Kървавата гърцизация на Егейска Македония

[Hatshepsut]

Терор над българите в Гърция

Гръцки ''Ку-клукс-клан'' тероризира българите в Егейска Македония
Българите в Егейска Македония са повече мит, отколкото реалност вече цели 80 години. След като България губи втората балканска война, почти 1 000 000 българи остават да живеят в новите гръцки предели. До 1923 г. Гърция официално признава наличието на българско малцинство на своя територия, но тази позиция се променя след сключването на поредица от изселнически спогодби между нея и България, по силата на които от днешна Северна Гърция се изселват почти 500 000 наши сънародници. За гръцкото правителство българското малцинство престава да съществува, но българското етническо присъствие остава.

Миналата година се роди идея да се отиде в Егейска Македония, за да се снима филм за българите там. Предполагайки, че няма да се получи официално разрешение от гръцките власти, които не признават наличието на българско малцинство, ние направихме филма, снимайки без разрешение. Това стана тази година, в края на лятото. В един момент можеше да се окаже доста неприятно, защото, ако гръцките власти бяха разбрали, снимачният екип щеше да има сериозни проблеми.

Още преминавайки границата при Свиленград и после през почти цяла Северна Гърция видяхме, че можем да се разберем на български език с много хора, които го разбират и говорят, дори и да не им е майчин език. Те са израснали в българска етническа среда, която ги е обкръжавала. За съжаление това, което се вижда днес в Егейска Македония, въобще не е радостно. Гърците в продължение на повече от 90 години след 1912 г., когато окупират тези територии, са подлагали българите на системно изтребление и тотална асимилация. Българският език е бил забранен за говорене и резултатите днес се виждат. Старото поколение – бабите и дядовците, знаят езика, и то в чудесен български диалектен вариант, неповлиян от турцизми и гърцизми, т.е. езика, на който се е говорело през българското Възраждане. Техните деца обаче владеят български, разбират го, но много трудно го говорят. Най-младите почти не го говорят и въобще не го разбират. Това означава, че ако нашата държава не се намеси по някакъв начин, най-много след 20 години българи в Егейска Македония няма да има.

Все още обаче съществува вероятност и възможност ситуацията да се промени, защото в най-западната част на Егейска Македония съществуват големи села, където българският език се говори масово. Там ситуацията не е като в България, селата не се обезлюдяват, даже напротив. В села с 2000 души население се виждат повече деца, отколкото в малки български градове. Това дава основание да се мисли, че е възможно някакво възраждане на българщината. Но това може да стане само с помощта на българската държава, защото местните българи изпитват органически вроден страх от гръцките власти, от самите гърци и от тайния и явен терор, който Гърция оказва над тях. И до днес продължават да действат, макар и скрито, андартски банди, които по подобие на своите предшественици, които са действали преди балканските войни и по време на Втората световна война, тероризират всеки, който се нарече българин. Те са тайно общество от типа на Ку-клукс-клан, за което, когото и да питате, ще каже, че не е чувал. Доказателство обаче, че ги има, са многобройните надписи, които съществуват из цяла Егейска Македония – ,,Смърт на българите, ,,Смърт на славяните", ,,Вън българите от Македония", ,,Вън чужденците от Македония". И разбира се, почти на всеки стълб надписът – ,,Македония е гръцка".

За Гърция и до днес нейните северни територии не са напълно и "чисто" гръцки, така както би й се искало. Самият факт, че има действащо специално министерство на Македония и Тракия, чието седалище е в Солун, е показателно за това, че гръцките правителства след 1912 г. и до днес продължават да мислят за тези области като за окупирани, където живее чуждо население.

Разговаряйки с млади хора, те признаваха, че на тях им се смеят и подиграват, когато говорят на български. В Егейска Македония е срамно да си българин. Там те обиждат на българин. Във всеки гръцки тълковен речник може да се прочете, че името българин означава недодялан, прост, вулгарен човек, глупав, с ниска култура и т. н. Това показва какво точно гърците мислят за нас. В учебниците по история се описва борбата за Македония, която била заплашена да бъде побългарена от българските разбойнически комитаджийски банди. Едно от най-ужасните неща, което са направили гърците, е в село Загоричани, родното село на Димитър Благоев, където сега има 150 българи и 150 преселени гърци. В Загоричани в двора на църквата има два паметника. Единият е на капитана на гръцката чета, която през 1906 г. обсажда селото и избива 176 жени, деца и старци. Това става през март, два дена след като мъжете в селото се събрали и отишли на гурбет. Изчакали са ги да напуснат селото, нападат го и започват безразборно избиване. Там българските традиции са били много силни. Част от хората се укрепват в църквата и опитват да дадат отпор. Църквата е подпалена и хората са изгорени живи. В църквата заснехме и следите от куршуми около прозорците. Най-трагичното е, че гърците са сложили паметник на този кръволок, който е извършил клането. Това е едно от най-масовите кланета на беззащитни хора в новата българска история. Вдъхновителят му е гръцкият национален герой митрополит Германос Каравангелис. В почти всеки по-голям гръцки град има паметник на човека, който е известен и с това, че е измислил и един от най-любимите гръцки лозунги "Вулгарос нами мини", т. е. "Българин да не остане". Всяко българско село има поне по един такъв паметник на андарти, които са го опожарявали.

Срещнахме се с хора, чиито роднини живеят във Варна, и те от страх да не ги заподозрат във връзки с нашата страна, не си познават близките. Дори не знаят дали са живи. Един от най-фрапиращите случаи беше със семейство Веляшкови в село Върбени. 1941 г. там се създава български общински съвет. 1944 г., когато българските чети и немските войски се оттеглят, гърците влизат в селото и 12-те членове на съвета са хванати и убити на центъра на селото. Пред очите на всички. Ние се срещнахме с дъщерята на единия от тези, който е бил убит – Зорка Веляшкова, която от нас разбра, че нейният първи братовчед, който е роден през 1918 г., Борислав Пандов, сега е жив и здрав и живее във Варна. И в същия ден, в който бяхме там, те за първи път се чуха по телефона.

Трагедията на българите там е голяма. На север от Солун старо гробище няма. Като че ли хората се заселват тук след 1940 г. А това е ненормално. За гърците, които живеят там, това е валидно, защото те наистина не са живели там, и реално на север от Солун гърци не е имало до 1912 г. Но дори и така да е, в селата, които населяват в момента, преди тях са живели българи. Но това не може да се установи по никакъв начин, поради простата причина, че по идея на гръцката православна църква, подкрепена от държавата, всички стари гробища, които могат да напомнят за това, че някога тук са живели българи, са били унищожени.

Унищожаването продължава и до днес. Върху едно такова гробище в с. Ано Вронду (Горно Броди) в момента се прави стадион и спортен комплекс, а в селото има 20 деца. Около строежа се валят остатъците от ковчези, натрошени камъни, кръстове. Трошени са, защото е имало надписи на български. Надписите на чешмите също са задраскани. Подобно на това е и състоянието на старата българска църква в град Кукуш, който през 1913 година е унищожен напълно от гърците и там загиват над 1000 невинни жители. Единствено църквата, която е на хълма над града, е оцеляла. На входа е имало голям надпис върху мраморен блок, който е заличен напълно. Главният вход е целият боядисан в бяло, а иконата, която е стояла над него, е зазидана. Вътре в църквата има запазена икона на св. св. Кирил и Методий, която обаче е с дупка от куршум. Надписите върху нея са на гръцки. Най-интересното е, че свети Методий държи един празен бял свитък. Традицията е той да държи свитък с азбуката, но тя е явно заличена. Навсякъде имената на светците са задраск ани с по-тъмна боя и с черни букви са написани на гръцки. Открихме, че светците, изографисани на върха на колоните, държат в ръцете си по един надпис, и то на български. Църквата може да се окаже един неочакван паметник на българското културно наследство извън граница.

Когато бяхме в гр. Воден и разговаряхме с две възрастни жени в квартал ,,Вароша", в момента, в който двама души се приближиха към нас, те преминаха на гръцки. Ние ги попитахме защо, но те продължиха да говорят на гръцки. Когато гърците отминаха, жените казаха: ,,Слушайте, момчета, тия бяха гърци. Не можем да приказваме на български пред тях." В село Нестрам, чието днешно име е Несторион и се намира в полите на планината Епир, на 200 километра южно от днешната гръцко-македонската граница и е чисто българско с 2000 души, говорихме с една жена, чийто баща ни каза, че се казва Стоян. Тя ни попита защо трябва, когато говори на български на площада, да идва полицията у тях половин час след като се е прибрала, и дали е престъпничка, че си говори на родния език. Те обичат България по начин, по който дори на можем да си представим. Защото ние сме свикнали със свободата и я приемаме като нещо естествено, докато за тях тя е нещо, което отдавна са загубили. Не се чувстват свободни, но няма да си тръгнат оттам, защото това е техният дом. Помежду си те се наричат с български имена, така наричат и селата.

В Гърция българските имена са забранени. Председателят на сдружението ,,Български човешки права", който се казва на гръцки Никос Стоидис, заведе дело срещу Гърция за това, че иска да се казва Николай Стоянов. Делото в Страсбург беше спечелено от него, но въпреки това Гърция не му възстанови името. Егейска Македония и до днес има специален статут в гръцката държава. Гражданите там са разделени неофициално на две категории. За един българин е много трудно да си намери работа там. Повечето от тях се занимават със земеделие. Гърците там заемат чиновнически, административни служби, завзели са бизнеса в градовете и не гледат с добро око на чужденците.

ВМРО е единствената организация в България, която по някакъв начин се стреми да подпомага българщината там. От години се подпомагат и поддържат две организации - "Небесна дъга" със седалище в Лерин, а другата – ,,Български човешки права", със седалище във Воден. За съжаление това, което се прави, далеч не е това, което трябва да се прави на цялата територия на Егейска Македония, защото за тази цел не са впрегнати ресурсите на държавата. Ако българското правителство официално не издигне позиция за защита на българите там, всичко друго ще бъде безполезно.

Костадин Костадинов

[Hatshepsut]

Югозападни български краища
Антон Ж. Иванов

Далеч на юг, чак до Костурското езеро и ограждащите го планини, се простират най-крайните компактни поселения на българите в тяхната, очертана преди повече от едно хилядолетие, етническа територия на Балканския полуостров. Националните катастрофи през ХХ век бяха съпроводени от значително обезбългаряване на южните български области – Беломорието (Западна Тракия и Егейска Македония до Негушката планина), присъединено през 1913 – 1923 г. към Гърция, и Източна Тракия, останала в Турция. Но там, на запад от Негушката планина, между Преспанските, Островското и Костурското езера още звучи предимно българска реч. Там десетки хиляди, изоставени от нас, сънародници помнят времето на Самуил и заревото на Илинден, помнят изворите на своя произход и пазят традициите от миналото, за да не загубят народността си.

В края на ХIХ век според Васил Кънчов Югозападна Македония се населява от около 100 хиляди българи, които съставляват мнозинството от жителите на Леринско и Костурско, а в Кайлярско преобладават сред християнското население. През идващото ХХ столетие те ще бъдат подложени на непосилни насилия, преследвания и гонения, за да се откажат от българския си род и език, или да напуснат бащината си земя. В крайна сметка много от тях ще забегнат или ще се прегънат пред гръцкия фанатизъм, за да оцелеят и да съхранят духовното наследство, сътворено от техните деди.

Неуспехът на Илинденското въстание и на реформената акция след потушаването му, както и провалът на младотурската либерализация, тласват България към осъществяване на идеята за балкански съюз и подялба на Македония, която дотогава е била разглеждана като неделима провинция, чиято автономия ще доведе впоследствие до безкръвното й присъединяване към българското царство. Балканската война опроверга целесъобразността на сключения съюз, относно задачата за освобождение на българите в Македония. По Букурещкия мирен договор от 1913 г. егейският дял на областта е присъединен към гръцкото кралство и българите от Леринско и Костурско така и не успяват да посрещнат българските войници.

Три години по-късно българските войски все пак пристигат, ала се разполагат по границата и тя скоро се превръща във фронтова линия. През август 1916 г. е осъществена Чеганската операция, при която са освободени Лерин и Леринско, а авангардните части влизат в Костур, но след тежки боеве българската армия е принудена да се оттегли. След две години е загубена и войната. Единствено ВМРО остава в защита на българщината в този южен район.

Голямата илюзия след Първата световна война - режимът за осигуряване на спазването на правата на националните малцинства не подминава и Северна Гърция, където общо българите, турците и власите внушително превъзхождат по численост гърците. Гръцките държавници обаче много бързо възприемат линия на разсейване и прочистване на негръцките народности, за да намалят външния и вътрешния натиск и да игнорират проблема за малцинствата. Със заселването на огромни маси гърци - преселници от вътрешността на страната, от Мала Азия, Източна Тракия, Понт, Кавказ, България и Русия, правителствата в Атина успяват за кратко време да елинизират източните и централните райони на завоюваните македонски земи. Единствено на запад българите остават мнозинство. Според някои сведения от Леринско и Костурско се изселват само около 5 хиляди българи християни и приблизително толкова българи - мохамедани, а се заселват 21 хиляди гърци. И макар че Албания присъединява района на Долна Преспа (западните покрайнини на Леринска околия), населен с българи, разединявайки ги в този толкова български край, тяхното внушително присъствие в Северозападна Гърция не се нарушава.

През 1924 и 1926 г. гръцките правителства са принудени последователно да признаят пред България и Югославия "славофоните" в Кралството за българско или сръбско малцинство, но парламентът отказва да ратифицира и двете споразумения и те не добиват малцинствен статут. В 1936 г. режимът на диктатора Метаксас им забранява със закон да говорят на родния си език. Хиляди са малтретирани, някои дори са заточени на островите в Егея, само защото говорят на български.

В 1941 г. българските войски отново достигат до границата под Битоля. Въпреки настояванията на правителството на Филов пред германците, към Обединена България да бъде придаден района на Лерин, териториите на Югозападна Македония са поделени между Италия и Германия. Леринско и Кайлярско остават под администрацията на гръцкото колаборационистко управление, докато Костурско е включено в зоната контролирана от Италия и албанските й марионетки. Следващите 8 години са времето на едни от най-славните борби на българите в този край, в стремежа им да получат самостойност и да се съберат наедно с братята си от Мизия, Тракия и Македония.

В размирните години на войната основна грижа на България в тези земи става защитата на българското население (съставляващо около 250 хиляди души в териториите на запад от река Струма) от изстъпленията на местната администрация и от набезите на партизански и разбойнически групи срещу беззащитните български села. Към германските комендатури в южномакедонските градове са изпратени български офицери за свръзка между двете армии. Те успяват бързо да сформират на много места доброволчески части за самоотбрана, съставени от българи. Тези милиции са първия зачатък на българско самоуправление в района.

Малко преди смъртта си, в средата на август 1943 г., цар Борис III се споразумява с Хитлер, България да заеме военно Леринско и Костурско (Италия вече е излязла от войната). Неочакваната му кончина осуетява този проект. В хаоса на следващата година, загубили търпение, българите организират прочутата местна "Охрана", начело с Георги Димчев, с която фактически установяват българска власт в района. Три месеца по-късно България се отдръпва от фашистката коалиция и се оттегля от новоприсъединените земи в Югославия и Гърция. В Югозападна Македония след изтеглянето на германските войски е възстановена гръцката власт.

Към края на войната набират сили комунистическите и антифашистки формирования на българите от Егейска Македония. Създава се техен Славянски народоосвободителен фронт, който се придържа към македонистките тези за произхода на славянското население на Македония, поддържани от Коминтерна и Югославската комунистическа партия. След провала на българското обединение местното население се уповава на обединение с новообразуваната югославска федеративна македонска република или се надява поне да получи малцинствени права в рамките на гръцката държава. Проюгославската му ориентация и сътрудничеството с демократичните и антимонархистки организации обаче предизвиква реакцията на гръцките националисти.

По време на Гражданската война в Гърция (1946 - 1949 г.) българите от Македония застават на страната на левите сили, от които очакват признаване на изконните им народностни права. Българските бойци съставляват почти половината от личния състав на Демократичната армия на Гърция. Войната придобива национален оттенък. Срещу българите се насочват най-яростните атаки на гръцките националисти. След разгрома на движението настъпва разорение на техните селища и поминък.

Според Стоян Киселиновски, историк от Македонската академия на науките в Скопие, по време на гражданската война от Егейска Македония в страните от Източна Европа (предимно в Югославия) емигрират около 50 хиляди македонци (македонски българи), много от които са деца, изпратени в чужбина, за да бъдат спасени от гибел и лишения. Част от тях преминават през България. Тук за децата се полагат специални грижи, но, поради погрешните схващания на тогавашните власти, по-късно те са препратени в други държави от Източния блок, където много от тях живеят и до днес.

Пак според Киселиновски в Северна Гърция през втората половина на 40-те години са убити около 20 хиляди македонци (македонски българи). 46 техни села във Воденско, Леринско и Костурско са напълно унищожени. Започва обезбългаряването и на западната част на Южна Македония, оцеляла като български край след войните от началото на века.

През втората половина на столетието се засилват асимилационните процеси. Гръкоманите (бившите патриаршисти) бързат да проявят своята лоялност към гръцката държава и започват да се разграничават дори и от майчиния си език. През 50-те и 60-те години, поради влошеното икономическо състояние на страната, много българи емигрират в Америка и Австралия. Други се разселват из вътрешността на Гърция и се откъсват от корените си. Все пак повечето остават по родните краища. Към настоящия момент те преобладават сред населението в Леринско и в северната част на Костурско, въпреки, че гръцките власти не допускат завръщането на политемигранти от негръцки произход.

Надеждите на тези хора днес са насочени към демократичния процес в Гърция, но също така очакват закрила и подкрепа от Република Македония. За тях България е един блян, неосъществима мечта, защото през последното половин столетие българската държава ги беше изоставила. Единствено ВМРО - СМД се застъпва за съобразяване с исканията им. Бюрократизиралите се институции продължават да нехаят. А там нашите сънародници още ни чакат. Искат само да си припомним, че и те са българи, за да изявят пълноценно народностната си принадлежност.

[Hatshepsut]

С 11 години закъснение у нас излезе книгата "Житни поля, кървави хълмове", която казва дълбоко крити истини за българите в Егейска Македония


Корицата на българското издание на "Житни поля, кървави хълмове"

Книгата доказва, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко. Малко известен факт е, че известни фигури от българската история като Гоце Делчев, Христо Смирненски, Александър Станишев, Димитър Благоев, Антон Югов, Лазар Киселинчев и Васил Чекаларов са родени на територията на днешна Гърция. Нещо повече, те са от чисто български села и градове, част от Егейска Македония, която в началото на 20 в. е била с преобладаващо българско население.

Днес тази териория е част от Гърция, а българи почти няма или за тях изобщо не се говори. Българските политици и историци предпочитат да мълчат, а в същото време в Егейска Македония се появяват македонистки организации, които разясняват на населението ,,антично македонския" му произход. При това положение беше приятна изненада на българския пазар да се появи наскоро преведената книга ,,Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870–1970" (ИК ,,Сиела"). Автор е гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли колидж. Книгата има смелата задача да докаже, че националното съзнание на хората в Егейска Македония не винаги е било гръцко и, че ако днес е преобладаващо такова, то това е постигнато на цената на жестока асимилация, насилие и изопачаване на историята.

,,Книгата доказва, че постепенната гърцизация на населението в Егейска Македония е отчасти естествена, но и отчасти насилствена. Това е голям пробив в гръцката наука, където тези факти обикновено се премълчават", казва историкът доц. д-р Александър Николов, преводач на книгата. ,,Беше засегнато табуто, че това е изконна гръцка земя и колкото българи е имало там, те са били прогонени по силата на различни спогодби. А не се оказва точно така", обяснява Николов и допълва, че става дума за едно население с меко казано спорна идентичност, което по силата на обстоятелствата е станало гръцко.

Книгата излиза на английски през 1997 г. и веднага бива преведена на македонски, за да послужи на Скопие в постоянната идеологическа борба с Гърция, която продължава и до днес. Не такава е обаче целта на Каракасиду. ,,Историята не ни е оставила една Македония, няма единна история, нито пък един единствен македонски народ, чието име и идентичност днес други се опитват да узурпират за себе си", казва авторката. Нещо повече, никъде в книгата гръцката антроположка не говори за автономен македонски народ, който да е наследник на древните македонци на Александър Велики. Вместо това, тя не се стеснява от употребата на термина "българи" и "българско", като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години.

Логично, такава книга не се приема добре в Гърция. Под натиска на гръцкото Външно министерство ,,Житни поля, кървави хълмове" е спряна от печат в английското издателство Оксфорд Юнивърсити Прес. Това предизвиква бурни протести и в крайна сметка, монографията е издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно Анастасия Каракасиду е подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Водещ атински журналист обвинява авторката в канибализъм и опит за разчленяване на гръцката нация. Жителите на Асирос - селището, което е в основата на антропологичното изследване на Каракасиду, излизат с отворено писмо, в което се разграничават от книгата, заявяват, че общината им никога не е била двуезична, и че те всички са ,,чисти гърци, 24 карата и по език, и по национално съзнание".


Гъркинята Анастасия Каракасиду, социален антрополог и професор в американския Уелсли Колидж, автор на книгата "Житни поля, кървави хълмове"

 Само няколко месеца преди това, много от хората в Асирос и региона признават пред Каракасиду българските си корени. Но и това не става лесно. Особено показателен е случаят с възрастната Пасхалина от село Амбаркьой, Кукушко. Първоначално тя разказва на Каракасиду как по време на Междусъюзническата война българската армия отвлякла сестра й и брат й. Пасхалина ги видяла отново едва след десетки години, в София, където имала нужда от преводач, за да ги разбира. В същото време в Гърция тя имала големи проблеми, хората я наричали ,,българката", което я накарало дори да заведе дело в съда. Впоследствие обаче, когато Пасхалина е на смъртно легло, тя има нов разговор с Каракасиду, където разказва съвсем друга история. Оказва се, че Амбаркьой е било плячкосано не от българската, а от гръцката войска, защото е било изцяло българско. Затова семейството бяга и част от него остава в България. Когато след войната тя се връща заедно с баща си в стария си дом, той е опожарен. Това ги кара да се преместят в Асирос, където бащата се крие, за да не отиде в затвора, и малко по-късно умира. Пасхалина решава да стане гъркиня и да съди всеки, който я нарича българка. И така – до смъртния одър.

,,Житни поля, кървави хълмове" изобилства от подобни болезнени истини. И все пак, от българска гледна точка, някои позиции могат да бъдат поставени под въпрос. Каракасиду обвързва конфликтите в Егейска Македония с началото на т.нар. ,,македонска борба", или борбата между гръцките андарти, ВМРО и турската власт за надмощие в региона в първото десетилетие на 20 в. Според антроположката дотогава ,,славянското население в района е нямало нито собствено национално самосъзнание, нито достатъчно ресурси, за да се консолидира самостоятелно срещу гръцката и българската доминация". ,,Новите етикети на идентичност, които националните активисти се опитват да наложат върху християнското население на региона, разрушават досегашната ритуална и икономическа общност и създават дълбок социален разкол, който постепенно преминава в насилия и кръвопролитие", пише Каракасиду. Дали обаче можем да приемем, че славяните в региона са били аморфна маса в началото на 20 в.? По този начин се пропускат значими прояви на българското национално съзнание като Илинденското въстание от 1903 г., което бушува и в Егейска Македония. Каракасиду пропуска и историческите свидетелства на много фигури от региона, които постоянно говорят за българи и българско население.

,,Има хора в този регион, които и преди т.нар. ,,македонска борба" са се изявили като българи, казва доц. Николов. Но не е истина и да се каже, че абсолютно всички са се били осъзнали като българи. Имаме и славяноезично, българоезично население, което още се преживява в общия контекст на православното, на т.нар. ,,руммилет". Някои добиват и гръцка идентичност, нищо че майчиният им език е българския – това са ,,патриаршистите", обяснява историкът. Нещата са сложни и трябва да има индивидуален подход – към район, селище, дори индивид. Затова книгата на г-жа Каракасиду е толкова ценна – тя дава снимка на един много сложен регион, където се преплитат преднационалното и формиращото се гръцко и българско национално съзнание, които влизат в конфликт. В крайна сметка, по силата на определени исторически обстоятелства, гръцката идентичност надделява, но Каракасиду е проследила този процес без да спестява нелицеприятни неща за гръцката политика", смята Николов.
Гръцка пропагандна картичка от началото на 20 в., на която е изобразен офицер Павлос Мелас и лозунгът на гръцките андарти : Българин да не остане.

Наистина, Каракасиду говори за жестокостите на гръцката армия по време на войните, за забраната да се говори български и за строгите наказание за провинилите се, както и за кървавите методи на гръцките ,,борци за свобода" в Егейска Македония. Но има и известни премълчавания. ,,Житни поля, кървави хълмове" говори доста за ,,македонската борба", но пропуска да спомене основния лозунг на гръцките четници – андартите, който е ,,вулгарос нами мини" - българин да не остане! Този показателен лозунг е подет от гръцкия митрополит на Костур Германос Каравангелис и от офицера Павлос Мелас. По време на ,,македонската борба" Каравангелис собственоръчно изготвя списък с над 2 000 българи, в това число всички учители и свещеници в епархията, които следва да ,,бъдат премахнати". Заплащал е от една до седем турски лири за отрязана глава на убит българин от списъка. Мелас е прилагал на практика тези директиви, водейки си подробен дневник. Днес и двамата са гръцки национални герои.

,,От мащабно насилие като ,,македонската борба" много трудно се прави наука, кино и образование. Да, Каракасиду не познава добре българската история, много от нещата и са старомодни, но тя има баланс, има фин подход и интуиция", казва д-р Алексей Кальонски, историк от Софийски университет и научен редактор на ,,Житни поля, кървави хълмове". ,,Сблъсъкът на национализмите маркира това, че гръцката идентичност в региона е късно наложила се, не е зададена. В този смисъл книгата е обвинение срещу решаването на подобни въпроси с насилие, не само в миналото, но и сега," обяснява историкът. Според него книгата търси общите неща, общия живот, онова, което е обединявало хората, а не само това, което ги е разединявало. ,,Ние си приличаме както в общия живот, така и в насилието, което сме употребили едни срещу други в историята", допълва Кальонски.

Изяснявайки тези неща, ,,Житни поля, кървави хълмове" дава възможност за едно ново изследване на балканската история, което е далеч от пещерния национализъм на миналото. ,,Това е книгата на многото истини и на диалога, казва доц. Николов. В Р Македония искат да докажат, че в Егейска Македония има македонци от три хиляди години, както гърците искат да докажат, че има от шест хиляди. Няма такова нещо. Нещата са по-сложни. В България на моменти сме индиферентни и инертни, но от друга страна у нас тази книга няма да подбуди нелепи страсти, а ще даде добър тон за диалог", смята историкът. Според него има нужда от съвместни проекти, които да изследват сложната история на региони като Македония и Тракия, където гръцкото и българско са влезли в досег и са се смесили. ,,Сложно е било положението в Егейска Македония, но и в Северна Тракия, където около Пловдив е имало гръцки анклави", обяснява Николов.

И все пак, дали не е малко парадоксално, че трябваше гръцки учен да разбие мълчанието и да напомни за българите в Егейска Македония? Българи са писали по тези проблеми, но доста отдавна – като например книгите ,,Зверствата на гръцките разбойнически банди над беззащитното българско население в Македония и Одринско през 1905 и 1906 г." на Иван Ст. Николов от 1906 г. и ,,Гръцките жестокости в Македония" на проф. Любомир Милетич от 1913 г. Днес и политици и историци предпочитат да мълчат, но това може да не е изцяло отрицателна стратегия.

,,Истината е, че ние през 1944 г. сме се отказали от това население, многократно сме го предавали и за това тези хора са станали гърци, казва доц. Николов. Затова ние не можем да имаме някакви претенции и можем да действаме само на полето на историята, но деликатно. Виждал съм хора ,,гърци" от Егейска Македония, които идват в Рилския манастир, палят свещ на гроба на цар Борис III и си заминават за Гърция, където живеят по-добре, разказва той. Въпросът е решен, човек сам си избира, няма какво да атакуваме пропагандно. Укрепвайки връзките си с Гърция на всяко ниво ние правим добро на тези хора. Има драма с българите в Западните покрайнини, защото Сърбия не се интегрира към Европа", обяснява историкът.

И все пак, добре е, че ,,Житни поля, кървави хълмове" излезе на български, макар и с 11 години закъснение. Въпросът е доколко нейният толерантен подход ще се реализира на практика или ще остане само на хартия. За сведение – книгата все още не е преведена на гръцки.

http://e-vestnik.bg/

[Hatshepsut]

,,Българин да не остане" – неостаряващата вражеска песен
Източник: "Борба за Силна България"


гръцка картичка с лика на изрода Павлос Мелас с фразата му: ,,Българин да не остане"

Българин да не остане! Ходихте ли на ,,шопинг" в Гърция? А минахте ли по улица Българоубиец? Прекосихте ли Сърбия? А спряхте ли да погледнете трагедията на останалите там българи? Усетихте ли отношението към нас в Румъния, или пък просташко ,,братските" чувства на пазарите в Истанбул и Измир. Ако да – значи вие ще знаете за какво иде реч. Ще знаете че днес сърбите са ни ,,братя", с гърците се поздравяваме на ,,малака", румънците са господарите с пари в редица региони на северна България, а там долу в ориенталския пазар на Димитровград слушаме смесена българска и джагалска реч.

Сиреч...всички тези наши първи другари носещи некакви сборни наименования като балканци обичат България. Толкова много я обичат, че искат да доидат да живеят тук. Искат да вземат парите ни, изработени с зверски труд, жените ни но най вече земите ни... и да изядат душите ни. Вярно, казват че като първата любов друга няма, ама как пък тъй всичките наши врагове толкова обикнаха земята ни? Дали е заради прекрасната природа, или е заради добрите условия на живот. Как се оказа тъй че близки и далечни врагове се готвят да обикнат онова което принадлежи нам? Как тъй разни израелски фирми строят кибуц след кибуц и готвят заселването на хазари, и как турците вадят парите за да изкупуват земята в цяла България, без значение от качеството, местоположението или предназначението.

Ей туй е един дяволски добър въпрос, и отговора все ни се изплъзва. И имало някога преди много години, един народ, които за твърде кратко време израстнал твърде силен. И имало около него и глутници чакали, и бил един от тези чакали Павлос Мелас. Що? Кой? Та наистина кой е този човек, и защо името му не ни говори нищо? Помниме ли ние човека, който постави онзи обединителен лозунг за всички наши врагове и до днес ,,Българин да не остане!" Това викали и сърби, когато вършеели във ,,тяхната провинция Вардарска Бановина", това крещели и Румънци с асимилирането на Северна Добруджа. Да – именно този лозунг издигнат от този на пръв поглед обикновен гръцки офицер се яви общият възглас на всички около нас. И чувахме ние гласове от запад че Видин и Кюстендил били сръбски, Родопите гръцки, а Цяла България Турска. Днес пък сме напът да станем именно циганска република. Някой изненадан? Далечната 1904 година Мелас – едно отвратително гръцко конте изучено в парижко военно училище, пристига с 200 гръцки воиници в Леринско и Костурско и сключва споразумение с турците за общи деиствия против нас. В доклада му към гръцкото правителство по развитието на Мегали идеята, той пише:

,,Аз пратих писмо на леринския каймаакаамин, с което му заявих, че моята цел е само да наказвам злодеите българи и да защитавам нашите братя от българските орди, че няма да закачам никого, че плащам за всичко, че уважавам турското правителство и войската, пред която винаги ще се отстранявам, освен ако бъда обграден."

Чудна работа е откъде са се взели тези гърци в Македония, след като самия той казва пред едно събрание: Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното въстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Но ако Мелас загива, надхитрен от българите(хитрата сврака с двата крака), то враговете ни са живи. Ако българите, през 1904 успяха да подмамят турският аскер, че в село Статица(костурско) има българска чета, за да наблюдават със задоволство края на четата на Мелас, която в тъмната нощ не успяла да убеди турците, че всъщност не са българи и загинала, то днес враговете ни са все още живи. Да – те се прегрупират, те дебнат и те деистват. Вярно, Сталин умря, но останаха да живеят и думите му, и методите му... О, 2012 ли? Пак ме питат за края на света разни заблудени хора и чакат от мен умен отговор. Чакат да им кажа нещо оригинално за майте, понеже са свикнали, но няма. Няма, защото света ще продължи да съществува и след 2012, но къде ще сме българите тогава? Все по затънали, закъсали и безпомощни. Все по страдащи от едноличния диктат на Бойко, на разните сменящи се нещастници от Брюксел, и все по отчаяни. Така ни чертаят бъдещето! ,,Паднаха границите – ЕМИГРИРАЙТЕ! Поевтиняха гробовете – УМРЕТЕ!" – туй днес крещят и бойковци, и яневци, и догановци, и кой ли още не. Ще изпълним ли заръката им? Аз мисля – НЕ!

[Hatshepsut]

Източник - Гръцки македонски юмрук
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%BA%D0%B8_%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%8E%D0%BC%D1%80%D1%83%D0%BA

Гръцкият македонски юмрук е паравоенна гръцка организация, чиято основна цел е да се противопостави на въоръжените чети на Вътрешната македонска революционна организация ( ВМРО е българска революционна организация ) в Областта Македония ( Егейска ). Създадена е от Главното командване на гръцката армия през 1925 година, след като ВМРО е унищожила федералистките чети ( създадени от руския шпионин Александър Стамболийски по заповед от русиа, с бивши ренегати от ВМРО ) , начело на които е стоял, подкрепяният от Гърция и Кралска Югославия, Тодор Паница (руски , сръбски и гръцки шпионин ). Оглавена е от капитан Стефос Григориу и общият брой на въоръжените сили възлиза на 15 800 души.
Успоредно с Гръцкия македонски юмрук в Югославия ( Сърбославия - руски антибългарски проект ) Върховното командване на сръбската война и Министерството на вътрешните работи създават подобна организация със същите цели наречена Сдружение против българските бандити в , което участват ренегати от ВМРО. За целта във Вардарска Македония ( днешен Фуром - БЮРМ ) са въоръжени 60 000 колонисти и са разположени 35 000 жандармеристи, редовни войски и контрачети. Съставени са няколко андартски чети ( Гръцка въоръжена пропаганда ), обявени за ,,федералистки", на Ангел Димков и Кирил Петков в Сярско, на Георги Манолов в Солунско и по една в Костурско и Воденско.
За да осъществи основните си цели Гръцкия македонски юмрук налага следните заповеди на населението в Област Македония ( Егейска ) с ,,Възванието към македонския народ" от 27 януари 1926 година в Лерин :
1) Забранява се от днес да се говори български езиквъв всички обществени места, заведения, търговските сношения, срещите и събранията, увеселенията, обедите, сватбите и пр.
2) Налагаме на горните да говорят гръцки език.
3) Препоръчваме на всички власти - административни и военни, на държавните и частни чиновници да не приемат и дават сведения на друг език, освен гръцки.
4) Родители, учители, свещеници и настойници на малолетни, подканяме ви да изпълнявате патриотическия си дълг и ще ви считаме за отговорни за престъпленията на подведомствените ви.
5) Който наруши тези заповеди ще се смята за предател на родината и ще бъде жестоко наказан от нашата организация, която беше създадена след последователни продължителни и задълбочени анализи на положението, и под мотото ,,Родината над всичко". Тя [Организацията] има силата да наказва всеки, който не следва заповедите.

В отговор ЦК на ВМРО (в състав Иван Михайлов, Георги Попхристов и Александър Протогеров) през януари 1926 година взема решение за създаване на постоянна разузнавателна служба към ВМРО, която да следи всичко отнасящо се до революционната борба в българската Област Македония. За целта ръководителите на революционните окръзи на ВМРО, Задграничното представителство на ВМРО, и ръководствата на ММТРО и ММС са инструктирани да събират всякаква информация в България, Област Македония и цяла Европа. Околийските войводи на ВМРО трябва да водят точна статистика на чуждите военни части в районите си. Сериозно внимание се отделя и на ренегатите от ВМОРО, преминали на гръцка и сръбска служба подкрепени от русия.

Вестници
"Ето тоя бандитъ - капитан Стефан, е избрало дружеството "Гръцко-македонски юмрук", да брани Гърция от чужди аспирации...
От неколко месеца насам тоя същият със своята банда непрекженато снове по селата: Каленик, Асаново, Неокази, Вощарани, Сетина, Крушоради, Клещина, Д. Котори, Лесковец, Росен, Песочница и др., тормози населението, което е кански пропищяло и от никъде помощ не намира. Зверски са бити почти всички по-видни българи от горните села, а в селото Лесковец
отскубали са брадата
на поп Христо, бил е
бит до умиране - брат му.

Митре и три жени: Трайковица, Минкова, Дзолевица, от побоищата на които кръвта им шуртяла на два метра далечина... Мнозина от местното население са забегнали през граница в Битолско...
В. "Независима
Македония" № 157
от 30 април 1926 г.

"Капитан Стефан, началник на терористичната група "Македонски юмрук" в Леринско, е измъчвал по най-жесток начин българите в селата край сръбско-гръцката граница.
В село Росен са бити до смърт двамата братя Христо и Петър Аферезови, Пецо Турунджов, Пецо Субашов и др.
В село Крушоради са бити кметът Лазар Хумбов и Георги Мазнев, под предлог, че са проектирали да убият бандита капитан Стефан. И двамата са арестувани в Леринската тъмница."
Вестник "Независима Македония" № 178
от 1 октомври 1926 г.

"Кимо и Лазо К. Кумбови, Леко Баничанеца и Леко Дрангов от село Крушоради, Леринско, които били освободени от затвора по ходатайството на депутата Георги Модич и срещу подкуп от 10,000 драхми, били наново арестувани и изпратени на заточение в Беломорските острови.
Те са същите, които по-рано капитан Стефан, началникът на терористическата организация "Гръцки юмрук" в Македония беше бил и изтезавал под предлог, че укривали комити. Особено е тежко положението на българите в пограничните лерински села."
Вестник "Македония"
от 27 януари 1927 г.

"Лерин, май 1927 година.
В баничкия край са настанени на заграбени от местното население имоти бежанци от Мала Азия. Те не престават, подпомагани и от официалната власт, да заграбватъ и обсебват нови земи и имоти. Това разбойничество напоследък бе причина за сблъсквания между мъстните селяни и пришелците.
Така на 27 април в с. Росен стана кърваво сбиване, в което взе участие и властта. При нападението на селяните, покрай псувните и заканите, се казвало:
"Да ви няма от
тук "пали вулгари"
(старобългари)

"Махайте се в България!" Има пребити много селяни, но най-много е пострадал Коле Донев.
Същата история се повтори и в с. Неокази, дето са бити до смърт братята Коце, Тане и Кире Латови.
В крайграничните села Вощарани и Сетина се вършат други ужаси. Въоръжени до зъби бежанци заедно с постовите войници вършат систематически претърсвания по къщите под предлог, че дирят укрити комити. Винаги тези претърсвания се съпровождат с грабежи, побоища и обезчестявания на моми и жени, придружени от заканата: "Само един бежанец да падне убит, мислете му: всички ще ви изколим!"
На 30 април в Лерин пристигна новият окръжен управител. Още с пристигането си той нареди да бъдат разпратени по всички села едни своеобразни декларации, които селяните трябва да подпишат. В тези декларации се заявява, че населението е доволно от положението и че се чувствува гръцко..."
Вестник "Македония" № 182
от 21 май 1927 г.
(Следва)

Затвор чака онзи, който прати писмо до България

Ето какво пише в едно писмо до вестник "Македония"от 9 октомври 1928 г.:
"Подписаният имам син 26 годишен, останал в Сърбия по известни съображения. Преди получавах писма от сина си, но ето вече една година никакво писмо, никакво известие нямам от него, нито той от нас до вчера. Каква е била неговата мъка за родителите му се вижда от следното. След като е търсил може би много пъти случай да ни се обади, такъв му паднал в една гостилница в Белград, през където е минал българин от Белград, идещ от Америка. Със сълзи на очи синът ми молил българина, като стигне в София, да се яви на едикоя си улица и номер, да потърси майка му, на която да съобщи, че синът й е жив и здрав, че не й пише, защото не смее да й пише, понеже писмата за България се конфискуват и ония, които са ги писали, макар и с невинни поздрави, се наказват с няколко дена затвор и разтакане по участъците."
С почит: Българин от поробена Македония.

От два месеца насам сръбските власти редовно събират войници от запаса - I позив, на възраст до 32 години, на тримесечно обучение и ги изпращат към Дебър.
Много нашенци са на гурбет като фурнаджии из Румъния и България, и понеже всеки друг начин за изпращане на пари у дома е труден и несигурен, в Кичево има един кираджия на име Наумче Стефанов, който от време на време отиваше в Румъния и България, за да вземе и донесе пари на тугинските семейства. При последното си отиване в Румъния, Наумче Стефанов минал за няколко дни и в България. Страшният тиранин Маткович научава това "престъпление" на Стефанова и дава веднага заповед в Кичево той да бъде арестуван и наказан с 20-дневен затвор. Стефанов вече излежава наказанието си. Освен това последва нова заповед: за в бъдеще и за в Румъния няма да бъдат издавани паспорти, както вече отдавна, още от идването на Маткович, в никакъв случай не се издават за в България."
Вестник "Македония" № 182 от
21 май 1927 г.

"В. "Политика" от 15 т. м. съобщава, че министерството на просветата в Белград издало окръжно до всички свои отдели, с което нареждало, че всички студенти, които желаят да учат в чужбина требва предварително да си набавят специално позволително за това от министерството.
По принцип министерството на просветата не позволява следване в България и Унгария, а за другите държави по принцип позволява, само че и за там требва да се вземе позволително -- защото чрез тия позволителни искало "да направи точна статистика на студентите си в чужбина". Молбите за позволителни требвало да се изпращат до надлежните власти при великите жупани. Всеки 15 дни те ще уведомяват министерството на просветата за издадените и визирани паспорти за всички студенти. "Щудиране" в България и Унгария ще се разрешава само на ония студенти, които са в последните години на своето учение.
На студентите от Област Македония ( Вардарска ) се позволява да следват във Франция и Англия."
В. "Македония" от
17 октомври 1927 г.

,,Възвание към македонския народ" на Гръцкия македонски юмрук от 27 януари 1926 година в Лерин
Резервна снимка - https://2.bp.blogspot.com/-VEmqWGdJsSE/Vr0PW8RvWJI/AAAAAAAAAZg/UwcvpYOUOXE/s1600/zabrana%2Bza%2Bbulgarskiq%2Bezik%2Bv%2Bgurciq%2Bmakedoniq%2Begeiska%2BLerin_27_Jan_1926.JPG



На български
Резервна снимка - https://3.bp.blogspot.com/-nVigGk8YSEI/Vr0PpRlblMI/AAAAAAAAAZk/fhI3B8HWeZ4/s1600/zabrana%2Bza%2Bbulgarskiq%2Bezik%2Bv%2Bgurciq%2Bmakedoniq%2Begeiska%2BLerin_27_Jan_1926.JPG

[Hatshepsut]

Егейска Македония след Балканските войни

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Анастасия Каракасиду "Житни поля, кървави хълмове":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5770

[Hatshepsut]

Навръх Благовещение през 1905 г. гърци извършват кървавото Загоричанско клане

След зверствата започва постепенният упадък на населеното място и масовото изселване на жителите му в свободна България

На 25 март 1905 г., по време на църковния празник Благовещение, гръцки чети опожаряват костурското село Загоричани и избиват 62 мирни жители жени, деца, мъже, само българи.

Селото до 40-те години на XX век е крепост на българщината в Костурско и е наричано от жителите си и от гърците Малка София.

След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира.

На 25 март (7 април нов стил) 1905 г. съединени андартски чети от около 300 души под ръководството на Георгиос Цондос нападат Загоричани и извършват страшно клане, в което загиват около 100 души, а цялото село е отново изгорено.

Андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт.

В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села.

Убити са 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.

Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консул за случилото се.

Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта.

След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарския консул Оскар Прохаска, руския консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират.

След това клане започва постепенният упадък на населеното място и масовото изселване на жителите му в свободна България, което се засилва след попадането на селото в Гърция през 1912 г. вследствие на Балканската война. По разкази на преселници, те са се придвижвали к каруци, теглени от крави, чието мляко им е помогнало да оцелеят.

Руините на Загоричани

http://www.desant.net/show-news/49114

[Hatshepsut]

Един българин от окупираната от гърците Беломорска Македония разказва...

Коста Влахов е на 82 години. Роден е в китното българско село Дъмбени, намиращо се почти на гръцко-албанската граница - в Костурско, Беломорска Македония. Жив свидетел на историята, бай Коста разказва за гръцките гонения, за българските чувства на местното население, за прогонването на българите от селото по време на гръцката гражданска война и за още много други неща. А когато свидетелите на историята говорят, всички фалшификатори трябва да замълчат. Защото това, което българинът от Беломорска Македония казва, е ясно и категорично - Македония не е гръцка, тя е била, е и ще бъде българска.

[Hatshepsut]

Българската съпротива срещу гръцкия терор в Беломорска Македония през Втората световна война

По време на Втората световна война, когато Гърция е унищожена и разбита като държава от силите на Тристранния пакт, България успява да освободи почти цяла Беломорска Тракия и източната част на Беломорска Македония. Централната и западната част обаче остават под гръцка власт и в тях над местните българи се разгаря невиждан гръцки терор. За да се защитят, те създават свои въоръжени сили, които водят неравна и героична борба с гръцките бандити от 1941 г. до 1944 г. Вдъхновител и създател на тези сили, наречени "Охрана", е поручик Андон Калчев, а военен ръководител е войводата Никола Шистеваров, по известен още като Кольо Шиштеваро, или просто бай Коле.

Въпреки огромното си числено превъзходство гърците успяват да разбият българските сили едва когато България е принудена да капитулира през 1944 г., когато съветската армия навлиза в страната. Оставени сами на себе си българите са подложени на зверски геноцид. Войводата Никола Шистеваров е пленен, подложен на зверски мъчения и убит в с. Дреновени (дн. Краньонас), Костурско, където е и погребан. По ирония на съдбата в същото село, само че през 1905 г., е погребан убитият от турците друг легендарен български войвода, Пандо Кляшев.