Теодоръ Траяновъ

[Hatshepsut]

СРЕДНОЩНИЯТ ВЯТЪР

Среднощният вятър
две листа отбрули,
два сраснали листа
разтръгна смъртта,
невиждали есен,
за зима нечули,
два листа слетяха
без ропот в нощта.
 
Среднощният вятър
звездата отбрули,
що водеше нощем
две тъжни деца,
и призрачно вее
над рухнали кули,
две струни покъсал,
две детски сърца.
 
Среднощният вятър
две сълзи отбрули,
две сълзи горчиви
на сетно прости,
два погледа чисти
с печал забули
и в скърби почерни
две бели мечти.
 
Среднощният вятър
два кораба брули,
два кораба тръгват
на разни страни,
среднощният вятър
два взора затули,
два взора потъват
в безкрайни вълни.

[Hatshepsut]

ПОСЛЕДЕН БИСЕР

Отдавна, в страните мечтани,
ти дойде с утеха при мен,
превърза сърдечните рани,
целуна певеца ранен.
 
И ангел невидим подаде
огърлици бисерни нам,
а погледа в поглед подкладе
орисан небесния плам.
 
Поведох те чиста невеста
тогава пред божий олтар,
там чухме най-радостни вести
и пихме най-чуден нектар.
 
Днес плачат край нас кипариси,
покрити със тежка слана,
и питат за чудния бисер,
за светлата наша страна,
 
че есенна тъжна разлъка
последния бисер ни взе
и сянка на вечната мъка
прегръща тук наште нозе.

[Hatshepsut]

ПЪРВИЯТ СНЯГ

Ти виждаш как пролет
безследно премина,
как червей дълбае
под всяка скала,
че вкусена радост
прецъфна и гине
и горко въздъхват
треви и стебла.
 
Ти виждаш как плахо
низ облаци светва
изгряла зорница
на свят благослов,
а властната есен
орисана клетва
дописва над гроба
на първа любов.
 
Ний виждаме всичко,
безмълвно покорни,
след някакво чудо
унесени пак,
докле не загаснат
сърцата ни морни
в приспивната песен
на първия сняг.

[Hatshepsut]

СОЛВЕЙГ

Обичам душата ти,
когато простира
с безпомощна обич
в молитва ръце,
а чисто кандило
полека замира,
погребана болка
в самотно сърце.
 
Обичам душата ти,
когато погледне
със призрачна хубост
през укора благ,
а нейде над гроба
на щастие бледно
дремливо се сипе
спокойния сняг.

[Hatshepsut]

СПОМЕН

Внезапно очи притъмняха,
а още далеч бе смъртта,
когато пристъпихме плахо
в алеята с жълти цветя.
 
Спомнѝ си как нашите стъпки
веявица бърза покри,
разлъка с изстинали тръпки
в сърцето въздишките скри.
 
Ний мрем оттогаз в изнемога,
дели ни сломеният мост,
и чакаме с поглед към Бога,
ответа на тъжен въпрос.

[Hatshepsut]

ЕСЕНЕН ЗДРАЧ

Иди си, пресен гроб недей разравя,
заспива тихо есенният здрач,
заглъхва всичко в призрачна забрава -
и радост, и желания, и плач.
 
Иди си, воплите на сухи клони
заспиват в непробудна тишина,
последен отглас в морни небосклони
просветва като гаснеща вълна.
 
Иди си и душата ми дочакай
на твоя сън край тихото море,
последна песен нека бъде знака,
че първа обич никога не мре.

[Hatshepsut]

ТВОЙТА ПЕСЕН

Отново слушам твойта песен
за цвят покрит от първий сняг,
че нощем ангелът небесен
притопля го със поглед благ.
 
В сърцето първий сняг отколе
самотно цвете е покрил,
към светъл ангел то се моли,
надежди първи отразил.
 
И слушам аз, в печал унесен,
нощ есенна навън вилней,
залутан вятър твойта песен
над снежните поляни пей.

[Hatshepsut]

СКРЪБ

Чернее в гората
самотна борика,
приветно я милват
пак майски лъчи,
нечакано сълзи
унесено бликат
из молещи кротко
зелени очи:
 
над рамо ѝ песен
мечтана, игрива
пришелец незнайник
нашепва и пей,
насъне тя горко
се само засмива
и тъмните вейки
безмълвно люлей.

[Hatshepsut]

ГОРСКО ВИДЕНИЕ

В гората витае прозирно видение,
над чело - корона от нощни листа,
задгробно блещукат очи замъглени,
молитва немее на мъртви уста.
 
Низ граните трепват невидими жици,
аз моята първа молитва познах,
и погледът бавен на синя зорница
над мен се възпира, невинен и плах.
 
И всичко полека изгубва се в мрака,
над мене въздишка на ангел замря:
над нашата участ око не заплака,
над гроба ни никой с молитва не спря.

[Hatshepsut]

ТЕМЕНУГА

Теменуга се навежда
над забързали струи,
хубост горестна оглежда,
образ девствен открои.
 
А струите заминуват,
недочуват молещ вик,
за кристална нощ бълнуват,
за невинен лунен лик.
 
Капят листи, плачат взори,
гасне образът дълбок,
но сърце си не разтвори
искрометният поток.

[Hatshepsut]

СИНЬО ЦВЕТЕ

До кръстопът среднощен синьо цвете
прекършено линей; смъртта мълчи,
в засенени пресъхнали очи,
удавената тайна плахо свети.
 
И спускат се звездица след звездица,
целуват го, потъват у нощта,
потрепва то, ужилена девица,
от спомена за първата мечта.

[Hatshepsut]

ПЕСЕН ЗА ЛУННИТЕ ЩЕРКИ

Ти нам си обречен,
нам, лунния сноп,
властително вечен
и немощен роб!
На съне кърмихме
душа ти с тъги,
ней пътя възвихме
в безкрайни дъги.
 
Ти взори
обръщаш
в умори,
в копнеж,
но хладен
прегръщаш
и жаден
зовеш!
 
Заспивай полека,
властителю наш,
ще снемем тук всека
вълшебния плащ!
Ще спуснем сърце ти
в далечни води,
при първото цвете,
при първи звезди.

[Hatshepsut]

НОЩНА АРФА

Нощта се събужда, и младото вино
кипи и очаква наречен жених,
нощта се събужда и пее невинно:
на твоите сълзи от извора пих!
 
Пробягват ръцете по арфата черна,
мелодия блика на скръб и на зной,
в далечни предели се месецът мерна
и бавно потъна към тъмен завой.
 
Слова несъзнати се тихо въземат,
ту стон безутешен, ту радостен зов,
нощта се събужда, самотна и в шемет,
макар и в страдания, тя чака любов!

[Hatshepsut]

ОРХИДЕЯ

Под склон от облачни гранити
луна запалена огря,
лъчи разтвориха вълните
на омагесана гора.
 
Из глъбините хлад повея,
припламна лунният светлик,
и бавно странна орхидея
разлисти своя морав лик.
 
И оттогаз над мене властно
тя своя поглед прикова,
ту алчно лъстна, ту безстрастна,
мълви унесени слова.
 
Една мечта ли тя погуби,
еднъж душа ли раздвои,
кръвта и сълзите възлюби
и нелечима скръб струи.
 
Проклинам бродницата фея
на омагесана гора,
лика на лунна орхидея,
що в горестно сърце огря.

[Hatshepsut]

НАД МОРЕТО

Из морски ширини отсечена,
скала изстъпва строен стан,
долавя взора ѝ далечен
отблясъци от бърза бран.
 
И ето, облак над морето
полита, нейний сън пленил,
там скрити тайни той прочете,
що с клетва бог е вкаменил.
 
И мигом яркосинкав огън
стопи студена строга плът,
из ужаса на сетно сбогом
блажени възгласи ехтят.