Последнитѣ години на Първото Българско Царство

[Hatshepsut]

Последните години на Първото Българско Царство


Битолският надпис на цар Иван Владислав

За край на Първото българско царство до скоро бе прието да се счита управлението на цар Иван Владислав (1015-1018 г.). Както обобщава историкът Петър Петров, в многотомната „История на България на БАН“ (1981 г.), „…през 1018 г. България за близо два века загубила политическата си независимост, при все че в продължение на много години я отстоява в упорита и героична борба.“ Йордан Андреев пише за Иван Владислав, че с действията си „само ускорил падането на България под византийска власт.“

Последните дни на Първото българско царство и покоряването му от император Василий II Българоубиец се описват от византийския историк Йоан Скилица така:

„Охрид бил столица на България, там се издигали дворците на българските царе и се съхранявали богатствата им. Като отворил съкровищниците им, императорът намерил много пари, корони с бисери, златотъкани дрехи. (…) Всичко това той изразходвал за заплата на войската.“

Според друга авторитетна оценка: „Превземането на Охрид не означавало покоряване на България. В някои области съпротивата срещу византийските завоеватели продължавала. Последни защитници на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг и Сермон.“

Но доскоро никъде не се поставял сериозен акцент върху живота и дейността на Пресиан II, наследника на Иван Владислав. Въз основа на нови данни обаче, все повече се налага мнението, че именно Пресиан II е последният български владетел преди покоряването от Византия: той е син на Иван Владислав и негов законен приемник на трона.

Ако обърнем поглед към онези смутни дни, ще забележим, че тогава като че ли историческото време за българите тече по-ускорено от друг път. В рамките на няколко десетилетия България преживява всичко: велики победи и унизителни поражения на бойното поле, от водеща сила в европейския Югоизток се свива до тесните, за амбициите и възможностите си, граници на югозападните български земи, за да изправи колосалният си ръст отново и за последно при управлението на Комитопулите.

Самата история на Комитопулите, рода на последните български владетели Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав и Пресиан II, наподобява антична трагедия. Тя е покрита и със слава, и с позор. Брат убива брат си, спасеният от гибел за благодарност убива спасителя си. В същото време България под властта на тази династия овладява големи пространства в Централните Балкани, където укрепва българското присъствие, и то в един съдбоносен момент, при превзета столица Преслав и прекъсване на Крумовата династия (рода на Крум Страшни и Симеон Велики), извела България до „Златния век“ на нейната история.
Комитопулите са интересни, разгледани в личностен план, защото в образите им е въплътена едновременно и подлост и чест, и върховен егоизъм, и крайно себеотрицание. Да вземем например Иван Владислав. Той е един „вулгарен убиец“, по оценката на Васил Златарски. Петър Мутафчиев пък го обвинява в „подозрителност и вероломство“. За Петър Петров убийството на Гаврил Радомир от братовчед му Иван Владислав е свидетелство за „покварата, обхванала и върховете на българското общество.“ А и как иначе? Според сведения на запознатия отблизо със събитията Йоан Скилица, Иван Владислав е единственият оставен жив от целия Аронов род. Цар Самуил наказва по жесток начин брат си Арон за предателството му, нареждайки да погине заедно с целия си род. Изтреблението на Ароновия род се извършва в местността Разметаница край днешна Дупница. Оцелява само Ароновият син Иван Владислав, за когото се застъпва братовчед му Гаврил Радомир (син на Самуил). Това се случва около 987 г. След смъртта на Самуил, когато наследникът му Гаврил Радомир поема властта, Иван Владислав убива по вероломен начин спасителя си (по време на лов), за да седне на трона му. Така като че ли Ароновият род получава закъсняло възмездие, макар и по този недостоен начин. А Иван Владислав не спира до тук. Подмамва и убива сръбския княз Иван Владимир, зет на Самуил, убива съпругата на Гаврил Радомир и ослепява сина му… Изобщо, една кървава българска история, която завършва по възможно най-трагичния начин: с падането на България под византийско владичество. Дотук с песимистичния прочит на събитията.

Редно е да се съобразим с политическите обстоятелства и нравите на времето. Както посочва Пламен Павлов:

„Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) – тя напомня безпощадната разправа на княз Борис–Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на „Ароновци“ виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.“

И нека не забравяме все пак прочутия Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Този възпоменателен надпис е създаден в чест на Иван Владислав и българската Битолска крепост, „зидана и правена“ от същия.

Надписът гласи: „Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. (…) Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…)“

Видно е, че става въпрос за владетел с подчертано патриотически чувства, който се гордее, че е „българин по род“. Надписът би трябвало да сложи край на всякакви спекулации, касаещи народностната принадлежност на Комитопулите.
Ставало е вече въпрос в историографията, че може би рода на Комитопулите (с родоначалник комит Никола, баща на Самуил) води произхода си от Армения. Това всъщност няма толкова голямо значение, след като в рода легитимират себе си като български владетели.

Интересно е да се отбележи рожденото име на наследника на Иван Владислав на българския трон – неговия син Пресиан. Помним, че Пресиан е владетел от Крумовия род, бащата на свети княз Борис Покръстител. Може би не е случайно получено това име. Има предположения, че рода на Комитопулите са най-близките родственици на Крумовата династия. И след смъртта на цар Роман именно на тях по право се пада да седнат на българския престол. Ключовият момент от възкачването на Самуил на българския престол е, че това му действие е правно аргументирано, а не е дошло само и единствено по пътя на силата.

Да кажем няколко думи и за съображенията Пресиан II да бъде считан за последен владетел на Първото българско царство. В близост до град Михаловце –Словакия, е открит надгробен надпис, принадлежащ на „княз Пресиян“, роден през 996/997 г. и починал в 1060/1061 г. Става дума именно за наследника на трона на Иван Владислав. Тъй като този княз не се покорява на мощта на Василий II Българоубиец, а за известно време продължава съпротивата, би трябвало паметта му на български владетел да бъде почитана от поколенията.

https://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Иван Владислав срещу Гаврил Радомир през 1015 г.

Статия на проф.Пламен Павлов

В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като "вулгарен убиец", а П. Мутафчиев осъди неговите "...престъпления (...), подозрителност и вероломство", които той пуснал в ход "...вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи..."

Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи "запазеното място" на най-отрицателния герой...

Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на "българския самодържец, (...) българин родом" Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.

По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на "вулгарно убийство", "черна неблагодарност" и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да "адвокатстваме" на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.

Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.

Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на "по-старшата" Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.

През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви "...ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата". Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.

Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал "покорство". Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост - може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже - над 2000 м, Кожух/Кожуф - над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил "натикан" в "чувал". Едва ли един опитен военен, "вторият човек" в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация - навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле - иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.

За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, "архонтът на Мъгленската област" Илица, другите боляри и "немалко войници" били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за "покорство и подчинение". Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак "да е имала пръст" в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският "Дуклянски презвитер" (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: "Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.

Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.

Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал "по разум", държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна - Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. "деветини"), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за "старшинство на рода" на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?

Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото "повторение" край Вардар при Скопие на Сперхейския "синдром" (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) - през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между "Самуиловци" и "Ароновци", чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.

От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: "Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото..." Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.

Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било "...и до днес в устата на българите", както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, "в негова чест" и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като "Ромеоубиец". Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на "светия цар Петър" (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, "ситост и изобилие във всичко" (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като "дни на ратни беди", социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. "субективен фактор", най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.

Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от "Чудесата на св. Димитър Солунски") са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на "Чудото", българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация... Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал... с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! - в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан - "топархът на вътрешните крепости", т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на "вътрешен" боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил "двигателят" на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. "Родът на Кавханите" оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появил и друг - между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.

Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект - императорът веднага му отвърнал със "златопечатно писмо", чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно - от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са "лъжовни", а от друга - обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов "слуга". Обаче когато се връщали назад, "слугата" убил не Иван Владислав, а самия Теодор... Най-лесното е да обявим за "предател" кавхан Теодор, а и ("или", пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. - тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив - съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение... Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.

Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се "кичи" с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. "етикети" от рода на "предателство", "византийско коварство" и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър "Полемарх", Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е "поел пасивите", едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено "извиква" в съзнанието ни името на този български владетел.

https://liternet.bg/publish13/p_pavlov/buntari/ivan.htm

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на проф.Пламен Павлов "Залезът на Първото българско царство (1015–1018)":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=753

[Hatshepsut]

Кой е последният престолонаследник на Първото българско царство

[Hatshepsut]

Битката при Ключ – митове и легенди

Битката при Ключ (29.VII.1014г.) е една от най-трагичните страници в нашата средновековна история. Освен понесеното поражение, българите, пленени от ромеите в хода на сражението в последствие са ослепени. Този варварски акт остава в съзнанието не само на тогавашните българи, но и на останалите съвременници от епохата. Византийските хроники, писани векове по-късно продължават да го изтъкват като ключов момент от борбата между двамата най-страховити мъже в тогавашна Европа – Василий II и Самуил.

В продължение на няколко поколения, българската историография се занимава с битката при Ключ (наричана и Беласишка битка или битка при Клидион), като в голямата си част изследванията на нашите историци са единодушни както за хода на сражението, така и за понесените от българите загуби. Историята обаче има свойството да не е записана в камъка за разлика от изворите, на които науката се основава. Нуждата от преразглеждане и преосмисляне на средновековната ни история налага дори уж аксиоматични събития, като разигралите се в края на м. юли, 1014 г., да бъдат преосмислени и преразгледани.

Първата и най-важна забележка, която трябва да се направи, е че Ключ не е самостоятелна битка, а е част от цялостна кампания, която спокойно може да се нарече Беласишка кампания от 1014 г. За да се разбере хода на конкретното сражение, то задължително трябва да се постави в контекста на кампанията. И така, кои са противниковите страни:

Византия:

Византийските войски, действащи на Беласишкия театър се командват лично от император Василий II (976-1025г.). Забележителен войн и безкомпромисен владетел, василевсът съчетава в себе си повечето качества, които византийците поставят в графата „идеален владетел“. Той е безскрупулен, целеустремен, безпрекословен и амбициозен. Василий е интелигентен, пресметлив и хладнокръвен. Опитва се (и успява) да не повтаря грешките си. Търпелив е и е прецизен и предпочита да разрешава проблемите си с педантична последователност. Около себе си събира клика от верни и талантливи мъже, които се издигат най-вече на базата на своите качества. Част от тях го придружават по време на похода срещу България, като основните имена, които изпъкват са стратезите на Филипопол – Никифор Ксифий и на Тесалоники (Солун) – Теофилакт Вотаниат. Двамата са калени в битки ветеран, чиято вярност към императора не подлежи на съмнение.

Армията, която Василий води със себе си е значителна. В нея участват както част от редовната войска (тагмата), така и подбрани отреди от балканските провинциални войски (темата). Нейната численост може да се установи само частично. На базата на косвени данни, може да се предположи, че Василий събира около 15 000 войници от редовните сили, подсилени с още ок. 10 000 души от темите Тракия, Македония и Стримон. Отделно, Теофилакт Вотаниат командва силите на тема Тесалоники, които наброяват поне 4 000 души. Общо, византийските сили, ангажирани за кампанията са около 30 000 души – една от най-големите армии, организирани от ромеите срещу България.

Целта на византийците е да проникнат по долината на р. Струма, да завият на запад по поречието на Струмешница и да навлязат в долината на Вардар, с евентуална цел Скопие. Същевременно, силите на Вотаниант би следвало да се придвижат от юг и да се съединят с основната армия, притискайки българските сили във фланг. Най-просто казано, Василий разчита да приложи тактиката на чука и наковалнята и да смаже колкото се може по-голяма част от силите на Самуил.

България:

Българската държава е изтощена след четири десетилетия на непрекъсната борба с Византия. Ресурсите на Самуил са на изчерпване. През 90-те години на XI век, българите са успели да постигнат максимума на своите възможности – възвръщане на Мизия, успешни нашествия в Тракия, Елада и Пелопонес, експанзия в Сърбия, Албания и Босна. Въпреки това, тези усилия не са достатъчни. Византийската военна машина продължава да мобилизира ресурси с постоянство и мащаб, непосилен за България. Въпреки това Самуил няма намерение да се отказва. Подобно на Василий, Самуил също е безкомпромисен, целеустремен и упорит. Царят е опитен воин и макар да не е брилянтен стратег, то не отстъпва по талант на повечето си византийски опоненти. В допълнение, българите имат още един изключително талантлив пълководец в своите редици – престолонаследникът Гаврил Радомир. Самуил може да разчита и на други верни воини, с които се е сражавал рамо до рамо в продължение на десетилетия. Основната разлика между българския лагер и ромейския не е таланта на командирите, а размера на военните ресурси, които имат на разположение.

До този момент, българската историография оценява размера на българската армия в рамките на Беласишката кампания на поне 15 000 на базата на текста на Йоан Скилица, в който се упоменава, че именно това е броя на пленените и ослепени българи. Историкът доц. Георги Николов стига до оценката за общо 45 000 души армия, докато американецът проф. Уорън Тредголд смята, че общо Самуил разполага с 33 000 войници, от които само 15 000 са концентрирани около Струмица. Действителността е коренно различна. Както изтъква британецът проф. Пол Стивънсън, текстът на Йоан Скилица най-вероятно се базира на доклад, изпратен от действащата армия до Константинопол след битката при Ключ. В действителност, размерът на българската армия не може да се установи на база изворите. Може, обаче, да се уточни на база на археологията. Руският историк проф. Г. Атанасов предлага проста и ефикасна схема за изчисляване на размера на една армия на базата на капацитета на крепостта, в която тя се събира.  Накратко, на всеки 10 000 кв. метра площ се полагат по 1 600 войници, които могат да бъдат разположени ефективно в крепостта. На базата на тази схема следва изчисление на обема на Самуиловата армия на базата на укрепленията, които тя заема. Основните сили на българите са разположени в крепостта Струмица. Основният преден отряд е разположен в полевото укрепление (дема) в пролома край село Ключ, където се води и битката. Отделно от тях в Беласица има още няколко подобни, но най-вероятно по-малки деми, които охраняват южните подстъпи към основните български позиции. Отделно в Мелник е оставен гарнизон, който да попречи на византийците да проникнат на север по р. Струма или да получат подкрепления през Средец. На базата на площта на тези укрепления, българската армия може да бъде изчислена на до 4 000 души, разположени в Струмица (основно кавалерия), ок. 1 200 души при с. Ключ и още ок. 2-3000 души на позиции из Беласица. В Мелник гарнизона наброява ок. 500 души. Отделно от тях, един кавалерийски отряд, начело с Давид Несторица е изпратен към Солун да забави настъплението на Теофилакт Вотаниат. Така, общо силите, които Самуил съсредоточава на Беласишкия фронт са не повече от 10 000 души или три пъти по-малко от византийските сили.

Стратегията на Самуил е проста – той разполага опорни отряди на важни позиции около Беласица, с идеята да преградят с помощта на укрепления основните пътища за настъпление на византийците. Основната ударна сила на българите е концентрирана в Струмица – крепостта, от която най-бързо може да се достигне до всяка възможна част на фронта и да се нанесе удар на византийците. Българският цар разчита, че неизгодният терен ще позволи на предните му отряди да задържат ромейските сили достатъчно, че останалите български части да се концентрират и да нанесат флангови удари срещу силите на Василий. Проблемът е, че не е 100% сигурно от къде точно ще дойдат византийците. Трябва да отдадем заслуженото на самуиловия нюх – той разполага най-силния си отряд при Ключ и именно от там идват ромеите. Остава само отрядът  да задържи силите на Василий достатъчно дълго, че останалите български части да успеят да се прегрупират и да контраатакуват.

Кампанията:

Византийците предприемат настъпление през лятото на 1014 г. В средата на м. юли силите им наближават долината на р. Струма. По същото време Теофилакт Вотаниат концентрира силите си за пресрещане на Давид Несторица. По времето, когато отрядите на Василий достигат до Ключ, силите на Несторица вече са победени и изтласкани на север. Вотаниат напредва с войските си в долината между р. Вардар и р. Струма. Василий заема позиция на 27 юли и предприема поредица от атаки срещу българския отряд, укрепен на демата край Ключ. Българите отбиват всички вражески пристъпи и им нанасят сериозни поражения.  Към този момент Самуил би следвало да се задейства и да прехвърли силите си в контранастъпление. Неуспехът на Несторица обаче проваля намеренията му – ако изтегли силите си от поречието на Вардар Вотаниат би могъл да излезе в тил на българите и да ги затвори в капан между себе си и основните византийски сили. Междувременно, българите вероятно научават за сериозните проблеми със снабдяването в ромейския лагер. Голямата армия на Василий се нуждае от значителни количества припаси, които обаче са трудни за подсигуряване, особено с оглед на факта че пътя към Средец се контролира от българския отряд в Мелник. Ромеите все още не са завладели и крепостите в самата Беласица, което оставя тила им оголен. Както отбелязва Скилица, Василий е на път да заповяда отстъпление, когато Никифор Ксифий открива път през планината, локализиран от негови разузнавачи. По подобие на битката при Термопилите, Ксифий лично повежда силен отряд в обходна маневра и на 29-ти юли излиза в тила на българите. Този ход е съчетан с фронтална атака на основните византийски сили, което води до логична паника и безредие сред българите, които бързат да се изтеглят от демата за да не попаднат в обкръжение.

Първи етап от настъплението на византийците

Самуил е известен за случващото се и повежда своята кавалерия в отчаяна атака, която има за цел да спаси отряда при Ключ и евентуално да разбие ромеите в теснините, където численото им превъзходство няма да има такова значение. Опитът му се проваля – Ксифий разгръща силите си ефективно и прецизно, а Василий правилно пришпорва основните части напред, с което на практика концентрира достатъчно кавалерийскич асти и стрелци в предните линии за да отблъсне атаката на Самуил и Гаврил Радомир, да разбие българския устрем и да контраатакува. Самуил, който макар и на около 70 се бие в първите редици е спасен на косъм от сина си и се изтегля към Струмица, а след това и към Прилеп. Гаврил Радомир е хладнокръвният ум, който спасява българите от тотален колапс. Той навреме заповядва изтегляне на българските части, които се прегрупират за отбрана в Струмица. Самият престолонаследник не се затваря в крепостта, а се отправя към Беласица, с идеята да прегрупира разположените там сили и да тормози византийския тил.

В ръцете на византийците попада голям брой български пленници. Известието от битката, за което Скилица използва израза „казват че„, гласи че са 15 000 души (или 14 000 според Кекавмен). В действителност числото е десет пъти по-малко – ок. 1 400-1 500 души, пленени най-вече от силите на демата край Ключ и част от войниците, които Самуил вкарва в битката за да се опита да пробие ромейския обръч. Тук е важно да се припомни, че тези ок. 1 500 души са всъщност ок. 1/6 от действащата българска армия – т.е. огромно число не само за тогавашната ситуация, но и за епохата като цяло, тъй като обикновено жертвите в големите сражения са от порядъка на няколко стотин.

След първоначалния успех, Василий прегрупира силите си и обсажда Струмица. Действията на Радомир се оказват навременни – в града все още има поне 3 000 души които да го бранят – напълно достатъчно с оглед размерите на крепостта. Това се доказва и от неспособността на ромеите да завземат града. Междувременно, Гаврил Радомир успява да консолидира силите си в Беласица – ок. 3 000 души. Какъв да бъде следващият му ход? Атака срещу силите на Василий би била чисто самоубийство. По същото време, към войските на василевса се присъединяват частите на Теофилакт Вотаниат, които напредват по поречието на Струма и достигат основните сили на императора. Обсадата на Струмица се проточва и Василий решава да се изтегли към Солун с цел подсигуряване на достатъчно продоволствие за армията. Той изпраща Вотаниат по поречието на Вардар със задачата да разчисти останалите български укрепления там. В този момент, Гаврил Радомир избира да нападне врага, който може да победи.

Силите на Вотаниат са пропуснати да преминат безпрепятствено през първите деми по течението на Вардар, когато ромеите почти достигат равнините северно от Тесалоники, българите нанасят своя удар. При Гевгели (по изследвания на Д. Ангелов и Б. Чолпанов), българите атакуват ромеите от двете страни, използвайки един тесен участък, през който пътят и реката минават през пролом, дълъг няколко километра. Българите засипват ромейските войски със стрели и камъни и избиват повечето от тях (поне 3 000), в това число и самия Теофилакт Вотаниат.

Втори етап от действията на византийската армия

Новината за гибелта на един от най-близките му съратници разярява Василий II и той заповядва всички български пленници да бъдат превърнати в пример за назидание. Вместо просто да ги избие, Василий избира по-жестоката стъпка – да ги ослепи и така да превърне трагедията им в психологическо оръжие срещу българите. Около 1 500 души са ослепени по заповед на императора, а трагедията им се превръща в трагедия на целия народ. В онази епоха, когато семействата са многочислени, осакатяването на един човек не оказва влияние на един-двама, а на 10 -20 души. Ослепени са 1 500, но ще страдат 30 000 – братя, сестри, жени, деца, родители. Безскрупулен ход, който постига целта си. Самуил – около 70 годишен човек- напреднала за онова време възраст е покрусен да види хора, с които се е сражавал рамо до рамо години наред осакатени. Хронистите са единодушни че гледката е причината за получения от него инфаркт и смъртта му. всъщност, колкото и цинично да звучи, не загубата на 1 500 войници, а смъртта на царят-войн е най-тежкото поражение, което тогава Василий нанася на България  и което в крайна сметка ще доведе до гибелта на царството. Обезсърчен от разгрома на Вотаниат и притеснен от затруднената логистика, Василий се изтегля на изток и достига Мелник. Града е обсаден и в крайна сметка се предава, но това е и единствената значителна придобивка на ромеите в хода на кампанията. Българският цар е мъртъв, но армията му в основни линии остава цяла. Нещо повече, българските загуби в хода на кампанията са около два пъти по-малки от византийските. Разликата е, че  Василий може да си позволи да загуби 3 000 души, а за българската армия всяка загубена стотна е непрежалима.

Оценката за Беласишката кампания може да бъде само една – тактическа победа за българите, които успяват с три пъти по-малобройни сили да отразят нахлуването на византийските сили, да разбият ок. 1/5 от армията на Василий и да погубят един от най-талантливите му пълководци. От стратегическа гледна точка обаче кампанията е категорична победа за Византия. Макар Вотаниат да е ценен, той е заменим. Василий II все още си има Никифор Ксифий, да не говорим за брилянтният Никифор Уран. Самуил, от друга страна, се оказва незаменим. Гаврил Радомир е безспорно чудесен войн и храбър водач, но той не притежава харизмата на баща му, която е служела като спойка между разнородните фракции в българския двор. Това си проличава по трагичния край на Радомир и събитията, развили се при управлението на Йоан Владислав. Отделно то това, завземането на Мелник подсигурява ключовия път от Средец към Тесалоники, с което Византия окончателно затваря възможностите на България за възстановяване на своето присъствие източно от р. Струма. Както показват нахлуванията в източна посока от 1015 г., Българите нямат сили за по-дълготрайно възвръщане на изгубените позиции.

Битката при Ключ в никакъв случай не е решаваща сама по себе си. тя обаче е важна в контекста на цялостната Беласишка кампания. Кампанията, от своя страна, се оказва решаваща в дългосрочен план, без да има реални краткосрочни последици.

Източници:

Йоан Скилица в ГИБИ, том VI

Кекавмен в ГИБИ, том VII

Ангелов, Д. и Чолпанов, Б – Българска военна история през Средновековието (X-XV век)

Treadgold, W. – Byzantium and its Army 281-1025

Stephenson, P. – The legend of Basil the Bulgar-slayer

https://historyofwars.net/2018/12/04/battleofklyuch/

[Hatshepsut]

Гибелта на Първото българско царство – в търсене на причините

Висторията си българската държава на два пъти попада в положение, в което е покорена от своите противници. И докато трагичното разрушаване на Второто българско царство от османците е добре известно и обект на многобройни анализи и изследвания от страна на българската историография, често пъти драматичният епизод с падането на България под ударите на армиите на Византийската империя е разглеждан преди всичко в светлината на управлението на последния от комитопулите – цар Самуил.

Безспорно краят на неговото властване написва епитафията на Първото българско царство, вкарвайки владетеля и неговата борба срещу византийците във фолклорните легенди, като един от най-героичните, но и трагични моменти в българската история. В действителност обаче, падането на българската държава е съпътствано от условия и предпоставки, които предхождат управлението на Самуил с повече от век.

Цар Самуил

Периодът IX – X век се оказва богат на събития за българската държава. За едно столетие България постига повече от когато и да било в дотогавашното й съществуване. При управлението на княз Борис, България завинаги обвързва религиозното си развитие с източноправославното християнство и оттам с византийското ойкумене. Това събитие, заедно със забележителното книжовно развитие, което следва, е достатъчно значимо, но наследникът на Борис – Симеон, иска повече.

Неговите стремежи и амбиции да замени Византийската империя, като първостепенна сила на Балканите във всяко едно отношение, неизменно допринасят за ускорения прогрес на българското военно дело, териториално разширение, културни и религиозни достижения. Оказва се обаче, че амбициите на един мъж, колкото и велик да е той, понякога не са достатъчни. Прекарвайки последните десетилетия от управлението си в нескончаеми войни, Симеон поставя неимоверно тежко наследство върху сина си – цар Петър.

Често описван като слаб владетел, Петър донася необходим мир на държавата си и време за възстановяване на изчерпаната българска военна машина и изтощена икономика. Без да се залъгва, че е в състояние да държи покорените от баща му огромни територии в подчинение задълго, цар Петър се концентрира върху консолидирането на българската власт, върху нейните традиционни територии в Мизия, Тракия и Македония.

Краят на неговото управление сигнализира началото на смутни времена за българската държава. През този период богомилството започва да подкопава народното доверие в царската и църковната институции, а това генерира благоприятна обстановка за обща държавна дестабилизация. Византия не закъснява да оцени ситуацията. Възстановявайки постепенно собствения си военен потенциал през годините на мирно съжителство с България, тя прибягва до обичайните си способи, когато не ѝ достига военна мощ – убеждава някой друг да свърши работата ѝ от нейно име.

Владетелят на Киевското княжество, Светослав, се оказва подходящ за целта, неговите набези допълнително утежняват българското положение. Използвайки, предизвиканите от нея сътресения в българската държавна стабилност, Византия, предвождана от могъщия василевс Йоан Цимисхий, предприема масирани настъпления на българска територия, довели до падането на столицата Преслав и покоряването на цялата Североизточна част от страната. В последвалите години военни стълкновения с ромеи, киевски руси и сърби съпътстват възкачването на престола на останалия в историята като един от най-трагичните български царе – Самуил.

Генеалогия на династията на комитопулите

Водейки упорити бойни действия с променлив успех и сключвайки неочаквани съюзи с доскорошни врагове, Самуил съумява да постигне състояние на паритет с византийците и дори да поведе успешни контраатаки. Често пъти той пренася бойните действия с ромеите на византийска територия, поставяйки под заплаха редица техни градове и провинции в Беломорска Тракия, Тесалия и Пелопонес. Считан за безспорен български ръководител до 997 година, Самуил става цар на България през същата година, след смъртта на последния наследник на цар Петър – Роман. Началото на новото хилядолетие обаче сблъсква Самуилова България с една много стабилна и могъща в политическо и военно отношение Византийска империя. Постигайки затишие по източните си граници и радвайки се на вътрешнополитически интегритет, империята има възможността да съсредоточи целия си военен потенциал срещу България. Това е много рядко събитие в дотогавашните взаимоотношения между двете държави. Съпротивата срещу огромния арсенал на Византия под командването на Василий II се оказва непосилна задача за изтощената българска държава, която през последните десетилетия води нестихваща борба за своето съществуване.

Междувременно военните сили намиращи се в отвъддунавските български територии са ангажирани в непрестанни схватки с унгарците, които използват удобния за тях момент на слабост, който България изпитва, за да разширят собствените си владения. Интересно е, че може да бъде изведен паралел между обсесията на Василий II със завоюването на България и грандиозните амбиции на Симеон Велики за съкрушаването на Византия, само век по-рано. И в двата случая имаме двама авторитетни държавни мъже, чиито волеви усилия консолидират и насочват целия потенциал на съответните им държави към постигането на една цел – пълното подчиняване на противника, който считат за изконен враг. Но докато Симеон не доживява да доведе своите планове до успешен завършек, благоприятната за Византия геополитическа обстановка в началото на XI в., позволява на Василий II да реализира амбициите си, погубвайки българската държава.

След тежките поражения, които Самуилова България преживява от войските на ромейския василевс, гордо нарекъл себе си Българоубиеца, Първото българско царство на практика престава да съществува. Завръщането на победените при село Ключ и ослепени от Василий II хиляди български войници е гледка, която, както разбираме от изворите, Самуил не съумява да понесе. С малки изключения, спорадичната съпротива, която императорът среща из българските територии в следващите няколко години, не е достатъчна, за да противостои на значителните войскови сили, които е струпал за покоряването на България. Загубила своята независимост, българската държава се превръща в ромейска провинция, а благородническите ѝ родове или биват насилствено изселени от центровете на своята власт или се търси интегрирането им в редиците на византийската аристокрация, чрез династични бракове, държавни постове или обещания за материални облаги.

Византийската империя с диаграма на падналото Самуилово царство и новите териториални придобивки

Невъзможно е да се каже със сигурност дали е съществувал начин, по който краят на Първото българско царство е можел да бъде избегнат. Многобройните неблагоприятни външни  фактори са съпътствани и от вътрешни противоречия в средите на болярската аристокрация, от които не са били защитени дори и висшите управленчески кръгове. Борбата за власт между Самуил и неговия брат Арон довежда до почти пълното унищожение на Ароновия род в кървавия конфликт в областта Разметаница. Това показва, че зад кулисите на сраженията по бойните полета, в ущърб на българската държава вероятно е работело и още едно пословично византийско оръжие – дипломацията.

Император Василий II

Опитните в употребата ѝ византийски държавници, прилагат срещу Самуилова България един от най-известните принципи на римската политика: „Разделяй и владей“. Това най-ясно проличава във възобновяването на вендетата между Самуиловия и Ароновия род при техните синове Гаврил Радомир и Иван Владислав. Наследявайки покойния Самуил, Гаврил Радомир става жертва на дълго прикриваните амбиции на своя първи братовчед, подхранвани от византийските машинации. Така, макар че България продължава да се бори още няколко години след смъртта на последния от комитопулите, тя никога не успява да си върне военната инициатива, с която се характеризира управлението на Самуил.

Това налага заключението, че неговата смърт предизвестява края на българската държавност, защото опитите за отпор срещу византийските нашествия впоследствие се осъществяват без централно ръководство, което позволява на пълководците на Василий II, да се справят с центровете на съпротива един по един.

Макар българската държава да изгубва битката срещу ромеите, а с нея и своя суверенитет, споменът за нейното величие и могъщество продължава да живее у победените българи. Легендите за героичните епопеи на военни командири като Кракра, Ивац и Елемаг подхранват огъня на непокорството на българския народ към византийската власт, както научаваме от редица източници, като Никита Хониат и други византийски хронисти.

Византийската политика на асимилация и интеграция на покорените благороднически кръгове, толкова успешна до този момент, предоставя на българските боляри неочакваната възможност да достигнат до управленчески позиции в новата администрация и в крайна сметка да установят нови центрове на властта си, както и да въоръжат собствени военни формирования. Без да го осъзнава, Византийската империя връчва в ръцете на противниците си оръжията, с които впоследствие да отвоюват свободата си.

https://bulgarianhistory.org/padaneto-na-purvoto-bulgarska-tzarstvo/

[Hatshepsut]

“Свети Давид, цар Български” - първият от Комитопулите


Самуилов надпис от с. Герман

Автор: Проф. Пламен Павлов

Давид, най-големият от синовете на комит Никола, е водещата фигура в българската политика в периода 971-976 г.

Пред Възраждането ликът на „светия цар“ се явява в „Стематографията“ на Христофор Жефарович, а по-късно и в знакови български църкви

На страниците на „Труд“ неведнъж сме разказвали за цар Самуил и неговата епоха, наричана от наши и чужди учени „Българската епопея“. Звездата на знаменития владетел изгрява заедно с неговите по-големи братя Давид, Мойсей и Арон. Естествено, първото място сред Комитопулите („синовете на могъщия комит Никола“) принадлежи на Давид, останал в традицията като „Свети Давид, цар Болгарски“. В този „епизод“ от нашата поредица се спрем накратко върху личността на един от бележитите българи от десетото столетие.

Анализът на историческите извори показва, че Комитопулите са „клонка“ на Крумовата династия по линия на своя баща Никола, както изглежда, първи братовчед на цар Петър (927-969). Дори и „странните“ на пръв поглед лични имена (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) са характерни за „царското коляно“ след покръстването (864 г.), когато „на мода“ са имената на библейски царе и пророци. След византийската окупация на столицата Велики Преслав и Източна България през 971 г. болярството от незавладените български земи избира временно правителство начело с Комитопулите. Въпреки че традицията слави Давид като „цар български“, Комитопулите не носят царски титли - короната е приета единствено от Самуил, и то след смъртта на цар Роман (979-997). И все пак, именно Давид, тогава около четиридесетгодишен, като най-възрастен е водещата фигура в държавата. Някои учени търсят конкретни центрове, от които всеки от Комитопулите е ръководил част от земите на царството, „изпращайки“ Давид в Преспа. Както знаем обаче, през 971 г. временна столица на България става Средец/София, което се потвърждава и от присъствието на патриарх Дамян в града. Съответно, най-логично е в онези години Давид да е пребивавал именно в днешната ни столица.

Обстоятелството, че през 976 г. загива далече на юг е свързано с конкретни военни действия, ръководени от него, а не с центърът на властта в тогавашна България.

В германските хроники се съобщава, че на 23 март 973 г. (Великден) Отон I Велики приема чужди пратеничества, включително „двама български легати“. Очевидно Давид следва политиката на цар Петър, който осем години по рано (965 г.) изпраща мисия при същия западен император. Търсената подкрепа от Германия, а и от страна на маджарите (унгарците), обаче не се реализира. В крайна сметка, Давид и братята му е трябвало да разчитат на собствените си сили. Независимо от тежкия удар през 971 г., българите замислят контраофанзива, която надхвърля старите предели на царството. Около 975 г. въстават българските славяни в Тесалия и Пелопонес, водени от някой си Балдо. Изследователят Антон Съботинов с основание вижда връзка със замислите на Комитопулите и приемственост с политиката на цар Симеон Велики (893-927). Активността в тази посока е продължена по-късно от Самуил - свидетелство, че Комитопулите следват плановете на своите предшественици от Плиска и Велики Преслав. Във Византия е имало опасения от българска контраофанзива, поради което император Йоан Цимиски заселва във Филипопол (Пловдив) военизирани групи павликяни и арменци от Мала Азия. Отново през 70-те години на X в. известният пълководец Варда Склир е изпратен по долното течение на Вардар, за да запази византийския контрол върху земите в района на Солун.

Изненадващата смърт на Цимиски на 11 януари 976 г., около която се носели слухове за отровителство, води до остра криза в империята. Начело застават малолетните императори Василий II и Константин VIII, но властта е в ръцете на евнуха Василий, извънбрачен син на Роман Лакапин от „... българска робиня...“ Военната аристокрация е недоволна от надмощието на „цивилните“, с което се стига до гражданска война. В тази обстановка Давид и братята му започват своята „апостасия“ (бунт), както се изразяват византийските хронисти. Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор, при който падат скъпи жертви... Уви, първата от тях е именно Давид, последван от Мойсей. Както съобщава Йоан Скилица, Давид е убит от „скитници власи“ в местността Красивите дъбрави между Костур (дн. Кастория, Гърция) и Преспа. Според някои учени мястото е при днешния албански град Биглищ (Билища), но най-близо до истината е виждането, че става дума за района на Шестево/Шестеово (дн. Сидерохори) в Егейска Македония, родно място на десетки будни българи, сред които е и народната певица Любка Рондова. От селото се открива чудесна панорама към Костур и Костурското езеро, които са на едва десетина километра на югозапад. През 1979 г. при земеделски работи е открит саркофаг с тленните останки на знатен мъж: „... главата му била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши... Цар Давид е бил много висок, около 1, 90 м...“
Шестево е на трасето на стар път, свързващ Костур с Лерин (дн. Флорина), съответно с Преспа. Вероятно споменатите власи са натоварени от византийските власти с охраната на тамошния проход, а Давид попада в засада. Очевидно през 976 г. най-големият брат е командвал българските сили на фронт, насочен към Тесалия, от една страна, и Дирахион/Драч (дн. Дуръс, Албания), от друга.

Откритието при Шестево е интересно, но надали това е гробът на Давид. Както е известно от т. нар. Самуилов надпис от с. Герман, недалече от средновековния град Преспа, в изградената там малка църква (през XIX към нея е долепен по-голям храм) през 992-993 г. Самуил поставя мраморна плоча с надпис в памет на своите родители Никола и Рипсимия, и брат си Давид. За съжаление, познаваме само надписа, който днес се пази в Националния исторически музей в София. Църквата не е проучена по археологически път, така че дали тя е семейна гробница можем да гадаем...

Давид, най-големият от Комитопулите, явно се е ползвал с авторитет и популярност. Киевско-руският светец Борис, син на княз Владимир и неизвестна по име българка, носи и второ име „Давид“, а брат му Глеб - „Роман“, каквото е онова на цар Роман. Както допуснахме в книгата „Династията на Крум“, напълно възможно е загадъчната „Болгариня“ да е дъщеря на Давид. Както виждаме, името на известния Комитопул е редом с онези на царете Борис и Роман като една от знаковите фигури на България. През 1016 г. е споменат българинът на византийска служба Давид Охридски, въпреки че не ясно дали е родственик на династията. Още по-интригуващо е, че през 1072 г. по време на въстанието на Георги Войтех като „лидер“ на първенците в Охрид изпъква неизвестният от други източници Борис Давид, който надали случайно носи две „царски имена“...

Още в късносредновековната и особено във възрожденската традиция Давид започва да бъде възприеман като български цар и светец. Така е записано името му в Зографския поменик, запазен в препис от 1591/1592 г. На свой ред ранният български възрожденец Христофор Жефарович (1690-1753), родом от Дойран, поставя „... свети Давид, цар Болгарский...“ в листата на средновековните ни владетели и дори рисува негов портрет в своята „Стематография“ (1741 г.). Паметта за Давид преминава в „Историята“ на Паисий Хилендарски (1762 г.), според когото малко преди смъртта си Давид „... оставил царството...“ на брат си Самуил и се оттеглил в манастир. Подобни разкази откриваме в „Зографската история“ от 60-те години на XVIII в. и онази на йеросхимонах Спиридон от 1792 г. Ликът на „светия цар“ се появява в редица български църкви, като е един от любимите персонажи на Захарий Зограф.

Известното ни за Давид - и като преки данни, и като историческа памет, е важно за вярното осмисляне на миналото на историко-географската област Македония, включително на съвременната република Северна Македония. Никакви „мултиперспективни“ интерпретации и арогантни лъжи не могат да бъдат по-силни от общата ни българска история, от истината за „... свети Давид, цар български...“

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Съратниците на цар Самуил - Ивац и Елемаг


Предполагаемият образ на Ивац - фрагмент от миниатюра във Венецианския псалтир, 1019 г.

Ивац е едно от най-ярките имена на българската съпротива срещу византийското завоевание през лятото на 1018 г.

През 1019 г. „патрицият“ Елемаг е обвинен в опит за „... възстановяване на Българското царство...“

Управлението на “оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите” (израз на солунския писател Йоан Ставракий от XIII в.), е белязано с участието на редица личности от българския политически и военен елит в борбата срещу византийската агресия. В средновековните хроники се споменават имената на повече от двадесет видни българи - обстоятелство, което няма аналог в дотогавашната ни история. Сред тях са представителите на втория по ранг в Българското царство “род на кавханите” Дометиан, Теодор и Мелитон, “топархът на вътрешните крепости” (ичиргу-боила) Богдан, областни управители (комити), коменданти на крепости и други военачалници - Кракра, Драгомъж, Драгшан, Дамян, Никулица, Никулица Млади, Матеица, Димитър, Несторица и др. Ще започнем нашия разказ с Ивац и Елемаг, още повече че най-вероятно става дума за близки роднини на владетелите, съответно представители на самата царска династия. За други видни съратници на цар Самуил и неговите наследници ще разкажем по-нататък в други статии от тази поредица.

Ивац изпъква като един от най-непримиримите защитници на българската независимост. Когато през есента на 1015 г. Василий II атакува самата столица Охрид, византийските войски са заплашени в своя тил от смелите действия на Ивац - според хрониста Йоан Скилица „... стратег (висш военачалник), много изтъкнат и известен мъж...” Той разгромява елитния отряд, командван от пълководците Георги Гонициат и Орест, което принуждава Василий II да потегли назад. Боевете са в полето на Битоля и Прилеп, където преди векове се заселват Куберовите българи! Независимо от надмощието на противника, българският военачалник успява да се изтегли невредим.

През пролетта на 1018 г. Ивац е сред малцината български велможи, които категорично се противопоставят на капитулацията пред Василий II. Във времето, в което Пресиан II, Алусиан и Арон, синовете на загиналия през февруари 1018 г. цар Иван Владислав, се укриват в планината Томор, недалеч от тях, във “Врохот” (т. е. “Върхът”, част от Томор), Ивац организира втори център на съпротивата. Нейде наблизо действа и боляринът Николица, вероятно във връзка с Ивац.

Скилица разказва, че Ивац заема „... прекрасния царски дворец Пронища (или Копринища)... и малко по малко събирал войска, замисляйки въстание и мечтаейки за българската власт...” Не става дума за “частен дворец” на Ивац, както обикновено се мисли, а за една от укрепените царски резиденции. Отношението на Ивац към “българската власт” показва, че той със сигурност е близък родственик на владетелската фамилия. Византийските автори са категорични - права върху престола в България са имали само хора от “царския род”! Ивац би могъл да бъде племенник на Самуил, например по линия на негова сестра, но за съжаление това е само предположение. Историците от Скопие правят нескопосан опит да “пославянчат” и “помакедончат” Ивац, изписвайки името му като “Ивец” или “Иво”... Изследователят д-р Ж. Войников обърна внимание на осетинското име “Ивадз”, означаващо “блестящ”, “светъл”. Така или иначе, името на знатния българин със сигурност принадлежи към (пра)българското наследство. Тази “подробност” е още едно свидетелство за мястото на Ивац в българския аристократичен елит.

След като през пролетта на 1018 г. превзема столицата Охрид, Василий II с основните си сили се установява при Девол в дн. Албания, най-вероятно южно от дн. Елбасан. В неговия лагер нейде през юни 1018 г. пристигат и слагат оръжие синовете на Иван Владислав - престолонаследникът Пресиан II, Алусиан и Арон. Така на практика водещ център на съпротивата остава заетият от Ивац укрепен дворец Копринища. Василий II изпраща писмо на българския първенец, с което го увещава да се предаде, тъй като „... цяла България е вече покорена...” Ивац отговаря дипломатично и се опитва да печели време. “Така - разказва Скилица,- императорът прекара цели 55 дни, бидейки мамен с обещания...” След като увещанията не дават резултат, в ход влиза прословутото византийско коварство... Видният военачалник Евстатий Дафномил, назначен от Българоубиеца за управител на превзетата българска столица Охрид, решава „... да освободи императора от тази голяма грижа...” С двама адютанти Евстатий предприема рисковано посещение при Ивац на празника на Успение Богородично (15 август 1018 г.).

Неочакваната визита изненадва Ивац, който не може да разбере защо неканеният “гост” е посмял да дойде право в ръцете му... Все пак, както подобава на християнското гостоприемство, Ивац кани ромеите на празничната трапеза. Не след дълго византийският стратег предлага на домакина поверителен разговор “на четири очи”. Когато двамата се отделят в някаква стая, физически силният Евстатий събаря Ивац на земята, вика хората си, укрити наблизо, и с нож избожда очите на Ивац!

След вероломното деяние ромеите изтласкват подло измамения болярин в градината на двореца, а сами се затворят на втория етаж и се готвят за борба с извадени мечове. Настава суматоха, отвсякъде прииждат въоръжени българи, носещи горящи главни, за да подпалят сградата. Тогава Евстатий Дафномил се обръща към тях, като ги уверява, че не питае нищо против българите, още по-малко към Ивац, казвайки: “Аз послужих като оръдие на императора...” Византийският военачалник убеждава хората на Ивац, че съпротивата им е обречена и безмислена. В крайна сметка, „... най-старите и най-благоразумните...” слагат оръжие, а Ивац е отведен при императора. Така завършва този впечатляващ с отчайващата си храброст опит да бъде запазена българската независимост.

Ивац е отведен заедно с останалите български първенци начело с царица Мария и престолонаследника Пресиан, които увенчават триумфалното влизане на Василий II в Константинопол. Най-вероятно той е един от осемте най-видни български първенци, изобразени в една миниатюра от т. нар. Венециански псалтир на Василий II. В нашата история остава и Мануил Ивац, който, подобно на своя баща, се проявява във въстанието на Петър Делян (1040-1041) в борбата за извоюване на българската независимост.

Друга видна личност в Самуилова България е Елемаг, който изпъква на историческата сцена през 1018 г. Видният болярин е представен от хронистите като управител на Белград и неговата област. В случая не става дума за днешната сръбска столица, български град през Средновековието, а за “южния Белград” - красивият и богат със своите исторически паметници град Берат в Албания. След завладяването на Охрид и пленяването на Ивац самият Елемаг се явява пред Василий II “в робско облекло” заедно с подчинените си воеводи. Василий II се отнася благосклонно към тях, а Елемаг получава високата титла “патриций” - още едно свидетелство за високия му ранг в България. Хронистът Скилица твърди, че Елемаг се покорява “привидно”, готвейки се за въстание след оттеглянето на императорската армия. И наистина, няколко месеца по-късно в Солун плъзва слух, че Елемаг и неговият съмишленик Гавра „... искали да възстановят българското царство...” Както стана дума, права върху престола са имали единствено личности от “царския род на българите”. С други думи, Елемаг, подобно на Ивац, също е представител на голямата фамилия на Комитопулите. Въпреки тежките обвинения, Елемаг запазва завидно самообладание. Изпреварвайки неизбежния арест, той се явява пред византийския съд в Солун и категорично отрича обвиненията. В крайна сметка е оправдан поради липса на доказателства, а “санът му бил върнат”. За разлика от него Гавра се бяга “в своята земя”, но е заловен и ослепен.

Името на Елемаг отново е свързано с (пра)българската традиция. Михаил Деволски, писал век по-късно, незнайно защо го изписва като “Елинаг”, прибавяйки и второ - “Францис”, вероятно поради родството на потомци на Елемаг с друга аристократична византийска фамилия. Така или иначе, принадлежността на този Самуилов съратник към традиционния български елит е несъмнена.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Съратниците на цар Самуил - "партията" на непримиримите


Вляво – Никулица в тъмница с дървени окови на краката; вдясно – Никулица с вързани ръце и под конвой е доведен пред император Василий II. Миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица

Драгшан и Николица отхвърлят възможностите за богат и осигурен живот във Византия, оставайки верни на българската кауза

Последният защитник на Първото българско царство е загадъчният „Сермон“ от тогавашния български Северозапад

По време на епичната борба на българите срещу византийската инвазия, чието най-ярко олицетворение е Самуил (цар на България от 997 до 1014 г.), изпъкват имената на редица видни личности. Тежките удари и човешки трагедии водят дотам, че след гибелта на цар Иван Владислав (февруари 1018 г.) надделяват отчаянието и неверието в смисъла на по-нататъшната съпротива. Дори и калени в битките воини капитулират пред император Василий II, останал в историята с грозното прозвище „Българоубиец“… В „партията на капитулацията“ влизат царица Мария, патриарх Давид, „топархът“  (тогавашният ичиргу-боил) Богдан, прочутият Кракра Пернишки, неговите „колеги“ Драгомъж, Несторица, Николица Млади, Димитър и други военачалници, а през лятото на 1018 г. – и престолонаследникът Пресиан II с братята си Алусиан и Арон. Да окачествим поведението им като предателско не би било коректно, още повече че тогавашните „лидери“ на България се стремят да защитят оцеляването на своите сънародници. В крайна сметка обаче се очертава и по-малобройна, но впечатляваща „партия“ на непримиримите! В нейните редове са Ивац и Елемаг, за които вече разказахме в броя от 16 април. Ще продължим нашия разказ с няколко личности, оставили ярка следа в нашата национална история.

Нека започнем с Матеица, един от най-авторитетните хора в столицата Охрид. Обявил се против капитулацията пред Българоубиеца, Матеица е убит от своя зет Богдан... Очевидно с позицията си видният болярин е в състояние да попречи на плановете на доминиращата „партия“ – драматичен случай, показващ докъде е стигало разцеплението във висшите среди на Първото българското царство в дните на неговата гибел. Макар да е бегло споменат в една добавка на епископ Михаил Деволски към хрониката на Йоан Скилица, Матеица е помнен цял век след 1018 г.

Сред най-верните на българската кауза съратници на цар Самуил е Драгшан, защитникът на Воден (дн. Едеса, Гърция). През 1001 г., когато Василий II успява да превземе Воден след тежка обсада, Драгшан пада в плен. По заповед на императора е „въдворен“ в Солун, а за да бъде привлечен на ромейска страна е оженен за дъщерята на един от първите солунски благородници. От брака му се раждат четири деца, макар на два пъти Драгшан да прави опити за бягство в България.

Благодарение на тъста си избягва наказанието, като се създава впечатление, че най-накрая се е примирил с положението. Затова за околните навярно е напълно неочаквано, когато през пролетта на 1015 г. именно той оглавява бунта на своите съграждани във Воден. Това става в трудното време след смъртта на цар Самуил, когато неговият наследник Гаврил Радомир (1014-1015) започва контраофанзива в днешна Южна Македония. Василий II реагира веднага, с големи военни сили превзема града и изселва голяма част от неговото население. Този път Драгшан не получава опрощение, а е екзекутиран по крайно жесток начин – чрез набиване на кол...

Никола или Николица (Никулица), „… наричан така заради малкия му ръст…“, е един от най-преданите хора на Самуил  и наследниците му. По потекло е представител на местната аристокрация в Тесалия, в която е имало гърци, власи и  българи. Когато през 985 г. Самуил превзема Лариса, местното население е „… поробено и само родът Николица бил оставен свободен…" и преселен във вътрешността на тогавашна България. Николица възприема до фанатизъм българската кауза и доказва това с делата си. При настъплението на Василий II в Южна Македония през 1001 г., за което вече стана дума във връзка с Драгшан, Николица оказва ожесточена съпротива като управител на крепостта Сервия и не се поддава на увещанията на императора. Използвайки стенобойни машини, ромеите превземат града. В тон с политиката си за привличане на българската аристокрация, като „ … знаел и за потеклото на Николица…", Василий II му дава високата титла „патриций“.  Неизвестно кога и как Николица успява да избяга при Самуил. Изпратен с войски да отвоюва Сервия, попада в засада и е пленен отново. Този път е хвърлен в затвора, което е сюжет на една византийска миниатюра. Неизвестно кога обаче успява да избяга в България. През пролетта на 1018 г. се нарежда сред най-отявлените привърженици на българската независимост. В планините на днешна Албания,  Николица отказва да се предаде. Уви, в настъпилата атмосфера на отчаяние хората му падат духом. След елиминирането на Ивац (15 август 1018 г.) обезсърченият Николица пристига в императорския лагер. „Като почукал на вратата – разказва Скилица, – той казал кой е и че се предава…" Заради някогашната му „неблагодарност" Василий II дори не иска да го види и нарежда „…да го държат под стража…" в Солун. Вероятно след смъртта на Българоубиеца (1025 г.) Николица е освободен, а неговите потомци запазват високото си обществено положение. Сред тях е Николица Делфина, оглавил въстанието на българи и власи в Тесалия и Южна Македония през 1066 г., за когото разказахме в „Труд“ от 26.11.2021 г.

Последният защитник на българската независимост е боляринът Сермон,  управител на Срем (дн. Сремска Митровица, Сърбия) на р. Сава в далечния тогавашен български Северозапад. Хронистът Йоан Скилица разказва, че Сермон отказва да се покори дори и тогава, когато хърватските князе признават върховенството на Василий II и византийската власт. Затова някои учени да приемат, че събитията се развиват през есента на 1018-а и дори през  пролетта на 1019 г. Срещу последната свободна територия на Първото българско царство потегля Константин Диоген, назначен от императора за управител на наскоро покорения български Белград (дн. столица на Сърбия). Военната акция очевидно е нямала изгледи за бърз успех, поради което в ход влиза прословутото византийско коварство… Под клетва Константин Диоген предлага преговори. Двете страни се споразумяват срещата да е насред самата река Сава, като всеки от преговарящите дойде с лодка, придружен от трима невъоръжени войници. Когато лодките застават една до друга и разговорът започва, Константин Диоген изненадващи вади скрит нож и пробожда българския болярин… Придружителите на Сермон веднага потеглят назад, но боляринът издъхва. След подлата разправа ромейският пълководец се явява с войската пред портата на крепостта. Съпругата на Сермон и хората му се предават. Константин поема управлението, а градът по-късно става център на самостоятелна провинция (тема) Сирмиум (Сирмион).

Около личността на Сермон  съществуват спорни въпроси. Изказано е схващането, че сремският управител, определен от Йоан Скилица като „брат на Нестонг" (очевидно добре познат в Константинопол българин, родоначалник на фамилията Нестонги), не е носил името „Сермон“. Както допуска акад. Иван Дуйчев, става дума за прозвище по името на самия град Срем, на гръцки „Сермион"/„Сирмион". Неизяснен остава и въпросът и за две златни пластини, определяни от отделни изследователи като печати и дори монети! Върху тях има гръцки надпис: „Богородице, помагай на стратилата Зермос", но разчитането е несигурно. Познат е и оловен печат с надпис: „Господи, помагай на своя раб протоспатарий Йоан Ксермон“. Наистина, личното име на защитника на Срем най-вероятно не е  „Сермон“, а прозвището му се превръща във фамилно име за неговите потомци. Не знаем каква е титлата на „Сермон“, нито кога поема управлението на тази гранична с Унгария и Хърватия стратегически важна област. Ако се съди по името на неговия брат Нестонг, имаме още един пример за представител на стар (пра)български род. Така или иначе, в лицето на „Сермон“ срещаме един от най-доверените боляри на цар Самуил и неговите наследници. За разлика от доминираща „партия“ през съдбоносната 1018 г., защитникът на Срем се нарежда в по-малочислената, но достойна „фаланга“ на непримиримите защитници на българската независимост. И ако някои днес правят внушения за „вредата“ от историята, нека поне си спомним за политическата воля, патриотизма и достойнството на някогашните българи…

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Съратниците на цар Самуил - висшите военачалници


Битка между войската на цар Самуил и ромеите – миниатюра от Мадриския препис на хрониката на Йоан Скилица

Димитър „Полемарх“, Добромир,  Несторица и други висши командири са начело на елитни военни части и ръководят важни кампании

Сред „генералите“ на цар Самуил срещаме ярки примери на вярност към българската кауза, но за съжаление и на откровени предателства

В предишни два „епизода“ от нашата поредица разказахме за някои от видните личности от близкия кръг на цар Самуил – Ивац, Елемаг, Николица, Драгшан, Сермон... Тези българи  са „хора на меча“, каквито на практика са почти всички тогавашни български първенци – „военната професия“ е основна за представителите на средновековната аристокрация не само в България, но и в Европа и по целия свят. На празничния 6-и май, Денят на св. Георги Победоносец и българската бойна слава, ще припомним делата на няколко типични висши командири, казано на днешен език, за Самуиловите „генерали“, оставащи непознати за широката публика.

Ще започнем с Димитър „Полемарх“, наречен така от византийския писател Кекавмен. Не става дума за фамилно име, а за прозвище, което в превод означава буквално „воевода“. През 988 г. Димитър обсажда крепостта Сервия в продължение на близо година в хода на мащабната българска офанзива през 986–989 г. При нея е овладян и най-важният център в този район – градът Верия (бълг. Бер), едва на шейсет километра от Солун. Сервия е защитавана от ромейския военачалник Магирин с гарнизон от две хиляди войници. От това можем да съдим, че Димитър е командвал най-малкото толкова, а най-вероятно и повече хора – солидна за времето си военна сила. Споменатият Кекавмен, писал в средата на XI в., е внук на воеводата по майчина линия. Особено ценно е признанието на византийския писател, че е слушал много разкази от своя дядо за някогашната война. „Полемархът“ разказвал, че е „… прекарал много безсънни нощи, мислейки как да превземе този непристъпен град…" В крайна сметка, през април 989 г. той залавя Магирин с военна хитрост. Димитър извършва привидно отстъпление, което води до бурна радост сред изтощените от обсада ромейски войници. Техният предводител Магирин проявява лекомислие  и заедно с двамата си помощници  прави „излет“ извън крепостта. Пролетта и топлото време настройват тримата офицери на „ваканционна вълна“, които решават да се изкъпят в някакъв вир (очевидно времето през април 989 г. е било сравнително топло). И  напълно неочаквано са изненадани от български войници, които до този момент, прикрити с клони и храсти, дебнат в гористата околност! Когато „стратегът“ и хората свалят оръжието, събличат се и влизат във водата, българските разузнавачи („хусарите" по думите на Кекавмен) дават знак, след което те са пленени, както се казва, „по бели гащи“ ... Шокирани от станалото, гражданите на Сервия отварят вратите на крепостта и се предават.

Завземането на Сервия усилва българските позиции в района на Солун, вторият по важност център на империята на Балканите. Превзетата крепост е предадена от Димитър на назначения български управител – Николица, за когото разказахме в миналия епизод от нашата поредица. Димитър се завръща със своя отряд при цар Самуил. Както изглежда, самият Димитър е военачалник на „централно разпореждане". Още във времето на кан Крум в столицата, тогава Плиска, са базирани елитни военни сили, наричани от хронистите с византийското понятие „тагми“. Този модел на военна организация е запазен при цар Самуил и неговите наследници. Кекавмен пише, че „… след покоряването на България…" Василий II издига Димитър „… в сан патриций и при това го направил мистик…" (съветник). Очевидно през 1018 г. Димитър се присъединява към „партията" на онези боляри, които капитулират пред Василий II поради неверие в смисъла на по-нататъшната съпротива.

Един от висшите военни командири при цар Самуил е Димитър Тихон. През 1001 г. той е изпратен  да защитава крепостта Колидрон, южно от Дойранското езеро, попаднала в български ръце още през  989 г. заедно със Сервия и Верия (Бер). Василий II настъпва с цялата си мощ, но Димитър Тихон оказва твърда съпротива. Уви, воеводата Добромир, който е начело на българските сили на този фронт с център Верия, предава града на императора. Въпреки неблагоприятното развитие на събитията, Димитър Тихон отказва да последва примера на своя „колега“ и началник. Тъй като няма достатъчно войска и средства за отбрана, храбрият воевода започва преговори. Постигнато е споразумение българите да напуснат крепостта, без да им пречи да се изтеглят при Самуил – договореност, която е спазена от Василий II. Други данни за Димитър Тихон няма. Най-вероятно по време на драматичните събития през 1018 г. вече не е бил между живите.
 Стана дума за воеводата Добромир и неговото предателство през 1001 г.  Василий II се отнася подчертано благосклонни към изменника, още повече че той, както научаваме, е бил зет на Самуил, женен за негова племенница – дъщеря на Давид или Мойсей, или пък на неизвестна сестра на царя. С други думи, става въпрос за пробив не само в средите на болярството, но и в самата владетелска фамилия! Предателството е щедро възнаградено – Добромир е назначен за управител на току-що завладените източни български земи с център старата столица Велики Преслав! От два открити при археологически разкопки оловни печата научаваме, че пълното му име е било Дамян Добромир, „… антипат (консул), патриций и дук на Тракия и Месопотамия…“ В поверената му обширна област са включени земите в  Тракия (без Одрин, център на темата Македония, т.е. Източна Тракия) и завладяната към онзи момент територия от делтата на Дунав и Черно море до Искър. Според някои изследователи тази „Месопотамия“ („Междуречие“), наричана в други източници „западна“  (за разлика от „източната“ Месопотамия между Тигър и Ефрат), визира оттвъддунавските земи на България между Дунав и Днестър. Според други това са земите между Марица и Струма. Така или иначе, показното доверие на императора към един царски роднина е демонстрация към българските боляри, че могат да разчитат на висше благоволение, ако предадат българските интереси и своя владетел.

Друг представител на тогавашния „генералитет“ е Несторица – според хрониста Йоан Скилица „… един от най-знатните велможи на българите…" По време на злощастната война през лятото на 1014 г., когато войските на цар Самуил удържат византийския натиск в клисурата при с. Ключ, Несторица  с друга войска атакува Солун! Дръзката акция е стратегически маньовър, целящ да принуди Василий II да прекрати настъплението. Императорът не се поддава на диверсията, а корпусът на Несторица е пресрещнат от войските на солунския управител Теофилакт Вотаниат и разбит. Военачалникът успява да се спаси, а името му е сред онези боляри, които през пролетта на 1018 г. капитулират през Василий II. Това Несторица прави в столицата Охрид заедно с Добромир Млади и Лазарица. Тримата са „… любезно приети от императора и почетени по царски…“ Дали споменатият Добромир Млади е син на Дамян Добромир е неизвестно. По-скоро прозвището е използвано, за да се направи разграничение между двамата.

Несторица, Лазарица и Добромир Млади командват „тагми“ (елитни военни отряди), разположени в Охрид и Преспа. За разлика от тях Николица Млади (дали той е син на Николица „Стари“ също е въпрос без отговор) е начело на друга военна част, наречена от Йоан Скилица „синтаксис“ – корпус от около хиляда тежковъоръжени конници, базиран не в Охрид, а в Скопие. Ще припомним, че при цар Роман (978-997) именно Скопие е столицата на България! През 1003 г. градът е превзет от Василий II, но по-късно е освободен. Очевидно и през 1018 г. Скопие играе твърде важна роля в държавата и има статут на „втора столица“. И не е случайно, че създадената от Василий II провинция („тема“) с името България, включваща основните земи на царството при Самуил, има за център именно днешната столица на република Северна Македония. Какво по-показателно за общите ни български предци с днешните „северни македонци“?!

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

Проф. Николов: Самуилова България носи прабългарската държавна традиция

Самуилова България е носител на прабългарската държавна традиция. Тази традиция се запазва през целия период на съществуването на Първата българска държава – от нейното създаване при Аспарух до нейната гибел при наследниците на Самуил.

Първите българи на Балканите не са Куберовите или Аспаруховите българи. Първите българи се заселват в териториите на днешна Македония още по времето на император Анастасий (491-518 г.)

Сблъсъкът между цар Самуил и император Василий продължава цели 50 години и е най-дългият военен конфликт на Балканите преди идването на османските нашественици.

Гробът на цар Самуил на острова в Малкото Преспанско езеро е знак за българското присъствие там и този знак трябва да стои там.

Това заяви в интервю за БГНЕС историкът проф. д-р Георги Николов, който преди дни издаде книгата „Из историята на Самуилова България“.



На днешната дата през 1014 г. се състои битката при крепостта Ключ, където Василий II нанася смъртоносно поражение на българите, довело до гибелта на Самуил.

„Най-големият син“

Едно от важните открития на проф. Николов е, че цар Самуил не е най-малкият син на комит Никола и неговата съпруга Рипсимия.

„Един внимателен преглед на изворите показва, че цар Самуил не е бил най-малкият от четиримата братя комитопули, а напротив е най-големият. Моите основания се базират на старозаветната библейска история, където персонажите с тези имена са в съвсем друг ред. От една страна, Самуил е носел име, което в еврейския език означава „дарен от Бога“, „пожелан от Бога“. Това обикновено е характеристика за първородното дете, дошло при родители, които дълго време не са имали деца. От друга страна самата активност на Самуил, неговите действия показват, че той вероятно е бил най-големият от четиримата братя“, заяви специалистът по средновековна история.

Проф. Николов: Самуилова България носи прабългарската държавна традиция

В изворите на Йоан Скилица и Йоан Зонара те са били изброени в следния ред - Давид, Моисей, Арон и Самуил. Според проф. Николов това е подредбата на тяхната смърт: пръв умира Давид, след него загива Моисей, Арон е убит по заповед на Самуил и най-накрая умира и самият Самуил.

Медиавистът предлага и нова идентификация на гробовете, открити на остров Свети Ахил в малкото Преспанско езеро от археолога проф. Николаос Муцопулос.

„В първите два гроба са били погребани или препогребани родителите на Самуил Никола и Рипсимия и неговият брат Давид. Третият гроб е очевидно на Самуил, там са намерени костите, които се пазят и до днес. В четвъртия гроб са погребани няколко души, предполагам, че това са тленните останки на Гаврил-Радомир и някои от членовете на неговото семейство, които също са били погубени по заповед на новия цар Иван Владислав“, каза проф. Николов.

Проф. Георги Николов: Българите се заселват най-напред в Македония

Самуиловото царство - продължител на прабългарската традиция

В ранното българско Средновековие, което продължава на Балканите от VII до XI век има един много важен елемент, който доминира в държавното отношение. Това е прабългарската държавна традиция.

„Прабългарската държавна традиция се запазва през целия този период, независимо от покръстването. Единствено религиозната обвивка се сменя след 865 г., когато България приема християнството. Изчезват колобрите, изчезват езическата роля на владетеля като първожрец. Но титлите и всичко останало се запазва. Имаме кахвани по време на цар Самуил и неговите наследници – това са кахван Домитиан, кахван Теодор, техният брат Мелитон. От кахвански род е водачът на въстанието през 1072 г. Георги Войтех. По времето на въстанието на Петър Делян се споменават ичиргу боили. По времето на Иван Владислав се споменава топарх на вътрешните крепости, което в свободен превод означава ичиргу боил“, заяви проф. Николов.

Той е категоричен, че държавната традиция на Самуиловото царство е българска. „Български характер има и населението, което населява югозападните български земи, които по онова време не се наричат Македония. Във византийските извори те се наричат Склавиния. Влизайки в пределите на Българското царство, този регион получава името Долна земя и е третият дял на Българското царство“, добави ученият медиавист.

Проф. Георги Николов: Българската епопея

В книгата си той цитира византийската писателка Анна Комнина /пряка наследница на Иван Владислав – бел.ред./, която казва, че от първия цар Мокрос тръгва една династия, която завършва със Самуил.

„Отдавна е показано, че този Мокрос е една метатеза на името Крумос. Такива метатези често се срещат в ръкописите. Т.е. Самуил е принадлежал кръвно родствено към Крумовата династия, макар и не по пряка линия. Друг византийски писател Михаил Псел казва, че българите имат за обичай да слагат начело на държавата си само човек от царско коляно. Т.е. Самуил не е някакъв бунтовник, някакъв случаен човек. Той е признат от църквата и народа за цар след смъртта на Роман, защото е бил кръвно родствено свързан с династията. Предполагам, че това е по майчина линия. Неговата майка Рипсимия е имала арменски произход и знаем, че Армения е една земя, която много отдавна е свързана с прабългарите“, каза проф. Николов.

Българска епопея

Сблъсъкът между цар Самуил и император Василий II продължава почти 50 години и е най-дългогодишният военен конфликт на Балканите преди идването на османските турци.

„В този титаничен двубой Византия е разполагала с огромни човешки и материални ресурси, главно в Мала Азия, и своевременно е могла да възстанови силите си и да продължи с неотслабваща сила войната с българите. Докато България постепенно се е оказала в югозападния ъгъл на Балканските полуостров и тази дългогодишна войне е довела до нейната агония“, отбеляза проф. Николов.

Той припомни, че на два пъти Самуил губи цялата си армия – в битката при река Сперхей през 996 г. и битката при крепостта Ключ през 1014. Неговите наследници се опитват за залъжат Василий и да спечелят време, за да възстановят българската армия и да се съпротивляват.

Последните 4 години от съществуването на Първото българско царство са една агония заради загубата на „тази гигантска личност“, каквато е била цар Самуил.

„В средновековието ролята на личността е била много по-важна, отколкото в днешно време. Той е бил едноличен монарх и неуморим войн или както казва един византийски извор: „Непобедим по сила и ненадминат по храброст“. Изчезването на тази политическа фигура сломява българите“, заяви проф. Николов.

След смъртта на Самуил основната цел на Василий е да не допусне възкачването на нов български владетел, което той не успява да постигне в началото. Едва след смъртта на Иван Владислав с помощта на българската царица Мария, патриарх Йоан и кахвана Богдан, Василий успява да предотврати възцаряването на Пресиян. Царството остава без цар и загива.

Френският учен Густав Шлюмберже написа книга за сблъсъка между Самуил и Василий, който кръсти „Византийска епопея“, нашият акад. Васил Гюзелев го поправи – „Българска епопея“.

Проф. Георги Николов: Костите на Самуил да бъдат препогребани там, където са открити

Костите на Самуил не се търгуват

През 2014 г. по повод на честванията на 1000 години от битката при Ключ се появи идеята костите на цар Самуил да бъдат върнати у нас. Професор Николов разкри, че тогава Гърция е предложила сделка на най-високо ниво. В замяна на неговите тленни останки да получи няколко стотин гръцки ръкописи. Според него това е неравностойна размяна, но има и далеч по-важни етични и човешки причини.

„Първо не е християнско костите да се търгуват и да се разнасят. Това не са кости на светец. Те трябва да бъдат препогребани там, където са намерени. Там е пожелал Самуил да бъде погребан до гробовете на своята майка, баща и брат, до своя небесен покровител Свети Ахил, чиито мощи е пренесъл в същата тази базилика, където е неговият гроб“, подчерта проф. Николов. Според него преди това те трябва да бъдат изследвани с най-модерните методи и да бъдат поставени в специален ковчег, за да не бъдат унищожени.

„Гробът на цар Самуил на острова в Малкото Преспанско езеро е знак за българското присъствие там и този знак трябва да стои там“, категоричен е проф. Георги Николов. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/prof-nikolov-samuilova-b-lgaria-nosi-prab-lgarskata-d-rzhavna-traditcia/

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Управлението на цар Самуил - трагедия и слава (епизод 43)

[Hatshepsut]

Кой е последният владетел на Първото българско царство


Насилственото замонашване на Пресиан Българина - миниатюра от Мадривския ръкопис на Скилица

Пресиан II е изобразен като владетел в миниатюра от т. нар. Венециански псалтир на Василий II, създаден през 1019 г.

Откритият през 1978 г. надгробен паметник гласи: „Тук лежи княз Пресиан, (роден) в годината 6505, (починал) в годината 6569“

Ако направим анкета с поставения в заглавието въпрос, почти 100 процента от запитаните ще отговорят: „Цар Иван Владислав“, нарекъл се сам „самодържец български“ и „родом българин“ в своя Битолски надпис. Както ще видим обаче, окончателното падане под византийска власт е съпътствано от „мистерията“ около притежателя на българската корона!

Такъв, при цялата условност на понятията, е Пресиан II (февруари - август 1018 г.). Този факт вече „си пробива“ път в учебниците, като е записан дори в световната „Уикипедия“, вкл. в нейната македонска страница: „Пресијан II е последниот македонски владетел на Самоиловото Царство (...) Бугарските и дел од светските историчари Пресијан II го сметаат за бугарски цар...“ Разбира се, за такъв го „сметаа“ и самият император Василий II, а за византийските хронисти той най-често е „Пресиан Българина“. Разбира се, за скопските „историчари“ историческата истина няма никакво значение...

През февруари 1018 г. Иван Владислав загива пред стените на Драч (дн. Дуръс). Обезвереното болярство в голямата си част поема пътя на капитулацията. Василий II влиза в Охрид и щедро раздава привилегии и високи титли, но не всички са склонни да се покорят на омразния Българоубиец... За съжаление съпротивата е разпокъсана, а нейно най-сериозно огнище са планините на днешна Албания. В „страната на орлите“ и в наши дни има българи, а в онази далечна епоха те са доминиращ елемент в северната част на страната. Въоръжен отпор на ромейското завоевание оказват прочутите воеводи Ивац и Николица. И все пак, олицетворение на съпротивата несъмнено е Пресиан.

Събитията се разиграват в околностите на старинния Берат, южният средновековен „български Белград“.

Престолонаследникът Пресиан заема с верните си войски близката планина Томор. За него сме писали и по-рано в нашата поредица, но нека припомним най-важното с някои допълнителни „подробности“... Разбира се, Пресиан е известен на специалистите, но интересът към неговата личност се засилва след едно неочаквано откритие - не в България, Северна Македония, Гърция или Албания, а в източния край на Словакия! Оказва се, че през 1060/1061 г. някогашният владетел е завършил земния си път в крепостта Михалд (дн. Михаловце), тогава в кралство Унгария. Пресиан (началната форма на името е „Персиан“, буквално „персиец“) е роден през 996/997 г. и е най-големият от шестимата синове на цар Иван Владислав и царица Мария. Името му показва изконната връзка на т. нар. Комитопули с Крумовата династия. Владетелското (пра)българското“ име му е дадено е в чест на „архонта на многото българи“ кан Пресиан I (836-852), при когото историко-географската област Македония влиза в пределите на българската държава. В същност (пра)българско е името и на неговия брат Алусиан.

Придружен от братята си Алусиан и Арон, Пресиан оказва отпор на ромеите нейде до края на юли - началото на август 1018 г., но е принуден да сложи оръжие. И съвсем не е случайно, че Василий II лично (!) ръководи блокадата на Томор в продължение на няколко месеца. Наистина, царица Мария и водещите фигури на аристокрацията са се предали, но войската, следвайки древния обичай, издига престолонаследника на мястото на загиналия му баща. В същност действията на Василий II потвърждават това. Според хрониста Йоан Скилица императорът "... издигнал висока трибуна, на която приел Пресиан с братята му...“ според римската практика при важни политически актове. Пресиан получава високата титла „магистър“ - абсолютно същата /!/, с която през 971 г. император Йоан Цимиски удостоява пленения във Велики Преслав цар Борис II (970-971). За Българоубиеца очевидно Пресиан не е престолонаследник, а владетел на покорена България. Плененият Пресиан е изобразен и в една известна, но рядко коментирана миниатюра от т. нар. Венециански псалтир на Василий II, рисувана през следващата 1019 г. Показан е в царски одежди, абсолютно същите като на императора, но без ризница, копие и меч, носени от победителя Василий II. Заедно с Пресиан в нозете на василевса са още седем българи - водещите фигури в завладяното царство: Алусиан, Богдан, Ивац, Елемаг, Гавра, Николица, Кракра... Някои от тях са изобразени без колани - свидетелство, че по същото време са в затвора, но по-подробно на този въпрос се спираме в книгата „Векът на цар Самуил“ (2014).

Отначало мерките за сигурност спрямо Пресиан и роднините му са строги. От друга страна, Василий II полага усилия за приобщаването им към имперския елит, вкл. като им дава високи постове и богати имения в Мала Азия и Армения, все пак възможно най-далече от България... Пресиан е назначен за управител (стратег) на провинцията Вукеларион с център Ангора (дн. Анкара) с годишна заплата от 2160 златни номизми, т. е. над осем кг злато!

През 1026 г. Пресиан участва в заговор против император Константин VIII (1025-1028), но е в конфликт с друг претендент - ромейският аристократ Василий Склир. Пресиан е помилван, докато Склир и останалите заговорници са ослепени. По-мекото отношение към него вероятно се дължи на опасенията от възможен бунт в България, покорена преди едва осем години.

Вторият заговор, в който Пресиан вече е главното лице, е през 1029/1030 г. - след поход на император Роман Аргир (1028-1034) против Алепо, в който според един арабски хронист е участвал и „... царят на българите...“. Целта е да бъде свален бездарният Роман, заел престола благодарение на брака си със Зоя. Зоя и по-малката u сестра Теодора, племеннички на Василий II, са единствени наследници на т. нар. Македонска династия, наречена така по името на византийската провинция „Македония“ (Източна Тракия). Превратът би довел на престола Пресиан и Теодора, но византийските тайни служби разкриват заговора. Този път Пресиан е ослепен и заставен да приеме монашеството. Теодора е отстранена от двореца, но по-късно възстановява позициите си и определено толерира Пресиановите близки.

Замислите на Пресиан отразяват политическото мислене на собствената му епоха. Като наследник на царство и прочути владетели, той явно възприема идеите на цар Симеон Велики - „василевсът на българите и ромеите“! Смятал е, че така ще освободи народа си „отгоре“... Eдин брачен съюз между българската (Крумовата) и византийската (Македонската) династия е в тон със Симеоновите виждания за изграждането на „българо-византийска империя“. Още нещо, за разлика от Византия, в България владетелят задължително е трябвало да бъде от „царския род“, а българската династия е смятана за „ненадмината по своята знатност“. Когато през 1057 г. Екатерина, най-голямата от сестрите на Пресиан, става императрица като съпруга на Исак I Комнин, това е схващано и като династичен съюз между ромеи и българи.

През 1978 г. при археологически разкопки на средновековна църква-ротонда в Михаловце е открит надгробен паметник с надпис на българската азбука - кирилицата. Публикуван е от проф. Войчех Ткадлъчик: „Тук лежи княз Пресиан, (роден) в годината 6505 (996/997), (починал) в годината 6569 (1060/1061).“ Най-пълното проучване на паметника е дело на словашкия учен Мариан Виздал и българския му колега д-р Николай Николов от Шуменския университет. В надписа Пресиан не е „цар“, а „княз“, вероятно защото не е официално коронясан от тогавашния български патриарх Давид. И все пак е владетел, защото през XI в. титлата „къняз“/„княз“ е равнозначна на западната „крал“.

Заточен в манастир, неизвестно кога и как Пресиан II успява да избяга в съседна Унгария. Навярно е разчитал с унгарска подкрепа да вдигне въстание и възстанови българската независимост. Според М. Виздал и Н. Николов е възможно монахът с царска кръв да е поел като православен мисионер по стъпките на светите Кирил и Методий. Така или иначе, „историята“ на Пресиан е не само поредната „мистерия“ от средновековното минало, но и ярка илюстрация на стремежа на прадедите ни за възкресяването на погиналото Българско царство.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

България отвръща на удара: Самуил и възходът на комитопулите

Трагичните събития от 968 – 971 г. нанасят съкрушителен удар на България, но не я пречупват. Действията на комитопулите и успехът при Траянови врата разбиват всички илюзии на Византия, че царството вече е унищожено и неговите територии ѝ принадлежат. На хоризонта изгрява новият лидер на българите Самуил , на който е писано да води десетилетна кървава борба с империята и нейния владетел Василий II.

[Hatshepsut]

Как настъпи краят на Първото българско царство

Драматичните събития, съпътстващи падането на България под византийска власт, неправомерно са разглеждани от някои като срамна страница от българската история. Както погледът над обективните обстоятелства обаче показва, факторите за случилото се са многобройни и при всяко положение няма как конкретен български владетел да бъде винен за случилото се, нито пък то може да се обясни с проява на малодушие. Съвсем непонятно изглежда да се отправят укори към Самуил, който е в основата на десетилетната борба, оказвана от българите на един от най-силните византийски императори – Василий II, впрегнал всичките огромни ресурси на своята държава за унищожението на България. Без да се пренебрегват допуснатите грешки от българските владетели, по-скоро би било редно падането под византийска власт да бъде разглеждано като един от най-трагичните, но и героични моменти от родната история.