Славянско езичество (Родновѣрие)

[Hatshepsut]

Родноверие

Родноверието (още Родоверие, Родна вяра, Стара вяра, Rodzima wiara, Rodna vira, Рідна віра) е съвременно религиозно течение в някои славяноезични държави, което се основава на вярата, че възстановява древната славянска религия. Изповядващите родоверието, се прекланят пред божества, които смятат за славянски - издигат идоли, съграждат капища и изпълняват обреди, които смятат за пресъздадени славянски езически ритуали.

Родоверците често са организирани в „общини“ (задруги), по подобие на древните родови общини, в които важните въпроси се решават от родово събрание Вяще (рус. Вече), а управителни функции имат т.нар. влъхви (рус. волхвы) и колдуни (магьосници). Общините организират фестивали на календарни празници, които смятат за възстановки на славянски езически култови практики.

Родоверческите общини имат най-голямо разпространение в Русия, по-малко в Украйна, Беларус, Полша, Чехия, Словакия, също и в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Република Македония, България, както и предимно в славянски общности в Казахстан, Естония, Литва и САЩ.

https://bg.wikipedia.org/


https://vk.com/video-35356064_456239583
Родноверие - Изначальная вера славян

[Hatshepsut]

Славянска религия

Славянската религия е езическа религия. Тя наследила древната система от вярвания на праиндоевропейците и съхранила множество сходства с другите индоевропейски религии. В този смисъл, характерни нейни черти са политеизъм, примотеизъм, пантеизъм, антропоморфност на божествата и високо ниво на персонификация, вяра в задгробен живот, култ към мъртвите, култ към прадедите, фетишизъм, дуализъм.

Твърде малко са запазените исторически свидетелства за характера на славянската религия. Повечето от известните днес източници са съставени от християнски мисионери по време на покръстванията на славянските народи, поради което достоверността на сведенията е под съмнение. Сред най-известните свидетелства са „Chronicon Slavorum“ на средновековния хронист Хелмолд, „Gesta Danorum“ от Саксон Граматик, „Mater Verborum“, „Житие на св. Георги Агиорит“ от 11 век и др. Освен тях съществуват и други – например руските „Слово о плъку Игореве“. Освен това, има много фалшиви източници на славянската митология – например „Велесова книга“ или „Веда Словена“.

Пантеон


Збручки идол, X в., намерен в Тернополска област, Украйна.
Предполага се, че една от страните в горния си край изобразява Перун

Няма твърдо установен и централизиран славянски пантеон. Причина за това е големият брой славянски племена, които били пръснати на огромна територия и сравнително изолирани. Така всяко племе почитало определени божества, които били тясно свързани с бита и духовната му култура. Въпреки това могат да бъдат посочени близо тридесет божества, които са били широко разпространени и най-вероятно са били общи за всички – например Перун.

Перун е бог на бурите, гръмотевиците и светкавиците, както и като покровител на княз и военни отряди.

Характерно за западнославянските богове е, че те са многолики. Божествата са имали различни въплъщения и проявления, поради което често били изобразявани с няколко лица или глави. Така например бог Поревит имал 5 различни лица, бог Световит – 4, а Руевит – 7.

Опит да бъде установен „официален“ славянски пантеон прави киевският княз Владимир I в периода 980–88 г. Той издига край двореца си в Киев идоли на 6-те главни божества – Перун, Хърс, Даждбог, Стрибог, Симаргал и Мокош.

Митични същества

С това универсално понятие в славянското езичество се наричат всички духове, приказни образи и т.нар. вещи люде – жреци, вещици, магьосници, знахари и пр.

Религиозна организация

Поради разпокъсаността си и липсата на надплеменни обществени структури, до късно славяните нямали стриктно обособена религиозна организация. От дълбока древност всяка родова община (задруга) поддържала свое светилище, в което по време на празници служели родовите старейшини. След 6 – 7 век, това започнало да се променя. Появили се големи славянски селища, където били издигани храмове на различни божества и където служели славянски жреци, наричани влъхви. В средновековния славянски град Аркона, на остров Рюген (Руян), например, имало огромен храм на бог Световит, където служело цяло братство жреци. Подобен храм имало и в града Ретра. В средновековния Стетин (дн. Шчечин) имало храм на бог Сварожич, а във Волгаст – на бог Жаровит. Археологически останки от славянски храмове и светилища има открити на десетки места по територията на съвременните държави Русия, Украйна, Беларус, Полша, Чехия, Германия, Словакия, Сърбия и България.

Календар

Както при всички уседнали земеделски индоевропейски народи, така и у славяните календарът се изгражда според Слънцето – съобразно неговото движение спрямо Земята, неговите фази и цикли. Основни ориентири са равноденствията – пролетно (21 март) и есенно (23 септември), и слънцестоянията – лятно (22 юни) и зимно (22 декември). Във връзка с тези четири основни слънчеви фази, сред славяните е битувало и възприемането на слънцето като сложно многолико божество с четири превъплъщения. Славянският календар е цикличен, за разлика от съвременния линеен календар. От значение е сезонът, годишният период, а не годината, което придава и цикличния, кръговия му характер – сезоните се редуват в непрекъснат сезонен цикъл. Един и същ сезон, една и съща дата настъпват отново и отново през определено време, никога не остават в миналото. В съответствие с това и славянският календар няма начало или край, никой месец не е пръв или последен. Единствено могат да се обособят четири годишни времена, в зависимост от които варират и начините на живот, работата и свещенодействията на хората. В по-старо време годишните периоди били само два – седеммесечен земеделски сезон (лято) и петмесечен неземеделски сезон (зима).

Погребения

Древните славяни практикували трупоизгаряне. Те вярвали в задгробен живот и погребалните им обичаи били обусловени от този факт. Когато умирал човек, близките му го измивали и обличали в чисто бяла дреха (символ на смъртта), след което го оплаквали. Целта на оплакването била да се убеди душата на мъртвия колко обичан е бил той и да помага на живите си роднини.

Трупът бил изгарян на клада, наричана на старославянски крада. Вярвало се, че изгарянето на тялото освобождава душата и тя се превръща в навъ (дух), за да бъде допусната до Долната земя. Ако не станело това, душата започвала да се лута из света на живите Яв и поради страданията си се превръщала в зъл дух – вампир, мора, явина и пр.

След трупоизгарянето, погребвали праха в земята, заедно с лични предмети, съдове и храна, за да бъдат ползвани от мъртвия в отвъдното. Считало се, че в определени дни от годината душите на мъртвите биват пускани от Долната земя и се появяват там, където е заровен прахът им. Затова гробът имал значение и живите го обозначавали и помнели. В определени дни (задушници) носели на гроба храна и говорели на мъртвия, вярвайки че душата му е наоколо.

При погребения на влиятелни хора, край гроба се организирали погребални фестивали. Първата част била т.нар. тризна – военни състезания, вероятно включващи борби, въоръжени двубои, надстрелване с лък и конни надбягвания. Втората част от фестивала била т.нар. страва – пиршество в чест на умрелия. Край трапезата било определяно място за мъртвия и му се оставяла храна, все едно присъства и той.

http://www.wikiwand.com/

Славянски божества

Славянският пантеон обхваща онези свръхестествени сили, които притежават характеристиките на богове в същинския смисъл на това понятие. В пантеона не се включват различните духове, демони, антропоморфизирани природни обекти, приказни същества и персонификации.

В пантеона обикновено не се включват и по-старите индоевропейски, балто-славянски и панславянски култови образи, характерни за еволюиралите анимистични и тотемистични дорелигиозни вярвания.

За славянските божества е характерна висока степен на антропоморфизация и силно усложена система от ипостасни проявления. С други думи казано, почти всички славянски богове и богини имат човешки облик, и често се сливат един в друг, като едно божество може да бъде представено от друго, поради сходства във функциите.

Част от славянските богове са:

Белобог – вероятен бог на доброто, на живота и светлината.
Велес – бог на мъдростта, богатството и стадата.
Даждбог – бог на слънцето, на плодородието и изобилието.
Додола – богиня на дъжда и плодородието.
Доля – богиня на съдбата, на щастието и на добрия късмет.
Жива – богиня на живота.
Зори
Мокош – богиня на изобилието и семейното богатство.
Мати Земля – майката-земя.
Месец
Мора – богиня на зимата и смъртта.
Пеперуна – богиня на дъжда.
Перун – върховен бог-гръмовержец, покровител на княз и дружината.
Подага
Позвизд
Поревит
Радигост – бог на пътниците, търговците и гостоприемството.
Род – първичният бог, създател на вселената и света.
Рожденици – богини на плодородието, зачеването и рождението; покровителки на бременните и родилките.
Руевит – бог на плодородието и виното.
Сварог – бог-създател на огъня, небесен повелител.
Сварожич – бог на пламъка, на земния огън.
Световит – върховен бог на западните славяни, надзирател на четирите посоки на света.
Стрибог – бог на ветровете и властта.
Троян – бог на справедливостта и мира, надзирател над трите свята на Световното дърво.
Хърс – бог на слънцето; ипостас на бог Даждбог.
Чернобог – господар на злото.
Ярило – бог на плодородието и любовта.
Яровит – бог на войната.

Фантастични богове

Дид
Коледа – бог на прероденото зимно слънце, на възраждането и надеждата.
Къпало – бог на лятното слънце.
Лада – богиня на любовта и брака, човешката майка.
Ладо – спътник на Лада, бог на любовта и бащинството.
Лел – бог на плодородието и пролетта.
Леля – богиня на плодородието и пролетта.

http://www.wikiwand.com/

[Hatshepsut]

Славянска митология

Славянската митология е съвкупност от митологическите представи на древните славяни (или праславяните) от времето на тяхното единство (до края на 1-то хилядолетие сл.Хр.).
        Всъщност славянски митологически текстове не са се съхранили до наши дни – религиозно-митологическата цялостност на славянското езичество е била разрушена в периода на християнизирането на славянските племена.  Главен източник на сведения за раннославянската митология са средновековните хроники и анали, написани от странични наблюдатели на немски и латински език (относно митологията на балтийските славяни) и от славянски автори (относно митологията на полските и чехските племена), поучения против езичеството (“Слова”) и летописи (относно митологията на източните славяни). Ценни сведения се съдържат също така в съчиненията на византийските писатели (започвайки от Прокопий, VI в.) и в географските описания на средновековните арабски и европейски автори.

Индоевропейските паралели спомагат да отделим архаичните елементи от по-късни иновации, от влиянието на иранската, германската и други евро-азиатски митологии, а по-късно – и на християнството, чувствително трансформирали славянската митология.
  Към по-високото равнище на славянската митология са били причислявани две праславянски божества, чиито имена са достигнали до нас в достоверния си вид – Перун и Велес, а също така и един женски божествен персонаж, чието праславянско име остава неизяснено. Тези божества въплъщават военната и стопанско-природната функция. Те са свързани помежду си като участници в мита за бурята и гръмотевицата: богът на гръмотевицата Перун, обитаващ небето, на върха на планина, преследва своя змееподобен враг, живеещ долу, на земята. Причина за тяхната разпра е похищението от страна на Велес на животни и хора, а в някои варианти – и на жената на гръмовержеца Перун. Преследваният Велес се крие последователно под дърво, камък, превръща се в човек, кон и крава. По време на двубоя с Велес Перун разцепва дървото, нажежава камъка, белязва стрели. Победата му е увенчана с дъжд, донасящ плодородие. Не е изключено някои от тези мотиви да се повтарят и във връзка с други божества, фигуриращи в други, по-късни пантеони и под други имена (напр., Свентовит). Познанията относно пълния състав на праславянските богове от по-високото равнище са твърде ограничени, макар че има основания да предполагаме, че те вече са съставлявали завършен пантеон.

Към по-ниското равнище бихме могли да отнесем божества, свързани със стопанските цикли и сезонните обреди, а също така и богове, въплъщаващи целостността на малки затворени групи или колективи: Род, Чур при източните славяни и др. подобни. Възможно е към това равнище да са се отнасяли и мнозинството от женските божества, притежаващи близки връзки с колективите (родовите общности) (Мокош и др.); в някои случаи те са по-малко антропоморфни, отколкото боговете от висшето равнище.
Елементите от следващото равнище се характеризират с най-голяма абстрахираност на функциите, което позволява понякога да ги разглеждаме като персонификация на членове от основните противопоставяния:специализирани функции, например, Съд. С обозначаването на съдбата, например, Съдба (Участ), Зло, Правда, Кривда, Смърт.

 Към нисшата митология се отнасят различни класове неиндивидуализирани (често и неантропоморфни) зли духове, дяволи и животни, свързани с цялото митологическо пространство от дома до гората, блатото и т.н.: домашни, водни и горски духове, русалки, самовили и самодиви, духове на треската, чумата и мора, кикимори и др. подобни при западните славяни; а от животните – мечка и вълк.

        Човекът в неговия митологизиран ипостас (образ) влиза във взаимоотношения с всички предидущи равнища на славянската митология, особено в ритуалите: ср. Полазник. Праславянското понятие за душа и дух откроява човека измежду другите същества (в частност, животните) и има дълбоки индоевропейски корени.
Универсален образ, синтезиращ всички описани по-горе отношения, представлява при славяните (както и при много други народи) световното дърво. В тази функция в славянските фолклорни текстове обикновено се явяват райското дърво, брезата, яворът, дъбът, борът, калината и ябълката.

 За праславянския период са характерни и многочислени празници, в частност – от карнавален тип, свързани с определени сезони и с помен за мъртвите. Съвпадението на редица характерни детайли (участието на маскирани хора, фарсови погребения) наред с типологическото обяснение прави възможно класифицирането на тези славянски празненства в групата на календарните обреди с маскировка и др. такива. Още ранносредновековни латински източници описват фарсови обреди (в.т.ч. и възпоменателни) както у западните славяни (Козма Пражки и др.), така и у южните (през ХIII в. Димитър Български описва русалии – ритуали за русалки – и изпълняваните по техен случай театризирани действия и танци, характеризирани като непристойни). В неофициалната народна култура тези обреди са се съхранили до ХIХ – ХХ в. във всички славянски традиции: ср. комичните погребения на митологически същества от типа на Кострома, Масленица, Ярила, Мара и др.

Съгласно “Повест за годините на времето” княз Владимир Светославович извършил опит да създаде в 980 г. общодържавен езически пантеон. В Киев извън княжеския двор били поставени идоли на боговете Перун, Хорс, Дажбог, Стрибог, Симаргъл (Семаргъл) и Мокош. Главни божества на пантеона били гръмовержецът Перун и “богът на добитъка” Велес (Волос), противостоящи топографски един на друг (идолът на Перун бил издигнат на хълм, а идолът на Велес – в ниското), вероятно заради социалните им функции (Перун като бог на княжеската дружина, а Велес – на цялата останала Рус). Единственият женски персонаж в киевския пантеон – Мокош – е свързан с характерни женски занимания (особено с преденето). Другите богове от този пантеон са по-малко известни, но всички те имат отношение към най-общите природни функции: Стрибог очевидно е бил свързан с ветровете, Дажбог и Хорс – със Слънцето, Сварог – с огъня. След като княз Владимир приел християнството през 988 г. и покръстил в него цяла Русия, това довело до унищожаване на идолите и забрана на езическата религия и нейните обреди.

 В славянската митология стопанът е дух на починал праотец, който е бил толкова привързан към него и към дома, че след смъртта си е останал да се грижи за бъдните поколения. Народната традиция почита високо стопана. На много места в България по празници все още му оставят храна, а преди всяко ново семейно начинание приготвят специална “стопанова гозба” и с роднини и приятели празнуват и отправят молби към него, за да вървят както трябва нещата под техния покрив. Някога, когато семейството се местело в нов дом, жените взимали живи въглени от старото огнище, занасяли ги в новото жилище и измолвали от домашния дух да се засели там. Стопанът, разбира се, си има стопанка – женски домашен дух, познат в руския фолклор с леко обидното у нас име “кикимора”. Кикимората – добре е да се знае – има нелек характер. Ако домакинята е усърдна и къщовница, кикимората по цели нощи й помага в домакинската работа и вдъхва спокоен сън на малките деца, за да може и стопанката да си почине. Но ако домакинята е немарлива, кикимората по цели нощи стене, разхвърля, пакости и мърси и дори буди децата посред нощ и ги плаши. Според фолклористите образът на кикимората е възникнал като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия род. Когато се е случело основателката на рода да умре, наследниците й предполагали, че духът й остава в дома, за да бди над порядъка в него, като подтиква наследничките си да си вършат съвестно работата. В подкрепа на подобно предположение е съставката “-мора” в името на Кикимора, с която дума славяните обозначавали душите на умрелите.

https://konstantinzlatev.blogspot.com/2015/05/blog-post_3.html