Кратъкъ исторически прегледъ на Българската православна църква

[Hatshepsut]

На Балканския полуостров християнството проникнало още от апостолско време. Заслуга за това имал главно св. апостол Павел.

След образуването на Българската държава (681 г.) християнството продължило да се утвърждава сред местното население. За това допринасяли връзките на България с Византия, също употребата на гръцкия език у нас, размяната на пленници и др.

Мотивиран от вътрешни причини и от външни (главно признаването на България от другите европейски християнски държави) и от лична убеденост в правотата на християнството, българският княз Борис (852-889) в 864 г. приел християнската вяра от Византия. Веднага се пристъпило към покръстване на целия народ.

С този исторически акт се поставило ново начало в историята на българския народ. Княз Борис положил върховни усилия за утвърждаване на християнството в пределите на България. Нещо повече - той се домогвал не само до автономия на Българската църква, но дори до автокефалия, макар да знаел, че няма да получи такава.

Като изключителен дипломат, с цел постигане независимост на Българската църква, той водил преговори с двата утвърдени тогава културни и църковни центрове - Рим и Константинопол. Крайният резултат бил - на 4 март 870 г. приключващият тогава църковен събор в Константинопол с участието и на римски представители тържествено признал Българската църква за автономна, в състава на източните църкви на осмо по ред място. От начало Българската църква била автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, от която получила първия си архиепископ на име Йосиф, получила също свещеници, дякони и ръкописни богослужебни книги. Мечтата на княз Борис за автокефалия постигнал неговият син Симеон (893-927). През 927 г. Българската църква получила автокефалия и патриаршеско достойнство.

През втората половина на Х в. по военно-политически причини резиденцията на българския патриарх се местила последователно от столицата Преслав в Дръстър, Триадица (днес София), Воден, Мъглен, Преспа и накрая в Охрид.

През време на византийското владичество (1018-1186) Българската църква запазила автокефалията си, но не като патриаршия, а като архиепископия. Като такава просъществувала до 1767 г., когато била унищожена от Константинополската патриаршия.

Успешното въстание на братята Петър и Асен през 1185-1186 г. довело до началото на Второто българско царство със столица Търново.

Търсейки приемственост между църковните центрове в Преслав и Охрид, клирици и миряни, ръководени и от политически съображения се домогвали до възстановяване на Българската патриаршия. Отначало била учредена самостоятелна архиепископия с център Търново. По-късно, на православния църковен събор в град Лампсак, Мала Азия, в 1235 г. било възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква.

През Второто българско царство църквата изпълнила достойно своето назначение: продължила църковно-просветното дело на Охридската и Преславската книжовни школи, изявено в Търновската книжовна школа. Нейни главни представители били преподобни Теодосий Търновски (1362 г.) и неговият ученик Евтимий  (1404 г.), патриарх Търновски; значителни успехи били постигнати и в областта на архитектурата и живописта.

След падането на Търново под османска власт (1393 г.) и заточението на патриарх Евтимий Българската църква загубила автокефалията си и преминала в диоцеза на Константинополската патриаршия. Другият български църковно-просветен център - Охрид, както вече беше отбелязано, просъществувал до 1767 г., оставайки през цялото време твърда опора на вярата, благочестието и народностното съзнание. През време на почти петвековното османско владичество (1393-1878) Българската църква не е съществувала като официална институция. Въпреки това чрез оцелелите от разрушение храмове и главно чрез многобройните манастири, осеяли цялата българска земя, православната вяра продължавала да оказва своето благотворно влияние както върху християнското, така и върху народностното съзнание на лишения от свобода български народ. Манастирите били неугасващите духовни светилници, които укрепвали верското и родолюбиво чувство. Тук се открояват особено ярко Зографският и Хилендарският манастири на Атон, Рилският, Троянският, Дряновският, Черепишкият, Гложенският, Драгалевският и много други. Все през време на османското владичество православният български народ дал много мъченици за вяра и род. Между тях особено ярко се открояват св. Георги Кратовски  (†1515 г.), св. Софроний Софийски (†1515), св. Николай Софийски (†1555 г.), св. Терапонт Софийски (†1555), епископ Висарион Смоленски (†1670 г.), св. Дамаскин Габровски (†1771 г.), св. Злата Мъгленска (†1795 г.), св. Онуфрий Габровски (†1818 г.) и много други, имената на които са известни само на Всевишния.

При много от българските манастири били открити килийни училища, каквито имало също в редица будни български селища като Трявна, Враца, Габрово, София, Пловдив, Самоков, Калофер и др. Крайният резултат от продължилата десетилетия църковно-народна борба с нейната национално-политическа насоченост бил учредяването на Българската екзархия в 1870 г. и освобождаването на българския народ от османското иго през 1877-1878 г.

Българската екзархия се оказала оня църковно-политически фокус, който сублимирал квинтесенцията на религиозното и народностното у изстрадалия български етнос и му вдъхнал сила и смелост в домогванията за национална свобода. В това отношение ролята на Екзархията е всепризната и по достойнство оценена.

[Hatshepsut]

ТЪРНОВСКИ ПАТРИАРСИ

След възстановяването на българската държава през 1186 г. предстоятел на възобновената Българска църква става ВАСИЛИЙ. Той коронясва по-малкия брат Асен I за цар и освещава църквата "Св. Димитър" ­ специално построена, за да приеме мощите на св. Йоан Рилски. Патриарх Евтимий описва в житието на св. Йоан пренасянето на мощите на Рилския чудотворец от Средец в Търново, като нарича Василий патриарх. Цариградската патриаршия отказва да признае възобновената Българска църква, която откъсвала епархии от нейния диоцез.

След като Петър и Асен падат убити от предателска ръка (1196 и 1197 г.), техният помалък брат Калоян, за да утвърди международния престиж на България, се обръща към папа Инокентий III да признае царското му достойнство, а Търновският архиепископ да бъде въздигнат в сан "патриарх". На 7 ноември папският легат кардинал Лъв помазва в Търново Василий със св. миро и го обявява за примас, но по стара преславска традиция Василий се нарича "патриарх на цяла България".

След влошаването на отношенията с Латинската империя Иван-Асен II се обръща през 1231 г. към Никейския (Цариградски) патриарх Герман II с предложение за възобновяване на междуцърковните отношения на Българската с Източните църкви. Примас Василий се оттегля на Света Гора, като се отказва от архиерейството си. На овдовялата Търновска катедра е въздигнат св. Йоаким I.

Според житието му той е българин по произход и прочут подвижник. Първоначално на Атон, а после се поселва с трима свои ученици при Червен (Красен) на Дунава, където изсичат в скалите килии с църква "Свето Преображение" и се отдава на аскетически живот. Иван Асен II посещава прославилия се духовник, за да получи благословение. С дареното от царя злато Йоаким наема работници и изсича в скалите голям манастир, който нарича на името на "Св. арх. Михаил", и събира множество монаси. По предложение на царя съборът на българските епископи избира Йоаким за Търновски архиепископ. След сключването на съюзния договор срещу латините между Иван Асен II и Йоан Ватаци през 1235 г. в Галиполи и бракосъчетанието, което патриарх Герман II извършва между сина на никейския император и дъщерята на българския владетел, в Лампсак (на противоположния азиатски бряг на Дарданелите) е свикан църковен събор, който провъзгласява Йоаким за Търновски патриарх.

Според житието му патриарх Йоаким  светителства 19 години и издъхва на 18 януари 1246 г.

Бориловият синодик посочва като приемници на Йоаким I патриарсите

ВАСИЛИЙ II и ЙОАКИМ II
В преписано в Търново старобългарско Евангелие и в Бориловия синодик се споменава за патриарх

ИГНАТИЙ (1272-1273)
В една приписка от 1276/77 г. той е наречен "стълб на Православието", заради заслугите му за обезсилването на Балканския полуостров на сключената от император Михаил VIII Палеолог уния с папския престол. Императорът и Цариградският патриарх Йоан Век официално пожертвали Православието, за да се избегне войната с Неаполитанското царство и Венеция и положили усилия да наложат на народа си да приемат унията. Тогава именно просиял патриарх Игнатий. В Търново той оглавил мощно движение срещу византийския император за запазване чистотата на Православието и независимостта на Българската църква.

МАКАРИЙ
Патриарх Макарий е назован свещеномъченик в Бориловия синодик. Той живее в епохата на татарските нашествия и междуособиците по времето на Ивайло, Иван Асен III (1279-1280) и Георги Тертер (1280-1292). Загива мъченически, неизвестно кога и как.

ЙОАКИМ III
Патриарх Йоаким III e посочен в Бориловия синодик. През 1283 г. цар Георги Тертер го изпраща в Цариград с поръчение до император Андроник Палеолог. В отговор на властолюбивите политически и църковни претенции патриархът заплашва, че е готов незабавно да се присъедини към Римския престол. От друга страна, папа Николай IV прави неуспешен опит да привлече към уния Георги Тертер и патриарх Йоаким III. Към 1300 г. цар Теодор Светослав заповядва патриарх Йоаким III да бъде хвърлен от Лобната скала в р. Етър (Янтра) като изменник на отечеството. Паисий Хилендарски решително отхвърля обвиненията срещу Българския патриарх, че е предал страната и народа си на татарите, и порицава Теодор Светослав. Според "История славянобългарска" търновският духовен глава е истински светец, с чист и непорочен живот, неправедно обвинен и мъченически загинал.

ВИСАРИОН
Патриарх Висарион не фигурира в Бориловия синодик, нито има известие кога точно през ХIII в. е свещенодействал. Открит е само печат с неговото име, но без дата.

ДОРОТЕЙ, РОМАН, ТЕОДОСИЙ I, ЙОАНИКИЙ I
Те са споменати в Бориловия синодик, като Теодосий се явява на Търновския престол и в 1337 г.

СИМЕОН
Той също е посочен в Бориловия синодик. През 1346 г. отива със своя Синод в Скопие, където е свикан църковен събор, и заедно с Охридския архиепископ Николай провъзгласява архиепископ Йоаникий II за сръбски патриарх, а подир това тримата архиереи коронясват Стефан Душан за цар (16 април с. г.), жена му за царица и неговия син Урош за крал.

ТЕОДОСИЙ II
Отначало е монах в Зографския манастир. Споменава се в житието на св. Теодосий Търновски и в Бориловия синодик. Взема дейно участие в свиканите по заповед на цар Иван Александър в столицата два църковни събора (1350- и 1359/1360) против еретиците и юдействащите, които хулят християнското религиозно-нравствено учение.
Известно е, че патриарх Теодосий II адресира едно кратко послание до монасите от Зографския манастир във връзка с изпращането на ръкописи, съставени в Търново, за Св. Гора.

ЙОАНИКИЙ II
Споменат е в Бориловия синодик. Той е бивш игумен на търновския манастир "Св. Четиридесет мъченици".
Цариградският патриарх Калист I с послание от 1355 г. до някои монаси и свещеници в Търново твърди, че на българския епископ в този град е дадено правото да се нарича патриарх само по снизхождение, по молба на българския цар, че той не е автокефален и равен с другите православни патриарси, а е подведомствен на цариградския духовен глава. Ето защо трябва да му плаща данък и да споменава името му през време на богослужение. Между двете църкви настава схизма. Сам Калист I съобщава, че тогава Търновската патриаршия не взема св. миро от Цариград, а си служи с такова от мощите на св. Димитър Солунски или от другаде. Процесът на разединението непрекъснато се усилва успоредно с упадъка на Второто българско царство.

Св. ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ
Той светителства през най-тежкото време за българския народ. Свидетелство за величието на неговия дух и за високата му доблест е самият факт, че приема да оглави патриаршията в това бурно време, когато турците настъпват през Балканския полуостров и земите на българската държава.
Бележитият първойерарх е роден в Търново ок. 1325-1330 г. Образованието си най-вероятно получава в търновските манастири, които по онова време са значими книжовни средища. Духовен син е на св. Теодосий Търновски, който основава в Килифаревския манастир "Св. Богородица" голямо исихастко средище.
Патриарх Евтимий развива богата книжовна дейност. Превежда Василиевата, Златоустовата, Преждеосвещената литургия и литургиите на ап. Яков и ап. Петър, написва житията на св. Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Петка Епиватска-Търновска, Филотея Поливотска-Търновска и др. Несъмнено съчиненията му са били далеч повече от откритите.
През 1394 г., след падането на столицата Търново, патриарх Евтимий е изпратен на заточение. Раздялата с паството е описана в житието му, чийто автор е Киевският митрополит Григорий Цамблак.
Предполага се, че мястото на заточението на този велик патриарх е Бачковският манастир, където той е предал Богу дух вероятно през 1404 г. http://www.bg-patriarshia.bg

[Nordwave]

На 4 март отбелязваме една забележителна дата в българската история – основаването на Българската православна църква. 1141 години са минали от онази знаменателна 870 г., когато в Константинопол на поместен църковен събор се даде първият статут на автономия на нашата Църква.

Този важен за християнството събор бил свикан, за да се уредят възникнали проблеми между Изтока и Запада, но най-вече да се реши църковният статус и принадлежността на новопокръстения български народ. Тази дилема се превърнала в камък на раздора между Рим и Константинопол поради стратегическото местоположение на Българската държава. Проблемът се усложнявал поради сложността на юрисдикцията над българските земи. Но той бил разрешен веднъж завинаги на извънредно заседание на Константинополския събор, състояло се на 4 март 870 г., на което присъствали и представители от България.

Знаем от историята, че до 732 г. Източен Илирик, в който влизала и Западна България, бил подчинен на Рим, а латински духовници по покана на св. цар Борис извършвали евангелизация на българския народ. Това дало основание за претенции на Римския престол за юрисдикция над Българската църква.

Сериозни аргументи имал и Константинополският престол, под юрисдикцията на който след 732 г. попада цялата територия на Балканите. Този апостолски престол от първите векове на християнството обгрижвал духовно голяма част от българските земи преди основаването на българската държава. Под неговия омофор се кръщават князът и българският народ в 865 г.

След непримирими спорове за правото на юрисдикция над българските земи се стигнало до консенсус, че решаващ фактор за определянето й ще е какви духовници са заварили българите по тези земи, когато са основали своята държава. Българските пратеници отговорили, че са заварили гръцки (византийски) духовници. Това било решаващо за събора да отсъди, че следва Българската църква да принадлежи юридидически към Константинополския престол. Римските духовници следвало да напуснат България.

Съборът се вслушал и в аргументите на българските представители, които желаели България да има своя самоуправляваща се църква. Решено било да й се даде статут на автономна архиепископия под юрисдикцията на Константинополския престол. Това давало възможност на нашата църква почти самостоятелно да урежда духовния живот и административните въпроси в своя диоцез. На българския архиепископ било дадено право да свиква свой собствен синод, а сам той да се избира пряко от българския синод, в съгласие с владетеля, като Константинополският патриарх само утвърждавал станалия избор. Според правилата на св. Църква вменявало му се в дълг да споменава Константинополския патриарх по време на служби и да взима осветено миро от него.

Статута си на автономна архиепископия Българската църква запазила чак до 917 г., когато след победоносните войни на цар Симеон Константинополската патриаршия й признала статут на патриаршия.

Пръв глава на новосъздадената автономна Българска архиепископия става архиепископ Георги. За него имаме изключително ограничени сведения. Името му се споменава в надпис върху оловен печат от IX в., намерен в Мадара, който казва: ,,Богородице, помагай на своя раб Георги, архиепископ на България". Подобен пръстен е намерен в Плиска. Единствено известно за архиеп. Георги е, че издигнал славянина Сергий за епископ в Белград, което станало причина за гневните протестни писма на папа Йоан VIII до св. княз Борис.

Предполага се, че седалището на архиепископа е било в столицата Плиска, където и досега стоят основите на величествена катедрала (Голямата базилика) – една от най-големите в тогавашния християнски свят. Там е намерен и пръстенът с името на архиепископа. Архиепископ Георги остава на върха на Българската църква докъм 885/886 г., когато на поста го сменя архиепископ св. Йосиф Изповедник.

Въздигането на Българската църква на 4 март 870 г. в ранг на автономна архиепископия от най-високата и авторитетна църковна институция – всехристиянски събор авторитетно поставя основите на самостойното ни духовно развитие през вековете, способствало България да се превърне в първостепенен духовен център на Балканите и в Европа. Създават се предпоставки за създаването само след няколко десетки години на самостоятелната ни патриаршия, просветила духовно славянския род и създала през вековете безценни духовни бисери, съхранявани и досега в съкровищницата на християнската святост.

http://www.dveri.bg/content/view/12859/29/

[Nordwave]

Архиереите Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски - водачи в борбите за църковна независимост. Мозайка от Синодалната палата

През юбилейната за Българската православна църква (БПЦ) година – 1140 години от нейното основаване, 150 години от Българския Великден и 140 години от учредяването на Българската екзархия бе издаден първият том на ,,Летопис на Българската православна църква – история и личности". Богатството на тази книга е, че освен необходимата историческа част, която разказва за възникването, развитието на БПЦ в нейното историческо битие от IX век до наши дни, представя също патриарха, митрополитите и вторите по ранг след тях – епископите на православната ни църква. Читателят има възможност да се запознае с предстоятелите на Българската църква в миналото – тези, които са я оглавявали в епохата на Средновековието, в периода след създаването на екзархията до наши дни. Вълнуващата разходка из историческо минало на БПЦ е дело на един от най-популярните български историци и богослов – проф.д-р Георги Бакалов, а с предстоятелите на нашата църква от нейното основаване през 870 г. до учредяването на Българската екзархия през 1870 г. ни запознава Стобийският епископ Наум.



Книгата е луксозна, с повече от 3000 цветни илюстрации: храмове, манастири, видни църковни личности, миниатюри, произведения на изкуството, църковни ценности и богослужебни принадлежности, голяма част от които се публикуват за първи път. Текстът е на български и на английски език. Този алманах на БПЦ бе представен неотдавна в Европейския парламент в Брюксел.

,,Много време българската идентичност се отъждествяваше с православието, каза в интервю за Радио България проф. Георги Бакалов. Винаги е имало разбиране, че православието в България, което води своето начало от създаването на църквата в 870 г., до наши дни е неразделна част от българското самосъзнание. В този смисъл българите, особено в недалечното минало, са смятали, че може да бъде българин само онзи, който е православен. Това смесване на идентичността като национална принадлежност и принадлежността към вярата е много характерно за нашия регион и поради обстоятелствата, че близо 500 години балканските народи са били управлявани от една верски чужда и културно твърде различна, военно-административна и политическа система, каквато е Османската империя. Българинът се самоизгражда като съзнание чрез своето православие. Там са заложени неговите идеи за държавността и поради факта, че българската църква винаги е била тясно свързана със самата държава. По принцип църквата има душеспасителна мисия. Тя не бива да се ръководи от това каква е етническата принадлежност на архиерея, на какъв език се служи, а само да съдейства за спасението на вярващите. В случая, обаче, има една силна политизация и църквата се свързва с националните и народностните етнически интереси на българите. Това е един модел, който е създаден във Византия и е наследен от нас. Примерно, когато се говори за възхода на Средновековна България във времето на княз Борис, цар Симеон, цар Петър, т. е. ,,Златния век", той е златен и по отношение на църквата. Дейците на българската книжовност, създателите на културата са църковни дейци в онази епоха. Това прави присъствието и участието на Българската църква в историята ни като едно неотменимо правило. По-късно, когато България е покорена от Византия в 1018 г., император Василий II Българоубиец запазва автономията на Българската църква и в този смисъл българите преживяват близо 165-годишното византийско владичество много по-леко, отколкото по-късно, когато идва втората катастрофа с падането на България под властта на османските турци, когато е унищожена и независимостта на църквата.

Епохата на Възраждането има три линии: борба за просвета – народностна, българска, борба за самостойна църква и борба за политическо освобождение. От тези три линии две се реализираха. Ние създадохме просветна мрежа, училища, читалища, библиотеки, театрални групи, постановки... Създадохме и Българска екзархия като самостойна автономна църква. Само не успяхме да постигнем политическата независимост със свои средства. Така че, пак виждаме участието на църквата и то в кулминацията на най-високия период, в Българското Възраждане. Българите са усещали, че без независима църква, устроена по традициите на миналото, страната не може да разчита на просперитет в бъдеще. Непрекъснато в нашата история се сблъскваме с този феномен – църквата близо до народните въжделения и държавата". Периодът на възстановяването на Българската патриаршия в 1235 г. по времето на цар Йоан-Асен II особено привлича научния интерес на проф. Георги Бакалов. ,,Знайно е, че Калоян подписва уния с римския папа в 1205 г., която практически е валидна до 1235 г. 30 години Българската църква е в юрисдикцията на римския папа. Заради неудовлетворените от договорите с константинополските барони, подписани от Йоан-Асен II, той отхвърля унията и връща църквата отново в лоното на православието чрез една доста дълга кореспонденция с никейския патриарх Герман II, с митрополит Христофор и др. В най-тясното място на Дарданелите, където са били тогавашните градове Лампсак и Галиполи, двете делегации – никейската (константинополската) и българската, се срещат и възстановяват Българската патриаршия. Търново е вече център и личният изповедник на царя Йоаким става патриарх на Търново и цяла България. От там нататък Българската църква става един съществен фактор в източното православие. В края на ХIII и началото на ХIV в. Търново се удостоява с честта на ,,трети Рим" като единствената свободна столица, останала вярна на православието. Много по-късно тази идея ще се изземе от Москва като Москва – ,,трети Рим" В периода от ХIII в. до края на ХIV в. Българската църква е водеща в православния свят. Има известни кириарси, които участват много активно в книжовния и духовен живот. Сред тях се откроява Св. Патриарх Евтимий, който, освен всичко друго, извършва и книжовна реформа на българския език – възстановява неговата кирило-методиевска автентичност, която е загубена в многобройните преписи през годините, създава около себе си една школа. В България силен отзвук намира исихазмът – едно модно за ХIV век течение, в което българите имат много силно участие." Предговорът към ,,Летопис на Българската православна църква" е написан от вселенския патриарх Вартоломей. Проф. Бакалов обяснява значението на този факт: ,,Дълго време – от 1872 до 1945 г., Вселенската патриаршия, която е църквата-майка, беше обявила нашата църква за схизматична. Това създава силни затруднения на една православна поместна църква, каквато е българската. Едва след премахването на схизмата, тя можеше да влезе в общение с други православни сестрински църкви и така се стигна до 1953 г., когато отново бе възстановено патриаршеското достойнство на България. Трябваше да минат още години, за да може Вселенската патриаршия окончателно да признае Българската православна автокефална църква. Това, че вселенският патриарх Вартоломей поставя името си в предговор на едно такова издание, е поредно потвърждение за установените добри взаимоотношения между църквата-майка и нашата църква. Ние сме част от голямото православно семейство и това е смисълът на това обръщение."  Съставител на ,,Летопис на Българската православна църква" е църковният изследовател Борис Цацов. С желание за съхраняване на историческата памет той се е постарал да издири хората и събитията, олицетворяващи БПЦ в нейния богат летопис, събирал е документи, предмети, както и онези художествени произведения, пресъздаващи значими моменти от историята ни. ,,Отне ми четири години, споделя Борис Цацов, но и много други хора са спомагали за това – от почти всички епархии от страната, от почти всяка митрополия са предоставили това, което имат като предмети, материали, снимки. 90 на сто от фотографиите, църковните принадлежности не са показвани. Те не са музейни експонати, не се употребяват, защото са стари и лесно повредими. Години отне да се съберат тези неща, но екипът, който прави книгата, е доста голям. Аз съм ги насочвал, но работата е огромна и не може да се свърши от един човек."  Борис Цацов се е докоснал до хиляди предмети с историческа стойност, но ето към какво има особен респект. ,,За първи път се публикува Томосът, издаден от Вселенската патриаршия през 1945 г., отменящ наложената през 1872 г. схизма, споделя Борис Цацов. Това е официалното признаване на нашата църква като автокефална. Сега се сещам и за едно енголпие на екзарх Йосиф и само като си представя, че този велик човек го е носил на гърдите си, а аз мога да се докосна до него. След смъртта му то е преминало в неговия духовен син врачанския митрополит Паисий, който го е завещал на Църковния музей."

Във втората част на първия том от ,,Летопис на Българската православна църква" са представени кратки биографични бележки и фотографии на всички български архиереи от борбата за независима Българска църква от края на ХIХ век до днес.

По думите на Борис Цацов ,,Летопис на Българската православна църква" към момента ще бъде в два тома. Идеята е била в първия том – история и личности, да бъдат събрани артефакти, ценности и всички висши духовници на църквата от борбата за независима Българска църква до днес. Вторият том ще включва всички църковно-обществени събития. Събития, свързани с царското семейство, с държавната власт, с културата. Вторият том ще бъде още по-богато илюстриран с много документи.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100228088/letopis-na-bylgarskata-pravoslavna-cyrkva

[Hatshepsut]

Българска екзархия

Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква, учредена с ферман на султан Абдул Азис от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г.

Църковна борба до установяването на Екзархията

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Създаване на Екзархията


Делегатите на Първия църковно-народен събор (Цариград, 1871)

На 28 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия (наречена ,,екзархия") от Цариградската патриаршия.[3] По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

В устава и са утвърдени две начала:

- съборност (участие на духовници и вярващи в черковното управление) и
- изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.

Териториален обхват



Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман:

Чл. 10. Духовният окръг на тая екзархия ще обема Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без двадесетте наблизо села, които се намират между този град и Кюстенджа, на които жителите не са българи), Сливенския санджак (без градовете Анхиало и Месемврия), Созополската каза (без крайморските села), Пловдивската епархия (без главния град и без град Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой [Долни Арбанас], Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица, без манастирите Бачковски, ,,Свети Безсребърници", ,,Света Параскева" и ,,Свети Георги"). Махалата Света Богородица в града Пловдив ще трябва да влезе също в Българската екзархия, но които от нейните жители не би щели да се подчиняват на Българската Църква и екзархия, ще бъдат волни да се отделят. Подробностите по този въпрос ще се определят по взаимно съгласие между Патриаршията и Българската екзархия според вероизповедния им ред.
Освен изброените по-горе и поименувани места ще се позволява да се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и на всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им, но понеже, както се рече, това ще става по желанието и съгласието на всичките жители, или поне на двете им третини, то, ако някой по този повод би се опитвал да произвежда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича към отговорност и ще се наказва според законите.

Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на XIX век).

Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г.

Дейност до освобождението на Северна България

Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).

До освобождението на България от османско владичество екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.

За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

Дейност на Българската екзархия, след 1878

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.

По настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.

След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът ,,наместник-председател" е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I.

На 21 януари 1945 г., в катедралната църква ,,Света София" в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.

Просветна дейност

Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища. През 1912г. в Македония и Одринско има 1196 училища с 2096 учители и 70000 ученици.

https://www.wikiwand.com/

[Hatshepsut]

Патриарх Василий - "великият човек на царството"


Патриаршеската катедрала Свето Възнесение Господне на хълма Царевец в старата столица Търново

Автор: Проф. Пламен Павлов

В памет на отец проф. Радко Поптодоров (1924-2021)

Архиепископ, от 1204 г. патриарх Василий е начело на българската църква в продължение на близо половин век

Идеята за постигането на международно признание от страна на папския Рим най-вероятно е на църковния глава на българите

В историята на българската православна църква през XII-XIV в. изпъкват имената на бележити духовни водачи, като безспорно най-известен е патриарх Евтимий (1375-1394). Наскоро в нашата поредица разказахме за патриарх Йоаким I (1234-1246), чието име все по-убедително се завръща в пантеона на българската история.

По ред причини обаче ,,в сянка" остава архиепископ/патриарх Василий, първостроител на Търновската патриаршия и духовен глава на българите в продължение на близо половин век! Срещу тази несправедливост възрази наскоро напусналият ни църковен историк проф. Радко Поптодоров.

Книгата на проф. Радко Поптодоров, 2012 г.

При възстановяването българската държава въстаническите водачи Петър и Асен отхвърлят не само политическата, но и духовната власт на Византия. За разлика от Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1071-1072), братята Асеневци започват освободителното въстание с възобновяването на самостоятелната българска църква. Очевидно те нямат доверие на повизантийчената Охридска архиепископия ,,... на цяла България..." и не разчитат тя да короняса български цар - нещо, невъзможно и по геополитически причини.

Обикновено се приема, че през 1186 г. българите отхвърлят църковната власт на Константинополската патриаршия. От съвременника архиепископ Димитър Хоматиан научаваме, че преди въстанието Търново е в диоцеза на Охрид! Петър и Асен заставят поканените за освещаването на църквата ,,Св. Димитър» трима епископи да ръкоположат близкият до тях монах Василий за български архиепископ. Един от поканените владици е епископът на Видин, който се отмята, поради което е наказан със смърт...

Василий е съмишленик на братята Петър, Асен и Калоян, вероятно техен доверен съветник и духовен наставник. Дори да звучи парадоксално, че той оглавява църквата при петима царе - Петър, Асен, Калоян, Борил и Иван Асен. Някои изследователи се съмняват във възможността една и съща личност да е начело на църквата за толкова продължителен период. Изказвани са мнения, че Василий е починал преди 1211 г., наследен от друг архиепископ със същото име или пък от загадъчния Висарион, който обаче е търновски патриарх в средата на XIII в. Трябва да се отбележи, че не липсват случаи за заемането на най-високия пост в църковната йерархия от сравнително млади хора. Така например папа Инокентий III, пряк съвременник на Василий, е избран за римски папа на 27-годишна възраст. Такъв, както изглежда, е и случаят с избора на Василий за архиепископ.

Василий е строител на възобновената българска църква в в условията на драматични събития. Неговата ,,непоклатимост" на църковния престол би била невъзможна, ако той е бил слаба личност и марионетка в ръцете на всемогъщата царска власт. В писмо до папа Инокентий III цар Калоян нарича Василий "... велик човек на моето царство..." - не толкова обичаен трафарет, колкото израз на уважение към личността на духовния глава. Калоян е имал син, изпратен в Рим (съдбата му е неизвестна), който вероятно се е казвал Василий (другата възможност е да е носел името ,,Витлеем", което не звучи приемливо), т. е. е кръщелник на архиепископа.

Както допуска проф. Радко Поптодоров, напълно възможно е идеята за търсене на международно признание на българската държава и нейната църква от папския Рим да е на архиепископ Василий, а не на царете Петър, Асен и Калоян. В писмо до Инокентий III от 1202 г. цар Калоян заявява: "... моите блаженопочивши братя още отдавна да бяха искали да изпратят пратеници до Ваша Светост, те все пак не са могли да достигнат до вас поради многото наши неприятели..." Същото пише и самият Василий в свое писмо до папата: "... и нашите господари, императорите, и ние искахме от много години да изпратим пратеници до вас, но не можахме..."

Ще припомним, че при преговорите си с германския император Фридрих I Барбароса по време на Третия кръстоносен поход през 1189-1190 г. цар Петър иска от него ,,... короната на Гръцкото царство...", т. е. византийската корона - в духа на политическата идеология на цар Симеон Велики! В конкретния случай тази идея е свързана с отношенията между Константинопол и Рим. Петър и Асен, съответно и архиепископ Василий, изразяват готовност да признаят върховенството на Рим и старшинството на германския император. Ще припомним поведението на византийския принц Алексий (IV) Ангел при контактите му с водачите на Четвъртия кръстоносен поход през 1202-1203 г., отново с германско посредничество - претендентът за византийската корона обещава, че ромеите ще признаят духовното първенство на папата.
Василий участва активно в преговорите с Рим, въпреки че основната кореспонденция е между папа Инокентий III и цар Калоян. През 1203 г. архиепископът потегля за Рим, за да се представи лично на папата.

Византийските власти в Драч обаче му попречват да се качи на кораба, с който е трябвало да отпътува за Италия. Покрай този инцидент научаваме, че Василий е придружаван от ,,коместабъл Сергий" (тогавашния протостратор, началникът на конницата) и свита от царската гвардия.

При сключването на църковно-политическия съюз (уния) с Рим на 7 ноември 1204 г. Василий е обявен за ,,примас на България и Влахия", но цар Калоян го нарича ,,патриарх". Папата не възразява предвид римските разбирания за устройството на Христовата църква. Така или иначе, Василий е смятан от нашите предци за патриарх.

Както изглежда, не всички български владици признават унията - в папските документи са споменати митрополитите на Велики Преслав и Велбъжд (Кюстендил), както и епископите на Браничево, Видин, Ловеч, Скопие и Призрен. Българските епархии в началото на ХIII в. със сигурност са били повече, като в списъците не виждаме традиционни средища като Средец (София), Дръстър (Силистра) и др. Очевидно Василий и цар Калоян са принудени да приемат наличието на църковна опозиция. При Иван Асен II към 1232-1233 г. престарелият Василий се оттегля на Света гора - решение, продиктувано и от неговата лоялност към унията с Рим, която българският цар решава да отмени по политически причини.

Така или иначе, Василий е личност с доказани заслуги за българската църква, народ и държава. Неговата активност е очевидна и по отношение на земите в Македония, където той ръкополага български епископи, както и на север от Дунав до Карпатите. Несъмнени са и неговите заслуги за издигането на авторитета на новата политическа и духовна столица Търново с нейния сакрален пантеон - светите мощи на Иван Рилски, Михаил Воин, Иларион Мъгленски, Гаврил Лесновски, Петка Търновска, Филотея и др. Още нещо, именно при Василий е построена катедралната църква на Търновската патриаршия - храмът ,,Св. Възнесение Господне" на Царевец. Василий е бил образован човек, но за съжаление, като изключим едно кратко писмо до папа Инокентий III, други негови текстове не са запазени.

Неизвестно кога връзките с Рим, ако си позволим днешния брутален политически ,,сленг", водят до ,,изчегъртването" на Василий от списъка на българските патриарси... Редно е да признаем обаче, че първостроителят на Търновската патриаршия запазва нейната православна същност. Това е признато от тогавашни византийски богослови, както и от такъв борец за православието, какъвто е патриарх Евтимий. Както основателно посочва проф. Радко Поптодоров, именно архиепископ/патриарх Василий ,,... е истинският, реалният строител на Търновската патриаршия...", а името му трябва да заеме своето достойно място в пантеона на нашата история.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Българските "следи" на Света гора Атонска

Автор: Проф. Пламен Павлов

Българското присъствие на Света гора не започва със Зографската обител, а с ,,манастира на Желян" през ХI в.

Зографският манастир е признат за водещото българско духовно средище не само от нашите царе, но и от византийските императори

За атонските манастири са изписани хиляди страници - описания, пътеводители, научни монографии, ,,тънки" и ,,дебели" книги... Нека в навечерието на Рождество Христово припомним, макар и накратко, каква е ролята на българите за израстването на уникалната манастирска общност - водещ център на духовността и културата в православния свят в продължение на столетия.

Връзките на средновековна България и нашите предци с ,,монашеската република" по правило се свързват със Зографския манастир. Според преданието легендарната обител е създадена от трима български монаси от Охрид - Мойсей, Арон и Йоан Селина през 919 г. Документът, който очевидно е доста по-късен, е публикуван от акад. Йордан Иванов в знаменитата му книга ,,Български старини из Македония" още през 1908 г. Съвременните изследователи имат резерви към тази информация, а първите сигурни сведения за българи в ,,Зограф" датират от 1169 г. Български облик манастирът получава във времето на Второто българско царство, както е и през следващите столетия и днес. Зографският манастир е признат за водещото българско духовно средище не само от нашите царе, но и от византийските императори, а и от османските султани. Манастирът получава щедри дарения и привилегии от царете Иван Асен II (1217-1241), Калиман I Асен (1241-1246), Иван Александър (1331-1371) и други наши владетели. Такива жестове правят и някои византийски императори - например Андроник III Палеолог по молба на своя зет цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330). Верността към православието от страна на българското братство обаче му носи не само подкрепа, но и тежки изпитания - през 1275 г. западни наемници на византийска служба, изпратени от император Михаил VIII Палеолог, нападат светата обител. Жертва стават двадесет и шестте зографски мъченици, в чиято чест е издигнат паметник в двора на манастира.

Във вековете на османското господство най-щедрият дарител на българския манастир е молдавският господар Стефан Велики (1457-1504). Това съвсем не е случайно - наред с традиционно силното българско влияние във Влахия и Молдова, по същото време молдавски митрополит е българинът Теоктист. Подкрепата за манастира е продължена и от други владетели на Молдова, а метоси на ,,Зограф" в княжеството стават манастирите ,,Киприяна" и ,,Добровец". Българската обител получава помощи и от владетелите на Влахия, които на свой ред следват примера на българските царе.



Зографският манастир е най-големият ,,външен" център на средновековната българска духовност, богословска мисъл, книжовност, изкуство и култура. Негови монаси са повечето от българските патриарси, вкл. Евтимий Търновски. Макар да са братя на други манастири, в ,,Зограф" за дълги периоди от време пребивават Ефрем, по-късно патриарх на Сърбия, Киприан, митрополит на Москва и "... цяла Русия..." и много други. Именно в най-значимия български манастир на Света гора Атонска през 1762 г. завършва своята знаменита история св. Паисий Хилендарски (въпреки че самият той е брат на Хилендарския манастир), а нейният оригинал е една от неговите най-известни светини. Прочути за времето си зографски монаси са Козма Зографски, Пимен Зографски, Натанаил Охридски, Партений Зографски, Мелетий Софийски...

Както беше показано от проф. Кирил Павликянов, българското присъствие на Света гора (Атон) обаче не започва със Зографския манастир ,,Св. Георги", а с ,,манастира на Желян", споменат в документи от ХI в. Кой обаче е тайнственият Желян, защо е останал в историческата памет не с монашеско, а със светско име, остава неизвестно. През Средновековието на Атон са съществували и други български обители, скитове и килии, а български монаси пребивават, ръководят и дори създават други обители - обстоятелство, което често е забравяно, а нерядко и съзнателно премълчавано...

Известният Хилендарски манастир ,,Света Богородица", смятан традиционно за сръбски (подновен е в края на ХII в. от сръбския владетел Стефан Неман и неговият син Сава, националният светец на западната ни съседка), в продължение на векове е обитаван и от български монаси. Това се дължи на конкретни причини, на първо място, защото до 1219 г. сърбите нямат собствена църква, а земите им са в състава на Охридската архиепископия ,,... на цяла България..." През втората половина на XIV в., после и от средата на ХVI в. в диоцеза на Печката патриаршия, по дефиниция ,,... на сърби и българи...", попадат българските епархии на Ниш, Скопие, Кюстендил и Самоков. През ХIII-ХV в. в ,,Хилендар" пребивават прочути за своето време българи - роденият в ,,Търновската страна" бъдещ сръбски патриарх Ефрем, неговият съименник химнописецът Ефрем, книжовникът Герасим Българина и др. Нещо повече, през ХVIII - ХIХ в. българите се превръщат в доминиращ народностен елемент в манастира, а всички негови игумени са българи. Не е случайно, че именно в тази тогава българска обител служи и твори Паисий Хилендарски, емблематичният родоначалник на българското национално Възраждане. Неговия брат Лаврентий е игумен на манастира. С ,,Хилендар" са свързани нашите национални водачи Неофит Хилендарец Бозвели, Иларион Макариополски, бъдещият екзарх Антим I, и много други. В крайна сметка, дякон Игнатий, каквото е монашеското име на Апостола на свободата Васил Левски, е член на Хилендарското монашеско братство. Манастирът е български до 1896 г., когато по-голямата част от българските монаси са принудени да напуснат ,,сръбския" манастир и да се установят в Зографския. За съжаление, политиката се оказва по-силна от вярата...

В Хилендарската обител се пазят много български паметници и светини: Евангелието на цар Георги II Тертер (1321-1323), Витошкото евангелие (1469 г.) и други старобългарски ръкописи. Запазена е и килията на отец Паисий, а преустройството на централния храм и строителството на северното крило на манастира са дело на големия български архитект Павел Йоанович от с. Кримин, Костурско, който работи дълги година на Атон. Впрочем, църквите в манастирите ,,Есфигмен", Великата Лавра, ,,Ксенофонт" и ,,Св. Павел" са строени или основно преустроени също от този знаменит за времето си български ,,архитектон" и ,,първомайскор". Както е известно, негово дело е и днешният храм на Рилския манастир.

Във Великата Лавра ,,Св. Атанасий", най-старият и най-голям атонски манастир, неведнъж пребивават монаси българи. Така този манастир, в който винаги са доминирали гръцките им събратя, все пак е и... българско място! През ХIV в. него живее работи великият композитор и реформатор на православната музика св. Йоан Кукузел (българин от района на Драч/Дуръс, дн. Албания). В средата на XIV в. във Великата Лавра съществува цяла книжовна и преводаческа школа, чийто основоположник е ,,старецът" Йоан (различен от Йоан Кукузел!), а негови последователи и ученици са Йосиф, Методий, Закхей, Гаврил... Когато през шестдесетте години на столетието Евтимий живее в тази обител, той възприема опита на ,,стареца" Йоан и неговите ученици - основа за проведената от Евтимий, вече като български патриарх, мащабна езикова реформа.

В манастира ,,Филотей" през ХIV в. е имало много български монаси, а един от най-известните му игумени е св. Теодосий, българин от Костурско, който през 1370-1388 г. е ръкоположен от Константинополската патриаршия за митрополит на Трапезунската империя в Мала Азия. Манастирът ,,Дионисиат" (,,Св. Йоан Предтеча") е основан през 1374 г.. в от българина св. Дионисий Костурски, брат на споменатия митрополит Теодосий. Манастирът ,,Св. Пантелеймон", който от векове е руското средище на Атон, е възстановен в средата на ХIV в. от известния книжовник Исай Серски. Константинополският ,,вселенски" патриарх Йосиф II (1416-1439), син на цар Иван Шишман, е бил монах в манастира ,,Алипу". Както бе показано от Д. Болутов в неговата книга ,,Български исторически паметници на Атон" (1961 г.), български ,,следи" и ,,загадки" присъстват в почти всички атонски манастири, но най-интересните от тях изискват специално внимание.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

70 години от възстановяването на Българската патриаршия

На 10 май 1953 г. след повече от 550 години прекъсване е възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква. След превземането на Търново от турците и последвалото заточение на Патриарх Евтимий през 1393 г., българските епархии са подчинени на Цариградската патриаршия. През 1870 г. независимостта на Българската църква е възстановена, но с ранга на екзархия. Три години по-късно Вселенската патриаршия обявява Екзархията за схизматична, което се явява една от основните пречки за въздигането ѝ в патриаршия. След като схизмата е вдигната през 1945 г., се открива пътят за възстановяването на Българската патриаршия. Това става на 10 май 1953 г. на Третия църковно-народен събор, който избира за пръв български патриарх в новата ни история Пловдивския митрополит Кирил, известен с ролята си за спасяването на българските евреи през Втората световна война.

[Hatshepsut]

108 години от смъртта на българския екзарх Йосиф I


екзарх Йосиф I

На днешната дата се навършват 108 години от края на земния път на българският екзарх Йосиф I.

Светското му име е Лазар Йовчев. Роден на 5 май 1840 г. в Калофер, той е сред учениците на даскал Ботьо Петков. С помощта на състоятелни калоферци учи във Френския колеж (Цариград), а след това завършва Литературния и Юридическия факултет на Сорбоната в Париж.

През 1872 г. Лазар Йовчев се завръща в Цариград, където се занимава публицистика и преводаческа дейност. Избран е в ръководството на Македонската българска дружина, а после и за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без да има духовно образование, новоръкоположеният монах Йосиф за по-малко от 3 месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство.

През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, благодарение не само на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава.

В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал 1 година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война (1877-1878). На 24 април 1877 г. младият Ловчански митрополит Йосиф е избран и провъзгласен за екзарх .

Заставайки начело на българската църква е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт.

Открива Българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина.

Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов, е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното си здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква.

Екзарх Йосиф умира през 1915 г. Погребан в южната открита галерия на църквата ,,Света Неделя" в София, в близост до страничната олтарна врата.

Завещава цялото си лично имущество и състояние - суми на влогове в банки в България,Великобритания, Австро-Унгария и Русия, ценни книжа от български държавни заеми и облигации от заеми на градските управи на Киев, Харков и Херсон, за народополезни цели.

Завещанието е от 6 май 1915. Със средствата от наследството на екзарх Йосиф са създадени 3 дарителски фонда, но днес следите им се губят и най-вероятно са откраднати по времето на комунизма в СССР.

https://faktor.bg/bg/articles/108-godini-ot-smartta-na-parviya-balgarski-ekzarh

[Hatshepsut]

Посоченият по-горе списък на търновските патриарси отдавна не е актуален. За съжаление, на сайта на БПЦ още си стои стария списък.

Предстоятели на Българската православна църква

Архиепископи от 870 до 919г.

Йосиф  870-877
Георги  877-893
Йоан  893-917
Григорий 910-917
Леонтий  917-919 (от 919г. - патриарх)

Патриарси от 919 до 1018г.

Леонтий 919-927
Димитрий 927-930
Сергий 930-940
Григорий 940-944
Дамян 944-972
Герман 972-990
Николай 991-1000
Филип 1000-1015
Давид 1015-1018

Български архиепископи от 1186 до 1235г.

Василий I  1186-1232
Йоаким I  1232-1235 (от 1235г. - патриарх)

Български патриарси от 1235 до 1394г.

Йоаким I  1235-1246
Висарион  1246
Василий II  1246-1254
Василий III  1254-1263
Йоаким II  1263-1272
Игнатий  1272-1277
Макарий  1277-1284
Йоаким III  1284-1300
Доротей  1300-1315
Роман  1315-1325
Теодосий I  1325-1337
Йоаникий I  1337-1340
Симеон  1341-1348
Теодосий II  1348-1363
Йоаникий II  1363-1375
Евтимий  1375-1394

Екзарси 1872-1948

Иларион 1872
Антим I  1872-1877
Йосиф I  1877-1915
Стефан I  1945-1948

Патриарси след 1953г.

Кирил  1953-1971
Максим  1971-2012
Неофит  2013-2024
Даниил  2024-

https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_patriarchs_of_the_Bulgarian_Orthodox_Church

[Hatshepsut]

Инсигнии на патриаршеското достойнство

За разлика от останалите митрополити от Светия Синод на БПЦ, които носят две отличия - енголпие и нагръден кръст, Българският патриарх, носи на гърдите си три отличия за патриаршеското си достойнство – св. Кръст и два енголпиона - с Христос Вседържител и с Пресвета Богородица.

Всеки вярващ, когато застане в църква пред светия олтар, вижда на иконостасната стена от едната страна образа на Господ Иисус Христос, от другата – на Пресвета Богородица, а над Царските двери – спасителното Разпятие.

Като предстоятел на Поместна православна църква патриархът е този, който постоянно предстои пред Бога за поверения му народ. Затова и само църковните предстоятели носят три отличия – две енголпия и нагръден кръст.

Веднага след проведения избор новоизбраният ни Патриарх, като архиерей, сам си слага енголпието с образа на Христос и св. Кръст, но в момента на Патриаршеската интронизацията тържествено му се слага третото отличие - енголпието с лика на Пресвета Богородица (панагия).

Предстоятелят носи трите инсигнии заедно само когато възглавява богослужебно  чинопоследование. Извън литургичните богослужби е само с едно от тях.

Енголпията за интронизацията на Негово Светейшество новоизбраният патриарх на БПЦ-БП ще са същите, които са връчени на Българският патриарх Максим -  04 юли 1971 г. - вторият ни патриарх след възстановяването на Българската патриаршия 1953 г.

Зелената патриаршеска мантия

Тя символизира всичко, което и една архиерейска мантия: източващите от архиерея, като отобраз Христов, едемските реки Тигър и Ефрат в Рая, които символно са извезани по гърба на мантията и др. Като пастирско наметало тя напомня, че ролята на архиерея е да води паството си към Царството Божие.

Защо е зелена? За да се отличава от червените мантии на Константинополските патриарси подарявани им от Византийските императори. Зелени са били мантиите и на Преславсите ни предстоятели, традицията се е съхранила и при преместването на престола в Дръстър, Сердика, Преспа и Охрид.

В зелен цвят на мантията си е бил българският Охридски архиепископ, за когото е известно още, че се е и подписвал със зелено мастило, в отличие от Вселенския патриарх, който се подписва с червено мастило.

Българската зелена патриаршеска мантия е символ на автокефалния статут на Българската църква. А влиянието на БПЦ сред славяните е оказало такава роля, че предстоятелите на всички славяноезични църкви носят зелени мантии – Сръбска, Руска, Полска и Чешка църкви, вкл. и Грузинската. Така зеленото става символ на патриаршеското достойнство в слявяноезичните църкви.

В деня на Интронизацията, новоизбраният български патриарх ще бъде и със зелен епатрихил и омофор, специално ушити за тържественото събитие.

Бялата епанокалимавка

Тя символизира не само духовната чистота на личността, а най-вече чистотата на православната вяра и нейната непорочност, за които предстоятелят трябва да съблюдава и които да провокират у него стремеж към лична чистота и благочестие на повереното му паство.

Традицията на бялото покривало на главата идва от исихазма. Според преданието на Църквата, такова бяло було е подарено на св. Патриарх Евтимий Търновски при ръкоположението му от Константинополския патриарх св. Калист в Константинополската "Св. София".

Бялата епанокалимавка става традиционна сред славяноезичните църкви.

При българските предстоятели от ново време, тя е въведена от блаженейшия екзарх Стефан.

Патриаршеският жезъл

Патриаршеският жезъл не е различен от епископския. Молитвата при връчването му е идентична с тази при епископската хиротония и напомня за разцъфтелия се жезъл на Аарон, който се е съхранявал в Ковчега на завета.

Жезълът, който ще бъде връчен на новоизбрания Български патриарх е жезълът на Българския патриарх Кирил, първият след възстановяването на Българската патриаршия 1953г.



Инсигнии на патриаршеското достойнство

https://bg-patriarshia.bg/news/insignii-na-patriarsheskoto-dostoynstvo