите ме правят стръмна.
Пътеките към мен са скрити във мъгла.
Не знам, сърцата ослепяват ли на тъмно.
И кой обича уморени хвърчила?

Навън е нощ. За някого навярно е последна.
Смъртта е основателна причина за живот.
Спасение ли дебне в дъното на бездна?
Към пропаст се лети и със едно крило.

Навън е нощ. От дълъг път се връща някой.
Не знам, декември ли е най-виновен за студа.
Сезоните не са това, което бяха.
Различно празни са и празните гнезда.

Крилете без небе и вятър атрофират.
Необуздаем става хаосът във мен.
Ако не вярваш във крилете си, умираш.
Забравям ли най-старите си страхове?

Навън е нощ. А нощите ме правят стръмна.
Към стръмното най-трудно се проправя път.
Безсънни нощи. По-безсънни. Най-безсънни.
След мен ще е с една тъга по-лек светът.

[Hatshepsut]

Среднощно

Не зная колко дълго помнят устните. 
Къде живеят вчерашните думи? 
Очите са подвластни на сезоните. 
Понякога вали, понякога не чуват.

Но помнят. Всичко помнят пръстите. 
Не се лекува никоя далечност. 
От много сняг изчезват стъпките. 
От много нежност се топят ръцете.

Светулките си носят лято в пазвите. 
Човеците си трупаме дъждовност. 
Човеците докрай си носим бездните. 
И пак грешим. И пак не сме готови.

Понякога не мога да открия думите. 
И затова не се сбогувам. 
Понякога са ми от вятър устните. 
Тогава те целувам.

[Hatshepsut]

Твърде относителна е близостта

По тръгванията измервам любовта, 
каквото липсва, е на друго място. 
И твърде относителна е близостта. 
Понякога докрай не става ясно, 

дали не е илюзия това, 
което все твърдим, че ни спасява. 
Дали не е въпрос на сетива 
усещането за самотност в сряда.

Преплувах най-дълбоките води 
и знам, че само любовта лекува. 
Без обич даже този стих 
не би могъл да съществува.

[Hatshepsut]

От гълъбите знам

От гълъбите знам, че пролетта 
е колкото една неделя. 
Че има смисъл в малките неща. 
Че ни тежи, каквото сме отнели. 

Че е без цвят последната черта.  
Че на небето няма зими. 
Че има много скъпи хора там. 
Небето затова е тъй красиво. 

Че щом очите се топят, топят,  
е ясно, че гори сърцето.  
Че колкото е по-ронлив брегът, 
със толкова е повече морето. 

От гълъбите знам, че любовта 
е колкото безброй лалета. 
И колкото да побере света. 
И толкова, че нощите да светят.

[Hatshepsut]

Болката на моя сън

На Ирена

През болката на моя сън 
минават твоите елени. 
Не си ме търсила. И аз не съм. 
Но всичко е отдавна подредено. 

Това, което е обсипано със сняг, 
ще изсветлее безвъзвратно. 
Не искам стъклен похлупак, 
за безвъздушни полети е рано.

През дългите мъгли на моя сън 
прелитат птиците на твойто лято. 
И ти ли чуваш утринния звън
на нещо, още неизпято? 

И ти ли си със шарено сърце, 
напук на сивотата? 
И думите, и тишината с теб 
ми пълнят самотата.

[Hatshepsut]

Криле

Крилете ми не са криле. 
А вечни планове за бягство. 
Не може да се побере 
сърцето в многолюдни пазви. 

Не може всичко да прости. 
По очните дъна се утаява 
зеленото на летен стих.  
Зелено, колкото забрава. 

Зелено, колкото река.
Затворени са ми очите – 
не пий водите им сега. 
И нищо повече не питай. 

Крилете ми не са криле. 
А изпитание за свободата. 
Да имам повод за небе, 
но да успея да остана.

[Hatshepsut]

Празноти

Защото натежава всеки край,
си нося само мойта половина.
Не изговарям вътрешния слой,
да не изгубя всичкото си синьо.

Ако не ме усещаш, може би
съм дума, произнесена навътре.
Не винаги трохите са следи.
Понякога е късно да се върнеш.

Понякога е късно да спасиш
и малкото, останало на борда.
Оплетени сме в толкова конци,
че търсим ново име за живота.

Ако говоря, съм бълбукащ стих.
Ако мълча, съм нещо по-високо.
Не мога старите си празноти
да пълня с нови хора.

[Hatshepsut]

Искам да ми кажеш нещо...

Искам да ми кажеш нещо.
Тихо, сутрешно, беззимно.
Огледално, безнадеждно.
Нещо прекалено синьо.

Да прилича на предишно,
но да е за постоянно.
Нещо полетно, клавишно,
за което да се хвана.

Като пръстена за вярност.
Като сянката на птица.
Нещо тънко, разпиляно.
Високосно и сребристо.

Искам да ми кажеш нещо.
Като край, като начало.
Нещо прекалено нежно.
Нещо бавно и мълчано.

Нещо шарено и дълго.
Като цвете, като пяна.
Нещо, дето да ми пълни
всичките въздушни ями.

[Hatshepsut]

И нищо друго

От моите ръце до теб
са три вселени нежност.
Не вярваш ли? И по-добре.
Ако повярваш, ще изчезна.

Ако си буден точно в три.
Ако дъждът те чува.
Ако светът е без врати.
Ако със мен ти се целува.

Ела със синия си глас.
Със неизбежни устни.
Обичай ме, защото аз...
Защото имам нужда.

От моето сърце до теб
са думи. Много думи.
Обичам те. Не зная докъде.
Обичам те. И нищо друго.

[Hatshepsut]

Как те обичам

Как те обичам ли? Ето така -
вятърно, сляпо, русалчено, синьо.
Приказно, песенно, като пожар.
Пролетно, търсещо и безпричинно.

Тихо, без думи, без право, без теб.
Лудо, поройно, безумно, лилаво.
Петъчно, слънчево, като море.
Бавно, несвършващо и звездопадно.

Нищо не искащо, просто така.
Тръпнещо, вишнево и ненаситно.
С дъх на акация и на тъга.
Вярващо, парещо, необяснимо.

Малко виновно, но с много инат.
Шепотно, с устни, съвсем безобразно.
С вкус на целувка и на шоколад.
Сляпо, дъждовно, безплътно, прозрачно.

Звездно, безсънно, във три през нощта.
Нежно и истинско. И неприлично.
Както си мога и както си знам.
Ето така те обичам.

[Hatshepsut]

Вървя по острието на живота

Вървя по острието на живота,
изтръпнали са мойте ходила.
Ранявана, оплювана, виновна,
прощавана, обичана, добра.

На раните не отговорих с рани.
Обидите не върнах, а простих.
С проблемите кръстосвах шпаги,
със вятърните мелници се бих.

Познах и болката, и самотата,
и радостта от малките неща.
Разбрах - по-ценна е от злато
протегната приятелска ръка.

Допуснах много, много грешки -
за някои дори и аз не си простих.
Усещах често завистта човешка
във уж приятелски очи...

Нерядко лутах се във лабиринти...
Изгубвах се, но пак напред вървях.
И вярвам, гледайки луната и звездите -
ще се преселя някой ден при тях.

И болка преживях, и радост...
Открих и преоткривам любовта.
Не крия, че уплаших се, когато
лице в лице застанах със смъртта.

Понякога съм като в път без изход -
обръщам се, но няма път назад...
Несигурно пристъпвам, но не спирам,
макар най-лесно е да се предам.

Вървя по острието на живота,
със уморени и ранени сетива.
И ценен ми е всеки миг, защото
неповторим е и единствен на света

[Hatshepsut]

Такава ме обичай...

Такава ме обичай - бурна, непокорна.
Като от обич развълнувано... море.
Непостоянна и бушуваща на воля,
във теб притихваща като във брегове.

Такава ме обичай - тиха, мълчалива.
Като измислена (от теб самия) тишина.
Като река, която във душата ти се влива
и там остава чак до... края на света.

Такава ме обичай - лесно наранима -
със изтъняло от обиди и лъжи сърце.
Макар да мислят всички, че съм силна,
от мъничко разплаквам се като дете.

Такава ме обичай - невъзможна.
Далечен блян - несбъдната мечта.
Понякога така необяснимо сложна,
а друг път просто... влюбена жена.

Такава ме обичай - не докрай позната.
Разлиствай ме, но остави последния воал.
Отключвай тайниците мои на душата,
но остави заключена последната врата.

Такава ме обичай - с вятър във мечтите,
със дъжд в очите, а в косите със сребро.
Променлива (типично за жена), различна.
Тръпчиво-сладка като щипчица канела в ром.

Не искай да се променя - такава ме обичай!
Не се опитвай, моля те, да ме опитомиш!
Не се опитомява вятър (знаеш) - той умира,
ако опиташ във бутилка да го задържиш...

[Hatshepsut]

Минава времето...

Минава безантрактно времето... като стихия,
оставяйки следите си навсякъде, дори по мен.
Назад не мога да го върна... даже и с магия,
но има (зная) мигове, в които искам то да спре...

Като художник по косите ми рисува бели нишки.
Гравира бръчки по лицето ми и... в моето сърце.
Във мислите ми с дъх извайва милион въздишки,
а с пръсти нежни във мечтите ми рисува ветрове.

За минали любови, болки и обиди не тъгувам,
защото е непоправимо - няма връщане назад.
За бъдеще далечно щастие и обич не планувам -
не зная ще ме има ли след ден (дори след час).

Оставя времето навсякъде следи от свойте пръсти,
превръщайки нощта ми в ден, а "утре" във "сега".
И колкото повече минало натрупам зад гърба си,
със толкова скъсявам бъдещето си на този свят.

Рождените си дни с тъга наричам вече остаряване.
Свещичките на тортата си вече се отказах да броя.
И не е важно времето по мен какви следи оставя.
По-важно е от мене да остане в нечие сърце следа...