Царь Михаилъ III Шишманъ (1323-1330)

[Hatshepsut]

Цар Михаил III Шишман (1323-1330)


Монограм на цар Михаил Шишман, снимка: https://abritvs.com/

„Цар Михаил Шишман произхождал от български и кумански род.“

Баща му деспот Шишман управлявал Видинската област като самостоятелен владетел още в края на XIII век; мощта му била толкова голяма, че някои домашни документи го величаят направо като български цар. По майчина линия Михаил Шишман е издънка на Асеневия род – по всяка вероятност майка му е внучка на цар Иван Асен II. Михаил Шишман е роден след 1280 г. В самия край на столетието се оженил за Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин. Бракът имал политически мотиви и трябвало да заздрави съюзните връзки между деспот Шишман и сръбския крал. Към 1308 г., след смъртта на баща си, „българският деспот Михаил, господарят на Видин“ се смятал за един от най-силните балкански владетели. Той получил деспотската си титла от българския цар Теодор Светослав, който бил негов братовчед – родството им е по мъжка линия.

Когато в края на 1322 г. младият Тертер починал, без да остави мъжки наследник, „българските велможи извикали и обявили за цар Михаил и му предадоха Търново, където бяха техните дворци и цялата останала власт“ – разказва византийският историк Йоан Кантакузин. Сигурно за овакантения български престол е имало и други кандидати – например от Смилецовия род, но те се дискредитирали с връзките си с Византия. В този критичен момент от съществуването на държавата българската аристокрация проявила неочаквана политическа прозорливост – единствено видинският деспот бил в състояние да усмири страстите и да обедини страната. Не по- малко значение имало обстоятелството, че с избора на Михаил властта в държавата отново преминала към Асеневата династия – новият цар приел името Асен, за да подчертае легитимността на своята власт.

Още при вестта за смъртта на младия Тертер градовете между Сливен и Месемврия признали властта на императора – става дума за крепостите Ямбол, Лардея, Ктения, Русокастро, Анхиало, Созопол и Агатопол. Бедата, надвиснала над българските граници, се усилила от действията на Войсил, най- малкия брат на цар Смилец – с византийска помощ той подчинил родовите си владения между Сливен и Копсис. Лично Андроник III възглавил армията, която трябвало да превземе Пловдив. Въпреки продължителната обсада българският гарнизон отблъснал многобройните атаки – не помогнала и необикновената обсадна машина (тя била на 16 колела, 5 етажа и побирала 100 войници), с която ромеите се надявали да всеят паника сред защитниците на крепостта.

Когато Михаил Шишман заел престола (пролетта на 1323 г.), България загубила всичките си владения на юг от Балкана. Затова българският владетел побързал да прехвърли войските си в Тракия и започнал кампания за отвоюване на българските градове. Предвид на това, че византийските войски били съсредоточени около Пловдив, Михаил Шишман избрал за цел на похода си земите на Югоизточна Тракия и не след дълго тамошните градове се предали под неговата власт.

Сребърна монета на цар Михаил Шишман, снимка: https://abritvs.com/

Разтревожен, император Андроник III снел обсадата на Пловдив и побързал да се притече на помощ на заплашените градове – в похода трябвало да вземе участие и Войсил с подчинената му 3000-дна войска. Но българският ренегат не успял да пристигне навреме и Андроник III проумял, че сам не ще успее да срази българските войски. Михаил Шишман разположил лагера си на удобно място, обградил го с ров. Той имал и отлични стрелци, способни да поразяват отдалеч неприятелските редици. Императорът трябвало да се завърне безславно назад и да се примири със загубата на градовете от Югоизточна Тракия. Малка била утехата, че благодарение на щастливия случай неговият стратег Георги Вриений успял изненадващо да превземе Пловдив. Неуспехът при Пловдив не отклонил цар Михаил Шишман от плановете му за ликвидирането на византийската власт в Тракия. На първо време той притиснал здраво Войсил и обсадил крепостите, които признавали властта му – заедно с Копсис те били пет. Войната продължила цяла година и въпреки византийската помощ Войсил бил напуснат от привържениците си, избягал във Византия, а подвластните му градове се предали на Михаил Шишман – лятото на 1324 г.

В началото на юли Михаил Шишман предприел поход дълбоко във византийска територия – той продължил 12 дни и войските на българския цар стигнали до долното течение на Марица. Император Андроник III не бил в състояние да се противопостави на нашествието и станал свидетел на оплячкосването на областта. Безсилен да повлияе на събитията, той изпратил пратеници до Михаил Шишман, припомнял на българския цар за рицарските времена и го заклевал да излезе на двубой, от чийто изход да се реши на кого да принадлежи Тракия. Присмехът, с който Михаил Шишман отговорил на нелепото предложение, се изразил в следния отговор: „Безумен би бил ковачът, който вместо да вземе с клещи нагорещеното желязо, го поеме с ръка. Сам той би допуснал присмеха на българите, ако рискува не с голямата си и силна войска, а със собственото си тяло.“ Византийският историк Йоан Кантакузин, който е участник в преговорите, бележи, че при този достоен отговор Андроник III бил обхванат от силен гняв, „тъй като Михаил го надхитрил в играта“. Византийският император получил заслужен урок за средствата, с които трябва да се решават проблемите за войната и мира, и напомнянето, че личната храброст не е стратегия, нито пък е достойна за възхищение, когато е придружена от евтини декларации и показна чувствителност. Накрая цар Михаил Шишман казал на византийските пратеници, че нямало да измине много време и те двамата с императора щели да се свържат със здраво приятелство и ще воюват съвместно срещу противниците. Загатванията на българския владетел дават да се разбере, че той бил готов да започне мирни преговори, които да утвърдят завоеванията на българското оръжие. След това Михаил Шишман се оттеглил, като оставил империята в тревожно очакване относно бъдещето на българо-византийските отношения. В Константинопол било свикано специално съвещание относно отношението спрямо българите. Въпреки произнесените речи, пълни с „благороден гняв“ спрямо варварите от север, и напомнянето, че е време българите „да се научат, че не е полезно да нахлуват в ромейска земя“, надделяло становището на стария император за мирни преговори с Михаил Шишман. Надеждата за скорошен мир се подхранвала от слуховете, че българският цар бил готов да изгони първата си съпруга и да се ожени за вдовицата на Теодор Светослав – византийката Теодора, сестра на император Андроник III.

Наскоро след това в Константинопол пристигнали пратеници на Михаил Шишман, които съобщили, че българският цар действително „извършил определените за брака обреди“ и се оженил за сестрата на императора. Редно било при това положение двете страни да премахнат всякакъв повод за войни, да се сприятелят завинаги и да сключат траен мир.

Много е изписано по повод причините, които довели до разтрогването на брака между Михаил Шишман и сръбкинята Анна-Неда – междувременно първородният й син бил обявен за цар и съуправител на своя баща. Просто не си струва да привеждаме обясненията на византийските историци, според които „след като станал господар на българите, Михаил веднага бил обзет от желанието за по-знатен брак“. Сигурно един потомък на славния Асенев род ще е имал достатъчно само чувствие, за да се ласкае от мисълта, че бракът му със сестрата на византийския император (и бивша българска царица) би спомогнал за повишаването на неговия авторитет. От друга страна, Теодора била вече около 35-годишна, следователно връзката й с Михаил Шишман едва ли почивала на сантиментални причини. При това положение решението на Михаил Шишман трябва да се обясни с политически мотиви и да се постави във връзка с влошаването на българо-сръбските отношения. Поводът трябва да се търси в проникването на сърби те в югозападните български земи, които Михаил Шишман смятал за свое изконно владение. Царица Анна-Неда трябвало да напусне Търново и заедно със синовете си била заточена и провинцията.

Нуждата от съюзник срещу сърбите накарала Михаил Шишман да бъде по-сговорчив при преговорите за мир с империята – решено било границата между двете държави да минава по линията Пловдив – Черномен – Созопол. Окончателното споразумение било подписано в началото на август 1324 г.

Междувременно българо-сръбските отношения се влошили още повече. Тогавашните сръбски историци вменяват като грях на българския владетел не само изгонването на Анна-Неда, но и зложелателното поведение на цар Михаил към сръбския крал Урош III и помощта, която българският владетел оказал на претендента за сръбския престол Владислав. През пролетта на 1324 г. крал Урош III проводил делегация в Търново, която трябвало да убеди Михаил Шишман да прекъсне помощта си за Владислав.

Следващите три години Михаил Шишман прекарал в мир със съседите си. В началото на 1327 г. България била въвлечена в конфликта между Андроник II и Андроник III. Старият император спечелил на своя страна сръбския крал, а Андроник III своевременно се погрижил да затвърди връзките си с българския цар. През 1327 г. двамата се срещнали при Черномен, близо до българо-византийската граница. Преговорите трябвало да бъдат запазени в тайна, затова бил използуван благовидният предлог, че императрицата майка желаела да види своята дъщеря (съпругата на Михаил Шишман), с която не се била виждала от 23 години; от същото желание бил обхванат уж и император Андроник III. Кантакузин, който присъствувал на срещата, прикрива съзнателно истинския й характер – това било уж частна среща, в която били разисквани лични въпроси и след като владетелите се „повеселили“, всеки се завърнал в своята страна. Всъщност срещата при Черномен имала съвсем друг характер – тя продължила цели 8 дни и преминала при разискването и договарянето на „общи тайни неща“. Владетелите се срещали много пъти „частно“, т.е. насаме, и „официално“ – заедно с придружаващите ги делегации. Накрая било постигнато споразумението взаимно да се подпомогнат срещу враговете си – стария император и сръбския крал. В случай че Андроник III станел едноличен владетел, трябвало да отстъпи като зестра на Михаил Шишман нови земи и ромейски градове и да му заплати голяма сума. Същевременно съюзниците се договорили и за съвместни военни действия срещу Сърбия – няма съмнение, че за това настоявал българският владетел. Договорът бил подписан през лятото на 1327 г. и скрепен с клетви от двете страни.

Опрян на съюза си с Михаил Шишман, Андроник III успял за кратко време да подчини цяла Македония и да завладее Солун. Успехите му довели до преориентиране на политиката на Михаил Шишман – намеренията на българския владетел всъщност били по възможност да раздухва междуособицата във Византия и в подходящ момент да пристъпи към крайната цел на политическата си програма: да завладее византийската столица и да създаде българска държава „от Византион до Истър“, т.е. от Константинопол до Дунав. Първа стъпка в осъществяването на тази амбициозна задача били преговорите, които Михаил Шишман започнал със стария император. Той изпратил пратеници при Андроник II с предложение за съюзни действия. Преговорите се водели в голяма тайна – за тях знаели само двама или трима от най-доверените хора на императора. Андроник II се задължавал да отстъпи на българите всички погранични земи и да заплати много злато. В замяна на това Михаил Шишман трябвало да изпрати военна помощ в Константинопол и да обяви открито скъсването си с младия император. Явно и двете страни били неискрени в намерени ята си. Цар Михаил Шишман разчитал да превземе с изненада Константинопол, да погуби императора и да си присвои власт та над ромеите. За целта той съсредоточил в Тракия големи сили. Лагерът му бил в околностите на Ямбол, а съюзната татарска войска се разположила при Русокастро. От Ямбол Михаил Шишман изпратил отряд от 3000 конници (под командуването на русина Иван) към Константинопол, където съгласно с предварителната договореност той трябвало да заеме императорския дворец и да охранява Андроник II. Този план бил внушен на цар Михаил Шишман от ромейски изгнаник, който водел преговорите със стария император. Когато Андроник III узнал за придвижването на българските войски, по бързал да предупреди дядо си за опасността, като го заклевал да не допуска в никакъв случай българите в двореца, и то въоръжени. Внушенията му подействували и отрядът на Иван бил настанен на около 60 км от столицата. Същевременно Андроник III изпратил пратеници до Михаил Шишман, като го заклевал да спазва договорите и заплашвал с война в случай, че не оттегли войските си от Константинопол. Нямало съмнение, че планът на Михаил Шишман за овладяването на византийската столица е провален. При Иван били изпратени вестоносци със заповед незабавно да оттегли войските си – същевременно Михаил Шишман наредил да му връчат перо, опърлено на огън, което (съгласно с българския обичай) означавало, че всичко трябва да се извърши с най-голяма бързина. Заповедта на царя била изпълнена и отрядът на Иван се оттеглил към границата.

Опитът на цар Михаил Шишман да завладее византийската столица не представлява някаква отчаяна авантюра, както са склонни да го преценяват някои модерни историци. Фактът, че след оттеглянето на българите Андроник III завладял Константинопол, свалил дядо си от престола и се провъзгласил за едноличен владетел (24 май 1328 г.), свидетелствува, че при благоприятно стечение на обстоятелствата грандиозният план на Михаил Шишман можел да се осъществи. Друг е въпросът, че при създалата се благоприятна обстановка българският владетел не действувал с присъщата му целеустременост. Възцаряването на Андроник III променило първоначалните планове на Михаил Шишман – идеята за създаването на империя от Дунав до Константинопол била изоставена за сметка на решението да се извлекат ограничени териториални придобивки. През юни 1328 г. Михаил Шишман нахлул с войските си в Тракия, прехвърлил Странджа и започнал да опустошава околностите на град Виза. С малка войска Андроник III се приготвил да посрещне опасността, но бил измамен: Михаил Шишман му съобщил, че е готов да даде решително сражение на следващия ден, но през нощта войските му се оттеглили към българската граница. Византийският историк Канта- кузин обяснява оттеглянето със страха на Михаил от императора – всъщност действията на българския владетел трябва да се обяснят с опасенията му, че се намира във враждебна страна, и с богатите дарове, които получил от Андроник III.

Църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, където е погребан цар Михаил III Шишман Асен

Само след 60 дни Михаил Шишман отново се появил в околностите на Одрин – този път той се готвел за продължителна война, тъй като постоянно получавал свежи подкрепления от север. Андроник III установил лагера си в Одрин, без да предприеме някакви действия срещу българите. Уплахата сред императорското обкръжение била голяма, тъй като „ромейската държава се намирала в голяма опасност и била обзета от голям страх“. Императорът си давал вид, че е готов да приеме сражение, но намеренията му били далеч от „разума и здравия смисъл“. Противниците престояли един срещу друг 30 дни и когато изглеждало, че сблъсъкът е неминуем, императрицата майка станала посредник на мира, „понеже била майка и на двамата и смело могла да укорява двамата, както намери за добре“. Условията, поставени от цар Михаил Шишман, предвиждали той да получи онези територии, които му били обещани още през 1327 г. – формално те трябвало да се смятат като зестра на съпругата му. В крайна сметка се стигнало до споразумение – Михаил Шишман трябвало да се откаже от мечтите си за териториално разширение по посока на Константинопол и да се задоволи с голяма сума пари – октомври 1328 г.

Примирието, сключено през есента, нямало траен характер, тъй като в началото на следващата година Михаил Шишман поискал лична среща с императора, за да се уговорят окончателните условия на мира. Срещата се състояла на „мястото, наречено Кримни“ (между Созопол и Анхиало) – там бил подписан „здравият мир и вечният съюз“ между двамата владетели. Като основа за сближението им послужили плановете за съвместна война срещу Сърбия.

Кризата във взаимоотношенията между България и Сър бия имала дълга история – при обяснението й трябва да се абстрахираме от наивните декларации на средновековните хронисти, според които всичко започнало от „враждебността“ на цар Михаил Шишман или с желанието на сръбския крал ди накаже българина заради поругаването на Анна-Неда. Най-добре е вникнал в същността на нещата Григорий Цамблак: „Българският цар Михаил, възгордян от многото си успехи и цар ска слава, се надигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своята власт. Ако не дойде (става дума за сръбския крал Стефан Дечански) до сутринта, когато слънцето се появи, и не падне пред мен, за да стъпя на врата му с краката на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно свързан.“ Думите на старобългарския книжовник свидетелствуват, че намеренията на Михаил Шишман не се ограничавали само с прогонването на сърбите от Македония – опрян на съюза си с императора, той се надявал да ликвидира сръбската държава. Според уверенията на сръбски те летописи Михаил Шишман заявявал, че ще „пороби сърбите и завладее отечеството им“, дори се хвалел, че ще „постави престола си сред сръбската земя“.

В началото на 1330 г. Михаил Шишман и Андроник III уговорили окончателно плановете си за войната срещу Сърбия; приготовленията завършили в началото на пролетта. Михаил Шишман привлякъл за съюзници влашкия войвода Иванко Басараб, владетелите на Молдавия и Черна Татария – сръбските извори твърдят, че българският владетел имал помощта на четирима царе. А по-късно Стефан Душан заявява горделиво, че през 1330 г. сръбското кралство успяло да разгроми коалицията на седем (!) царе.

Пръв потеглил срещу сърбите император Андроник III – в началото на лятото той съсредоточил войските си в околностите на Битоля. Цар Михаил Шишман потеглил с войските на 19 юни 1330 г. Според уверенията на сръбските летописи войската му наброявала 80 000 души. Далеч по-приемлива е цифрата, която сочат византийските историци – цар Михаил Шишман имал под знамената си 12 000 българи и 3000 татари, власи и яси. Малко странен изглежда пътят на българския владетел: от Търново той се отправил към Видин, след това свърнал на югозапад и през София стигнал в околностите на средновековния Велбъжд (Кюстендил). Този странен маньовър още не е получил задоволителното си обяснение. Твърдението, че маршът към Видин целял съединяването с пристигащите през Дунав съюзници, е най-малкото несериозно – едва ли било необходимо да се изтощава армията с толкова изморителен път; при това помощта била незначителна. Изглежда, че първоначалните планове на Михаил Шишман предвиждали нахлуването в сръбските земи да започне от Видин. Впоследствие (неизвестно защо) Михаил Шишман се отказал от намеренията си и свърнал на юг, за да се съедини с войските на император Андроник III.

Междувременно крал Стефан Дечански разположил войските си в близост до българите – лагерът му бил при река Каменча на удобно и мъчнодостъпно място. Кралят започнал преговори не защото желаел мира, а тъй като изчаквал пристигането на нови сили под командуването на сина си Стефан Душан. Стигнало се до споразумение за еднодневно примирие – Михаил Шишман също очаквал нови войски, пък и продоволствието на войската му било на привършване.

Нощта срещу сражението Стефан Дечански прекарал в горещи молитви, с които призовавал божията благодат над сръбското войнство. В събота сутринта пристигнали закъснелите му части със Стефан Душан. Главният отряд наброявал 1000 каталански наемници, облечени целите в желязо – с тях сръбската армия достигала 15 000 човека. Към обед, когато сръбският крал се убедил, че по-голямата част от българската войска била разпръсната да търси провизии, заповядал настъпление. Под звуците на бойните тръби сгъстените сръбски редици, сред които се откроявал отрядът на испанските наемници, командуван от Стефан Душан, нападнали изненаданите българи. Въпреки суматохата цар Михаил Шишман направил опит да въоръжи войските си и да ги построи в боен ред. Първи поели вражеския удар татарите, но те не могли да задържат неговия устрем. Сърбите стигнали до главните български сили, преди те да са стегнали бойните си редици. Това решило изхода на сражението – на 28 юли 1330 г. водите на река Струма почервенели от кръв и сърбите спечелили голямата си победа при Велбъжд.

Според византийския историк Йоан Кантакузин българският цар бил смъртоносно ранен в сражението. Пленен от сърбите, той бил отнесен в лагера им, където не след дълго починал. Друг византийски извор уточнява, че раненият Михаил Шишман „живял още три дни, без да е в състояние да схване нещастието си, и починал на четвъртия ден, понеже не могъл да понесе смъртоносните рани“.

В различен вариант предават края на Михаил Шишман сръбските източници: при сражението конят на Михаил Шишман „сплел крака“, царят паднал и „съкрушил тялото си“ (т.е. пострадал тежко), и притичалите сръбски воини го убили 0 мечовете си. След това го качили на друг кон и го закарали пред краля, който пролял сълзи пред тялото на Михаил Шишман, но не пропуснал да го укори, че предпочел войната пред мира. Под влияние на този разказ в сръбските летописи се появило и твърдението, че цар Михаил Шишман бил убит от ръката на Стефан Дечански, но това не бива да се тълкува в буквален смисъл.

Други извори свързват смъртта на цар Михаил Шишман с името на престолонаследника Стефан Душан. Българският книжовник Григорий Цамблак твърди: „Българският цар беше за ловен от сръбски войници и заведен при царевия син Стефан (Душан), проявил тогава в битката голяма храброст, и там бе лишен безславно от живота си.“ В своя „Законник“ Стефан Душан заявява с апломб: „… и на Михаила, царя български, с меч отсякох главата“. Тези твърдения, които нямат нищо общо с истината, са послужили за първооснова на разказа на един османски извор от XV век, където се твърди, че след пленявансто на цар Михаил Шишман Стефан Душан уредил пир в чест на победата и убил пленника по време на тържеството.

Критичното съпоставяне на тези противоречиви сведения позволява да се възстановят подробностите около трагичната гибел на цар Михаил Шишман – няма съмнение, че най-обективно предават събитията византийските извори. Когато сърбите разстроили българските редици, Михаил Шишман паднал от коня и се наранил смъртоносно. Полумъртъв, той бил занесен пред щастливия победител, където скоро починал от раните си. Тялото на българския цар било погребано в църквата „Св. Георги“ при село Старо Нагоричене, Кумановско – там все още личи издълбаният по този повод надгробен надпис.

Няма съмнение, че цар Михаил Шишман е най-забележителният владетел през нещастния за българите XIV век. Този далечен потомък на Асеневци притежавал в най-голяма степен много от качествата на забележителните си предци – „враговете не могли да издържат погледа му, нападал необуздано и ги притискал с голям устрем“. От недоброжелателите му четем признанията за мощта на „силния цар Михаил“ и „непобедимата му държава“. Той бил на път да осъществи вечно живата мечта на българите да завладеят Константинопол, да създаде империя, която да се простира от Дунав до „царицата на градовете“.

Самочувствието на цар Михаил Шишман било подкрепено от съзнанието за собствената му политическа мощ – не случайно заявявал на Андроник III, че съдбата на императорския престол е в български ръце. Впрочем това е засвидетелствувано и от поведението на императора, който винаги оказвал на Михаил Шишман „блестящи почести и уважение“.

На цар Михаил Шишман Асен не било съдено да реализира докрай амбициозните си планове и да постави „златния си престол“ сред една обширна империя, която да включва всички български земи в Мизия, Тракия и Македония. Той, който не вярвал на никакви клетви и обещания, се предоверил на задълженията, поети от сръбския крал, и допуснал да бъде измамен при Велбъжд. Нелепият случай лишил Михаил Шишман от живот, а българите – от бляновете за политическо и народностно обединение.

ЛИТЕРАТУРА:

Бурмов, А. История на България през времето на Шишмановци  (1323-1396). – В:  Избрани произведения. Т. 1, С-, 1968, 229-263; История на България Т. 3, С., 1982, 323-332; Божилов, И. фамилията  на Асеневци. С., 1985, 119-134.

[Hatshepsut]

Амбициите на Михаил III Шишман Асен и крахът в битката при Велбъжд

След неочакваната смърт на младия цар Георги II Тертер през 1323 г., последният представител на Тертеровата династия, търновските боляри преценили, че трябва по най-бързия начин да се сложи край на междуцарствието и да се заздрави държавата. Георги II не оставил мъжки наследник и ето защо изборът се спрял върху влиятелния видински деспот – Михаил Шишман. Бъдещето ще покаже, че това е било правилното решение. Още повече, че по този начин Видинското деспотство се връщало обратно в рамките на Българското царство, което довело до укрепване на държавното единство и политическата мощ.

Цар Михаил III Шишман (1323 – 1330) се оказва един от най-амбициозните български владетели на Второто българско царство. Той бил син на деспот Шишман и далечен правнук на някогашния български цар Иван Асен II, като стремежът му към слава е бил закодиран в кръвта му. Енергичен и дързък, през 1324 г. без да губи време, Михаил Шишман се заел да възстанови българската власт в градовете от Тракия, отнети от византийския император Андроник III Палеолог (1328 – 1341). Намеренията му в голяма степен се сбъдват, като единствено Пловдив остава в ромейски ръце. В тази операция Копсиското деспотство също било завладяно. След големите военни успехи  в Тракия, Михаил Шишман проявил и типичните за цар Иван Асен II дипломатични качества.

Възползвайки се от поредната гражданска война във Византия между „стария император“ Андроник II (1282 – 1328) и неговия внук Андроник III, българският цар решил да се намеси и взел страната на доскорошния си враг от бойното поле – младият претендент Андроник III. Така през май 1327 г. двамата владетели се срещнали край град Черномен (именно тук 44 години по-късно ще се проведе битката при Черномен) и след осемдневни преговори подписали мирен договор. Този договор узаконявал българската власт в земите между Сливен и Месемврия и предвиждал брак между Михаил Шишман и бившата съпруга на стария цар Тодор Светослав – Теодора Палеологина, която била и сестра на Андроник III.

Промяната в личния живот на търновския цар носела две големи последствия. От една страна тази женитба затвърждавала позициите на царя на престола, сродявайки се с предишната управлявала династия на Тертерите. Също така царят си запазвал и възможност за допълнително разширение на държавните граници в Тракия, което Андроник обещал като зестра на сестра си. От друга страна, при това положение Михаил Шишман трябвало да се разведе с първата си съпруга – Анна-Неда, сестра на сръбския крал Стефан Дечански, което означавало обтягане на отношенията със Сръбското кралство. С Черноменския договор на практика се оформят две големи коалиции – първата на крал Стефан Дечанкси и стария император Андроник II и втората – на цар Михаил Шишман и младия василевс Андроник III.

През 1328 г. обаче нещата се променили, като станало ясно, че ромеите няма да спазят договора. Търновският цар решил, че пред него се е открила уникална възможност да направи нещо, което дори Симеон Велики не успял – а именно да превземе Константинопол и да се коронова за римски и български император. За целта Михаил Шишман решил да се съюзи с доскорошните си врагове и предложил на стария василевс Андроник II една българска войска, която да влезе в Константинопол и да помогне на императора да задържи властта. Под този претекст войската трябвало да влезе в града и да го предаде на българския цар. Младият Андроник III обаче, съзирайки тайния план на българите, решил да остави настрана враждата с дядо си, като го посъветвал да не се доверява на царя. Андроник II послушал съвета и така амбицията на Михаил Шишман да седне на трона на римските императори била осуетена.

Междувременно гражданската война във Византия била решена в полза на младия василевс, който през лятото на 1328 г. влязъл в Константинопол и принудил дядо си Андроник II да абдикира. Стабилизацията във вътрешните работи на Византия накрала Михаил Шишман да се откаже от бъдещи конфликти в Тракия. Българският цар насочил вниманието си на запад, където Сръбското кралство в продължение на 40 години почти безпрепятствено разширявало границите си за сметка на Византийска и Българска Македония.

Така в началото на 1329 г. Михаил Шишман подновил договора от Черномен с Андроник III и започнал подготовка за голям съвместен поход срещу сръбския крал Стефан Дечански. Според Иван Божилов Михаил Шишман искал не само да спре сръбското настъпление в Македония и да върне северозападните български земи, но и целял пълното унищожаване на Сръбското кралство, в чиято подялба щяла да участва и Византия. Византийският император и историограф Йоан Кантакузин в своята „История“ твърди, че планът на съюзниците бил ромеите да нападнат от юг, а българите – от запад. През юли 1330 г. Андроник III започнал с изпълнението на плана, навлязъл с войската си в Западна Македония и превзел крепостите Вучим, Деврица, Добрун, Каваларион и Сидерокастрон. След първоначалния успех императорът се установил край Битоля и зачакал действията на българския цар.

Смъртта на цар Михаил в битката при Велбъжд ® Дж. Х. Валда

В това време, според Никифор Григора, на 19 юли 1330 г. Михаил Шишман напуснал Търново и през Искърския пролом се отправил към Средец и горното течение на р. Струма, където завзел град Земен. За това свидетелства и сръбският архиепископ Данило в произведението си „Животите на сръбските крале и архиепископи“. Що се отнася до мястото, където се установява българският лагер, Тома Томов прави подробно изследване на местната топонимия. Според едно местно предание българският стан се намирал в местността Шишманица между селата Шишковци, Копиловци и Скриняно, а обозът – в района на с. Дворище. В това време Стефан Дечанки се установил на лагер край Велбъжд (дн. Кюстендил). Той все още не бил събрал цялата си войска, тъй като чакал елитните си каталански наемници и затова поискал еднодневно примирие. Тома Томов застъпва тезата, че българската войска била разделена, като обозът все още се бавел, ето защо Михаил Шишман се съгласил на примирието. Според разказа на Йоан Кантакузин българският цар използвал времето и изпратил част от войската си да събира обоз от съседните селища:

„Тъй като не достигала храна в лагера на мизите, царят Михаил решил, че трябва да изпрати отбрана войска за храна в деня на примирието”.

Числеността на войските е спорна, като варира в различните източници. По всяка вероятност и двете армии наброявали около 15 000 души, което е било максимумът за периода. Никифор Григора твърди, че Михаил Шишман разполагал с 12 000 българи и 3 000 наемници – власи и татари, предвождани от воеводата Иванко Бесараб. За сръбската войска пък византийският историограф казва, че кралят разполагал със „силна войска“ и 1 000 „келти“ (каталански наемници). Според Йоан Кантакузин обаче наемниците били 300 тежковъоръжени „аламани“.

Карта на военните действия

Как протича битката?

Докато българският цар бил изпратил „отбрана войска“ да събира обоз, за негово нещастие в сръбския лагер се появили очакваните от сърбите подкрепления. Това станало на 28 юли, събота 1330 г. Стефан Дечанки решил да се възползва от този дар на Фортуна и дал заповед за атака над българските позиции по обяд. Една сръбска част, под командването на краля, заела височината Спасовица, а друга, начело с младия крал и бъдещ сръбски цар Стефан Душан, се насочила по долината на р. Драговищица към с. Шишковци, където в местността Божурица (между с. Шишковци и височината Спасовица) се разиграло сражението. Западните каталански наемници били ударната сила на сръбското нападение. Междувременно цар Михаил III Шишман подредил малкото войска, която била в лагера и лично повел сражението. Според изворите българският цар бил тежко ранен, пленен и отведен в сръбския лагер, където по-късно починал от раните си. Той бил погребан в църквата  „Свети Георги“ в Старо Нагоричане.

За битката при Велбъжд архиепископ Данило пише, че била толкова ожесточена, че водите на Струма почервенели от кръвта на убитите. След сражението сърбите преминали Конявска планина, навлезли в българските предали при местността Мраката и завзели крепостта Извор. В това време братът на Михаил Шишман – Белаур и ловешкият болярин Иван Александър пристигнали с другата част от българската войска и започнали преговори за мир. Крал Стефан Дечански нямал никакви намерения да навлиза в България поради две причини. От една страна неговите сили не били достатъчни за една военна кампания дълбоко в българските земи. От друга страна поражението на българите край Велбъжд не било голямо от гледна точка на жива сила.

Битката при Велбъжд

Тъй като от изворите знаем, че в деня на битката най-опитните български части били извън лагера и събирали обоз, можем да заключим, че само наемниците татари и власи били останали в лагера. Така на преговорите било взето решение българите да върнат превзетата крепост Земен, като границата, както смята Тома Томов, преминавала по долината на Треклянска река, след това през Мраката и нейните села, следвайки линията Пещера и Ореховския манастир „Св. Никола”– Жаблян – Извор – Житуша – Жедна – Кондофрей, откъдето през Владимир и Долна Диканя, по горното течение на р. Арката,  достигала до планината Верила.

Политическите последствия обаче били по-тежки. На българския престол в Търново под натиска на Стефан Дечански бил поставен първородният син на Михаил Шишман от първата му жена Анна-Неда – Иван Стефан. Това решение означавало, че сръбското влияние в страната се увеличавало. Победата на сърбите край Велбъжд легитимирала и тяхното териториално разширение в Македония и поставяла началото на възхода на сръбската държава по времето на Стефан Душан.

Междувременно втората жена на Михаил III Шишман Теодора Палеологина трябвало да бяга при брат си Андроник III. Новата ситуация в България налагало и промяна на византийската политика. Андроник решил да оттегли войските си от Македония, тъй като без българската подкрепа една война със Сърбия би била безсмислена, и да ги обърне срещу доскорошния си съюзник. Загубите, които ромейските войски нанесли на Иван Стефан в Тракия, утежнили и без това тежкото му положение на престола. През зимата на 1331 г. срещу него бил организиран преврат и начело на престола в Търново се възкачил племенникът на Михаил Шишман – Иван Александър (1331 – 1371).

Безспорно цар Михаил III Шишман Асен остава в историята като един от най-амбициозните български владетели, сядали някога на търновския престол.

За седемгодишното си управление той сменя три пъти съюзите си с византийските императори, сключва династичен брак с ромейска принцеса и дори се опитва да превземе царския град Константинопол. Неговата енергичност не стига до тук. Той е първият български владетел, който съзира сръбската опасност за българските интереси в Македония и решава да се справи с проблема недвусмислено.

Планът му да унищожи Сръбското кралство се проваля само заради неспазеното еднодневно примирие в тази далечна събота на 28 юли 1330 г. Оттук насетне, до падането под османско робство, Българското царство никога повече няма да разгърне мощта си със същия размах и енергия, както по времето на Михаил Шишман.,

https://bulgarianhistory.org/tsar-mihail-shishman-i-krahut-na-bitkata-pri-velbujd/

[Hatshepsut]

Неустрашимият цар Михаил III Шишман и плановете му за Велика България на Балканите

Четиринадесетото столетие приключва със залеза на средновековното Българско царство. Започва турското владичество по българските земи и нашата страна е изправена пред най-тежкото до този момент историческо изпитание. Тъкмо през последните десетилетия от свободното политическо съществуване на средновековна България на историческата сцена стъпва един бележит и необикновен владетел. За него в историческите извори се казва: „Враговете не могли да издържат на погледа му, нападал необуздано и ги притискал с голям устрем.“

Това е последният наш владетел със собствена имперска програма. Тя включва завоюването на цяла Сърбия и покоряването на Византия. Целта е да се създаде една Велика България на Балканите – от Дунав до Цариград. Името на този изключителен владетел е Михаил Шишман Асен.

Ето какво разказват неговите съвременници за намеренията му. През есента на 1327 г., когато във Византия се води гражданска война, византийският историк Никифор Григора свидетелства за решимостта на българския цар да се възползва от благоприятната за него обстановка. „Българската войска щяла да постави под властта на своя владетел една държава от Византион (Цариград) до Истър (Дунав).“

След май 1328 г., когато гражданската война във Византия приключва с възцаряването на Андроник III, византийският император заявява на българския цар, че го счита за свой „сънаследник“ и ще му предаде във владение някои от крепостите в Тракия. Но преди това българинът ще трябва да му засвидетелства почитта си: „да бъде и да се нарича роб на василевса.“ На което Михаил Шишман гордо отвръща, че бидейки сам василевс, не му подхожда да бъде под властта на друг василевс.

Българският цар счита себе си за равен по чест на византийския император. Още повече че, поради брака си със сестрата на императора – Михаил Шишман, претендира върху „бащиното си наследство“, т.е. приема, че някои от византийските територии така или иначе по право принадлежат на българската корона, като зестра към брака му.

Разбира се, че постъпките и намеренията на Михаил Шишман спрямо Византийската империя не са особено почтени. Обаче те са в пряка връзка с темперамента му на неустрашим владетел. Освен това амбициите му за военна и политическа хегемония на България на Балканите неизбежно ще доведат до сблъсък с чуждите интереси.

Имперската политическа програма на Михаил Шишман го прави достоен продължител на делото на Симеон, Калоян и Иван Асен II. Самочувствието на този наш цар е имперско. Особено личи това в отношението му към сърбите и Сръбското кралство. Желанието му е не просто да накаже този народ или да завладее земите му, а направо да ликвидира държавата му. Михаил Шишман казва, че ще пороби сърбите, ще завладее отечеството им и ще „постави престола си сред сръбската земя“.

Заплашва, че ако сръбският цар Стефан Дечански „не дойде до сутринта, когато от изток слънцето се появи, и не падне пред мене, та да стъпя на врата му с крака на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно вързан.“ Това разказва старобългарският писател Григорий Цамблак в житието на Стефан Дечански. „Българският цар Михаил, възгордял се от многото успехи и царска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своя власт.“ (Григорий Цамблак).

Нека се кажат няколко думи относно възцаряването на Михаил Шишман на българския трон, както и по-важните събития, свързани с управлението му. Византийският историк Йоан Кантакузин разказва, че след смъртта на Георги II Тертер (края на 1322 г. – началото на 1323 г.) българските велможи „извикаха и сложиха за свой цар Михаил, господар на Видин“, произхождащ „от български и кумански род“.

Според водещия изследовател, баща му Шишман е български първенец от кумански произход. Той е женен за дъщерята на Теодора-Анна (дъщеря на цар Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина). От това следва, че Михаил Шишман принадлежи и към династията на Асеневци по майчина линия. Той е най-сериозният претендент за българския трон, принадлежащ към тази фамилия. Избирайки го за цар, болярите връщат царската власт на най-славния род от Второто българско царство – Асеневци.

Във венециански документ от 1313 г. сред водещите балкански владетели се съобщава за „Михаил, български деспот и господар на Видин“. По онова време Михаил е зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. По-късно ще се разведе със сръбкинята Анна-Неда, за да се ожени за византийката Теодора.

Възцарявайки се на трона, той наследява една разклатена във вътрешно и във външнополитическо отношение страна. България е лишена от всичките си територии на юг от Стара планина. В рамките на една година – от 1323 до лятото на 1324 г. – Михаил Шишман успява да се справи с византийското протеже Войсил, брат на Смилец, и си връща българските владения в Тракия.

Следва намеса на Михаил Шишман във византийските междуособици за трона, прераснали в гражданска война. Във Византия спорят Андроник II и внука му Андроник III. Отначало българският цар избира да се конфронтира с младия Андроник (1324 г.). Българската и византийската армии се изправят една срещу друга в Тракия. Тогава се случва нещо неочаквано. Византиецът предлага спорът между враждуващите армии да се реши, без да се пролива кръв, с рицарски двубой – между него и българския цар. Михаил Шишман обаче ловко се измъква от ситуацията, отвръщайки: „Безумен би бил ковачът, който, вместо да вземе с клещи нагорещеното желязо, го поеме с ръка“. С този достоен отговор българският цар „надхитря в играта“ византийския император и го посрамва пред войниците му.

След разни перипетии Михаил Шишман накрая прекратява споровете си с византийците и се споразумява с тях за общи военни действия срещу Сърбия. Както вече стана дума, българският цар подхожда много самоуверено и се надява да разгроми сърбите в предприетата по негова инициатива военна кампания. Плановете му се провалят, той бива надхитрен на бойното поле, което му струва и живота. В битката при Велбъжд (28-ми юли 1330 г.) Михаил Шишман, „той, който не вярвал на никакви клетви и обещания, се предоверил на обещанията, поети от сръбския крал, и допуснал да бъде измамен.“



Според гръцките историци Йоан Кантакузин и Никифор Григора, българският цар бива наранен смъртоносно в битката. Пленен е от сърбите и скоро след това почива от раните си. От историческата сцена слиза един достоен приемник на цар Симеон – продължител на българската завоевателна политика, непримирим воин и голям храбрец. Враговете дълго след смъртта му ще говорят за „непобедимата държава“ на „силния цар Михаил“.

https://www.bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

690 години от битката при Велбъжд

[Hatshepsut]

Битката при Велбъжд – хронология и спорове

Битката при Велбъжд от 28 юли 1330 година (б.р. датата е отбелязана по нов стил) е една от значимите в българската средновековна история. Злощастното поражение на българските войски е отбелязано като една от знаменитите победи в сръбската историография и е повод за гордост за нашите западни съседи. Подобни хвалебствия обаче са силно преувеличени, защото до фронтален и равноспоставен сблъсък между двете армии не се стига. Много страници са изписани за стълкновението между войските, но е необходимо фокусът да бъде поставен не върху самото сражение, а върху времето, в което се разиграват събитията, предхождащи самата битка. Изясняването на правилнатата хронология дава отговор на въпроса защо тази битка наистина се ознаменува като една от значимите по своята същност.

Войната между България и Сърбия назрява още през 1328 година, когато цар Михаил III Шишман Асен (1323 – 1330) се договаря с византийския император Андроник III Палеолог (1325 – 1341) за съвместни военни действия срещу Сърбия. До ескалация на напрежението се стига две години по-късно, когато сръбският крал Стефан Урош III Дечански (1321 – 1331) преустановява достъпа на дубровнишките и венецианските търговци до България. Така конфликтът навлиза във военна фаза. Според предварителното българо-византийско споразумение византийският император трябва да предприеме настъпление срещу сръбската държава от юг, а българският цар от изток. Следвайки този план Андроник III потегля с войските си, установява се на лагер край Битоля (днес в Северна Македония), откъдето изчаква търпеливо действията на Михаил Шишман.

Съществуват различия в становищата на отделните изследователи по въпроса за началната дата на военната кампания, както и за хронологията на действията, предшестващи самата битка. Дискусионни се оказват датите, на които император Андроник III се установява на лагер край Битоля – 16 юни или 16 юли 1330 година, и кога Михаил III Шишман се отправя на поход – 19 юни или 19 юли 1330 г.

В страниците на историческата литература често като дата за пристигането на император Андроник III при Битоля се среща 16 юни. Една от причините за това твърдение би могла да бъде потърсена в грешка, по всяка вероятност механична, в българския превод на „История“-та на византийския историк Никифор Григора, където е изписан юни месец. В оригиналния текст той описва събитията със следните думи: „Тогава на 16 юли около 12 часа се случило слънчево затъмнение…“. За да потвърдим тези негови думи отново ще използваме данните, представени в соларния каталог на НАСА. На 16 юли около 17:30 ч. действително е имало пълно слънчево затъмнение с покритие на Луната върху Слънцето 99,81%.

Обхват на слънчевото затъмнение

Отброяването на часовете в християнска Византия се осъществява спрямо утринната молитва, която отчита първия час от деня. За да се приравни средновековното астрономическо време към днешното се прибавят още 6 часа. Според това правило, посоченият в текста на Никифор Григора час 12:00 е равен на съвременният час 18:00.  Възможни са леки корекции в преизчисленията – от един до два астрономически часа, в зависимост от отброяването на часовете според лятното слънцестоене и провеждането на първата утринна молитва, но в случая тази разлика не оказва влияние върху изследвания проблем. Следователно предоставената ни от Никифор Григора хронология за събитията не подлежи на съмнение.

Съществуват и разногласия относно момента, в който цар Михаил III Шишман Асен потегля от Търново – дали това се случва на 19 юни 1330 година или 19 юли 1330 година. В своите изследвания медиевистът Иван Божилов пояснява, че наред с другите исторически извори черпи сведения и от Законника на Стефан Душан. Този негов пример е последван и от други автори, които също посочват като основен източник за сведения Душановия законник. В оригиналния текст на Законника и в неговия превод за това събитие е отбелязан месец юни, а не юли. Този месец, обаче, бележи времето, в което започва военната кампания, а не момента, в който българските войски потеглят от Търново. След известието за началото на кампанията през юни е изписан също месец юли и денят събота като дата на самата битка, а не като маркер за началото на Михаил Шишмановия поход.

Отбелязване на времето във Византия

Към сведенията от Законника трябва да добавим и разказа на Никифор Григора. От него вече знаем, че на 16 юли ромейският император станува край Битоля след като са превзети и подчинени Вучим, Деврица, Добрун, Каваларион и Сидерокастрион, за което е нужно време. Византийският историк информира, че цар Михаил III Шишман и император Андроник III се приготвят за кампанията до края на пролетта. Този негов разказ допълнително свидетелства, че мобилизацията на войските и първите предвижвания на военните отряди по всяка вероятност се осъществяват в началото на лятото – през юни, а от средата на юли да започват същинските военни действия.

В случай, че приемем датата 19 юли за по-достоверна, изчисленията показват, че Шишмановите войски трябва да преминат маршрута Търново – Видин – Велбъжд  за 6 дена, за да бъдат на 24 юли на мястото, където се състои битката, и при все това, да са готови за сражение. Този преход е неизпълним за толкова кратък период. За сравнение биха могли да послужат отново сведенията на Никифор Григора. Той съобщава, че през 1332 година българският цар Иван Александър (1331–1371) начело на 8-хилядна войска изминава разстоянието от Търново до Русокастро, което е около 150 км. за четири дни и на петия ден пристигнал.

Ето защо информацията, посочена в Душановия законник за началото на кампания е вярна. Няма как да заявим, че точно на 19 юни българският цар напуска столицата, защото в редовете на Законника четем имената на всички съюзници, които по план трябва да вземат участие във военните действия, а от стеклите се събития наблюдаваме, че това не се случва. По-правилно е да приемем, че около тази дата, но със сигурност през юни, а не през юли, българските войски се отправят на поход.

Периодът от средата на юни до 28 юли – датата на битката, е достатъчно необходимото време за провеждането на цялата кампания, която започва с потеглянето на съюзниците, преминаването на войските през определените маршрути и самото сражение. За да се уверим във верността на сведенията в Душановия законник и невъзможността Михаил III Шишман да е потеглил от Търново чак на 19 юли – броени дни преди самата битка, ще разгледаме събитията в обратен хронологически ред – от момента на сражението до започването на военните походи. Сведенията в другия основен извор за събитията – Даниловия продължител, които посочват, че битката се състои в  6:00 ч. На 28 юли съвпадат с тези от Душановия законник, въпреки че в последния е изписана датата 27 юли. От „История“-та на Йоан Кантакузин (1347– 1354) узнаваме, че между цар Михаил III Шишман и крал Стефан Урош III Дечански се сключва примирие за един ден, а на следващия войските се сражават.

Еднодневното примирие е уговорено да се състои в събота на 28 юли. За това съдим по действията на българския владетел, който спокоен заради уговорката със сръбския крал разпуска армията си, за да се снабди с провизии. Възможно е предположението, че примирието е уговорено в петък на 27 юли. Към подобни разсъждения ни навеждат думите на Даниловия ученик. Крал Урош III прекарва в молитви петък вечерта  – нощта срещу деня на примирието, а в събота по обяд сръбските войски нападат неочаквано българските си противници. От 27 юли – денят, в който е постигнато споразумението, е необходимо да извадим още 2–3 дена, посочени отново в Даниловия сборник. Това е времето, в което двамата владетели водят преговори, приключили с уговорката за еднодневното примирие. Целта на крал Урош III е да се забавят военните действия колкото е възможно повече, докато пристигне очакваната от него помощ.

Изчисленията ни отвеждат до датата 25 юли, която бележи началото на преговорите. Тази дата трябва да бъде отбелязана като деня, в който сръбските войски пристигат в местността около Земен. Потвърждение за тези изчисления откриваме отново в разказа на Никифор Григора, който представя събитията по следния начин: „В продължение на четири дена той (Михаил III Шишман) опустошавал и унищожавал безнаказано страната,… без да му се противопостави никой там. На петия ден на разсъмване се явил и кралят на Сърбия с голяма войска.“ С оглед посоченото по-горе доказателство за точността на астрономическите познания на Никифор Григора и предвид обстоятелството, че на сръбския крал му е необходимо време, за да догони българските войски, разказът на византийския историк за подреждането на събитията във времето изглежда достоверен.

Някои изследователи приемат, че крал Стефан Урош III пристига в деня преди битката. Според тях дните, посочени в текста от „История“-та на Никифор Григора се отъждествяват с тези на Даниловия продължител и са обозначени като времето за преговори. Едно по-задълбочени вникване в редовете на изворите показва друго. Даниловият ученик разказва, че битката е закъсняла, защото сръбският крал протаква преговорите 2–3 дни. Според това свидетелство крал Урош III е край местността Земен няколко дни преди сражението, но той не се решава да влезне в бой веднага, а изчаква подкреплението. В историята на Григора се казва изрично, че: „четири дена български войски плячкосват необезпокоявано, защото сръбските войски ги няма, те пристигат на петия ден“ Разказите на Никифор Григора и Даниловия продължител не се отнасят за един и същ момент. При подобен разбор на времевия отрязък се оказва, че крал Стефан Урош III пристига до уреченото място около 25 юли. От тази датата като извадим посочените в разказа на Никифор Григора 4 дни, в които българските отряди плячкосват необезпокоимо земите се стига до извода, че войските на цар Михаил III Шишман достигат Велбъжд около 20–21 юли.

Призренски препис на Душановия законник

От 20–21 юли до 19 юли се получава аритметичната разлика от 2–3 дни, които са напълно недостатъчни българските войски да преминат разстоянието Търново – Видин – Велбъжд, ако се приеме за вярно твърдението, че те потеглят от столицата Търново на 19-ти същия месец. Цар Михаил III Шишман предвожда около 15-хилядна войска, съставена от конница и пехота. Числеността на армията му не позволява толкова бърз преход за броени дни. Дори да приемем, че сведенията в двата извора за разглежданите 4–5 дни престой се препокриват и цар Михаил III Шишман пристига край Велбъжд около 24 юли се оказва, че българските войски изминават маршрута за пет дни. Този период отново не е достатъчен за подобен поход предвид сведенията, че сръбският крал изминава разстоянието от Добричкото поле (в близост до Ниш) до Велбъжд за 4–5 дена.

Направеният анализ с помощта на астрономическите данни от НАСА и хронологическият разрез на събитията дава възможност да заявим, че походът на Михаил III Шишман Асен започва през юни месец, а верният маршрут на българските войски е засвидетелстван в сръбската книжнина. Правилното разполагане на събитията във времето разкрива пред нас значимостта и обхвата на цялата военна кампания, която за времето си е нито краткотрайна, нито самоцелна. Решението на българския владетел е продиктувано не толкова заради неговите амбициозни планове, а е част от една по-мащабна програма, която има за цел да определи чие ще е политическото могъщество на Балканите.

Датирането на събития по удобен за подреждане във времето начин не трябва да се прилага като метод, защото не винаги те протичат в някаква логична и удобна последователност. Отново като пример може да послужи дискусията около датировката въстанието на Петър и Асен от 1185/1186 г. и последните проучвания по този проблем.  На нас винаги ни се иска да посочваме конкретни дати за всички важни събития от националната ни история, но това не винаги е възможно.

Автор: Анелия Маркова

https://bulgarianhistory.org/velbazhd-hronologia/

[Hatshepsut]

ЗАБРАВЕНИЯТ КОД - 15 брой - темата: Цар Михаил Шишман и битката при Велбъжд през 1330 г.

[Hatshepsut]

Цар Михаил ІІІ Шишман – смелият потомък на Асеневци


Сребърна монета на цар Михаил III Шишман Асен

Автор: Проф. Пламен Павлов

Преди 700 години, през зимните месеци на 1323 г., българският царски престол е зает от Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330)

Цар Михаил се е подписвал с династичното име “Асен” заради принадлежността си по майчина линия към великата династия на Асеневци

Полузабравеният днес бележит владетел Михаил III Шишман Асен е син и наследник на Шишман, могъщият господар на Видин и неговата област в края на ХІІІ и началото на ХІV в. Куманин по произход, Шишман е женен за неизвестна по име принцеса от династията Асеневци, същевременно е близък родственик (може би дори брат?) на цар Георги I Тертер (1280-1292). При прогонването на Тертер от престола видинският владетел не признава узурпатора Смилец (1292-1298) за законен – факт е, че в официален паметник, какъвто е Бориловият Синодик, вместо името на Смилец стои онова на “благоверния цар Шишман”!
Драматичната обстановка в тогавашния български Северозапад мотивира Шишман  да подкрепи браничевските господари Дърман и Куделин , за които разказахме в броя на „Труд“ от 19.11.2022 г.

Разгромени от сръбския крал Стефан Милутин, през 1291 г. Дърман и Куделин търсят спасение във Видин. Решен да даде реванш, на следващата година Шишман освобождава "Браничевската земя" и нахлува дълбоко в територията на самата Сърбия. За съжаление е разбит, а армията на крал Милутин окупира самия Видин. Търсейки помощ от татарския хан Ногай, Шишман  принуждава Милутин да му върне владенията. Със Сърбия е сключен мир, скрепен с «двоен» династичен брак – Шишман се жени за знатна сръбкиня, а няколко години по-късно неговият наследник Михаил получава ръката на  кралската дъщеря Анна-Неда.

С течение на времето Видинското “царство”, “империята България със столица Видин” според един тогавашен френски автор, укрепва. Шишман се намесва в гражданската война в Унгария, в резултат на което под негова власт попадат обширни земи на север от Дунав. Видинският господар умира скоро след 1311 г., а  властта е наследена от Михаил. За да възстанови връзките с Видин, цар Теодор Светослав (1300-1321), негов братовчед, го удостоява с високата титла «деспот». Михаил продължава да се меси във вътрешните работи на Унгария и Сърбия. През 1316-1317 г. подкрепя един бунт във владяната от унгарците Мала Влахия. В резултат на това унгарски метежници, сред които русинът Иван (от общността на русините в дн. Западна Украйна), по-късно известен български военачалник, търсят убежище във Видин.

Деспот Михаил е избран за български цар след забулената в тайнственост смърт на младия Георги ІІ Тертер (1321-1322). За да прекрати настаналата нестабилност, българското болярство проявява здрав разум и намира силна фигура в лицето на видинския владетел. Освен че е със „синя кръв“, деспотът притежава държавнически опит и международни връзки, вкл. с татарската “Златна Орда” и търговската република Венеция. Сред причините за избора му са и действията на деспот Войсил, брат на покойния Смилец, който с византийска подкрепа възстановява владенията си в Средногорието с център Копсис (Аневското кале при дн. Сопот).

Михаил Шишман бързо се справя с Войсил и дори превзема Пловдив. За съжаление, градът е изгубен поради измяната на тамошната „ромейска партия“ в града и нелепа грешка на бранилия го месеци наред Иван Русина. Още от началото своето царуване новият цар замисля удар срещу Сърбия предвид нейните завоевания в Македония. Ударът е отложен заради бушуващата във Византия гражданска война (1321-1328 г.), но още през 1324 г. царят се развежда със сръбкинята Анна-Неда и се жени за Теодора Палеологина, съпругата на Теодор Светослав, внучка на император Андроник ІІ (“Старият Андроник”) и сестра на съимператора и претендент за цялата власт в империята Андроник ІІІ “Млади”.

През 1327 г. цар Михаил се намесва решително в делата на Византия, подкрепяйки "младия" Анроник. Година по-късно обаче разиграва тайна комбинация със "стария" император, който е изоставен от своите привърженици и не вярва дори на собствената си гвардия... Михаил Шишман изпраща Иван Русина с три хиляди войници да поеме охраната на императорския дворец. Всъщност, идеята е българският отряд да се изиграе ролята на “троянски кон”, а Михаил с татарски подкрепления да извърши бърз марш от лагера си при Ямбол и завладее византийската столица! Както пише съвременникът Никифор Григора, царят мечтаел да създаде „империя от Византион (Константинопол) до Истър (Дунав)”! Авантюристичният план е раз␟к␟рит от шпионажа на Андроник ІІІ, който въпреки враждата предупреждава своя дядо за гибелната опасност! Иван Русина не е допуснат в столицата, а цар Михаил е принуден да се оправдава и кълне в приятелство... Така или иначе, замисълът го␟во␟ри за историческата приемственост с идеите на Симеон Велики, Калоян и Иван Асен II и високото самочувствие на българския владетел.

През 1328 г. византийската гражданска война завършва с победа на Анроник ІІІ. За Михаил главният противник остава Сърбия, поради което се споразумява за общи действия с Андроник III срещу сръбския крал Стефан Урош ІІІ Дечански. Така българското царство решава да даде отпор на сръбските завоевания в Македония, а молбите на Стефан Дечански за мир са отхвърлени. Тогавашните сръбски автори твърдят, че българският цар е смятал да унищожи сръбската държава, което очевидно е преувеличение.

В онези години, възползвайки се от кризата в Унгария, цар Михаил разширява значително българскэата територия на запад. Както личи от едно папско писмо, през 1329 г. в пределите на царството отново са областите на Браничево и Белград, днешната сръбска столица. Срещу Сърбия Михаил Шишман формира коалиция, в която са привлечени Византия, Влашко, т.нар. черни татари и аланите, създали по онова време свое „княжесто“ в района на Яш (в дн. Румъния). Постигнато е сближение и с Босна. - знае се, че първата съпруга на великия бан Стефан ІІ Котроманич (1322-1353) е българка.  И България, и Босна имат проблеми с усилващото се Сръбско кралство. Българският владетел планира да атакува Сърбия от север – там, където четиридесет години по-рано е действал баща му Шишман. За тази цел отива във Видин, но изненадващо изоставя “северния” план, насочвайки се към Средец и Велбъжд (Кюстендил). Най-вероятно цар Михаил е очаквал да събере значителна съюзна войска, което се оказва невъзможно. Въпреки това той все пак събира три хиляди съюзници и наемници (власи, алани и “черни татари”) и 12-хилядна българска войска. Независимо, че за средновековните “стандарти” тези сили са значителни, българският владетел решава да търси по-близко единодействие със своя съюзник Андроник ІІІ.

В разгара на лятото на 1330 г. българи и ромеи потеглят към Македония. Битката при Велбъжд/Кюстендил, ако изобщо можем да я наречем “битка” (!), се разиграва на 28 юли 1330 г. В конкретния момент и двете страни не са готови за сражение, поради което е сключено еднодневно примирие. Няколко часа по-късно сърбите коварно го нарушават! Острие на атаката е престолонаследникът Стефан Душан, който води със себе си мощен наемен отряд от хиляда каталонски рицари. В опит да организира силите си цар Михаил е тежко ранен и умира след няколко дни, а гробът му в църквата "Св. Георги" в Старо Нагоричино в днешна Северна Македония е запазен до наши дни. Въпреки победата крал Стефан Дечански не посмява да нахлуе в България и се задоволява с възцаряването на своя племенник Иван Стефан (1330–1331) – още едно свидетелство за българската военна мощ, изградена именно от цар Михаил.

Михаил Шишман не се „радва“ на особено ласкави оценки от страна на историците. Разбира се, критиките към него са основателни, но целият бурен живот на този смел човек ни убеждава в едно – със своите дела цар Михаил ІІІ Шишман Асен категорично не заслужава да бъде „осъден“ на забрава...

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

КАК Е ОТКРИТ ГРОБА НА ЦАР МИХАИЛ ШИШМАН ПРЕЗ 1915

📷Фотография от Първата световна война на църквата „Св. Георги“ в с. Старо Нагоричани, Кумановско. Снимана е в югозападно изложение, отдясно е южния вход, където през 1915 г. до зида е открита надгробната плоча, а вътре е гроба на българския цар Михаил Шишман:



⁉️Как се стига до това откритие, което в хода на войната разтърсва българската общественост?
👉През коледните празници на 1915 г., проф. Йордан Иванов и д-р А. Аврамов, ръководител на 18-и хранителен пункт на „Български червен кръст“ в Куманово, посещават с научна цел с. Старо Нагоричени. От това време д-р Аврамов оставя ценна публикация „Кратки исторически бележки“, в която четем:
📜 „В централната махала, срѣдъ селото се намира една стара църква, построена по византийски обикновенъ типъ, отдалечъ силно внушителна. Над входнитѣ врати, отъ западъ има плоча – надписъ съ старобългарски шрифтъ (съ юсове), въ който се говори, от кого е построена църквата и кога.Тя е построена отъ сръбския кралъ Стефанъ Урошъ Милотинъ въ 1313 г. и е наречена „Св. Георги“…“
ℹ️След като разказва за живота на Стефан Урош и доказва, че „надписитѣ и зографията сѫ съ българска юсова редакция“, д-р Аврамов за първи път публично споделя откритието:
📜„Въ тази църква „Св. Георги“ е погребанъ българскиятъ царъ Михаилъ Шишманъ, геройски загиналъ начело на войскитѣ си въ битката при Кюстендилъ. Той е билъ зетъ на Милутина. Тѣлото му било пренесено тукъ отъ сръбското правителство в 1333 г. За това ни говорятъ прѣдания, сръбскитѣ памятници (на архиепископъ Данило) и самиятъ надгробенъ камъкъ отвънъ в лѣво до южния входъ на вратата 30 см надъ земята въ самия зидъ. Гробътъ е вѫтрѣ въ лѣво до входа на сѫщата врата.“
⚠️На каменния надпис ясно се четат думите „царь“, (изписана във вид на монограм, като в монетите от Второто българско царство“, отчасти името „Михаил“ и годината "1330", пояснява изследователят.
📌Д-р Аврамов и проф. Иванов поставят плочата над входа и правят няколко снимки, които не е ясно дали са съхранени до днес. Плочата по-късно под надзора на д-р Аврамов е зазидана здраво над входа.
👏👏👏С поставянето на мраморната плоча се дава и формален израз на един факт с голямо морално и историческо значение за България, в контекста на войната в Македония. На шосето на телеграфен стълб е сложена указателна табела с текст „4 км до Старонагоричини, дѣто е гробътъ на българския царь Михаилъ Шишманъ“.

📷✍️Снимка и текст: ФБ страницата „Грубовци, Енидже Вардар - родна Македония“