Мисли относно комунизма и естеството му...

[Hatshepsut]

Кратко, точно и ясно 

[Hatshepsut]

Под строй. Или как всеки да заеме своето място в стадото


1970 г. Първомайска манифестация. Площад "Независимост" (Площад "9 септември" тогава). На мавзолея на Георги Димитров са строени Тодор Живков, Добри Джуров и други от най-видните партийни велможи

Манифестациите, парадите, различните форми на масовки имат една основна цел - индивидът не е важен, той трябва да се подчинява и преклонява пред партийната машина

Автор: Албена Бъчварова

Комунисти, комсомолци, пионери
сме в един и същи строй.
Комунисти, комсомолци, пионери!
Заедно във труд и бой.

Живелите дори малко при режима преди 1989 г. няма как да нямат натрапчиви спомени за тоя рефрен. Една от най-употребяваните, изтъркани и силно пропагандни песни на "социалистическия строй" в България (друго устойчиво клише от това време) може да се приема и буквално. Защото удрянето на крак под строй, еднаква стъпка, военна стойка, маршируването в подредени редици е неизменна част от празниците на Народна република България. А възпитанието под строй започва от ранна детска възраст.

Военните паради, на които се изсипва всякаква техника и жива сила, за да се демонстрира страшна мощ срещу  противника от другата страна на Желязната завеса, който предполагаемо трепери при тези прояви, са едната част от картината. Истинската всеобхватна и мащабна досада, въвличаща няколко пъти през годината всякакви версии на социалистическия човек (работници, селяни, учени, студенти, ученици)  в унифицирани и псевдоентусиазирани походи-поклони пред комунистическата власт, са манифестациите.

Днес манифестация все по-често се употребява с някакво напълно различно значение от това, което е първата асоциация на хората над 45 години. Има леко префърцунено „духовно“ звучене, мъгляво внушение на нещо по-възвишено, „манифестират се“  чувства, мисли, отношение, манифестацията даже е техника за визуализация, каквото и да означава това.

Доста далеч е това от спомените на живелите „социализма“ – струпване на маси хора, „трудови колективи“, които трябва да покажат идеологическата си отдаденост, размахвайки знамена, носейки транспаранти с лозунги и огромни портрети на Тодор Живков и на актуалния по това време първи секретар на КПСС и скандирайки: "Слава на БКП!" и "Слава на КПСС! Да живей работническата класа!" и все в тоя дух. Като кулминацията на мероприятието е преминаването с най-силните крясъци "Бе-Ка-Пе" покрай трибуна, на която някъде на централната улица в съответния град са "посадени" и отегчено махат местните партийни величия. В София това сюблимно място е мавзолеят на Георги Димитров. Там, в непосредствена близост до мумифицираните останки на издигнатия в култ комунистически вожд, най-важните хора в партията и държавата приемат поздравленията. Съставът им е почти неизменен начело с „царувалия“ над три десетилетия Тодор Живков, а всяка лека промяна на подредбата и присъствието там е повод за оживени догадки и дискусии за здравословното състояние (все пак това бяха все хора в напреднала възраст) или за кадрови игри и предполагаемо изпадане в немилост.

Мизансценът е също почти неизменен през годините, както и сценарият. На трибуната трябва да има и някое друго пионерче от най-заслужилите, което за разлика от връстниците си в масовката няма шанс да се скатае. В първите редици на манифестациите са най-заслужилите - герои на труда, заслужили борци срещу фашизма, бивши партизани, ятаци, въобще най-отдадената част от соцобществото. Част от тях получават височайшето благоволение да са и на официалната трибуна.

Манифестациите – демонстрации в прослава на режима, са основна част от почти всеки официален празник. Сливането на отделния човек с тълпата е още един начин за мачкане на поривите на индивидуалността. Освен това и добре действащ механизъм за пропаганда и промиване на мозъци с поредното набиване на внушението за вездесъщността на Партията.

Манифестации има, разбира се, за партийно-държавния празник – 9 септември. На 7 ноември, който е официален празник, също. Чества се Октомврийската революция, с която болшевиките вземат властта в Русия. Манифестацията на държавния празник на СССР е поредното подмазване от най-верния съюзник НРБ към Големия брат. С перестройката в Съветския съюз поне това отпада, но се случва немного преди краха на режима на Живков.

Не е пощаден и 24 май, но заради много силната тема с писменост, букви, Кирил и Методий, първокласници, абитуриенти, ученици, студенти, учители и т.н., акцентът на празника, звучене, сивмолика са изместени доста встрани от партийната пропаганда, която обаче неизбежно присъства.

Първи май в България се отбелязва от 1890 г. – с протестни шествия на работници, които поставят определени свои социални искания. След 1944 г. в унисон с новата идеология за доминацията на работническата класа датата вече е напълно преобърната и изопачена смислово. На нея пролетариатът трябва да излезе и да се поклони за благодарност на БКП, че го е избавила от "оковите на капитализма" и че се грижи за светлото му бъдеще.

Манифестиращите минават през височайшата трибуна тематично – точат се с часове трудови колективи (колкото е по-голям градът, толкова по-тегаво и дълго е чакането) от заводи в негласна конкуренция за най-тъпо послание обещание. От поклоническото минаване покрай троновете на партийните велможи не са спасени никои професии.

Участието е задължително. Присъствието се отмята от съответните партийни и профсъюзни копои, а за липсата трябва да има много уважителна причина. През 80-те години обаче, особено в края им, отегчението и скептицизмът все повече вземат връх. Дори и в партийните секретари, комсомолски отговорници и т. н. вече се губи желанието, а патосът и вманиачеността от първите години след преврата на 9 септември 1944 г. са напълно изчезнали. Все по-често манифестациите са прелюдията, набързо претупвана, към събиране с приятели в заведение в центъра на града и отправна точка и повод да се обсъжда и плюе против властта - вярно, на маса и на чашка.

Годишнините на разни „светли“ дати – примерно рожденият ден на Георги Димитров, от преврата на 9 септември 1944 г. - в "правилната" терминология от победата на социалистическата революция, от Априлския пленум, Великата октомврийска революция, от рождението на Ленин са особено изпитание за редовия гражданин.

Промиването на мозъци обаче започва от ранна детска възраст с различни форми за налагане на полувоенна дисциплина. В училище има подготовка за манифестациите, поне на представителните части от випуските. Има строева подготовка в по-горните класове и даже градски и окръжни състезания. За да се стигне до тези участия, има дълги тренировки в училищния двор в стила на лейтенант Шайскопф от "Параграф 22". По-големите ученици около 10-и клас не се разминават и със съмнителното удоволствие на военното обучение.

Чернобилската манифестация

Една от поредните първомайски манифестации остава в историята на социалистическа България като проява на престъпна безотговорност от страна на режима към гражданите. На 26 април 1986 г. става аварията в Чернобил. В 1 часа и 23 минути през нощта в украинската атомна централа се стига до ядрена експлозия, която има катастрофални последици за околната среда не само в обширни части на тогавашния СССР, но и в Северна, Централна и Югоизточна Европа. Радиоактивният облак над Чернобил бързо се разнася към Беларус и Русия, а два дни по-късно достига Скандинавия, Полша, южните части на ФРГ и ГДР. Над Румъния и България пада радиоактивен дъжд. Само за няколко дни невидимата отрова обикаля цялото северно полукълбо.

Властта в България обаче дни наред мълчи. СССР информира за „безобидната“ авария два дни по-късно. У нас до третия ден няма никакви официални съобщения, а когато се появяват, то случаят се представя като нещо локално и не особено опасно. „Всичко да остане под контрол”, е нареждането отгоре. Няма предупреждения към хората какви мерки да вземат, какво да не ядат и пият, няма никаква информация какво се е случило. Нещо повече първомайската манифестация не е отменена, провежда се при обичайния си сценарий, като огромни групи хора стоят с часове навън. В София, а и на доста други места, на 1 май вали дъжд – с висока концентрация на радиоактивни частици. Вали, а стотици хиляди хора организирано шестват в неведение под знамената и с лозунгите, възхваляващи ОФ, БКП, братската КПСС и пр.

Тази манифестация на 1 май 1986 г. остава в историята и като "Чернобилската". И е ярко олицетворение на пълното незачитане, неуважение, липсата на интерес към живота и здравето на отделните хора.

Военен парад от времето на социализма с Тодор Живко и Добри Джуров

https://clubz.bg/135961

[Hatshepsut]

Отива си едно славно поколение! Поколение, което никога няма да се върне.
Поколение, на което подаръците му ги носеше дядо Мраз, а не дядо Коледа.
Поколение, възпитано от люлката в обич към БКП, КПСС и СССР.
Поколение, което в училище учеше, че обирджиите на мандри са герои.
Поколение, което учеше за героя Павлик Морозов, предал баща си защото скрил малко жито за да не умре Павлик от глад.
Поколение, което гледаше в кината как герои убиват български генерал.
Поколение, което нямаше телефони. Но пък имаше в къщата един телевизор.
Поколение, което израсна в игри навън. И по опашките, защото бабите му се редяха на съседната опашка.
Поколение, което всяко лято ходеше на море. В една стая с тоалетна и баня за още 10 стаи. Или в дървени бараки с тоалетна в гората. Гледащо курортите за чужденци и богоизбрани.
Поколение, което мислеше, че Искър и Марица трябва да текат и текат сиви като циментова каша.
Поколение, което ядеше чисти плодове и зеленчуци от земя, отровена с торове, пестициди и инсектициди.
Поколение, което не знаеше какво е страх и заключена врата. Защото не знаеше, че убийствата и изнасилванията тогава бяха повече от сега.
Поколение, което не загиваше по пътищата, нищо че тогава загиваха два пъти повече хора по пътищата.
Поколение, което не можеше да види света и знаеше, че живее в най прекрасната страна.
Поколение, което не можеше да се дореди за месо, а когато се доредеше му спираха тока и не можеше да го сготви.
Отива се поколение, което уважаваше барманите и сервитьорите повече от професорите. Защото можеха да му сервират Кока Кола.
Поколение, което от дете се учеше да е тарикат. Например да продаде някоя въшка на приятел.
Поколение, което от пети клас тръгваше да помага на цъфтящото българско земеделие. За да храним целия свят.
Поколение, купуващо с връзки, правещо кариера с връзки и ядящо банани за Нова година.
Отива си едно поколение! Поколение, което никога няма да се върнем!
И СЛАВА БОГУ!

Роси Антов

[Hatshepsut]

Добре казано 

[Hatshepsut]

Морал по комунистически: Да осъдиш човек на смърт, да изселиш семейството му и да се нанесеш в жилището му


Мариана Мелнишка

„Аз няма да го видя, но когато комунистите си отидат, ще видиш под тия тухлени колони, огромни и грозни, има една ажурна чугунена подпорна система, подобна на тази в Сен Лазар (метростанция – бел.р.) в Париж, която е правена от инж. Айфел. Аз съм ги внесъл от неговата фабрика в Холандия - по Дунава до Лом и от Лом с железница до София.“, спомня си Спас Стоянов думите на своя дядо Спас Темелков, финансирал металната подпорна конструкция на Софийските хали. Спас Стоянов гостува на Мариана Мелнишка в предаването "Видимо и невидимо: Отвъд фасадите".
През далечната 1962 г. внукът на предприемача не е вярвал, че нещо от това би могло да се случи – падането на комунизма или премахването на колоните, скриващи металната конструкция.

Гостът споделя още от спомените на дядо си за строежа на Софийските хали: „Това беше един огромен труд, но всички бяхме така ентусиазирани, начело с арх. Торбов. И на мен ми помогна запознанството и приятелството с братята Огюст и Луи Люмиер - откривателите на киното. Ако не бяха връзките на инж. Момчилов с Айфел, гаранцията от братя Люмиер и моята скромна милост, нямаше да може да внесем тези ажурни колони от инж. Айфел, от фабриките му в Холандия. Най-хубавото беше, че ние като държава и като българи не бяхме неизвестни. Знаехме, че арх. Момчилов е работил с инж. Айфел – моста по река Нева, в Унгария и т.н.“
За благодарност, след комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. на Спас Темелков са отнети жилището в София, авоари, ценности, бъдеще. Репресиран е, но оцелява и е жив до 1963 г., но бащата на Спас Стоянов, (зет на Спас Темелков – бел.р.) е арестуван, осъден е на смърт и лежи година и половина в затвора в очакване на присъдата. Цялото семейство е изселено от София. „Прокурорът, който осъжда баща ми на смърт, нас ни изселва и ни влиза в апартамента да живее. До ден днешен се чудя „Що за морал?! Ами влез в друг апартамент, не в на този, който си качил на въжето!“, се пита наследникът на предприемача.

Спас Стоянов си спомня, че когато семейството все пак успява да върне отново в София, той придружава баба си, която е абсолютно неподвижна, до старото им жилище и баба му моли новонастанилата се „собственичка“ - съпругата на прокурора „да отвори хола, да отключи, да може да мине през хола ѝ за да види отпред Орлов мост, защото не го е виждала 10 години. Тази жена се обърна и каза: „Не мога да ви пусна в къщата си. Вие сте били изселени!“

Целият разговор на Мариана Мелнишка със Спас Стоянов за недоубитата буржоазия и за някои от забележителните българи и достойни строители на съвременна България, като братята инж. Михаил Момчилов и арх. Петко Момчилов можете да гледате във видеото:

Братя Момчилови, архитект и инженер-съдружник на Айфел

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-moral-po-komunisticheski-da-osadish-chovek-na-smart-da-izselish-semeystvoto-mu-i-da-se-nanesesh-v-zhilishteto-mu-video

[Hatshepsut]

[Hatshepsut]

[Panzerfaust]

Има ли малко повече данни за снимката и дамата?

[Hatshepsut]

Ето това намерих:

Woman with statues of Lenin and Stalin in Sortavala (Karelo-Finnish SSR, 1941)

from r/HistoricalCapsule

Информация за града от Уикипедия:

Со̀ртавала (на руски: Сортавала, на фински: Sortavala) е град в северната част на Европейска Русия, административен център на Сортавалски район в Република Карелия. Населението му е около 19 000 души (2018).

Разположен е на 5 метра надморска височина в Езерна Финландия, на северния бряг на Ладожкото езеро и на 32 километра югоизточно от границата с Финландия. Селището се споменава за първи път през 1468 година, през 1617 година е присъединено към Швеция, а през 1721 година – към Руската империя. С обособяването на Финландия става част от нейната територия до 1940 година, когато след Зимната война е присъединено към Съветския съюз.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сортавала

[Panzerfaust]

Ясно!

Щом снимката е правена 1941 г., това е по времето, когато финландците си отвоюват отново Карелия и гр. Сортавала, който през 1940 г. става съветски. Явно руско-съветските тъпанари са донесли тия статуи и хората са ги разглеждали с интерес и са се снимали.

[Hatshepsut]

[Hatshepsut]

Тези дни се навършиха 205 години от рождението на един от основоположниците, другаря Фридрих Енгелс. Не е точно кръгло число, но все пак ще го поменем.

За разлика от Карл Маркс, който през целия си живот е живял за чужда сметка, Енгелс бил капиталист.
Семейство Енгелс е притежавало огромна текстилна фабрика в Манчестър.

Енгелс обичал да пише за това колко лошо живеят работниците в Манчестър, как работят по 16 часа на ден и мрат като мухи, но няма доказателства, че се е опитвал да подобри живота на работниците в собствената си фабрика.

Енгелс не построил за работниците си болница, училище или евтини жилища, нито им увеличил заплатите. Той просто пишел за това колко нещастни са те, докато самият той живеел за тяхна сметка, че и семейството на Маркс издържал.

Като теоретик Енгелс пише, че частната собственост е причината за всички обществени злини; тя разделя обществото на класи и е причина за експлоатацията.

В статията си „Справедливо заплащане за справедлив работен ден“ той пише:„...тази справедливост се оказва изцяло на едната страна – на страната на капитала. Затова нека заровим завинаги стария лозунг и го заменим с друг: средствата на труда, суровините, фабриките, машините – във владение на работниците!“

Като практик обаче той не следва теорията си.
Какво му е пречело да приложи теорията на практика? Да раздаде акции на работниците?

Но собственикът-капиталист Енгелс се нуждаел от средства, за да може приятелят му да теоретизира за бъдещето на пролетариата, защото Маркс, който пламенно защитавал работниците в своите писания, не е работил и един ден през живота си.

А семейство Маркс живеели като аристократи. Живели са в Брюксел, но Жени е поръчвала дрехите и дори визитките си в Лондон. Маркс не е можел да си представи живота си без изискани вина и добра пура.
Наемали апартаменти не в работнически квартали, а в буржоазни. Имали прислуга. И в продължение на четиридесет години всъщност са живели за сметка на капиталиста Енгелс.

Приятелка на Енгелс в продължение на двадесет години е била ирландката Мери Бърнс, предачка в неговата текстилна фабрика. Енгелс бил лудо влюбен в нея, но никога не ѝ предложил брак. Социалният им статус бил различен.

И когато пристигал при Маркс в Брюксел с Мери, тя не била допускана в къщата на Маркс - Жени смятала, че не е подходящо за нея, представителка на стария род фон Вестфален, да приема в дома си човек с такова ниско социално положение - пролетарий. Фридрих се примирявал с това унижение, Мери - също.

Такива са били тези двама големи философи - лицемери и фарисеи.
Е. БЕРГ

[Hatshepsut]

 

[Hatshepsut]

 

[Hatshepsut]

Как строяха СССР...

Тази плоча е намерена при ремонт на Нижнетагилския драматичен театър "Д. Мамина-Сибиряка". Текстът гласи:

"15 март 1954 г. Не под звуците на оркестър и шума на тълпата, но тя ще разкаже за поколенията, че този театър е построен не от комсомолски бригади, както ще пише в летописите, а е създаден върху кръвта и костите на робите на 20-и век. Здравейте, идващи поколения, нека във вашия живот и във вашата епоха не познаете робството и унижението на човека от човек."
И. А. Кожин
Р.Г. Шарипов
Ю. Н. Нигматулин
15.03.1954

От ФБ страницата „Война и мир“

[Panzerfaust]

Жалко, че нашите дебилни русороби не могат да осмислят това послание.