Recent posts

#1
     ДЯДО ЖЕЛЬО ВОЕВОДА
Преди да стане воевода е бил четник в четата на великият Панайот Хитов.
_____________________________________________
Според сказанието един ден, когато той и неговата сестра работят на полето край близкото село, двама турски войници, яздещи коне, ги забелязват и решават де се отбият до кладенеца под едно дърво в близост до тях. Сядайки под дървото, единият турчин се обръща към сестрата на Желю с думите: ,,Гяурке, вземи кофата и ела да ни напоиш!" Наливайки вода в устата на единия, тя разлива тежката кофа и го намокря по гърдите. Той мигновено се ядосва и прави опит да я изнасили. Желю действа инстинктивно и в този момент с помощта на сърп, с който е работил на полето, отрязва главите на двамата турци.
Това става причина той да бъде гонен, издирван и да потърси убежище в хайдушките чети.       


#2
Небето се съблича...

Небето се съблича със безмилостно
спокойствие...тъй нечовешки хубаво
се извисява ръстът му -
без никого
да унизи, за да изтъкне себе си...
(Какво по-недостъпно и по-нравствено?)
И с влака ний прелитаме през гарите,
по-чисти и по-празнични от спомени!
Под туй небе - не вярвай в пустотата му!-
тъй слепи са очите ни и устните!
И тъй печално-радостни внезапните
ми мисли... Да говоря ли за себе си?
Отново ли да лъжа?
Предизвиква ме
и плаши ме невинноста на думите...
Убива ме жестокото насилие
над думите... И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие?
Как стана туй ужасно престъпление?
И кой ще ме накаже? Стига повече
за себе си...По-близо до дърветата!
(Кой ще ми върне правото на славея
да пея за луната.) Виждам своето
мълчание в дърветата... Зелени са
до болка във очите ми дърветата!
А планината - в утрото - изваяна
от здраве... Как димят братоубийствено
усоите под дървените мостове!
Кръвта ми е населена със спомени.
По-близки и по-призрачни от гарите!
Върби. Под тях незримотото присъствие
на нечия ръка... И тия покриви,
тъй скромно адресирани към слънцето!
Пак ме обзема старото безумие -
под всички покриви, във всички влакове!
Във всички самолети едновременно!
Със всички стюардеси и без никоя!
Пак старото безумие... Понякога
мечтая за съдбата аз на въздуха!
Да тръгна подир въздуха и нека той,
смиреният, ме учи на поезия!
(Как да извая своето присъствие.)
Мълчете! Оставете ме със въздуха
във влака - в коридора до прозореца!
Тъй мое е небето - и на всички ви!
Щастливи ли сте? Аз летя към гарата
и тя сама по себе си е щастие!
Тъй голо и свободно е сърцето ми,
че тръгва по небето!
А насреща ми -
дърветата с разтворени обятия!
#3
Едно голямо и прекрасно "да"...

Едно голямо и прекрасно "да" - морето...
О, морето и съвършените му хоризонти.
Кой ги разтваря и затваря? Първия -
криле за уморените ми глезени.
На дъното на въздуха е втория -
върху водата -
на върха й.
А третия - с корона от сапунени мехури.
Голямото пътуване започва от четвъртия.
Плътта му из емайла на въздуха със тласъци
изскача и намира сянката си - гледайте
как се изопва със звънтене вертикала му.
Пътуването (с бившите си къдри) е във въздуха.
И постепенно ни изпълва, както вятъра
се извисява в корпуса на яхтите... Да тръгваме.
Но не защото трябва, трябва - невъзможно е
ний да не тръгнеме... Изглежда - без да знаеме
отдавна ний сме тръгнали... Пътуваме.
(Пътуващите си невинни) и внезапно укора,
сферичната уплаха и страдание във погледа
на Някоя... Сънуваме жените си, когато сме
със тях - лице срещу лице, - и над беззвучните
им устни ние падаме... Децата ни -
най-малките - са тъжните ни пощальони.
(О, телеграмите - от стая в стая...)
Ний пътуваме.
Останеме ли тука, ние никога
не ще се срещнем... Запомни ти - никога.
Надеждата за среща е пред нас.
#4
Трети български клуб ще има в Северна Македония


Освен вече регистрирания български клуб ,,Ванче Михайлов" в Битоля, както и ,,Цар Борис Трети" в Охрид, има подадена заявка за регистрацията и на трето българско дружество в С.Македония, което ще носи името на цар Фердинанд. Клубът ще бъде в Богданци, малък град край Дойранското езеро.

Македонските медии се възмущават днес, че българските клубове се регистрират без одобрението на македонското министерство на правосъдието. Както и при регистрацията на културния център в Битоля, Сдружението за утвърждаване на културните ценности на македонските българи "Цар Борис Трети" е регистрирано от компетентната институция, но без положително становище от Министерството на правосъдието.

Създаването на третия български културен център в С. Македония бе обявено преди дни от фондация "Македония" на Виктор Стоянов. Шефът на фондацията получи преди ден забрана за влизане в С.Македония за една година.

https://www.segabg.com/hot/category-foreign-country/treti-bulgarski-klub-shte-ima-smakedoniya
#5
ЗА ПРИЛИКИТЕ МЕЖДУ ПОМАКОЛОГИЯТА И МАКЕДОНИЗМА И ПРИШИТИТЕ КЪМ ТЯХ "ЕТНОСИ"
Ефим Ушев

По темата ,,помашки език" и ,,помашки етнос" нека се знае едно: създават се, по точно – налагат се, по оня тертип, по който бяха създадени ,,македонския език" и пришитата към него ,,нация".
Даже времето на създаването им съвпада – след 1945-а, когато страната ни отново губи територии, в които за кратко е управлявала, но в тях остава население, което не се включва в колоните български бежанци, защото вече и за тях става ясно, че и да отидат в България, отново ще бъдат издирени и върнати на тези, от които бягат...
Ако обаче за Македония нещата са ясни и известни, поради томовете изписани книги за областта, не е така с онези хора в днешна Западна Тракия (Южните Родопи), наричани някога от Стефан Веркович, когато е записвал песни от тях, ,,българите помаци". Българското общество пък като че разбира и чува за тях, едва след откриването на новия граничен пункт при Златоград преди малко повече от три години. Когато за всички става ясно, че в Южните Родопи отвъд границата можеш да пазаруваш и говориш с местните хора и без преводач, а днес вече и с българските си левове. Както, впрочем, винаги е било и в Р Македония...
За разлика от нас обаче, гърците винаги са знаели какви са тези хора в тази част на планината, но никога не са искали, разбира се по политически причини, да признаят това. От което следва и лутането им по това как да ги назовават - родопската общност в Западна Тракия те обявяват първоначално за ,,българогласни елини", по-късно – ,,славяноезични елини", още по-късно - за ,,славяноезични гърци мюсюлмани". В Енциклопедия от 1936 г. обаче става ясно, че са наясно с проблема, тъй като срещу думата
,,помакой" са отбелязали ,,българи мюсюлмани"...
Важно е това ,,историческо" навлизане в темата, уточняващо сложното състояние на българите мохамедани в южната ни съседка днес, когато вече са изгубили българското си самосъзнание, а остатъците на български ,,огънчета", като фолклора и езика например, упорито се представят от съседите ни едва ли не като нещо ,,паднало от Марс", в най-добрия случай – от времето на древните елини...
А в упоритото и напоследък много активно налагане на всичко наше в Гърция като нещо друго, само да не е българско, прозират ясни политически цели и настроения, които гръцката държава никога не е крила. И чиято политика по тези въпроси доведе дотам днес в северната част на Гърция да има един религиозен ислямски ,,анклав", вече с турско самосъзнание на жителите му.
Анклав, който може да се нарече ,,една малка Турция в Гърция". Ще спомена, разбира се, видния днешен ,,помаколог" Николаос Кокас, който прави неистови напъни, щото потурченото в голямата си част население там да се върне обратно към ,,помаклъка". Казвам ,,неистови", защото процесът по т. нар. ,,помачеене", чийто адепти са Кокас и компания, е един много закъснял процес, който някои среди там определят като ,,дълг на гърците след историческата вина пред помаците" – има се предвид допусканата дълги години турцизация на местното родопско население - улесняваната и насърчавана турска духовна и материална инвазия в тези райони, улесняването също така на свободното пътуване, обучение и инвестиране на местните хора именно в Турция и никъде другаде. Всичко това, основаващо се, разбира се, и на
българското безразличие към своите кръвни братя
тук, но и на гръцката погрешна политика към българското мохамеданско население, останало по политически причини в територия, предадена им някога за управление. А че това отношение към хората продължава и днес, проличава и от последния случай с един учител там - Ридван Караходжа, който е назначен да преподава турски език на децата. Той обаче отказва с мотива, че там турци няма, и иска да преподава майчиния си език. Среща категоричен отпор от самите гръцки институции, които спират да му плащат и го карат да подаде молба за напускане. В същото време нито една правораздавателна институция, включително адвокати, не желае да се занимае с проблема му. Затова ще търси помощ от българската страна...

Още през 1954 г. започва оня обрат, който довежда постепенно до ,,малката Турция" там – с писмо № 1043 от 28 януари главният директор на област Тракия разпорежда писмено на кметовете в Южните Родопи: ,,Във връзка със заповед на министър-председателя, молим занапред във всички случаи да се използват термините ,,турчин"-,,турско", вместо ,,мюсюлманин-мюсюлмански". Поради това следва да се погрижите за замяната на съществуващите в района различни надписи като ,,мюсюлманско училище", ,,мюсюлманско кметско наместничество", с турско..."
Въвежда се и изучаването на турски език в редовното гръцко училище, въпреки че майчиният език на децата, това е ясно и за гърци, и за турци, е
Български
Защо това се прави прозира от излезлия през 60-те години труд на Папахристодулу ,,Помаците" – остра реакция срещу усилията на България да приобщи тази част от народа си, независимо от религията му. Авторът нарича помаците ,,поробен от българите народ", който не е български, не е и славянски, а смесица, в която преобладавало гръцкото, за което говорело ,,напълно гръцката им физиономия"; чието езиково побългаряване започнало със завземането на Пловдив и Асеновград от българския цар Иван Александър през 1344 г., и пр.
През 1995-1996 година започват да се издават множество книги за особеностите на местното население в Западна Тракия, което продължава активно и до днес. Сред тях са обемистите ,,Гръцко-помашки речник" и ,,Граматика на помашкия език", както и етнографския труд ,,Помаците", и трите с автор Петрос Теохаридис, детайлно разгледани от диалектолога Г. Митринов в книгата му ,,Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско" (София, 2011).
Пръст в раната обаче слага сп. ,,Тахиномодромос" (1995), в редакционна бележка към статията на Солендакис, под заглавие ,,Как атинската държава турцизира гърците-помаци". За този автор помаците са потомци на древните елини, но ,,хитрите гърци обслужват будалите турци"... Острието и тук, разбира се, отново е насочено срещу България.
И така, докато ,,хитрите" мъдруват непрестанно как да доказват небългарския характер на населението си, търсейки корените му ту в траките, ту в елините, Турция планомерно и безпрепятствено се впуска в асимилация с всевъзможни, добре познати й начини и методи, най-важният резултат от които е въвеждането на турския език в редовното гръцко училище, а с това и
налагането на турско самосъзнание
у подрастващите. Оттогава е и станалата крилата фраза в някои гръцки медии - как родителите са започнали да учат турски език от децата си...
Това е духовната атмосфера в Ксантийско в момента, когато преди няколко години обикалях селцата в Ксантийско и записвах особеностите на говора във всяко от тях, както и народните им песни, останали като по чудо в съзнанието на немалка част от населението тук. Договорихме се с издателя на ксантийския вестник ,,Загалиса" Ахмед Имам да публикуваме съвместни материали по проблеми, отнасящи се до хората от двете страни на границата, започнахме рубрика в ,,Златоградски вестник" - ,,Родопски насуски за нашисе люде в Ксантийско", който се разпространява там с материали, написани с гръцки букви, но с българско съдържание, по-точно на общия ни родопски диалект. Така, както преди 170 години местните даскали в Златоград са обучавали децата, видно от съхранения в тукашния музей на просвещението техен автентичен ,,дневник" с различни поучения, преводни текстове от Библията, уроци за усвояване на различни знания от вероучението и бита.
Много е важно, освен това, че излезе и сборник с родопските песни от Ксантийския район на Родопите, записани от автентичните им носители, живеещи в множеството селца в този обширен българоезичен регион. С него направихме опит да върнем спомена на тамошните хора към песните на дедите им, запознахме се и с някои изпълнители на автентични родопски песни, които и тук, както и в златоградско, наричат ,,авелски", т. е. много стари песни. Важно е, тъй като с него се даде възможност на българската научна общност, а и на по-широки кръгове от българската общественост, да видят и чуят с очи и уши, тъй като дискът с родопските изпълнители от Ксантийско е неразделна част от книгата, на какво там казват ,,помашки" песни, сами да преценят кое е ,,помашкото" в тях и какво точно означава това.
Да се види как песни, в които се пее за поп Костадин (,,Исорци са са прочули"), в които умиращият от куршум юнак казва: ,,...на главо́ ми чъ́рква йограде́йте..." (,,Пушка пукна"), в които естествено битуват български имена като Цвета, Рада, Динчо, Иван, Юван, Минка, Физа, Юрка, Стоян и пр., упорито се определят като ,,помашки"...
И макар езикът им да е чисто български, числително-бройната система на хората там сега е турска. Но това е така сравнително отскоро – след задължителното въвеждане на турския език в училищата в Ксантийско и Гюмюрджинско. А в народните песни те ползват българската си бройна система. Защото, както сами казват, така са ги приели песните от ,,старите" - дядовци, баби, майки... Което само ни показва приемствеността, чрез която те идват до нас, доказват, че
българският език при мохамеданите от Западна Тракия е изконен и извечен,
но подложен на постепенно ,,изтриване" от една могъща държава със съдействието на друга... И с предателското мълчание на трета!
Всъщност, в определянето на тези песни в Гърция като ,,помашки" не би имало нищо лошо или нередно, ако това беше в смисъла, който се влага при определянето на шопския, тракийския, македонския, добруджанския и пр. наш фолклор – именно като характерна за региона, но неделима част от българското духовно богатство. Но не! Представянето на родопската песен в Гърция като ,,помашка" има един-единствен смисъл и цел – да се отдели, да се отчужди тя от своята българска същност и корен и да се наложи на света да гледа на нея именно като на друга, при всички случаи небългарска песен и текст.
А доколко това е така, нека преценяват читателите, за които подбирам две песни, изпълнявани все още от хората в Ксантийско.

Пушка пукна
(Изпълнена и записана
в с. Долап хан, дн. Сминти)

Пу́шкай пу́кна, йогда́,
пу́шка пу́кна, йогди́це,
пу́шкай пу́кна в го́роно
зеле́но.
Дено́ па́дном, йогда́,
де́ной панно, йогди́це,
де́но па́дном - там мо
зарове́йте.
С но́жечки ми, йогд́а,
с но́жечке ми, йогди́це,
с но́жечке ми гро́ба
изглабе́йте.
На главо́ ми, йо́гда,
на главо́ ми, йогди́це,
чъ́рква йограде́йте.
На главо́ ми чъ́рква
ограде́йте.
На ноге́ ми, йо́гда,
на ноге́ ми, йогди́це,
на ноге́ ми ло́зо
посаде́йте.
На средо́ ми, йо́гда,
на средо́ ми, йогди́це,
байра́к побие́йте.
На средо́ ми байра́к
побие́йте.
Майчинко моя...
(Изп. Али Ронго –
с. Солища, дн. Главки)
Ма́йчинко, мо́йе, ма́йчинко,
трими́на ту́рци до́йдахо,
мо́мата да ти пайо́мат.
Нимо́й ма пи́та, ма́ле ле,
нимо́й ма да́ва, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат.
Он доку́с мама́ ку́тена,
в юна́цко чо́рна парсти́ца,
в юна́цка чеи́р зеле́на,
къ́тькъ черве́нъ в чеи́рен,
аво́шкъ зеле́нъ и се́нкьъ.
Как ще ма пребале́ш, ма́ле ле,
ту́рцине да ма пайо́мат?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как си ма ку́тила в чеи́рен?
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли,
как ма приспа́ваша пад се́нко,
как ма приспа́ваша пад се́нко -
сега́ ма да́ваш на ту́рци!
(Из книгата ,,Изсуши ме, изгори
ме", изд. ,,Славена", 2012)
#6
Небе

Дълбоко и чисто небе, о моя въздушна безбрежност,
обичам лазурния лик на твойта безоблачна нежност!

Как много и мойта душа прилича на твойте лазури,
о мое просторно небе — родина на слънце и бури.

На земния грохот в безкрая аз страдам и жадно
се губя,

и в свойте страдания земни аз тебе сънувам и любя.

И нявга, когато помръкна отрупан със черни
проклятия —

дълбоко и чисто небе, вземи ме у свойте обятия!

2

Разгърни се широко над мен!
Цяла нощ те сънувах и чаках,
чаках буден и в тъмно, и в ден,
чаках буден и плаках, и плаках...
Разгърни се широко над мен!

Твойта луда безбрежност ме мами —
аз простирам към тебе ръце,
покажи ми съзвучните гами
на капризното свое лице!

Аз съм жертва на земните ями,
аз съм пленник на свойто сърце.
Твойта луда безбрежност ме мами —
аз простирам към тебе ръце.

Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.
Сещам земния страх неизбежен
и в мъчителна жажда скърбя.
Потопи ме в копнежа си нежен,
дето няма ни скръб, ни борба!
Моят път е размирно метежен
и незнайна е мойта съдба.

Зачарован и нежно смирен,
потопи ме в лазурната бездна —
нека бъда навеки пленен!
Твойта смърт е спокойна и звездна —
разгърни се приветно над мен!

3

Небе безоблачно, широко и лазурно,
небе на странните капризни изненади
ту черно като смърт, ту светло и безбурно,
сред рой съзвездия и облачни грамади.

О, има светли дни, когато аз ликувам —
и мойта радост е във тебе отразена;
о, има сиви дни, когато аз тъгувам —
и моят скърбен блен
във теб е въплотен;
о, има мрачни дни без сън и без надежда,
когато всеки звук е пълен със печал —
тогава моят стих, изваян от метал,
през твоя мрачен лик тревожно се оглежда;
но има часове и кървави, и страшни,
когато вика в мен неволята набрана,
тогава вее смърт по улиците прашни
и твойта тишина, от трясъци раздрана,
изпраща огън, дъжд, светкавици и град —
и тръпнат плочите на мокрия площад.
И твойте облаци започват канонада
над грешната земя — и тя реве и вика
и става между вас тогава страшна свада —
и падат мълнии, и свети електрика...

И ти само тогаз приличаш на земята
със нейните борби на живия безброй.
Обичам тоя час на кървава разплата,
на смъртните стрели и смелия двубой.

4

Аз съм бедния син на земята,
изнемогнал от скърби и труд,
и безропотен раб на съдбата,
ограден съм от слънце и студ.

И заморен от вечната грижа
на суетния призрачен ден,
отпочивам си в бедната хижа,
безнадежден и болно-смирен.

Ала в своята мисъл потайна
аз приличам на бдителен страж,
че през земната мъка безкрайна
грее някакъв светъл мираж:

аз се нося над сънни морета
и над звездните сфери летя,
запленен по незнайна планета,
упоен от мистични цветя.

И в лъжата мечтателно-нежна
(сякаш приказка някаква бе) —
виждам твойта пустиня безбрежна,
чародейно и гордо небе!
#7
Посвещения

1

И утрото ще дойде, Суламит,
със пурпурна усмивка на устата —
и утрото ще лъхне ведрина
в задрямалия губер на полята.
И в люлката на пролетния ден —
под погледа на ведрите простори —
с молитвата на пътник уморен
сърцето ми за теб ще заговори.

И в сянката на вечерния час,
когато притъмнеят планините
и слънцето, без ропот и без глас,
потъне надалеко зад горите —
с мъчителната жажда на дете
и с болката, от горести пропита,
сърцето ми за тебе, Суламит,
сърцето ми за тебе ще попита.

2

Над езерото месецът поглежда
и образа му в езерото бди.
Крайбрежна лодка бавно се навежда
и лебед плува в лунните води

Нощта е пълна с краски и звезди
и нейното величие говори...
Склони глава на моите гърди
и нека сън очите ти притвори:

ще видиш ти далечни кръгозори,
където вечна пролет зеленей;
море ще видиш, слънце и простори
и вятър, който кораби люлей.

И ний ще гаснем в сънния навей
на тая нощ безбрежна и велика,
а утрото по нас ще разпилей
на цъфнал крин и бяла перуника.

3

Очите ми са пълни с топъл здрач,
що вее през прозореца отворен.
И неведнъж — измъчен и изморен
от горести, нерадости и плач —
аз търсил съм те — в буря и беда —
под грейналите лампи на града.


И там, посред язвителния хор
на карнавала с призрачните маски,
приспивал съм се в твойте нежни ласки
и в пламъка на твоя женствен взор
и любил съм те жадно-заласкан,
унесен, зачарован и пиян.

И винаги с препълнено сърце,
пленителна, смирена и покорна,
ти плакала си — влюбена и морна —
във моите ласкающи ръце
и слушала си, като в детски сън,
на моя празник празничния звън.

И днес, когато веят тъмнини
и бледен сняг по улиците пада,
сърцето ми по теб неволно страда
и твоят светъл спомен ми звъни —
и сам, загледан в бялата луна,
аз шепна, като мъничко дете:
— Бъди благословена, о жена!

4

Помня още онзи миг свещен:
ти бе тъй възторжена и млада!
Гаснеше печално озарен
морний ден и вееше прохлада.
Ти заспа. Аз чаках запленен...
Всеки трепет дишаше отрада.
И припадна звездна нощ над мен.

Тая нощ бе нощ на листопада.
Тая нощ невидим бог разкри
царството на спомените стари.
Смърт целуна китните гори
и тревите смъртен скреж попари.
Ти очи отвори в полусън
и видя — какво видя тогава? —
Тъмни нощи — и черковен звън —
и венците на умряла слава...

— — — — — —

После дълга, дълга тишина...
И сърце сърцето не дочака.
Плач прониза сънната страна —
сякаш някой в мен и в теб изплака,
И потърси всеки сам път —
път неверен на неверна мъка.
А над нас възхождаше денят —
първий ден от нашата разлъка.

5

И мирно отпочинал след дневната умора —
отшелник безприютен под твоите крила,
аз искам да ти шепна, аз искам да разтворя
безименната книга на земните тегла.

Ти тихичко ме слушай приведена над мене:
аз всичко ще ти кажа, аз всичко ще ти дам —
тъй може би ще стихне нестихнало съмнение,
тъй може би аз няма да сещам, че съм сам.

6

Спомням си първата вечер,
спомням си първия ден:
аз бях вълшебник за тебе,
ти беше радост за мен.
Спусна се вечер неясна,
ширна се тъмно море —
твоята обич угасна,
моята радост умре.

Нейде в безлунната доба
някой заплака без глас,
някой неволно прочете
кобна молитва над нас.
Ний разделихме се мълком,
пълни с болезнена жал.
Първата пролетна вечер —
моята първа печал.

7

Лятна вечер кротко ще разгърне
кадифени, лебедни крила
и кат стара майка ще прегърне
глъхнали градини и поля.

И тогава — тъжно примирена,
и тогава — нежна като блян,
припомни си, сестро уморена,
припомни си мълком зарад мен!
#8
Axel Rudi Pell - World Of Confusion

#9
Аржентински учени откриха първия брониран южноамерикански динозавър

Той е обитавал Патагония преди около 100 милиона години


Аржентински учени откриха първия брониран южноамерикански динозавър

Аржентински учени представиха първия брониран, двукрак южноамерикански динозавър - вид, живял в Патагония преди около 100 милиона години, съобщи Ройтерс. Части от кости, открити в провинция Рио Негро, показват, че 1,5-метровият примитивен тиреофоран е обитавал Южна Америка.

Себастиан Апестегия, един от водещите учени, провеждащи изследването, обясни, че до този момент е нямало данни динозаври от тази група да са съществували в южно полукълбо. Единствените известни видове са открити в Обединеното кралство и Европа и датират от ранната юрска ера, преди повече от 150 милиона години.

Откривателите нарекли динозавъра Джакапил каникура. Джакапилите са като предшественици на днешните крокодили. Също като тях и те са имали скелет-защитник, който покрива вратовете, гърбовете и опашките им. А по зъбите им във формата на листа, откривателите ги оприличават на игуаните.

https://nova.bg/
#10
Откриха няколко бронзови съда при разкопки в Новозагорско

Това е станало при спасителни археологически проучвания


Откриха няколко бронзови съда при разкопки в Новозагорско


При спасителни археологически проучвания обект ,,Голямата могила" близо до землището на село Прохорово, община Нова Загора, бяха разкрити няколко гробни съоръжения.

В един от гробовете бяха открити четири бронзови съда, фрагментирана керамика и добре запазена стомна. Археолозите датират находката от края на I и началото на II век след Христа. В спасителните разкопки участват археолози от цялата страна под ръководството на проф. д-р Борис Борисов.



"Откритията се очаква да бъдат експонирани в музея на Нова Загора след реставрирането им", потвърди директорът му Генчо Димитров, който също участва в разкопките.

https://nova.bg/