• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Guest. Please login or sign up.

14 April 2021, 19:08:17

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
12626 Posts

Шишман
4788 Posts

Panzerfaust
778 Posts

Лина
700 Posts

sekirata
263 Posts

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 20765
  • Total Topics: 1328
  • Online Today: 126
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 27
Total: 27

avatar_Hatshepsut

Иван Вазов

Started by Hatshepsut, 02 August 2018, 13:50:22

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Затуй ли бе това?

Грамади разкървавени тела,
паднали в бран за братската свобода,
велики, чудни вършени дела
в борби ужасни с враг, стихий, природа;

при Одрин, Лозенград, Люлебургас
безчет борци прострени по полята,
а други - жертви на мор ил на мраз,
ил на Чаталджа гниющи в блатата;

в Родопите, при снежний Булаир,
при кървава Арда и Марица -
на смърт ноумолима грозен пир
от нашата до морската граница -

затуй ли тия жертви, боже мой,
се дадоха, та днес да чуйм ония,
зарад които мря народ-герой,
запъшкали под нова тирания?

Затуй ли наште храбри синове
жънаха лаври и посяха с гроби
тракийските поля и снегове,
та робите да видим и днес роби?

Да видим всичко скъпо тяхно в кал
погазено, език и род ругани,
души им изнасилвани без жал,
снагите - цели в синила и рани?

Да видим българинът да не смей
в най-българския край българин да бъде,
и името, с което се гордей,
кат срам и престъпленье да се съди!

Българио, затуй ли ти дава
тез хекатомби от юнашки сили,
затуй ли ти геройски пролива
най-пламенната кръв из свойте жили?

Затуй ли бе, затуй ли бе това?

Април, 1913 г.

Hatshepsut

Хубавица

За таз тайна хубавица
рекох да попея,
нимфа ли е ил девица,
да реша не смея.

Тя е красна, тя заслужи
света да я знае,
от вси моми, от вси ружи
по-прелестна тя е.

Кой я срещне, шъпне тамо:
хубава си, момне;
кой я види веднъж само,
винаги я помни.

Нейний поглед пуща пламен
и гори сърцето,
скромността ѝ грей като камен
безцен на лицето.

Всите сърца тя вълнува
и добри, и груби,
никой ней се не любува:
трябва да я люби.

Като роза е засмяна
през майска вечеря.
Има снага кат Диана,
гърди кат Венера.

Вий напразно ще се майте,
русенски девици,
за кого са да узнайте
моите песници.

Не търсете; таз напета
не е между вази,
в ваший бал и соарета
нивга тя не влази.

В други места глухи, скрити
тя цъфти нечута,
като люляка в скалите,
що пътник не бута.

Аз я видях, кат се скитах
там край бреговете,
тя коя бе, не попитах
и вий не търсете.

Доста е да знайм, че тя е
българка и красна
и сега за таз мома е
мойта песен ясна.

Hatshepsut

Битоля

Пак ще те вземем, о Битоля скъпа,
наша ти беше, и пак ще да бидеш!
Скоро пак знамето наше ще видиш,
Черна не за̀лудо кръв я окъпа.

Няма да станеш на вълци котило!
Няма духът Самуилов да плаче!
Новото иго по-мъчно се влачи:
да щем за тебе и драго, и мило.

Бурно сърце ни за тебе днес бие,
Битоля родна, и кръв го облива,
то се от мъка болезнено свива:
чакай ни, Битоля, идеме ние!

7 януари 1917 г.

Hatshepsut

114 години от смъртта на Дамян Груев...

Дамяну Груеву

О Македонио, страдалнице разпята,
о Македонио, земя покрита с кръв,
о Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.

О Македонио, о героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;

и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин - брат жесток, по тях гробове сей.

Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!

О хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...

И ето нов пак гроб! И той, и той загина -
юнакът Груев там в неравната борба -
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там - о траур за народа! -
в гореща кръв облян, заринат под снега.

Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик - плът тленна само мре -
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.

И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.

Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!

Иван Вазов
София, 2 януари 1907г.

Hatshepsut

На руските воини

О руси, о братя славянски,
Защо сте вий тука? Защо сте
Дошле на полята балкански
Немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
Да срещнем со сълзи и с китки...
Но идете вий настървени,
На грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
И тоз път сърдечно, горещо,
Но взорът ви свети зловещо...
Как ръце сега да разгърнем?

Дошле сте да браните, клети,
На хищник грабежа хайдушки,
Та вместо любов и привети
Вий срещате нашите пушки.

О руси! Аз друг път ви славях
За подвиг велик и чудесен,
Високо ви ликът поставях
Във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
Развяхте за благо човешко –
Строшихте ни игото тежко,
А днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
Обича ви още народа);
Но любим и свойта свобода,
Стократно по любим я ния.

За тоз кумир ния се бием
И с чужд и със близък упорно
И нема ний врат да превием
Пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
Свобода и вам, и за нея,
Кат нас да живейте и мрете!

Иван Вазов, 1916

Hatshepsut

Тя

Жена, вълшебница, богиня.
На блянове и чувства нежни
жив извор, бистър и кристален,
на мойте бдения образ гален,
на дни ми в мрака безнадеждни
луч светъл, идеален.

Жена, вълшебница, богиня.
Жена любима в пищна младост,
мил ангел пратен от небето,
за мен мъчение и радост,
дошъл да ми налей сърцето
със трепети и сладост.

Жена, вълшебница, богиня.
Сърце - злато, душа - загадка,
ту муза нежна, ту сирена,
безцен пахар с отрова сладка,
на моята душа пленена
тъмница и вселена.

Hatshepsut

Към природата

Поклон на теб, природо, създанье необятно
на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,
на твойта вечна младост и вечна красота,
на всичко, що е в тебе божествено и тайно,
невидимо, кат бога, велико и безкрайно
    и равно с вечността;

на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,
що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —
от дъха на зефира до буйний аквилон,
от бялото кокиче — дете на снеговете,
до бора исполински — връстник на вековете —
    поклон, сега поклон!

В часа, когато пролет с диха си те съгрява —
с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;
в часа, когато - светла — личиш на божество,
кат странник някой скитен, кого шумът довлече,
аз ида с възхищенье да гледам отдалече
    на твойто тържество;

да гледам и да гълтам въздуха, светлината,
разляни в твойте доли, в горите, в небесата,
и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,
и моя глас внезапно на устни ми замира,
и мойто сърце става на някаква си лира
    готова да звучи.

И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш
и с блясъка си чудни очите заслепяваш!
Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,
дъбравите със химни, въздухът с аромати,
де ляствичките стрелят песните си фъркати
    и пеещи крилца.
 
Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,
размесени със рози, със здравец и кокиче,
кат млада годеница, що готвят за венец,
и твойто девство чисто се вечно подновява,
и твоят празник брачен без край се продължава —
    и няма той конец.

И сводът син, прозрачний е твойто було бело
и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,
във облаците леки са твоите мечти,
въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,
в росицата кристална са твоите подирни
    девически сълзи.

Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна
пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,
и никой твойто було небесно не сбърчи,
и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,
и бурите всемирни една лъча не зеха
    от твоите лъчи.

И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,
една седина, бръчка не са ти йоще дали,
нито листце свалиха от красний ти венец,
и ти си пак тъй нова и свежа и богата,
като че вчера йоще излезе из ръката
    на вечния творец.

И само человекът — създание разбито,
препълнено със грижи, от страстите надвито,
час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,
да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —
участие да земе в нетленната ти радост
    и празничния хор.

Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —
във тебе да живее, от теб да е разлъчен?
В свобода да е пуснат, а в робство да копней?
Възтокът и зората му нищо не обаждат,
кога цветята никнат и песните се раждат,
    той чезне и немей.

Защо той — бог и червяк — дете на суетата,
един в света не може да люби красотата,
пространството безкрайно, хармоньята, мирът?
И с умилени очи, с душа и сърце мирни:
Благодаря! да каже на хаоса ефирни,
    де мирове трептят?
 
Защо ръждата тленна от теб да предпочита —
и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита
с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?
И звънът на среброто или на железата —
от твойта песен чудна разляна в небесата:
    Защо? Защо? Защо?

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,
на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:
и ти сама си даже загадка зарад нас!
На нашите съмненья и лутане несвясно
ти отговаряш само с едно величие ясно,
    кат някой сфинкс без глас!

И нашите страданья, и радости, и вопли
мира ти не смущават и туй що нази чопли,
вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;
ти само се любуваш на хубостта си вечна
и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,
    невидим годеник!

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,
и пак така увяхнал — аз скоро ще замина
кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!
И сред шума, песните — подобно вековете —
безследно ще изчезна, без някой да ме сети
    в туй вечно тържество!

 Пловдив, 14 март 1882