• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 May 2021, 06:56:34

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12800 Posts

Шишман
5000 Posts

Panzerfaust
805 Posts

Лина
716 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 21251
  • Total Topics: 1334
  • Online Today: 73
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 53
Total: 54

Гео Милев

Started by Hatshepsut, 27 August 2020, 08:08:27

Previous topic - Next topic

0 Members and 2 Guests are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] поезия

Hatshepsut

27 August 2020, 08:08:27 Last Edit: 14 October 2020, 07:47:25 by Hatshepsut
Гео Милев – историята на поетa, чието творчество сложи край на живота му


През 20-те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Именно в едно такова време твори видният поет Гео Милев. Време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции.

През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 година в Радне махле (днешния град Раднево). Негов баща е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 2 години той и семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911 година. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Атанаси Фет и други.

След като завършва старозагорската гимназия през 1911 година, Гео Милев се премества в София, където записва в Софийски университет ,,Св. Климент Охридски" специалността романска филология. Учи я само една година, до 1912 година, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел – най-видният представител на немския литературен символизъм. По време на престоя си там, през 1913 година, Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на вестник ,,Листопад". Във вестника се появяват и първите му публикации – ,,Литературно – художествени писма от Германия". Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През юли 1914 година Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван от полицията в Хамбург. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по-късно той е освободен от затвора. Гео Милев отива в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915 година се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915-1916 година Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.


Актрисата Мила Керанова – съпруга на Гео Милев

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34-ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 година неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 година Гео Милев заминава заедно с бъдещата си съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година.

Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най-много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри.

Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания ,,Ди Акцион" и ,,Дер Щурм".

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание ,,Везни". То излиза три години – от 1919 до 1922 година. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите ,,активистки" възгледи:

,,Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека... Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог."

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – ,,Жестокият пръстен" от 1920 година и ,,Иконите спят" от 1922 година. ,,Жестокият пръстен" е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чиито фокус е нейната ,,нестройност" – според критиците пътищата ѝ са ,,непостоянни, мълниеносни", образите – ,,недотворени, недовъобразени", скрепени в ,,разнебитения стих и истеричните препинателни знаци". Стихосбирката – ,,в пълния смисъл на думата нова", според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не ,,нов трепет", а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга ,,Мисъл" и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува.

Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912 година довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923 година авторът преживява ужаса на Септемврийското въстание. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка въстанието е удавено в кръв. След потушаването му, част от правителствените войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по-скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на вестник ,,Везни", през януари 1924 година започва да излиза списание ,,Пламък". В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов ,,Грозни прози", към тях се включва и поемата ,,Ад". В това издание излиза и емблематичната му поема – ,,Септември", посветена на събитията от 1923 година. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в които е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата ,,Септември" Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно-емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление.

Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези ,,кални, гладни, измършавели" от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. ,,Септември" е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като ,,отприщено стадо слепи животни", което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по-добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.


На 23 януари 1925 година срещу поета започна углавно дело 249 по Закона за защита на държавата заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за ,,малка справка" от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиянци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 година, доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 година родната къща на поета в Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30-годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева.

Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.

https://bulgarianhistory.org/geo-milev-tvorchestvo-i-jivot/

Hatshepsut

Гео Милев, който бе присвоен от комунистите


Един от най-големите български поетични гении е роден на 15 януари 1895г., преди 125 години. Гео Милев влиза в литературата ни като носител на ново течение и остава в нея едновременно възхваляван и отричан във всички времена.

Поетът твори в труден исторически период. Първата световна война преобръща света, разтърсва го из основи. Променя се всичко – социалната, емоционалната, политическата и икономическата среда. Гео Милев, синът на журналист, класическият филолог и философ, учил в Германия, отразява тази промяна, внася я у нас заедно с цяло ново течение на модернизма. Той е първият български поет-експресионист и остава ненадминат в това.

Войната оставя белег и върху самия него – по време на битка край Дойран загубва дясното си око. Лечението е трудно, дълго и неуспешно, но заради него Гео Милев попада в Берлин, където открива експресионизма. Веднага след връщането си от немската столица, той започва да издава списание ,,Везни", в което намират място точно модернистите – символисти и експресионисти. В един от броевете му се появява творческото и човешкото верую на поета:

,,Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека... Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог".

Това сякаш обяснява всичко в поезията на Гео Милев. По онова време тя е приемана за груба, недодялана, твърде далеч от нежната мелодичност на символистите. Обществото не е готово за нея, за ярката сила на ударния ритъм, за боравенето с думи, които дотогава не са били част от поетичния арсенал. Това е нестройна поезия, неопитомена, и затова – според мнозина – опасна.

Някак трайно е заседнало в представата на съвременниците ни убеждението, че Гео Милев е симпатизирал на комунизма. Вероятно защото социалистическата държава си присвои духа на творчеството му, промени го в своя угода. Гео Милев, пресъздал в поемата си ,,Септември" една от най-страшните колизии на своето време, не е комунист, а хуманист. Той осъзнава конфликта между хората и властта на друго ниво, не политическо, не идеологическо. За него това е сблъсък на титанични сили, които нямат допирни точки извън насилието и принудата. Очертава границите на доброто и злото в социален аспект, а яростта му е подхранвана от видимите обществени несправедливости. Това не е идеология, това е дълбока човещина.

И подобно на много други поети и писатели, чийто гений е посветен на хората, а не е в угода на силните на деня, Гео Милев заплаща с живота си.

Можел е да се спаси. Можел е да приеме сравнително леката присъда от 1 година затвор, 20 хиляди лева глоба и лишаване от граждански права за 2 години. Но това е означавало да приеме несправедливостта и да застане срещу съвестта си. Решението му да се бори със системата подписва смъртната му присъда.

Бил е едва на 30 години, когато ,,изчезва безследно". Тялото му е открито едва през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по стъкленото око.

Смъртта му обаче е само физическа саморазправа с непокорен дух. Затова дори днес, век по-късно, в учебниците все още гърмят онези гневни, силни, поразяващи стихове:

,,По небесните мостове
високи без край
с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.
Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
– Без бог! без господар!
Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!"

Из поемата ,,Септември"

https://www.ploshtadslaveikov.com/geo-milev-kojto-be-prisvoen-ot-komunistite/

Hatshepsut

Дневник

Сега е твърде късно. Сбогом.
(Защото много те обичам!)
Но няма в страст да те обкича.
(Аз избледнял съм. Твърде много.)
Сега е вече късно. Всичко.
Денят. Нощта. И аз. И ти.
И закъснялата усмивка,
разляна в скръб из вазите
на твоя взор...

                  Безплодна вечер!
Сърцето ми не чака тайна.
(Аз или тази бледна вечер -
но бледнината е безкрайна!)
Разбирам. Зная. Няма тайна.
Сега е твърде късно вече.

Лина

Айде сега, присвоили си го били баш им е симпатизирал. Все пак всеки човек има право на убеждения.
Съвсем обаче не е сигурно дали, ако беше жив и след 1944г. щеше да им симпатизира!!

Срам не срам, аз си признавам че ,,Септември" на Гео Милев го чета точно сега за първи път цялото стихотворение. /То в училище си правих домашните въз основа не рецензии и най - важните цитати в тях, няма да чета всичко я./

Четейки това обаче се убеждавам за н-ти път, че трябва да преминем като американците на двупартийна система само с демократи и републиканци. Тези идеи на комунизма що мозъци са удавили – не е истина, ами погледнете това са 100 години, сто години хората се караме и се занимаваме  с откровени простотии. Защо бе?


Лина


Само да не беше писал  ,,Септември" като възхвална ода за смъртта на около 650 човека /станали са толкова от 1924-1926г./, които според съвременните разбираните могат да бъдат определени само като терористи. Таланта си е талант, личността е друго нещо. Тя и Секирата има талант, едно нейно стихотворение за дъщеря й е толкова добро, че дори съм си го запазила.
Както казват ,,никой не е пророк е собствената си страна" и Гео Милев не е станал такъв, защото не е могъл да погледне събитията от друг ъгъл. Така че, ,,Земята ще бъде рай – ще бъде", може би.
 
За мен  най – голямата изненада бяха стихотворенията му за деца.  :bravo:
Направо са златна мина и с подходящ картинен материал могат да се направят страхотни дидактични материали от тях.
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6341&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6329&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6330&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6331&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6333&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6337&Level=2
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=142&WorkID=6340&Level=2
и други

Hatshepsut

О дъжд, о дъжд обилен и печален...


О дъжд, о дъжд обилен и печален
- по тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска - ти танцуваш безсмисления танец на скръбта.

О веселост маскирана! Ти с веселост маскирана печал!
О весел плач! И танец под разхълцани цимбали!
И вечер, зачната сред мрак, но с буйнобял
дъжд озарена. Дъжд! О клоун в погребални карнавали!

И ти летиш - лъчи и смях, - и ти си бял, безумен,
по тротоарите танцуваща вода!
Вечерен дъжд, понесен в танец шумен
над катафалка черен на града.

Panzerfaust

Мъртвешки зелена, сломена лежи...

Мъртвешки зелена, сломена лежи
луната над белия праг.
Записан е твоят мъчителен призрачен знак -
и в лунния лед над прага той лежи:
смел образ, огледан през злоба и мрак.
- Луната студена лежи.
Есенните гробища зеят -
о слепи прозорци и мъртви врати:
есенните гробища зеят -
удавници древни и бледни деди,
обкичени с огън и смърт, и звезди.
- Есенните гробища зеят.
В миг ножът света обкръжи -
и блесна нечакан в далечни очи.
В миг писък на нож тъмний сън обкръжи -
среднощният вятър го с писък отниса:
и кървава длан под безцветни лъчи
зловещо над белия зид се изписа.

- Луната студена лежи.

Hatshepsut

ИКОНИТЕ  СПЯТ
Змей
                          Мене ме, майко, змей люби...
Остави ме!
- Змей Огнен е моят любовник!
Посред пламък и вихри гръмовни
- змейове с бели жребци,
в златни каляски змеици -
с развени
далече
крила
всяка вечер
той идва при мене.
Ела!
Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро в морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на свойте целувки -
грабни ме оттук ти,
    отлети,
  отнеси ме
- далече, далече, далече -
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища,
в свойто царство без име
- о сън! о чудовище! -
дето няма ни ден, ни година, ни утро, ни вечер:
                    Там!

                    О знам:
                    Ти си Той!
Не отхвърляй едничката моя молба,
изпълни ми едничкото искане -
          ах. . . стой! -
Подир знойна и страшна борба,
в безсъзнание, няма да знам  -
      и ще чезна - аз гола -

в скверната сладост на твойто притискане
      - не, не, не! -
      Аз падам надолу
    - с мене ти -
        летим
през огън и дим, и звезди,
  зелени въртипи змии,
    настръхнали копия,
- по невидими стръмни пътеки -
        трясък и прах,
        кисък и звън;
не, не, не! -
Ах!
  - Пробуда:
            камбаненият звън.
  В зората на местност безлюдна
  оплаквам връх своите меки
              колене

чудовищния труп на моя сън.

СТОН
                        Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем. . .
Печални пътеки пред мене разтваря

студената зимна гора,
дълбоко зад черните клони догаря
ранна - (рана) - зора.
Светът ме възвежда през страшни места,
аз тръпна димяща в безлюдни блата
- о гора моя черна сестра!
  твоите черни листа
плачат сълзите ми - бавно - и горко повтарят
моята жалба и вопъл, и зов:
    Ах - де е той!
(Там - може би зове ме гробът на мойта горестна любов.)


Ден и нощ
без покой
аз го диря навред
и отивам напред
през света,
с раздрани нозе и без мощ
- душата дълбоко в нощта -
  ден и нощ
  без покой,
  години безчет!
      и безброй:
      Де е той?
(И надава студен, съкрушителен вой
  зимният вятър
- Вкаменено ридание -
и в мрака на скръб без страдание
    изчезва далечна земята.)

- О гора моя черна сестра! -


Слънцето в пещери слепи убива го:
в страшни нощи без лъч и звезда

той възкръсва и гази в кръвта
на кръстопътища сплетени в ниски поля.
Моята болка настига го
- призрак без плът.
Червен от убийство и черен от мъртва мъгла
той влиза в съня ми

(иконите спят)

- страшен и чужд - преди да се съмне


(иконите спят)
и хвърля пред мойте нозе
кървави ризи и черни глави


(иконите спят)
Вече нямам очи - вече нямам лице
- о гора моя черна сестра!
и пътя пред мене се вий
и горчиво витло под мъртвешка зора.

КРЪСТ

Откога си се, моме, покалугерила. . .
Като утеха лишна само
- сред трезвена планинска шир -
обсажда черен манастир
днес хубостта ти с кръст и камък. . .

("Безимен камък в мъртва шир.")


Оплакват вечерни камбани
на твойта младост мъртвий сън;
кого зове - зов: жаден звън -
във твойта гръд от страст наляна. . .


("Последен без пробуда сън.")


Но ти под расото си гола
- и вътре в тебе зноен пръст
те тласка към любов - накръст
вселената с копнеж пробола. . .


("Над мене шепа черна пръст.")


ГРОБ

. . . там грубо ке си направам,
името ке си напишам
и мойте тежки тегоби!
Залязвам аз в зеления твой поглед -
така без страст и злобно избледнял,
усмивката ти е за мене строг лед
и всяка ласка - тягостен метал;
вода от пепел пия в глътки топли -
без вопли, без покруса, без печал:
о, час за горко бягство ме заклина
далеч към камък, лишей и пустиня.

Там моя гроб ме чака в мрак потаен
- ни плачуща върба, ни кипарис -
и в плочата надгробна ще вдълбая
сам свойто име: горка летопис
на любовта ми. . .

Сляп виси безкрая.
Мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец - сетня четвъртина -
сред камък, лишей, кости и пустиня.

МАРШ


Другари, вдигнете челата
високо и гордо напред.
Туптят във гърди ни сърцата -
гърди от желязо и мед.


Напред, напред.
нашата кръв -
жар и звезди!
Напред и в борбата
всякога пръв -
всякога пръв и безстрашен бъди!


В нас блика стремителна радост,
в гърди ни светкавичен плам!
Целта ни е сила и младост
и първи ще стигнем ний там!


Напред, напред
нашата кръв -
жар и звезди!
Напред и в борбата
всякога пръв -
всякога пръв и безстрашен бъди!


Гео Милев - Автопортрет