България при царь Йоанъ Александъръ (1331-1371)

[Hatshepsut]

Битката при Русокастро на 18 юли 1331 г.

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Русокастро, Главният вход на "Червената крепост"

Битката при големия средновековен град Русокастро не е много известна на масовата публика. Тя обаче решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие през ХІV в.

На 28 юли 1330 г. българската армия, предвождана от цар Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330), претърпява тежко поражение от сърбите в околностите на Велбъжд (дн. Кюстендил). Войната между България и Сърбия била провокирана от експанзията на Сръбското кралство в Македония.

За кратък период от време сърбите превзели Скопие, Охрид, Прилеп, Просек и др. От това били обезпокоени както българите, така и византийците. Затова цар Михаил ІІІ и император Андроник ІІІ Палеолог (1328-1341) сключили съюз и през 1330 г. потеглили на поход срещу Сръбското кралство.

Сърбите пък, водени от своя крал Стефан Урош ІІІ Дечански (1321-1331), тръгнали първо срещу българската армия. Между Велбъжд и Земен двамата владетели се срещнали, но не достигнали до някакво разбирателство. Решено било само да се сключи еднодневно примирие между армиите.

Сърбите обаче нарушили примирието и нападнали неочаквано българите, следствие на което сражението било загубено, а цар Михаил ІІІ – убит. Братът на убития цар – Белаур, подкрепил първата жена на Михаил ІІІ – сръбкинята Ана-Неда (която била сестра на Стефан Урош ІІІ) и нейният син Иван Стефан (племенник на сръбския крал) бил коронован за български цар (1330-1331).

Това обаче не се харесало на по-голямата част от висшия български елит и само след няколкомесечно управление аристокрацията избрала за български цар деспота на Ловеч – Иван Александър, а Ана-Неда и синовете й били принудени да избягат в Сърбия.

През това време византиецът Андроник ІІІ изтеглил войската си от Македония и я насочил в Тракия, където нападнал довчерашните си съюзници – българите. Били превзети Ямбол, Ктения, Аетос, Русокастро, Анхиало, Месемврия.

Така новият цар Иван Александър изпаднал в тежко положение, но все пак успял да събере незабавно армия и след бърз поход да възстанови българската власт в Тракия, като във византийски ръце останала само Месемврия. След това българският владетел се оттеглил в Търново и се заел да потуши конфликта с Белаур, който междувременно се укрепил във Видин.

Изложените дотук и последвалите ги събития са известни благодарение на две средновековни исторически хроники с автори Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Сред широкия кръг читатели първият автор е доста известен, но не и вторият.

Това е твърде жалко, понеже двамата по съвсем различен начин представят събитията не само около битката при Русокастро, но и изобщо историята на ХІV в. И това не е случайно. Йоан Кантакузин е бил личен приятел на Андроник ІІІ Палеолог и най-верният му приближен. Той участва в регентския съвет след смъртта на Андроник и впоследствие е византийски император.

Нещо повече – Йоан Кантакузин лично участва в битката при Русокастро. Затова в неговото съчинение събитията са предадени по начин, обслужващ официалната византийска позиция. Историята е представена абсолютно тенденциозно, като се възхвалява императора и се премълчават редица съществени моменти.

Не така стоят нещата при Никифор Григора. Този изтъкнат византийски богослов не винаги се е радвал на доброто отношение на Андроник ІІІ и поради това не е спестил доста истини в хрониката си, които Йоан Кантакузин умишлено премълчава.

И така, разбирайки за българския поход, Андроник ІІІ отново събрал войска и потеглил към Тракия. Той повторно превзел българските градове Русокастро, Аетос, Ямбол, Ктения, и Анхиало, като се установил на лагер при Русокастро. В съчинението на Йоан Кантакузин Андроник ІІІ е представен едва ли не като освободител на византийски земи и градове.

Цар Иван Александър изпратил делегация за мирно разрешаване на конфликта, но до такова не се стигнало – Андроник бил сигурен, че българският владетел няма да започне война поради тежката вътрешнополитическа обстановка в страната ни. Но жестоко се излъгал.

Българският владетел незабавно събрал армията и за пет дни стигнал от Търново до Аетос, установил своя стан. Между българите и византийците имало тесен проход, охраняван от български войски. Това е проходът при днешното село Вратица. На 17 юли 1331 г. се провели преговори, при които се достигнало до мирно разрешение на конфликта.

Вечерта обаче при българите дошла наемна татарска войска от 2000 конници, което дало основание на цар Иван Александър да встъпи в битка. На следващия ден, в района между Вратица и Русокастро, станало генерално сражение между двете армии. В тази битка воювали трима императори – Андроник ІІІ, бъдещият византийски владетел Йоан Кантакузин, който се отличил с храбростта си, и българският цар Иван Александър.

Българите лесно обърнали в бягство императорската армия и я обсадили в Русокастро (известен още като „Червената крепост”).

(Щракнете върху изображението, за да го видите в пълен размер)

Гледната точка на Никифор Григора е доста по-различна. Според него Андроник ІІІ нападнал чужда, българска земя, неизменна част от българското царство: „(императорът) нахлул в неприятелската страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито…

Александър се натъжил и проводил пратеници при императора за мир, като заявявал, че не е достойно за християни така жестоко да се нападат един друг, докато има възможност да се помирят и заедно да воюват срещу безбожниците”.  Това описание на събитията е важно, защото показва истинското положение на нещата – Андроник ІІІ е грабел и унищожавал и ни най-малко не е бил действителен „освободител на стари византийски земи”.

Както вече споменахме, след поражението си византийците побягнали към Русокастро. Ето какво пише Григора: „Намиращите се вътре (в крепостта) жители….заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонили едни от жителите, а други избили като свои врагове…

В крепостта нямало фураж, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Те изгубили надежда… Анхиало бил неприятелски (български), а Месемврия, щом се научила за поражението, отметнала се от ромеите, изклала тамошната ромейска стража и хвърлила от крепостните стени всички, които не съумели да избягат.

Същото направили и всички крепости около Хемус. А и нямали смелост да проводят пратеници при Александър. Поради своите минали дела те не оставили повод за снизхождение. Дръзко и надменно те били отхвърлили неговото пратеничество за мир, опожарили българските полета заедно с посевите и при това се отнесли лошо към жителите на крепостите, които завладели”.
Това точно описание на събитията не се нуждае от допълнителен коментар.

И така, обсадата на Русокастро поставила в изключително тежко положение Андроник ІІІ. В този момент цар Иван Александър предприел решителна крачка. Той наложил условия, които Андроник ІІІ, поставен буквално на колене, нямало как да не приеме. Именно поради това Черноморието не е арена на битки между България и Византия през следващите десетилетия.

Според сключения мирен договор българските градове в Черноморската зона били окончателно признати за български и бил уговорен брак между българския принц Михаил Асен – първородният син на цар Иван Александър, и принцеса Мария – дъщеря на Андроник ІІІ.

В хрониката на Никифор Григора има едно твърде любопитно известие. Според него след сключването на мирния договор цар Иван Александър се обърнал със следните думи към Андроник ІІІ: „Александър…. го посъветвал за в бъдеще да бъде по-внимателен. Годината, казвал той, има четири годишни времена и за кратко време могат да станат големи промени”.

Русокастро е най-голямата крепост в Югоизточна България. С площта си от 50 декара тя се доближава до средновековната Трапезица (която е 63 дка). Крепостта е разположена на 3 км от едноименното село, върху висок скален хълм, известен сред местното население като „Големият камък”.

От 2006 г. тук се провеждат археологически проучвания, финансирани от Община Камено и фондация „Русокастрон”, и ръководени от бургаските археолози Ц. Дражева и М. Николов. Част от откритите многобройни находки са изложени в залите на музея в Бургас.

Още много усилия са нужни да се върне блясъка на Русокастро, но те със сигурност си заслужават. Откритите крепостни зидове с височина над 4 м, водоснабдителното съоръжение, входът на крепостта – и до днес поразяват посетителите с монументалната си архитектура. Но този паметник на българската бойна слава има нужда от сериозни средства за проучвания и експониране.

В историографията е наложено, че битката при Русокастро се е състояла на 18 юли 1332 г. Но според изследванията на R.J. Loenertz битката се е състояла на 18 юли 1331 г., което се приема и от големия български медиевист проф. Иван Божилов. Така че можем убедено да твърдим, че през настоящата 2011 г. се навършват 680 г. от тази решаваща битка.

http://www.desant.net/show-news/22534/

[Hatshepsut]

Русокастро – последната голяма средновековна победа на България

Времето на така нареченото „Второ българско царство“ започва с освобождението от византийско владичество и завършва с падането под османско. От една страна свързваме този период с възхода на българската държава при управлението на първите Асеневци, а от друга често се правят асоциации и със залеза на държавата при техните наследници, причинен главно от нарастващият болярски сепаратизъм. Този динамичен период на междуособични борби, културен разцвет, залязваща военна мощ за съжаление е малко познат и често пъти пренебрегван. Дори и той да не е сред най-славните периоди в нашето съществуване, ние сме длъжни да го познаваме, защото историята е наука, чиято цел е не само да ни вдъхва гордост, но и да ни показва грешките на нашите предшественици, за да не ги повтаряме.

Цар Михаил Шишман

Управлението на цар Михаил Шишман продължава от 1323 до 1330 година. При него се наблюдава лек подем в българската държава. Енергичният владетел си поставя за цел да възвърне позабравеното могъщество на българското царство. По време на своето управление, той води активна външна политика, насочена срещу Византия и Сърбия. Още с възкачването си на престола, той влиза във война с византийците. Благодарение на този военен конфликт той връща властта над някои градове от Тракия, но губи други. При подписаното примирие, царят се жени за вдовицата на Теодор Светослав, която е сестра на император Андроник III. След войната успява да се намеси в нейните междуособици, от които извлича изгода.

Задава се нова война с Византия, която обаче завършва без големи сблъсъци между двете армии, като мирният договор подписан след нея е насочен срещу Сърбия, която необезпокоявана набира сили. През 1330 година българите и византийците напредват от две страни към сърбите, за да ги принудят да раздвоят силите си. Притиснат, сръбския крал Стефан Дечански, решава да се разправи с българите чрез измама и ги напада след като предварително е сключил еднодневно примирие с Михаил Шишман. Резултатът от битката състояла се при Велбъжд е решителна победа за Сърбия. Освен че българите са разбити в сражението, тежко ранен е и Михаил Шишман, който е пленен и умира три дена по-късно.

Този развой на събитията е използван успешно от византийският император. Той бързо забравя за мирния договор с България, както и за враждебните си намерения спрямо Сърбия. Възползвайки се от започналите борби за трона в България се насочва с войската си към нейните земи. Настъпващите византийци превземат голям брой градове, повечето от които им се предават доброволно.

В началото на 1331 година българските боляри свалят от престола Йоан Стефан, като той и майка му са принудени да бягат в Сърбия. На негово място те поставят ловешкия владетел Иван Александър. Той решава бързо да си възвърне владението над градовете превзети от Византия, която по това време е заета в борба с турците. С наличната си войска той потегля към загубените територии. Голяма част от градовете успява да превземе без съпротива.

Императорът, който по това време се намира в Солун, се прехвърля в Цариград, където трябва да събере армия, с която да се противопостави на българите. Междувременно във Видин избухва бунт воден от Белаур, който е чичо на българския цар. Иван Александър е принуден да се завърне в Търново, от където да потегли към Видин за да потуши бунта.

Василевсът смята, че момента е удобен за атака и събирайки нужната му войска, потегля към българските земи, уверен в своя успех. Опустошавайки част от Тракия и връщайки си притежанието на някои градове, намиращи се в нея, той достига до Анхиало, без да срещне съпротива. Там обаче притеклата се на помощ българска войска не позволява на ромеите да превземат града. Въпреки това, зает в решаването на вътрешни проблеми царят на България иска примирие от императора. Андроник III не приема предлаганите му условия и отклонява предложението. След неуспеха при Анхиало, императорът се оттегля заедно със своите войски при крепостта Русокатро. Получавайки отказа за мир, Иван Александър бързо събира армия от 8000 войника, с която потегля към византийците. Българите установяват своя лагер при Айтос.

Двете войски се разполагат не далеч една от друга, но са резделени от тесен проход, намиращ се в близост до днешното село Вратица. Проходът е в ръцете на българския цар, който разполага част от своята пехота в него, за да може да го отбранява в случай на византийска атака. Императорът, разбирайки за поставената българска войска в теснината, нарежда на своята армия да се въоръжи и я разполага близо до нея, където да посрещне българите. Българският цар няма намерение да атакува, понеже чака пристигането на отряд от 2000 татарски наемници. За да продължи с протакването, той изпраща пратеници, предлагайки отново мир на императора, но този път само привидно. Положението на Андроник III не е никак леко – запасите за армията в Русокастро намаляват и това го кара също да желае мир. Според Йоан Кантакузин преговорите приключват на 17 юли 1322 година, но мирен договор така и не е подписан. През нощта на същия ден пристигат чаканите от българския цар татари. След пристигането им, армията на цар Иван Александър вече е готова за битка. Сражението започва още сутринта на следващия ден.

Числеността на българската армия след пристигането на татарите е около 10 000 души. Няма точни данни за броя на византийските войници. Предполага се, че армията на василевса е приблизително равна по големина на българската, въпреки че според сведенията на Йоан Кантакузин тя е с по-малка численост от българската. Трябва да се има предвид обаче, че като участник в самата битка, той многократно се стреми да възвеличае както себе си, така и византийските войници, което прави сведенията му до голяма степен пристрастни и неправдоподобни.

На сутринта на 18 юли двете армии са строени за битка. Българите се разполагат на ката, който се спуска от височината Голямата могила. Според сведенията на хронистите, техния боен ред се състои от център с две крила и резерв. На левия фланг се поставени татарите, предполага се, че в центъра е тежковъоръжената царска армия.

Първоначално Византийците се строяват в подобна на българската формация с център и две крила. Центърът е съставен от тежковъоръжени войници, командвани лично от императора. Според хронистите, те са разположени „на височината“, като се приема че споменатата височина е Голямата могила. В хода на битката императорът променя своята боен ред. Първо разтяга крилата в дълга бойна редица, а в последствие за да предпази тила на центъра си, нарежда своята армия в двоен боен ред, който е под формата на сърп.

Инициативата е поета от българите, докато ромеите изчакват атаката на своите позиции. Иван Александър изпраща татарите в тила на втората византийска линия, която е по-зле въоръжена, а заедно със своя център атакува първата ромейска линия. Така в центъра се срещат елитните и добре въоръжени войници на двете страни, които ще решат изхода от сражението. Междувременно татарите постигат успех. Втората византийска линия е обърната в бяг, като е преследвана до Русокастро. На центъра българите също вземат превес. Първата линия на императора е победена и се оттегля към града. При пристигането й пред неговите порти се разиграва интересна сцена описана от Никофор Григора. „Намиращите се вътре жители като видели тяхното поражение, заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонвали едни от жителите, а други избили като свои врагове и укрепили крепостта“.

Според сведенията на Йоан Кантакузин падналите в боя ромеи възлизат на 37 ромейски конника и 65 пехотинеца, а за българите казва, че били малко повече. В тази цифра не са включени пленените от българите ромеи.

Битка при Русокастро е от голямо значение за България. Вдъхновени от победата някои български градове като Хемус и Месемврия прогонват византийците, намиращи се в тях и стават отново българско притежание. В тези условия пратеничество за мир, изпратено от Иван Александър е прието от Андроник III благосклонно. Под натиска на българите техните искания са удовлетворени. По силата на подписания договор България си връща притежанието на земите между Ямбол и Черно море. Българите на свой ред се задължават да освободят пленените византийци. За да бъде скрепен договора, както често се прави в такива случаи, е уговорен и династичен брак. Дъщерята на императора - Мария е сгодена за сина на царя - Михаил Асен. С това мирните отношения са възобновени.

Значимостта на тази победа за българите е толкова голяма, че кара неизвестния български книжовник написал „Похвала на цар Иван Акександър“ от 1337 година, да сравни българския владетел с прочутия пълководец Александър Македонски.

https://www.bulgarianhistory.org/

[Hatshepsut]

Средновековна слава: Битката при Русокастро

[Hatshepsut]

ТЕЖЕСТТА НА КОРОНАТА: ЙОАН АЛЕКСАНДЪР – ДЪРЖАВНИК В СМУТНИ ВРЕМЕНА

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

В Акадската митология има един много мрачен бог наричан „Ерра“ или „Ира“. Когато се появявал сеел мор и политически проблеми. За да се предпазят от неговата поява и „зли очи“ хората носели специални амулети на вратовете си, изработени от камък и мед. Акадците са вярвали, че Ира е бог на чумата. Тази страшна болест е „Бич на империите“ от Древността до наши дни. В превод от латински думата означава „удар“ или „рана“. През вековете болестта се появява по различно време и винаги оставя стотици хиляди жертви зад гърба си. Балканите не правят изключение.

Гръцкият хронист Тукидид я споменава в контекста на Пелопонеските войни (431 – 404 пр. Хр.), а през VI в. тя отнема живота на хиляди византийци по време на т. нар. Юстинианова епидемия. Периодът обаче, когато „Черната смърт“ е най-широко разпространена в Европа и в частност – на Балканския полуостров, е през XIV в. Тогава вследствие на редица климатични и политически причини, генуезките търговци без да предполагат я прехвърлят от град Кафа (дн. Феодосия) на Кримския полуостров в сърцето на континента. Три щама, пренасяни от бълхи по гризачите, бързо плъзват по европейските улици. Средновековната медицина не е подготвена дори да облекчи болката на пострадалите, резултатът през следващото столетие е над 50 млн. жертви.

Предвид характера на генуезката търговия, още от 1347 г. едни от първите засегнати земи са византийските и българските територии. Точното изчисление на броя жертви представлява трудност за историографията, но е сигурно, че най-силно засегнати са Константинопол и черноморските градове като Месемврия (дн. Несебър) и Одесос (дн. Варна). По това време начело на българската държава е един от най-дълго управлявалите я владетели – цар Йоан Александър.


Цар Йоан Александър със своя син Михаил Асен

В продължение на 40 години той лавира между сложната политическа обстановка на Балканите, укрепва страната ни срещу османското нашествие, извежда българската култура до своеобразен втори „Златен век“ и се бори да съхрани чистотата на вярата срещу ереси като богомилството. Обикновено личността на Йоан Александър е разглеждана в „черни“ и „бели“ краски. Той или е заклеймяван като виновникът за разпадането на българската държава, или е възвеличаван като владетелят, при когото Средновековна България достига един от най-големите си културни разцвети. Едно е сигурно, неговото управление съвпада с един от най-тежките периоди от историята на Балканите и той успява да преведа страната ни през него.

Йоан Александър е роден в началото на XIV в. Той е потомък на Тертеровците и на династията на Асеневци. Подобно на други негови предшественици, възкачването му на престола е вследствие на държавен преврат. Когато през 1330 г. цар Михаил Шишман е убит в битката при Велбъжд, на българския престол се възкачва законния наследник – Иван Стефан. Новият владетел не е особено популярен. Липсвало му опит, а и мнозина смятали, че се намира под влиянието на Сърбия, тъй като бил племенник на крал Стефан Дечански. През 1331 г. една болярска групировка го сваля от власт и поставя на негово място – Йоан Александър. Деспотът на Ловеч не само е чичо на Иван Стефан, но е и един от най-популярните аристократи по онова време.

Стабилността на властта на новопровъзгласения цар Йоан Александър е заплашена от три големи вражески сили. На запад е Сърбия, управлявана от един от най-великите си владетели – крал Стефан Душан. Сърбите не са доволни от свалянето на своето протеже и чакат удобен момент да нанесат удар. На юг византийският император Андроник III вижда удобна възможност да изпрати войски и да сложи ръка върху тракийските земи. А на север, вуйчото на Йоан Александър – Белаур се укрепва във Видин и отказва да признае властта на племенника си. Още през тази тежка първа година от управлението си българският владетел показва своята далновидност. Първата стъпка е осигуряване на съюз със Сърбия. Това става чрез брака между Стефан Душан и сестрата на Йоан Александър – Елена. Мирните отношения между двете държави остават непокътнати по време на цялото дълго управление на българския цар.

Следващият ход на Йоан Александър е изпращането на татарски наемници към Видин, които да държат вуйчо му ангажиран. През това време българският владетел събира сили, с които да се изправи срещу Византия. Българските войски превъзхождат числено ромеите и царят успява да си възвърне Айтос и Дъбилин (дн. Ямбол). Започват преговори с византийския император, а през това време към българските сили се присъединяват татарски наемници. На 18 юли 1331 г. българската и византийската армия се изправят една срещу друга при Русокастро. Българите превъзхождат числено своя враг и постигат очаквана победа. Войските на Андроник понасят тежко поражение, което води до сключване на мирен договор, скрепен с династичен брак. По силата на спогодбата дъщерята на византийския император – Мария се жени за най-големия син на българския цар – Михаил. Отново съгласно договора, тракийските земи са върнати на Йоан Александър.



През 1332 г. в областта около Видин и реките Тимок и Морава избухва бунт начело с деспот Белаур. Една от основните причини за въстанието е стремежа на отделни боляри към отцепване от централната власт. Белаур е победен, но това не слага край на напрежението в България. Изникват други претенденти за властта на Йоан Александър в лицето на бившата търновска царица Анна Неда и един от синовете й – Шишман, който плете заговори срещу българския цар в Константинопол. В тази сложна вътрешна ситуация Йоан Александър допуска грешка. Вместо да централизира властта си, той решава, че най-доброто решение на вътрешно-политическата нестабилност е разделянето на страната между синовете от първата му съпруга – Теодора. През 1337 г. той обявява синовете си за съ-владетели, а най-големия от тях – за престолонаследник.

Многобройните военни победи на Йоан Александър през това първо десетилетие от управлението му са увековечени в известното похвално слово – Софийски Песнивец, известен също и като Кукленски псалтир. В послесловието българският владетел е наричан „велик воевода“ и „цар на царете“. Военните му подвизи са сравнени с тези на Александър Велики. В похвалата дори се споменава, че Йоан Александър е красив на външен вид и мъжествен. Накрая завършва с молитва за царското семейство и за самия владетел.

Скоро Балканите са изправени пред нов проблем – разразилата се гражданска война във Византия (1341-1347). От едната страна на конфликта е император Йоан VI Кантакузин, а от другата – съпругата на предходния император – Анна Савойска, която е регент на малолетния Йоан V Палеолог. Кантакузин успява да привлече сърбите на своя страна, а Анна Савойска – българите. Йоан Александър обаче се опитва само да се възползва от ситуацията. В този тежък за империята момент, той присъединява към българските територии Пловдив и осем крепости в Родопите. Тогава Кантакузин взима решение, което променя историята на Балканите завинаги. Той прибягва до използването на османски наемници.

Тези нови съседи на империята неведнъж са нанасяли поражение на византийците. Те вече са завладели последните византийски територии в Мала Азия, ограничени около градовете Бруса, Никея и Никомедия. През 1356 г. завладяват Анкара, която е стабилна основа за бъдещи походи срещу Балканите. В този хаос от враждуващи, съюзяващи се и отново враждуващи държавици османците успяват да подготвят своето нахлуване на полуострова и то с цел трайното му завладяване. Кантакузин просто изпраща поканата за това. Едва в края на управлението си той осъзнава пагубните последици от своята политика.

През 1351 г. в Търново пристигат византийски пратеници с молба за помощ от Йоан Александър за построяване на флот, който да възпре прехвърлянето на османците от Мала Азия на Балканския полуостров. Българският владетел първоначално проявява желание да помогне, но по-късно е повлиян от крал Стефан Душан и отказва да финансира начинанието. По този начин е пропусната една удобна възможност за създаване на общ фронт срещу нашествениците и горчивите последици не закъсняват. През 1352 г. въоръжените сили на Сюлейман окупират малката крепост Цимпе, а две години по-късно завземат и Галиполи.



Османците продължават набезите си и проникват в Южна Тракия. Те стигат чак до Средец (дн. София), а в битките срещу тях загиват синовете на Йоан Александър – Михаил Асен ІV и Иван Асен ІV. През 1355 г. България и Византия отново се опитват да сключат съюз, този път при управлението на император Йоан V Палеолог, но отново преговорите са неуспешни. Външнополитическите проблеми се съчетават с вътрешнополитическите. По същото време Йоан Александър се развежда с Теодора І и сключва брак с еврейката Сара, която приема християнското име Теодора ІІ. Новият съюз води и до промяна в престолонаследието. За снов владетел Йоан Александър обявява първородният си син от Теодора II – Иван Шишман.

Това е използвано като повод от сина му Иван Срацимир, владетел на Видинската област, да демонстрира своята фактическа самостоятелност от търновския цар. По това време той вече разполага със собствена армия и води самостоятелна външна политика. Иван Срацимир обаче не е единственият отцепил се владетел в българските земи. Като самостоятелен владетел се издига и болярина Балик, който е начело на Добруджанското княжество. По-късно за независими владетели се обявяват Вълкашин – в областта между Прилеп, Скопие и Призрен, неговият брат Углеша – в Сяр (дн. Серес) и Драма, синовете на деспот Деян – във Велбъждката област и воеводата Момчил – в Родопската област.

Не по-малко опасни за вътрешното разединение и дестабилизация на българската държава са и появилите се познати и нови ереси. Такива са богомилството и адамитството (движение, което отрича брака и социалните норми и практикува нудизма). Любопитен е факта, че последователите на поп Богомил се появяват за първи път при другия най-дълго управлявал български владетел – Петър I. Тези ереси срещат решителния отпор на Българската патриаршия, подкрепена активно от Йоан Александър. През 1360 г. в Търново е свикан църковен събор. Съгласно неговите решения исихазма е обявен за официална форма на християнството, изповядвано в България. Понятието произхожда от думата за „спокойствие“. Главната цел на доктрината е да възстанови връзката между човека и Бога, строг аскетизъм и отдаване на молитви.  Сред привържениците му е Патриарх Евтимий.



Освен с опазването на християнството, управлението на Йоан Александър се характеризира и с културен възход. Като главен център на българската книжовност през XIV в. се откроява Търново. Именно тук Теодосий Търновски и неговите ученици полагат основите на т.нар. Търновска книжовна школа, чиито идеи и книги надскачат както пределите на престолния град, така и тези на Българското царство. Йоан Александър се отличава като изключителен меценат и дарител. По негово време е направен илюстрования превод на Манасиевата хроника. Също така е създадено известното Лондонското Четвероевангелие, което съдържа 366 миниатюри, сред които и портрет на царското семейство. В момента той е част от колекцията на Британската библиотека, а през 2017 г. е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО. В този период са създадени и множество църкви и манастири. Сред тях се откроява скалната църква „Св .Богородица”, край село Иваново, Русенско, която е украсена с множество красиви стенописи. Архитектурата също е в разцвет, а Търново е възхваляван като един „Нов Константинопол“.

От средата на ХIV в. Балканският полуостров представлява тъжна политическа картина. След смъртта на крал Стефан Душан Сърбия се раздробява. България също е разпокъсана на отделни владения. Ресурсите, които поглъщат постоянните войни, увеличават нетърпимо данъчното бреме и стават повод за бунтове. Същевременно чумните епидемии водят до демографски срив. Навсякъде цари сепаратизъм. Всички тези фактори улесняват враговете от Изток и допринасят за успеха на османското нашествие. Именно в този момент на политическо изтощение умира Йоан Александър. В продължение на 40 години той се опитва да поддържа мира и стабилността в българската държава и да я преведе през трудностите. От ереси, през чуми до вражеско настъпление, управлението му става свидетел на множество катаклизми. От всичко това се ражда нещо положително и това е разцвета на българската култура.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/tezhestta-na-koronata-joan-aleksandar-darzhavnik-v-smutni-vremena/

[Hatshepsut]

Бачковската костница – Цар Иван Александър, стенопис от 14 в.

Манастирът е основан през 1083 г. от братята Григорий и Абасий Бакуриани от югозападната привинция на Грузия Тао, където днес съществува гр. Бакуриани, Грузия.
Бачковската Костница е най – старата постройка, датираща от основаването на манастира. В Устава на манастира четем: „... ето защо и аз, Григорий, севаст и велик домесник, желая да съградя някоя църква и да я обиколя със стаи за монасите, т. е. да издигна манастир и при него гробница.“ Така и постъпва основателят на манастира. Съгражда запазената и до днес на 300 м източно от манастира по пътя за манастирското аязмо в местността „Клувията“ К о с т н и ц а. Тя е еднокорабна, едноабсидна, двуетажна постройка.
В долния етаж на Костницата е разположено гробищното помещение. В неговия притвор са запазени стенописи от 11 в.: според надписа, те са дело на грузинския художник Йоан Иверопулец.
В горния етаж на Костницата в миналото се е влизало чрез дървена стълба от запад. Сега входът е от юг и води направо през дървена врата към квадратен притвор със запазени стенописи,отчаст датирани от 14 в.. В засводената ниша на северната стена в цял ръст е изобразен българския цар Иван Александър, един от ктиторите на манастира. Представен е вушително, висок 2, 05 м. В дясната ръка държи кръст, а лявата е опряна на гърдите. Около главата му има нимб. Царската корона поддържат две ангелчета. Тя е украсена със скъпоценни камъни. Цар Иван Александър е облечен тържествено – в малинено – червена мантия (далматика), с множество скъпоценни камъни по нея. Богато украсени са наръкавниците. Широк пояс (лор), украсен с два реда бисери, опасва мантията. Царят е обут в червени обувки, един от знаците на царската власт. Над Иван Александър бди Св. Богородица Небесна Царица, символ на закрила.
От двете страни на царската фигура е имало надпис, възстановен от Йордан Иванов, който гласи: „Иван Александър в Христа благоверен цар и самодържец на българите и на гърците.“ Вероятно изпълнението и оформянето на портрета на Иван Александър е дело на някое придворно ателие от престолния град Търново, където е бил направен първоначалният портрет – модел на Търновския владетел. Не се изключва и възможността придворен художник да е нарисувал този портрет при едно от посещенията на царя в манастира. Портретът в Костницата прилича на портретните миниатюри в Манасиевата хроника от 14 в., преведена по нареждане на цар Иван Александър и богато илюстрирана с 69 миниатюри, пазена във Ватикана. Стенописът – портрет прилича и на портретите в Лондонското Четвероевангелие (Иван Александрово) от 1356 г. с 352 миниатюри, съхранявано днес в Британския музей, Лондон. Андрей Грабар пише, че такъв виждаме Иван Александър в миниатюрите - с величествена осанка, парадна поза и одежди. Този ктиторски портрет е особено скъп за нас и всяка среща с него е духовен празник, който ни изпълва с вълнение и гордост, че го притежаваме. Петър Лукарич, посетил манастира през 16 в., видял оригинала на стенописа. За него той споделя в своята книга, издадена през 1605 г. във Венеция, че това изображение ще да е най–достоверният образ на българския цар дарител.
В съседна ниша на същата стена е добре запазена стенопис с образа на покровителя на цар Иван Александър – Св. Йоан Богослов.
Над вратата, която води към вътрешната част на гробищната църква, е запазено допоясно изображение на Св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка), с младенеца Исус на скута, в хармонични цветове.
Виж: Славчо Кисьов „ Бачковски манастир “, С., 1990

[Hatshepsut]

Как кръстоносният поход на Зеления граф се превърна във военна кампания срещу България

Всредата на XIV век на Запад Кръстоносната идея се разпалва с нова сила. Зад посоките на тези удари срещу ислямския свят обаче рядко се крие идеалистичната идея за възвръщането на властта над Светите земи, а по-скоро сложни геополитически интереси – най-вече на морските републики Венеция и Генуа, чиито галери трябва да прекарат по море кръстоносците, а също така на Папството.

Османското трайно усядане на Балканите след превземането на Цимпе през 1352 година, а две години по-късно и Галиполи, отваря ново поле за западноевропейска намеса – този път насочена към отхвърлянето на врага от Балканите. Голям дял именно тази идея да се появи на дневен ред има и дейността на византийския император Йоан V.

Виждайки невъзможността си със собствени сили да се справи с нашественика, той влиза в открита кореспонденция с папа Урбан V, пред когото обещава отдавна жадуваното от Рим църковно подчинение. Трябва да посочим, че папата гледа доста мнително на това предложение – изглежда добре си е научил урока и усеща престорената искреност, която се съдържа в щедрите обещания на василевса. Все пак преговорите започват, а желаещи за кръстоносен поход срещу османците не липсват.

Крал Лайош I Велики

Пръв и най-сериозен в своите намерения като че ли се показва унгарският крал Лайош I Велики. Както може лесно да се отгатне по неговото прозвище, той е меко казано успешен владетел, под чието управление Унгария е определяна от мнозина за най-силната държава в Централна Европа.

Още през 1363 година Лайош I разкрива пред папа Урбан V за своите намерения да потегли срещу османците. Зимата на 1364-1365 година пък по всичко изглежда отделя за приготовления на войската за целта. През 1365 година също така влиза в преговори с венецианците, които трябва да превозят част от войските му по море. Дотук добре, но през лятото на 1365 година унгарците нахлуват не къде да е, а в Северозападна България. Видинското царство е съкрушено, самият Видин превзет, а царят Иван Срацимир взет в плен и отведен в Унгария. Проведено е и едно от най-масовите насилствени обръщания във вяра в цялата ни история, като според някои историци близо 200 000 българи са покръстени в католицизма.

Да се върнем обаче на темата за кръстоносния поход. На 10 март 1366 година Леонардо Дандоло, син на дожа на Венеция, е натоварен със задачата да постигне договорка с Лайош I за „от две-три до пет галери“ в помощ на унгарците. Когато уговорката изглежда вече факт, изненадващо кралят пожелава венецианските кораби да са окомплектовани с унгарски екипаж, уж за да не се въвлича и морската република в конфликта. Естествено, при тези условия венецианците не биха имали контрол над събитията по море и съответно до уговорка не се стига. При положение, че Унгария се намира във враждебни отношения със Сърбия и България, не се вижда също така как нейната войска ще премине безпрепятствено по суша срещу османците.

Същевременно византийският император Йоан V поема на дълъг път към унгарската столица Буда, за да търси помощ за изпадналата си в беда държава. Предполага се, че тръгва от Константинопол през януари 1366 година, плава на север през Черно море до Дунав и минавайки през Видин, достига до унгарците. На 22 юни същата година папата пише на Лайош I, инструктирайки го да бъде изключително внимателен в преговорите с василевса, който най-вероятно обещава само фалшиво преклонение пред католицизма. В същото писмо директно му заявява, че ако при евентуален поход срещу османците види, че византийците не се подчиняват на католическите духовници „може да ги добавя [към католицизма] с груба сила или по друг начин, какъвто прецени за необходим“.

Зеленият граф

В плановете за кръстоносен поход срещу османците се намесва и Амадей VI Савойски наричан още „Зеления граф“. Той „поема кръста“ в Авиньон малко преди 1 април 1364 година с напълно различни от намеренията на унгарския крал. Един от най-успешните за времето си пълководци, Амадей Савойски добре осъзнава историческото си значение и това, че ако иска да бъде обезсмъртен от поколенията, трябва да направи нещо голямо – а какво по-достойно от кръстоносен поход? Между другото се оказва прав в тези свои мисли, а днес в Торино, Италия може да се види негова бронзова статуя, на която е изобразен убиващ турчин – показателно с какво е запомнен от поколенията, но нека не изпреварваме събитията.

Вдъхновен от връчената му „Златна роза“ – чест, която се оказвала само на най-преданите синове на католическата църква, той се заема съвсем сериозно с приготовленията. Първоначално се предвиждало походът на Амадей Савойски да бъде съобразен и изпълнен в единодействие с този на Лайош I. Добър план, но не съвсем, както времето ще покаже. Зеленият граф, искрен в своите намерения да потегли срещу османците в помощ на Йоан V (който между другото му е братовчед), започва събирането на средства за своята експедиция. Той буквално снове из целите си владения, отбива се до един или друг роднина, банкер или доброжелател, но в крайна сметка успява да се сдобие с нужните средства.

На 19 юни 1366 година Амадей Савойски потегля на своя кръстоносен поход. Любопитно е, че първият му разход във връзка с експедицията е направен във Венеция малко преди да отплава и е в размер на 1/1/2 флорин платени на местен шивач, който трябва да му ушие зелено наметало. Освен любопитен стил на Зеленият граф не изглежда не липсва и военна мощ. Силите му се изчисляват на 20 галери, което по груби сметки прави 4 000 войници, без да се отчита останалия екипаж и този на спомагателните лодки. На 21 август Амадей Савойски преминава Дарданелите, където според Савойската хроника е посрещнат от латинския патриарх Паулус. От него разбира, че унгарците няма да се включат в кръстоносните действия, а също така, че Йоан V е „задържан“ от българите – за това обаче малко по-късно.

Зеленият граф е разочарован, но все пак решава да удари турците. Насочва се към Галиполи, който се явява един от най-важните им градове, а преди всичко съвсем близо до Константинопол. Кръстоносците не успяват с атаката си по море и суша през първия ден, но по всичко личи, че ще надделеят на следващия. Нощта пада и под нейното прикритие османците напускат града. На следващата сутрин в него вече е Амадей Савойски, който първоначално поставя свой гарнизон вътре, но по-късно го предава в ръцете на византийците.

След тази скоропостижна победа, която, иронично или не, се оказва най-голямата християнска над османците през XIV век, кръстоносците пристигат в Константинопол. Василевсът обаче го няма, понеже както по-рано стана въпрос е „пленен“ от българите. Тук стигаме до онзи любопитен малък момент от сложения сюжет, в който Иван Александър, без да го желае се намесва сериозно в бъдещето на целия поход и оказва значителна помощ на османците.

Какво се случва? След не особено успешните преговори с Лайош I, Йоан V тръгва обратно към Константинопол (все пак надежда за унгарска помощ е имало, ако съдим по това, че в Буда в плен е оставен единият императорски син Мануил). По обратния път му се налага да премине през български владения, което не му е позволено. Не е ясна точната причина за това, но е погрешен митът, който внушава, че василевсът е държан в плен. Напротив, макар да му е отказано да премине, той води свободно кореспонденция със своята столица.

Няма как да виним и самият Иван Александър. Със сигурност той е имал сметки за уреждане с Йоан V, който само две години по-рано през 1364 година изненадващо превзема Анхиало, а в близост до Месемврия изгражда кула, с което всичко приключва, но и това никак не е малко. Безсмислието на цялото начинание много точно е уловено от византолога Георги Острогорски, който пише: „Така тази ненавременна война донася на Византия поне едно удовлетворение – станало ясно, че имало още една по-слаба държава от преследваната от нещастия империя.“

Скоро след влизането си в Константинопол, Амадей Савойски е потърсен от императрицата Ана Савойска, която му предлага 12 000 перпери (византийска златна монета), със задачата да помогне на нейния съпруг в затрудненото положение, което изпитва в България – накратко плаща му, за да потегли срещу българите.

Военни действия на Амадей VI в България (1366 – 67)

Зеленият граф се съгласява, а първият град, който напада е Созопол. Изненадани и недостатъчно подготвени, българите са разбити, а крепостта превзета. Същата съдба сполетява Ахтопол и Скафида. Първият град, който оказва значителна съпротива е Месемврия. Той е нападнат по суша и море, а в Савойската хроника четем: „Българите се сражаваха и защитаваха добре, но градът им беше завзет и ограбен и жителите му изклани, защото бяха убили много от нападащите християни и защото имаше много рицари и оръженосци ранени.“

На 25 октовмри е преприета следваща стъпка в кръстоносната акция. Тя е насочена към добре укрепената Варна. Градът обаче се защитава успешно, а изгледите за бърз успех на Зеления граф се изпаряват. Започва обсадата му, а през това време са превзети Емона и Козяк. Скоро разума надделява и се стига до преговори. Българите, които открито заявяват, че не разбират от какво е продиктувана кръстоносната атака, склоняват да изпратят пратеничество до Иван Александър за условията на мирът.

Предвид идващата зима Амадей Савойски иска едно – да бъде изпълненено онова, за което е тръгнал към българското черноморско крайбрежие, а именно Йоан V да бъде пропуснат през българските предели. Българите, които и без друго нямат интерес повече да задържат императора, пожелават обсадата на Варна да бъде вдигната. И двете страни изглежда са на едно мнение, но разрешението на ситуацията се проточва. Едва на 28 януари двамата братовчеди (Йоан V и Амадей Савойски) успяват да се срещнат при Созопол. До 15 февруари те обсъждат важни въпроси свързани с кръстоносното начинание, подчинението на византийците пред католицизма и прогонването на турците.

Кръстоносната кампания срещу България обаче изразходва почти всички налични финанси, с които Амадей Савойски разполага. Става ясно, че е дошъл моментът да се поеме обратно към дома, без реално да е свършено кой знае какво срещу турците. На 14 май Зеления граф все пак успява да им нанесе нов удар в района на Мармара, но с това всичко се изчерпва. На 9 юни 1367 година той отплава от Пера към Венеция.

Походът на Зеления граф срещу България ясно показва колко нехаещи са реално част от западните държави за набиращия сила нашественик. Изглежда всеки използва османците за собствени цели – Йоан V, за да възроди империята си, с чужда войска, Лайош I, за да си осигури владението на Балканите, папа Урбан V, за да подчини Константинополската Църква, а Амадей Савойски, за да се сдобие с безсмъртна слава. И докато боричканията за власт набират най-голяма сила, а Балканите са по-разпокъсани отвсякога, врагът от изток чака на входната врата…

https://bulgarianhistory.org/zeleniat-graf-amadei-savoiski-balkani/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите "Четириевангелие на цар Иван Александър. Критическо издание 2017г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5204

[Hatshepsut]

Българската царица Теодора Търновска беше канонизирана от Румънската православна църква


Св. Теофана Басараб

Българската царица Теодора Търновска беше канонизирана за светица от Румънската православна църква с името Св. Теофана Басараб.

Канонизацията стана в румънската столица Букурещ на сцена до патриаршеската катедрала "Св. св. Константин и Елена", която има и храмов празник днес. Решението за новата светица в календара на Румънската патриаршия беше прието от Светия синод на Румънската православна църква на заседание на 17 февруари 2022 г., съобщи БТА.

Тържествената литургия днес беше отслужена от патриарха на Румънската православна църква Даниил, в съслужение с Русенския митрополит Наум, с Видинския митрополит Даниил и с румънски йерарси. В края на Светата литургия се извърши църковната прослава на новоканонизираната Св. благоверна царица Теофана Басараб. За първи път се изпя тропарът на светицата и беше представена иконата с образа на преподобната.

Патриархът на Румънската православна църква Даниил отправи приветствено слово за "добре дошли" към двамата митрополити от Българската православна църква - Наум и Даниил. Последва и слово-отговор от българските архиереи.

На тържествената литургия присъстваха посланикът на България в Румъния Радко Влайков и генералният директор на Българската телеграфна агенция Кирил Вълчев.

Паметта на Св. Теофана Басараб ще бъде почитана на 28 октомври.

Теофана е монашеското име на българската царица Теодора, първата съпруга на цар Йоан Александър, за която той се жени още докато е деспот в Ловеч през 1323 г. Тя е била дъщеря на влашкия воевода Иванко Първи Басараб, а рожденото й име е било Брайда.

Когато Йоан Александър става български цар през 1331 г., Теодора се премества в столицата Търново и управлява заедно с него близо петнадесет години. Там продължава да насърчава и подкрепя развитието на книжнината - сред забележителните ръкописи от този период е българският превод на византийската Хроника на Константин Манасий, сега съхранявана във Ватиканския музей и много други.

В Похвала на цар Йоан Александър, съдържаща се в Софийския псалтир (Софийски песнивец, 1337 г.), Теодора е определена като "благочестива жена". От брака си с българския цар Теодора има четири деца - Михаил Асен, Йоан Срацимир, Йоан Асен Четвърти и Василиса. Царицата става ктитор на много църкви и манастири, сред които е и Басарбовският скален манастир край Русе.

Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум отправи днес слово след Светата Божествена литургия в деня на Светите равноапостолни Константин и Елена, с църковна прослава на новоканонизираната Света благоверна царица преподобна Теофана (Теодора) Басараб. В словото се казва: "Светлата пасхална радост, която продължава да владее сърцата ни и насочва духовните ни сетива към Царството Божие, днес е още по-пълна и изобилна, защото Светата Христова Църква канонизира и тържествено прославя в лика на Светите Божии угодници още един дивен свидетел и изповедник на името Христово: благоверната царица Теодора Търновска - в монашество преподобна Теофана Басараб".

"Радостни сме и благодарим на Всемилостивия Бог, защото днес, когато прославяме Светите равноапостолни благоверни Константин и Елена, небесни покровители и на тази благолепна Патриаршеска катедрала, в Църквата просиява още една благоверна царица, която е свързана едновременно и с братския православен румънски народ, и с православния български народ", каза в словото Русенският митрополит Наум.

Той отбеляза в него, че за нас, като християни, новопрославената Света Теофана ще има винаги запазеното си място в църковната ни и народностна памет, оставайки нашата "Теодора, благочестивата царица на великия цар Йоан Александър, приела монашеския ангелски образ под името Теофана", на която в старобългарската версия на Синодика на Неделя православна винаги ще се пее "вечна памет". Защото православният български народ не може да забрави добрините й, и всичко онова, което тя с толкова много любов е сторила за него. В паметта ни винаги ще се помнят всеотдайните грижи на Светата благоверна Теодора за книжовното и културното развитие на Търновското царство, нейното активно ктиторство в полза на храмовете и манастирите из диоцеза на Търновската патриаршия, включително и в полза на Басарбовския скален манастир в богохранимата ни Русенска епархия, заедно с всичко онова, с което тя е допринесла за мисията на Светата Църква и още по-силното утвърждаване на християнството в нашата страна".

"Заедно със Светите Параскева Епиватска и Димитър Басарбовски, от днес в лицето на Св. Теофана Басараб нашите братски православни църкви и народи получават още един общ молитвен застъпник - още един духовен мост и обединител в стремежа си към висотите на християнския живот и подвиг, още един свой верен спътник по тесния път на спасението към Царството на вечния живот. Вярваме, че със светостта и благочестието си, с примера за ревност по Бога и отдаденост на делото Неговата света Църква, който ни е оставила Света преподобна Теофана, тя ще вдъхновява и занапред мнозина сред нас към още повече старание в изпълнението на Христовия Завет и ще насърчава единството и взаимната любов между Светите Румънска и Българска православни църкви", подчерта в словото си Русенският митрополит Наум.

Канонизацията на българската царица Теодора за светица от Румънската православна църква е значим момент и много важен знак в отличните отношения не само между двете църкви, но и между двете ни даръжави, каза посланик Радко Влайков на румънския патриарх.

https://offnews.bg/istoria/balgarskata-tcaritca-teodora-tarnovska-beshe-kanonizirana-ot-rumanskat-777312.html

[Panzerfaust]

Странно, доста се интересувам от история, но не знаех, че е от рода на Басарабите.
Това обаче показва и нещо друго - упадъкът на Второто българско царство. Макар и да идва с дворцов преврат, Иван Александър е висш болярин и потенциален претендент. Жени се за знатна жена от все още васалната, но на практика независима влашка аристокрация, вместо да си вземе примерно сръбска или византийска принцеса, които са истински държави тогава. Сигурно този брак е бил важен за българските управляващи, за да си подсигурят съюза и гърба с влашките воеводи, но показва вече ограничения периметър на действие. После, вече като цар се жени за еврейката Сара. Сигурно с този брак е успял да подсигури бюджета чрез парите на еврейските търговци, но по времето на цар Иван Асен ІІ българските владетели се жениха за унгарски принцеси.

[Hatshepsut]

Унгарската окупация на Видин (1365-1369)

През пролетта на 1365 г. войските на унгарския владетел Лайош I (1342–1382) нахлуват в териториите на Видинското царство. Макар това нашествие да е само продължение на експанзионистичната политика на Унгария в зоната на Средния Дунав и Балканите, е намерен удобен предлог действията да бъдат аргументирани на тогавашната дипломатическа сцена. Този предлог е турската помощ, която търновският самодържец Иван Александър (1331-1371) използва при последната си война срещу император Йоан V Палеолог (1341–1391).

Според британският проф. Норман Хаусли самият Лайош смята, че се намира „на предния фронт на християнската Свещена война, като отблъска литовците и техните татарски съюзници, отвоюва Сърбия и част от България за католическата църква, защитава италианските земи на Светия престол от неговите врагове – гибелините, а през последните години на своето управление организира защитата на Балканите срещу османските турци“. В този контекст може да получим психологически профил на унгарския владетел, който да обясни неговите действия в България през 1365 г.

Унгарският крал Лайош I

Видин пада на 2 юни 1365 г., териториите подвластни на града са окупирани от унгарците, а владетелят Иван Срацимир (1356–1396), който е и последният останал жив син на Иван Александър от първия му брак с Теодора Бесараб е отведен като пленник в хърватската крепост Хумник. Тази агресия на унгарците спрямо изконни български земи отравя българо-унгарските отношения за години напред и диктува следващите ходове на цар Иван Александър, който посвещава цялото си внимание на отвоюването на града, което успява да постигне през 1369 г. Междувременно българите в окупираното Видинско царство имат нещастието да бъдат подложени на целенасочена политика за приобщаването им към католицизма.

Докато Иван Александър търси начини чрез които да възстанови българския контрол над Видин и да спаси сина си от унгарски плен, в Буда през зимата на 1366 г., се осъществява дипломатическа среща на високо равнище между крал Лайош I и ромейският император Йоан V. Византийският василевс се надява на силна западна подкрепа в борбата срещу турците и вижда в унгарския владетел този, който може да му я осигури. Цената на западната подкрепа обаче е извънредно висока – признаването на върховенството на римския папа от цариградската патриаршия в рамките на условията, установени по времето на Втория Лионски събор от 1274 г.

Константинополската общественост е дълбоко против подобна унизителна отстъпка, но Йоан V е склонен на преговори, след като на карта е заложено самото оцеляване на империята. Една беседа на Йоан VI Кантакузин (1347–1354), от 1367 г. с папския легат Павел, ни кара да се запитаме дали наистина Византия е готова да плати цената за западната подкрепа срещу османските турци. Според Йоан VI, по време на преговорите от самия император е изискано да приеме католическо кръщение. Подобно възмутително условие, поставено на властващия василевс на Източната Римска империя е нечуван прецедент.

Макар Йоан V да е бил склонен на доста отстъпки за да постигне сключването на уния и единение между църквите на Изтока и Запада, както личи от уверенията на неговото пратеничество до папа Урбан V (1362–1370) в Авиньон, приемането на католическо кръщение се превръща в капката, която прелива чашата на търпението на василевса. Така или иначе византийско-унгарските преговори не довеждат до нищо.

По време на съществуването на Второто българско царство българските взаимоотношения с Рим са изцяло под знака на изгодата. Българските суверени започват да смятат себе си за наследници на Източната Римска империя и да се възприемат като единствени и пълноправни защитници на православната вяра. Именно заради това католическото кръщение на Иван Срацимир и неговата съпруга Анна се възприемат като сериозен удар. Сред българите имало подчертан негативизъм спрямо догматичните и обредните отклонения на „латинския“ Запад.

Съдбата на Иван Срацимир обаче е само първия признак за безпрецедентния опит на унгарския владетел Лайош I да привлече към лоното на Римската църква колкото е възможно по-голяма част от населението на окупираното Видинско царство. Същинското начало на тази политика е поставено през есента на 1365 г., когато папа Урбан V учредява две католически епископски катедри на българска територия. Едната била именована Видинска архиепископия, а другата – Преславска архиепископия. Войските на Търновското царство успяват да осуетят унгарските амбиции за учредяването на епископия в Преслав, но окупираните територии на Видин скоро посрещат привиканите от Босненския викариат на Францисканския орден проповедници. Техният избор не е случаен – от момента на своето основаване през 1340 г., Босненският викариат води неспирна борба за приобщаването към Римската църква, както на представители на местните еретически движения като богомилството, така също и на „православните схизматици“. В контекста на тази си дейност босненските францисканци набират богат опит, който могат да приложат и във Видинско под закрилата на унгарската корона.

Макар групата да се състои само от осем души, резултатите от дейността им са впечатляващи. За техните дела във Видин и неговите територии съдим по писмото на генералния предстоятел на Францисканския орден Марко от Витербо, който съдел за събитията по недостигнали до съвремието писма на Лайош I и на босненския викарий Франциск от Флоренция. Според Марко от Витербо, само за период от 50 дни осемте францискански монаси, изпратени във Видинско покръстили наново повече от 200 000 души.

И за да не възникне съмнение относно този брой, по кралската заповед на Людовик всички покръстени били поименно вписани в официален списък. По сметките на същия Марко от Витербо покръстените 200 000 души не съставлявали дори 1/3 част от цялото население само на Видинското царство и прилежащите му земи. Трудно бихме могли да се доверим на подобни цифри, още повече след преминаването на поне две вълни от чумната епидемия известна като Черната смърт през Балканите в средата на XIV в., но това са данните, които според Марко от Витербо са били предствени в официален унгарски държавен документ.

Иван Срацимир

Според доц. Александър Николов, мира е оставал само на хартия. Имаме впечатления от българската антилатинска книжнина от XIII в., която остро осъжда ромеите за това, че Константинопол пада в латински ръце, както и самите латинци за това, че са осквернили великия град. Едва ли може да се съмняваме, че приемането на религиозната доктрина на католицизма във Видинско не е процес, който би се осъществил по мирен път. Според доц. Николов анализът на папската кореспонденция с унгарския крал през разглеждания период, може да разкрие едно нарастващо ожесточение към „източните схизматици, които дори са разглеждани като част от един конгломерат, съставен главно от еретици и неверници.“

Като едно от доказателствата за неособено мирното приемане на католицизма във Видинско може да се счита една заповед на крал Лайош от 20 юли 1366 г. до благородниците и жителите на банатските комитати Крашов и Кеве. Тя постановява отвеждането на всички православни свещеници и техните семейства, заедно с цялото им движимо имущество на указаното им от комеса Бенедикт Химфи място. Може да се заключи, че и в тези земи на унгарската корона, които граничат с новоучреденото Видинско банство и са обитавани от многобройно православно население от сръбски, влашки и български произход, трябва да се разиграе познатият „доброволен“ процес на масово налагане на католицизма. Чрез тези твърди мерки кралят явно се надява да укрепи унгарската власт в югоизточните предели на своята държава и да унифицира в религиозно отношение твърде пъстрото по етнически произход местно население.

Доказателства за начинанието по повторно покръстване на населението във Видинско получаваме и от Йоан V, който е принуден да прекара във Видин няколко месеца през есента на 1366 г., тъй като Иван Александър отказва да го пропусне през своите домени. Според едно писмо на седмия викарий на Босна Бартоломео де Алверна, Йоан V одобрява начинанието на францисканците, тъй като според него „…добре прави кралят, че кръщава тези славяни, понеже те не следват нито гръцкото, нито римското вероизповедание“.

Подобно на писмото на Марко от Витербо, в което се говори за над 200 000 души, покръстени наново в рамките на само 50 дена, официално писмо на папа Урбан V до Лайош I от юли 1368 г. също описва приобщаването на „много хиляди схизматици и от двата пола към Римската църква“. Доколко тези данни отговарят на истината е невъзможно да се твърди със сигурност. През месец февруари на следващата 1369 г. войските на влашкия войвода Владислав Бесараб слагат край на унгарската окупация на Видин. През есента на същата година градът отново е в български ръце.

Отвоюването на Видин слага край и на францисканската мисия там. Някои от францисканците успяват да се спасят с бягство, но петима са заловени и екзекутирани. Един от тях е убит веднага след падането на града, докато другите били обезглавени по-късно на брега на река Дунав. Известно време след смъртта си, духовниците биват канонизирани от Римската църква и обявени за мъченици на вярата.

Събитията от периода 1365-1369 г., разиграли се в Северозападните български земи раздухват тлеещия негативизъм спрямо Западната църква и унгарците като изразители на нейната политика за приобщение на православното население. То се осъществява без подбиране на средствата, включително натиск върху православното духовенство и грубо незачитане на православните църковни тайнства. Именно от този период датират и най-старите съхранени български и сръбски копия на антилатински по характер сборници, създаването на които е и разбираем отговор на католическия пропаганден натиск. На пръв поглед гибелта на петимата минорити, чиято памет през следващите векове била почитана от ордена им на 12 февруари, сякаш трябва да сложи край на всякакви по-нататъшни опити за проникване на католическото влияние в тези краища. По ирония на съдбата, през XVII в. именно северозападните български предели стават обект на възобновената римска пропаганда, а грижливо поддържаната памет за страданията на францисканските мъченици се превръща в средство за обосноваване на реалните или въображаемите права и претенции на Папството и Хабсбургската империя в централните и източните предели на отдавна завладения от османците Балкански полуостров.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гюзелев, В. Папството и българите през Средновековието; София; 2009 г.

История на България в четиринадесет тома; том III; София; 1982 г.

Каймакамова, М.; Идеята „Търново – нов Цариград: Трети Рим“ през XIII – XIV в.; Bulgaria Mediaevalis, vol.3; 2012 г.; София

ЛИБИ, том V; София; 2001 г.

Николов, А.; Между Рим и Константинопол; София; 2016 г.

https://bulgarianhistory.org/ungarska-okupacia-vidin/

[Hatshepsut]

Паметник на цар Иван Александър ще напомня за славната битка при Русокастро

Тук, на този хълм, в непосредствена близост до крепостта Русокастро край едноименното каменско село, ще се издига паметник на цар Иван Александър. Идеята е на инициативен комитет, в който влизат кметът на Камено Жельо Вардунски и директорът на Регионалния исторически музей д-р Милен Николов. Всяка година на 18 юли тук, на това място, се събират хора, за да отбележат поредната годишнина от славната битката при Русокастро, която решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие. Това е едно от последните велики исторически сражения на Средновековна България. Войските на Втората българска държава, водени от цар Иван Александър, сразяват армията на Византийската империя, предвождана от император Андроник III Палеолог. Признателните българи вече ще имат къде да се поклонят пред паметта на Иван Александър и да положат цвете. Община Камено има и други идеи, с осъществяването на които да превърне мястото около крепостта Русокастро в привлекателна зона за културно исторически туризъм и да привлича все повече туристи от цялата страна и чужбина. Припомняме, че в подножието на крепостта Русокастро вече има изградена зона за отдих. Беседките, детската площадка и местата за почивка дават възможност на посетителите да се насладят гледката към хълма и красивата природа. Изцяло обновен и е пътят, който води до историческата забележителност.

[Hatshepsut]

Триметров паметник на цар Иван Александър се извисява до крепостта Русокастро

На 1 септември от 12:00 часа, ще се състои тържественото откриване на паметника на цар Иван Александър до крепостта Русокастро. Това съобщават от пресцентъра на община Камено.

Триметровият монумент на великия български владетел е дело на скулптурите Атанас Стоянов и Даниел Кънчев и вече е поставен до историческата крепост.

Той е символ на важната роля на цар Иван Александър в българската история и подчертава значението на крепостта Русокастро за голямата победа над византийските войски през 1332 г., предвождани от император Андроник III Палеолог.

Изграждането на паметника е осъществено от инициативен комитет с членове: Жельо Вардунски – кмет на Община Камено, проф. Мария Нейкова – областен управител на област Бургас, Руси Куртлаков и д-р Милен Николов – директор на Регионален исторически музей - Бургас.

"Главната цел на този благороден акт е да отдадем заслужената почит към българския цар, благодарение на който земите по Южното ни Черноморие са били отвоювани и днес са част от територията на България. Мястото на този паметник е точно тук и е жалко, че на царете, с чиито победи трябва да се гордеем се отделя, малко внимание“, каза кметът Вардунски.

Финансирането, осигурено за по-малко от седмица, е благодарение на даренията на Янчо Проданов – земеделски производител от село Полски извор, община Камено и Руси Куртлаков. На церемонията ще присъстват представители на местната и регионалната власт, историци и общественици.

Монументът е от врачански камък, варовик и е с тегло 3,5 тона. Изработен е от скулпторите Даниел Кънчев и Атанас Стоянов. Монтиран е с помощта на бургаската пожарна.

Община Камено благодари на всички, които подкрепиха родолюбивата кауза.

https://darik.bg/trimetrov-pametnik-na-car-ivan-aleksandar-se-izvisava-do-krepostta-rusokastro-

[Hatshepsut]

Цар Иван Александър смазва армията на Византийската империя при Русокастро


Средновековна битка и обсада на крепост. Миниатюра в Манасиевата хроника от библиотеката на цар Иван Александър, след 1344/1345 г.

Първата работа на Иван Александър Асен, след като стъпил на престола в Търновград през 1331 г., била да потуши възникналия след възцаряването конфликт с чичо му Белаур, което той извършва успешно в рамките на няколко месеца. Следващата му задача е да се разправи с вероломните ромеи, възползвали се от временната слабост на царството и отнели много територии на юг от Стара планина. И това се случва през лятото на 1332 г., а събитията от това съдбоносно време са описани от византийските хронисти Йоан Кантакузин и Никифор Григора.

Двамата летописци нямат сериозни различия за началото на бойните действия. Като велик доместик на империята, Йоан Кантакузин самият е участник в събитията и свидетелства, че Иван Александър „... се отправил на поход срещу предалите се преди това доброволно на императора градове. И освен Месемврия (Несебър) едни от тях подчинил с оръжие, а други - доброволно”. Никифор Григора пък пише, че „... щом утвърдил властта си, той събрал българската войска, присъединил към нея многобройна наемническа скитска (татарска - б. а.) армия, нападнал съседната ромейска област..... превзел и много от крепостите около Хемус (Стара планина) с тяхно съдействие и ги възвърнал отново към българските обичаи...”

Българският цар се установява на лагер в околностите на Айтос, а на трийсетина километра край голямата крепост Русокастро в днешната бургаска община Камено се разполагат войските на император Андроник III Палеолог. Няколко дни продължава играта на нерви, при която двете страни преговарят и нито една от тях не желае да приеме боя. Постепенно Иван Александър втвърдява тона и заплашва да отстоява правата си „... с оръжия и по-твърда ръка.” Накрая все пак се стига до споразумение за размяната на няколко града в Южна България. То е сключено на 17 юли, но по всичко изглежда, че това е било тактическа маневра от страна на българския цар.

Всъщност той отдавна е очаквал съюзниците си татари, които пристигат през следващата нощ. На разсъмване на 18 юли армията на цар Иван Александър излиза от теснините на бойното поле пред Русокастро. Никифор Григора съобщава за състава на войската му - 8000 българи и 2000 скити. Така ромеите също трябва да се строят на бойното поле в приблизително същата численост. Според Йоан Кантакузин, това са 16 подредени в двоен сърповиден строй отряди, като дясното крило се командва от протостратора Синадин, лявото - от великия папий Цамплакон, а в средата е самият василевс Андроник III Палеолог. Преди битката той произнася блестяща ораторска реч, пълна с примери от античната история. Но в края на краищата идва ред на оръжията.

Никифор Григора описва българския боен строй като дълга редица, в средата на която са водените от цар Иван Александър изцяло облечени в желязо воини. Отзад е подготвеният за битка ариегард, а по фланговете са разположени татарските конници. Те нанасят мълниеносен удар и крилата на византийската армия бързо се разпадат. Започва жестока схватка и, въпреки проявеното мъжество, ромеите в центъра също са принудени да отстъпват. В този момент Андроник III Палеолог, великият доместик Йоан Кантакузин и неговият шурей Мануил Асен, командващ императорската гвардия от 50 най-знатни аристократи, правят отчаян опит за контраатака. След първоначален успех те са разбити, не успяват да запазят строя и се пръскат.

И тук, иначе верния на василевса Йоан Кантакузин, за пръв път си позволява да го критикува. Събирайки неколцина воини, той се обръща към него: “Време е за мъжество и смелост, императоре! Сега си послужи с десницата и извърши дела, достойни за теб!” А Андроник III Палеолог отговаря, “че не ще има полза от храбростта и смелостта му, когато всички други се обърнат в бягство.” По думите на Никифор Григора великият доместик Йоан Кантакузин обаче смело продължава да се сражава под ударите на множество вражески мечове, стрели и копия, унищожавайки сам мнозина от неприятелите. Без да загуби нито щита, нито меча си, той излиза от битката невредим, сякаш бил залепен и непоклатим на седлото.

Въпреки проявената смелост в края на краищата ромеите рухват и побягват към портата на крепостта. Никифор Григора описва паническото им отстъпление и техния ужас, когато намират заключена вратата на крепостта. Гражданите не ги пускат, защото „... видели тяхното поражение и в същото време се страхували от Александър.” Така ромейските войници са принудени да атакуват собствената си крепост и същевременно да се бранят от преследващите ги българи. Те влизат вътре едва след като разбиват портата на твърдината.

Византийците успяват криво-ляво да поправят и залостят портата. После обаче българите обсаждат крепостта, а тя въобще не е подготвена за блокадата. Вътре „... нямало фураж за впрегатния добитък, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Не можели да отворят и портата, понеже наоколо били разположени многобройни врагове, а ромейските граници били далече.”

Ситуацията се изясни в голяма степен, след като в последните години воденият от д-р Милен Николов археологически екип разкриват усилено средновековния Русокастро. Останките є се намират в скалистата местност “Рускин камък” край едноименното днешно село в община Камено, Бургаска област. Твърдината е изградена още през V в., но става особено важна през ХIV в., когато от стратегическата височина се контролирала границата между България и Византия.

Вече е проучена портата, за която става дума в съчинението на Никифор Григора. Тя е сложно фортификационно съоръжение, представляващо на практика самостоятелно укрепление (барбакан). Входът е широк 2.2 м и, а в дълбочина се е развивал на близо 4 м. От двете страни е пазен от неголеми правоъгълни бастиони и във височина може би се е издигала надвратна кула. Портата е била двойна, като между двете врати е падала здрава желязна решетка (катаракта). Особено масивна е била външната двукрила врата, залоствана с дебели греди, прибирани встрани в дълбоки канали. Днес може да си представим колко трудности са срещнали ромеите при опитите да я разбият.

Археолозите правят и друго важно откритие - таен укрепен проход за водоснабдяване на крепостта от Русокастренска река. Той е с дължина около 65 м. и е скрит в естествено ждрело между скалните масиви. Представлява висока 2.5 м и дебела 4 м стена със скрита във вътрешността ходова пътека. Проходът стига до реката, където е изградена правоъгълна кула с цистерна в нея и целогодишен постоянен дебит. Сведението на Никифор Григора ясно показва, че българите са успели да прекъснат водоснабдяването в Русокастро, което е довело до смъртта на мнозина от ранените и изтощение на оцелелите ромеи.
Привечер на 18 юли 1332 г. гордият император Андроник III Палеолог най-сетне е принуден да моли за мир. Ромеите нямат никаква възможност да задържат завладените земи и градове между поречието на Тунджа и Черно море и ги връщат безропотно. А, по думите на Никифор Григора, Иван Александър нравоучително се обърнал към унизения василевс: “Годината, казвал той, има четири годишни времена и за малко време могат да станат големи промени.”

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

1 декември: Сватбата, която променя историята на Второто българско царство

На 1 декември 1347 г. българският цар Иван Александър сключва един от най-коментираните бракове в средновековната ни история – този с красивата и образована еврейка Сара, която след приемането на християнството получава името Теодора. Съюзът им не само разтърсва царския двор, но и оставя дълбок отпечатък върху политическия и културния живот на Втората българска държава.

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Басараб, дъщеря на войводата на Влашко – Иванко I Басараб, и се жени за една търновска еврейка, покръстена като Теодора ІI. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т.е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него трети син Иван-Срацимир.

Mакар първата жена на царя да е почетена и изпратена в манастир, решението предизвиква недоволство сред болярите и духовенството – разводите сред владетелите са рядкост, а произходът на Сара допълнително усилва напрежението.

Коя е Сара-Теодора?

Сара произхожда от заможно еврейско семейство в Търновград. Изворите я описват като жена с изключителна красота, обаяние и интелект – качества, които веднага впечатляват владетеля. След сватбата тя приема православната вяра и новото си име, превръщайки се в една от най-влиятелните царици на средновековна България.

Интересен е въпросът с името на покръстената еврейка, която става българска царица. Дълго време в научната литература безкритично се приема, че преди покръстването си тя е носела името Сара. Всъщност няма нито един исторически извор, който да споменава какво е било нейното име преди да бъде покръстена в православната вяра. Предположението, че тя е носила името Сара се основава единствено на народни предания.

Брак, който разтърсва двора

Съюзът между Иван Александър и Сара става повод за интриги и слухове във византийските и българските хроники. Произходът ѝ и бързото издигане до най-високия ранг в двора провокират критики, но въпреки това царица Теодора успява да си изгради стабилна позиция и сериозно влияние.

Тя става майка на няколко деца, сред които и бъдещия цар Иван Шишман, който наследява престола през 1371 г. Това допринася за разделението в династията между потомците на първата и втората царица – разрив, който по-късно ще отслаби държавата в критични за нея години.

Ролята на царица Теодора

Въпреки политическите спорове около произхода ѝ, Теодора е запомнена като активна покровителка на книжнината, манастирите и духовния живот. Смята се, че подкрепя създаването на редица ръкописи, включително и произведения, свързани с Търновската книжовна школа, която преживява разцвет по време на управлението на Иван Александър.

Приемането на православието от страна на Сара-Теодора е подчертана от хронистите като пример за искрено обръщане във вярата – образ, който остава в паметта на следващите поколения.

Политически и исторически последици

Бракът оставя дълбоки следи върху развитието на България:

Династически разлом:
Синовете на царя от двата брака съжителстват трудно в политическата система. След смъртта на Иван Александър България фактически се разделя между Иван Шишман (Търновско царство) и Иван Срацимир (Видинско царство).

Влияние върху обществото:
Съюзът подсилва позициите на еврейската общност в Търново, която през XIV в. играе важна роля в търговията, занаята и финансовия живот на столицата.

Културен разцвет:
Управлението на Иван Александър, заедно с подкрепата на Теодора, води до създаването на едни от най-значимите средновековни ръкописи, сред които Лондонското и Ватиканското Четвероевангелие.

https://www.vesti.bg/lyubopitno/1-dekemvri-svatbata-koiato-promenia-istoriiata-na-vtoroto-bylgarsko-carstvo-6245397

[Hatshepsut]

Семейни драми и „черната смърт“ разклащат Българското царство


Цар Иван Александър с тримата си сина от първия брак - Михаил Асен, Иван Асен IV и Иван Срацимир, миниатюра в Манасиевата хроника

Скандали през XIV на фона на задаващото се турско нашествие

Иван Срацимир е напълно отстранен от властта в Търновград

Още като деспот на Ловеч преди да стъпи на царския престол в 1331 г. Иван Александър Асен бил щастливо женен да дъщерята на влашкия воевода Иванко I Басараб, Теодора. От нея той има трима сина - Михаил Асен, Иван Асен IV и Иван Срацимир. По различно време те получават царска титла, а първият е обявен за престолонаследник и винаги е изобразяван с баща си в сребърните монетосечения. През 30-те години на ХIV в. семейството изглеждало като идилия, най-ярко отразена в Песнивеца от 1337/1338 г. Там писарят радостно заявява: “Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвайте се със сладките ваши чеда - цар Михаил Асеня, и Срацимира, и Асеня!”

Десетина години по-късно ситуацията в семейството е коренно променена. От Ватиканския препис на Манасиевата хроника (1344/1345 г.) се разбира, че тогава е починал един от синовете на царя - Иван Асен IV. В една миниатюра там е изобразено погребението му, на които присъстват неговите баща, майка и братя. От историка Никифор Григора е известно, че през 1355 г. в Константинопол се прибира като вдовица Мария, съпруга на Михаил Асен и дъщеря на император Андроник III Палеолог. Това ще рече, че и престолонаследникът на царството е починал в края на 40-те или началото на 50-те години на века без да остави наследници.

Междувременно в Търновград става нещо необяснимо. Дипломатичният и разумен Иван Александър прави пълен обрат на своя живот, като в края на 1348 или началото на 1349 г. изпраща в манастир първата си съпруга. Тогава сключва брак с друга жена, и то еврейка, която приела християнството и името Теодора. Както свидетелства Никифор Григора, това било голяма любов, която напълно го е заслепила: “Александър изгонил жива първата си съпруга и си взел за жена друга от средите на евреите, като наскоро преди това сам я покръстил, понеже бил пленен от нейната красота, както казват.”
Единственото живо мъжко чедо от първия брак останал Иван Срацимир, който в написано през 1352 г. Четвероевангелие на видинския митрополит Данаил още е отбелязан до баща си: „... благочестивия и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир”. С титлата “млад цар” през втората половина на ХIV в. се величаел българския престолонаследник. Но по това време цар Иван Александър вече имал и двама родени от втория брак синове - Иван Шишман и Иван Асен V.

Именно в тези години на Иван Срацимир е нанесена смъртна обида. Най-безцеремонно бащата му отнема престолонаследието и го прехвърля на родения през 1349-1350 г. свой първи син от втория брак - Иван Шишман. За да оправдае това, Иван Александър му дава титлата “багренороден” (Германов сборник от 1358/1359 г.) Така той потвърждава неговото право върху трона, защото е роден от царски особи, докато Иван Срацимир се появява на света, докато Иван Александър е още деспот на Ловеч.

Много важен извор за отношенията в царското семейство е прочутият групов портрет на царското семейство в Лондонското евангелие (1355/1356 г.) От ляво надясно следват образите на царевия зет деспот Константин, съпругата му Кера-Тамара, двете сестри - Кераца и Десислава, а после са четирите главни фигури - цар Иван Александър, царица Теодора II и двамата им сина - Иван Шишман и Иван Асен V. Царят и Иван Шишман са облечени по един и същ начин, като одеждите им рязко се отличават от дрехите на Иван Асен V или деспот Константин. Същото се отнася до императорските корони на главите и владетелските скиптри, които двамата държат. Единствено те са стъпили с червени ботуши върху пурпурни възглавнички с извезани златни двуглави орли. През ХIV в. двуглавият орел е символ на царската власт във Византия, Сърбия и България. На най-високите благородници с титли кесар, деспот и севастократор е разрешено да го носят върху дрехите си, какъвто в Лондонското евангелие е случаят с деспот Константин. Само царете и техните престолонаследници обаче имали право да бъдат обути в ботуши с извезани двуглави орли и стъпват върху пурпурни възглавнички с такива изображения.
В Лондонското евангелие край Иван Шишман е изписан текст: “Иван Шишман цар, син на великия цар Иван Александър”. Процесът на узаконяването на неговото право върху престола е завършен в една приписка в Сборника на Пръвослав, датиран най-общо в 1350-1360 г. Там е отбелязано, че книгата е завършена „... при превисокия и самодържец на всички българи и гърци Иван Александър, и при неговата царица, новопосветената и благоверна Теодора, и при сина му младия цар Шишман.”

Така Иван Срацимир е напълно отстранен от властта в Търновград. Той продължава да е господар във Видин, но статутът му вече е съвсем друг. В приписката към т. нар. Бдински сборник от 1359/1360 г. е отбелязано, че ръкописът е правен „... в дните на благоверния, самодържавен и превисок цар на българите и гърците Иван Срацимир.” Обидата била огромна, разривът е окончателен, името на Иван Александър изчезва, а Иван Срацимир се обявява за самодържец, независим от Търновград.

Като че ли семейните драми не били достатъчни, та Провидението изпратило нови беди. През ноември 1347 г. четири генуезки галери акостират в пристанището на сицилианския град Месина. Жителите му вече знаели, че той идва от колонията Кафа на Кримския полуостров и много хора от екипажите са заразени със страшна болест. Чумата от осем века била забравена в Европа, но през 30-те години на ХIV в. тя отново избухва в Китай и покосява голяма част от населението. А по Пътя на коприната заразата достига предните италиански фактории в Северното Черноморие. Макар да поставят корабите под карантина, през следващите дни цяла Месина пламнала от болестта. Преносители на заразата не били заразените моряци, а корабните плъхове и бълхите. Така започва най-голямата чумна епидемия в историята на Стария континент, известна в историята като “Черната смърт”. Тя върлувала половин столетие, нахлувайки на няколко вълни през 6 до 15 години. В края на ХIV в. населението на Европа намаляло наполовина от числеността си преди епидемията.
Поради тесните търговски връзки с Италия, една от първите държави, където болестта се разпространила, е Византия. Йоан Кантакузин свидетелства, че тя навлиза в Тракия и Македония през пристанищата, а най-много е засегнат Константинопол. През есента на същата година епидемията навлиза на днешната територия на България. Последвали няколко вълни, като третата избухнала през 1369 г. и върлувала цели осем години. В некрополите има данни за починали от чума, каквито са примерите от Перперикон и Дръстър (Силистра). В масов гроб в подземието на една църква на хълма Трапезица в столицата Търновград пък безразборно са нахвърляни скелетите на над 50 души. Учените са на мнение, че това се е правело само при погребение на загинали от масови епидемии и зарази, които застрашавали живота на големи групи от хора.

Скандалите в царското семейство и епидемията от чума станали на фона на задаващото се турско нашествие. Първи били ордите на Умур бег, които по време на Гражданската война често били викани на помощ, главно от Йоан Кантакузин. Те плячкосвали и отвличали пленници, главно от земите на днешна Южна България. В съзнанието на средновековните хора всички тези беди се свързвали в една, а “Черната смърт” и варварското нашествие възприемали като Божие наказание за греховете им.

https://trud.bg/