• Welcome to Български Националистически Форум.
 

The best topic

*

Posts: 12
Total votes: : 2

Last post: 15 June 2022, 20:05:35
Re: Най-великите империи by Hatshepsut

avatar_Hatshepsut

Старобългарската литература

Started by Hatshepsut, 29 July 2018, 21:18:16

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Topic keywords [SEO] средновековие

HatshepsutTopic starter

ВЪЗНИКВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА.
Отношения между писменост и култура. Език и писмо в старобългарската култура

Основни характеристики на старобългарската литература:

* възниква в тясна връзка с изповядването на християнската религия;
* написана е на старобългарски език и със славянско писмо;
* следва византийските книжовни модели;

Старобългарският език се изгражда като трети официален литературен език в Европа след гръцкия и латинския.
В старобългарската култура са се използвали две азбуки - глаголицата, създадена от св. Кирил и кирилицата, възникнала по пътя на пригодяването на гръцката азбука към писането на славянски. Кирилицата постепенно изтласква употребата на глаголицата и се налага като писмена система на средновековната българска, сръбска, украинска и руска книжовност.

Възникване на старобългарската литература

Истинското раждане на старобългарската литература започва с официалното приемане на християнството като държавна религия в България. Нейният характер не би могъл да бъде разбран, ако не се има предвид това обстоятелство.
Старобългарската литература е християнска, защото главният подтик за нейното създаване, нейните смисли, образи, послания идват от християнската култура, тя отразява християнския мироглед и догматика (т.е. системата от схващания, които се приемат без доказване като абсолютна истина). Старобългарската литература възниква като книжовна продукция, без която изповядването на християнството на славянски е невъзможно. Същността на всяка религия е изложена в определени текстове. Те могат да бъдат записани или да се предават устно. Както в античните религии, така и в християнството съществуват молитви, чрез които вярващият осъществява връзката си с Бога, има произведения, предназначени за религиозния ритуал, разкази за боговете и пораждането на света и човека. Ето защо първите текстове, които възникват на старобългарски език, са преводи на най-важните богослужебни книги.
Тъкмо поради този факт пораждането на старобългарската литература е свързано с ред събития, станали извън пределите на България: мисията на братята Кирил и Методий в Централна Европа, в Моравия и Панония.
Когато говорим за създаването на българската литература, трябва да имаме предвид, че тя се крепи на два фактора: език и писмо - т.е. на писането със славянска азбука на славянски език.
1. Азбуката и първите книги на славянски са създадени от солунските братя Кирил и Методий. Те са изпратени от византийския император Михаил III (842-867) да проповядват християнството и да организират богослужебната практика в Моравия, централноевропейско княжество, населено от славяни (в земите на днешна Чехия - бел.). Византийският император е помолен за хора, които да проповядват на славянски, от княза на Моравия Ростислав, тъй като до този момент в страната е имало главно немско и италианско духовенство. Кирил и Методий заминават за Моравия през 863 г., като носят със себе си най-необходимите богослужебни книги, преведени на славянски език и написани на оригиналното писмо, създадено от братята: глаголица.
Езикът, на който се основават преводите на Кирил и Методий, е солунското славянско наречие (т.е. - наречие, отразяващо основните белези на езика на българската народност през IX век, тъй като това е и езикът на славянското население, живеещо в пределите на България). През IX век славяните в различни краища на Европа говорят един общ език с някои местни разлики, които не са пречка за взаимното им разбиране. Тъй като Кирил и Методий са родени в Солун, те са владеели солунското наречие и са го превърнали в основа за езика на своите преводи. В Моравия върху езика на първите преводи оказва влияние и местното, моравско наречие. След идването на Кирило-Методиевите ученици в България влияние оказват особености, характерни за говора на книжовниците в Преслав.
Азбуката, която създават двамата братя, глаголицата е съобразена със звуковия състав на славянската реч. Тя се оказва твърде различна от писменостите (по-специално гръцката и латинската), съществували през този период в Европа.
Ако писмото и езикът са водещи фактори в създаването на старобългарската литература, съществува и още една, важна политическа предпоставка за развитието на старобългарската литература: отношението на българската политическа върхушка към славянската книжовност.
Възникнала като резултат от мисионерството на Кирил и Методий в Моравия, старобългарската книжовност се развива в България в съзвучие с политическите интереси на българските владетели.
Старобългарската литература е най-мощното оръжие за християнизация у нас, тя се развива като резултат усилията на българските владетели да запазят политическа и културна самостойност и след приемане на християнството чрез налагането на славянската писменост. През 865 г. българският владетел Борис се покръства и обявява християнството за официална религия в своята държава.
* До този момент съществуват няколко културни пласта, които без съмнение са имали своя устна словесност.
Славянските племена, както и прабългарите, влезли в състава на новообразуваната държава, несъмнено са носители на свой езически фолклор, на устна народна култура. Той обаче не е бил записан, останал е незасвидетелстван през българското средновековие, защото грамотните хора от тази епоха са били свързани главно с църквата - монаси, свещеници - и са използвали своите знания главно в областта на религията. Следи от езически представи обаче можем да забележим в редица апокрифни творби, преводни и оригинални. В Западна Европа много от средновековните епически произведения на различни народи (епос, саги) са записани. Официалното богослужение в тези земи се е извършвало на латински език и така книжовниците не са имали усещането, че ще извършат светотатство, ако запишат езическите разкази на своите народни езици.
* Освен това земите, в които обитават прабългари и славяни, са били части от Римската империя. Те са населявани от траки, гърци и римляни, носители на антична култура. Още в първите векове от разпространението на християнството в тези земи съществуват негови поддръжници, а след приемането му за официална религия в Римската империя процесът на християнизация и църковно строителство се задълбочава. При идването на на славяните и прабългарите на Балканите те са в непрекъснат досег със съществуващата християнска култура по тези земи. Тези контакти са подпомогнали разпространението на християнството сред населението на новооснованата Българска държава.

Отношения между писменост и култура

И най-развитата цивилизация не може да съществува без писменост. Славянската книжовност се появява не само като следствие от процеса на християнизация. Тя сама на свой ред формира представите на българина през средновековието.
Когато старобългарският книжовник започва да твори сам, пред себе си той има образците на византийската християнска литература, а неговит образ за света е формиран изцяло под въздействието на християнската култура. Следователно старобългарската книжовност е средство за изразяване на представите за света. Много от основните понятия на християнството не са съществували в езика на славяните. Старобългарските книжовници са езикови строители. Те изковават нови думи на базата на славянски корени, които обогатяват старобългарския език. В старобългарския език от епохата на първата българска държава се съдържат множество прабългаризми, които най-често отразяват понятия, свързани с политическото управление (боритаркан, чръгубоил и др.). Те показват, че административната структура на България в този период следва най-вече прабългарски модели. Множество думи от гръцки произход, които можем да открием в старобългарските паметници, показват непрекъснато взаимодействие със средновековната гръкоезична култура.

Език и писмо в старобългарската култура

Когато старобългарската литература възниква, тя отразява едно уникално състояние за Европа през този период. Латинският език вече не е говорим език за нито една от народностите в Европа, а книжвният гръцки език се отличава от говоримия. Старобългарската литература през този период е единствената книжовна традиция, базирана на говорим език.
Славянският език (а не езикът на прабългарите) е предпочетен за основа на книжовната традиция в България поради наличието на многочислено славянско население в границите на Българската държава.
До идването на Кирило-Методиевите ученици в България прабългарите използвали своите руни - знаци, символи или "черти и резки", както ги нарича старобългарският книжовник Черноризец Храбър. Те се употребяват с практическа цел, могат да имат магическа функция и да означават някои абстрактни понятия. Така например знакът IYI означава небе, но и върховното божество в прабългарския пантеон - Тангра.
Прабългарите са ни оставили множество каменни надписи, съобщаващи за военни действия, строителство, възпоменателни надписи. Те са били написани или на прабългарски, или на гръцки език, като и в двата случая се е използвало гръцко писмо.
След приемането на християнството започват да се правят опити гръцкото писмо да се пригоди към славянския език.
През 862-863 г. Кирил създава глаголическата азбука, на която са написани и най-ранните преводи на славянски. Глаголическото писмо е оригинална звукова система, която до съвършенство следва звученето на славянския език. Кирил използва и знаци от различни други азбуки. Той вплита в буквите религиозна символика, като използва най-вече трите символа на християнството - кръст (символ на спасението от греховете чрез разпъването на Христос), кръг (символ на това, че Бог е без начало и край и е образ на съвършенството) и триъгълник (символ на християнския Бог в три лица Отец, Син и Св. Дух): Първата буква (а) наподобява кръст, така се внушава идеята, че това е християнско писмо, което идва от Бога и Бог е начало на всичко в света.
Глаголицата се разпространява в Моравия, България и Хърватско. Оригиналните творби от епохата на Първата българска държава са написани на глаголица.
Когато Кирило-Методиевите ученици идват в Плиска, те стават свидетели на опитите славянската реч да се нагоди към гръцкото писмо. Вследствие на тези опити възниква една азбука, която от почит към славянския първоучител се нарича кирилица. Тя е основана на гръцко писмо, като са прибавени някои знаци, взети от прабългарските руни и от глаголицата. Кирилицата започва да употребява активно, защото мнозина духовници, навикнали с гръцкото писмо, са изпитвали затруднения при писането на глаголица. Първите кирилски паметници се появяват още в Х-XI век. Процесът на заменяне на глаголицата с кирилица протича по-бързо в североизточна България, и по-бавно в югозападните предели на България, тъй като там книжовните традиции, създадени от Климент Охридски, са много здрави. Следи от глаголицата се откриват в тази краища дори и през XIII век.
Кирилицата става основното писмо на старобългарската литература.

HatshepsutTopic starter

Надпис от Балши. Надписът от Балши е летописен надпис от времето на Борис I (852-889), посветен на покръстването на българите.

Открит през 1918 г. от австрийски войници в манастирски развалини край село Балши (на около 25 километра югозападно от Берат, Албания) по време на Първата световна война. Надписът е издълбан на мраморен стълб. В горната част на стълба се намира българският летописен надпис, а в долната – по-късен надгробен надпис на латински на норманския военачалник Робер дьо Монфор, загинал през 1108 г.

Надписът е важен домашен извор за покръстването на българите и за югозападната граница на българската държава от онова време. В краткото житие на Свети Климент Охридски, написано от охридския архиепископ Димитър Хоматиан в началото на XII век, се говори и за други подобни каменни стълбове района на Главиница в днешна Албания, в които се съобщавало за кръщението на българите. Хоматиан дори отдава издигането им на Свети Климент Охридски:

"Той (Климент) ни е оставил в Охрид такива възпоминания и свещени книги, както и собствените трудове на своята висока мисъл и ръка, които са почитани и тачени от целия народ не по-малко от богонаписаните Мойсееви плочи. А в Кефаления (Главиница) могат да се видят запазени и до наше време каменни стълбове, върху които са вдълбани букви, отбелязващи приобщаването и присъединяването на народа към Христа."

Сегашното мастонахождение на надписа не е известно. През първата половина на ХХ век се е съхранявал в музей в град Драч (днес Дуръс). В Археологическия музей в София се съхранява гипсов отпечатък на надписа. Надписът е съставен на гръцки език:

Εβαπτισθη ο εκ θ(εo)υ αρχων Βουλγ]αριας

Βορης ο μετο-

τομασθεις

Μιχαηλ συν

τω εκ θ(εο)υ δε-

δομενω αυ-

τω εθνει ε-

τους ςτοδ.


В превод той гласи:



"Покръсти се от Бога архонтът на България Борис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374 (1 септември 865 – 31 август 866 г.)"

HatshepsutTopic starter

Самуиловият надпис. е старобългарски епиграфски паметник от 993 година, един от най-старите датирани надписи на кирилица. Надписът представлява частично повредена мраморна плоча, открита през 1888 година при строежа на църквата ,,Свети Герман" при село Герман, Преспанско, днес в Гърция. Издълбан е по нареждане на цар Самуил (997-1014) в памет на родителите му комит Никола и Рипсимия и брат му - Давид. Състои от 11 реда, изписани в стила на т.нар. стар унциал, повлиян от ръкописния литургичен унциал.



За пръв път надписът е обнародван от директора на Руския археологически институт в Константинопол Фьодор Успенски през 1898 година, като почти едновременно за него се произнасят Константин Иречек, Тимофей Флорински и Любомир Милетич. През 1916 година надписът е пренесен в София от етнографа към Първа българска армия писателят Ст. Л. Костов. Съдържание на надписа. оригинал
,,    

    †въ имѧ ѡтьца и съина и с҃таго дѹха азъ самоип(л)ь рабъ б҃жи полагаѫ
    памѧть ѡтьцѹ и матєри и братѹ на кръстѣхъ сихъ• имєна ѹсъпъшихъ
    никола рабъ б҃жи ... ѣ давдъ написа ... въ лѣто отъ сътворєния мирѹ
    ѕ҃• фа҃• инъдикта ѕ҃•"

превод

,, †В името на отца и сина и светия дух. Аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт"


HatshepsutTopic starter

Старобългарската литература и нейните "митологии". Текст и идеология в средновековието

Старобългарската литература и нейните "митологии"

Всяка култура изгражда свои митологии. Митологията на една култура представлява въплътените в разказ представи на човека за устройството и пораждането на света, за доброто и злото, за Бога и отвъдното, за живота и смъртта. Тези въпроси са занимавали винаги човечеството. Наред с това, митологиите са разкази за моделите на човешко поведение, а оттук и за най-представителните личности на дадена човешка общност. Най-важното за една митология е не дали тя дава истинна картина или не, а че тя дава картината, която формира представите на хората, дава им онзи образ, с който те живеят. Съвременният свят също се задъхва от митове - извънземните, които търсят контакт с нас, опасностите, идващи от Изток или от Запад, краят на света (един много стар мит). Древните, пък и съвременните общества не винаги са можели да дадат философски или рационален отговор на различни въпроси, тогава на помощ идва разказът, той е едновременно достъпен и разгърнат, изяснителен и картинен. Тези разкази оформят светогледа на човека. Както си спомняме от наученото за античната литература, митологиите са съвкупност от митове (от гр. разказ, план, басня), а основните ядра на мита се наричат митологеми.
Можем да говорим за християнска митология - тя е свързана както със старозаветния текст, така и новозаветния разказ за идването на Христос с неговото Рождество, Разпъване и Възкресение.
Ето какво посочва посочва Дж. Евъри за християнската митология: " Това показва уникалния характер на християнската митология, в която преживяването на вечността е преживяване на историята, но на историята, която е митологизирана чрез честването (празнуването)." /Евъри, Дж. "Християнска митология", Хонконг/
Новопокръстените народи възприемат християнската митология, като често преосмислят някои от разказите, доближавайки ги до своето ежедневие. Както всеки религиозен разказ, и този на християнските свещени текстове е обвързан с някаква контретна география: боговете на древните гърци живеят на Олимп, делата на Христос са свързани с палестинските земи, с Йерусалим.
За новопокръстените народи, отскоро населили Европа имената от новозаветния разказ звучат далечно и екзотично, те се оказват истинско изпитание за средновековните християнски книжовници, които ги предават с много грешки. Веднъж покръстени, тези народи се опитват да обвържат собствената си история с християнската. Така например не случайно едно оригинално произведение - прабългарският летопис "Именник на българските ханове", е било преписано от старобългарския книжовник след старозаветната Четвърта книга на Царете. Всички те искат да се убедят, че техният собствен път в християнството не е случаен, че са извикани, призовани от Бога. Така се раждат собствени митологии на християнските народи. Тези митологии не противоречат на основните християнски представи, а се базират върху тях, като внасят нови, специфични сюжети.
Появата на тези митологии не е случайна - тя е резултат от различни особености при процеса на християнизация на всяка отделна страна. Тези митологии са представени в текстовете - религиозни, философски и художествени и т.н. Подобни специфични картини на света могат да бъдат открити и в развитието на старата българска литература. Пораждането на тези митологии е в зависимост от множество политически, културни, исторически фактори.
Изучаването на "митологиите" е особено важно, защото те ни показват основните идеи, владели тези отдалечени епохи, помагат ни да вникнем в мисленето, да изградим една по-прецизна историческа картина, да открием политическите механизми и обществените идеи зад загадъчните обвивки на мита. Има и нещо, което специално се отнася до литературата - "митологиите" в такива епохи съставят най-често основния корпус от теми и сюжети, които литературата интерпретира. Литературата на българското средновековие е християнска, но специфично българското в нея е изразено чрез собствените митологически ядра.
I. Когато новопокръстените народи са започнали да извършват богослужение по установения християнски календар, те трябвало да честват различни светци, живели в далечни места, несвързани със съдбата на тези народи. Ето защо за всички тях е било особено важно да имат свой светец, вписан в църковния календар. Така те щели да имат собствен защитник пред Бог и чрез този свой закрилник да станат част от християнската история. За много европейски народи първият собствен светец, вписан в християнския календар, и владетелят покръстител. Това се отнася за сръбската, полската, за унгарската църква, а и за много други. Понякога това бил мъченически убитият за правата вяра владетел (или владетелски син) - както в средновековна Чехия и Русия. Изобщо първите светци на отделните европейски народи са най-често членове на царска фамилия - така идеята за всемогъщия Бог спасител се скрепява с образа на владетеля, наместник на Бога. Политически се обвързва идеята за покорство пред небесния цар (Бога) с подчинението пред земния - владетеля.
В България обаче ситуацията е по-различна. Първите светци, които българската култура вписва в християнския календар като свои, са Кирил и Методий.
Както вече казахме, почитането на светците е било религиозно-политически проблем. Почитането на даден светец изразява интересите на дадено общество. В първоначалния етап от развитието на старобългарската култура основният въпрос, който стои пред българското общество, е свързан с налагането на славянската писменост и култура в противодействие с налагането на литургията на гръцки език и незбежното следствие от това - цялостната грецизация на старобългарската култура. Ето защо тя изгражда следните митологически (сакрално-семантически) ядра: 1. създаването на славянската азбука и книгите на славянски език са израз на милостта на Бога към славянството; 2. светостта и богоизбраността на Кирил и Методий; 3. азбуката е Премъдрост, въплътено Слово; 4. писането е свещен акт.
Когато Кирил и Методий отиват в Моравия, те трябва да се борят с нападките на немското духовенство срещу литургията на славянски език. Това духовенство не е притеснено толкова от възможни отклонения от християнската догма (вярата в свещеността на трите езика - гръцки, еврейски и латински), колкото от това, че наличието на проповед на славянски ще откъсне моравските земи от тяхната власт и ще остави немските духовници без паство. Ето защо още с появата на Пространното житие на Кирил се оформят митологическите ядра, свързани със сакрализацията на азбуката. "Похвално слово за Кирил", "За буквите" от Черноризец Храбър, "Проглас към евангелието" и "Азбучна молитва" - всички те са посветени на една и съща тема, всички те преставят пътя на славянството към Бога чрез буквите, чрез тяхната живоносна сила. Те говорят с езика на окрупнените християнски митологически ядра - Бог, добро, светлина, благодат, като ги преосмислят чрез идеята за буквите и книжовността.
II. В епохата на Византийското робство се изгражда една нова митология. До известна степен тя продължава съществуването на митологическите ядра, познати от Първото българско царство и свързани с идеята за благодатта, която Бог  праща на българите, но този път видени в един съвсем нов план. В текстовете от този период присъства идеята за богоизбраността на българския народ като психологическа компенсация за гнета на робството и сложната историческа обстановка. Според текстовете от този период "българите" ще пренесат на Бога "православната" вяра.
III. По време на Втората българска държава тенденцията за изтъкването на българското като етническа принадлежност продължава, но също така в съзвучие с духовните търсения на епохата се проявява и сложният комплекс от представи, свързани с мистическото, исихатско познаване на Бога.
IV. В епохата та османското робство се възраждат някои от компонентите на раннохристиянските митологически ядра, свързани с идеята да мъченичество. Идеята за мъченичество на свой ред моделира българския космос през тази епоха.

Текст и идеология в средновековието

Повече от която и да е друга епоха в средновековието появата на конкретен текст е израз не на авторова свобода, а на идеологически проект, на конкретен идеен замисъл, който преследва строго определени цели. Всеки средновековен текст е писан по определен повод и негово послание е винаги недвусмислено. Идеологическите механизми са тези, които не само предизвикват появата на текста, но и го моделират, предопределят жанра му, начина на говорене, художествените средства. Това най-ясно личи в епохата на исихазма, когато стилът на писане трябва да олицетвори изобщо съзнанието за Бог и способността той да бъде познаван.

HatshepsutTopic starter

Съдбата на българските средновековни ръкописи

Страната ни става духовно и книжовно независима
почти 700 г. преди Реформацията в Западна Европа



Енински апостол от ХІ в. Най-старият паметник на кирилица, съхраняван в България

Българската азбука е вече на приблизително 1150 години и благодарение на св. княз Борис-Михаил тя е инструментът, който дава духовна и книжовна независимост на българския народ още в последната четвърт на ІХ в. – абсолютен феномен за Средновековието, когато в Европа се пише и чете единствено на гръцки и латински език до ХVІ –ХVІІ в.

Нека си припомним, че дори през 1536 г. е изгорен жив Уилям Тиндейл, защото си позволил да преведе Библията от латински на английски език. Така големият хуманист накърнил принципа на ,,триезичната догма" на западната църква, според която единствените езици, които могат да се използват, са гръцкият, латинският и еврейският.

Срещу този принцип, в специално организиран диспут, Константин–Кирил Философ се обявява през 867 г. и защитава блестящо славянския език – позиция, одобрена и от папа Николай І. Благодарение на победата в диспута Библията и всички богослужебни книги в България, както и служенето в църквите и образованието, са на български език още от края на ІХ в. – почти 700 г. преди Реформацията в Западна Европа.

Веднага след като учениците на светите братя Кирил и Методий пристигат в България, тук се обособяват два книжовни центъра – в Плиска-Преслав и Охрид. Княз Борис започва целенасочена държавна политика за образоване на българските духовници на славянски език. Така за съвсем кратко време България става духовно и книжовно независима от Византийската империя в лицето на Константинополската патриаршия.

Процесът е с такива измерения, че само след тридесет години цар Симеон Велики счита за напълно нормално да се титулова ,,цар на българи и ромеи" – не само затова, че България е сломила Византия военно и политически, но и защото българите са достигнали стадий на духовно и книжовно развитие, равен на византийския.

През Второто българско царство книжовността отново е в пълен разцвет. Имало е царски скрипторий в Търново, в който се изпълнявали поръчките на българските царе. В много манастири е имало също скриптории, в които се преписвали и превеждали многобройни произведения, често по поръчка на владетели и аристократи.

Имало е и граматици - професионални книжовници,
които изпълнявали същата дейност. От това време са съхранени действително много български ръкописи, но на фона на запазените до днес произведения на сръбски и руски език например, все пак те са сравнително малко. Каква е причината за това?

Отговорът на този въпрос даде преди 33 години покойният проф. Куйо М. Куев. В своя труд ,,Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете" той проследява трудния път на запазените все още средновековни български книги и посочва причините, поради които днес те са толкова редки.

През 968 и 969-971 г. киевският княз Светослав Игорович завзема българските земи на север от Стара планина. През 972 г. той се оттегля, победен от Византия, но отнася със себе си всички богатства, включително и библиотеките, на царското семейство и на българските аристократи.

С русите се оттеглят и много български благородници, които, не желаейки да бъдат управлявани от Византия, предпочитат да емигрират в Русия. Така огромна част от ранносредновековните български произведения излизат извън рамките на страната. След 988 г. русите се покръстват, но много скоро княз Владимир прекратява връзките си с Константинополската патриаршия и се свързва с българската Охридска архиепископия.

Първият киевски митрополит – Михаил, е българин от Охрид. Той води със себе си и няколко епископа – българи и още много свещеници, които същевременно били и учители на русите. Именно тогава и много голямо количество български книги преминава отново в Русия за нуждите на новопокръстения славянски народ. Затова и днес почти всички запазени ранносредновековни български ръкописи са запазени в руски преводи.

При анализ на езика веднага се установява, че в основата на тези ,,руски" ръкописи всъщност стои българският език, носещ характерните черти на източнобългарския говор – говора на българите от Плиска и Преслав. Тоест, това са руски преписи от български оригинали – Остромировото евангелие, Архангелското евангелие, Златоструй, едно стихотворение на Григорий Богослов, Слуцки псалтир, Галичкото евангелие и мн. др. Особен интерес представлява случаят със Симеоновия сборник.

Този български ръкопис дълго време се е приемал за оригинално руско произведение и е наричан и Светославов сборник на името на княз Светослав. През 1857 г. обаче е открит екземпляр от ХV в., в който изрично е написано името на цар Симеон Велики. Така става ясно, че оригиналът е български ръкопис от ок. 915-920 г. Грешката идва оттам, че в един от екземплярите името на цар Симеон е съвсем умишлено изтрито и над него е написано името Светослав.

През ХІХ в. интересът към старите византийски и славянски ръкописи е огромен. Затова и много пътешественици предприемат експедиции за добиване на такива паметници. Манастирите с радост продавали старите си ръкописи. Лорд Робърт Кързън пише, че в Атонския манастир Каракал е купил за 22 лири огромен ръкопис от времето на Алексий Комнин (кр. на ХІ-ХІІ в.), а от радост, че го е купил, игуменът му подарил и едно Евангелие.

Игуменът на манастира ,,Св. Павел" решил да подари нещо на Кързън за спомен и в резултат на това Евангелието на цар Иван Александър се озовало в Лондон, откъдето е и името му – Лондонското евангелие. Така маршрутът на този паметник бил Търново – Молдова – Атон – Великобритания!
В случаите, когато не можели да вземат цялата книга, пътешествениците късали страници и ги отнасяли със себе си. Така днес има много такива листи в най-различни сбирки по цял свят.

Особено много български ръкописи се съхраняват в Русия. Те са от сбирките на А. Норов, В. Григорович, П. Успенски, Гилферинг и мн. др. През 1859 г. дори е организирана от държавата и специална експедиция под ръководството на П. Севастиянов, в резултат на което от Атон са изнесени 5000 ръкописа.

Друг тип изнасяне на ръкописи е от самите българи. Според Г. Раковски и И. Селимински много българи при хаджилък отнасят в Йерусалим много от старите български ръкописи. Затова днес в Йерусалим в Синайския манастир ,,Св. Екатерина" се съхраняват значителен брой такива паметници.

Много от ръкописите са направо унищожени. Лорд Кързън пише, че в манастира Каракал бил свидетел на ужасна сцена. Там игуменът, виждайки интереса му към един лист, извадил нож и отрязал част от самата книга.
Това бил гръцки ръкопис от ІХ в. През това време манастирският слуга му казал, че ползват листите за покриване на гърнетата със сладко, понеже били от кожа – т.е., това бил пергамент.

Нещо подобно споделя и П. Р. Славейков. Когато бил на десетина години, той често ходел в Присовския манастир. Там, понеже бил малък, често монасите го карали да се качва на тавана и да сваля стари ръкописи – пергаментови. Монасите късали листите и завивали с тях сланината за ратаите. ,,Боже, прости ме! Колко листове съм съдрал... " – възкликва големият български възрожденец. Чест му прави, че след време, когато осъзнал какво е сторил, Славейков отива специално в манастира и проверява какво е останало от книгите. Намерил само два пергаментови листа и две печатни книги.

През 1908 г. русинът Бенешевич посетил Синайския манастир. Там научил, че преди няколко години монасите, считайки старите ръкописи за непотребни, напалили с тях пещите за хляб.
В църквата на с. Брестовица, Пловдивско, се съхранявали много стари пергаментови ръкописи. След средата на ХІХ в., при строежа на нова църква, те били закопани в земята – цели два чувала. По-късно, през 1898 г., местните власти решили да разкопаят мястото, но намерили само ,,черно вещество, подобно на тор".

Част от ръкописите били заравяни в земята или зазиждани в църкви. През 1385 г. рилските монаси закопали голяма част от манастирската библиотека поради заплаха от турско нападение. По-късно един рилски монах също закопал една каруца книги, понеже не му давало сърце да ги изгори.

Много ръкописи били умишлено изгорени. Това е ставало на Атон от самите монаси, но много книги били изгорени от турците. Особено голямо количество било унищожено през 1821 г., след Гръцкото въстание, когато турците опустошили Св. гора. Турските войници си правели патрони от пергамента и хартиените листи и опалвали с тях пещите за хляб. По-късно, по време на Руско-турската война през 1828-1829 г. и по време на Априлското въстание турците също умишлено изгаряли български книги и стари ръкописи.

През 1839 г. руският монах Партений посещава манастира ,,Св. Йоан Предтеча" край Серес. Там той видял около 1000 славянски книги. Само след 6 години – през 1845 г., пътешественикът Григоревич установява, че от тях не е останала нито една – всички били изгорени.
Григоревич обаче изрично подчертава, че гръцките ръкописи стояли непокътнати.

Константин Иречек пише, че е видял заповед на Цариградската патриаршия от 1835 г., в която се нареждало да се горят всички стари икони и книги на славянски език. Действително всичко, което е било българско, се е унищожавало. В. Кънчов пише, че владиката Милетий обиколил с един дюлгерин околностите на Преспа и заличил всички надписи на български в църквите по иконите и стенописите, а на тяхно място били изографисани нови надписи, но на гръцки. Подобно било положението в цяла Македония.

Борбата срещу българщината е била действително безмилостна. В този смисъл е учудващо, не че има сравнително малко количество запазени средновековни български ръкописи; чудо е, че изобщо ги има.

http://www.desant.net/show-news/24698/

HatshepsutTopic starter

Съдбата на старобългарските ръкописи, старопечатни книги и библиотеки


HatshepsutTopic starter

От нашата Download-секция може да свалите някои книги за старобългарската литература:

- книгата на Клементина Иванова и Светлина Николова "Тържество на Словото. Златният Век на Българската книжнина":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=168

- книгата на Светлина Николова "Патеричните разкази в българската средновековна литература":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=242

- книгата на Иван Дуйчев "Из старата Българска книжнина":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=206

HatshepsutTopic starter

Древни български ръкописи се пазят във фондовете на Руската държавна библиотека


https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100886617

Знаете ли, че във фондовете на Руската държавна библиотека, наред с много други уникални славянски писмени паметници, се пазят около 1000 древни български ръкописа? За най-старите и интересните сред тях научаваме от специално интервю със сътрудника на отдел ,,Ръкописи" и главен палеограф проф. Марина Крутова


Известно е, че сред най-древните ръкописи с български произход е писаният на пергамент Слепченски апостол от края на XII век. Всички листове на този ръкопис са палимпсести – върху изтрит гръцки текст, представляващ сборник с жития. Апостолът е намерен от известния събирач на ръкописи Виктор Григорович в Слепченския мъжки манастир ,,Свети Йоан Предтеча" (в село Слепче) през 1844 г.


Слепченски апостол, краят на ХІІ в.

Сред събраното от Григорович се намира и известният като Хилендарски паримейник, тъй като е намерен в Хилендарския манастир в Атон.


Хилендарски паримейник, XII в.

Друг интересен паметник е псалтир с гадателни приписки от втората половина на XIII век. Т. е. по псалтира са гадаели. Такова неканонично използване на текстовете не е характерно само за България, но и за Русия. Виктор Григорович придобива този ръкопис също през 1844 г. в Атон.

В Руската държавна библиотека се пазят редица други забележителни ръкописи, макар и не толкова древни, а, например, от XV век, посочва проф. Крутова. Това са ръкописите, свързани с името на митрополита на Киев и Цяла Русия Григорий Цамблак, български писател и представител на Търновската книжовна школа, църковен деец на България, Молдова, Сърбия и Русия.

Когато става дума за български ръкописи, не можем да пропуснем огромното творческо наследство на знаменития ученик на Светите равноапостоли Кирил и Методий Св. Климент Охридски, казва проф. Крутова и допълва, че в отдел ,,Ръкописи" в библиотеката в Москва се пазят много негови съчинения.  Трябва да споменем, че с течение на времето името на този забележителен писател започва да се забравя. Към XIX век на практика той вече е бил слабо познат, а удивителните му трудове започват да се приписват на други автори. Например, неговата ,,Похвала за четиридневния Лазар" е била приписвана на Свети Йоан Златоуст. Но през XIX век след дълги години забрава забележителният руски археограф и библиограф Вукол Ундолски намира в древен каталог на българските епископи името на епископ Климент. Благодарение на научните трудове на Вукол Ундолски личността и делото на Климент Охридски стават обект на вниманието на учените, – подчертава проф. Крутова.


Лествица на Св. Йоан Лествичник

Българските ръкописи са били във фокуса на вниманието на редица изявени руски събирачи на древни писмени паметници. Такива са Виктор Григорович, Петър Севастянов, граф Николай Румянцев и др.

Виктор Григорович е сред първите руски слависти, изпратени от руските университети в научни командировки из славянските земи, за да събират материали на терен. Така Григорович в продължение на 3 години (1844-1847) обикаля, издирва, събира древни писмени паметници, които стават предмет на научни изследвания. Проф. Марина Крутова посочва:

Виктор Григорович посвещава целия си живот на събирането на книги. Най-интересните от тях той открива по времена пътешествията си. Григорович събира ръкописи в Русия, на Балканите, в Дубровник, Лайпциг... Успява да се справи със задачата си, въпреки скромните средства, които му се отпускат за командировките. Едни ръкописи той купува, други получава в замяна на други ръкописи, с които разполага, обикновено по-нови, или на печатни книги, които специално носи със себе си, за да замени. Редица ръкописи той получава от монасите като дар или преписва сам. При нас се пазят такива преписи, които Виктор Григорович прави от български ръкописи. В случаи, когато виждал, че ръкописите загиват поради небрежно отношение – изоставени по тавани и мазета, той ги взимал, за да се съхранят за поколенията. Така Григорович успява да издири над 200 ръкописа, част от тях – български.

HatshepsutTopic starter

Константин Преславски и неговата ,,Азбучна молитва"


HatshepsutTopic starter

Старобългарският книжовник Черноризец Петър и неговото книжовно наследство


След втората четвърт на X в. в българското общество започват да се проявяват симптоми на духовна криза. Може би най-добър израз на тази критична ситуация се намира в разпространението на Богомилството. Изворите, благодарение на които добиваме представа за него, ни разкриват елементарна философия с нихилистичен и анархистичен характер. Отрицанието – водещ елемент в ереста – обхваща не само Църквата и нейните Свети Тайнства, но въобще целия видим свят, като творение на дявола, включително децата и продължението на рода, също държавата, познатият социален порядък и прочее.

Причините за тази криза могат да се търсят комплексно в насоки като продължителните Симеонови военни кампании, които довеждат до изтощение сред населението,  известно изчерпване след големия културен бум от края на IX и началото на X в., заселването на еретици от Мала Азия, които византийската власт разполага в гранични с българите територии и др.

Домашните – създадените от българи – исторически извори, които ни разкриват картината в българското общество са Беседата против богомилите на Презвитер Козма, която не просто обрисува богомилската ерес, но и бичува причините, които довеждат до появата й, както и Поучителните слова на Черноризец (монах) Петър. И докато първият от авторите е широко дискутиран, то вторият несправедливо остава до известна степен в сянка. 

За Черноризец Петър се знае малко – толкова, колкото изследователите успяват да извлекат от неговите книжовни произведения. Известно е, че живее и пише през втората половина на X в. Откъслечени изречения от неговите слова навеждат към мисълта, че преди да се замонаши е бил заможен човек с власт и че вероятно е участвал във война. Някои изследователи  отъждествяват книжовника със св. цар Петър I Български (паметта му се чества на 30 януари), който преди смъртта си се замонашва. Като аргументи се привеждат посочените по-горе богатство и сан, с които се предполага, че е резполагал Черноризец Петър преди да стане монах. Посочват се също сходства между части от неговите творби и поучителни изречения, които в различни сборници се посочват като произнесени от св. цар Петър, както и обстоятелството, че в редица книжовни паметници Черноризец Петър, подобно на Симеоновия наследник, е посочен като свят човек. Категорични доказателства за идентичността на двамата обаче до този момент липсват.

От Черноризец Петър до днес да оцелели четири пространни слова: Слово за поста и молитвата, Поучение за спасението на душата, Слово за временния живот и Слово за различната неправда.  Предполага се, че Черноризец Петър е автор и на една Молитва към Богородица. Произведенията са били много популярни в православната книжнина и са запазени в две основни редакции в паметници от XII до XVII в., основно руски по произход, но също български и сръбски.

Поучителните слова на средновековния български книжовник са особено ценни като укрепяващи морала на населението повествования, но и като тъжна илюстрация на духовната картина сред българите, която е предизвикала появата на словата. Два са основите акценти в творбите на Черноризец Петър: боголюбието и наставлението в православната вяра и братолюбието и благочестието, които произхождат от боголюбието.

В Словото за различната неправда авторът рисува принципите на богоотстъпничество и разгулен живот. Той рисува правдата като Божия и вдъхновена от Бога, а неправдата като отрова, привнесена от врага на човешкото спасение – дяволът. Неправдата привлича със своето лукаво многообразие и предлаганите възможности за по-голяма леснина, липса на жертва и временна сладост. Авторът с болка пише: ,,Понеже, човече, Бог много помага, но човеците сами не искат да пострадат за заради Бога." Очертаващ духовните контури на българското общество през X в. през очите на черноризец Петър е следният пасаж: ,,И човеците възприеха неправдата, а правдата отхвърлиха. Правдата ги остави да бъде по тяхна воля и нека да загинат, както поискаха. Защото се вдигна над девствеността, блудството и погуби девствеността. Вдигна се порокът над чистотата и свирепостта над кротостта и тихостта, а омразата над любовта. Вдигна се ненаситността над поста и пиянството над трезвеността. Вдигна се обидата над смирението и разбойничеството над братолюбието. Вдигна се скъперничеството над щедростта и немилостта над милостта. Вдигна се беззаконието над запазването на закона. Вдигнаха се злите дела над праведните и имаше мнозина, които нито създаваха правда, нито на другите разрешаваха."

Въпреки тежката констатация обаче Черноризец Петър съвсем не престава да поучава в името на Правдата. В Словото си за поста и молитвата той поетапно развива необходимостта от промяна у своите съвременници. На първо място като условие за упорство в добродетелтта авторът поставя вярата и любовта към Бога. На следваща място идва изпълнението на Божиите заповеди, първата, от които е тази за братолюбие. Следват наставление да не се блудствува, да не се краде, лъже, убива, клевети, да се показва взаимно уважение в семейството и почитание към властта. Черноризец Петър подчертава, че Божиите заповеди са за всички хора – простолюдие и господари. Поученията в тази насока не секват и във всички останали творби на автора.

Черноризец Петър, най-вероятно от своя собствен горчив опит, е запознат и с духовното невежество на много българи по отношение църковното благоприличие и поведение като например посещението в храма, спазването на постите, пристъпването към Свето Причастие, благоговейната почит към храмовите светини и други. Значими по обем пасажи са посветени на тази тема. Авторът посочва как да се спазват постите, защо е необходимо да се посещава богослужение, да се взима Свето Причастие, наставлява да се почитат иконите и Света Богородица, разобличава езически заблуди, които оправдават блудството и др. Всичко това Черноризец Петър тясно обвързва с морала и опазването на Божиите заповеди.

Не трябва да се остава с впечатление, че Черноризец Петър е непримирим и безмилостен към грешниците. Той много добре съзнава слабостите на своето българско паство. За да обрисува падението на сънародниците си, авторът от една страна прибягва до сравнения от животинския свят, в който зверовете се оказват надминати по жестокост от хората. Но освен че изобличава, Черноризец Петър също поправя и милва, с болка и любов към погиващите зове за покаяние и избавление. Проповедникът съзнава, че поправянето на грешника трябва да е съобразено със силите му. Това проличава например в поученията за поста, а и въобще в цялостния тон на поучителните слова. Много подходяща илюстрация в тази насока е следният пасаж от Словото за молитвата и поста: ,,Заради всичко това вярващият човек трябва да се погрижи за себе си, преди да умре. И ако не може да живее като добрите християни, които не ценят нищо тленно и бързо изчезващо и които не щадят тялото си, то поне като слабите и немощни християни да живее."

В заключение може да се обобщи, че Черноризец Петър е един от забравените български средновековни автори с ценни и до днес поучителни слова. Въпросите на боголюбието, братолюбието и морала са и остават винаги актуални. Благодарение на Румяна Павлова, словата на Черноризец Петър са преведени и публикувани на новобългарски и са достъпни за всеки любознателен читател. За тяхната ценност свидетелстват широкото им разпространение в православния свят и обстоятелството, че в редица случаи в техния надслов авторът им, Черноризец Петър, е посочен от средновековните книжовници и преписвачи като светец.

https://bulgarianhistory.org/chernorizec-petur/

HatshepsutTopic starter

По следите на загубеното българско минало – Лондонското евангелие


Любителите на българската история вероятно често са попадали на бележки под линия в статии, студии и изследвания, които се отнасят до така нареченото Лондонско евангелие – документ с изключителна историческа стойност, който за българските медиевисти от последното столетие е подобен на Светия Граал. Частица от българското минало, изгубена в хода на османското завоевание в края на XIV в., Лондонското евангелие всъщност няма нищо общо с града, чието име носи в момента, освен в неговото качество на последно хранилище на ценния документ.

Ръкописът, създаден през 1355-1356 година, първоначално е известен като Четвероевангелие на цар Иван Александър. От бележка на листове 274А-275Б, разбираме че текстът е написан в цялост от български монах на име Симеон, който вероятно е бил на служба при българския владетел по това време. Изготвената книга се състои от 268 пергаментови листа и е украсена с 366 многоцветни миниатюри. Има свидетелства, че гърбът и лицевата страна на корицата на евангелието са имали масивен обков от злато, сребро и скъпоценни камъни, но ценната украса явно е станала обект на кражба в даден етап.

Към момента е съхранена само подвързията на книгата от червена кожа върху дървени планки, върху която все още са видни декоративни изображения на геометрични мотиви, грифони и лъвове. Освен корицата на ръкописа, жертва на вандалско отношение е и така наречения ,,магически квадрат", където по мнение на специалисти е трябвало да има изографисана сцена от ,,Деня на Страшния съд", която обаче е била отрязана и открадната вероятно в началото на XX в.


Лист 212. Цар Иван Александър и Евангелист Лука. Вероятно текстът се отнася до Календар за пости.

Миниатюрите на Лондонското евангелие са сред щателно изследваните аспекти на богослужебната книга и често пъти са окачествявани като най-изключителното постижение на българската живопис от периода на късното Средновековие. Засега се смята, че в тяхното изготвяне са участвали поне трима майстори-живописци, които вероятно са работели с екип от свои помощници. Нека сега обаче разясним каква функция е изпълнявало Лондонското евангелие, когато все още е било българско притежание.

По своята същност Четвероевангелието е религиозен требник, съдържащ в себе си четирите евангелия (на Матей, Марк, Лука и Йоан) с подчертани пасажи, които да бъдат изказвани при изпълняването на литургия. Царските портрети в началото на документа показват владетелската фамилия на България, започвайки от самодържеца Иван Александър, посочен като ,,В Христа Бога верен цар на българи и гърци" и продължава с втората съпруга на българския суверен – ,,новопокръстената" Теодора. Около двете царски особи са синовете от втория брак на Иван Александър – бъдещият български владетел Иван Шишман и малолетният принц Иван Асен V.


На съседната страница са изобразени и трите дъщери на българския самодържец – Кера Тамара, Кераца и Десислава, които са деца на Иван Александър от неговата първа съпруга. Любопитство буди отсъствието на цар Иван Срацимир от владетелската композиция. Вероятно по това време най-старият син на Иван Александър вече се е отделил като суверен на Видинското царство и формално вече не се е числял към царската фамилия. Вместо него е изобразен деспот Константин, съпругът на Кера Тамара. Поръчителството на Иван Александър за изготвянето на Четвероевангелието кара много изследователи да заключат, че документът се е използвал лично от владетелското семейство при богослужения в дворцовата църква ,,Св. Параскева" в Търновград.

След падането на българската столица през 1393 година, под ударите на османските войски на Баязид Йълдъръм започва пътешествието на Четвероевангелието на българските царе. Напускайки завинаги родната България, първата спирка по неговия път е в Молдова, където според бележка, съхранена на лист 5А, книгата е закупена от молдовския владетел Александър Добрия (в оригинал Александру чел Бун). Не може да се твърди със сигурност кой е човекът, с който Александър Добрия сключва договорката по покупката, но се предполага, че въпросната личност е бежанец от рухващото българско царство. Някои изследователи дори са склонни да спекулират, че носител на ценната книга е бил самият принц Фружин, който единствен от царската фамилия на България търси убежище на север от река Дунав.


Бележката на лист 5, с която се указва покупката на книгата от страна на молдовския владетел Александър Добрия

Подобно заключение действително почива върху известна логика, тъй като изначало книгата е била собственост на царското семейство на България, чийто наследник Фружин безспорно е имал право на притежание върху документа. Александър Добрия управлявал от 1400 до 1432 година, тоест в период, в който наследникът на българския престол действително се е изявявал активно и е набирал средства за походи и военни кампании срещу османците. С други думи, осъществяването на една сделка за собственост върху ценен документ като царското евангелие – самостоятелно или чрез посредник между двете владетелски особи – действително не би била невъзможна.Подобни становища, разбира се, на този етап са недоказуеми, поради липсата на достатъчно данни.

След като става притежание на Александър Добрия, следите на Лондонското евангелие се губят за дълго. Неговата поява е документирана отново едва през XVII в., когато бива заведено като част от библиотеката на светогорския манастир ,,Св. Павел" в днешна Гърция. Няма никакви данни как българският царски требник е преминал цялото протежение от Молдова до Гърция, но може да се смята, че книгата е била изпратена като дар от молдовските владетели за гръцкия божи храм. Евангелието остава забравено в библиотеките на ,,Св. Павел" до средата на XIX в., когато случаят отвежда до манастирските порти известния английски пътешественик и колекционер на антики лорд Робърт Кързън.

В своите мемоари той отбелязва, че открил царското евангелие в манастирската библиотека и бил впечатлен от неговото великолепие. При отпътуването си от ,,Св. Павел", Кързън изненадващо получава евангелието като подарък от игумена на манастира. Според записките на британския пътешественик, духовникът иска гостът да отнесе със себе си някакъв спомен от своята визита в светогорския манастир. Английският лорд е шокиран от този развой на събитията и по собствените му думи ,,не бил в състояние да повярва, че случващото се е истина". Впоследствие Кързон отнася царското евангелие, наред с други ценни артефакти, открити по време на пътешествията му в родната си Англия.

Щипка на съмнение в неговата история обаче внася друг британски пътешественик – Робърт Милнър-Галънд, който иронично отбелязва колко често ценни исторически документи и артефакти някак си се оказвали в притежание на Кързън. В своите изследвания Милър-Галънд определя придобиването на Евангелието от британския лорд като  ,,безсрамна кражба". Крадец или не, в действителност историческата общност поне в този случай трябва да му е благодарна, тъй като няколко десетилетия по-късно, през 1905 година, библиотеката на  ,,Св. Павел" става жертва на голям пожар, който изпепелява редица ценни произведения. Макар и несъзнателно британецът спасява този фрагмент от българската история.


Робърт Кързън

През 1849 година Робърт Кързън дава възможност на академичния свят за пръв път да се запознае с екземпляри от неговата колекция, а през 1876 година синът на вече покойния британски лорд отдава въпросната колекция на постоянно съхранение в Британския кралски музей. Академичният свят получава същински достъп до документите от колекцията на Кързън през 1917 година, когато неговата внучка Дария преотстъпва правото си на собственост върху артефактите и ги дарява на Британския музей. Това довежда до истински бум от петиции за изследвания, които представителите на световното академично общество подават към Британския музей.

Първите българи, докоснали се отново до светинята от Второто българско царство са Петър Гудев и Богдан Филов през 1925 година. Впоследствие ръкописът е изследван много пъти от чужди и български учени, радвайки се на голям интерес и откровено възхищение. През 1971 година със създаването на Британската библиотека в Лондон Четвероевангелието на Иван Александър е предадено в нейно съхранение, където остава и до днес.

На 3 ноември 2017 година ръкописът е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО ,,Паметта на света", с което получава признание като един от най-ценните исторически паметници със световно значение. Не е изключено скоро да се състои едно своеобразно завръщане на Четвероевангелието на българска територия. През юли 2018 г. беше отпечатано първото фототипно издание на документа, изваждайки го от привилегироваността на академичните среди и откривайки го за една по-широка аудитория.

https://bulgarianhistory.org/londonskoto-evangelie/

HatshepsutTopic starter

Търновската книжовна школа преди Eвтимий


Манасиевата летопис

Автор: Проф. Пламен Павлов

Един от талантливите търновски книжовници е монахът Симон, на чието перо дължим Софийския Песнивец и т. нар. Лондонско Четвероевангелие

Българският преводен вариант на Манасиевата летопис, дело на поп Филип, е своеобразен ,,учебник", благодарение на който царските деца получават първите си уроци по история и родолюбие


След няколко дни е празникът на Велико Търново - 22 март (по т. нар. нов стил), денят на светите Четиридесет мъченици, на чието небесно застъпничество цар Иван Асен II отдава победата си при Клокотница. Този път ще поставим акцент на старопрестолния Търновград не толкова като олицетворение на българската държавност и военна мощ, а на ролята му на водещо културно средище. Когато използваме термина "Търновска книжовна школа", първата ни асоциация е с патриарх Евтимий предвид литературното наследство на бележития духовен водач и писател, оглавявал българската църква в периода 1371-1394/1395 г.

Не бива да забравяме обаче, че постиженията на Евтимий и неговите ученици се опират на вече утвърдена традиция. Още при първите Асеневци българската столица следва културните традиции на Плиска, Велики Преслав и Охрид, а през XIV в. е утвърден духовен и културен център не само в българските земи, но и далече извън тях - в Сърбия, Влахия, Молдова, средновековните руски княжества. Българският престолен град е възприеман от византийските духовни авторитети като ,,... втори след Цариград - словом и делом..."

Водещото място на Търново е несъмнено, но движението на хора и идеи води до взаимодействие между столичните книжовници и онези, които работят в обителите на Света гора Атонска, Парория/Странджа, Иваново, Бачково, Рилския манастир и др., както и в други български градове. Наред с Търновската патриаршия, особено важна е ролята на държавата. В най-значима степен това важи за времето на цар Иван Александър (1331-1371), наричан с основание "покровител на книжнината". Неговата меценатска подкрепа и активно участие в културния живот са оценявани от изследователите като "втори Златен век" или, както образно се изразява проф. Йордан Андреев, "Златен залез" на средновековната българска култура.

Ще започнем с Пахомий, работил в Ловеч през 20-те и 30-те години, когато градът е управляван от Иван Александър като деспот преди да приеме царската корона. Книжовникът съставя сборник със смесено съдържание, който след възцаряването на Иван Александър е пренесен в Търново. Вероятно в столицата се премества и самият Пахомий, който е сред близките до новия владетел високообразовани българи. По същото време работи и книжовникът Методий Гемист, който през 1337 г. прави препис на тълковно Евангелие за Йоан, епископ на Анхиало (Поморие). В приписка на гръцки към българския текст на паметника книжовникът слави ,,... преблагочестивия и самодържавен господар на българите Иван Александър...", и неговия син Иван Асен и ,,... великия патриарх Теодосий..."

Един от авторите, за които си струва да си спомним, е монахът Симон - книжовник от най-близкия интелектуален кръг на цар Иван Александър. За личността му са изказвани различни предположения, вкл. че е бил митрополит на Ловеч, а по-късно търновски патриарх под името Симеон (четиридесетте години на XIV в.), но е по-вероятно да става дума за различни личности. Едно от най-известните дела на Симон е сборник с богослужебно съдържание, писан по поръчение на Иван Александър през 1337 г. - в началните години от неговото царуване. Книжовният паметник е наричан най-често "Софийски Песнивец", а от неговото съдържание най-силно впечатление прави витиеватата и емоционална "Похвала" в чест на царя, авторски текст на самия Симон. Иван Александър е славен като "богоизбран", "боговенчан", "най-православен", "цар на царете", "нов Александър" Велики... "Погледнете сега, малки и големи - възкликва Симон,- и вдигнете знамена и битки за победоносния български цар. Пристъпете сега, патриарси и светители, монаси и иноци, съдии и боляри и целият църковен притч, прости роби и свободни, велможи и цяло войнство, и сърадвайте се с неизказана радост и въздайте слава на великия цар Христа Бога венцедателя и към него възвисете победни песни: "Троице света, запазвай българския цар, закриляй го и укрепи го, дай му победа над противниците и низложи напълно всички негови врагове, и му дарувай дълги години, Боже на всички!"

През 1355/1356 г. Симон създава един от най-емблематичните старобългарски книжовни паметници - прочутото Лондонско Четвероевангелие, пазено днес в Британската библиотека. Книгата е създадена отново по личната поръка на цар Иван Александър. "Като го потърси [Евангелието], благоверният, христолюбивият, превисокият и богоувенчаният самодържец цар Иван Александър го намери /.../ с божествено желание и като го изяви, биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч..." В своя послеслов книжовникът изпъква като убеден патриот, загрижен за съдбата на държавата: ,,... За слава на твореца на всичко и на неговите благочестници (четиримата евангелисти) Матея, Марко, Лука и Йоан, с чиито молитви царят да получи от Бога победа над враговете, които воюват против него, и да съкруши главите им под своите нозе..."

Друг търновски творец е поп Филип, който през 1345-1346 г. ,,... по повелята на моя благороден, христолюбив, превисок и самодържавен господар, прекрасният цар Иван Александър..." създава т. нар. "Манасиева летопис". Освен превода на известната византийска хроника, в този книжовен паметник са поместени различни текстове с поучителен характер. Разбира се, най-силен интерес будят оригиналните авторски добавки за българската история към превода на Манасиевата хроника, 19 на брой, които най-вероятно са дело на самия поп Филип. За широката публика е малко известно, че книгата е своеобразен "учебник" за царските деца, откъдето бъдещият цар Иван Шишман, брат му Иван Асен и техните сестри са получили първите уроци по история, но и по родолюбие...

Видна фигура на книжовния живот в столица Търново в средата на XIV в. е монахът Лаврентий. През 1347/1348 г. по поръка на цар Иван Александър той съставя сборник, предназначен за самото царско семейство. Както отбелязват изследователите, кръгът на интересите на височайшата фамилия е типичен за своето време - жития и патерични разкази (с поучително съдържание), но и "Написание за правата вяра" от Константин-Кирил Философ и "Сказание за буквите" от Черноризец Храбър. Очевидно Иван Александър и неговите близки са имали дълбоко мотивиран интерес към българската история и култура, както и към бележитите творци от времето на Първото българско царство. И съвсем основателно Лаврентий определя сборника като "душеполезна книга", важна за добруването на владетеля, а оттам и на българския народ и държава.

Един от малко познатите търновски творци е Теотокий Псилица, който през 1347 г. превежда "Евангелието на Йоан" с тълкувание по поръчение на ,,... всеосвещения патриарх на богоспасния Цариград Търново и на цяла България господин Симеон..." Става дума за тълковно Евангелие, дело на авторитетния в онези времена охридски архиепископ Теофилакт, управлявал църквата ,,... на цяла България..." в края на XI и началото на XII в.

През 1348 г. търновският патриарх Теодосий II изпраща книгата като дар на Зографския манастир. Теотокий е работил в скриптория към самия патриаршеския храм "Възнесение Христово" на Царевец. Ще споменем и Първослав, преписал сборник със словата на Григорий Богослов - книга, поръчана от ,,... всепочитания между велможите на българското царство логотет Мито..." - пръв министър на Иван Александър. Един от забравените днес търновски автори от средата на XIV в. е "граматикът" Лалое, който през 1359 г. преписва обемистия сборник "Деяния и Послания на Апостолите", преведени от гръцки вероятно от самия него. Лалое съобщава, че това е станало по поръчение на "многогрешния Младен", който също ,,... неуморно се трудел във всяко книжовно дело..."

Както е известно, Евтимий е ученик на знаменития исихаст Теодосий Търновски, чието творчество е известно само частично. Сред по-възрастните събратя на бъдещия патриарх е и блестящият книжовник и преводач Дионисий Дивни, чието книжовно наследство не е оцеляло... В крайна сметка обаче, разцветът на Търновската книжовна школа не е случайно явление, а има своята богата предистория.

https://trud.bg/

HatshepsutTopic starter

Ч о в е к ъ т -
според данни от старобългарската литература

Първото описание на човека се предлага на българския читател в шесто слово на "Шестоднев" от Йоан Екзарх. То е създадено главно въз основа на обработка на "История на животните" от Аристотел и на "Шестоднев"  от Василий Велики (на гр. ез.). Йоан Екзарх е познавал и творби на Севериан Гавалски и Йоан Златоуст. Тялото на човека е описано като съвършено божие създание, сътворено по образ и подобие божие. Това слово е първата българска анатомия на човека. Освен това Йоан Екзарх засяга въпроса за човешката душа и основното различие на човека от животните, той се възхищава от ума като белег на душата. Човекът е единственото живо същество с "разумна и мислеща душа". В същото време авторът говори и за изкуството на човека, който създава "образи и фигури". Освен описание на човешкото тяло по Аристотел, словото е забележително с това, че съдържа и основна анттопоцентрична концепция - човекът има най - висша позиция в божието творение, защото той единствен притежава ум, разсъдък и безсмъртна душа.
Като обект на художествено изображение човекът в средновековната литература е:
- библейски герой (в апокрифите - "Тивериадското море", "Слово за Адам и Ева", "Разумник", "Беседа на тримата светители")
- светец (в житийната и панегерическата книжнина)
- еретик (в полемическата и житийната литература)
- цар и военачалник (в хрониките, в някои повести, в светските похвални слова, в отделни приписки, в царските грамоти)
- монах (в патетичните разкази, в някои нравоучителни беседи).
Обикновеният светски човек намира място в литературата само ако с делата си, преди всичко заслуги за вярата и църквата, се издигне до светец. Личните чувства на човека не представляват интерес за средновековните писатели (изключение до известна степен прави апокрифната книжнина).
Промени в това отношение - опит за психологическа характеристика,  се забелязват през 14 в., в творчеството на Григорий Цамблак и след него - в съчиненията на Софийските книжовници.

Изображението на човека е еднолинейно - в положителна или в отрицателна посока, черно - бяла характеристика - според това какъв тип представя и какви са възгледите за основните качества на този типаж. Героят се движи във времето и пространството, но основната му характеристика остава неизменна, той не търпи вътрешно развитие. Това важи най-вече за героите от житията. Човешкият характер в средновековната литература не е познат. Външният вид на персонажите също рядко се описва - в българската литература интерес към него се забелязва през 14 - 15 в. в творчеството на Григорий Цамблак. Този времеви период е известен и с названието Палеологовия ренесанс. Най - подробно и нешаблонно, навярно с действителни портретни черти, е показан образа на свети Георги Софийски, в житието посветено на него от поп Пейо - "млад, тънък и висок, възрус, с продълговато лице, високи и гъсти вежди, нос гърбав, пръсти на ръцете тънки и дълги".
Поп Пейо е един от малкото български книжовници от края на 15 и началото на 16 в., които създават оригинални литературни творби. В "Житие на Георги Нови Софийски" и "Служба за Георги Нови" е разработена темата за съпротивата срещу асимилацията и насилственото помохамеданчване. Поп Пейо ярко проявява своя патриотизъм и играе за времето си значителна обществена роля. Вероятно още преди да стане духовно лице, е посетил Сърбия, Света гора Атонска,  Влашко, манастир Раваница, Срем, Унгария.

Ирена Янчева

Similar topics (1)