Дойранъ отвѫдъ забравата

[Hatshepsut]

Дойран отвъд забравата

Ако трябва да се даде определение за Дойран, най-точно би било – град на кръстопът. Кръстопът на древни пътища и настоящи граници.

Кръстопът на антични цивилизации и възрожденски възторг, кръстопът на историята и настоящето, кръстопът на религии и идеологии.

Преди век в Дойран, един от най-големите градове на южните Балкани, живеят близо 14 000 поданици на падишаха. Половината от тях са турци, другата половина – българи християни.

Застанал на важни исторически пътища още от времето, античният Тауриан преминава през древна Македония на Филип и Александър, през величието на Римската империя вече като Полин, за да се пренесе през вековете на Средновековието и достигне сериозен разцвет през Възраждането, вече като Дойран.
Космополитен по своя характер, градът става силен търговски и културен център.

Една от първите печатни книги е написана от полинеца Христофор Жефарович, изобразил първообраза на съвременния български герб. Под силно гръцко влияние българите в Полин получават добро за времето си образование и развиват умения в търговията и занаятите.

Герб на България от „Стематография“
https://bg.wikipedia.org/wiki/Христофор_Жефарович

Гъркомани в началото, образовани и замогнали се обаче, те осъзнават своя национален идентитет и активно се включват в борбите за църковна и национална независимост. През 1848 г. българският дух побеждава в духовната крепост на Дойран – православната катедрала „Свети Илия”, която вече принадлежи на българската църковна община.

Блестящото бъдеще на този модерен и богат град е прекършено от алчността на бедни духом, но богати на агресия и злоба съседи – гърци и сърби. Фаталните и финални дни на Дойран започват в знойното лято на 1913 г. – 20 юни.

Четири тежко въоръжени гръцки дивизии напредват от току-що превзетия Кукуш с мечти да влезнат в София. Срещу тях са изправени двата полка на 3 бригада от 3 пехотна Балканска дивизия, водена от блестящия и перфектно подготвен бригаден командир полковник Коста Каварналиев.

Полковник Константин Каварналиев

Завършилият български и западни военни академии пълководец, герой от Балканската война, знае, че най-прекият път към столицата на родината минава през центъра на град Дойран, за да бъде заобиколена Беласица и през Струмица – направо в гръб на сражаващите се български дивизии при Криволак, Калиманци, Берово, Пехчево, Царево село, Брегалница. Каварналиев е решен да не допусне провала при Кукуш и ще брани Дойран до смърт.

Смъртта го настига от вражески снаряд на 23 юни 1913 г. заедно с повече от половината момчета от двата полка на балканци. Бригадата на Каварналиев обаче успява да удържи вероломния враг, докато другите части организирано се изтеглят и заемат своите нови позиции, без да бъдат разгромени и без да допуснат пъкленият гръцки план да се осъществи.

Жертва на кръвожадния завоевател обаче става Дойран, който е превзет и опустошен. Отмъщението на гърците е брутално. Почти цялото българско население на Дойран, което не е успяло да избяга, е изклано, а труповете се търкалят зловонно по улиците и сред руините на разграбените български къщи месеци наред.
Едва 4 000 оцелели дойрански жители заварва освободителната българска войска през късната есен на 1915 г., когато над старата часовникова кула отново се развява родният трибагреник.

Поучили се от опита на своите предци, бойците и командирите от 2 пехотна Тракийска дивизия и 9 пехотна Плевенска дивизия изграждат прочутото дойранско отбранително съоръжение, което остава ненадминато по своето инженерно съвършенство за времето на Първата световна война.

Този път срещу българите се изправя далеч по могъщ и подготвен противник – войските на световните империи Франция и Великобритания. Надменно пренебрежителни, френските пейзани и псевдоаристократи и английските докери, облечени в униформи, смятат, че лесно ще се справят с балканските „диваци”.

Тази надменност и височайша предопределеност коства живота на над 30 000 французи, англичани и гърци в следващите 3 години. Белокаменните кръстове на 3 000 български герои от Пловдив, Пазарджик, Плевен, Свищов, Ловеч, Троян, Пещера преграждат като стена стремежите на близки и далечни завоеватели.

Някак си символично над всички тях се извисява на малко хълмче гранитният паметник на полковник Каварналиев, построен от 9-а дивизия за спомен и прослава, но и за пример на подражание.   

Непобедимите дойрански защитници

Един от многото герои на Дойранската епопея
е Михо Панов Миховски, от село Блъсничево, днес Румянцево, загинал през 1917 г. за обединението и величието на България. Думи, нищо не значещи днес, но животоопределящи тогава. С овехтяла снимка на белокаменен кръст и чертана на ръка карта, неговата правнучка Весела Манолова от София е твърдо решена да открие гроба на семейния и национален герой. Със смесени мисли и чувства, някак си символично, на 6 септември Весела пристига със своите близки край Дойранско езеро.

Историческият град Дойран не съществува повече от 95 години. На негово място, на границата на три държави, днес са разположени 3 селища – Стар Дойран (около 300 постоянни жители), Нов Дойран (около 1500 жители) в границите на БЮРМакедония и Неа Дойрани – незначително населено място в Гърция. Над тях доминира непристъпната Беласица, огледала се в спокойното кръгло огледало на Дойранското езеро.

На пръв поглед нищо не подсказва, че тук, сред това приглушено спокойствие, преди век са се разиграли драматични и кървави събития, белязани от омраза и мъст, но и от слава и героизъм. Тотален сблъсък между политическата враждебност и съседска алчност и стремежа към свобода и независимост.

През зимата, в края на 1916 г. 9 пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, започва поетапно да сменя 2 Тракийска дивизия. В мразовитите дни, за пръв път в живота си Михо Панов Миховски  вижда спокойните води на Дойранското езеро и прочутия героичен Дойран. Михо е един от 35-те хиляди българи от 7-те полка на 9 дивизия, които ще запишат имената си със златни букви в българската и световна бойна история пред следващите 2 години.

Мисията на командирите, войниците и офицерите от 9 дивизия е да удържат всички атаки на вероломния враг от мъгливия Албион, който подобно на онези гърци от 1913 г. мечтае да марширува по жълтите павета на София. Михо Миховски също има своята задача като телеграфист в щаба на дивизията.

Атаките на многохилядните и отлично въоръжени войници на Антантата са особено стремителни през пролетта на 1917 г. В едно затишие, докато събира писмата на другарите си преди да замине в отпуска, Михо пада убит от английски снаряд. Другарите му го пренасят до последния му дом край Трите чешми, във военното гробище на 17 пехотен Доростолски полк, на няколко километра от село Чернище.

В Лондон вечно ще се помни датата 18 септември 1918 г., когато непобедените до тогава елитни лондонски и уелски дивизии – общо 4 на брой, заедно с 2 гръцки и френска тежка артилерия претърпяват едно от най-големите поражения на Британската корона през Първата световна война.

По ирония, в края на септември се прибира реколтата... българските оръдия и картечници косят като на жътва гъстите колони. От една английска бригада – 2 полка, в базата се връщат едва 19 тежко ранени. Погромът е катастрофален. Само пред окопите на един от българските полкове са преброени над 3000 трупа, а общо 11 680 англичани  оставят костите си по дойранските камъняци.

От другата страна на езерото двете гръцки дивизии – Критската и Серската, нападат срещу Беласица, където ги чакат картечниците и оръдията на 11 пехотна Македонска дивизия. Малцина се връщат живи, за да погребат месеци след това овъглените останки на хиляди убити гърци.

След този срамен погром остатъците от разбитата колониална армия и техните съюзници бързат да събират багажа, а параходите в солунското пристанище вече загряват котлите, докато загубилите едва 500 другари български юнаци и техният славен командир генерал-майор Владимир Вазов очакват заповед за настъпление и освобождаване на Солун.

Вместо това, на 20 септември вечерта се получава заповед за... отстъпление. След първоначалния шок следва отрезвяването – като черен грозен гарван долита вестта за пробива при Добро поле. Краят на войната и мечтите е близо. Пътят към родните места е тежък, но не от физически несгоди, а от тежкото чувство за загубените мечти на победените победители.

Малка група рибари още през далечната 1924 г. плахо се връщат по родните си места и основават край брега на езерото бедното рибарско село, наречено Нов Дойран, на няколко километра от стария съсипан град – призрак. От стария Дойран са оцелели едва няколко сгради, и то в руини – черквата „Свети Илия”, преполовената Часовникова кула и турската баня – Хамам, както и старото училище.

Останките от часовниковата кула са едни от малкото оцелели от стария Дойран


Историческата църква "Свети Илия"

Стари Дойран пък се превръща в оживен курорт за бедни югославски работници. Сръбски колонисти от вътрешността са заселени край близката граница. На югоизток от селото се намират следите от две български военни гробища от Първата световна война. В едното от тях е погребан Михо Панов Миховски от с. Румянцево.

Днес те представляват непроходима джунгла от тръни и храсталаци. Долна мародерска ръка е изпотрошила кръстовете и осквернила гробовете. „Диви копачи” (иманяри) наричат местните тези диваци с кирки, дръзнали да нарушат вечното спокойствие на героите.

Усърдието, с което е трошено и ровено, показва една пределна мотивация не само за пари, но и за погром над спомена за някогашното величие на Българската армия, разгромила армиите на световните империи и съседните завоеватели в защита на българския народ и българската земя.

Весела така и не намира гроба на своя прадядо Михо, но се докосва до местата, където той и неговите другари прославиха родината завинаги. Един ден гробовете ще бъдат почистени, гъсталаците изсечени и героите почетени. Ще бъде намерен и гробът на Михо Панов Миховски. Един ден, когато България е отново в състояние да пази и тачи спомена за своето величие и да се изправи срещу големите в отстояване на своите интереси.

http://www.desant.net/show-news/23493/

[Hatshepsut]

Дойран привлича българите с красивото си езеро и славна история


Дойранското езеро се превръща в любима дестинация за българските туристи

Дойранското езеро се намира на около 50 км. от българската граница - от граничния пункт Златарево, край Петрич. Красивото езеро се посещава от все повече българи, но не достатъчно, смятат местните хора, предаде специалният пратеник на БГНЕС. Дойранското езеро привлича туристите по няколко причини - лековитата си кал и цъфтежа на богатите на йод водорасли алги, които превръщат водата в лечебна за редица заболявания, уникалният вкус на дойранския крап /шаран/ и биологично чистите маслини, които дори хората от съседна Гърция идват да пазаруват. Край езерото има няколко населени места - Нов Дойран, Стар Дойран... местните с особена гордост разказват за произхода на наименованието - преди векове тук е живяла красивата мома Дойрана, която всяка вечер пълнила гюмовете с вода на огромните извори, но една вечер бързайки да се прибере преди смрачаване е забравила да затвори чешмата и така на сутринта се образувал огромен гьол. Така местните дали името на градчето си Дойран.

През 14 век, когато османските турци завладяват града, легендата разказва, че те минали по Дойранското езеро, когато то било замръзнало без да знаят въобще, откъде минават. Когато предводителят им научил това, се уплашил и благодарил на Бог, че го запазил жив – него и войните му. Тук е роден и един хората, които е повлиял най-много на Паисий Хилендарски - зографът, гравьор, писател и поет Христофор Жефарович, чиято „Стематография“ съдържаща хералдически изображения и състояща се от 54 непагинирани листа с гравюри и текстове, поясняващи изображенията има огромно значение за славяните и по-специално за българите. Жефарович умира в московски манастир през 1753 г.

Христофор Жефарович, авторът на "Стематография"

По време на Междусъюзническата война през 1913 г. гръцката армия превзема града и извършва геноцид над местното население. Кореспондентът на френския вестник „La Paix“ тогава описва случилото се по следния начин: „В Дойран не може да останеш повече от половин час. Миризмата от избитите те унищожава!“. На един от хълмовете в Стар Дойран се намира храма "Свети Илия", който е построен от известни българи в средата на 19-ти век. Както храмът, така и целият град през Първата световна война /1914-1918/ е напълно разрушен. Цялото население бяга в свободна България и в столицата ни създават кварталите "Света Троица" и "Илинден".

Край паметника на Дойрана, зад кметството 60-годишният Ангел продава маслини. Той не пропуска да обясни технологията за подготовка на маслините. Ферментацията продължава минимум 8 месеца. Всичко останало е измама и химия. Тук идват и гърци да пазаруват маслини, които си признават, че при тях всичко е химия. Крап, лечебна кал, маслини, огромна крайбрежна пътека за разходки, нарове, история и голямо сърце - така изглежда днес градът на Дойрана.

http://www.bgnes.com/laifstail/pyteshestviia/4372043/

[Hatshepsut]

Дойран 1918г. Нанасяме най-страшното поражение на английската армия в цялата ѝ история

През есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в „чувал“ и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция – всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата ѝ история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили – 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
«Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!»
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран – най-голямата в цялата ни 14-вековна история – се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии – напълно унищожени от една.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=76107

[Hatshepsut]

Дойран - забравената памет

Някои сравняват Дойран с Шипка. Да, може да се намери много общо между двете твърдини.

Шипка спаси една освободителна война, която създаде България, Дойран спаси България от унижение. Шипка прослави българския дух и воля за свобода, Дойран прослави България на духа и волята за свобода. Но днес нищо в Дойран не напомня за българската победа над две велики световни империи.

В миналото Дойран е бил любим курорт за сърбоюгославски летовници от бедни работнически семейства. Соцарт хотелът „Галеб”, десетки одморалища и еднотипни почивни станции на разни бивши югославски заводи напомнят за шумното, но не толкова славно социалистическо благополучие на това малко селище в дъното на бивша Югославия, далеч от луксозните курорти на Адриатика и Белград. Иначе приятно място с хубава храна и прясна риба, днес Дойран си остава провинциално селище без нищо особено и забележително.

На пръв поглед нищо не си струва, за да пропътуваш стотиците километри от най-близката балканска столица или да се лишиш от златните халкидически плажове. Дори местният музей възпява подвига на чапли, корморани и шарани и техните умели ловци с харпуни и някакви екзотични прътове, с които са оставили своя исторически принос към световния риболов. Нищо за Дойранската епопея, нищо за Владимир Вазов, Джордж Милн, Сарай, Каварналиев, нищо за слава и величие, битки и победи, съдби и преломи, толкова много и толкова забравени по тези места.

В последните години обаче, за всеобщо местно учудване, в историческия Дойран започнаха последователно да пристигат британци, гърци, българи, дори и немци. Вместо да посетят музея на рибите и езерните птици и да се потопят в мътните води на Гьольот (така местните наричат Дойранското езеро), да хапнат и да пийнат в някоя кафана, тия заблудени люде се катерят по баирите над Дойран, където видимо има само змии и пърнаре (храсталаци). „Злато бъркат (търсят)”, убедени са местните.

Друг смисъл в тези чуждестранни набези по шубраците те не виждат. Големите очи на невежеството съзират във всеки български и английски исторически турист „златотърсач”, в чиито ръце им се привиждат „антички мапи (карти)” на митични (несъществуващи) съкровища и тайно заровени военни сандъци със злато или войнишки гробове с погребани в тях златни наполеони. Местните не могат да повярват каква е истинската причина за появата на тези екзотични „туристи”. Невидимата за тях бойна слава не се яде и не се пие, следователно не съществува.

Първи през 2000 г. в Македония пристига един отряд от Албиона с последователи на лондонските и уелски полкове, „въоръжен” със стари военни карти от началото на века, с легенди за велики битки и смесени чувства, породени от огромното поражение през есента на 1918 г. от българите. Отправната им точка е Стената на славата в Дома на ветераните в кв. Челси в Лондон, където има почетна табела за Дойранската битка през Първата световна война.

Многократно групи от Острова са посещавали грамадния мемориал на загиналите британци, който се намира на хълм, близо до гръцко-македонската граница на гръцка територия. Никога обаче не са прекрачвали на македонска територия, където са били позициите на дойранските защитници – българите. Цели 80 години.

Първите „изследователи” от Албиона остават шокирани от това, което виждат сред храсталаците над Стария Дойран – напълно запазени бункери, окопи, галерии. За първи път посетих Дойран през късната есен на 2002 г. Година преди мен по тези места беше минал проф. Божидар Димитров с екип на ТВ СКАТ. Докоснал се до невидимата слава, професорът беше заснел 2 български военни гробища, останките на старата църква…

За пръв път от 60 години български крак стъпваше по историческите места на бойната ни слава. Когато придружен от български дипломати от посолството ни в Скопие пристигнах край спокойните води на Дойранското езеро, изобщо не си давах сметка къде се намирам и какво има около мен.

Първото ми докосване до невидимата бойна слава беше масивен каменен кръст, запокитен в разкопания гроб на редник Михал Василев Бучински, войник от 14 пехотен Македонски полк, убит през ноември 1915 г. Неговият гроб е част от едно малко българско военно гробище край пътя за Дойран, жестоко осквернено. Буйни храсталаци закриваха разкопаните гробове.

В близкото село Фурка, където някога е бил щабът на генерал Вазов, с помощта на нашия местен приятел Живко се гмурнахме в едно море от храсталаци и драки, кал и треволяк, цял километър и половина, докато стигнем до място, на което се търкаляха 10-15 каменни и циментови кръстове, повечето повалени.

Разчиствайки листата, прочетох имената на героя Мачев, Тачо Гетов от Плевен, войници и офицери от 9 пехотна Плевенска дивизия. По-късно научих, че това е може би най-голямото българско военно гробище в района, в което са погребани 243 български войници и офицери, загинали за обединението и величието на Родината през Първата световна война. Над гробовете на героите тегнеше десетилетна разруха и разорение, но много повече тегнеше забравата.

На малък хълм до шосето Валандово-Дойран, през 1917 г. личният и команден състав на 9 пехотна Плевенска дивизия, под ръководството на славния генерал Владимир Вазов, издига скромен гранитен паметник на един велик българин – полковник Константин Каварналиев, загинал геройски по тези места, отбранявайки Дойран от настъпващите гръцки войски през 1913 г.

Срещата ми с геройския гроб беше истински шок както за мен, така и за колегите. Безпощадна мародерска сърбоманска антибългарска ръка в среднощен час беше взривила на парчета паметника и беше изровила костите на знаменития герой от гроба му. Гняв се надигна в душата ми. Гняв към отродниците, дръзнали да ровят геройските кости. Много по-голям обаче беше гневът ми към самите нас, българите, забравили онези, които загинаха, за да има България, за да „не обидим съседите”.

В следващите месеци и години един след друг пред нас се разкриваха бункерите, окопите, чешмите, пътищата, гробищата, позициите на Великата Дойранска епопея на българския народ. Постепенно невидимата дойранска бойна слава започна да докосва все повече български патриотични души. Създаде се Троянският комитет за издирване паметниците и гробовете на героите от 34 пехотен Троянски полк.

Полкът, записал името на своите бойци и командири със златни букви в българската и световна военна история точно тук, край Дойран. Заедно с троянци открихме в една непроходима джунгла гробището на 170 български герои край село Църничани, покорихме славния връх Кала Тепе, защитаван от гордите балканци от Троянско и Ловешко и надникнахме в Окото на дявола – главният бункер на позицията, стряскал съня на поколения лондонски и уелски нашественици.

Местните жители с огромно любопитство и учудване следяха нашите все по-чести експедиции. Някои дори започнаха да се интересуват от историята на своето родно място, други събираха и съучастнически ни показваха намерените от тях парчета бомби, гранати, снаряди и патрони по чукарите. Най-любопитни обаче бяха най-простите.

Те бяха убедени, че единствената причина българи да се завират по шубраците е закопано в миналото злато. Тутакси беше пуснат слух, че българските войници, които лежат в дойранските военни гробища, са погребвани със златни наполеони в джобовете. Тълпи от среднощни мародери в рамките на няколко години превърнаха 6-те ни военни гробища в района в лунен пейзаж от разкопани гробове, осквернени кости и натрошени надгробни паметници.

Постепенно вълната на мародерство отмина и местните плахо започнаха да свикват със ставащото около тях. Нямаше как планината да разкрие тайните си без тяхната помощ. Така открихме и част от непокътнатата бойна позиция на полковете на 9 пехотна Плевенска дивизия, които са разположени в няколко успоредни линии и десетки фортове в района от езерото до върховете Кала Тепе и Дуб.

Заедно с Окото на дявола намерихме уникалния бункер, наречен „балона”, както и още десетки скривалища и галерии с причудливи форми. Открихме и живелищата на дойранските защитници в северния склон на Кала Тепе и легендарната чешма-паметник „Цар Фердинанд” в памет на героите от 34 Троянски полк.

http://www.desant.net/show-news/23988

[Hatshepsut]

„Завръщането“ на полковник Константин Каварналиев в Дойран

В македонския град Дойран ще бъде открит възстановеният паметник на героя от Балканските войни /1912-1913 г./  полковник Константин Каварналиев. Тържественото събитие ще бъде уважено от премиерите на Македония и България Зоран Заев и Бойко Борисов, който ще бъде на посещение в съседната страна на 1 август, предаде репортер на БГНЕС.

Полковник Константин Каварналиев ще остане в паметта на нашия народ със саможертвата и спасяването на хиляди цивилни българи, бягащи от гърците по време на Междусъюзническата война /1913 г./

Каварналиев произхожда от търговска фамилия. Неговият род е от град Шумен, където е роден на 15 ноември 1865 г. Като много млади, будни българи по онова време той избира кариерата на военен. Едва постъпил във Военното на Негово Княжеско височество училище Каварналиев отива на фронта. Това е първото изпитание за страната ни след нейното Освобождение през 1878 г.

В Сръбско-българската война /1885 г./ 19-годишният юнкер командва рота и проявява храброст в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот, за което е награден със сребърния кръст “За храброст”.

Следват години на обучение. Младият Каварналиев завършва Военна академия в Белгия и специализира в Италия. Заема редица постове в 6-а пехотна бдинска и 5-а пехотна дунавска дивизии. В навечерието на войните за национално обединение той е произведен в чин полковник.

Подвигът на Каварналиев при Кукуш и Дойран

Полковник Каварналиев ще прояви чудеса от храброст по време на Междусъюзническата война, когато трябва да защитава бягащите българи от настъпващата гръцка армия, която унищожава всичко българско от Солун на север. Той проява своя талант на военачалник първо при Кукуш, където в продължение на три дни задържа 6 гръцки дивизии само със силите на два полка. Това е достатъчно време, за да се евакуира българското население на града и то да намери спасение в пределите на стара България. След влизането си в Кукуш гръцката армия на крал Константин заличават града. Това е военно престъпление документирано от международната Карнегиева анкета.

Следващата битка се разиграва при Дойран. Каварналиев разполага под свое началство само с 3 хиляди храбреци срещу 42 000 гръцка армия. Боят започва на 18 юни 1913 г. Каварналиев се опитва да получи подкрепления. В историята остават неговите думи, с които той изпраща в тила своя адютант поручик Дуров: “Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!”. За съжаление в този труден момент за цялата държава подкрепление няма, всички са на фронтовете, сражавайки се срещу настъпващите гърци, турци и сърби.

На 23 юни Каварналиев се решава на смела контраатака, благодарение на която отблъсква превъзхождащите го гърци и задържа позициите. По време на битката той е ранен в крака. Раната му изглежда лека, но е засегната важна артерия. Няколко часа по-късно на същия ден след като извоюва блестяща победа полковник Каварналиев издъхва от загуба на кръв.

Посмъртно заради своите заслуги той е произведен в чин генерал-майор.

Взривената памет

Признателните българи не забравят своя герой. През 1916 г. в района на Дойран, който по това време е част от България, е издигнат паметник на Константин Каварналиев. Той е открит от друг прословут български военачалник полк. Борис Дрангов, а слово произнася изтъкнатият писател Антон Страшимиров. Монументът е висок 7 метра и прилича на паметниците на Апостола на свободата и Царя освободител в София.

На паметника има следния надпис: “Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина, от 9-ата Плевенска дивизия”.

Сръбските комунисти не могат да се смирят с неговото съществуване и през 1966 г. го взривяват. Неговото унищожаване е част от кампанията на югославските комунисти на диктатора Тито за заличаване на българските паметници в страната.

След промените родолюбиви българи възстановяват паметника, но свързаните с Белград елементи не позволяват неговото поставяне и дори оскверняват могилата му. Този паметник е поставен в родния град на героя – Шумен.

***

Малко повече от 100 години след своя подвиг полковник Константин Каварналиев най-накрая ще има своя паметник. Неговото поставяне стана възможно благодарение на новите взаимоотношения между България и Македония. Точно преди две години, на 1 август 2017 г., беше подписан Договора за приятелство и добросъседство между София и Скопие. Откриването на новия монумент ще стане част от усилията за честване на общото ни минало. А за значимостта му говори и факта, че на церемонията ще присъстват държавници на най-високо ниво от Македония и България. /БГНЕС

https://bgnesagency.com/

[Hatshepsut]

Паметникът на полковник Каварналиев възкръсна край Дойран:

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Кирил Хаджидинев "Дойран":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3597

...а също и книгата на Борис Янишлиев "Град Дойран и живота ни там при турското владичество":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3601

[Hatshepsut]

Родолюбие зад граница! Хюсеин от Македония възстановява с двете си ръце паметни български чешми

От няколко години 44-годишният турчин Хюсеин Хюсеинов от валандовското село Башибоз край Дойранското езеро възстановява построени от български войници чешми по време на Дойранската епопея 1915-1918 година. Тогава близо 3 години българската войска, съставена от 9-а Плевенска дивизия под командването на ген. Владимир Вазов и 11-а пехотна македонска дивизия са страж в тази част на Солунския фронт и сломяват съпротивата на противниците от Антантата.

А в тази коалиция влизат многобройно повече английски, френски, гръцки и сръбски военни части.

Хюсеин е безработен, живее в родното си село, преди няколко месеца е погребал майка си и се прехранва, като бере горски гъби и плодове за продан. От време на време е гид на туристически групи, защото в тази западна част на Беласица планина той е израснал, няма да се загуби в нея и със завързани очи. Ето какво казва родолюбеца в интервю пред в. Монитор:

„Вие, българите, имате тук музей на открито. Беласица планина и полето край езерото Дойран е надупчено като швейцарско сирене от бункери и скривалища от Първата световна война.“
Всеки ден след дъжд излизам за печурки и манатарки и се натъквам на гилзи от снаряди, части от оръдия, пушки манлихери, мини, стотици патрони и какви ли още не муниции изравям изпод шумата, Всеки ден разкривам от земята каменни кръстове на загинали българи, разрушени през годините от сърбоманите”, сподели Хюсеин Хюсеинов, който е назовал профила си във “Фейсбук“ Husein izci Husein

Преди няколко месеца мъжът сам, със свои средства, възстановява каменна чешма, иззидана преди повече от един век от български войници. Чешмата се намира на няколко километра от родното му село Башибоз. Установил е местонахождението и на други няколко чешми, част от които са пресъхнали. Редовно пуска в своя “Фейсбук“ профил снимки на своите находки и хубавото е, че

„от България вече му изпращат парична помощ за материалите, с които възстановява чешмите.“

„На доста места се натъквам на гробове на загинали тук български войници. През годините сърбоманите в Македония са строшили каменните кръстове, но България трябва да се организира и да събере костите в едно общо гробище в тази част на Беласица. Аз имах ядове с властта тук, когато видяха, че възстанових голямата чешма. Проблеми ми създаваха, че изравям от земята и събирам старите пушки, пищови, бомби, гилзи и патрони, но когато от София на гости ми дойдоха Иво Антонов от Военното министерство и няколко професори историци вече не смеят да ме закачат. На чешмата работех 10 дни. Иво Антонов ме награди с 2 български медала, когато се срещнахме,“ споделя Хюсеин.

Той се учудва защо българската власт още не е предприела стъпки към организиране на изследователска експедиция и откриване на музей на открито: „България тук има много история, а пък

по-голямата част от българските войници и офицери от 11-а Македонска пехотна дивизия са били мъже от днешна република Македония.“

Затова този музей може да се създаде заедно с днешната власт в Македония. Има още много свидетелства, закопани в земята, но те трябва да се изваждат от историци специалисти. През септември ще се чества 100 години от Дойранските боеве на тази земя и България трябва да направи нещо,“ разказва още Хюсеин.

От старите хора той е слушал разкази за войната: „Много мъка, глад и сиромашия е имало. Много убити и ранени. Войниците са садили зелки и патладжани на нивите, за да се прехранват. Водениците и колибите са били превърнати във военни болници, лазарети. На Беласица и Дойран е бил фронтът, българската войска е започнала да прави

железен път през Беласица до Петрич,

но войната свършила и железницата не е завършена.Прокаран е бил само път, който и сега се нарича бугарскиот пат, разказва Хюсеин.

Той с тъга се изповяда, че ако има български паспорт и документ, че може да бъде екскурзовод, ще остане в родното си село: „За едната кора леб одам в планината да събирам гъби. Тука нема работа за такива като мен. С 4 клас образование съм, не се занимавам с политика, но живо ме интересува българската история“ споделя накрая Хюсеин от валандовското село Башибоз.

Препратка в миналото: Ген. Вазов

„заменя“ отпуска срещу английски офицер

За доблестта на генерал Владимир Вазов, командващ 9-а плевенска дивизия и 11-а македонска дивизия, и за смелостта и решимостта на седем от неговите храбри войници научаваме от военните архиви.

През декември 1917 г. на Дойранските позиции, малко преди Коледа, при командващия 9-а плевенска дивизия генерал Владимир Вазов идват местни български войници.

„Сакаме да си одим за Божик в Преспа, да ни пустиш!”, молят бойците генерала, за който се знае: додето гледа Вазов, дотам требе да го завземем. “Как ще сколасате с 5 дни отпуск, момчета, трен няма, 60-70 км. ще ги вземете за по 2 дни на отиване и връщане и остава 1 божи ден да целунете децата си?”, пита ги генералът. Те чакат, а той с тънка усмивка им предлага: “Хванете английски офицер, тогаз – от мене 20 дни,от царя – 10, и ето ви го цял месец при булките“. Бойците козируват като при заповед.

На 23-и вечерта седмина, без да обадят никому, тръгват в снежната буря към вражите позиции. Между тях са Евтим Димитров и Сотир Марков от село Претор, Александър Босилков от село Янковец. Води ги подофицерът Христо Гулев от село Арвати, Преспанско, подвойвода от Илинденското въстание. Облечени в бели ризи, те прерязват с ножици тройните телени мрежи и се промъкват зад вражи бункер. Гулев сваля с приклад часовия и нахълтват вътре. 11 пияни британски офицери падат в плен.Обличат ги и тях в бели ризи и 7км. с вързани ръце ги мъкнат до щаба на генерал Вазов в село Фурка.

Офицер спира с изваден пищов тумбата: „Парола!“ Гулев раздира бялата риза на един пленник, за да се види сюртукът му: „Това стига ли?“ „Стига!“, невярващ на очите си продумва офицерът и събужда генерал Вазов…

Евроиманяри търсят

съкровището на поручик Кройф

От три години насам иманяри от Англия и Франция идват с модерни металотърсачи, за „съкровището на поручик Кройф“. Легендата за холандския поручик от немската армия, който в края на Първата световна война е заровил някъде в Беласица планина несметно златно съкровище, е достигнала чак до Албиона и Франция. Хюсеин също потвърждава, че има такова съкровище и то е заровено някъде в българските бункери, или на друго тайно място при отстъплението на войските от Централните сили през 1918 година: „Търсеха ме и мен да ги водя, влизаха в бункерите, Господ те наказва. Аз искам с работата си да помагам при създаването на такъв музей на открито. Тук ще идват много туристи от цял свят. И Македония ще бъде доволна, защото ще идват пари от туристите“, уверен е Хюсеин, а земляците му го наричат Индиана Джоунс.

https://opoznaybulgaria.com/uspeli-balgari/dobrijat-primer/rodoljubie-zad-granica-hjusein-ot-maked/18718/

[Hatshepsut]

111 г. от подвига на полк. Каварналиев бяха отбелязани с церемония край Дойран

Представителна група от Министерството на отбраната се поклони пред паметта на героя от Междусъюзническата война (1913 г.) полковник Константин Каварналиев (1866 - 1913) пред неговия паметник край град Дойран в Република Северна Македония.

Тази година се навършват 111 години от героичната гибел на полк. Каварналиев и военнослужещите от 3-а пехотна Балканска дивизия.

Пред паметника на полк. Каварналиев днес, 22 юни, бе отслужена заупокойна молитва. На тържествена възпоменателна церемония бяха поднесени венци от името на министъра на отбраната Атанас Запрянов и началника на отбраната адмирал Емил Ефтимов и цветя от присъстващите български организации и сдружения в Република Северна Македония. Участие в тържествения ритуал взеха представителната група на Министерството на отбраната, начело със заместник-командира на Сухопътните войски бригаден генерал Пламен Йорданов, началника на Централно военно окръжие полк. Георги Георгиев, директора на дирекция „Социална политика и политика по военно-патриотично възпитание“ Димитър Илиев, курсанти и офицери от Висшето военноморско училище „Никола Йонков Вапцаров“, посланикът на Република България в Скопие Н. Пр. Ангел Ангелов, представители на Посолството и на Генералното консулство на България в Битоля и др.

На българското военно гробище в Ново село, Република Северна Македония, в неделя, 23 юни, също ще бъде почетена паметта на военнослужещите, загинали във войните за национално освобождение и обединение с ритуал по поднасяне на венци и цветя.

https://offnews.bg/sviat/111-g-ot-podviga-na-polk-kavarnaliev-biaha-otbeliazani-s-tceremonia-825222.html

[Hatshepsut]

Ехо от Дойранските окопи. Спомени на участници 1916 – 1918



ИЗДАТЕЛ: Българска история
АВТОР: Владислав Карагеоргиев
СТРАНИЦИ: 336
КОРИЦИ: Меки
РАЗМЕРИ: 165×230 мм
ИЗДАНИЕ: 2024 г.

Тази книга представя личните преживявания на български войници и офицери, участвали в кръвопролитните боеве при Дойранското езеро по време на Първата световна война. Дойранската епопея често се възприема като една от най-славните страници в българската военна история, но настоящият сборник измества фокуса от триумфалните разкази за победи към човешката страна на конфликта.

„Ехо от Дойранските окопи. Спомени на участници 1916 – 1918“ е уникална сбирка от дневници, мемоари, разкази и писма на общо 28 души, някои от които се публикуват за първи път. Включени са разнообразни спомени на писатели, поети, военни кореспонденти, обикновени войници, кадрови и запасни офицери.

От това издание читателите ще узнаят как в продължение на три години българският войник неотклонно защитава позициите си срещу френски, английски и гръцки войски. Ще се запознаят с историята на раняването на поета Гео Милев, със спомена на писателя Димитър Осинин за първата газова атака, с разказа на редник Никола Казаков, който успява да избяга от плен, и с много други малки, но дълбоко човешки истории.

https://bulgarianhistory.shop/product/eho-ot-doiranskite-okopi-spomeni-na-uchastnitsi-1916-1918/4/522