„Величието" и падението на Георги Димитровъ

[Hatshepsut]

„Величието" и падението на Георги Димитров

На 2 юли се навършиха 68 години от смъртта на Георги Димитров и това е добър повод за обективно и критично преосмисляне на личността му. Разбира се, крайната оценка за неговите действия ще бъде негативна. Но тя трябва да бъде базирана на факти и документи.

Георги Димитров не е само сатирично-гротесковият образ на пропаднал пияница от „Задочни репортажи” на Георги Марков. Той е и трагичен персонаж, съдържащ в чист вид амбициите и недъзите на балканския политически деец с комунистическо мислене. Който е едновременно напорист и същевременно болезнено комплексиран от силата на болшевишките авторитети Ленин и Сталин. И който в името на победата на идеала е готов на национално предателство и пълно падение.

Изтривайки митологичните налепи, можем да отбележим, че животът на Димитров не е бил от най-леките. Той се ражда на 18 юни 1882 г. в село Ковачевци в бедно семейство, което 4 години по-късно се преселва в София. Силно е привързан към майка му – Парашкева, която е от протестантско вероизповедание.

Завършва първи прогимназиален клас и поради крехко здраве (скрофули) и липса на средства е принуден да започне работа като словослагател в печатницата  на Никола Пиперов през 1894 г.

Любопитно е да се знае, че в нея се печата органа на Либералната партия на Васил Радославов “Народни права”, и че едва 15-годишен Димитров си позволява цензурна намеса в уводните статии на партийния шеф д-р Радославов.

Връзката с Либералната партия по-късно е старателно прикривана, въпреки че именно радославистите имат основна заслуга с машинации да осигурят налагането на Димитров за депутат в ХVІІ ОНС (23 февруари 1914 г.), предпочитайки го пред по-опасните широки социалисти.

След като прочита прочутата по онова време книга на Чернишевски “Какво да се прави” и се влюбва в главния герой Рахметов (“Мой любимец беше Рахметов. Аз си поставих за цел да бъда такъв, какъвто ми изглеждаше този безупречен герой на Чернишевски”), през 1902 г. Георги Димитров става член на БРСДП. Преживял на русенския конгрес (6 юли 1903 г.) първото голямо партийно сътресение, Димитров предвидливо се ориентира към тесняците около Димитър Благоев и само след 6 години става член на ЦК на партията на мястото на тежко заболелия Гаврил Георгиев (21 юли 1909 г.).

По същото време минава през горнилото на синдикалните борби и арестите. Димитров ръководи стачката на пернишките миньори,  започнала на 18 юни 1906 г. и продължила 35 дни, заради която на 4 юли той преживява и първия си краткотраен арест. Добил национална известност, Г. Димитров става депутат след изборите за ХVІ ОНС (24 ноември 1913 г.), когато е само на 31 години и е най-младият народен представител в Царството.

На парламентарните банки той е неизменно 10 години. Като “народен закрилник”  и с протестантско вероизповедание благоразумно избягва мобилизацията, включително и за Балканската война, когато не е депутат, а е само на 30 години.

Но това не му пречи да скандализира премиера Васил Радославов при гласуване на военните кредити на 2 юли 1914 г., а използвайки депутатския си имунитет да буни войниците на южния фронт, предлагайки им химерата на Съветска Русия, за която си дейност е осъден на строг тъмничен затвор и хвърлен в Софийския централен затвор на 29 август 1918 г.

Там престоява четири месеца (до 16 декември), като преди да бъде освободен калява полемичния си дух в дълги беседи с новоизгряващата политическа звезда Александър Стамболийски, бъдещ български министър-председател.

Маркирам участието му в партийния конгрес на 28 май 1919 г. когато БРСДП (т.с) става БКП, изявите му като ръководител на прочутата железничарска (25 декември 1919 г.) и всеобща политическа стачка (29 декември 1919 – 3 януари 1920 г.), авантюрата със самотната лодка (с Коларов) по пътя Варна - Одеса (от 29 юни 1920 г.) с цел участие във ІІ конгрес на Коминтерна и среща с Ленин ( на 26 февруари 1921 г.), ареста в Кюстенджа (3 юли) и освобождаването (17 юли) след намесата на съветския външен министър Чичерин.

По време на земеделското управление (22 май 1920 – 9 юни 1923 г) Димитров и Стамболийски са сътрудници по неволя и опоненти. Врагове те стават след ексцесиите по време на парламентарните избори на 22 април 1923 год.

Вероятно и затова на 9 юни 1923 г. ЦК на БКП, чиито член е Димитров, решава да не се намесва в борбата между градската и селската буржоазия и да се изчака развитието на събитията “с пушка при нозе”.

Тактиката на неутралитет е сурово критикувана от Изпълкома на Коминтерна с писмо от 2 юли 1923 г. В България пристига самият генсек Васил Коларов, който заедно с Димитров инициира прочутото заседание на ЦК от 5-7 август, когато се взема решение за “всестранна подготовка на масово въоръжено въстание” в ущърб на старата парламентарно-организационна линия на поведение, защитавана от главния секретар на ЦК на БКП Тодор Луканов и болния лидер Димитър Благоев.

25 години по-късно Димитров ще отбележи с апломб, че през август 1923 г. “партията скъса своята дотогавашна изолация” и “пристъпи към всестранна подготовка на масите за борба срещу монархо-фашистката диктатура”.

През август 1923 г. Георги Димитров публикува в “Работнически вестник” серия от статии за необходимостта от изграждане на единен фронт между БКП и БЗНС, между работници и селяни. Първият му опус излиза на 14 август, а най-физиономичната му разработка “Единният фронт и настъплението на капитала”, се появява на 22 август 1923 г.

В нея той директно посочва, че идеята за единен фронт “съвсем не означава отстъпление от общите партийни принципи, нито обезличаване, а само възприемане на една обща конкретна антикапиталистическа платформа в защита на трудещите се маси и съвместна борба за осъществяване на тая платформа”, при което “Земеделският съюз не може вече в никакъв случай да бъде оръдие на селската буржоазия и неминуемо ще върви с трудещите се маси или ако това не би бил в състояние да стори, безвъзвратно и окончателно ще загине”.

Вариациите за широки народни антифашистки фронтове като мимикрия на комунистическата диктатура остават запазена марка за Димитров през следващите две десетилетия, докато не се пръкне на 17 юли 1942 г.формированието, наречено Отечествен фронт.

А междувременно за подстрекателските си действия главата на Георги Димитров е оценена на 100 000 лева от кабинета на Александър Цанков и той е принуден да мине в нелегалност.

На 18 септември заедно с Васил Коларов и Тодор Петров решават да вдигнат т.н. Септемврийско въстание, изпълнявайки указанията на Коминтерна за установяване на съветско управление в България.

Жадни за власт Коларов и Димитров запалват гражданската война у нас на 22 срещу 23 септември, ръководейки метежа от Врачански окръг. Размириците са потушени с големи жестокости след 5 дни, докато ръководителите на “революцията” безпрепятствено се измъкват от страната по  предварително осигурения маршрут през Пирот и Ниш  и с помощта на официалните сръбски власти по посока на Виена.

Това не им пречи от австрийската столица да изпратят с цялото си нахалство, граничещо с наглост, Отворено писмо до работниците и селяните в България от 27 октомври 1923 г., в което с трудно обясним маниакален ентусиазъм отбелязват: ”Драги другари, ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити.

Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят… Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие! Горе главите, славни борци! Да живее работническо-селското правителство! Да живее трудеща се България!”, забравяйки, че този пожар, който умишлено запалват е можел да доведе и окупация на България от сръбски войски!

Периодът 1923-1933 г.(т.н. години на емиграция на Димитров) е по правило по - слабо известен. Логично е, тъй като в него няма нищо героично и съдбовно.

Георги Димитров (заедно с Васил Коларов ) издава за кратко “Работнически вестник” от 27 октомври 1923 г., става кандидат-член на Изпълкома на Коминтерна (8 юли 1924 г.), оглавява с Коларов Задграничния комитет на БКП (15 октомври 1923 г.), за което получава и смъртна присъда от правителството на Ляпчев на 7 март 1926 г., ръководи западноевропейското бюро на Коминтерна, изнася доклада “За тактиката на партията на 9 юни и Септемврийското антифашистко народно въоръжено въстание 1923 г.” на Берлинската партийна конференция, продължила от 8 декември 1927 г. до 15 януари 1928 г., воюва с левите сектанти в партията (Искров, Георги Ламбрев, Илия Василев), преживява любовни авантюри, включително с красива германска любовница с две деца, която си хваща във влака Мюнхен - Берлин, малко преди да бъде заловен от Гестапо, пише статии, възвания,брошури и се крие от потенциалните си екзекутори под екзотични фалшиви имена като д-р Шаафсма, Виктор, Хелмут, като пожарът на Райхстага на 27 февруари 1933 г. го заварва емигрант в Берлин, маскиран като швейцарския писател д-р Рудолф Хедигер.

На 9 март 1933 г. Димитров и съратниците му Благой Попов и Васил Танев са арестувани в берлинския ресторант “Байернхоф”.

В предварителния затвор той дава своите писмени обяснения до полицейските власти, доказвайки, че няма нищо общо с подпалването на Райхстага, тъй като “предприех пътуване във Виена, Прага, Амстердам, Париж и Брюксел” с цел “да обезпеча морална и политическа поддръжка в полза на искането за амнистия…

Писах ред статии по икономическото и политическото положение в България, по нейната вътрешна и външна политика”, докато по време “на моето пребиваване в Германия аз не съм се с нищо вмесвал във вътрешните германски работи”, защото “като български политически деятел, е жизнен въпрос да помогна, колкото силите ми позволяват, за по-скорошното издействуване на пълна политическа амнистия в България, за да мога да се върна след десетгодишна емиграция свободно в моята страна и там да служа на моя народ съгласно моите убеждения и моя идеал…”

Изложението на Георги Димитров остава без последствие, тъй като на 28 март, той заедно с Попов и Танев, е затворен в Моабит в покрайнините на Берлин.

Започват звездни мигове в кариерата му като главен обвиняем на Лайпцигския процес (21 септември – 16 декември 1933 г.), защитаван от прогресивните сили в Москва, Париж, Лондон, Ню Йорк, Рим, Прага, Варшава, Будапеща, Белград и София, отбраняващ се самоотвержено (вкл. и срещу Гьоринг) на своя отвратителен немски език (“вождът” говори с ужасен акцент и втория си роден руски език), включително във великолепната му заключителна реч на 16 декември, в която защитава България и пита риторично председателя на съда д-р Вилхелм Бюнгер „в коя страна фашистите не са варвари и диваци?”, лъже самоуверено, че Коминтернът като световна партия “не играе на въстание и на революция” и стига до рядко срещан парадокс в съдебната практика на френетичен екстаз с неизтребимата си вяра, че “колелото на историята се върти, движи се напред към Съветска Европа, към Световния съюз на съветските републики”.

Това му осигурява (и чрез дискретното посредничество на цар Борис ІІІ, чийто жест Димитров връща на фамилията след 8 септември 1946 г., осигурявайки й коридор към Египет и Португалия и доларова издръжка на малолетния Симеон II) освобождаването и индулгенциите на партиен герой в СССР, където пристига на 27 февруари 1934 г.

След това по стара изпитана сталинска традиция героят остава само един и неговите другари Танев и Попов поемат към ГУЛАГ.

Димитров е нужен на Сталин най-вече за пълното овладяване на Коминтерна.

VІІ конгрес на Комунистическия интернационал се провежда в Москва от 25 юли до 20 август 1935 г.
Г. Димитров изнася прочутия си доклад на 2 август. В него отново е прокарана любимата му теза за изграждане на широк народен антифашистки фронт върху базата на пролетарския единен фронт като „решително действие на революционния пролетариат в защита на исканията на тези слоеве и по-специално на трудещите се селяни”, а фашизмът е дефиниран като „диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал”.

Световноизвестният Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна и като такъв до разпускането му от Сталин (23 май 1943 г.) предано изпълнява всички прищевки на кремълския властелин (вкл. ликвидиране ръководствата на полската и югославската компартия и замяната им с послушни московски марионетки). Особено важни са усилията му по създаването на т.н антифашистки фронтове, в които компартиите се инфилтрират с цел докопване до властта, като след това веднага започва разправата им с бившите антифашистки съюзници. Този модел Димитров прилага при създаването на Отечествения фронт у нас, който въпреки положените усилия за две години не успява да привлече повече от 3600 члена.

След разпускане на Коминтерна Георги Димитров е шеф на Международния отдел на ВКП /б / и по същество е шести в управленската йерархия на СССР.

Следващият съдбоносно важен период за Димитров е отрязъкът между 5 и 9 септември 1944 г. (от момента на обявяване на война на Съветския съюз срещу България, станала в негово присъствие в кремълския кабинет на Сталин,  до преврата, довел на власт звенари, земеделци и комунисти и положил основите на бъдещата тоталитарна власт у нас).

Димитров обаче не бърза да се прибере в София. Изкарва 8-годишния си мандат като депутат във Върховния съвет на СССР – единственият български комунистически функционер, получил такава облага и заедно със съпругата си Роза Юлиевна  Флайшман (заменила починалата в Москва на 27 май 1933 г. след скок от покрива на психиатрията  заради болезнена ревност Любица Ивошевич) се завръща като съветски поданик (пазен зорко от части на НКВД) триумфално в София на 6 ноември 1945 г.

(Личният живот на „вожда“ е не по – малко пикантен и любопитен от политическите му перипетии.Посочвам само, че той никога не се обвързва с българка – първоначално е Любица Ивошевич от Крагуевац, в Германия това е вдовицата с две деца Ани Крюгер, с която живее две години и която редовно му изпраща колети в „Моабит“, пристигайки в Москва се хвърля в страстна връзка с друга сръбкиня - Кити Йованович – писателка и революционерка, докато накрая и заради намесата на Сталин сключва брак с австрийската еврейка Роза Флайшман,станала му втора съпруга след смъртта на Люба Ивошевич, с която Димитров дори сключва църковен брак през 1948 г., венчан от протестантския пастор Васил Зяпков, изпълнявайки желанието на покойната си майка, който свещеник за благодарност година по – късно в монтиран процес срещу евангелските пастори  ще получи доживотен затвор, а и за да помни, че не може да критикува „началството“ за безразборните му сексуални игри…)

В България веднага държи реч в Народния театър във връзка с честването на т.н. Октомврийска революция, бързайки да нападне демократичната опозиция, пречеща на правителството, когато “се решава съдбата на България на българския народ за дълги и дълги години…”

Тези думи на Георги Димитров са наистина пророчески. И е жалко, че лидерите на нашите опозиционни партии не са ги разчели правилно навремето.

Димитров пристига като сталинов емисар със задача да наложи тоталитарна комунистическа диктатура на съветските щикове, за което реди скудоумия и в прословутия си „Дневник”.

Той се заема със стръвна упоритост да осъществява поставената му задача, чакайки похвала от господаря си (Ако и рядко да се опитва да го надхитри с идеите си за Балканска и Южноевропейска федерация).
Годините до смъртта му на 2 юли 1949 г. в Москва, са период на неговото пълно падение като личност и лидер, поставил се в услуга на пролетарското си отечество и действайки у нас като съветски агент.

Замислите си осъществява последователно в типичен сталинистки стил – избори за ХХVІ ОНС (15 ноември 1945 г.) и за VІ ВНС (27 октомври 1946 г.), “референдум” за република (8 септември 1946 г.), подписването на Парижкия мирен договор (10 февруари 1947 г.), приемане на Първия двугодишен народостопански план (1 април 1947 г.), на т.н Димитровска конституция (4 декември 1947 г.), национализация на индустриалните предприятия и банките (23 декември 1947 г.), сключване на раболепния договор със СССР за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ (18 март 1948 г.), когато настъпва и разривът между Сталин и заместникът на „вожда” Трайчо Костов, търсещ икономическа самостоятелност от СССР.

В същото време Димитров (премиер от 22 ноември 1946 г.) бърза да ликвидира легализираната на 7 септември 1945 г. демократична опозиция. Ударът е нанесен с убийството на земеделския лидер Никола Петков (обесен на 23 септември 1947 г., вбесяващ го с обвиненията си, че не смее да направи и крачка на улицата без своята охрана и че живее в невиждан разкош).

Социалдемократите се вливат в БКП на 11 август 1948 г., на 19 февруари 1949 г. политическият кръг “Звено” се саморазпуска, а на 6 март примерът му е последван от останките на Радикалната партия.

1946 г. минава под знака на обезбългаряването на Пиринска Македония, особено след “историческите” решения на пленума на ЦК на БКП от 9-10 август за обединяване на “македонския народ” в границите на “Народна република Македония”, след което при преброяването от 25 до 31 декември 1946 г. 70% от жителите в Пиринския край се самоопределят като „македонци”.

Националното предателство достига своя апогей с подписването между Тито и Димитров на т.н. Бледски споразумения на 1 август 1947 г., когато се решава създаването на Южнославянска федерация, в която България де факто губи своя суверенитет. На 27 ноември с.г. е сключен българо-югославския договор за дружба и взаимопомощ, но преговорите за федерация зациклят и окончателно отиват в небитието след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.


С накърнена репутация след поредица от волунтаристични експерименти Димитров ръководи V Конгрес на партията (18-25 декември 1948 г.).Това е неговият горчив триумф. В отчетния доклад, прочетен на 19 декември той очертава не само контурите на поредния си умозрителен шедьовър (“народната демокрация” като своеобразна форма на диктатура на пролетариата), но и задачите стоящи пред обществото ни през следващите 15-20 години, които са предпоставка за нашия „Голям скок  -  “През първата петилетка, ние можем да си поставим задачата да положим основите на социализма както в промишлеността, така и в селското стопанство. Разрешаването на тази именно задача цели първият петгодишен държавен народно-стопански план. Върху  тия основи през следващите две-три петилетки ще бъде изградена самата сграда на социализма, ще бъде създадено социалистическото общество у нас.”

Следва приемането на първия петгодишен план от Народното събрание на 29 декември 1948 г.
А тъй като построяването на основите на социализма у нас са свързани с изостряне на класовата борба, и с преследването на врага с партиен билет е закономерно започването на чистки (25 октомври 1948 г.) и отстрелването на заместника на Димитров в партията и държавата Трайко Костов.

Първо той е изключен от Политбюро и уволнен от поста на заместник министър-председател. На пленума на ЦК на БКП на 26 и 27 март 1949 г. по доклад на Васил Коларов, след като е обвинен в националистични и антисъветски настроения. От БКП той е изключен и арестуван на 25 юни 1949 г.

От санаториума “Боровиха” Димитров следи  събитията в страната, като дори благодари , че е избан за общински съветник, 30 години след първия си мандат и след като е действащ премиер!, обмисляйки съдбата на своя наместник , като също спомага за смъртното му наказание (обесване на 16 декември 1949 г.) с прочутото си писмо до Политбюро на ЦК на БКП от 10 май 1949 г., в което развенчава своя помощник с убийствени квалификации: “интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист”, “лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия”, тъй като “Тр. Костов е преизпълнен от низка злоба и държи камък в пазвата си с надежда да дочака такова трудно време за партията, когато отново ще изплува на повърхността със своята неподражаема злоба и коварство…”

След мъчително боледуване и може би с помощта на Сталин „вождът и учителят на българския народ” умира на 2 юли 1949 г. от ангина пекторис.

В края на живота си и особено след злодейското убийство на Никола Петков, той губи окончателно ореола си на борец за демокрация и справедливост, деградирайки до типичен комунистически диктатор и алкохолик с московски стаж.

Повече от 40 години комунистическите ни властници старателно градяха смехотворния култ към нашия малограмотен „вожд и учител”.

След 10 ноември 1989 г. бе естествено да се преоцени дейността му. Първата стъпка беше свързана с изваждането на мумията от мавзолея и погребване на урната с праха му на 18 юли 1990 г., малко преди бесовското място около т.н. Мавзолей да стане арена на стълкновения между привържениците и противниците на демокрацията, довели до подпалването на Партийния дом на 26 август 1990 г.

Втората крачка се направи с унищожаването на самия мавзолей след 21 август 1999 г. и разчистване на центъра на София от зловонното присъствие на нашенския комунистически тиранин. Нещо, за което Тодор Живков мисли още през 1968 година!

Третата е обвързана с критично-обективно преосмисляне на ролята му в българския обществено-политически живот като партиен и държавен ръководител и ревностен създател на система, отречена заради своята неефективност от историята. Етап от нея се явява и настоящата статия, ратуваща за цивилизовано и безкомпромисно прощаване с един от най-устойчивите и уродливи родни митове.

http://www.desant.net/show-news/40460

[Hatshepsut]

Социалисти със скандална идея - връщат паметника на Георги Димитров в Димитровград

Социалисти от Димитровград са се срещнали в клуба на БСП и са обсъждали връщането на паметника на Георги Димитров в града, който носи името на вожда. Скандалната идея дошла по повод 140 г. от рождението на Димитров, по инициатива на БАС. Бронзовият 8-метров паметник е демонтиран с решение на общинския съвет на Димитровград от ноември 1991 година, след демократичните промени в България.

В началото на май месец е изпратено писмо към кмета на община Димитровград Иво Димов, но до момента не е получен отговор.

Социалистите изразяват възмущение относно съхранението към момента на паметника, който е бил заровен в земята с почва от строеж на постройки за отглеждане на кучета на територията на разсадник. Според тях не е известно кой е разрешил и узаконил строителството на тези постройки. "По наше мнение този строеж би следвало да не може да се построи, без знанието на кметската управа. Питаме кой е отговорен за лошото състояние и съхранение на паметника? Правени са опити за нарязването на скулптурата на Димитров, което е недопустим акт. Напомняме, че паметникът е мемориален символ по проекта „Атриум“ и е със защитени авторски права и представлява паметник на културата. До кога кметът на Димитровград ще бездейства и няма да изпълнява решение на общинският съвет от 2012 година (реш.311/28.06.2012, според което паметникът е трябвало да бъде възстановен през 2013 година)", питат социалистите, предаде dimitrovgrad.bgvesti.net.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-mestni-sotsialisti-vrashtat-pametnika-na-georgi-dimitrov-v-dimitrovgrad

[Hatshepsut]

По нареждане на Сталин Георги Димитров отхвърля плана "Маршал" за България

Преди 75 години, на 8 юли българското правителство с министър-председател Георги Димитров с Решение на Министерски съвет дава категоричен отказ България да получи американска финансова подкрепа по плана "Маршал" за възстановяване на Европа, след Втората световна война. На 2 юли първо отказва СССР, а България просто сляпо следва примера на господаря си.

Този факт в продължение на десетилетия бе премълчаван от социалистическата история. Решението обаче е поредното красноречиво доказателство, че страната ни остава под диктат в Съветската зона на влияние, а Георги Димитров е най-отявленият проводник на политиката на Сталин и Кремъл за България.

Ако държавата беше приела финансовата подкрепа, от която се възползваха 16 западноевропейски страни, днес България сигурно щеше да изглежда по друг начин.

Планът "Маршал" е известен официално като Програма за възстановяване на Европа. Турция също се включва в програмата, а подкрепа е отказана само на Испания, заради режима на генерал Франко.

Планът влиза в действие за 4 фискални години, започвайки от юли 1947. През този период 13 милиарда щатски долара са отпуснати като помощ за възстановяване на европейските страни след Втората световна война. България обаче сама се отказва от тази финансова инжекция и доброволно остава под диктата на съветския ботуш.

https://faktor.bg/bg/articles/ot-redaktora-po-narezhdane-na-stalin-georgi-dimitrov-othvarlya-plana-marshal-za-balgariya-3

[Hatshepsut]

Оценен по достойнство...

[Hatshepsut]

Преди 74 години умира Георги Димитров, историци крият зловещата му роля за България

На 2 юли 1949г. в 9.15 часа първият червен министър-председател на България Георги Димитров умира в Москва. Причините за смъртта му и до днес са спорни, като силно разпространена е версията, че е отровен по заръка на Сталин. Съветският диктатор заповядва тялото на лидера на Коминтерна да бъде балсамирано.

В Москва са запазени протоколите за тази подготовка. В тях се казва, че е извършено “наливане на специални балсамни течности в крайниците и допълнително местно инжектиране в тъканите на гърдите и корема”. Освен това е извършено местно инжектиране в пръстите на стъпалата и дланите за предотвратяване на по-нататъшното им деформиране. Съветският екип от експерти е бинтовал тялото на Димитров с гумени бинтове и лепенки, за да се запази влажността на трупа по време на пътуването му до София.

Заедно с тялото на починалия Вожд в българската столица пристига и екип от най-добрите специалисти балсаматори, водени от прочутия проф. Борис Збарски. Те били настанени и веднага започват работа в двореца Врана, който по това време е резиденция на министър-председателя Георги Димитров. Балсамацията се извършва в днешната спалня на експремиера Симеон Сакскобургготски и съпругата му царица Маргарита. Стаята е на втория етаж на двореца, в неговото южно крило. Така се случва един странен исторически куриоз – в помещението, където получава безсмъртие вождът Димитров, днес спи и сънува позитивни неща за България собственикът на Врана – цар Симеон Втори.

Само след 2-3 дни мавзолеят е готов – строителството му завършва за рекордните 138 часа. Изграждането му е истинско чудо и е дело на войници, бригадири – доброволци и строители, от цяла България. Медиците изваждат мозъка на Георги Димитров – за балсаматорите той е чуждо тяло в подготвяната мумия за експониране в мавзолея. Те го предават на отговорно пазене в БАН – мозъкът се съхранява в неин сейф и до днес.

Смъртта на червения вожд хвърля в покруса и траур цялата страна както само няколко години по-рано народът плаче за царя си Борис III.

И до днес българските историци отказват да направят обективен прочит на живота и делото на Георги Димитров, а Кремъл отказва да разсекрети документи около смъртта му. Безспорен е обаче фактът, че фолклорът и фалшификациите около личността на Димитров са повече от истините, а пред българския народ, този верен слуга на Кремъл е отговорен за едни от най-зловещите погроми срещу нацията.

https://faktor.bg/bg/articles/predi-74-godini-umira-georgi-dimitrov-istoritsi-kriyat-zloveshtata-mu-rolya-za-balgariya

[Hatshepsut]

Преди 74 години: Полагат тялото на Вожда в мавзолея, учени пазят мозъка му в БАН


Мавзолея през 1968г.

На 10 юли 1949 г. в мавзолей в центъра на София е положено тялото на Георги Димитров, починал на 2 юли в Москва.

Построен само за 6 дни срещу Царския дворец в столицата, 50 години по-късно, на 21 август, . монументът е разрушен с модерна техника.

"... Да бъде изграден специален Мавзолей за полагане и по-нататъшно опазване тялото на великия покойник. Мавзолеят да бъде построен на пл. "9 септември" в предната лицева част на Градската градина, срещу сградата на Министерския съвет.", се казва в решение на Политбюро на ЦК на БКП и правителството. То е взето на второто траурно заседание на Министерския съвет, състояло се на 3 юли 1949 г.. по случай кончината на нашия непрежалим вожд и учител др. Георги Димитров.

„Мавзолеят трябваше да бъде изграден за 138 часа — един неимоверно къс срок. Мъчна и отговорна работа се изпречи пред нашите строители. Но те не забравиха думите на великия Сталин, че „трудностите са създадени за това, за да бъдат преодолявани.", спомнят си ветерани.

За една нощ планът за построяването на Мавзолея е изработен от централната архитектурно-проектанска организация (ЦАПО). Един от представените проекти веднага е одобрен от ЦК на БКП и Министерският съвет и възложен за изпълнение на Главната дирекция на трудовата повинност — Софийска строителна област. Заедно с трудоваците, цяла бригада от архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности се включват в непосилна работа. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха.

На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти облицован, а на 10 юли напълно готов и декориран. Разчистена е строителната площадка. Оформен е бъдещият паметник—мястото, където ще почива „нашият национален герой“, когото комунистите нарекоха „най-великият българин през всички времена“. В средата на залата, в едно вдълбочаване малко под нивото на площада „9 септември", е положен на нисък пиедестал ковчегът с тялото на вожда. Четири прожектори, поставени в ниши високо в стените, го обливат със светлина. Монтирана е климатичната инсталация, която има за цел да поддържа постоянен микроклимат, т. е. температура към 15° при малка влажност.

Тялото е запазено, чрез метода мумификацията на човешкото тяло без изсушаване, придавайки му естествения вид, запазвайки го за дълги години. Балсамацията на Георги Димитров е втората поред след тази на Ленин.

Заедно с тялото на починалия Вожд в българската столица пристига и екип от най-добрите специалисти балсаматори, водени от прочутия проф. Борис Збарски. Балсамацията се извършва в днешната спалня на експремиера Симеон Сакскобургготски и съпругата му Маргарита.

Така се случва един странен исторически куриоз – в помещението, където получава "безсмъртие" вождът Димитров, e спал и сънувал хубави неща за България собственикът на Врана – цар Симеон Втори.

Медиците изваждат мозъка на Димитров– за балсаматорите той е чуждо тяло в подготвяната мумия за мавзолея. Те го предават на отговорно пазене в БАН – мозъкът се съхранява в нейните сейфове и до днес.

След откриването на мавзолея за посетители, той е посетен от милиони хора в продължение на около 41 години.

През 90-та г. съвсем естествено тленните останки на комунистическия вожд Георги Димитров са кремирани и погребани от неговите роднини.

https://faktor.bg/bg/articles/predi-73-godini-polagat-tyaloto-na-vozhda-v-mavzoleya-ucheni-pazyat-mozaka-mu-v-ban-1


Гордея се, че никога не съм влизал в мавзолея на Г.Димитров и се радвам, че го събориха 

[FELDMARSCHALL]

Величие при тоя дегенерат и антибългарин няма и за 1 секунда от окаяния му животец.

[Hatshepsut]

Комунистическо индоктриниране на десетгодишните деца - на тези, които са забравили, и на тези, които не помнят...

"Родна реч". Читанка за 3-ти клас.
Издателство "Народна просвета", 1983

Речник за младите хора, родени след 1989 година:
"Бяла къща" - Мавзолей на политическия лидер Георги Димитров, издигнат в сърцето на София по правилата на източните религии и съхраняващ мумифицираната фигура на Вожда, пред която се осъществяваха организирани поклонения с цел поддържане на всенароден култ. Вж. илюстрацията.

"Скъп и мъдър човек" - Георги Димитров (1882-1949) - съветски и български политик, ръководил лично от 1945 до 1949 г. процеса на трансформиране на България от буржоазно общество към държавен социализъм, превърнал страната ни в част от Източния блок и в сателит на Съветския съюз.

"Пионери" - децата от 10 до 14 години, които са организирани членове на Пионерската организация "Септемврийче". Чрез нея децата получават основни знания за модела на съществуващите обществени отношения, окачествявани като най-съвършените в световен план, и са приобщавани към единствената господвстваща идеология на комунизма.

Владимир Башев (1936-1967) - талантлив поет с трудна и нееднозначна съдба, загинал на 32 години. Съпруг на наскоро починалата скандинавистка проф. Вера Ганчева. Апартаментът, в който са живели като семейство, е дарен от проф. Вера Ганчева на обществото още през 1987 г. и в момента е Литературен кабинет "Владимир Башев" към Националния литературен музей. Повече информация за Владимир Башев е налична в Речника на българската литература след Освобождението, създаден и поддържан от Института за литература при БАН

Вера Бонева

[Hatshepsut]

Още едно стихотворение, подобно на публикуваното в предишния постинг...

[Hatshepsut]

Добавих анкета и към тази тема, който желае, може да гласува.
Аз не вярвам в нашия форум да има потребители, които да имат положително мнение за Георги Димитров, но все пак реших да добавя анкета.

Моето мнение за този индивид е изцяло отрицателно 

[Panzerfaust]

Разбира се, гласувах с "Изцяло отрицателно". Трудно бих могъл да намеря в новата ни история пример за подобно национално предателство и човешко падение като на Гошо Мастиката, познат още и като Тарабата.

[Hatshepsut]

Не се смейте на това, по-долу, защото е истина! Трагична българска истина, при това документирана на хартиен носител.
При честването 1000 годишнината на Рилския манастир, през 1946 г., Георги Димитров е поканен, като министър-председател и по време на службата напуска демонстративно, защото не го споменават, а Цар Борис III е споменат в литургията..
Тръгват веднага за София, но някъде след селo Рила му става зле и припада. След около час се свестява и тръгват за София, отново. Тогава казва на съпровождащите го, че е време да се направи "народна" църква и да изчегъртат светиите и иконите, а на тяхно място да се сложат ликовете на "народните" водачи, срещу "фашизма".
Това е нищожеството, което в свидетелството му за четвърти клас има само една четворка, по вероучение... Всичко друго са тройки.
Ето това е бил символът на празноглавците, с които още не можем да се справим!

От ФБ страницата Единъ Завѣтъ




Откъс от речта на Г.Димитров в манастира:

« Ние имаме право да искаме нашата православна църква да бъде не на думи, а на дело народна републиканска църква. Аз ще поздравя Негово Блаженство, нашия многоуважаем екзарх и неговите сътрудници, ако те престанат да пеят в църквата  за  царската  династия,  за  монархизма. С чувство на огорчение аз слушах да се пее молитва от амвона на националната българска църква за кобургската династия, която причини толкова тежки нещастия на нашата родина. Това обижда, оскърбява искрените чувства на народа за свобода и народна република в  настоящия тържествен момент. Не може това, което народът отрича, църквата да поддържа и възхвалява. Да ви кажа откровено аз не изтърпях докрай и напуснах молебена преди неговото завършване... »

https://septemvri23.com/dimitrov_bg_tsarkva/

[Hatshepsut]

Мавзолей на Георги Димитров


Мавзолеят през 1968 г.

Мавзолеят на Георги Димитров е мавзолей в центъра на София, построен през 1949 г., за да съхранява балсамираното тяло на комунистическия ръководител Георги Димитров. Изграждането на мавзолея започва веднага след смъртта на Георги Димитров. Построен е за рекордния срок от 6 дни, през което време тялото на Георги Димитров е превозено от СССР до София.

Мавзолеят става център на тоталитарния култ към Георги Димитров като „вожд и учител на българския народ“ и част от държавния церемониал в Народна република България през периода 1949 – 1989 г. Тук, по протокол, чуждестранните делегации полагат венци при посещение в страната, а партийно-държавното ръководство от трибуната му приема манифестациите и парадите на официалните празници.

Тялото на първия български комунистически лидер остава в мавзолея до август 1990 г., когато то е кремирано и погребано в Централните софийски гробища. Мавзолеят е взривен в края на август 1999 г. по заповед на строителния министър от правителството на СДС Евгений Бакърджиев. Първата детонация (в присъствието на министър-председателя Иван Костов и кмета на София Стефан Софиянски) не успява да събори сградата и са необходими няколко експлозии от 21 до 27 август, когато най-сетне тя рухва.

Проектиране и строителство

След смъртта на Георги Димитров, настъпила на 2 юли 1949 в Москва, от Министерския съвет на НРБ е взето решение за балсамиране на тялото и построяване на мавзолей в който то да бъде изложено за вечни поклонения.

Има разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството. Общото е, че сградата е почти изцяло готова до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров е положено официално в нея, и че тя е дело на архитект Георги Овчаров с участието и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.

Според една от историите дават 3 дни на арх. Г. Овчаров, за да направи проект. Той успява в срок и го изготвя в свой стил – с дорийски колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават Овчаров да го опрости дотолкова, че формата на построената сграда е коренно различна от първоначално проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е прието след одобрение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.

Строителството се ръководи от Георги Натов. За официалната церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените колони и цялата горна част на сградата са опаковани с червен плат.

Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития:

„   В деня, когато Георги Димитров умира, у дома някъде около 22 ч. идва директорът на „Главпроект“ арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща ми, че на заседание на Министерския съвет се взело решение да се прави мавзолей. Задачата е възложена на „Главпроект“, а няколко архитекти трябва да представят проектите си, но това да стане много бързо – до 12 ч. на следващия ден. На импровизирания конкурс одобряват проекта на баща ми. Започва бясно строителство и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие – камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът намалява. За погребението не е готов само един корниз, който прикриват с черна драперия... Едва по-късно баща ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.   “

Впоследствие облицоват фасадата с русенски камък, а по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи средно висок стилобат; това заедно с подземните пространства е единствената запазена част от мавзолея днес.

Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от основната сграда от ляво и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребване на бъдещите партийни вождове. 

Във втората ниша на източната стена е погребан Васил Коларов, чиито кости през юли 1990 г. са изкопани и преместени в Софийските централни гробища. Следващият партиен вожд Вълко Червенков не е погребан тук, тъй като умира, отдавна свален от власт, а последният – Тодор Живков, умира, след като мавзолеят е затворен и е изоставен като център на комунистическия култ.

Опит за атентат и взривяване на мавзолея

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев – Тони подготвя взривяването на Мавзолея по време на първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм трябва да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Така пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали. С тази си постъпка Стоян Зарев – Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към България. Смятал е, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Той е успял да привлече към тази група още 14 души. Освен Мавзолея, Зарев е планирал да взриви и пет важни министерства. Групата среща трудности в изпълнението на плана и много се забавя, конспирацията е разкрита и те са арестувани от Държавна сигурност през февруари 1960 г.

Поддръжка и реконструкции

Мавзолеят е бил обект за милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци – след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.

Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17 °C с отклонение плюс/минус 0,5 °C. Повечето му помещения се намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е бил с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.

През 1974 – 1975 г. е извършена основна реконструкция на мавзолея – разширени са помещенията под траурната зала и е подменена климатичната инсталация, поставена е пластично разработена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.

Разрушаване

На 17 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните останки от мавзолея и тяхното погребване. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в Централните софийски гробища. След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата на сградата. Правителството на Иван Костов решава да разруши мавзолея през 1999 г.

Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г., командвано лично от Евгений Бакърджиев – вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройство в правителството на ОДС. Първият взрив е извършен в 14:37 часа. По-късно са извършени още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Мавзолей на Георги Димитров




МАВЗОЛЕЯТ НА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ: Построен за 6 дни, разрушен за 6 дни

[Hatshepsut]

Из архивите: Живак в мозъка, в косата... Отровен ли е Георги Димитров?

Във вихъра на нашумелия дипломатически скандал, свързан с отравянето на двойния агент Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия, българската история за смъртта на комунистическия и държавен ръководител Георги Димитров все още няма завършек.

Отровен ли е бил той? Ако не, то как се е появило високото съдържание на живак в мозъка и косата му?

"Инициирахме разследването през 1999 година. Събрах експерти и учени, които взеха проби от мозъка и косата на Димитров. Те откриха 25 пъти над нормата съдържание на живак в тях. За мен най-любопитното беше, че учените се разделиха в мненията си и то при такива категорични доказателства", разказа журналистът от в-к "24 часа" Алексения Димитрова в студиото на "България сутрин".

Пред Bulgaria ON AIR я подчерта, че свръхдозата живак е факт, но как тя е попаднала там не може да се докаже, особено 70 години по-късно.

Оказва се, че кичур от косата и мозъкът на Димитров са съхранявани от доц. Петър Гълъбов, син на патоанатома проф. Георги Гълъбов, който се е грижил за балсамираното тяло на Димитров в мавзолея в центъра на София.

Журналистката инициира разследване. Пробите от косата на Димитров са анализирани в 3 института и трите проби показали няколко пъти завишена норма на живак, при които възникват съмнения за отравяне.

Окончателните резултати от изследването на мозъка са готови през април 2000 г. Те също надминават и най-смелите очаквания – свръхдозата живак в различни участъци на мозъка се оказа от 5 до 25 пъти над допустимите норми и обичайната доза за нормални обменни процеси в човешкия организъм.

“Шокиран съм от количеството живак, което намерих. Работя от 1978 г., но такова количество не съм срещал в нито един случай”, заявява по-късно д-р Христо Борисов от Централната лаборатория по ветеринарно-санитарна експертиза и екология.

"Тези дози са токсични и могат да причинят увреждане в човешкия организъм. Те не са могли да проникнат при балсамацията и съхраняването на тялото на Димитров", са категорични експертите, които извършваха изследването.

Трима независими експерти по съдебна медицина и токсикология – проф. д-р Александър Монов, проф. д-р Стойчо Раданов и проф. д-р Георги Цеков, твърдят, че:

-  "наличното повишено количество живак в изследваните трупни материали е проникнало в организма на покойника преди смъртта";

– "установените количества живак в изследваните трупни материали са токсични и могат да причинят увреждане в човешкия организъм”;

– "Те са прониквали в организма продължително време или многократно...

– "Такова проникване е възможно да се осъществи с течни и други храни, които съдържат в малки дози органични съединения на живака или при многократно или продължително вдишване на живачни пари, намиращи се в малка концентрация във въздуха”.

Според учените повишеното количество живак можело да се получи и при инжектиране в организма на живачни диуретични препарати. Някои болни в миналото били лекувани с инжекции “Новорит”, които съдържат живак.

По спомените на личните лекари на Димитров – проф. Ташо Ташев и проф. Ангел Симеонов, Вождът страдал от диабет и от напреднало заболяване на черния дроб. Това се потвърдило и от двама съветски професори, които настояли лечението да продължи в Москва.

През април 1999 г. в "24 часа" се обажда анонимен читател. Представя се за бивш полковник от Държавна сигурност. Казва, че съмненията за отравянето на Димитров са основателни, разказва журналистката.

Съмненията около смъртта на Димитров узнал преди много години от своя началник. Седмица след това обаче получил указания да ги забрави.

Човекът обяснил, че един ден началникът го извикал в кабинета си и под сурдинка му казал, че по оперативна линия са получени сведения, че има нещо съмнително около смъртта на Георги Димитров.

Наредил му да се заеме със случая: “Онемях. Само се осмелих да попитам къде да търся истината. Той дълго мълча. Престраших се да прекъсна мълчанието му: “Германия?” Мълчанието му стана още по-тежко, а после съвсем тихо каза: “Не, Москва”. Тонът му бе такъв, сякаш бях длъжен да се досетя. На мен обаче ми дойде като гръм от ясно небе”, разказва полковникът.

След седмица началникът го извикал повторно и объркано, но с тон, нетърпящ възражения, му заповядал да забрави предишния разговор. Затова оперативният работник млъкнал за няколко десетилетия.

Мълчал, защото преди години подписал декларация, че няма да прави публично достояние сведения и данни, станали му известни по служба. Въпреки това решил да се обади, защото вече бил на 78 години, началникът му бил покойник и ако не каже, каквото знае, някой можело да почне да спекулира с истината.

Бившият офицер разказал, че началникът му получил сведения и имал съмнения, че върху Димитров е въздействано с живак в санаториума край Москва. Там на Димитров бил предоставен кабинет с бюро от масивно дърво.

Началникът му подозирал, че в едно от чекмеджетата било монтирано двойно дъно, в което бил поставен живак. Понеже Димитров боледувал от астма, вдишването на живачните пари можело да умори здрав човек, камо ли болен. Според него обаче следи от такава операция едва ли са били оставени...

Каквато и да е истината за смъртта на Георги Димитров, тя е важна за историята и за поколенията, за да не се изкушаваме в идеологически залитания и да не приемаме научените, готови формули за миналото ни.

https://www.dnes.bg/a/58-obshtestvo/372032-iz-arhivite-zhivak-v-mozaka-v-kosata-otroven-li-e-georgi-dimitrov

[Panzerfaust]

Кой би могъл да отрови Георги Димитров? Qui bono? Няма никаква логика Сталин да го прави - Димитров му е изключително вярно куче и слуга. Все пак допускам, че в ония мътни години, при разгорялата се борба за власт, някой български комунистически хайдук е възможно да му е скроил шапката. Такъв, който при негова смърт ще го наследи - Коларов, Червенков, Югов.