Българитѣ съ синя кръвь

[Nordwave]

Запитвали ли сте се какво е станало с потомците на онези велики български царе, които някога са довели България до възход?

Интереса към тази малко позабравена тема предизвика нашият слушател д-р Петър Генов с любопитството си относно наследниците на Шишмановия род от наши дни.

Дирите на последната владетелска династия на Средновековна България се губят след разпадането на Втората българска държава

когато Константин (синът на Иван Срацимир) и Фружин (синът на Иван Шишман) изчезват от погледа на историците. Освен за връзките им с унгарската аристокрация, сведенията ни за тях са оскъдни.

Преди 30 години в архивите на Анкара и Истанбул сръбската османистка Душанка Лукач се натъква на нова информация. Фружин заедно с тримата си сина се завръща в България, където служи на османската власт.

Така в района на Чипровци се заселват католици, потомци на българската и унгарската династия

Родове, като например този на Пеячевичи, нямат нужда от друго доказателство за аристократичния си произход - те със сигурност са потомци на свитите на Фружин, сродили се със Шишмановия род. Освен това тази фамилия има големи заслуги по време на сраженията в региона, за което получава и баронска титла и обновява семейния си герб. След това родът се развива в Австроунгария, един от техните потомци дори успешно управлява Хърватска.

След Освобождението на България и този род се числи към възможните претенденти за българския престол като сигурен потомък на Шишмановия род

Но нито Великите сили, нито руският посланик Дондуков имат интерес това да стане. Затова държавата оглавявя именно Батемберг, чието германско потекло е по-изгодно за Запада. Така Пеячевичи се пръсват по света - има сведения за преселници дори в Аржентина. За 1300 годишнината от основаването на Българската държава са били поканени подобни стари родове.

Шишмановият род не е единственият, чиято история се проследява и до наши дни.

Много по-древни фамилии могат да се посочат като потомци на великите български царе

Асеневци, чиито корени навярно са чак в древна Троя, също имат доказани наследници. Те обаче междувременно са се установили на остров Корфу, където живеят във свой собствен замък под Асеновски герб. Друг въпрос е

доколко такива родове, заселили се далеч от родината преди столетия, не са се поддали на чуждо влияниe

в случая на Асеневци - на италианско или по-скоро гръцко. Потомци на най-древни византийски императорски династии живеят по нашите земи, например на Палеолози и Кантакузи. В село Факия пък продължава да съществува родът на Момчил войвода, също родът на Стефан Караджа, който е излъчил за България редица световни олимпийски шампиони.

Вержиния Петрова

http://www.dw-world.de/dw/article/0,2144,3164474,00.html

[Hatshepsut]

Траян, син на цар Иван Владислав, кооптиран в ромейската висша аристокрация след 1018г., има дъщеря Мария, която е майка на ромейската василиса Ирина ( + 19.2.1133), съпругата на Алексий I Kомнин (1081 – 1118) и на Ана, съпруга на Георгий Палеолог (+ сл.1106), прапрапрадядо на Михаил VIII Палеолог. Ирина и Ана са потомки на Иван Владислав от III генерация.
Дъщерята на Алексий I и Ирина, Теодора, се жени за Константин Ангел. Тя е баба на ромейските императори Исак II (1185 – 1195) и Алексий III (1195 – 1203), които се явяват потомци на Иван Владислав от VI генерация.
Ирина, дъщеря на Исак II Ангел и потомка от VII генерация, в 1197г. се жени за германския император Филип Швабски (1197 – 1208). Чрез техните дъщери Кунигунда и Изабел кръвта на Самуиловия род навлиза в западноевропейските династии, където се очертават няколко интересуващи ни линии – на първо място бохемската и испанската, които излизат пряко от посочените две внучки на Исак II Ангел.
Посредством една внучка на Алексий III Ангел, потомка на Иван Владислав също от VII генерация, която се омъжва в Унгария, кръвта на Самуиловия род е пренесена през дома на Арпадите до владетелските фамилии в Неаполитанското кралство и Сицилия, където също се преплитат и откъдето също излизат подобни линии.
А чрез третия брак на император Андроник II Палеолог (1282 – 1328), потомък от IX генерация, за Виоланте ди Монферато, брак, който прави техния син Теодор (потомък от Х генерация) наследник на монфератското маркграфство в Италия, българската кръв преминава във фамилиите Монферато и Савоя.

Бохемска линия

През 1224г. Кунигунда (р.1200; + 1248), потомка на цар Иван Владислав от VIII генерация, става съпруга на краля на Бохемия Вацлав I (1230 – 1253). Нейната правнучка Изабел (Елизабет), потомка на рода от XI генерация, пък е съпруга на Ян (Йохан, Жан) – бохемски крал (1310 – 1346) и граф на Люксембург (1313 – 1346), загинал в знаменитата битка при Креси.
Тяхната дъщеря Бон (Юдит)(р.1315; + 1349), е потомката от XII генерация, която пренася българската кръв в династията Валоа, с което започва френската линия.

Френска линия

С брака на Бон (р.1315; + 1349) на 28.3.1332г. за френския крал Жан II Добрият (1350 – 1364) се слага началото на четири линии: френската, неаполитанската, бургундската и наварската. Пръв във френската линия е синът на Бон крал Шарл V (1364 – 1380), от който, през неговия син херцог Луи д'Орлеан (р.1371; + 1407) се стига до Маргьорит (р.1492; + 1549), небезизвестната авторка на "Хептамерон", потомка от XVII генерация. Чрез брака й с Анри II д'Албре (р.1503; + 1555), крал на Навара (1516 – 1555) и потомък от XIX генерация, сключен през 1527г., започва сближаване между френската и наварската линия, които се сливат през 1589г. с възцаряването на наварския крал Анри IV (1572 – 1610) на френския трон.
При наследниците на Анри IV българската царска кръв се прелива "допълнително" три пъти във вените им: синът му Луи XIII (1610 – 1643) получава капка и от майка си Мария ди Медичи (р.1573; + 1642), а неговите внуци – кралят-слънце Луи XIV (1643 – 1715) и брат му херцог Филип д'Орлеан – и от своята майка Ана Австрийска (р.1601; + 1666), която произхожда от испанската линия. Освен това българската царска кръв тече и във вените на съпругата на Филип д'Орлеан Елизабет-Шарлот (р.1652; + 1712). Луи XIV и Филип д'Орлеан са потомци на Иван Владислав от XXIII генерация.
Филип д'Орлеан (р.1640; + 1701) е основател на т.нар. четвърти орлеански дом, чрез който по низходяща мъжка линия българската царска кръв стига до Луи Филип (р.1773; + 1850), крал на Франция (1830 – 1848) и потомък на цар Иван Владислав от XXVIII генерация. През 1809г. той се оженва за Мария Амелия (р.1782; + 1866), дъщеря на краля на Двете Сицилии Фернандо I (1759 – 1825), която е потомка на Иван Владислав от същата генерация. Принцеса Клементина Орлеанска (р.1817; + 1907), майка на цар Фердинанд и прабаба на Симеон II, е тяхното шесто дете. Принцеса Клементина, потомка от XXIX генерация, се омъжва за бащата на цар Фердинанд през 1843г.

Наварска линия

Нейното начало слага бракът на дъщерята на Жан II Добрия (1350 – 1364) и Бон Бохемска Жана (+ 1373), която е потомка на Иван Владислав от XIII генерация, с наварския крал Шарл II Злият (1349 – 1386). Нейн потомък е Анри II д'Албре (р.1503; + 1555) наварски крал (1516 – 1555) и потомък на Иван Владислав от XIX генерация, който в 1527г. сключва брак със сестрата на френския крал Франсоа I (1515 – 1547) – Маргьорит (р.1492; + 1549), потомка от XVII генерация. При техния внук Анри (р.1553; + 1610), крал на Навара (1572 – 1610) и на Франция (1589 – 1610), който се явява потомък от ХХ генерация, наварската линия се слива с френската.

Бургундска линия

Началото й слага Филип льо Харди (р.1342; + 1404) херцог на Бургундия (1363 – 1404), който, в качеството си на син на френския крал Жан II Добрия и Бон Бохемска, е потомък на цар Иван Владислав от XIII генерация. Неговата праправнучка Мария (р.1457; + 1482), наследствена херцогиня на Бургундия (1477 – 1482) и потомка от XVII генерация, е първа съпруга на германския император Максимилиан I (1493 – 1519) и майка на Филип Красиви (р.1478; + 1506), чрез който българската царска кръв повторно навлиза в испанската линия и открива нова – в империята на Хабсбургите.

Унгарска линия

Чрез брака на крал Бела IV (1235 – 1270) за внучката на византийския император Алексий III Ангел (1195 – 1203) Мария, наричана Саломе, се поставя началото на сравнително късата, но съществена унгарска линия.
Чрез нейната внучка Мария (+ 1323), съпруга на неаполитанския крал Карло II д'Анжу (1285 – 1309) и потомка на Иван Владислав от Х генерация, българската царска кръв влиза във владетелската фамилия в Неапол, а оттук - в сицилийския дом, в баварските династии и в Арагон.

Испанска линия

Нейното начало слага бракът на дъщерята на Филип Швабски и внучка на Исак II Ангел Изабел (р.1202; + 1245),потомка на цар Иван Владислав от VIII генерация, която през 1219г. се жени за Св.Фернандо III, крал на Кастилия (1217 – 1252) и Леон (1230 – 1252). Тяхната далечна наследница - покровителката на Колумб Изабел (р.1450; + 1504) кралица на Кастилия и Леон (1474 – 1504) - се явява потомка на Иван Владислав от XVII генерация. Добре известно е, че нейната дъщеря Хуана (+ 1555), кралица на Кастилия, Леон, Арагон, Валенсия, Каталония и Гранада, т.е. на цяла Испания (1504/16 – 1555), която е потомка от XVIII генерация, още през 1496г. сключва брак със сина на император Максимилиан I фон Хабсбург (1493 – 1519) – Филип Красиви (р.1478; + 1506), койтопо линия на майка си Мария Бургундска (+ 1482) е също потомък на Иван Владислав от XVIII генерация. Безумната любов и ревност, изпитвани от Хуана към съпруга й, я довеждат до пълно умопомрачение след неговата смърт и поради това фактически властта над испанското кралство упражнява синът им Карлос (р.1500; + 1558), който в 1519 наследява и дядо си Максимилиан на трона на германските императори под името Карл V (1519 – 1558). В края на живота си той разделя своите владения, оставяйки Испания на сина си Филип II (1558 – 1598), потомък от ХХ генерация, а Германия – на своя брат Фердинанд I (1558 – 1564). От испанските Хабсбурги ни интересуват в случая още две лица: Ана Австрийска (р.1601; + 1666), внучка на Филип II и потомка от XXII генерация, съпруга от 1615г. на френския крал Луи XIII (1610 – 1643) и нейната братова дъщеря Мария-Тереза (р.1638; + 1683), потомка от XXIII генерация, която през 1661г. се жени за големия син на Ана Австрийска – Луи XIV (р.1638; + 1715), също крал на Франция (1643 – 1715).
Борбата за испанското наследство, избухнала след смъртта на Карлос II (1665 – 1700) между Бурбоните и австрийските Хабсбурги довежда в края на краищата на трона в Мадрид Филип V (1700 – 1746) – внук на френския крал Луи XIV и следователно потомък на цар Иван Владислав от XXV генерация. Впрочем той получава българска кръв не само от баща си дофина Луи (р.1661; + 1711), но и от майка си Мария-Ана-Кристина Баварска (р.1660; + 1690)****. Именно от Филип V произхожда както пармската линия, която ни интересува с оглед произхода на Симеон II, така и тая на Бурбоните от кралството на Двете Сицилии.

Неаполска Бурбонска линия

Началото й поставя внукът на испанския крал Филип V (1700 – 1746) – Фернандо I (р.1751; + 1825), който е потомък на цар Иван Владислав от XXVII генерация и който е първият владетел на т.нар. кралство на Двете Сицилии (1759 – 1825) от фамилията Бурбон. От тази линия ни пряко ни интересуват две личности: Мария Амелия (р.1782; + 1866), потомка от XXVIII генерация и съпруга от 1809г. на бъдещия крал на Франция Луи Филип д'Орлеан (1830 – 1848); праплеменницата й Мария-Пиа (р.1849; + 1882), потомка от ХХХ генерация и съпруга от 1869г. на бившия вече пармски херцог Роберто (1854 – 1859).

Пармска линия

Началото й е поставено от син на испанския крал Филип V (1700 – 1746) от негов втори брак. Този син се нарича също Филип (р.1720; + 1765), херцог на Парма, Пиаченца и Гуастала (1748 – 1765) и е потомък на Иван Владислав от XXVI генерация. Негов прапраправнук е Роберто (р.1848; + 1907) херцог на Парма и Пиаченца (1854 – 1859), баща на българската княгиня Мария Луиза (р.1870; + 1899), съпруга на цар Фердинанд от 1893г. и баба на цар Симеон II. Тя е потомка на Иван Владислав от XXXII генерация по бащина линия, а по линия на майка си – сицилийската принцеса Мария-Пиа (р.1849; + 1882) – от XXXI генерация.

Савойска линия

Българската кръв влиза в Савойския дом чрез брака на Виоланте ди Монферато (+ 1342), дъщеря на
Монфератския маркграф Теодор I (1305 – 1338) и потомка на цар Иван Владислав от XI генерация, със савойския граф Аймон Миролюбиви (1329 – 1343) през 1330г. Правата низходяща линия (в която 3-4 пъти се добавя по някоя и друга капка от кръвта на Самуиловия род чрез бракове на представители на тази фамилия в лица от другите линии, в които също има българска царска кръв) отвежда пет и половина века по-късно до Джованна Савойска (р.1907; + 2000), дъщеря на италианския крал Виторе-Емануеле III (1898 – 1946) и потомка на Иван Владислав от ХХХ генерация, която от 1930г., сключвайки брак с царя на българите Борис III (1918 – 1943) в Асизи, започва да се нарича Йоанна, царица българска.

Саксонска линия

Началото й е поставено с брака на Ернст (р.1441; + 1486) херцог на Саксония (1464 – 1486) с дъщерята на баварския херцог Албрехт II (1438 – 1460), която е потомка на Иван Владислав от XVIII генерация от баварската линия. Далечният им наследник Франц-Йозеф-Фридрих (р.1750; + 1806) херцог фон Сакс-Заалфелд-Кобург (1800 – 1806) е потомък от XXVI генерация. Един от внуците на последния – Август-Лудвиг-Виктор (р.1818; + 1881) фон Сакс-Кобург-Гота, потомък от XXIX генерация, се жени в 1843г. за принцеса Клементина Орлеанска (р.1817; + 1907), дъщеря на френския крал Луи Филип (1830 – 1848) и потомка от същата генерация. Техен син е българският цар Фердинанд (р.1861; + 1948), който е потомък от ХХХ генерация. През 1893г. той сключва брак с принцеса Мария-Луиза ди Бурбон-Парма (р.1870; + 1899), потомка от XXXI генерация, а през 1894г. се ражда първият им син – бъдещият български цар Борис III (1918 – 1943). Той е потомък на Иван Владислав от XXXII генерация. Неговата съпруга Джованна Савойска (царица Йоанна) е също потомка на цар Иван Владислав – от ХХХ генерация. Така че цар Симеон II се явява потомък на този средновековен български владетел от XXXIII генерация по бащина и от XXXI генерация – по майчина линия.

[Hatshepsut]

Къде са наследниците на петте династии, управлявали България до 14 век

Hеотдавна в. "168 часа" писа за живи наследници на цар Самуил в Италия. В тази връзка помолихме директора на НИМ Божидар Димитров да разкаже какви сведения има за наследниците на династиите от Първото и Второто българско царство. Може ли някой от потомците на владетелите от този период да претендира за трона, ако някой ден България стане монархия?

Следите на царските династии и големите аристократически фамилии у нас се губят и трябват специални изследвания, за да се установи каква е съдбата им и имат ли днес живи потомци.
Причината е една. През 1396 г., когато загива и последната българска държава (Видинското царство), заедно с държавността е унищожен и аристократичният слой на българското общество. Османската империя няма аристокрация. При нея съобразно един закон всички управленци без султана - велики везири, управители на области, генерали и т.н., се извличат от християни ренегати - тоест от хора, приели ислямска вяра. Това е корпусът на аджемиогланите - юношите от кръвния данък, и преминали на турска служба възрастни от околните християнски страни. Те имат само административни длъжности. Когато умрат, синовете и дъщерите им си остават най-обикновени хора.
Не наследяват нищо от
постовете и богатствата
на бащите си
Султанът си прибира обратно имотите и парите им.
Съответно в тази безлична ислямска маса потъват и аристократичните потомци на последните български царски династии, които приемат исляма, като Александър, сина на цар Иван-Шишман примерно.


Но да започнем отначало.
Какво става с династията Дуло, създала България, която я управлява от 632 до 759 година? Не знаем. В краткото сведение на българския летопис, известен повече като "Именник на българските ханове", се казва само, че династията Дуло е просто сменена с друга.
В тези напрегнати години - между 759 и 766 г., се сменят няколко династии, които също потъват в небитието. Известно ни е само, че двама български ханове заедно с група приближени боляри
бягат във Византия,
получават аристократически
титли там и се вписват сред
местните благородници

Към един от тези аристократически родове са принадлежали според заявление на св. Кирил той и брат му Методий.

Следващата династия, която управлява България от 792 до 1018 г., е тази на кан Кардам. На тази династия принадлежат велики български владетели като кан Крум (803-814), кан Омуртаг (814-831), цар Борис І  (852-889), цар Симеон Велики (893-927), цар Петър І (927-969) цар Самуил (997-1014). Да, и цар Самуил! Смятам, че няма Самуилова династия, а че цар Самуил е клон на Кардамовците. Смятам това, тъй като цар Самуил не би могъл да заеме престола през 997 г., ако не е бил от царски род, както повелява българският закон, за който толкова много пишат византийските писатели.

Връзката на цар Самуил с царския род в Преслав е по линия на майка му Рипсимия. Това е очевидно арменско име, а съпругата на цар Петър е арменска принцеса. Тя е или дъщеря на цар Петър и арменката Ирина, или сестра на царицата. Самуиловият род има много наследници. Само децата на последния български цар Иван-Владислав (1015-1018) са 9. Той е племенникът на Самуил, който убива Гаврил Радомир - сина на царя, задържал се едва година на трона. Самият Гаврил има 6 деца. Всички те постъпват във византийския двор, каквато е практиката в онази епоха. Приобщават се към списъците на византийската аристокрация. Женят се за висши представители на големи и прочути византийски родове и сливат кръвта си с тяхната, в известен смисъл
подобрявайки ги дори
като физически изглед

Известната византийска писателка Анна Комнина пише за баща си - императора Алексий Комнин, следното: "Нашият род беше от Анадола и като всички хора оттам бяхме ниски, трътлести и кривокраки. Но откакто дядо ми се ожени за българката Мария - дъщеря на Иван-Владислав, която бе смятана за най-красивата жена в света, родът ни се подобри и баща ми беше висок, строен и силен мъж."

И така, слели се с рода на Комнините, българска царската династия, започнала от кан Кардам, се влива и в западноевропейските дворове със смесени бракове. Техните потомци живеят и до днес в Европа. Наскоро македонската държавна телевизия обяви със специален клип имената на видни хора в цял свят, които носели македонска кръв. Между тях е и настоящата английска кралица Елизабет II с това основание, че и тя е далечна потомка на един от Самуиловите внуци.

Македонската национална телевизия твърдеше, че и Уинстън Чърчил е македонски потомък. Виж за него мога да повярвам, защото е много крив и много мрази българите. Автор е на фразата по наш адрес: "Какво искате от един народ, който си честити банята!"
Стигаме до следващата голяма българска династия - тази на Асениевци.
Началото е положено през 1185 г. от братята Асен и Теодор, когато в църквата "Св. Димитър" двамата възглавяват българското освободително въстание, избухнало по Южното Черноморие и бързо обхванало цялата страна. Един от тях получава българската корона под името Петър ІV. Но името си династията получава от втория брат Асен, който става съцар, но е далеч по-активен във всяко едно отношение от брат си. Династията, към която са Калоян и Иван Асен II, приключва живота си на българска територия през 1280 г., когато Иван Асен III бяга във Византия. Той е зачислен в списъците на византийската аристокрация и получава голямо феодално имение в околностите на град Троя.

Различни клонки на тази династия стават самостоятелни български феодални владетели на малки държавици, обхващащи определени територии в страната. Иванко прави свое феодално владение в Родопите и в рамките на т.нар. Родопска яка. Деспот Алексий-Слав се установява в земите около Мелник. Добромир-Стрез прави трето самостоятелно владение в Македония, в крепостта Просек.

Но да видим съдбата на основния клон - тя също потъва след многобройни бракове, сродявайки се с двете големи императорски фамилии - Палеолози и Кантакузини. Но основният клон на династията се запазва като самостоятелна византийска фамилия Асенини. Те имат свой самостоятелен герб. Участват във войните с турците, но при тяхното настъпление започват да търсят спасение. Преместват се заедно с голяма част от отстъпващите под натиска на турците в континентална Гърция, а след това на остров Кефалония в Йонийско море.
Там оцеляват под
венецианска власт,
приемайки
италиански имена,

но запазвайки фамилното си име Асенини. Ето как звучат имената им днес. Джовани Асени, Франческо Асени, Арнолдо Асени... - общо са 43-ма представители. Този род е добре проучен в един исторически труд на проф. Иван Божилов - "Фамилията на Асеневци (1185-1410)" - генеалогия, издаден последно през 1994 г.

Така че, ако България реши да става царство един ден, имаме си съвършено живи потомци на най-стария български род. За него проф. Константин Иречек смята, че не е нов царски род, а че двамата братя са клонче от Преславската династия - на кан Крум и Симеон Велики. Неслучайно Калоян в преписката с папа Инокентий III (1199-1204) пише, че родът му произхожда от рода на царете Симеон Велики, Петър и Самуил. Смяташе се, че това е дипломатическа хитрина, но нищо чудно да си е жива истина, както смята Иречек.
Родът има и други клонове, както споменах - те също много са се женили, включително са се задомявали в западноевропейски родове.
Кръвта им е пръсната днес,
макар и в незначителни
количества,

в домовете на всички големи европейски аристократични и кралски родове. Когато Симеон ІІ дойде в България, любители "генеалози", откриха капки кръв при него дори от Асениевци по линия на една от прапрабабите му, женена за черногорски княз.
Не бива да забравяме, че освен законни си жени, почти винаги по две, а понякога и по три, царете ни са имали много наложници. От тях също им се раждали деца, които в зависимост от случая са припознавани, в други - не.

Сега със сигурност разполагаме с костите на цар Калоян, Михаил-Шишман, Самуил, Гаврил-Радомир, Иван-Владислав (някои са при гърците във византийския музей в Солун, но за съжаление, отказаха да ни ги дадат за честването на 1000-годишнината на Самуил). Но едва ли ще откажат ДНК анализ. Всеки, който има търпение (и пари - около 5-10 хил. лв.), може да провери дали е от царски род.
Следващата династия е Тертерови (1280-1321). От нея са само трима царе и не знаем каква е съдбата им. Стефан Душан - обединителят на Сърбия, е първороден син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. По бащина линия е внук на Анна Българска, дъщеря на Георги I Тертер, и съпруга на Стефан Милутин, който е положен в столичната черква "Св. Крал".

Последната династия е на Шишмановци (1322-1396). Млади учени от Търновския университет твърдят, че България е възстановена след поражението на турците при Анкара и Константин и Фружин управляват една възстановена държава до 1421 г. Съдбата им може да се проследи по документи до 1451 г. Те постъпват в унгарската аристокрация и воюват. В един от първите данъчни описи сръбската историчка Душанка Лукаш откри името на княз Фружин, който се е наел при турците като охранител на прохода между Чипровци и Пирот.


Не знам защо, но точно в Чипровци се е събрала голяма част от аристократичния елит на Шишманова и Страцимирова България. Това става ясно, когато австрийските войски достигат българските граници през 1688 г. Смятало се, че България ще бъде освободена и българското царство възстановено. Родовете започват да търсят документи за аристократичния си произход. Родовете на Симирович, Петър Парчевич и Пеячевич са имали такива претенции. Някои са получили баронски титли от Австрийската империя за услуги.

Представител на фамилията Пеячевич, която сега е в Аржентина, е бил пан на Хърватска през ХІХ в. Потомците му наскоро посетиха България и дадоха ценни дарове, свързани с историята на рода им.

Запазило се е преданието, че родът Шишманови има пряка кръвна връзка с царете и с това много се е гордеел големият учен проф. Иван Шишманов (1862-1928), министър на народното просвещение.

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4478298

[Hatshepsut]

Съдбата на българската аристокрация след османското завоевание

Темата за съдбата на благородническия елит след османското нашествие е въпрос, занимавал десетки български изследователи през годините. За да започнем своето пътуване в този изпълнен с неясноти мрачен период за българския народ, трябва обаче да се върнем в  1393 г., когато войските на Баязид Йълдъръм нахлуват през търновските стени и овладяват столицата на Второто българско царство.

Българският хронист от периода, Григорий Цамблак не оставя и място за съмнение как новите господари на Търновград са се отнесли към българския елит, останал в града:

,,Военачалникът — турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града — повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им"

Към това изчерпателно описание, Цамблак прибавя и идването на ,,дните на плач" за българите, в които оцелелите търновски нотабили биват подложени на втора целенасочена атака, вследствие на която значителна част от тях бива изселена към малоазийските предели на османската държава. Подобна практика не е необичайна за политиката на османското завоевание и всъщност самият престолонаследник на България – Александър Шишман, е умишлено отдалечен от центровете на наследствената си власт. По всяка вероятност неговият живот е пощаден, поради факта, че той приема исляма, и със сигурност не е единственият, решил се на това.

Фружин

Както обаче се убеждаваме от ,,Похвално слово за патриарх Евтимий" на Цамблак, в някои случаи османската администрация не се поколебава да елиминира неудобните ѝ хора, за да създаде пример чрез назидание.

Някои благороднически фамилии успяват да избегнат колапса на българската държава, напускайки нейните граници и търсейки спасение в чужбина, докато все още съществувала възможност да го сторят.

Сред тези аристократи изпъкват имената на търновския княз Фружин и валонската княгина Ружина, макар вероятно много други да са последвали техния пример. В унгарски хроники от XV в. е отбелязано наличието на големи български общности в областта Северин (днешна Румъния ), създадени от преселници от вече унищожените Търновско и Видинско царства.

Венецианските архиви от периода също дават възможност да се предположи, че един значим мигрантски приток от българи е потърсил спасение в републиката на Сан Марко, идвайки вероятно от традиционни венециански търговски партньори, като Добруджанското и Валонското княжества. Някои от тези преселили се благородници съумяват успешно да се интегрират в аристократичните кръгове на държавата-гостоприемник, но малцина са тези, които като Фружин посвещават по-голямата част от живота си в опити да изтръгнат българските земи от властта на османците и да възстановят загубената си държава.

Вземайки предвид цялостната картина обаче, българските нотабили, решили се на рискованото начинание да търсят спасение в чужбина, едва ли са били многобройни. Крайно любопитна гледна точка към съдбата на останалите в пределите на България български благородници ни представят двама западни дипломати, съставили своите пътеписи при преминаването си през българските земи през късния XVI в. Първият от тях е фламандският благородник Ожие-Гислен Бусбек, който изказва впечатленията си от България така:

,,Тук ми дойде наум, колко леко и илюзорно е това, което обикновено се счита за благородничество. Защото, когато пожелах да науча за някои девойки, които бяха с по-благородна външност, от какъв род са, чух че водят произхода си от най-висшите боляри на този български народ или дори, че са от царски род, но сега са омъжени за воловари и овчари. Толкова е западнало благородничеството в тази земя."

По доста сходен начин се изразява и посетилият българските земи три десетилетия по-късно литовски немец Райнхолд Любенау. В своя пътепис той отбелязва:

,,В тази страна България изобщо няма благородници, както и в цялата турска земя. Някой, който иска да се слави с благородство или родословие не може да се изрази с изискано... Мнозина от родовете на старите владетели... се женят за овчарски дъщери, така че аристокрацията е напълно изкоренена. Такива наши благородници, които твърде много се възгордяват и презират другите край себе си, нека добре да помислят върху това, че тук сега, нежни девойки от царски род се омъжват за селяни".

Възстановка на висшите боляри Рутеш и Арета, възстановки от портретите им в църквите ,,Св. Марина"
(Карлуково) и ,,Св. Никола" (Станичене); XIV в.
Изключително сложните мотиви в облеклата им говорят за елитарност, висока дори по болярските стандарти

Пътеписите на Любенау и Бусбек ни представят една картина на България през XVI в., в която виждаме старите болярски и владетелски фамилии принудени да оцеляват в непрощаващите условия на Османската империя чрез сключване на бракове, които вече не са предназначени да способстват властовото им издигане, а чисто и просто с цел продължаване на родовата линия. Освен отмирането на властовите претенции, у западналата българска аристокрация се наблюдава и еднa тенденция към сливане с простолюдието. Причините за това биха могли да са многобройни, но обикновено всички се свеждат до репресивния подход на османската администрация към всеки, който би могъл да заплаши политическото им статукво.

Българската медиевистика отдавна е установила, че някои имена през българското Средновековие се считали за запазени предимно за представителите на аристокрацията. Такива били сложните имена като Светослав, Теодор, Калоян, Десислава и династичните имена като Иван, Асен, Петър, Александър, Михаил и Шишман. Тяхното разпространение след османското завоевани  вече ставало все по-рядко, като българските благородници, наред с простолюдието последвали практиката за именуване с така наречените имена-амулети, чието предназначение било да опазят своя носител от някаква конкретна угроза.

Така на голяма почит започнали да се радват имената Стоян, Стою, Стойко и пр., задачата на които била да подпомогнат носителя си да остане, да устои, тоест да оцелее под чуждия гнет. При все това хрониките са запазили и данни за някои потомци на българската аристокрация, които далеч не се опитват да запазят анонимност. Така, от анонимна българска хроника от самия край на XV в. научаваме за мистериозна фигура, резидираща в София, на име Михаил Шишманов.

Според летописа ,,в годината 7001 (1493 г.) цар Баязид(II) уби бана Михаил Шишманов и постави турска войска в София.". Обстоятелството, че въпросният Михаил носи владетелската фамилия Шишман едва ли е случайно. Още по-озадачаваща е неговата титулатура бан (крал), която едва ли би получил като султански наместник в региона.

Самият факт, че Баязид се е чувствал достатъчно застрашен от този енигматичен български благородник, че да оглави поход срещу него, вследствие на който да разположи гарнизон в София, показва две неща. Първо – османският владетел е считал бан Михаил за достатъчно осезаема заплаха, и второ – преди да разгроми Михаил Шишманов в София не е имало османски гарнизон. Тоест, в явен израз на неподчинение, този благородник е повел въстание или бунт, за който днес не знаем абсолютно нищо.

Теодор Балина, първи благородник на Никопол

Макар да има някои хипотези, които представят софийския бан за син или внук на княз Фружин, засега неговият произход остава мистерия. Подобна мистерия битува и около произхода на така наречения първи благородник на Никополския санджак Теодор Балина, водач на Първото търновско въстание от 1598 г.. Редица съвременни изследователи смятат, че тъкмо Балина е бил небезизвестният Шишман, който още Константин Иречек посочва като фигурата, която бунтуващите се българи издигат за свой цар в разгара на въстанието. Дори и да не е имал царско потекло, Теодор Балина вече все по-често се разглежда, като наследник на стар болярски род с традиционни връзки с Никопол.

Като доказателство, често се посочва Второто никополско съкровище, открито в местността Харманлъка през 1971 г. Сред артефактите, съставлявани от разнообразни съдове и бижута от благородни метали има и гравирани сребърни лъжици с надписи ,,Балинова лъжица" и ,,Лъжица от Балиновите съдове". Макар датировката на закопаните богатства да поставя укриването им много преди периода, в който се е изявявал самият Теодор Балина, съвпадението в имената дава възможност за предположения, че съкровището е принадлежало на някой предтеча на никополския първенец.

Изследователи като д-р Николов-Зиков дори изказват някои по-спекулативни предположения, които разглеждат открития в същото съкровище бокал, инкрустиран с надписа ,,Фръгов пръстен" , като доказателство за собственост на княз Фружин. Тази хипотеза би разкрила връзката на целия род на Балина с последната българска царска фамилия.

Сякаш в потвърждение на това твърдение сред откритите артефакти е и единственият оцелял автентичен образец на българска средновековна корона. Тя е изработена от злато и скъпоценни камъни и има известна прилика със запазените изображения от миниатюрите на Лондонското евангелие.

Сто години по-късно, нов предполагаем наследник на Шишмановци и Срацимировци, Ростислав Срацимирович, титулуващ се Търновски княз, оглавява народното недоволство във Второто Търновско въстание, което според някои изследователи показва, че представители на българската аристокрация оцеляват дори до XVII в.

https://bulgarianhistory.org/bg-aristokracia-osmanci/

[Hatshepsut]

Каква е съдбата на българската аристокрация след османското завоевание

Какво се случва с българските благородници през XV век? Къде се установява Фружин? Кой е мистичният бан Михаил Шишман?

[Hatshepsut]

Потомците на Фружин – наследниците на изгубения трон

През XIV в. обединилата се с рода на Шишмановци династия на Срацимировците е една от най-могъщите владетелски фамилии в цяла Югоизточна Европа. Тяхното влияние се усеща в благородническите дворове на византийския император, сръбския крал, влашките воеводи и молдовските банове. Владенията на Срацимировците обхващат територии из целия Балкански полуостров и дори морските доминиони на Венеция, Генуа и Дубровник се съобразяват със значимостта им и поддържат с тях оживени търговски контакти.

Целият този блясък на властта на Срацимировците угасва постепенно, погълнат от сянката на османското завоевание. В средата на XV в., малко повече от столетие след величавия зенит на династията на Срацимировците, Фружин, последният от синовете на търновския цар Иван Шишман, е наследник на изгубен трон на загинало царство. Воювал през целия си съзнателен живот срещу османците, отнели земите на предците му, Фружин не съумява да върне свободата на народа си и издъхва през 1460 г. в град Брашов в Унгария.

Престолонаследникът на България посреща смъртта като изгнаник без перспективи, чиито титли и владения в унгарския кралски двор били вече привилегия на други. Разпродал голяма част от земите си за да може да участва в трагично завършилия поход на Владислав III Ягело, Фружин оставя на наследниците си изгледите за твърде нерадостно бъдеще в принудителното изгнание на техния род.

Княз Фружин

Българският престолонаследник и рода му изчезват от историческите хроники за период от около 15 години и известия за тяхната съдба започваме да получаваме едва след смъртта на Фружин през 1460 г. Трябва да предположим обаче, че оцеляването в Унгария не е било никак лесно за фамилията на българския принц, тъй като отговорността за фиаското на похода на Ягело е стоварена от Янош Хуняди върху плещите на Фружин и семейството му. Според Хуняди виновниците за катастрофата са ,,неизпълнилите обещанията си български князе" с което недвусмилено визира Фружин и неговите наследници. Превърнат  в изкупителна жертва родът на Срацимировците губи всички семейни привилегии и земи в Максонд, които са дарени на северинския бан Яков Понграц. Макар да се налага да започнат отначало да градят доверието към своя род по всичко изглежда, че наследниците на Фружин успяват в тази задача.

Първи известия в тази насока получаваме от една грамота на унгарския крал Владислав VI, съгласно която на Ищван (Стефан) Шишман и Михай Деш са предоставени правата на представляват като пълномощници благородниците от осем района в областта Северин, където имало значителен брой български преселници. Въпросният Ищван Шишман вероятно бил внук на Фружин и очевидно съумява да върне известна част от влиянието на рода си, защото през 1462 г. към фамилното му име е прикачен топонимът Бозяши, който трябва да укаже, че наследникът на Срацимировци е получил с кралско благоволение владението Бозаш.

През 1467 г. Бозяши е упоменат като съсобственик на село Радуленц, заедно с личност на име Сандрин (Александър) Шишман. Той се споменава в редица грамоти до самия край на XV в., първо като кастелан на северинската крепост, а впоследствие и като съсобственик на села в Северинска област. Последният документ указващ участието на Сандрин Шишман в поземлени сделки датира от 1496 г. и загатва за потенциален негов наследник на име Филип Шишман.

Хрониките от последвалият половин век споменават съвсем бегло за наследниците на Срацимировци – в документ от 1515 г. се открива едиствено името на Радослав Шишман, благородник от Караншебеш, който участва в покупката на поземлена собственост извън крепостните стени на града.

През първата половина на XVI в., Унгария бива подложена на все по-засилващ се натиск от страна на османската военна машина. Страната е разкъсвана и от вътрешни противоречия и междуособици между крал Людовик II и влиятелният благородник Янош Запояи, който целял узурпирането на властта с турска помощ. След катастрофалното поражение за унгарците в местността Мохач през 1526 г. в което загива и самият Людовик II, унгарският парламент избира Запояи за владетел на Унгария.

Людовик II

Новият крал бързо се признава за османски васал и начева чистка с която да неутрализира протиниците на своята протурска политика. От грамота на Запояи от 1526 г. виждаме чия страна в конфликта са взели българските царски потомци. Въпросният документ постановява конфискуването на селата Чура, Лигет и Чеба от дотогавашния им собственик Ищван Шишман, който очевидно поддържал контакти с противниците на Запояи и представлявал пречка за новия унгарски владетел.

Съмнителната стабилност на Унгария като османски васал обаче приключва със смъртта на Запояи през 1540 г., която ознаменува началото на най-голямото турско нахлуване в Централна Европа. За кратко време султан Сюлейман II подчинява на властта си почти цяла Унгария. През този период като основен водач на съпротивата срещу османското нахлуване се очертава трансилванският княз Стефан IX Батори, който се ползва с подкрепата на значителна част от благородническите фамилии.

Когато през 1550 г., турците последователно овладяват големите крепости Липа и Чала и подлагат на тежка обсада Темешвар и Нандорфехервар, Батори отправя отчаян призив за помощ към своите съюзници. Сред отзовалите се е поредният наследник на Срацимировци – Ференц Шишман. Любопитно е съвпадението в етимологията на имената Ференц и Фружин, като много историографи ги считат за тъждествени, т.е. има голяма вероятност този царски потомък от XVI в. да е кръстен на своя далечен дядо Фружин. Ференц Шишман пристига на помощ на Батори, начело на голям конен отряд, който впоследствие участва в унгарското контранастъпление и отвоюването на крепостта Чала. При обсадата на крепостта Липа, българският царски потомък се бие на предните линии и е сред първите, които щурмуват направения от унгарските оръдия пробив в укрепленията на крепостта.

Старата крепост Липа, резиденцията на Фружин в Унгария

Улама паша – турският командир на Липа, обаче съумява да подготви крайно неприятна изненада на настъпващите унгарци. Очакващите щурма турци изкопават предварително дълбок прикрит ров от вътрешната страна на крепостните стени, на дъното на който поставят заострени колове. Ференц Шишман пропада в изкопа заедно коня си и според изворите ,,остава пронизан на дъното на рова" . По ирония на съдбата той умира, опитвайки се да овладее крепостта в която само век по-рано е резидирал самият Фружин.

От хрониките така и не става ясно дали Ференц Шишман оставя наследници. Потомци на Срацимировците обаче отново се появяват в унгарските кралски архиви през втората половина на XVI в., когато в Темешварска област е отбелязано присъствието на Дюрма Шишман де Гатая. Топонимът ,,Гатая" отново маркирал фамилно поземлено притежание и сигнализирал, че промененото съотношение на силите между Османската империя и държавите от Централна Европа през втората половина на XVI в. давало възможност на потомците на търновските царе да оберат плодовете на последователната си антитурска политика в полза на Унгария.

Последното известно ни споменаване на фамилията Шишман в унгарските хроники датира от 1596 г., когато в грамота на трансилванския княз Сигизмунд Батори е засвидетелствано името на Гьорги Шишман де Карансебеш. При все това трябва да се отбележи, че една значителна част от унгарските кралски архиви са все още неизследвани от български историографи и тепърва може да предстои откриването на още наследници на последната българска царска фамилия.

https://bulgarianhistory.org/fruzhin-potomci/

[Hatshepsut]

Следите на последната българска царска династия


Принц Фружин-Шишман – син на последния български цар Иван Шишман

През 1967 г. е намерена грамота, в която се споменава името на Фружин–Шишман. С тази грамота той продава част от своите имения в Унгария. Там той е бил придворен на крал Владислав III Ягело (Варненчик) и е водил дипломацията за ,,дългия поход". С тези пари е финансиран на практика походът от 1444 г. на Владислав III Ягело и Янош Хуняди за изтласкването на османците от Балканите. Тази продажба е извършена през септември 1444 г., а битката е на 10 ноември същата година. Има данни за наследници на Фружин, дори някои от учените ги проследяват до към 17-и век. Последното известие за Фружин е от 1453 г., където се споменава, че на вече покойния са отнети всички земи.
Около 1408–1413 г. заедно с братовчед си Константин Фружин е начело на въстанието на Константин и Фружин, при което се водят широки антиосмански действия, подкрепени от различни християнски сили, които обаче не довеждат до промяна на статуквото. През 1425 г. Фружин участва в похода на влашкия войвода Дан II и трансилванския владетел Пипо Спано срещу османците. След похода е награден от император Сигизмунд Люксембургски с имението и крепостта ,,Липа" (дн. гр. Липова), където той се установява, а малко по-късно и с имението ,,Максонд" в границите на управляваната от Сигизмунд империя.
Той е представител на последната българска царстваща династия. Фружин е син на последния търновски цар Иван Шишман, вероятно от втория му брак със сръбкинята Драгана Хребелянович, дъщеря на деспот Стефан Лазаревич. След падането на Никопол заминава в изгнание и живее в Унгария и Сърбия.

По-късно обаче следите се губят и на практика благородническите филизи на най-известната династия/фамилия днес вече са изгубени, но дали това е завинаги? Едва ли, особено на фона на факта, че има множество османски източници за онази епоха, които все още не са изследвани детайлно от българската наука.

Вероятно покрай Фружин в Унгария е имало и други българи – наследници на боляри. Няма данни за участие на български благородници в битката от 1444 г. при Варна, защото, когато се изброяват т. нар. щандарти, бандери, както тогава са се наричали, няма обявена българска бандера. Няма бандера, която да е била под командването на Фружин или на някой друг високопоставен болярин, твърди директорът на филиала на военния ни музей във Варна – парк-музей ,,Владислав Варненчик", Марин Костов.

Това е странно, но ако приемем факта, че Фружин е бил част от кралската свита, то тогава той е бил под бандерата на краля, а не със самостоятелна бандера. Едното не изключва другото. Едва ли при такова финансиране на похода от 1444 г. Фружин ще се откаже да участва в него, смята още Костов.

През 1435 г. Фружин е изпратен на дипломатическа мисия в Албания, където по онова време все още управляват потомците на валонския деспот Иван Комнин, синът на деспот Срацимир от рода Срацимировци. Една от причините тази задача да бъде поверена на Фружин е, че преговорите се водят на ,,славянски", т.е. на български, който е официалният език в албанската владетелска канцелария.
В кръстоносния поход от 1444 г. на Владислав III Варненчик Фружин също взима участие, като продава наскоро дареното му имение ,,Файдаш", за да финансира експедицията, за която стана дума по-горе. След жестокото поражение на кръстоносната армия при Варна обаче, при което загива и самият полско-унгарски крал, Янош Хуняди, подема кампания против българския княз, чрез която очевидно цели да свали от себе си обвиненията за страховития погром. Има обаче и версия, че Хуняди е привлечен да участва в похода, защото кралят му обещава българската корона при успех. В крайна сметка Фружин постепенно губи позициите си в унгарския двор, докато накрая през 1453 г. са му отнети именията.

"Битката при Варна" (худ. Ст. Хлебовски)

Османски регистър от 1454–1455 г. споменава за княз на име Фружин в земите между Свърлиг и Пирот, който със специално разрешение на османските власти може да наема българи и чужденци за охраната на планински проходи, а като негови синове са изброени Стоян, Стойко и Станислав. Това се базира на един откъс от ,,Съкратения регистър на Видинския санджак" от 1454–1455 г., където е записано: ,,...Тези, които живеят като муселеми между Исфирлиг (Свърлиг) и Шекиркьой (Пирот) и притежават свещен знак. Заповядано им е да доведат чужденци, неподлежащи на харадж, и тези от раята, които (не принадлежат) на никого, за да пазят прохода, Фрузин княз, Стоян, негов син; Стойко, син; Станислав, син – четирима души...".
Според една легенда Фружин се замонашва в Чипровския манастир. В същото време според Петър Ников той умира през 1460 г. в именията си в Унгария.

Герб на императора на България (Фружин-Шишман)
по Милтенбергския гербовник (15 век)

Наследниците на фамилията

В акта за продажба на имението на Фружин от 1444 г. се споменават негов син на име Шишман, както и ,,други синове и дъщери". В други документи фигурират имената и на други негови потомци, всичките по линия на най-големия му син Шишман, останали да живеят в Унгария. В източник от 1457 г. е отбелязан син на Шишман, т.е. внук на Фружин, на име Стефан Шишман, пълномощник на българското и влашкото население от Банат пред краля. В източници от XV в. се срещат имената и на Сандрин (Александър) Шишман като комендант на Северин през 1467 г., на Филип Шишман, Радослав Шишман, Владислав Шишман и Ференц Шишман, като всички те са на унгарска служба. За Ференц Шишман е известно, че загива през 1550 г. при обсадата на Липа като военачалник на конен отряд във войската на Стефан Батори.
Последното засега известно ни споменаване на фамилията Шишман в унгарските хроники датира от 1596 г. в грамота на трансилванския княз Сигизмунд Батори.

Болярите стават спахии

В началото, след падането на България под османска власт в края на 14-и век, има много спахии християни. На практика бившите български благородници боляри стават османски спахии. Така те си запазват същите привилегии и се оказват на служба при султана.
Едва когато империята се закрепва, след превземането на Византия и столицата й Константинопол, след битката при Мохач, тогава централната османска власт се стабилизира и започва изграждането на една здрава административна държавна система. Това е и краят на спахиите християни, защото от тях вече няма нужда.

https://www.armymedia.bg/archives/182419

[Hatshepsut]

Семейство Булгари от Корфу – потомци на последния български цар преди падането на България под турско робство

Остров Корфу или Керкира, както е бил наричан в древността, има славата на един от най-красивите острови в цяла Гърция. Той е вторият по големина остров от групата на Йонийските. Разположен е близо до крайбрежието на Епир и това на Южна Албания. Точно неговото местоположение е имало стратегическа роля в защитата на входа на Адриатическо море.

Историята на човешките общности на остров Корфу донякъде е забулена в множество митове и легенди. Истинският разцвет тук започва през VIII век пр. Хр., когато на острова се заселват колонисти от Коринт.

През годините остров Корфу е бил под различни владения – на Римската империя, Византия, Венеция.

Българи на Йонийските острови

Групата на Йонийските острови се намира доста далече от българските земи, поради което на пръв поглед е почти невъзможно там да е имало български семейства. Оказва се обаче, че това не е точно така. Дали наистина е вярна приказката, че българите сме на всеки километър?

Различни исторически данни и проучвания показват, че на островите Корфу, Кефалония, Закинтос и Хидра в продължение на векове, а и до ден днешен, живеят българи и техните потомци.

На остров Кефалония например има данни, че се е установил един от клоновете на фамилията Асеневци. От остров Закинтос пък се смята, че е и прочутият гръцки църковен деец с българско потекло – Евгениос Вулгарис.

Защо семейство Булгари идва на остров Корфу?

Точната причина как и защо семейство Булгари се установяват на остров Корфу не е докрай изяснена, но най-разпространената и достоверна версия е, че те са избягали от българските земи заради нашествието на турците и дори се предполага, че са потомци на последния български цар преди падането на България под турско робство, но, разбира се, това са само предположения.

В семейните архиви и предания на фамилията се твърди, че те са дошли от ,,Загора", тоест планинската област около град Янина (Йоанина), който се намира в пределите на днешна Гърция. Някога този град е бил регионалната столица на Епир. Това е доказано чрез регистрацията на множество българи в Янина и околността.

Гербът на фамилия Булгари и свързаността им с мощите на Свети Спиридон

Още едно доказателство за царското потекло на семейство Булгари от остров Корфу е техният фамилен герб – изправен лъв с корона, който е стъпил на полумесец.

Според завещанието на Стефан Булгари, което е направено в началото на XVI век и преписано два пъти, родоначалник на рода е Стефан Елеазар. Във въпросното завещание има и кратка хроника на фамилията, както и различни факти за българите. Това е още едно доказателство, че въпросното семейство Булгари от остров Корфу има българско потекло.

Отбелязан е и един много важен факт, който освен с историята на българите е свързан пряко и с историята на остров Корфу. През 1521 г. Стаматело Булгари сключва брак с Асимина Калохерети и получава като зестра от своя тъст мощите на Свети Спиридон, който е покровител на остров Корфу. Именно фамилията Булгари строи и църквата на острова, в която и до ден днешен се пазят мощите на светеца, а до самата църква има една стара сграда, на която се вижда гербът на фамилия Булгари. Самата къща все още е собственост на потомците на Стаматело Булгари.

През 1549 г. името на фамилия Булгари е вписано в ,,Златната книга" на остров Корфу, в която били вписани само имена на видни личности и аристократи. В следващите години всички от фамилията заемат челни места в социалния и културен живот на острова и имат много висок статус в обществото.

До края на XIX век документално са записани 177 имена на членове от фамилията Булгари. Между тях има петима протопопове на остров Корфу, членове на Великия съвет на острова, дипломати, адвокати, посланици във Венеция и Русия и други. Дори през 1722 г. Марк Антонио Булгари получава графска титла, която преминава по наследство в неговите потомци.

Марката ,,Булгари" – има ли български корени?

Основател на известната марка ,,Булгари" е Сотирис Булгари, който се предполага, че е грък с български корени. Той бяга в Италия и всъщност там създава известната марка. Дали наистина е бил част от фамилията Булгари от остров Корфу, не е съвсем доказано, но определено е хипотеза, в която може да се открие доста истина.

Миналото на семейство Булгари е наистина интересно и повече прилича на приказка, отколкото на исторически факт. Въпреки това то е важна част от нашата история, с която не много хора са запознати.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/potomci-na-posledniia-bylgarski-car-semejstvo-bulgari-ot-ostrov-korfu-6146695