РНБ (“Ратници за Напредъка на Българщината”)

[Nordwave]

"Ратниците" – национализмът в сянката на фашизма

Между 1936 и 1944 в тази полуконспиративна организация членуват десетки хиляди млади българи

Д-р Никола АЛТЪНКОВ

Мнозина определят периода между 1925 и 1944 като "златните години на българския национализъм". Създаването на "Родна Защита" през 1925, основаването на Всебългарския съюз "Отец Паисий" (ВСОП) през 1928, появата на младежките легиони, израснали като Съюз на Българските Национални Легиони през 1933-1934, организирането на младежите от ВСОП в Български Младежки Съюз "Отец Паисий" (БМСОП) в 1936 и активизирането на емигрантските организации и, на първо място, ВМРО, съюзите на ветераните и бойците от фронта, ясно определят национализма като един от най-важните фактори в обществения живот в годините до 9.09.1944.

В края на 1936 се появява

Нова радикално-националистическа формация

която скоро заема място в крайно дясната част но българския политически спектър. Това е РНБ ("Ратници за Напредъка на Българщината"), организирана от Асен Кантарджиев, запасен офицер и професор в Агрономическия факултет, която се възползва от наличието на значителен свободен интелектуален ресурс за да израсне бързо като фокус на крайния национализъм (силно повлиян от модните фашистки идеи), Последният по това време е малко позаглъхнал поради отлива на кадри от "Родна Защита" след преврата от 19.05.1934.

Още от появата си, так чак до края на свото съществуване - преврата на 9.09.1944 - РНБ се проявява като затворена, полуконспиративна организация, притежаваща по строга йерархична система, с водач и 5-членен щаб около него, като централно ръководство, и назначени водачи по места, които не поддържат връзка един с друг освен посредством центъра. Организацията не свиква многолюдни конгреси, нито областни, местни и национални конференции, нито пък възприема изборното начало, предпазвайки се по този начин от разколите и дрязгите, характерни за други сродни организации.

Трудно е да се определи броят на ратниците. По полицейски донесения те са били 1500 през 1938 и 12000 през 1939. Апогеят на организацията е през 1941 – тогава в нея членуват около 40000. Други сведения споменават 80,000 членове през 1944, 120,000 само в Северна България, от които 12,000 - активни и даже 5% от населението - около 300,000!

В първоначалната "петорка" са влизали проф.Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Иван Гьошев, ръководител на организацията на българите в Западните покрайнини "Въртоп" (минаваща за филиал на ВМРО), Борис Стоилков и Климент Далкалъчев, бивши членове на БМСОП. По различно време членове на ръководството са били Борис Белдирев и братята Румен и Васил Вълкови, племенници на генерал Иван Вълков. В РНБ членуват и видни интелектуалци като поета Емануил п.Димитров, художника Райко Алексиев, професорите Консулов и Владикин.

Структурата на организацията е йерархична: под петчленният щаб (централното ръководство) се намират 4 служби - техническа, по проверка, санитарна и съдебна. Шестте главни дяла, или клона са от А-1 до А-6. А-1 е най-важният и се нарича "ударен". В него са хора със свободни професии, независими от чуждо, фирмено, или държавно влияние. Той се състои от орди-рояци-орляци-ята и групи (низходящи). А-2 се нарича "клеткови", без структурен строеж и в него членували служители и чиновници. В А-3, наричан "дейни", са най-активните и фанатизирани членове на РНБ: пропагандисти, журналисти, мислители, интелектуалци. А-4 ("общи съмишленици") обхваща приятелите на РНБ. Те са имали правото да създадат и партия. А-5 (школският клон) се състои от ученици и студенти, използващи членството си казионния "Бранник" като параван. В А-6 пък членуват жени и момичета.

Записването в РНБ се наричало "приобщаване", а пък събранията - "събор". "Ратниците" са особено популярни сред военните, хората с независими професии, финансисти, търговци и, разбира се, младежта.

От самото начало организацията става обект на яростни нападки от страана на комунистическата левица, при това не само в България, но и в чужбина. Съветският "Красная звезда" например, определя РНБ като най-стройната националистическа организация в България и нарича професор Кантарджиев

"Най-опасния национал-социалист в България"

Радио Москва съобщава, че РНБ се състояло от "300 софийски бандити". Според самите ратници, в чужбина са публикувани над 800 статии на различни езици, насочени против ратниците.

Знаците, символите и лозунгите на ратниците са интересни и многозначителни. Лозунгът "Напред и нагоре" обобщава вкратце същността на идеите им за "Мощна и справедлива България - Общобългарският интерес над личния - Социално наляво, национализмът - напред - Победа на българщината или смърт - Нова граница между честта и безчестието - България за българите". Знакът на организацията е кръг, разчертан на четири, после се прибавят сърп и чук, меч и дъбови клончета. Избраният цвят е червеният, което допълнително вбесява комунистите. Ратниците носят червени ризи (което, между другото кара прецз 1940 младите комунисти да посрещнат гостуващият у нас съветския футболен тим облечени със сини блузи). Всичко това показва, че РНБ излиза извън рамките на традиционните консервативно-националистически формации, приближавайки се плътно към идеите на фашизма и национал-социализма.

Изявите на ратниците са сред най-добре организираните в края на 30-те години. Освен демонстрациите по случай годишнината (27 ноември) от Ньойския договор (традиционна дата за изява на националистически настроените младежи от всички цветове), ратниците организират и много други акции. Така, през пролетта на 1938 те провеждат тъй наречената "акция с карамфилите". Понеже полицията забранява носенето на червените им значки на реверите, те закичват червени карамфили. На 13 и 15 март 1938 ратниците нападат двете публични събрания на проф. Методи Попов, чиито схващания по расовия и националния въпрос противоречат на ратническата идеология. Манифестацията на 27.ХI.1938 е забранена и улиците са блокирани, но радиостанцията на ратниците предава през целия ден. По донесения на полицията тя се нарича "Демократична България" и предава "против Царя и премиера Кьосеиванов".

Властта не обича организацията

смятайки я за "екстремистка и откровено фашистка". През1938 РНБ е разтурен, лидерът и Асен Кантарджиев е интерниран в Котел. Същата година полицаи обсаждат ресторант "Балкански", а след това и целия квартал Лозенец; полицаи щурмуват сградата на Християнското дружество, свързано с ратниците. Кантарджиев е отново интерниран през 1943 до пролетта на 1944. За ратническа дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран, 4 пъти съден и няколко пъти интерниран. РНБ е била подлагана на специални репресии. По сведения на самите ратници от 1941, дотогава са арестувани над 6000 членове на организацията, извършени над 4,000 обиска, заведени са 60 съдебни дела с общ брой подсъдими над 350 души, 150 човека са интернирани, а над 800 - уволнени. Прокуратурата при Софийският областен съд инкриминира две ратнически книги: "Разговор" и "Верую". В една заповед на Вътрешното ни министерство до областните полицейски началници се нарежда "да се отнемат занчките на ратниците и им се налагат максимални глоби", тъй като "вредната им пропаганда срещу български граждани от друго верско и расово потекло компрометира вътрешния ред".

Междувременно "Ратниците" издават внушително количество литература по националните въпроси. Освен периодичните издания: "Проглед", "Пролом", "Народник", излизат и седмични беседи като библиотека "Ратнически светоглед", от която излизат 103 броя. В един от тях се обяснява и причината за появата на РНБ: "През лятото на 1936 разложението идваше от всички страни и напредваше по всички посоки. В софийската полицейска школа се преподаваше вече по учебник за "Гражданско учение" в който се твърди, че републиканската система е по-съвършена от монархическата. В Русе бе издигнат и то на военно землище голям паметник на разстреляни през 1886 съзаклятници срещу свободата на България, в полза на Русия. Бойният празник на българската артилерия - 13 март (падането на Одрин) - биде премахнат, защото турците се дразнели. Думата "Македония" се забрани и зачеркваше от цензурата, за да не се дразнели сърбите. Конгресът на запасните офицери, определен в Кърджали, биде отменен в навечерието и турското малцинство се подиграваше с безпредметната арка, а българите там не знаеха къде да гледат. Румънският консул във Видин открито обливаше Видинско и Никополско с пропагандна литература, а му помагаше най-висш духовник! Друг висш духовник в София вилнееше с интегралистка югославско-френско-английска пропаганда!...Народния театър се превръщаше постепенно на чехско-славянски семинар. Сърбинът Кръстич бе устроил открито в София колосално противобългарско предприятие. СССР откриваше един след друг кинотеатри, книжарници, изложби и нахлуваше с филми и литература."

Сравнително пълно,

Ратническият светоглед

е изложен в един сборник от 14 обширни статии (над 300 стр.), издаден през 1937. Особено интересен е възгледът на ратниците, изложен в тяхното "Верую" по големия проблем за същността на българската нация и народност: "Българската нация е етническа, духовна, стопанска и политическа цялост, която има свой живот и свое предопределение. Нейните интереси не съвпадат винаги с преходните интереси на личните и сборните елементи, които я съставят...Българската държава е организационна съвкупност, която има за задача да изрази жизнените стремежи на нацията...Българският национален идеал обхваща териториалния, етническия, духовния и социалния идеал на нацията".

Поради конспиративната си структура ратниците са най-малко засегнати от масовите репресии след 9..09.1944, за разлика от далеч по-умерените представители на различните националистически формации. Това, разбира се не се отнася за членовете на РНБ, заемали държавни, или военни постове (като комисарят по еврейските въпроси Белев, царският съветник архитект Севов, Далкалъчев и други). Водачът на организацията - професор Кантарджиев, заминава с германските войски в началото на септември 1944 и става министър в задграничното правителство на професор Александър Цанков във Виена през 1944-1945, като последните му нареждания до ратниците са "да лежат низко и да се съхранят". Това спасява живота на мнозина от тях. Що се отнася до обективната оценка за организацията, тя тепърва предстои да бъде направена. Което никак не е лесно, главно поради твърде тънката граница, отделяща идеологията и практиката на РНБ от тези на фашизма.

http://elbetica.org

[Hatshepsut]

                           

РАТНИЧЕСТВО ЗА НАПРЕДЪКА НА БЪЛГАРЩИНАТА
                    (Втора Ратническа организация финансирана от Нацистите)

           В българската литература най-щателно е описано състоянието на РНБ в книгата на историка Никола Алтънков – "НАРЕКОХА ГИ ФАШИСТИ".Той се е отнесъл толкова добросъвестно към трудната тема, че не е пожалил труд и време за да използва 6 огромни Архиа и Библиотека АОНСУ на Нора Ананиева, плюс 246 броя дебели български и чуждестранни книги – извори, цитирани подробно от Автора. Да не говорим за многото интервюта и разменени сведения в приятелски срещи, преднамерени или случайни? Хвала му на Автора, мой съидейник – Легионер и приятел!? На любознателният читател и заинтересовяният Историк, препоръчвам книгата, защото Аз ще пиша в следващите редове само това, което не е описано от Алтънков, или е погрешно отразено! Разбира се, че и след мойте бележки, ще останат тайни за историците. Ще следват и други попълнения и несъгласия с мойто кратко изложение. Считам, че ако в книгата на Н. Алтъкнов биват отразени от някои историци неточности, то те са допуснати от авторите на източниците, които педантичният изследовател Алтънков е отразил!

           1/. Цитат от книгата "...ФАШИСТИ..." на Н. Алтънков. "Няма спор, че "моторът" на малкото общество, основало РНБ на =? Юли =?!година, е Асен Кантарджиев. Почти собственоръчно той изгражда РНБ светогледно и организационно." Всички следващи цитати ще бъдат от посочената книга!
           Издадените първи членски карти са на т.н. "голяма петорка" по ред на номерата: 1). Петър Габровски. 2). Ив. Гъошев. 3). Асен Кантарджиев. 4). Климент Далкалъчев и 5). Захари Стоилков. Този равнопоставен колективен статут се запазва до 1938 г. По сведения на ратника Здравко Пеев, Кантарджиев е ръкоположен за Водач в дома на Пеев, на улица "Кракра" 20 по време на височайша сбирка в 1938 г. Първият номер на картите от петорката е връстника на Кантарджиев (роден – 1898г.) Петър Габровски.
          В началото на 1939г. Габровски напуска РНБ!? Някои ... считат, че той напуска РНБ по тактически съображения!?!? По мои сведения, добити от личния приятел на Габровски – Панайот Константинов Чинков – формално член номер 1 е напуснал "петорката" – целесъобразно 69 А, не по тактически съображения! Не ми е известно от кога датира приятелството помежду Пе. Ке. Чинков и П. Габровски. Тяхното дългогодишно сработване и искрено приятелство трае до раздялата им на 7 Септ. 1944 г. При разклона на пътя край Владая – към вилата на Габр. Нашето познанство с Пе. Ке. (както е известен) датира от 15 Май 1951 г., когато попаднахме в 17-та килия на прословутия Шуменски затвор (тогава – Коларов – град си) за 17 месеца. След което през 1957 г. Бяхме интернирани в с. Драгичево – Димитровско (Пернишко). Разделихме се за последен път малко преди Коледа (24 дек.) 1968 г., когато той дописа своите спомени и замина с жена си при тяхната дъщеря в гр. Варна. От основането на РНБ до напускането и от Габровски, петоркаджиите са били равноправни, като първи и трети номера са по-равни от останалите. А двамата са считали себе си – всеки от тях за Първи, а другите – за втори. Когато Кантарджиев устройва организацията структурно, останалите четирима са разбрали, че Кантарджиев е Пръв между Равните. Според бай Панайот Чинков, неговият душевен приятел е считал себе си за Месия спрямо Българския Народ и Държава и пазител на Българщината. За тази близка цел той започва да изработва нова Идейна – философска теория на същото РНБ, само че участващо чрез него във властта на безпартийният Режим. Както добре е обоснована "Нелегалността и тайнствеността" на РНБ в книгата на Алтънков, тя дава възможност да съществуват едновременно и успоредно две РНБ организации. Тези, които участват във властта заедно с Габровски, едновременно служат и на Кантарджиев!?
           Така ме усведомява мене, бай Панайот, много по-късно. Кантарджиев, може би, подозира отцепничеството, но в името на единството – не реагира.
           Това състояние на нещата продължава до м. Ноември 1939 г. След започването на войната. През този месец Габровски се свързва с германското Ръководство на Националсоциалистическата Партия. Това той доверява само на Пе. Ке., а той – само на мене! Много по-късно. Това ще го опиша подробно, защото не е известно на нашата Българска Общественост и на Световната Общественост. Като ще цитирам спомените на Чинков излезли в неговата книга. Това, което той ми е доверил, под строга тайна през 1951 г.
           2/. През м. Окт. 1939г. Габровски става министър на железниците. Като такъв, той е началник на Радио София. Същия месец предлага на своя приятел от младини Пе. Ке. Да го направи Коментатор на Радиото. Такава длъжност не е съществувала. Тя ще бъде създадена, ако при промените след нова година Радиото премине към МВР. И наистина тогава министър на МВР става Габровски и Чинков – Коментатор. През 1952 г. чрез монтиран процес комунистите  издадоха присъда срещу непълнолетният син на Чинков и го убиха. Тогава той ми довери една негова тайна. Беше много разстроен душевно.
           Той не е допускал, че същата тайна ще ми преразкаже през 1959 г., когато за втори път излезе от остров Персин – Белене! Вече в с. Драгичево, пак като лагеристи, в обширният Конц-лагер на смъртта наречен социалистически. Обхващащ половината СВЕТ! Тайната е следната.
           ПРЕРАЗКАЗ: През 1939 г. Чинков отива по своя частна работа в Берлин. Като си взема валутата за там от БНБ, случайно се свижда и разговаря с Габровски. Разделят се, без Габровски да му довери, че и той заминава за Берлин. Чинков вечеря в ресторанта и хваща влака за близкото градче. И там отива на рецепцията за да си получи оказаният ключ за стаята. Без да разбере какво става с него, той се настанява, ляга си и заспива към 22 ч. Към 24 ч. го събужда силно чукане по стената до леглото му? Чукането продължава по дължината на стената към малката външна тераска!? Той става по пижама и се намира на вън. На съседната тераса вижда по пижама своя приятел Габровски. "Петре защо не ми каза, че и ти ще заминаваш за Берлин"? Следва дълъг разговор след 0 (нула) часът, когато спи и Господ – в потайна доба!?
           Разговорът е политически и би трябвало да се означи със "СТОРО СЕКРЕТНО"!
Тъй като РНБ е организация, а не партия, тя не може да вземе еднопартийната ВЛАСТ. Трябва да се направи Национал-Соц. такава целесъобразно, членството ще се попълни от Ратници и други националистически организации. Габровски е получил инструкции от най-високо место (...Гъобелс), както и подходящи средства. Като начало, подарена е една сума за усвояване при устройство и преустройство на РНБ и властническите постове и други средства и морални помощи!? Паричната сума е депозирана в Банка – германски марки. Редно е в новата партия да бъде включен и Пе. Ке. Чинков???
          Чинков е по-млад от главатарите на двете ратнически организации с една година. През целият си съзнателен живот до 1983 г. (неговата кончина) е бягал от поканите на приятели, да влезе в Партия или организация, като дявол от тамян. Чинков рязко е отказал на своя приятел да му стане съпартиец, или, все едно съидейник. Това не е попречило на двамата приятели от дните на тяхната младост, да бъдат неразделни приятели и съратници в Ратник и в живота! Чак до фаталната дата 9 Септ. 1944 г. Горното ми е повторено и след 1960 г. Ние бяхме съжители като изселени и интернирани семейства от 1959 г. до 1987 г.
          Книгата "СЕГА ЩЕ ЧУЕТЕ НАШИЯ КОМЕНТАТОР" П. К. Чинков (записки), ИК "СИНЕВА" 2001г. София.
          Ще процитирам от нея отделни изречения, които ще разяснявам (коментирам) като жив свидетел на историята.
          3/. Пе. Ке. е поканен през пролетта на 1936 г. като гост на панаира в Лайпциг. На стр. 357 той пише: " В Лайпциг ми бе определена предварително квартира, добре мебелирана стая в богата частна къща, което възприех като особено внимание ..... когато след два дена се върнах една вечер късно в квартирата си, преуморен от обиколката и си легнах веднага да спя, стори ми се, че някой почука на вратата, която водеше към съседната стая, но понеже почукването не се повтори, заспах скоро. Сутринта домакинята, като ми поднесе закуската, ми каза, че в съседната стая бил настанен един мой съотечественик, който още снощи искал да ме види, но аз не съм се бил обадил на почукването му ...... , дойде и тайнственият мой съотечественик П. Габровски. Учудих се още как той беше попаднал в една квартира предназначена за гости, а не за обикновени посетители на панаира.
          Това ми стана ясно, когато малко по-късно Габровски ми даде един Устав на РНБ." Моя коментар: По времето на лайпцигския панаир в България не е съществувал Устав на РНБ, който е изработен след 19 Юли 1936 г.
          Той е съставен по-късно от колектив, углавен от Кантарджиев. Габровски пътува инкогнито по покана на Нац. Социалистическа Организация, която го развежда не из Панаира, а из Германия. Специален Водач му показва някои забележителни постижения на новия националсоциалистически строй.
          Едно от двете е вярно: а). Бай Панайот иска да укрие факта, че Габровски е напуснал РНБ през 1938 г. по внушение на Германците, за да образува Нац.Соц. Партия и част от ратниците да навлязат масово във властта. Както и стана в началото на 1940 г. Чинков не крие пред Габровски своето отрицателно становище към ратниците. Каквото беше отношението на Двореца към тях! Б). С бай Панайот сме били в постоянни приятелски връзки между моето разширено интернирано семейство състоящо се от 11 члена и неговото – състоящо се от 3-ма души, когато внучката му е извън учебното време.
          Убеден съм, че Чинков е забравил това, което ми разказа за Петър Габровски и неговата Партия, както през 1952 г. в Шуменския затвор, така и в Драгичево, където бяхме интернирани съселяни.
          През 1940 г. за Ръководител на "БРАННИК" е назначен полковник Стефан Клечков – легионер. Трима заместници: Климент Далкалъчев и Захари Стоилков са били основатели на БМСОП "Паисиевци" и заедно с Паисиевеца Данчо Софиянски оформят ръководството на Бранник. Кирил Далкалъчев е станал Околийски Управител на Дупница и е убит там след девети септемрви.
          Климбо и Стоилков веднага след 9.9. ""г. са убити в София. А Дончо Софиянски е починал на свой дом (Баща на Стефчо Софиянски)!

25 Септ. 2006 г.
                                                                           Написа: Иван Найденов - БАЙКО

[Nordwave]

проф. Асен Кантарджиев - водачът на Ратниците

Мнозина определят периода между 1925 и 1944 като "златните години на българския национализъм". Създаването на "Родна Защита" през 1925, основаването на Всебългарския съюз "Отец Паисий" през 1928, появата Съюз на Българските Национални Легиони през 1933, активизирането на емигрантските организации Въртоп и ВМРО, съюзите на ветераните и бойците от фронта, ясно определят национализма като един от най-важните фактори в обществения живот в годините между двете войни.В края на 1936 се появява нова радикално-националистическа формация. която скоро заема място в крайно дясната част но българския политически спектър. Това е Ратници за напредъка на българщината (РНБ) Главният двигател на ратническото движение, проф.А.Кантарджиев, безспорно е най-авторитетния и може би единствен с пълно право заслужил да бъде наричан "водач" сред всички кичещи се с подобни гръмки титли личности от политическия живот на страната.


Проф. Асен Тодоров Кантарджиев е твърде интересна личност. Роден през 1898г. в Самоков. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение
Ас.Кантарджиев на 14г. като доброволец, заедно с баща си ген.Т.Кантарджиев при Чаталджа
Изявен участник в освобождаването на Добруджа през Голямата война.. Завършва ШЗО. Участва като доброволец във войните за национално обединение. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста "За храброст".Той е личност с много и различни интереси. Пише военни съчинения. Председател е на хора "Гусла. След Първата световна война следва право в Софийския Университет, после индустриална химия в Шарлотенбург-Германия. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил и Берн Завършва агрономство в Бон. Връща се и преподава в България, като през 1932-1933г. е декан на агрономическия факултет на СУ.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от "Голямата петорка" на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните. Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове.

В първоначалната "петорка" са проф.Кантарджиев, адвокатът Петър Габровски, Иван Гьошев, ръководител на организацията на българите в Западните покрайнини "Въртоп" (минаваща за филиал на ВМРО), Борис Стоилков и Климент Далкалъчев,. По различно време членове на ръководството са били Борис Белдирев и братята Румен и Васил Вълкови, племенници на генерал Иван Вълков. В РНБ членуват и видни интелектуалци като поета Емануил п.Димитров, художника Райко Алексиев, проф. Владикин, проф.д-р Стефан Консулов,Стефан Попов, писателят Светозар Димитров – Змей Горянин, ръководителката на женския клон към организацията, писателката Фани Попова-Мутафова и др.

Ратниците са затворена организация, притежаваща строга йерархична система, с водач и 5-членен щаб около него, като централно ръководство, и назначени водачи по места, които не поддържат връзка един с друг освен посредством центъра. Организацията не свиква многолюдни конгреси, нито областни, местни и национални конференции, нито пък възприема изборното начало, предпазвайки се по този начин от разколите и дрязгите, характерни за други сродни организации. Под петчленния щаб.се намират 4 служби - техническа, по проверка, санитарна и съдебна. Шестте главни дяла, или клона са от А-1 до А-6. А-1 е най-важният и се нарича "ударен". В него са хора със свободни професии, независими от чуждо, фирмено, или държавно влияние. Той се състои от орди-рояци-орляци-ята и групи (низходящи). А-2 се нарича "клеткови", без структурен строеж и в него членували служители и чиновници. В А-3, наричан "дейни", са най-активните и фанатизирани членове на РНБ: пропагандисти, журналисти, мислители, интелектуалци. А-4 ("общи съмишленици") обхваща приятелите на РНБ. Те са имали правото да създадат и партия. А-5 (школският клон) се състои от ученици и студенти, използващи членството си казионния "Бранник" като параван. В А-6 пък членуват жени и момичета. Записването в РНБ се наричало "приобщаване", а пък събранията - "събор".

Ратниците издават внушително количество литература. Изданието им е"Пролом-двуседмичник за напредъка на българщината". Там нито веднъж не се споменава името на организацията, но уводните статии се пишат от проф.Кантаржиев и по изключение от Стефан Попов.
В името на единството, ратниците твърдо застават зад Царя и Православната цъква. Те обаче, за разлика от останалите националистически организации не са били долюбвани от властта и са жертва на множество арестувания, обиски, интернирания, уволнения, побой. Техни издания се инкриминират от прокуратурата. Филов ги нарича "бели болшевики", а полицията - "откровено фашистка организация. През1938 РНБ е разтурен, лидерът и Асен Кантарджиев е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944. За ратническа дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден.

Ратниците за напредъка на Българщината са идеологически най-стройната и твърдолинейна националистическа организация преди 1944г. Те са националисти, със силен социален елемент и антикомунистически позиции, с антидемократични и авторитарни възгледи и практика. Те обаче са господстващи в този исторически момент в цяла Европа, на фона на повсеместното разочарование от демокрациите и особено в централната и източна част на континента, на чукащата на вратата комунистическа заплаха, в период в който износът на революция е твърде актуален.
Водачът на организацията - професор Кантарджиев, заминава с германските войски в началото на септември 1944 и става министър в задграничното правителство на професор Александър Цанков във Виена през 1944-1945, като последните му нареждания до ратниците са "да лежат низко и да се съхранят". Това спасява живота на мнозина от тях Поради конспиративната си структура ратниците са най-малко засегнати от масовите репресии след 09.09.1944, за разлика от далеч по-умерените представители на различните националистически формации. Проф, Кантарджиев умира през 1981г.Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца. *Пo: "Ратниците – национализмът в сянката на фашизма" Д-р Никола Алтънков и др. публикации.

[Hatshepsut]

Възникването на РНБ, през 1936г., не е предопределено само от реваншистките и националистически чувства. Духът на времето също казва своето. Изкараните на дневен ред от комунистите и земеделците социални противоречия заемат достатъчно важно място в програмите на националистическите организации, в частност РНБ. Общият подем на подобни организации в цяла Европа и особено на фашизма в Италия и по-късно но национал-социализма в Германия, също дават самочувствие и допълнителни аргументи на българските родолюбиви движения.

    Когато се създава РНБ има за пример доста предишни организации. Самия главен двигател на ратническото движение, проф.А.Кантарджиев, безспорно най-авторитетния и може би единствен с пълно право заслужил да бъде наричан "водач" сред всички кичещи се с подобни гръмки титли личности от политическия живот на страната, е финансирал и се е опитвал да обедини две по-рано възникнали формации-СБНЛ и БМСОП. Именно вадейки си поука от предишните случаи професорът и хората около него решават да създадат нова, построена на различни начала организация.

Самите ратници, в свой документ от 1937г., обясняват нуждата от създаването си така: "През лятото на 1936 разложението идваше от всички страни и напредваше по всички посоки. В софийската полицейска школа се преподаваше вече по учебник за "Гражданско учение" в който се твърди, че републиканската система е по-съвършена от монархическата. В Русе бе издигнат и то на военно землище голям паметник на разстреляни през 1886 съзаклятници срещу свободата на България, в полза на Русия. Бойният празник на българската артилерия - 13 март (падането на Одрин) - биде премахнат, защото турците се дразнели. Думата "Македония" се забрани и зачеркваше от цензурата, за да не се дразнели сърбите. Конгресът на запасните офицери, определен в Кърджали, биде отменен в навечерието и турското малцинство се подиграваше с безпредметната арка, а българите там не знаеха къде да гледат. Румънският консул във Видин открито обливаше Видинско и Никополско с пропагандна литература, а му помагаше най-висш духовник! Друг висш духовник в София вилнееше с интегралистка югославско-френско-английска пропаганда!...Народния театър се превръщаше постепенно на чехско-славянски семинар. Сърбинът Кръстич бе устроил открито в София колосално противобългарско предприятие. СССР откриваше един след друг кинотеатри, книжарници, изложби и нахлуваше с филми и литература."

Преди всичко, характерно за ратниците е абсолютната липса на демократичност. Водаческият принцип преминава през цялата тяхна структура. Поне до 1938г. обаче, няма главен водач,5-членен щаб. Това се предопределя от доста обмисленото им и нехарактерно за това време и подобни организации схващане, че не постът създава водача, а работата, т.е. колективното ръководство на върха/"Голямата петорка" – проф.Кантарджиев, Петър Габровски, водачът и основател на "Въртоп" Иван Гьошев и двама бивши отецпаисиевци - Климент Далкалъчев и Захари Стоилков, основатели и идеолози на БМСОП и автори на техния "Идейния законник"/ остава, докато водачът сам не изпъкне пред останалите. Така през 1938г. за главен водач ръкоположен проф. А.Кантарджиев. Той остава такъв до самия край на организацията през 1944г. Може би е негова заслугата, че от всички организации, прилагащи водаческото начало, като се почне от "Родна защита", мине се през "Съюз на българите-фашисти" и се приключи със СБНЛ и казионния "Бранник", само РНБ не се тресе от вътрешни раздори и борба за власт.

      Проф. Асен Кантарджиев е твърде интересна личност. Роден през 1898г. в Самоков. Син на генерал Тодор Кантарджиев, изявен участник в освобождаването на Добруджа през Голямата война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва ШЗО. Участва като доброволец във войните за национално обединение. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста "За храброст".

Той е личност с много и различни интереси. Пише военни съчинения. Председател е на хора "Гусла". Именно там се прочува с удрянето на плесница на шпионина-пладненец К.Тодоров по време на многолюдна вечеря при гостуване на хора в Белград.

След войната следва право в Софийския Университет, после индустриална химия в Шарлотенбург-Германия. Завършва агрономство в Бон. Връща се и преподава в България, като през 1932-1933г. е декан на агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е на Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил и Берн.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от "Голямата петорка" – Петър Габровски, са били привлечени от масоните. Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата, заедно с друг бъдещ ратник и автор на статии в ратнически издания – писателят Светозар Димитров – Змей Горянин. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове.

Ратниците за напредъка на Българщината са идеологически най-стройната и твърдолинейна националистическа организация преди 1944г. На фона на честите поправки в програмите и уставите на другите подобни организации, ратническите генерални позиции остават неизменими. Характерното за този период двоумение и наклоняване към фашизма или националсоциализма, идеологическият кипеж, изясняване на позициите в хода на работата са преодолени от ратниците.

Ратниците издават внушително количество литература, изясняваща ратническия светоглед. Това са 103 поредни брошури, които се занимават с основните проблеми за ратниците-националният въпрос, комунистите и социалният въпрос, расовият въпрос. Издание на ратниците е и "Пролом-двуседмичник за напредъка на българщината". Там, в 12-те излезли броя нито веднъж не се споменава името на организацията, но уводните статии се пишат от проф.Кантаржиев, по изключение от друг ратник Стефан Попов. Богарят и други символи използвани от Р.Н.Б. също се срещат на страниците му.Статии пишат и други ратници- Александър Белев-бъдещият секретар по еврейските въпроси, проф.д-р Стефан Консулов, който полемизира по расовия въпрос с професорите Димитър Михалчев и Методи Попов, ръководителката на женския клон към организацията, писателката Фани Попова-Мутафова.

Основните постулати на организацията са изложени в "Обръщение-програма на Р.Н.Б." от 1936г., "Разговор за Р.Н.Б." от 1938г. и "Втори разговор за Р.Н.Б." от 1942г. От програмата-обръщение стават ясни техните възгледи и искания, а в разговорите, посредством диалог между ратник и гражданин те се разясняват, като се отговаря на често задавани въпроси.

В основата на ратническия светоглед стои националната мощ, осъществяването на националните териториални и народностни идеали и съхраняването на свободна и независима българска държава. За тях българската нация е "етническа, духовна , стопанска и политическа цялост, която има свой живот и свое предопределение. Нейните интереси не съвпадат винаги с преходните интереси на сборните елементи, които я съставят.", а българската държава – "организационната съвкупност, която има за задача да изрази жизнените стремежи  на нацията". Със сигурност може да се твърди, че цялата останала част от възгледите им се крепи на тази основа. Отхвърлянето на унизителния Ньойски договор, народностното и териториално обединение, поддържането на българите зад граница, възстановяването на войската са сред основните им искания.В името на нацията,всички противоречия трябва да бъдат преодолени.

  Именно поради тази причина, ратниците сериозно се занимават със социалния въпрос и с борбата срещу болшевишката пропаганда. Общото им мнение е, че марксистите се стремят да измамят работниците и да ги откъснат от тялото на нацията по пътя към осъществяване на юдео-болшевишките си замисли - поробването на народите. В ратническата идеология работник е "всеки български гражданин, който се труди и работи за материалното и духовното благосъстояние на нацията. Неговите врагове са: спекуланта, марксиста, демагога и безделника". Прави впечатление обаче, че ратниците са доста ляво настроени по отношение на социалната и икономическата сфера. Предвижда се кооперирането на селските стопани, "насока и контрол от Държавата на частните стопански предприятия и национализацията на някои от тях, с оглед интересите на нацията", участие на работниците в печалбите на предприятията и т.н. По самите думи на ратниците от "Разговор за Р.Н.Б.", те не искат "равенство, а правда". А за болшевишките приказки за свобода и равенство казват "да искаш хем свобода, хем равенство, значи или сам да се лъжеш, или други да мамиш.". По отношение на социалния въпрос точно се формулира ратническата позиция в сборника от текстове от 1937г.:"Новият национален светоглед налага дълбоки промени в културното, социалното и стопанско ръководство, а заедно с това и на целокупното законодателство. Затова възроденият национализъм е толкова "ляв" в социално отношение. Той цели преди всичко повишението на общата жизнеспособност на нацията. Той не може да понася индивидуалния капитализъм поради упадъчното му влияние върху нацията. Той не може да понася и марксическата теория и практика, нито тези на социалдемокрацията, които се стремят да убият индивидуализма на хората и нацията, които се опитват да ги впрегнат в своята измислена противоестествена система, водеща към бръз упадък. Създаден като реакция срещу индивидуалния капитализъм, и то главно от скитници инородци, марксизмът възнамеряваше да превърне човешкото общество в мравуняк. Редът в мравуняка наистина е идеален. Но мравката работничка не е нито мъж, нито жена работи неуморно без оглед на това дали ще консумира и притежава лично, и дали други ще консумират произведеното от нея.

Възроденият национализъм взема предвид естествените особености на личността. Той я пази, цени я и търси да й даде най-благоприятни условия за развитие, но не заради нея самата като самоцел, а заради нейното голямо значение за живота и развитието на надиндивидуалната наследствено-расова общност, която нацията представлява.". Добавя се и, че социалните неправди рушат държавата от две страни, първо безделниците, безбожници и безотечественици, чрез измами и спекулации паразитират на гърба на работниците и второ, така дават почва за развитие на разрушителни марксистки тенденции.

Макар и в няколко реда, ще отбележа и отношението на ратниците към селото. Относително малкият дял, който те му отделят, сред своите издания се дължи на категоричната им позиция. Селото е основата на запазването на българския народ. Следователно държавата трябва да направи всичко по силите си, за да задържи селяните там, като облагороди селата и им осигури възможност за достъп до просветните и културни постижения.

Както стана дума по-горе в текста ратниците са  убедени противници на демокрацията, както в своите редици, така и що се отнася до държавното управление. За тях демокрацията "е неприложима. Демокрацията като идея искаше да постави духовната аристокрация начело на обществото. Всъщност тя е давала на практика обратния резултат. Тя е изваждала демагозите и утайката на обществото начело на държавата". И продължават "какво общо има практиката на демокрацията със свободата? Защитниците на демокрацията само приказват за свобода. На практика демокрацията подтиска свободата на събранията, на словото и на печата, а те са основата на нейната идеология. Демокрацията се самоуби."

Пак в името на единството, ратниците твърдо застават зад Царя и Православната цъква. Те обаче, за разлика от останалите националистически организации не са били долюбвани от властта и са жертва на множество арестувания, обиски, интернирания, уволнения, побой. Техни издания се инкриминират от прокуратурата. Филов ги нарича "бели болшевики", а полицията - "откровено фашистка организация". И ако е ясно защо правителствата полагат особени "грижи" за тях, то защо Царят не се застъпва? Отговорът навярно се крие в авторитарните схващания на ратниците, и евентуалния италиански сценарий който те са искали да приложат в България, т.е. Царят да царува, но те да управляват. Като аргумент за това, може да послужи и сравнението, че, за разлика от другите националистически организации, те не пишат възхвалителни химни за Царя и в общи линии, почти не го споменават в своите издания.

Всичко написано до тук потвърждава, че ратниците са националисти, със силен социален елемент и антикомунистически позиции, с антидемократични и авторитарни възгледи и практика. Те обаче са господстващи в този исторически момент в цяла Европа, на фона на повсеместното разочарование от демокрациите и особено в централната и източна част на континента, на чукащата на вратата комунистическа заплаха, в период в който износът на революция е твърде актуален.

Защо въпреки това, съмненията за фашисткия или национал-социалистическия характер на Р.Н.Б. остават или поне се смята, че те са идейно много близки? Все пак авторитаризъм и национализъм са характерни белези на фашизма, но не го изчерпват. И още нещо - подкрепата за съюза с Райха е оправдана и от чисто националистическа гледна точка. Защо авторът на най-добросъвестното изследване на въпроса, което познавам/Н.Г.Алтънков/, говори в своя статия за твърде тънката разлика между теорията и практиката на ратниците и фашизма?

Отговорът на този въпрос може би се крие в една част от светогледа на Р.Н.Б., който оставих за финал. Това е тяхното отношение към евреите, чужденците и расовия въпрос. В "Разговор за Р.Н.Б." на въпрос на гражданина дали ратниците са антисемити, ратникът отговаря: "Ратници за напредъка на Българщината е антивагабонтска и антиспекулантска организация. Та ако евреите сами смятат, че принадлежат към тези категории, тогава имат право да ни наричат антисемити.". Еврейският въпрос фигурира в почти всички ратнически издания. Във всеки брой на "Пролом" се пише за тях. Било във връзка с извършени измами или като идеолози и проводници на марксизма. Пак в първия разговор ратникът обяснява позицията им така: "Евреите в България съставляват 1% от населението, а владеят 80% от вносната и износна търговия, 2/3 от банковия капитал, повече от половината индустрия и 95% от представителството за търговия и информация. Ние искаме българското народно стопанство да принадлежи на българите." Ще се въздържа да коментирам ратническите данни или пък упреците им за връзките на евреите с комунизма.

   Любопитно е обаче, че както споменах, евреите се споменават в почти всички ратнически издания, включително за социалния, националния, културния  въпрос, освен в тези... за расовия. Като цяло ратниците се занимават с биологичните закони, с наследствеността, със законите които трябва да се спазват за да се запазят качествата на нацията, с различните заложби на нациите и пр. Но техният расизъм е...национален, т.е. главно място сред ратническите материали по въпроса се заема от изследвания на българския народ, като основните тези са насочени към оборване на теориите за крайно смесения характер на българите и преимуществено славянския им произход. Изводите са, че българите са относително доста изравнени, в сравнение с германците, например и въпреки, че принадлежат на славянското езиково семейство, са с антропологични белези твърде различни от славянските и са специфично български/"Неизменният антропологичен облик на българите"-книжка от ратническата библиотека и статии в "Пролом"-Двуседмичник за напредъка на българщината/.

    Фашисти ли са ратниците? За някои хора, нещата, които маркирах по-горе, са достатъчни за еднозначно "Да". Аз самият не съм в състояние да дам категоричен отговор. В едно съм сигурен – ратническата идеология е българска, съобразена с българските условия и имаща специфично български основи. Не може да става  и дума за сравнение между тях и "Родна защита", "Съюза на българите-фашисти" или още повече Българската Национал-Социалистическа Работническа Партия, прочитът на материалите на която предизвиква сериозни съмнения за психическото състояние на "водачът" й.

Ограниченията във времето и мястото ми налагат да прекъсна до тук, но със сигурност мога да твърдя, че предметът е доста интересен и все още чака своя научен поглед, който не мога да твърдя, че притежавам, и все пак има предостатъчно материали, ако не за цялостно изследване, то поне за дискусия по въпроса.

[Hatshepsut]

В наши дни много от националистите в България са анти-християни и атеисти. Християнството е припознавано, като юдейска религия и е отхвърляно. Дали атеизмът ни и отрицанието на религията ни са вследствие на индивидуализмът и бездуховността, която ни се насажда от сегашната либерало-демократична система или от остатъците на атеистично-материалистичните възгледи на комунизма, е предмет на дълга дискусия. Според мен тези два фактора, плюс влиянието на някои (субкултурни) движения, главно гравитиращи около национал-социализма, карат младите хората с патриотични възгледи да търсят своята духовност в чуждите за нашия народ скандинавска митология и други учения.

В страницата на Елбетица, са сканирани доста материали на РНБ, като в тази тема си поиграх да препиша една статия от списанието издавано от ратниците - "Пролом", в която се разясняват ратническите схващания по този въпрос за връзката между национализмът и религията и държавата и националната църква. Ще се радвам, ако стане някаква смислена дискусия. Приятно четене


Национализъм, религия и църква

В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от  господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е,  въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността  и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив ,,локалния патриотизъм". Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване  на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква  изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.

Ал. Белев

[Nordwave]

Проф. Асен Кантарджиев

Асен Кантарджиев е роден на 21.09.1898 г. в Самоков. Син е на бележития български генерал Тодор Кантарджиев, освободителят на Добруджа през Балканската война. На 16 години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Завършва Школата за запасни офицери (ШЗО) и участва като доброволец във войните за национално обединение. Край р. Арда получава първи военни отличия и два пъти е произвеждан в чин за бойни умения. Кавалер е на 4 (четири) ордена ,,За храброст". В края на войната е курсист в авиацията. Пише военни трудове , автор е на техническия правилник за нашата войска.

Кантарджиев е всестранно развита личност. Той следва право в Софийския университет и индустриална химия в Шарлотенбург, Германия. Завършва агрономство в Бон, Германия. След завръщането си в страната преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928г. е с Рокфелерова стипендия в САЩ, след това специализира в Кил, Германия, и в Либфелд-Берн, Швейцария. През 1928 става доцент в София, а през 1931 г. – професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933). Способен и талантлив учен, известен с разработиките  и приносите си към проблемите на киселото мляко. Списъкът на отпечатаните му трудове е впечатляващ. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.

Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Именно като председател на реномирания хор ,,Гусла" той се прочува с публичаната плесница, която удря на шпионина-пладненец Коста Тодоров на многолюдна вечеря при гостуването на ,,Гусла" в Белград. В пейзажа на софийското общество водачът на Р.Н.Б. се вписва по неповторим начин. Професор Асен Биолчев си спомня:

    ,,Беше ми декан по онова време и аз се впечатлявах от светската му еманципация. Любител бе на широкополите шапки, безупречното облекло и ходеше с елегантен бастун."

Асен Кантарджиев остава в паметта на съвременниците си, като човек с подкупващо обаяние и рядко срещана интелектуална работоспособност. Други напомнят неговата отзивчивост и чувство за хумор. Легенди се носят за нощния му живот, но всъщност тогава за пръв път в софийските вариетета се повявяват артистични групи от типа на парижките в ,,Мулен Руж" и ,,Фоли Бержер". Без  да са така помпозни, те се посещават и гледат с наслада от столичния елит.

Със сигурност се знае, че проф. Кантарджиев и още един от "Голямата петорка" на ратниците – Петър Габровски, са били привлечени от масоните (ложа ,,Зора"). Като се има предвид начинът на набиране на членове от тяхна страна, никак не е чудно, че двамата бъдещи ратнически водачи са станали обект на внимание. Някъде в началото на 30-те години те напускат ложата. Навярно по това време окончателно се оформят и идейно-политическите схващания на професора. От масонското му поданство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, както и начинът за набиране на членове. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресене в живота на българското масонство. Те изнасят вътрешна информация от ложата, като под тяхно влияние се публикува брошурата на Румен Янков "Списък на масоните в България" и други заглавия. Като се има предвид, че авторът (Янков) е изявен журналист и международен кореспондент на в-к "Утро", можем да си представим отзвука, който получават неговите публикации.

Проф. Кантарджиев е главен идеолог на Р.Н.Б. (за повече информация относно същността на  ратничеството прочетете статията ,,Ратниците – национализмът в сянката на фашизма" от проф. Никола Алтънков). За ратническата си дейност той е задържан над 200 пъти, няколко пъти обискиран и 4 пъти съден. През 1938 г. Р.Н.Б. е разтурен, а професора е интерниран в Котел. Отново е интерниран през 1943 до пролетта на 1944.

Премеждия и живот в емиграция

Асен Кантарджиев напуска България в навечерието на кървавия преврат от 9 септември 1944  г. с неколцина свои последователи. Установява се временно във Виена и става министър на вътрешните работи в Националното правителство, водено от проф. Александър Цанков. Според някои сведения проф. Кантарджиев има присъди от ,,Народния съд" във Варна, Бургас и София.

Националното правителство престава да функционира през март 1945 г. При престоя си в Бад Гастайн (град в Австрия), където през юни са се намирали повечето членове на Националното правителство, професорът се разболява сериозно и се налага да му се извърши операция по спешност. Диагнозата е перфориран апендицит с инфекция (перитонит). Тя е сполучлива, но възстановяването на болния е трудно.

Група ратници, приятели и познати на Кантарджиев, които са се намирали по това време във Фрайзинг, Германия, на около 40 км. от Мюнхен, са научили за страданията на техния лидер и са установили връзка с него около края на юни. Наложило се е да се премине нелегално от Австрия в Германия. Двама ратници – Антон Чипев и Аспарух Николов – са се опитали да помогнат на лидера си с храна и други припаси, и най-важното, координарали са действията си с него в случай на нужда от помощ. Контактите са продължили през цялата 1945 г.

През февруари 1946 г. професор Кантарджиев е съобщил по телефона на Антон Чипев в Залцбург, че имало указания румънците в Австрия да бъдат аресутвани и той се опасявал, че същото ще се случи с българите. Действително проф. Александър Цанков е бил арестуван през април 1946 г.

Помощта на ратниците не закъснява. Аспарух Николов от Фрайзинг пристига в Залцбург и двамата с Чипев заминават за Бад Гастайн, за да уговорят с Кантарджиев плана за излизане от ситуацията. Решава се лидерът да се прехвърли нелегално в Германия с фашиви документи. Васил Сербезов, друг ратник, живеещ във Фрайзинг, приготвя необходимите документи. Той има на разположение бланки от Виена (той също е работел в Министерството на вътрешните работи на Задграничното правителство), печати за заверка и паспортни снимки на Кантарджиев и Чипев.

Приготвените документи са на името на д-р Асен Тодоров (бащиното име на Кантарджиев е Тодоров) и неговият син (Антон Чипев), регистрирани като времено живеещи в Германия. Николов донася документите и на 16 февруари проф. Кантарджиев пристига в Залцбург от Бад Гастайн. Същата нощ тримата преминават немско-австрийската граница, унищожават старите ,,австрийски" документи и с новите ,,германски" документи с различни влакове се добират до Фрайзинг. Там по това време е работел д-р Тодор Казанджиев, изпратен на специализация от България преди преврата от 9-ти септември и работещ в Института за млечана и пивоварна бактериология Weihenstephan в Мюнхенския унивеситет. Той също е асистент на професора от Софийския агрономически факултет. Д-р Казанджиев е организирал и помогнал за установяването на групата ратници в градчето.

С тяхна помощ и главно пак с усилията на Аспарух Николов, професор Кантарджиев и Антон Чипев (,,Тодоров и син") успяват да се установят във Фюрт, предградие на Нюрнберг, където се намира един от най-големите заводи за млечни произведения в Германия. С помощта на висш полицай, бивш немски офицер, те възрвъщат истинските си имена и легализират престоя си в Германия.

Там проф. Кантарджиев постепенно си създава професионална база в лабораториите на B.M.V. (Bayerische Milch Versorgung) и намира постоянна и подходяща работа. Това му позволява като висококвалифициран учен и специалист в професията си да бъде одобрен за емигриране в САЩ, където заминава в края на 1949 г. заедно с още малолетния си син Стефан. В САЩ е от 1949 г. до 1950 г. След това живее в Канада до 1953 г. и отново се завръща в САЩ.

Няма сведения за негово активно участие в дейността на антикомунистическата емиграция.

Проф. Кантарджиев е женен за Кети Кирякова и имат син Стефан и 2 дъщери : Калинка и Тити, омъжена за кап. Николай Пиронков, кавалерист, родом от Враца.

Останалата в София Тита Пиронкова, дъщеря на проф. Кантарджиев, свидетелства:

    ,,Още в първите си писма баща ми писа, че ще прекрати заниманията си с политическа дейност, за да не навреди на нас, неговите деца и сродници. Вероятно е бил под нечие наблюдение..."

Мнението на Владимир Свинтила е, че успоредно с научната си работа Асен Кантарджиев е бил директор на млекопреработвателна фирма. Отказът му от политическа дейност се дължало на две основни причини. Първо, възможните последици за роднините му, заедно с безсмислената активизация на привържениците му в България. И второ, че под натиск на ционистки среди американското Федерално бюро за разузнаване (ФБР), вътрешното разузнаване на САЩ, е отправило към него категорично предупреждение и го е държало под наблюдение.

Пак според Свинтила, в САЩ професор Кантарджиев намира време да напише капитален труд под наслов ,,История на революцията,,. Ръкописът след смъртта му остава в ръцете на неговия син Стефан, живущ понастоящем в Лос Анджелес, като пенсиониран банков директор. Издатели са проявили интерес към книгата, но отговорът на сина е бил отказ,  с мотировката, че идеите на баща му трябва да бъдат покрити с пепел. Проф. Никола Алтънков също е направил опит да се сдобие с ръкописа и личния архив на Кантарджиев при няколкото срещи със сина на професора през 1981  и 1983 г., но му е било категорично отказано, с мотива че това са семейни дела, които не го засягат.

Мотивът за написването на тази статия е, че личността, живота и делото на проф. Кантарджиев не трябва да тънат в забрава. Той без съмнение е доказал себе си, като много интересен и всестранно развит човек, несъмнен български патриот и националист. Водач  и главен идеолог на ратническото движение.

Поклон пред паметта му!

Националенъ свѣтогледъ   

[Hatshepsut]

Емблема на организацията

[Hatshepsut]

Ратниците - "За българския дух" :

https://ratnici-rnb.blogspot.com/2011/07/blog-post_4510.html


В блога има и други.

[Hatshepsut]

ЗА БЪЛГАРСКИЯ ДУХЪ (1937г.)



Историята показва, че когато противницитѣ на единъ народъ не сѫ успѣвали да го победятъ съ открита сила, тѣ сѫ се опитвали тогава да подложатъ душата на този народъ на бавно и неусѣтно отравяне. По такъвъ начинъ много народи сѫ бивали подготвени отвѫтре за пълно овладѣване отвънъ.

И старата българска история познава такива случаи.

Византия напримѣръ, като не е могла да покори съ открита сила българската държава, е успѣвала на нѣколко пѫти да я омаломощи бавно и неусѣтно, чрезъ постепенно духовно отравяне.

Противницитѣ на българската нация сѫ знаяли винаги въ какво се състои нейната сила.

Тѣ знаятъ много добре, че българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ не сѫ побеждавали нито съ количество, нито съ богатство, а сѫ побеждавали главно съ коравия си победенъ духъ.

Прабългаритѣ завоюваха земята си не съ количество и не съ богатство, а съ дисциплина и съ мѫжество.

Първото и Второто българско царство побеждаваше Византия и всичкитѣ си съсeди, които бѣха и по-многобройни и по-богати, защото никое богатство не удържаше напора на българската воля и на българския духъ.

Нашето чудесно Възраждане съ борбитѣ до Шипка е примѣръ за надмощието на духа надъ материалната сила.

Презъ 1885г. седемгодишното българско княжество победи, едва ли не съ тояги, една стара и богато въорѫжена армия.

Презъ 1912 и 1913г. 4-милионната тогава България срина изъ основа една могѫща империя и българскиятъ духъ стана за примѣръ на цѣлъ свѣтъ.

А презъ войната 1915-1918г. ние побеждавахме полуоблѣчени, полунахранени и съ оскѫдни муниции голѣмитѣ армии на велики народи и то пакъ главно съ волята и съ духа на нашия боецъ.

Противницитѣ на българщината знаеха отдавна на какво се дължи нашата сила и затова тѣ не се задоволяваха само да откъснатъ части отъ нацията и земята ни. Тѣ не се задоволиха и отъ това, че ни ограбиха съ репарации въ натура и въ пари и че ни лишиха отъ значителни стопански възможности. Но освенъ всичко това, тѣ взеха най-отровни мѣрки, за да омаломощятъ най-страшната за тѣхъ сила-българския духъ!

И тъкмо това най-опасно тѣхно посeгателство, нашата интелигенция не можа да разбере достатъчно ясно въ продължение на цѣли 20 години. Затова и до день днешенъ у насъ се полагатъ грижи за почти всички материални нужди, но не се върши нищо организирано, за да запазимъ най-голѣмото си богатство-победния български духъ.

Това фатално недовиждане на духовната страна на нашия животъ има причини, които трѣбва да станатъ всѣкиму ясни.

Нека сега, когато преоценяваме миналото и когато строимъ пѫтя за идната победа, отворимъ широко очитѣ на онези, които недовиждатъ и нека имъ покажемъ отъ кога и по какъвъ начинъ главно, тровятъ Българщината съ пораженство.

До началото на голѣмата война, до 1915г., обикновениятъ българинъ не бѣше виждалъ шпионинъ и родоотстѫпникъ. Тѣзи думи звучаха страшно. Когато се говореше и преподаваше за шпионажъ, слушателитѣ оставаха съ впечатлението, че става дума за фантастични, дори окултни нѣща, които може би сѫществуватъ, но може би и не сѫществуватъ.

А сега (1937г.), само следъ 20 години, българинътъ среща шпиони и родоотстѫпници всѣки день по улици, изъ кафенета и навсѣкѫде. Презъ това време порастна едно цѣло поколѣние, което вижда какъ възрастнитѣ общуватъ съ тѣзи национални чудовища. Това ново и младо българско поколѣние не е виждало нѣкогашната истинска граница между честьта и безчестието. И то расте, за да поеме утре рѫководството на нацията съ една нова и смъртно опасна мѣрка за национална честь.

Какъ стана това, че границата между родолюбието и родоотстѫпничеството биде затрита за толкова българи? Какъ стана така, че когато други нации блeстятъ вече отъ духовна чистота, ние оставихме толкова хора да заживѣятъ спокойно съ злото?

Причинитѣ сѫ много!

Първата причина е марксизмътъ, който чрезъ социалдемократизма и комунизма, приучи въ продължение на десетилѣтия голѣма часть отъ българската интелигенция да мисли материалистично и интернационално.

Втората причина е демократичниятъ либерализъмъ, който се изроди въ демагогия и партизанство и извлѣче простащината и престѫпностьта на чело на българския политически животъ.

Тѣзи две главни причини отвориха вратата на третата причина.

А тази трета причина е планомѣрна отровна дейность на нашитѣ външни противници, които съ специални централи и богати субсидии подкрепятъ борбата срещу всичко здраво въ нашия политически и културенъ животъ.

Това, което тѣ сѫ вършили у насъ отъ 1887г. до свѣтовната война, до 1915г., е изключително. До това време българщината растеше духовно. До това време първитѣ две причини, марксизмътъ и демократичниятъ либерализъмъ подготвяха ту съ утопии, ту съ демагогия почвата за отровната работа на външнитѣ ни противници.

Но въ разгара на свѣтовната война, когато многобройнитѣ ни противници разбраха, че не могатъ да ни победятъ съ открита сила, създадоха презъ 1916г. първитѣ специални централи въ чуждбина за борба срещу българския духъ.

Тези централи намѣриха отдѣлни българи, едни отъ които бѣха въ чуждбина, други бѣха въ нашитѣ затвори, а трети бѣха на свобода у насъ. Отровнитѣ централи свързаха измѣницитѣ отъ чуждбина съ тѣзи, които бѣха у насъ, оплетоха цѣла мрежа и започнаха писмена и устна пропаганда както на фронта, така и въ тила.

Хвърчащи листове съ пораженско съдържание се печатаха въ Швейцария и докато едни отъ тѣхъ се пущаха отъ аероплани на фронта, други се пренасяха въ куфаритѣ на легационния ни куриеръ и отъ София минаваха въ предателската мрежа, която ги разнасяше на фронта.

Другъ клонъ на тѣзи централи работеше въ Солунъ и успѣ да пренесе съ аеропланъ задъ фронта, дори лично, най-дръзкия предатель.

Предателската мрежа въ страната разнасяше пораженска литература, комунистически и дружбашки нелегални издания, както по желѣзници, градове и села, кѫдето пресрещаше отпускаритѣ, така и на самия фронтъ. Едновременно съ това чуждестраннитѣ централи обсипваха фронта съ подобна литература отъ аеропланитѣ си, а нощемъ я хвърляха съ рѫце предъ нашитѣ окопи. Тази литература бѣше редактирана отъ наши родоотстѫпници, които имаха понѣкога дързостьта и да се подписватъ, но най-често подписваха измислени български имена.

Колкото по се затѣгаше войната и колкото по-неравна ставаше борбата, толкова по-гѫстъ ставаше дъждътъ отъ пораженска литература и отъ пораженски слухове и интриги.

Комунизмътъ, социалдемократизмътъ и дружбащината отваряха все по-широко вратитѣ на злото, а пършивиятъ и развратенъ хайлайфъ и партизанството, заедно съ спекулантството, му отваряха и прозорцитѣ!

Агентитѣ на пораженството, но най-вече дружбашкиятъ имъ тимъ, доведоха въ последния месецъ на войната, когато армията ни все още побеждаваше, нѣколко хиляди дезертьори на Владая, за да разгромятъ София въ услуга на противника.

Макаръ че София се запази достойно и макаръ че всички други армии, включително френската и сръбската, бѣха дали вече по-голѣмъ процентъ такива дезертьори, нашитѣ пораженци разпространиха твърдението, че българскиятъ народъ отказва да се брани.

А веднага следъ примирието тѣ разпространиха, че Добро поле било паднало съ предателство и така отъ единъ новъ български подвигъ тѣ направиха призракъ, който трѣбваше да ни внушава отровно съмнение.

Всичко по онова време услужваше на тѣзи първи агенти на пораженство у насъ.

Голѣма часть отъ бойцитѣ на фронта бѣха убити, осакатени или още болни.

Сто хиляди бойци останаха задържани съ измама, като заложници вънъ отъ България, а тѣзи които се върнаха бѣха изтощени и почти безъ прехрана.

Епидемия отъ испанска болесть (грипъ) мореше населението като сѫщинска чума и свещеницитѣ не смогваха за хилядитѣ погребения.

Рѣки отъ прокудени българи течеха отъ всички граници къмъ свободна България. Държавната машина бѣше уморена и корумпирана отъ партизанитѣ на либералистичния демократизъмъ.

Нѣколко хиляди наши евреи станаха бързо чужди поданици и знамена на Испания, Персия (днесъ Иранъ), Франция, Мексико, Италия, Аржентина, Венецуела и др. се явиха неочаквано надъ софийски кѫщи и автомобили и столицата на България заприлича отъ единъ пѫть на международенъ панаиръ!

Спекулантитѣ отъ войната развиха невиждана верижна търговия и софийскитѣ кафенета гъмжаха отъ декласирани хора, които купуваха и продаваха отъ кракъ и на думи цѣлото свѣтовно производство!

Спекулата и прелѫстителството създаваха едно следъ друго вариетета, оперети, танцови срѣдища, своднически домове и комарджийници.

В домоветѣ на суетни хайлайфски семейства, които току-що бѣха изпратили германски и австрийски офицери, сега влизаха и излизаха денонощно съглашенски офицери.

Чужденци отъ държавитѣ спечелили войната се преселиха съ хиляди у насъ и подъ покровителството на свои правителства се отдадоха на спекула и на безконтролна търговия.

Чуждестранни бюра примамваха открито и изпращаха въ чуждбина хиляди български младежи въ чуждестранни колониални легиони. Противниковитѣ разузнавателни служби се настаниха и оплетоха страната.

Бурята на войната бѣше разклатила издъно българския животъ и неговата утайка излѣзе на повърхностьта. Здравитѣ сили бѣха изтощени и не можеха да видятъ примѣръ дори отъ чуждбина, защото въ Русия, Германия, Австрия, Унгария и другаде ставаха революции. Ето въ какво време първото поколѣние продажници, създадени презъ войната, се размножиха бързо следъ войната и създадоха онази мрежа, която трѣбваше на чужденеца, за да обезсилва българския духъ.

Българскитѣ плодородни ниви, необработени презъ войната, бѣха трънясали и по време на жетва презъ 1919г. намѣсто златни класове издигаха къмъ небето човѣшки бой високи и съ тъмноцвѣтенъ плодъ настръхнали тръни. Така българскитѣ ниви се бѣха превърнали въ гигантски некролози, обърнати къмъ небето за молитва и защита отъ предателство.

Сивиятъ български добитъкъ дори, който се изнасяше за репарации въ натура, отъ вагони и кораби мучеше въ отчаяние, че напуща родната земя и долавяше по инстинктъ нещастието.

Но безсърдечнитѣ агенти на чужденеца на трепнаха, а превърнати на селски лъжеводачи (дружбашитѣ) изпратиха хиляди декласирани агитатори да тровятъ съ демагогия душата на българскитѣ селяни, а въ София преговаряха съ партизанството за обща работа.

В сѫщото време марксизмътъ вършеше своето и бѣше достигналъ небивали размѣри. Социалиститѣ управляваха вѫтрешното министерство, а на Св. Кирилъ и Методий 1919г. софийскитѣ улици бидоха залѣни отъ 40 000-на комунистическа манифестация.

Отъ тогава-насамъ платенитѣ отъ чуждбина лъжеводачи на честни селяни поставиха въ действие всички срѣдства за омаломощяване на българския духъ.

Първитѣ четири следвоенни години протекоха подъ знака на стихийно и открито тровене на българската душа съ пораженство. И то подъ опитното и щедро рѫководство на чуждитѣ централи.

Тъй като българското общество трѣбваше да бѫде накарано да привикне съ явно престѫпни управници, платени селски лъжеводачи обявиха тюрмеджийството за цензъ на бѫдащи общественици (тѣзи, които сѫ били въ затвора по време на войната).

А, за да заличатъ границата между позора и честьта, тѣ хвърлиха въ тюрмитѣ заслужили родолюбци, национални герои и известни наши полководци.

Представительтъ на българската държава (Ал. Стамболийски и компания) предаде Царибродъ на чужденеца, като каза въ прощална официална речь на изтръпналитѣ западнопокрайнци, че трѣбвало да бѫдатъ щастливи, задето минаватъ въ границитѣ на по-голѣма славянска държава!

И представитѣ на наивното общество започнаха наистина да се объркватъ.

Войската, църквата и училището, тритѣ школи на българския духъ бидоха подложени на противобългарски мораленъ натискъ.

На войската обявиха, че ние нѣмаме вече националенъ идеалъ и я лишиха отъ срѣдства. Младежитѣ не отиваха въ военното училище, а когато бойнитѣ ни знамена минеха случайно по улицитѣ, "благоразумнитѣ" не смѣеха да имъ свалятъ шапка.

Управницитѣ водеха открита борба срещу държавата и пращаха да разграбватъ имотитѣ й. Намѣсто помощь за развитие, тя получи омраза и гонение.

Договорътъ за миръ отвори широко вратитѣ на чужди религиозни и училищни пропаганди, които улеснени отъ родоотстѫпническитѣ ни управници, плъзнаха като екземи изъ България.

Така нареченитѣ победители лишиха насила българската войска отъ военнитѣ й музики, за да не може духътъ на българчетата да се възвисява отъ време на време отъ мѫжествена музика и отъ нашитѣ победни маршове.

Училището биде предадено на комунисти и социалдемократи, които се заловиха чрезъ нови учебници и противобългарско преподаване да тровятъ извора на българския духъ, да тровятъ душата на българскитѣ деца.

И така внуцитѣ на възрожденцитѣ започнаха да учатъ по нови учебници, въ които царь Симеонъ се очертава завистникъ, а Василъ Левски като хитрецъ, въ които Добруджа се описва като пустиня, а древнитѣ български боляри се очертаватъ като родоотстѫпници, въ които броятъ на инородцитѣ въ България е преувеличенъ двойно и въ които се проповѣдва открито републиката.

Тези страшни факти изглеждатъ почти невѣроятни (за онова време, днесъ е по-зле), но можемъ всѣкиму да ги докажемъ.

Платенитѣ селски лъжеводачи, партизанитѣ, социалдемократитѣ и комуниститѣ влизаха отъ време на време въ борба и помежду си, но само за по-удобно мѣсто, а нито за день не прекратиха пораженското си дѣло.

Стотици списания и вестници повтаряха всѣки день: "ние победенитѣ", "ние малкитѣ", "ние слабитѣ" и всички други подобни изрази, които можеха да ни втълпяватъ постоянно, че ние не можемъ да имаме идеали и че сме нищоженъ народъ.

А въ това време на две отъ нашитѣ граници дебнеха непрестанно чужди дивизии, за да ни доразкѫсатъ.

Работитѣ стигнаха до тамъ, че най-дръзкиятъ съглашенски шпионинъ стана български пълномощенъ министъръ,

градоначалникъ уби десетки деца съ бомба на Св. Кирилъ и Методиевска манифестация,

държавното хранилище се пазеше отъ хайдути, които го обираха,

предатели управляваха Арсенала и накрай го запалиха,

директоръ на гимназия не даде на гимназията да празднува Освобождението на България, защото праздникътъ билъ воененъ,

другъ директоръ не позволи да се говори на ученицитѣ по случай 50-годишнината отъ обесването на дякона Левски!

Министри подтикнаха по сѫщото врме на 1922г. въ Търново тълпи отъ инородци да свалятъ българския трицвѣтъ и да го тъпчатъ съ крака на улицата.

Знамето на 1-й пѣх. Софийски полкъ, на този ненадминатъ по храбрость полкъ, биде наведено въ София предъ единъ обикновенъ легационенъ трицвѣтъ, заради една слугинска история на единъ чуждестраненъ ординарецъ,

а до София биде издигнатъ голѣмъ паметникъ на владайскитѣ дезертьори

На 1922г. тракийци освободиха и окупираха дори Тракия (Бѣломорска), но партизанския блокъ и дружбащината се биеха съ цепеници при Долни Дѫбникъ, не чуха гласа на България и Тракия биде още веднажъ загубена.

По такъвъ начинъ всички срѣдства за обществено въздействие, включително и печатътъ, работеха усилено за онези чужди централи, които иматъ задачата да затриятъ българския духъ.

Когато най-после тѣхнитѣ агенти у насъ посегнаха въ самозабрава къмъ още по-дръзки дѣла, когато Стамболийски се превърна на бикъ, изпуснатъ въ стъкларски магазинъ, нѣколко хиляди здрави българи и почти безъ изключение бивши бойци отъ фронта отстраниха на 9-й юний правителството на пораженството.

Писано било, обаче, тъкмо отъ този день нататъкъ да се надигне втората, още по-голѣма вълна отъ пораженство.

9-й юний бѣше само физически ударъ върху пораженството, който трѣбваше да бѫде допълненъ съ продължителна идейна борба и съ социални реформи. Но пълномощникътъ на 9-й юний живѣеше съ духа на старото време, отстѫпи на партизанството и макаръ че следващиятъ септемврий донесе дружбашко-комунистически бунтъ, тѣ се задоволиха наново само съ физическа разплата и на умъ не имъ дойде дори да започнатъ идейна и реформаторска работа, а се задоволиха да администриратъ Държавата и то по стария и себелюбивъ начинъ.

А въ това време първото поколѣние предатели, създадени презъ и следъ войната отвлѣче, следъ ударитѣ отъ юний и септемврий, съ себе си въ чуждбина своитѣ нови ученици. Чуждестраннитѣ централи за борба срещу българския духъ посрещнаха съ радость старитѣ си агенти, а на ученицитѣ имъ създадоха лагери, школи и стипендии.

И ученицитѣ скоро настигнаха, дори надминаха учителитѣ си.

Единъ отъ тѣхъ направи богата сдѣлка съ продажбата на Тракия,

другъ нападна границата при Годечъ и отвлѣче въ чуждъ пленъ раненъ български войникъ,

трети изпращаха чети, които нахлуваха въ България,

четвърти отиде чакъ въ Америка да денационализирва българската емиграция.

Заслѣпени отъ чужди пари, предателитѣ хранеха чуждата преса съ материали срещу България, сновѣха въ три чужди столици като у дома си, а двамина дори написаха въ една златна книга, че не сѫ българи.

Онези отъ ятацитѣ имъ, които бѣха останали въ България, ровеха отвѫтре.

На 1925г. устроиха атентатъ срещу държавния глава при Арабаконакъ. Два деня по-късно комуниститѣ хвърлиха въ въздуха катедралата въ София,

изпратенъ отъ дружбашкитѣ предатели разбойникъ изкорми при Севлиево български сѫдии,

но властвуващата партизанщина, отдадена на корупция, се задоволи пакъ само съ физически отпоръ и оставяше случайностьта да пази България.

В това време демократо-либералистичното партизанство, което бѣше въ опозиция, продължаваше съзнателно и несъзнателно дѣлото на предателитѣ, съюзи се съ ятацитѣ имъ въ страната, подготви връщането имъ и на 1931г. ги повика за обща блокова работа.

Сега съ новитѣ си изпечени ученици, съ това второ родоотстѫпническо поколѣние, предателитѣ бѣха станали вече по-многобройни, по-тактични и по-опасни.

Ето какъ стариятъ пораженски фронтъ отъ комунисти, социалдемократи е попълненъ съ платеното отъ чуждбина дружбашко селско лъжеводачество.

Ето какъ отъ 1931г. се образува въ България онази ротативна демокрация, която премѣташе и поглъщаше всички ценности на нашия животъ.

Чуждитѣ централи за борба срещу българския духъ бѣха предоволни. Тѣ бѣха успѣли вече да възпитатъ лично и косвено и едно второ поколѣние предатели и съ по-многобройни канали даваха още по-щедро срѣдства за разяждане на българския духъ.

Селскитѣ лъжеводачи създадоха бързо едно ново масово подѣление на партията си, което доби нахалството да служи открито на чужденеца. Нека не забравяме, че нито една друга държава не е позволила до сега подобно открито родоотстѫпничество.

Това подѣление създаде голѣмъ предателски всѣкидневникъ, който се пращаше безплатно изъ селата, защото чуждбина плащаше разноскитѣ.

Комунизмътъ потъна въ подземно рушене на всички държавни служби и съ стотици вестници и списания усили противонационалната пропаганда.

Социалдемократизмътъ се доукрепи съ свои капиталистически предприятия и усили отровната си работа въ училищата.

Всички селски лъжеводачи съ многобройни вестници и списания и съ устна пропаганда обезличаваха националното ни съзнание и приспиваха националната ни гордость, но непрестанно величаеха чужденеца, който имъ плащаше.

А останалото партизанство, заедно съ цѣлата си преса, не само че не намираше време и мѣсто за национална борба, но се надпреварваше въ демагогия и не мръдна съ пръстъ за защита на Българщината дори, когато го предупреждаваха.

И така пораженството залѣ напълно страната. Нашитѣ доблестни инвалиди отъ войната сѫ окачили надъ обикновенитѣ ротативни машини надписи, които предупреждаватъ, че никой не може да спечели. Но ротативната демокрация на партизанскитѣ рушители обещаваше щастие, а лапаше като ламя национални ценности. Въ своя въртежъ тя постигна рекордъ!

Чужди агенти ставаха единъ следъ другъ министри и депутати.

Натрапваха родоотстѫпници за директори на гимназии и на други училища.

Министъръ създаде каналъ отъ анархокомунисти отъ столицата до границата.

Другъ министъръ заповѣда лично на контрабандисти да арестуватъ акцизната стража.

Единъ прочутъ мошеникъ, единъ абесински престѫпникъ, единъ доказанъ комунистически рушитель на гимназии и единъ предизборенъ убиецъ образуваха една четворка, на която министърътъ на търговията възложи да влияятъ морално върху хилядитѣ работници въ мини Перникъ!

Престѫпници можеха да смѣнятъ прокуроритѣ.

За депутатски мѣста и пари улесняваха чуждитѣ пропаганди край Дунава, на изтокъ и на югъ.

Край градъ Русе изникна новъ голѣмъ паметникъ на застрелянитѣ държавни измѣници отъ 1886г.

Създаде се литература отъ хвалебни романи-биографии на всеизвестни родоотстѫпници.

Бездарни художници, които се наричатъ нови, пълнеха общи и отдѣлни изложби съ картини, които представятъ българския селякъ като изродъ и на които нашиятъ напетъ и хубавъ войникъ е изписанъ съ жабешко лице.

Създадоха течения за интегрални държави. Цѣла редица амнистии покриха всички престѫпления срещу отечеството, за да направятъ предателството безопасно занятие.

Подобни примѣри могатъ да се изреждатъ съ часове.

А цѣлата преса повтаряше непрестанно: "ние малкитѣ", "ние слабитѣ", "ние победенитѣ"!

Когато, обаче, се явеше нѣкой здравъ починъ, тогава или нѣкой "Антивоененъ комитетъ" или лиги за правата на човѣка завикваха на помощь цѣла Европа, а дръзнеше ли нѣкой да изобличава селскитѣ лъжеводачи, надигаше се викъ, че българското селячество е нападнато.

Използуването на пораженската демагогия и на подкрепата отъ чуждбина станаха толкова съблазнителни, като срѣдство за обществено издигане, че съвсемъ нови срѣди се предложиха тайно на чуждестраннитѣ централи и тѣ помислиха, че е вече време да се изскубне и сърдцето на България.

Тези нови срѣди използуваха изкусно идеята за борба срещу партизанството, измамиха идеалисти и пипнаха властьта.

И така задъ гърба и силитѣ на чиста България, направиха презъ 1934г. годечкия нападатель министъръ, а следъ малка маневра повѣриха обновата на българския духъ на марксисти, на агентитѣ на чуждитѣ централи и на други пораженци.

Презъ 1934г. дойде въ България водачъ на поробенъ български край и отиде при 19-томайския диктаторъ, но той му отговори: "Не съмъ азъ виновенъ, че Добруджа биде откѫсната, идете при виновнитѣ, азъ не се интересувамъ отъ Добруджа". Ето какви удари получаваше българскиятъ духъ отъ мнимитѣ обновители.

Тази обнова започна създаването на трето поколѣние родоотстѫпници и макаръ че измаменитѣ идеалисти поправиха грѣшката си, все пакъ нова младежка срѣда биде увлѣчена въ служба на чуждбина и неинформираното общество недоразбра бъркотията отъ честь и безчестие и изпадна въ най-отровни съмнения. И сега, до 1937г., сме още на кръстопѫть.

Ето какъ отъ 20 години насамъ се прилага планътъ за унищожение на българския духъ.

Ето какъ въ продължение на 20 години подкупени отровители вливаха день изъ день отрова въ българската душа.

Нашето общество прилича сега на човѣкъ подложенъ отдавна на системно отравяне, който е загубилъ представа за нормалното си състояние. (Ако е било така въ 1937г., какво ли може да се каже за днешното, следъ повече отъ 70 години)

Вѣрно е, че здравитѣ български сили се бореха, макаръ и съвсемъ неорганизирано.

Вѣрно е, че въ стопанско отношение се направи доста нѣщо.

Но това не ни утешава, защото можеше много повече да се направи и защото българскиятъ духъ е увреденъ и защото българскитѣ очи свикнаха вече съ нѣща, които въ миналото тѣ и за мигъ дори не понасяха. Защото у насъ порастна презъ това време цѣло поколѣние, което нѣма представа какъ отъ времето на Отецъ Паисий, до преди 20 години бѣше страшно да помислишъ само да се рѫкувашъ и да разговаряшъ съ родоотстѫпникъ, а камо ли да го видишъ на обществено мѣсто.

Днесъ признацитѣ на това отравяне не правятъ на обществото никакво впечатление или пъкъ не му бодатъ много въ очитѣ, макаръ че въ Европа има вече нации, които блестятъ отъ национална честь и чистота.

Ние стигнахме до тамъ че:

оперенъ артистъ казва, че му е омръзнало да живѣе въ малка държава,

че студентъ отъ 4-ти курсъ пита, какъвъ смисълъ има нашата независимость,

че иначе даровитъ български интелигентъ твърди, че казармата дава недостойно възпитание,

че болшинството смѣта за учтивость да разговаря съ доказани предатели,

че платени родоотстѫпници ходятъ и сѣдатъ на всѣкѫде свободно,

че мнозина смѣтатъ за излишно да се харчатъ пари за орѫжие,

че болшинството се е почти отказало вече отъ Македония,

че български граждани се обявяватъ за политически привърженици на човѣкъ, който влиза въ България съ помощьта на чужди разузнавателни служби,

че въ две съседни столици (едната е Бѣлградъ) има надъ 250 млади българи, които на чужди стипендии следватъ противобългарски агитаторски школи,

че чужди агенти и национални престѫпници се ширятъ свободно и претендиратъ открито да управляватъ,

че всички общественици преговарятъ или най-малко разговарятъ съ тѣхъ,

че хиляди хора, безъ професия живѣятъ на широко съ срѣдства отъ чужбина,

че тази година (1937г.), 60 години следъ църковното ни освобождение въ софийската катедрала се пропѣ отново и доброволно на гръцки езикъ,

че нѣмаме право да пишемъ имената на откѫснати български градове, да хроникираме датитѣ на откѫсването имъ, да споменаваме и да празднуваме дни на българска слава!

Ето докѫде стигнахме!

Но отъ всичко най-странно и най-ново въ нашия животъ е това, дето много хора свикнаха вече съ това положение и го смѣтатъ за нѣщо нормално, когато всѫщность то е най-грозното и най-опасното явление въ нашата нова история.

Ето тъкмо на това състояние сме решили да туримъ край!

Българскиятъ селякъ е не само трудолюбивъ, но той е запазилъ напълно националния си усетъ!

България е по територия по-голѣма отъ Швейцария, Дания, Холандия, Белгия, Австрия и Унгария.

България и по население не е вече малка.

Тя нѣма почти малцинства. (по онова време)

Народътъ й е отъ всички народи най-храбъръ.

Ако нашитѣ възрожденци, ако Паисий, Раковски, Левски и Караджата можеха да се върнатъ и да поематъ рѫководството на тази България, кой знае какво щѣше да стане съ картата на Южна Европа!

Та, нали тѣхниятъ духъ, българскиятъ духъ не дава спокойствие на враговетѣ ни и нали за това точно, за неговото унищожение тѣ най-много усилия положиха?

А ние точно това не можеме още да разбереме и всички стопански и материални нужди виждаме, но тъкмо най-важното пропущаме.

Възможно ли е щото сѫщиятъ този народъ,

който създаде чудесното ни Възраждане,

който роди героитѣ отъ времето на Паисий, Раковски и Левски,

който води толкова борби въ Македония и Тракия,

който роди героитѣ отъ епохата на Гоце Дѣлчевъ,

който изигра ролята на европейска сила презъ 1912-1913 и презъ 1915-1918г.,

който създаде епопеи въ Добруджа, на Дойранъ, на Черна и на толкова още мѣста,

възможно ли е сѫщата тази нация да е промѣнила кръвьта си съ вода и дарбата си съ пáра?

Погледнете съседнитѣ ни държави, превърнати на руски салати отъ малцинства и помислете, защо като сѫ богато въорѫжени се боятъ толкова отъ България?

Тѣзи изпълнени и подути отъ малцинства държави приличатъ сега на кѫщи, които се клатятъ и които се държатъ само, защото се подпиратъ отъ калканитѣ на съседнитѣ кѫщи.

Рѫководителитѣ имъ знаятъ нашата сила и познаватъ българския духъ.

Въпрѣки всичко тѣ не успѣха да го унищожатъ, а само успѣха да го упоятъ.

Ние сме длъжни часъ по-скоро да събудимъ и да очистимъ този български духъ.

Ние трѣбва преди всичко да очистимъ страната отъ родоотстѫпници и да заработимъ отъ всичко най-вече за духа на българската нация.

Това нѣма да стане лесно и безъ жертви, но когато българскиятъ духъ се разкрили наново той ще прояви жаждата за социална правда на дякона Лeвски и борческия устремъ на Караджата. Тогава дарбата на българина ще даде обилно своя плодъ, а победниятъ му духъ ще начертае истинскитѣ граници на справедлива и мощна България.

Нека мобилизираме волитѣ си, за да тръгнемъ безогледно по своя ратнически пѫть. Нека стариятъ възрожденски викъ "свобода или смърть" ни води въ борбата, нека пораженцитѣ почувствуватъ, че иде деньтъ на единъ националенъ ратнически сѫдъ, който ще даде възмездие на българския духъ и ще отвори широкия друмъ за напредъка и величието на Българщината."

[Hatshepsut]

КЪМЪ СОЦИАЛНАТА ПРАВДА (1937 год.)

1. За българина и социалната правда:

Социална правда! Ето единъ общочовѣшки идеалъ. Той е по-старъ отъ писаната история на народитѣ и не ще престане никога да зове на борба онези хора, които сѫ дарени съ обществени добродетели. Стремежътъ къмъ национално обособяване и стремежътъ къмъ национална правда сѫ двата най-силни подтици въ новата история.

Нѣма по-жаденъ народъ за социална правда отъ българския. Ако си зададемъ въпроса, за какво всѫщность сѫ се борили българитѣ отъ Аспарухъ и до днесъ, ще видимъ, че тѣ сѫ имали два главни стремежа: да се обединятъ, да направятъ държавата си мощна и да установятъ правда въ своя вѫтрешенъ животъ. Тѣзи два основни стремежи сѫ главнитѣ двигатели и на най-новата ни история. Затова отъ Освобождението и до днесъ ние дадохме най-много жертви и проявихме най-голѣмъ героизъмъ въ борбитѣ за постигането тъкмо на целитѣ на тѣзи два стремежа.

Що е социална правда? Въ какво се състои тя? Какъ може да се осѫществи тази социална правда? До колко може да се постигне изобщо и въ какво ще се изрази единъ день максималното й постигане?

Ако поискате сведения отъ българскитѣ книжарници, библиотеки и читалища, ще се увѣрите, че българинътъ е търсилъ и търси непрестанно, съ наистина необикновена жажда, отговоритѣ на тѣзи въпроси. И тъкмо тази негова жажда, заедно съ неговата жертвоготовность въ социалнитѣ борби, сѫ най-убедителното доказателство за голѣмата социална дарба на българската нация, съ която тя ще стане непремѣнно единъ день най-притегателната сила на Балканския полуостровъ.


2. За робуването на празни думи:

Преди да пристѫпимъ къмъ очертаването на социалната правда, нека си дадемъ смѣтка за едно много важно свойство на хората. Касае се до склонностьта на хората да робуватъ на голи думи. Думата е наистина нѣщо, на което човѣкъ може неусѣтно да стане робъ. И, ако той самъ не си даде смѣтка за това или пъкъ, ако този, който говори съ него не е наясно върху неговото робуване на нѣкои думи, то всички усилия за взаимно разбиране ще отидатъ напразно.

Нека вземемъ за примѣръ думитѣ република, демокрация и класа:

Републиката е втълпена въ съзнанието на голѣма часть отъ нашата интелигенция и то още отъ училището, като нѣщо напредничаво и свободолюбиво. Древнитѣ гръцки и римски републики се сочатъ като доказателство за това твърдение. Всѫщность то е лъжлива агитация. Древнитѣ републики сѫ познавали робството и въ тѣхъ човѣци сѫ били продавани по-евтино отколкото млади и здрави магарета.

Ами твърдението, че демокрацията била трайната и вѣчната форма на управление? Нѣма съмнение, че древностьта не познава демокрацията въ днешния смисълъ на думата. Достатъчно е само да се припомнятъ борбитѣ на Древна Гърция откъмъ VII-то столѣтие пр.Хр. и да се споменатъ имената на Солонъ, Пизистратъ, Пизистратиди и Перикълъ. Сѫщото е било и въ Древния Римъ. Древната царска власть е била въ него съборена, но за най-голѣмо съжаление на народа. Защото аристократичниятъ сенатъ на републиката е правелъ всичко, за да не се издигнатъ народни водачи. Тази република е предвиждала съ законъ временни диктатори, освободени отъ всѣкаква отговорность. Но и тази "демокрация" се оказала прекалена и Римъ преминалъ презъ тежки борби за властьта, които замѣнили сенаторската аристократична република съ императорската власть. Имената Мариусъ, Сула,  Помпей и Цезар напомнятъ ясно тогавашната действителность. Ясно е, че историята, отъ древностьта до V-ия вѣкъ сл.Хр., не познава демокрация, а е признавала робство, продаване на хора, гребане съ весла въ галери, гладиаторство и други подобни нѣща, отъ чиито видъ само днешнитѣ "демократи" биха припаднали. Ами нали презъ цѣлото Срѣдновѣковие, значи отъ V-и до XV-и вѣкъ, владѣе феодализмътъ. За каква демокрация може да става дума презъ това време? Ами следъ XV-ия вѣкъ английската история съ борбитѣ на Кромвелъ (Кромуел) и нататъкъ, както и историята на Франция съ Лудвицитѣ XIII, XIV, XV и пр., подъ знака на демокрацията ли минаватъ? Значи отъ Античностьта до Френската революция не може и дума да става за демокрация. Ами отъ Френската революция отъ 1789 год. до "9-ти термидоръ" 1794 год., когато падна Робеспиеръ, демокрация ли сѫществуваше? Следъ това пъкъ иде епохата на Наполеонъ, подиръ нея следва революцията отъ 1848 год., тогава идва на 2 декемврий 1851 год. превратътъ и възцаряването на Наполеонъ III, подиръ това пъкъ следва войната отъ 1871 год. и установяването на последната френска република. Кѫде е имало тогава демокрация отъ древностьта, та до края на XIX-и вѣкъ? Нѣкаква капиталистично-полицейско-буржоазна демокрация започва въ Франция тогава и трае до началото на войната. Доколко по това време въ Русия, Германия, Италия, Англия, Испания и другаде е сѫществувала демокрацията може всѣки самъ да си отговори. А демокрацията на следвоенното време (следъ ПСВ), напримѣръ въ Русия, Италия, Германия, Полша, Унгария, Австрия, Испания, Португалия, Америка и пр. е всѣкиму известна.

Това кратко съпоставяне на думитѣ република и демокрация съ действителностьта е много поучително. Всѣки самъ може да го извърши още по-подробно и колкото по се углѫбява, толкова по-ясно ще му става, че интернационалистичната пропаганда е облѣкла съ тѣзи думи идеални нѣща и че тя е успѣла да втълпи на мнозина, че тѣзи идеални нѣща сѫ наистина сѫществували въ миналото. Много и много хора сѫ приели вече като аксиома формулата, че демокрацията е "вечната и трайната" форма на държавно управление, а всѫщность и съ свѣщъ да я дирите изъ историята, не ще я намѣрите. За да схванете отъ кѫде иде тази заблуда, наблюдавайте кой я разпространява и се попитайте тогава, кому служи той и коя е истинската му цель?

Нека сега поостържемъ съ върха на нокъта си понятието класа. Единъ океанъ отъ литература втълпи на болшинството, че човѣчеството не се състояло отъ хора и отъ народи, а се състояло главно отъ класи. Споредъ марксизма, който участвувалъ в производството съ капиталъ билъ буржоа, а който участвувалъ съ труда си билъ пролетарий.   Работникътъ, физически или умственъ, участвувалъ съ труда си и билъ пролетарий. Той принадлежалъ къмъ класата на пролетариата. Нека си зададемъ нѣколко въпроси. Киноартиститѣ, които участвуватъ само съ труда си и получаватъ милиони, пролетарии ли сѫ? Голѣмитѣ скулптори, художници, писатели, лѣкари, адвокати, изобретатели, които участвуватъ съ труда си, пролетарии ли сѫ? Болшевишкитѣ маршали, дипломати, високи сановници и ягодовци пролетарии ли сѫ? Ами нашитѣ пребогати социалдемократи пролетарии ли сѫ? Ами онѣзи истински богати нашенски комунисти пролетарии ли сѫ? Онѣзи наши селски стопани, които успѣватъ да свържатъ двата края, пролетарии ли сѫ или буржоа? Ами богато платениятъ марксически агентъ какъвъ е?

Дори най-учениятъ марксистъ не ще отговори убедително на тѣзи въпроси. Той ще убеди само онзи, който безкритично се прекланя съ страхопочитание предъ дебелитѣ томове съ усукано съдържание.

И все пакъ думата "класа" се е набила дотолкова въ главитѣ на нѣкои хора, че дори нѣкои самонабедени "фашисти", както и други немарксически водачи приказватъ, че щѣли да помиряватъ интереситѣ на "класитѣ".

Ето колко тъмно и неясно е понятието "класа", но думата "класа" се употрѣбява на лѣво и на дѣсно и мѫти главитѣ на хората.

Примѣритѣ съ думитѣ "република", "демокрация" и "класа" сѫ ясни. Къмъ мѫтно мислене, къмъ социална слѣпота, къмъ погрѣшно насочване на енергията и къмъ вреденъ животъ води робуването на думи, задъ които въ главата се мержелѣе нѣкоя втълпена неистина или нѣщо недоразбрано.

Та нека сега, като посѣгаме да си уяснимъ социалната правда, изоставимъ механическата употрѣба на нѣкои думи и подиримъ сѫщностьта на нѣщата. Нека си говоримъ ясно, като честни мѫже изправени предъ отговорна задача.


3. Равенство и марксизъмъ:

Социална правда! За нея отдавна вече не може да се говори и пише, безъ връзка съ марксизма. Защото той имаше социаленъ идеалъ равенството. Като носеха това наистина абсолютно идеално искане, марксиститѣ се присмиваха на искането за социална правда. Отъ появата на комунистическия манифестъ отъ 1848 год. до днесъ се излѣха цѣли реки отъ марксическа литература върху всички народи. А всичко въ тази литература се отнася, прѣко или косвено, все до социалната правда. Неудовлетворенитѣ нужди на социално онеправданитѣ хора и идеализмътъ на младежьта сѫ били главнитѣ
предпоставки за необикновеното разпространение на марксическото учение. И то се разпространи тъй широко и толкова силно натрапи своята терминология и нѣкои свои изфантазирани понятия, че и до днесъ още, когато трѣбва да се обяснява социалната правда, трѣбва предварително да се върши разборъ на нѣкои марксически твърдения и по такъвъ начинъ да се осигури яснотата на изложението.

Това е сега напълно възможно и твърде интересно. По-рано марксизмътъ гледаше отстрана и критикуваше много извисоко. Но отъ 1917 год. насамъ, вториятъ интернационалъ управлява повечето европейски държави чрезъ тѣхни социалдемократически партии, а комунизмътъ още управлява цѣла Русия. Сега, следъ тѣзи двадесеть години марксическа практика при най-разнообразни условия, иде вече редътъ на възродения национализъмъ да критикува, както научно, така и практически, марксическия свѣтогледъ. Сега марксизмътъ и възродениятъ национализъмъ се борятъ успоредно за осѫществяването на социалния идеалъ и то въ голѣми страни, та имаме възможность да сравняваме дѣлата, които произлизатъ отъ двата свѣтогледа.

При това отъ 1848 год. минаха вече 90 години. Марксическото учение е вече на деветдесетгодишна възрасть. А марксическата практика е вече двадесетгодишна. Марксизмътъ като учение е сега деветдесетгодишенъ старецъ, а като работникъ има вече двадесетгодишна дейность. Младъ и свежъ като учение и като работникъ е сега възродениятъ национализъмъ. Това е много интересно. Сега марксизмътъ е на консервативна позиция. Сега марксиститѣ въ едни страни и спекулантитѣ въ други страни пазятъ високитѣ си постове и положения! А ние сме сега въ "революционна ситуация" и ние носимъ вече знамето на новото време. Затова спекулантитѣ, евреитѣ и марксиститѣ се борятъ сега срещу насъ тъй, както по-рано всички се бореха срещу марксиститѣ.

Но нека минемъ нататъкъ, като отъ време на време си даваме смѣтка на какво учеше хората този деветдесетгодишенъ еврейски хомонкулосъ, какъ самъ той корегираше учението си, кѫдето трѣбваше да борави съ живота и какво още продължава да учи за износъ въ чуждбина.

Осѫществяването на социалния идеалъ не би било толкова трудно, ако всички хора се раждаха съ еднакви духовни и физически дарби, ако земното кълбо се населяваше само отъ единъ народъ и ако това човѣчество се развиваше едновременно, както стопански, така и духовно. Дали такъвъ свѣтъ би ли могълъ да сѫществува, на какво би приличалъ той и дали би билъ способенъ отъ биологическо гледище, сѫ други въпроси. Важното сега за насъ е, че свѣтътъ не е такъвъ. Разнитѣ народи живѣятъ всрѣдъ различни условия, тѣ се намиратъ на различни степени на културно развитие, тѣ иматъ различни дарби и заложби, а и отдѣлнитѣ хора всрѣдъ тѣхъ се раждатъ съ нееднакви духовни и физически качества.

Тази действителность е била очевидна за нормалнитѣ хора още отъ древностьта. Но въпрѣки всичко Марксъ и неговитѣ последователи положиха въ основата на марксическото учение четири голѣми предпоставки:

едната е: хората се раждатъ равни, но условията всрѣдъ които живѣятъ ги правятъ различни.

другата е: животътъ нѣма духовно начало и духовна страна, а е материалистиченъ, вещественъ, та свѣтътъ е нѣщо като една голѣма бездушна машина.

третата предпоставка е: човѣчеството се дѣли главно на две класи, пролетарска и капиталистическа, които ще воюватъ докато се наложи диктатурата на пролетарията.

четвъртата предпоставка е: сегашниятъ материаленъ строежъ трѣбва да се разруши и да се изгради нова пролетарска материална култура.

Отъ първата предпоставка марксизмътъ извлѣче искането за пълно равенство на хората въ всѣка область на живота.

Втората предпоставка подтикна марксизма къмъ чисто материалистично обяснение на историята. Той обяснява свѣта само съ нѣща, които се мѣрятъ съ физически и числени мѣрила, като напр. капиталъ, надница, срѣдства за производство, произведения и др., които се мѣрятъ на килограмъ, на литъръ, на часъ, съ пари и пр. Но онова, което не се мѣри ясно или е духовно, като напр. нация, държава, отечество, религия, семейство, както и чисто духовнитѣ прояви на живота, той не признава и смѣта за буржоазни изобретения за изтезаване на пролетарията. По такъвъ начинъ марксизмътъ пристѫпи къмъ дѣлова работа съ едно око и започна практиката безъ стериоскопичность, значи безъ да вижда глѫбината на живота. Ето защо, като сочеше че свѣтътъ е материаленъ, стигаше до лесното заключение, че за осѫществяване на равенството трѣбва да се разпредѣлятъ блага отъ материално естество. Съ това той придаваше на искането си за равенство простота и лесна приложимость, стига само да се наложи диктатурата на "пролетарията".

Отъ третата си предпоставка марксизмътъ извлѣче идеята за интернационалната солидарность на работничеството и за интернационалното организиране на човѣчеството. Съ това той усилваше надеждата за постигането на равенството, защото вѣрующитѣ отъ една страна добиваха илюзията, че ще получаватъ срѣдства и подкрепа отъ цѣлъ свѣтъ.

Отъ четвъртата предпоставка произлѣзе предписването на една начална рушителна фаза на марксическата революция. Това заключение събуждаше рушителнитѣ
инстинкти на човѣка, които сѫ по-долни и затова по-силни отъ строителскитѣ стремежи. Освенъ това, то правеше марксизма още по-лесно разбираемъ, защото когато нѣкой по-наивенъ запиташе: "какъ напримѣръ, ще се разпредѣлятъ материалнитѣ блага, които виждамъ?", можеше лесно да се отклони критичностьта му съ отговора: "за тѣхъ не мисли, защото тѣ ще бѫдатъ разрушени и новъ свѣтъ ще разпредѣляме." Ето какъ мѫчноубедимата трезва критичность се замѣстваше съ фантазията, която е безгранична и неопредѣлена.

И така марксизмътъ си изработи най-голѣма привлѣкателность. Има ли по-идеално нѣщо отъ равенството? Нѣма! Материалистичното обяснение на свѣта мамеше разума съ заблудата, че разпредѣлянето на благата е лесно и възможно, интернационалистичното схващане усилваше смѣлостьта, а предписаната начална рушителна фаза осигуряваше като подтици инстинкта и фантазията. Като снабди единъ абсолютенъ идеалъ съ крилата на разума, смѣлостьта, инстинкта и фантазията, марксизмътъ създаде най-привлѣкателния миражъ на ангелъ предъ взора на изстрадалото работничество.

Голѣма часть отъ най-честната и идеалистична интелигенция тръгна по него, а тя го сочеше съ пръстъ на маси отъ онеправдани работници и ги поведе съ себе си.

Този нагледъ идеаленъ и борчески подходъ на ценни мѫже се насочваше изкусно отъ цѣла мрежа користолюбиви агенти, които имаха чакалски инстинкти, но братска външность.

Този подходъ се насочваше срещу нации, държави и духовни ценности, а бѣше всѫщность полезенъ само за единъ народъ, за евреитѣ.

Не е случайность, дето Марксъ и дветѣ трети отъ идеолозитѣ на марксизма сѫ били евреи. Еврейството е една националность и отъ това гледище то носи изравненость. Еврейството има развита отъ историята склонность да придобива лесно материални блага. То нѣма своя държава и затова чуждитѣ държави сѫ за него прѣчка, поради което се стреми естествено къмъ интернационално организиране на човѣчеството. То е емиграция и носи известната на социологията емигрантска психика, да гледа на живитѣ нѣща въ живота на другия народъ като на вещи. Затова, въпрѣки че има свой богатъ духовенъ животъ, то гледа на останалия свѣтъ материалистично. Духовниятъ животъ на отдѣлнитѣ нации е за него друга прѣчка и то се стреми естествено да го изравни. Но тъй като нациитѣ и държавитѣ се опиратъ и на семейството, а се спояватъ и отъ религиознитѣ си форми, то на еврейския естественъ стремежъ допада унищожението и на семейнитѣ връзки, и на религиознитѣ форми, но разбира се не на своитѣ, а на чуждитѣ.

Та нѣма нищо по-естествено отъ това, че иначе даровитото за себе си еврейство движеше непрестанно и съ най-голѣми сили марксическия изкусителенъ миражъ надъ цѣлото човѣчество. Поне половината отъ миналитѣ успѣхи на марксизма се дължи на него.

И тъй, следъ края на войната, марксизмътъ трѣбваше да мине отъ критика къмъ дѣло.

Всѣки знае какво направиха социалдемократическитѣ му управления въ Италия, Англия, Австрия, Германия и другаде.

Нѣка разгледаме сега, макаръ и въ общи черти, какъ се приложи марксизмътъ въ Русия и то отъ най-правовѣрното си разклонение, отъ болшевизма. И нека си дадемъ смѣтка, доколко осѫществи той главната си цель-равенството.

Командуванъ отъ евреитѣ Каменевъ, Троцки, Зиновиевъ, Бухаринъ, Литвиновъ, Володарски, Кагановичъ, Свредловъ, Стекловъ, Томски, Реденсъ, Доичъ, Вихманъ, Белакунъ, Богдановъ, Пятницки, Лопински, Лагевски, Цведичъ, Маклаковски, Вобровъ, Радекъ и цѣлъ рой още други като тѣхъ, той изпълни обещанието си да разруши старото материално устройство. Това е единственото обещание, което марксизмътъ изпълни. Но, когато следъ завършването на разрушителната фаза дойде редъ за разпредѣлението на благата, стана ясно, че само едно нѣщо остана за разпредѣляне. Оставаше само мизерията, но за нейното разпредѣляне между руския народъ нѣмаше нужда отъ усилия, защото тя сама се бѣше вече разпредѣлила. И ако дори въ това отношение разпредѣлянето бѣше справедливо, щѣхме поне да кажемъ, че настѫпи равенство въ общата мизерия на всички. Но и това не стана, защото ЧеКа-та съ своитѣ ягодовци държеше въ безмълвие и тероръ руския народъ, докато пролетарскитѣ бюрократи живѣеха не по-лошо отъ западноевропейскитѣ буржоа. Презъ 1921 година Ленинъ не се посвѣни да каже, че 240,000 болшевици могатъ спокойно да поематъ ролята на 130,000 земевладѣлци, които по-рано водеха Русия. Горки наричаше по това време болшевизма "националенъ каламитетъ". Но теоритикътъ Ленинъ се стресна и взе наистина голѣмото решение за НЕП (Новая економическая политика), който още тогава превърна болшевизма на ограниченъ и контролиранъ капитализъмъ. Троцки и всички еврейски водачи се бореха енергично срещу въвеждането на НЕП-а и искаха абсолютната и перманентна революция. Ленинъ наложи НЕП-а, но куршумътъ, съ който еврейската студентка Дора Капланъ простреля дробоветѣ му на едно работническо събрание, причини презъ май на 1922 година артериални смущения и неизлѣчима парализа, отъ които на 21 януарий 1924 година Ленинъ умрѣ. Докато той боледуваше, пращаха аероплани въ Европа да му довеждатъ прочути лѣкари.

Защо за Ленинъ довеждаха отъ далечни страни лѣкари съ аероплани, а хиляди мужици и работници умираха дори безъ фелдшерска помощь? Нали щѣше да има равенство? На този въпросъ болшевицитѣ отговаряха: "Защото отъ гениалния Ленинъ всичко зависи, а хилядитѣ, които оставяме безъ помощь, нѣматъ такова значение." Ами защо тогава мамеха цѣли 70 години съ идеалното искане за равенство?

Презъ 1924 година,

въ комисарията на външнитѣ работи отъ 16 члена, 13 бѣха евреи;
въ военния комисариятъ отъ 43 члена, 33 бѣха евреи;
въ финансовия комисариятъ отъ 44 члена, 30 бѣха евреи;
въ правосѫдния комисариятъ отъ 21 члена, 21 бѣха евреи и
въ просвѣтния комисариятъ отъ 41 члена, 25 бѣха евреи.

Въ сѫщото време 400,000 болшевишки чиновници-бюрократи бѣха добре платени и настанени въ удобни квартири, а московското население се тѫпчеше въ избитѣ, надницитѣ на работницитѣ не се плащаха съ месеци и произведенията отъ първа необходимость достигаха недостѫпни цени.

Ето каква е картината на разпредѣлението на благата и на равенството по онова време.

Следъ 13-ия конгресъ презъ 1924 год. Сталинъ започва чистка, потапя въ кръвь страната; той е по-хитъръ и по-финъ отъ Троцки, изолирва го презъ 1926 год., Троцки опитва безуспѣшно превратъ презъ 1927 год., но презъ 1928 год. бива изпѫденъ изъ Русия. На 14-ия конгресъ Сталинъ се избира доживотенъ секретарь на партията, започва създаването на антисемитско течение и обявява презъ 1928 год. петилетката. За нея отиватъ 180,000,000,000 рубли, а официалната руска статистика съобщава въ последствие, че отъ предвиденото презъ 1928 год. е било изпълнено едва половината отъ плана. По колосалния Турнсибъ минаватъ само нѣколко бавни влака. Гигантскиятъ язовиръ Днепрострой, построенъ отъ американски инженеръ, въпрѣки че нѣма трансформатори, нито кабели, бива пуснатъ въ работа и турбинитѣ му се въртѣли напразно цѣли години, за да не разбератъ работницитѣ въ него, че всички мизеруватъ поради фантастични грѣшки. Въ Нижниновгородъ заводитѣ на Фордъ произвеждатъ автомобили, три четвърти отъ които не се употрѣбяватъ, защото въ страната нѣма пѫтища. Гигантътъ Магнитогорскъ, съ високи пещи и ковални за желѣзо и стомана, е построенъ 2,000 километра далечъ отъ вѫглищата и произвежда малко и скѫпа стомана.

Тѣзи невѣроятни на пръвъ погледъ неуспѣхи биватъ признати официално и биватъ изтъкнати отъ най-прочутия съвремененъ френски историкъ, членъ на френската академия на наукитѣ Jacques Bainville. Затова се обявиха непрекъснати последователни планове, а отъ 1933 година не се приказва вече за тѣхъ. Отъ 1929 год. се обяви едноличното командуване на заводитѣ, което закрепости работницитѣ.

До сега болшевизмътъ призна негласно религията, връща класическото образование, стана антисемитски, въведе стахановщината, която не е нищо друго, освенъ акордна работа, която буржоазнитѣ страни поне на книга, отъ кумова срама, забраниха отдавна.

Това ли е разпредѣлението на срѣдствата за производство и на произведенията? Ами равенството? За него вече никой не говори въ Русия. Сега тамъ говорятъ за грижи за работничеството. Презъ май 1937 г. "Красная газета" пише за "руската борба за северния полюсъ". И докато италиянскитѣ и германскитѣ работници живѣятъ културенъ и човѣшки животъ и закусватъ съ банани, отъ рускитѣ работници се иска да се радватъ на новината, че на северния полюсъ се виждали и чайки! Полюсъ бѣше марксизмътъ като учение и увлѣчение и затова сега стигна до нуждата отъ реклами чрезъ залъгалки за северния полюсъ. Интуристъ, който канеше въ Русия само "обективни" гости, на които показваше само онова, което му изнасяше, спрѣ презъ 1937 год. всѣкакво приемане на каквито и да било туристи. Защото се оказа, че дори и тѣзи гости се връщатъ у дома си съ покъртени души отъ страданията и неравенството всрѣдъ великия руски народъ.

Ето картината на двадесетгодишната марксическа практика.

"Неоснователенъ въ предпоставкитѣ си, ослѣпително логиченъ въ по-нататъшно мислене, невѣренъ въ заключителното разсѫждение, съ орловъ погледъ за разрушителното и слѣпъ за истински строителското-това е образътъ на Марксовото учение и характерътъ на неговата ученость." Тази диагноза на Шпанъ, архитектъ на възродения национализъмъ, биде доказана отъ живота. Но въ чуждбина деветдесетгодишниятъ еврейски хомонкулосъ не престава да работи. Деветдесетгодишната марксическа литература пълни още библиотекитѣ. Третиятъ интернационалъ ревизира вече официално становищата си за началната рушителна фаза, за материалистическото начало на живота, за естественото равенство на хората, дори и за интернационалния принципъ, като говори вече за нация, родина и отечество. Но непроницателни и наивни глави поематъ старата и опровѣргана марксическа литература, дообъркватъ главитѣ си съ новата износна болшевишка литература за пропаганда и се оставятъ на платени професионални агитатори.

На млади и неопитни националисти тѣ съ гордость казватъ: "Вижте каква грамадна учена литература имаме ние, а вашата кѫде е?" И не рѣдко неопитниятъ националистъ остава безмълвенъ и смутенъ. А той би трѣбвало да отговори, че цѣлата останала свѣтовна литература е противомарксическа, което се доказва отъ факта, че е забранена въ болшевишка Русия. Той би трѣбвало да имъ каже, че книгитѣ не се пишатъ за упражнение на мускулатурата на рѫцетѣ, а сѫ написани за главата на човѣка. Иначе Талмудътъ, който изпълва една голѣма стая, би трѣбвало да бѫде най-ценната книга. Той би трѣбвало да имъ каже, че марксическото влияние у насъ не е допуснало, съ подмолна забрана, превеждането на български езикъ на богатата вече нова социална литература на възродения национализъмъ, но който е ималъ възможность да научи чужди езици черпи свѣтлина отъ нея. Той би могълъ да го насочи и на ценна българска социална литература и да имъ каже, че иде деньтъ, въ който хилядитѣ томове марксически книги, които пълнятъ сега многобройнитѣ наши читалища и библиотеки, ще бѫдатъ стопени отъ държавна книжна фабрика и добитата нова хартия ще служи за печатъ на нова строителска социална литература и за изящна българска литература съ героично българско съдържание, която ще възпитава иднитѣ поколѣния.

Има случаи, въ които честно увлѣчениятъ, но заблуденъ марксистъ повтаря машинално безкрайни пермутации отъ старомарксически и новоболшевишки думи. И ако е попадналъ случайно на идейно неподготвенъ "националистъ", като напр. на нѣкой водачъ отъ С.М.Н.Л., то господинъ "националистътъ", като изслуша този потокъ отъ нагледъ учени, а всѫщность празни думи, остава безпомощень и/или започва и той да бръщолеви или пъкъ се сепва. Така сепнатъ човѣкъ напомня следния случай:

Единъ папагалъ се отървалъ отъ своята клетка, хвръкналъ и кацналъ предъ едно дете. Детето посегнало да го хване, но папагалътъ викналъ машинално: "Какво искате!" Детето се сепнало отъ това и рекло: "Извинете, азъ помислихъ, че сте птица!"

Така се обърква всѣки, който се сепва отъ празни думи. Още по-лошо става, обаче, когато следъ първото си сепване такива "националисти" започватъ да бръщолевятъ прости ураджийско-патриотични думи. Съ това тѣ излагатъ себе си и идеята за нацията, отблъскватъ още повече заблуденитѣ марксисти, а на своитѣ млади и честни последователи даватъ лоша насока. Убедителни всрѣдъ готови родолюбци, тѣ сѫ безпомощни всрѣдъ марксиститѣ. А когато сѫ начело на младежки организации, тѣ увреждатъ нацията, защото използуватъ идеализма на честни младежи и накрай ги обезвѣряватъ. Такава е участьта на всѣко лекомислие, перчене и хитруване отъ съмнителенъ произходъ. Идеи се побеждаватъ само съ идеи.

Планинитѣ отъ марксическа литература се вече снизяватъ. Тази литература е демодирана. Нейното съдържание е вече оборено и то отъ Ленинъ, отъ Макдоналдъ, отъ Троцки, отъ дейностьта на 2-ия интернационалъ и отъ ревизиранитѣ становища на 3-ия интернационалъ. Единъ съвремененъ мѫжъ е сега съ нея толкова модеренъ, колкото би била модерна една жена, ако се облѣчеше въ малакофъ. Сравнете сега Комунистическия манифестъ и Капитала на Марксъ съ днешнитѣ становища на 2-ия и 3-ия интернационалъ и особено съ днешното имъ схващане за равенството, както и съ начина, по който сѫ осѫществили следъ 20-годишна дейность това равенство и ще видите защо марксическата литература ще отиде въ отдѣлитѣ за историческа документация на библиотекитѣ.

Такъвъ е краятъ на марксическото искане за равенство.

Ами идеята за интернационалното организиране на човѣчеството? Тя бѣше измислена главно отъ евреитѣ, за да имъ служи като шперцъ да отварятъ вратитѣ на чуждитѣ национални сгради. За осѫществяването на националния идеалъ ли презъ 1931 год. софийското еврейство гласува масово за комуниститѣ? Но краятъ и на този интернационализъмъ настѫпи. Сега процъфтѣватъ свежи национални държави, а въ Русия се събуждатъ за чудо заспали отдавна народи и обособяватъ бързо народното си съзнание.

Ето какъ се приложи и видоизмѣни идеалното марксическо искане за равенство между хората.

[Hatshepsut]

4. За социалната правда:

Когато очертаваме социалния си идеалъ, нѣмаме за задача да издигнемъ възможно най-привлѣкателния лозунгъ, а имаме за задача да си поставимъ една ясна и постижима цель. За стръвната пропаганда на марксизма и на демокрацията е нуженъ най-идеалниятъ, най-възвишениятъ, макаръ и непостижимъ лозунгъ. Защото човѣкътъ носи склонностьта да се увлича отъ абсолютни идеали. Но такава пропаганда е винаги неискрена, тъй като между идеалното и действителностьта има голѣма разлика. Ликвидацията на марксизма, поукитѣ отъ социалнитѣ борби на новото време и повишеното съзнание на здравитѣ хора налагатъ вече честно войнишко поведение на всички, които се чувствуватъ длъжни да изпълнятъ до край дълга си предъ нацията, за която живѣятъ.

Съвременниятъ българинъ не ще позволи вече да се отнасятъ къмъ него тъй, както се отнасятъ къмъ сицилианскитѣ магарета. Тамъ връзвали на главата на магарето прѫчка съ рѫкойка сѣно и то, като гледало предъ носа си сѣното, вървѣло все напредъ, за да го стигне.

Дори и съ рискъ да оставиме на други преимуществото да печелятъ привърженици съ възвишени и неизпълними обещания, както и съ обещания за лични материални облаги, ние сме решени да говоримъ честно и открито до край, безъ огледъ дали това ще бѫде нѣкому недостатъчно или пъкъ ще бѫде другиму неприятно.

Българската нация е етническа, духовна, стопанска и политическа цѣлость, която има свой животъ и свое предопредѣление. Тя не се дѣли на класи. Къмъ българското работничество спадатъ всички български граждани, които се трудятъ и работятъ за материалното и духовното благосъстояние на нацията.

Извънъ българското работничество оставатъ главно три категории хора.

Първата се състои отъ спекулантит ѣ, които по най-различни пѫтища и подъ най-различни образи ограбватъ труда на българския работникъ и изсмукватъ благата на нацията.

Втората се състои отъ демагозит ѣ, начело съ партизанитѣ, които подмамватъ българското работничество съ политическа и социална лъжа, съ цель да заграбятъ обществени блага и съзнателно или несъзнателно увеличаватъ социалната неправда и рушатъ държавата.

Третата категория с ѫ бездѣлницитѣ, начело съ пършивия хайлайфъ, които мародерствуватъ всрѣдъ социалната неправда и рушатъ морала и благосъстоянието на нацията.

Социалната неправда произлиза отъ това, че политическата система дава възможность на т ѣзи три категории вредители: на спекулантитѣ, на демагозитѣ и бездѣлницитѣ, да ограбватъ часть отъ труда на работничеството и да изсмукватъ благата на нацията, като развалятъ и реда въ държавата.

Какви сѫ всѫщность основнитѣ социални искания на българския работникъ?

Попитайте всѣки истински български работникъ и той ще ви каже, че иска редовна работа при добри здравни условия и че иска справедливо заплащане на неговия трудъ, за да може да има здравословни жилищни условия да може да отгледа физически и духовно здраво потомство и да се ползува, макаръ и скромно, отъ придобивкитѣ на националната и на човѣшката култура.

Това сѫ справедливитѣ основни искания на всѣки истински работникъ. Това показва, че той има ясни и точно опредѣлени искания. Но ще бѫде ли той доволенъ, ако получи тѣзи придобивки? Като бѣлъ день е ясно, че той ще бѫде непремѣнно доволенъ, ако не установи, че нѣкои получаватъ незаслужени излишества. Но ако установи, че нѣкои събиратъ безъ заслуги национални блага, които трупатъ или пилѣятъ, той е длъженъ да поиска да се дадатъ тѣзи блага тамъ, дето има лична нужда и нужда за национално строителство.

Никой нѣма основание да твърди, че удовлетвореното до тази степень работничество ще бѫде недоволно, ако за изключителна дейность въ полза на нацията нѣкои труженици въ стопанството или въ духовното строителство получаватъ повече отъ него. Но никой нѣма право да иска отъ работничеството да чезне въ вреда на нацията и да бѫде доволно, когато други злоупотрѣбяватъ съ благата на нацията.

Така схваща всѣки истински работникъ социалния въпросъ. Социалниятъ идеалъ е толкова притегателенъ, че всѣки нормаленъ човѣкъ се стреми къмъ него. Борческитѣ натури се стремятъ да отиват къмъ него съ дѣло, а съзерцателнитѣ натури бѣгатъ къмъ него, но главно съ фантазията си. Такива хора задаватъ понѣкога интересни и твърде подробни въпроси. Тѣ питатъ напр., какво ще бѫде подробното устройство на справедливата национална държава, колко души ще има въ представителното събрание, какъ ще се уреди еди-кой си клонъ на стопанството и т.н. Иска имъ се да узнаятъ дори точно кой колко ще получава, въ какви стаи ще живѣе и какъ точно ще изглежда всичко. Така единъ наивенъ българинъ бѣше попиталъ нѣкога дякона Левски, какъвъ ще стане, когато се освободи България!

Социалниятъ идеалъ не представлява нѣщо като планински връхъ, та като се изкачимъ на него да свършимъ работата си. Наложатъ ли се споменатитѣ вече основни социални искания на българското работничество, главната цель ще бѫде постигната. Отъ тамъ нататъкъ ще се върши непрестанна планомѣрна работа и то съ мѫжество, за да се подобрява непрестанно животътъ на работничеството съответно материалното и културното развитие на нацията.

Но какво трѣбва да се отстрани, за да се постигне главната цель? Трѣбва да се обезвредятъ и тритѣ категории врагове на българското работничество

Нека почнемъ отъ спекулантитѣ. Кой е спекулантъ? Спекулантъ е този банкеръ, който не се задоволява съ припадащето му се право, а чрeзъ кредитa скубе предприятията и производството. Спекулантътъ е онзи индустриялецъ, който ощетява държавата чрeзъ наложени отъ него закони и не заплаща справедливо труда на работницитѣ. Спекулантътъ е онзи търговецъ на едро, който съ машинации налага прекалени цени и поставя въ робство дребната търговия, на която прѣчи дори да се кооперира за общи доставки. Спекулантски гнезда сѫ онези акционерни дружества, които сѫ образувани съ цель да използуватъ акционерната форма, за да укриватъ капитала и печалбитѣ си и за да избѣгватъ обществената отговорность. Спекулантски гнезда сѫ и онѣзи кооперативни предприятия, които задъ напредничави социални форми изсмукватъ хищно национални блага. Спекулантъ съ морала и реда е укривательтъ на данъкъ изобщо, който си присвоява национални блага. Спекулантъ съ държавната власть е онзи държавенъ служитель, който отъ лична користь уврежда и продава интереситѣ на нацията. Спекулантски изцѣло е онзи инородски колониаленъ капиталъ, който се всмуква все повече като хидра въ снагата на българската нация.

Нѣкои питатъ, дали има разлика между българина и чужденеца спекулантъ. Отъ морално гледище тѣ сѫ еднакво отвратителни, но отъ стопанско гледище единиятъ е по-вреденъ.

Нашенецътъ спекулантъ, като натрупва чужди блага, увеличава социалната неправда, но и да изнесе дори приживе часть отъ капитала си въ чуждбина, следъ като умре капиталътъ му се връща чрезъ наследницитѣ пакъ въ страната. Той смущава кръвообръщението. Но чужденецътъ спекулантъ не само ограбва национални блага, но завинаги ги изнася въ чуждбина. Той обезкръвява като пиявица нацията. Освенъ това, той е покровителствуванъ отъ дипломацията на страната си, която го пази отъ българскитѣ закони, а нашенецътъ ще получи лесно и веднага юларъ, щомъ нацията наложи редъ въ държавата си. Та има разлика. Затова инородци спекуланти, отрастнали въ България, ставатъ чужди поданици. Иначе, не ще и дума, че както българи работятъ въ чуждбина, така и чужденци ще работятъ въ България. Но само възъ основа на справедлива взаимность.

Ето тази очертана на кратко хидра на спекулата трѣбва да бѫде отстранена отъ младото и здраво тѣло на България. И тогава ще бликнатъ блага къмъ работничеството и къмъ държавата. Колкото и да изглеждатъ силни спекулата и паритѣ, колкото и да се перчатъ съ силата имъ тѣзи, които увреждатъ нацията съ тѣхъ, все пакъ тѣ съвсемъ не сѫ непобедими. Защото отъ всички сили най-силна е социалната, политическата сила. Щомъ я изградимъ, тя ще свие врата имъ и ще вкара всички въ българския пѫть.

Демагозитѣ, втората категория врагове на българското общество сѫ въ съюзъ съ първата категория. Чрезъ партии и партизанство демагозитѣ се стремятъ да грабнатъ властьта и съ чужда пита поменъ да правятъ. Тѣ грабятъ държавни срѣдства, объркватъ държавата и предаватъ националнитѣ блага на колониалния капиталъ и на нашенската спекула. Затова тѣ се поддържатъ взаимно. Всички партийни щабове се кредитиратъ отъ спекулантски групи.

Бездѣлницитѣ, начело съ пършивия хайлайфъ, които рушатъ морала всрѣдъ българитѣ, произлизатъ главно отъ спекулантитѣ и отъ демагозитѣ и служатъ пакъ на тѣхъ. Но политическата сила, царицата на всички сили, ще срине и тѣхъ и ще ги прати на принудителна работа, за да имъ даде възможность да изкупятъ грѣховетѣ си и да взематъ участие въ националното строителство.


5. Национализъм и социална правда:

Има българи, които оставатъ изненадани, когато усѣтятъ, че борбата за социална правда е поета вече отъ коравитѣ рѫце на физически работници и то не за своя угода, а за възвисяването на българската национална мощь. Тѣзи изненадани българи не усѣщатъ, че сѫ повлияни отъ марксическия свѣтогледъ и недоумяватъ предъ нашия лозунгъ: "социално налѣво, национално напредъ!" Тѣ питатъ понѣкога за произхода на това съчетание на стремежи. Нѣкои заблудени интернационалисти питатъ дори, какво общо има национализмътъ съ социалната правда?

Марксическата, болшевишката и изобщо интернационалистическата пропаганда се е стремѣла винаги да втълпи на своитѣ привърженици нѣколко твърдения и нѣколко отговора и то въ видъ на кратко изразени формули. По такъвъ начинъ последователитѣ
й биватъ снабдени съ клишета за твърдения и отговори, които сѫ много полезни, както за объркване на наивни слушатели, така и за излизане отъ трудни положения.

Разговорътъ за национализма съ единъ така наученъ марксисть, започна по следния начинъ:

- И ти ли си фашистки бандитъ!
- Ти си еврейски аргатинъ!
- Защо ме оскърбявашъ?
- Ами азъ бандитъ ли съмъ, че ме оскърбявашъ?
- Но и ти ме оскърби.
- Оскърбихъ те и азъ, за да разберешъ колко лошо действува оскръблението. А азъ имамъ основание да наричамъ марксиститѣ и интернационалиститѣ еврейски аргати, докато ти нѣмашъ основание да ме наричашъ бандитъ. Помисли малко!
- Но ти наново започвашъ съ оскръбления!
- Видѣ  ли сега, че не биваше да започвашъ пръвъ съ вашето клише "фашистки бандитъ"! Ако искашъ сега да приказваме, остави заученитѣ клишета и нека разговаряме разумно и логично. Ако бѣше платенъ агентъ, нѣмаше и да те поздравлявамъ, но азъ смѣтамъ че си заблуденъ и затова съмъ готовъ да разговарямъ.

И разговорътъ започна свѣстно.

Всѫщность, нѣма нищо по-естествено отъ това, че истинскиятъ националистъ е отъ всички най-устременъ къмъ налагането на социална правда всрѣдъ българитѣ, защото той знае, че безъ това условие нацията не може да развие всичкитѣ си сили.

Налагането на социална правда, която ще създаде споменатитѣ вече добри условия за всички българи, ще има победоносни последствия.

Ще се увеличи раждаемостьта, а смъртностьта ще се намали, отъ което нацията ще нарастне бързо. Ако българитѣ нарастваха числено два пѫти по-бързо, отколкото съперницитѣ имъ, то България би добила условия за надмощие само въ две-три десетолѣтия.

Добритѣ условия ще подобрятъ, освенъ това, здравословното състояние и работоспособностьта на българина, както въ мирната му дейность, така и на война.

Тѣ ще отстранятъ излишнитѣ страдания отъ различно естество, причинени отъ неправдата и лошитѣ условия, а по такъвъ начинъ ще разрастне довѣрие и солидарность всрѣдъ всички българи.

Справедливиятъ редъ и добритѣ условия ще позволятъ да се развиятъ, откриятъ и използуватъ дарбитѣ на подрастващитѣ поколѣния на цѣлата българска нация и ще увеличатъ нейната обща жизнеспособность

Тѣзи условия ще очистятъ пѫтя за пълното развитие на всички талантливи българи въ областьта на изкуствата и науката и ще осигурятъ развитието и творчеството на онези национални гении, които нацията ще роди въ бѫдаще изъ недрата си.

Ратникътъ за напредъка на българщината е дълбоко убеденъ, че само социалната правда може да разкрили цѣлата сила и всичкитѣ дарования на българската нация. Затова той отъ всички най-много се стреми къмъ нейното налагане всрѣдъ българитѣ.

Та интернационалиститѣ не бива да се преструватъ, че се чудятъ, задето борбата за социална правда е поведена съ такава жертвоготовность отъ истинскитѣ националисти.

Напротивъ, ние трѣбва да се чудимъ, че изстрадали и злепоставени българи вѣрватъ още на интернационалисти, които се чувствуватъ по-солидарни ту съ Чангъ Кай-Ши, ту съ евреи, ту съ Ларго Кабалеро, отколкото съ нуждитѣ на българската нация, отъ която сѫѣли и всрѣдъ чийто страдания тѣ живѣятъ. произл

Но ние сваляме вече маската на мнимитѣ интернационални доброжелатели.


6. Интернационализмътъ и националния идеалъ:

Тѣзи доброжелатели, като проповѣдватъ своя фаталенъ интернационализъмъ, се осмелѣватъ да отричатъ значението на нацията като действителность и като единствена основа за човѣшкия напредъкъ. И макаръ че болшевизмътъ говори официално за народи, отечество и родина и се принуди да отстѫпи до формулата: "С.С.С.Р. е отечество на всички народи", нашитѣ марксически пораженци не преставатъ още да пѣятъ старата си демодирана вече пѣсень. Като всѣка шлагерна музика и тѣхната пѣсень остарѣ и омръзна. Но пѣенето й се богато плаща и затова тя не спира. А тъй като все още има хора безъ вкусъ, които я слушатъ, трѣбва още единъ пѫть да имъ очертаемъ и посочимъ истината.

Нашиятъ идеалъ е максималното съвършенство на българската нация и на българската държава. Той е върховната цель на нашата воля.

Обезличителниятъ интернационализъмъ, като се бори противъ идеята за националното сѫществувание изобщо, воюва и срещу нашия идеялъ.

Нацията, която представя човѣшка общность, свързана както по произходъ, традиция, езикъ и обща сѫдба, така и чрeзъ общъ националенъ духъ, представя за интернационализма нѣщо незначително, чийто контури и форми трѣбва да бѫдатъ затрити.

Националната държава, която изразява жизненит ѣ тенденции на нацията и чието сѫществувание е меродавно условие за нейното усъвършенствуване, представя за интернационализма омразна прѣчка, която той цѣли да обезличи.

Нѣма съмнение, че британизмътъ и Британия, френщината и Франция, както германизмътъ и Германия, надрастватъ незасегнати отстѫпващия вече интернационализъмъ, но още по-вѣрно е, че нации като българската, които сѫ пострадали вече отъ него, могатъ да пострадатъ още по-тежко въ отстѫпателнитѣ му сражения. И то не само, защото сѫ незакрепнали и не толкова голѣми, но и защото последнитѣ ожесточени пристѫпи на интернационализма ги сварватъ въ време на борба, както въ стопански затруднения, така и съ нападателни съседи. Ето защо ние не можемъ да се приспиваме съ надеждата, че Западна Европа ще отърве и насъ отъ обезличителната напасть, а като сме отъ всички най-зле застрашени, ще продължимъ още по-неуморно и по-твърдо да бранимъ българщината и България.
Интернационализмътъ става най-нападателенъ, когато усѣти да се работи за национално възпитание. Кѫдето е властенъ, той е безпощаденъ къмъ носителитѣ на националната идея, а кѫдето не е властенъ, той използува всички срѣдства на диалектиката, за да доказва правотата на твърденията си и за да показва, че противницитѣ му сѫ користни или най-малко изостанали и некултурни.

Представителитѣ му сѫ готови всѣки моментъ да заповтарятъ напримѣръ, че нѣмало чисти нации, че германцитѣ нѣмали общъ произходъ, че френцитѣ не били чисти отъ расово гледище, че българитѣ били смесица и пр. и пр., отъ което излизало, че идеята за национално сѫществувание била изъ основа фалшива и че следователно, ако възпитанието на новитѣ поколѣния се нагласяло на интернационална основа, човѣчеството щѣло да се насочи къмъ по-висшъ идеалъ и по-голѣми постижения.

Съ това тѣ искатъ да убедятъ, че идеята за национално сѫществувание и организиране на човѣчеството би имала известно право на сѫществувание, само ако нациитѣ биха били идеално чисти отъ генетическо гледище, но тъй като това не било така, то и самата въпросна идея била безпредметна. Твърдение, което може да бѫде резултатъ или на незнание, или на користь и фанатизъмъ.

Нациитѣ сѫ биологично предостатъчно обособени. Достатъчно е да се помисли напримѣръ, за италиянци, германци, унгарци, българи и пр., за да възникнатъ въ мигъ характернитѣ имъ особености и различия. Достатъчно е да види човѣкъ по една войскова часть отъ тѣзи нации, за да остане удивенъ отъ тѣлесната имъ разлика. Достатъчно е да се сравнятъ постиженията на сѫщитѣ нации въ областьта на науката и изкуствата, за да станатъ веднага ясни интелектуалнитѣ имъ особености. А, ако се сравнятъ темпераментътъ имъ и социалнитѣ имъ заложби, ще изпъкнатъ други не по-малко важни характерни особености.

Безспоренъ и дори очевиденъ фактъ е, че нациитѣ иматъ ясно очертани характерни особености и различна склонность за усъвършенствуване въ една или друга посока и че максималнитѣ културни постижения на отдѣлни нации се намиратъ въ различни области на човѣшкото творчество. Всѣкиму е известно напримѣръ, че италиянцитѣ се отличаватъ съ особени дарби въ областьта на изкуствата, че френцитѣ сѫ интелектуално и социялно финъ народъ, че немцитѣ се отличаватъ съ интелектуална дълбочина и организаторски талантъ и т.н. и т.н.


Чистокръвниятъ английски конь дава максимални постижения въ бързина, тежкиятъ белгийски конь-въ бавно теглене на голѣми тежести, а планинскитѣ коне-въ непретенциозность и еквилибристична сила. Тѣзи три раси, отвѫдени едностранчиво и тренирани всѣка споредъ особеноститѣ й, даватъ заедно максималнитѣ постижения на вида конь. Но, ако ги смѣсятъ, ще произлѣзе единъ срѣденъ и въ всѣко отношение полугоденъ типъ. Ако дори, безъ да ги смѣсватъ, ги поставятъ само при еднакви условия на трениране, тѣ нѣма да дадатъ онези максимални постижения, за които сѫ надарени. При това, въ случая се отнася само за физически постижения, а какво остава за човѣка, който се проявява освенъ физически, но още и интелектуално и изобщо духовно.

Смисълътъ на историята се състои въ прогресивното усъвършенствуване постиженията на човѣчеството, а тѣ се състоятъ отъ максималнитѣ постижения на отдѣлнитѣ нации. Ако нѣкоя сила смѣсеше италиянци, френци, германци, унгарци и пр., щѣше непремѣнно да произлѣзе нѣщо срѣдно и безъ изключителни дарби. Биологически примѣри за противното и то съ изключения, нѣматъ тукъ мѣсто, защото въ случая трѣбва да се мисли статистически, като се има предвидъ срѣдното равнище. Ако споменатитѣ нации се поставеха въ еднообразни условия на възпитание и образование, безъ да се държи смѣтка за тѣхнитѣ особености, то нѣма съмнение, че тѣ не ще развиятъ до край онези способности, съ които сѫ надарени. Националниятъ принципъ на сѫществуване е най-целесъобразенъ за прогреса на общочовѣшката култура, защото националната държава, която изразява жизненитѣ стремежи на нацията, представя онази организационна съвокупность, която осигурява най-добре усъвършенствуването на тази нация, съ огледъ на нейнитѣ характерни особености.

Националниятъ принципъ на сѫществуване нѣма нищо общо съ междудържавното хищничество. Ако всѣка нация усъвършенствува себе си и като се урежда справедливо отвѫтре, не вреди на другитѣ нации вънъ, човѣчеството би напредвало безупрѣчно къмъ максималното си възможно съвършенство." Утопия!" -биха могли да отвърнатъ интернационалиститѣ. Утопия, но до колко е утопия всѣки идеалъ, който изхожда отъ емпиричната действителность. А не е ли истинска утопия идеята за интернационално организиране на човѣчеството, която не държи смѣтка нито за биологични, нито за духовни фактори, а иска да свири на руски боршъ китайци, англичани, руси, германци, италиянци и пр.?  Водачитѣ на интернационализма, доколкото не сѫ заблудени, спекулиратъ съ мѫката на социално подтиснатитѣ хора, като правятъ кариера съ идеи така, както хищни капиталисти спекулиратъ съ сѫщитѣ подтиснати, като правятъ кариера съ паритѣ, които притежаватъ.

Интернационално възпитание на младежьта искатъ онези. Фактъ е, че едни сѫ се родили германци, други италиянци, трети българи и т.н. Тогава, щомъ смисълътъ на историята се състои въ прогресивно усъвършенствуване на постиженията на човѣчеството и щомъ като отдѣлнитѣ нации носятъ различни заложби за усъвършенствуване въ една или друга посока, то явно е, че германецътъ може да стане по-сигурно и по-лесно на по-висшъ човѣкъ, само чрeзъ такова възпитание, което подхожда на националната му особеность, а италиянецътъ и българинътъ чрeзъ възпитание, което подхожда на тѣхнитѣ особености. Всѣка нация е оградена въ възможноститѣ си да се усъвършенствува съ граници отъ наследственитѣ си качества. Вънъ отъ тѣхъ тя не може да излѣзе.

Обезличителниятъ интернационализъмъ би могълъ да възрази, че природата трѣбва да бѫде превъзмогната и че човѣшкиятъ духъ трѣбва да бѫде освободенъ отъ биологичната си обвързаность. Ето утопии, които сѫ подвели и подвеждат непроницателни хора и общества да започнат борба с призраци.

Малцина съзнаватъ, че притегателната сила на интернационализма се дължи главно на привидната абсолютность на неговия идеалъ, който, обаче, може да привлича или непроницателни, или измѫчени хора. Младостьта е особено склонна да се стреми къмъ по-отвлѣчени, отколкото къмъ по-близки идеали.

Идеалътъ е самъ за себе си празна форма, докато не се изпълни съ трайни конкретни постижения. Човѣшкитѣ идеали сѫ толкова основателни, доколкото сѫ изразъ на жизнени стремежи и доколкото отговарятъ на действителнитѣ възможности. И тъй като възпитанието цeли да създаде хора, които да превръщатъ идеала въ конкретна действителность, то нѣма съмнение, че може истински и полезно да се възпитава не съ отвлѣчени и привидни, а съ ясни и основателни идеали. Само тѣ водятъ къмъ трайни постижения и къмъ активность.

Нѣма съмнение, че има една система, която е по-подходяща за усъвършенствуване на българина, отколкото на гърка. Къмъ национално възпитание се стремимъ ние, като се боримъ срещу привидния идеализъмъ на обезличителния интернационализъмъ.

Ако живѣехме въ Гетевия (Гьотевия) Ваймаръ, можехме спокойно да изчакаме, докато заблуденитѣ млади интернационалисти еволюиратъ и следъ години се приобщятъ къмъ стремежитѣ на нацията. Сега, обаче, опасностьта за българската нация е преголѣма и нѣма нито день за губене. Затова ще се боримъ безпощадно съ кариеристичнитѣ нашенски водачи на интернационализма.

Историята е погребала не малко нации и държави. Имало е ненационални държави и нации безъ държави, както и нации съ свои държави. Държави сѫ давали полетъ на нации и нации сѫ умирали подъ развалинитѣ на държавитѣ си. Нѣкога могѫщи нации сѫ днесъ само исторически имена, а други въ миналото незначителни нации владѣятъ днесъ света. Тѣзи промѣни будятъ въпроси, надъ които трѣбва да мислимъ, а отъ тѣхнитѣ
отговори трѣбва да вадимъ поука и подтикъ за неуморна дейность.

Ние сме даровита и мѫжествена нация, която има нужда отъ силна държава и отъ свой стилъ на усъвършенствуване чрезъ който да издигаме себе си, та да допринесемъ и на човѣчеството. За националното си съзнание и за държавата си нѣма нищо да пожалимъ!


7. Българскиятъ пѫть къмъ социалната правда:

Това, което марксиститѣ наричатъ буржоазия е наистина много подло нѣщо.То се радва на благата на националната държава, а нѣма борчески духъ да я пази.

То се бои отъ вѫтрешнитѣ рушители и имъ отстѫпва постоянно. Отъ държавата укрива данъцитѣ си, а на корумпирани данъчни чиновници плаща отъ страхъ. То увеличава социалната неправда, но щомъ марксическитѣ водачи го заплашватъ съ бунтъ, то или плаща чиновници да се борятъ жестоко съ тѣхъ, или имъ отстѫпва национални интереси. То бива изсмуквано отъ евреитѣ, но като го е страхъ отъ тѣхъ, скритомъ насъсква срещу имъ, а за да не остане назадъ подражава на тѣхното спекулантство. То се хвали, че пази националното, а подражава на всичко чуждестранно и го насажда всрѣдъ нацията.

Но то се бори и отъ външнитѣ рушители на българщината. То се ползува отъ националната държава, а оставя отъ страхъ чужди легации да подриватъ тази държава въ самата й столица. То си приписва минали победи на нацията и държавата, но при международни спорове и натиски винаги отстѫпва национални ценности. Намѣсто да изпълнява социалния и националния си дългъ, то повтаря непрестанно думи, като напр. "правосѫдие", "спокойно развитие", "международно сътрудничество", "миръ", "благоразумие" и други маски на своята подлость.

Така, това подло нѣщо, което нѣкои наричатъ буржоазия, се мѫчи да използува всичко сѫществуваще, но е страхливо и само отъ страхъ предъ борбата отстѫпва всѣко национално благо, както на вѫтрешни, тъй и на външни врагове.

И тъй като постоянната отстъпчивость е най-доброто срѣдство да накарашъ противника да иска все повече и повече, то настървява самó противницитѣ на България и оставя да я рѣжатъ постепенно на парчета.

До сега марксизмътъ и интернационализмътъ използуваха неговата инертность и неговата страхливость, но отъ сега нататъкъ възродениятъ национализъмъ ще превива врата му.

То отива въ подлостьта си до тамъ, че се опитва да обяснява болшевизма съ "сифилиса" на Ленинъ и съ разни измислени случайности. Защото нѣма доблестьта да признае собствената си вина и че марксическата напасть падна като наказание отъ Бога върху толкова нации, защото здравитѣ имъ сили не се справиха навреме съ това страхливо и подло нѣщо, наречено буржоазия.

А сега, когато възродениятъ национализъмъ напредва съ жертвоготовность да установи най-сетне социална правда, нека наивнитѣ не питатъ за подробноститѣ.

Защо марксизмътъ не успѣ въ единъ океанъ отъ литература, съ 90 години пропаганда и съ 20 години дѣлова работа, да установи поне своята система, а въ Западна Европа и България превърна парламентарнитѣ марксисти на капиталисти, пъкъ въ Русия се мѣта отъ една на друга политика и днешни спасители стреля утре като предатели? Защото искаше да сгъне живота въ измислени формули.

Ако е въпросъ за равенство, то сѫществува, но само въ смъртьта. Такова равенство възродениятъ национализъмъ обещава на предателитѣ на нацията и на нейнитѣ
непоправими социални, духовни и стопански предатели. Такова равенство той обещава на здравитѣ, честнитѣ и отечестволюбивитѣ българи въ правото и задължението имъ да умиратъ въ борбата за напредъка на българщината.

А, колкото се касае до социалната правда, той обещава, че бездѣлници не ще живѣятъ на чуждъ гръбъ, че никой не може да спекулира съ национални и държавни блага, че никой не може да ограбва труда на работника, че никой не ще може да използува служебното си положение, нито пъкъ да лъже държавата и че той ще наказва всѣко духовно, здравно и материално злепоставяне на кой и да е българинъ, като лишаване на българската войска отъ единъ войникъ.

Така е сложено всѫщность, както се очерта и по-рано, искането за социална правда. И то е напълно постижимо въ страни като нашата. За него заслужава да се направятъ всички други жертви. Та, когато нѣкой пита, дали съ еволюция или съ революция трѣбва да се постигне, нека му се каже, че ако пѫтьтъ на еволюцията се окаже задръстенъ, ще се мине по пѫтя на революцията. Но революция национална, безъ начална рушителна фаза, въ полза на нацията и на нейната държава.

Тогава една мощна и справедлива българска държава ще обгърне цѣлата ни земя и ще дава гордъ и радостенъ животъ на всички българи, чийто основенъ законъ ще бѫде националната солидарность.

[Hatshepsut]

Значка на СРНБ

[Panzerfaust]

Интересно е, че използват т.нар. слънчев кръст, който и досега се ползва от десни бели организации.

[Пешо]

Може ли някой да ми обясни дали РНБ са били националсоциалисти или просто български националисти? Питам Ви, защото намерих изключително самоизключваща се информация за тях в самите им документи.

1. Те отхвърлят да са антисемити и фашисти, това били клюки.

"Г. - Но каква полза иматъ нѣкои срѣди отъ пущането на лъжливи слухове?

Р. - Всички развратени политически срѣди си служатъ съ такава интрига, която е на тѣхъ полезна. Така напримѣръ, повечето партизани лъжатъ, че сме правителствена организация, защото знаятъ, че българинътъ не обича казионни готовански организации. Звенаритѣ твърдятъ, че сме монархистическа организация, защото искатъ да настроятъ срещу насъ всички пораженски срѣди. Евреитѣ разправятъ, че сме чисто антисемитска организация и че сме подтикнати отъ чуждбина, защото искатъ да ни омаловажатъ и да ни изложатъ. А тъй като значителна часть отъ обществото е противъ масонството, то нѣкои лъжатъ, че Р.Н.Б. е подтикнато отъ масонитѣ, та който е противъ тѣхъ да бѫде настроенъ и противъ Р.Н.Б."

"Г. - Макаръ и да е подробность, но вашиятъ поздравъ съ рѫка?

Р. - Той е старъ поздравъ на много народи. Това е единственото нѣщо на Р.Н.Б., което е общо съ формитѣ на фашизма. Употрѣбяме го въ знакъ на това, че борбата срещу интернационалнитѣ рушители трѣбва да се води общо. Тѣ сѫ като екземитѣ. Трѣбва да се чисти и последното имъ гнѣздо."

"Г. - Казватъ, че Р.Н.Б. е антисемитска организация. Вѣрно ли е това?

Р. - Р.Н.Б. е антивагабонтска и антиспекулантска организация. Та, ако евреитѣ сами смѣтатъ, че принадлежатъ къмъ тѣзи категории, тогава иматъ право да ни наричатъ антисемити.

Г. - Но все пакъ вие ги споменаватe въ "Исканията" си и иматe нѣщо противъ тѣхъ. Какво искатe?

Р. - Евреитѣ въ България съставятъ 1% отъ населението, а владѣятъ 80% отъ вносната и износната търговия, 2/3 отъ банковия капиталъ, повече отъ половината индустрия и 95% отъ представителството за търговия и информация. Ние искаме българското народно стопанство да принадлежи на българитѣ.

Г. - Не е ли все едно дали българи или евреи владѣятъ стопанския ни животъ, щомъ като и евреитѣ работятъ въ България?

Р. - Разбира се, че не е все едно. Отъ тѣзи 80% отъ нашия стопански животъ, които евреитѣ държатъ, петдесетьтѣ на сто сѫ въ рѫцетѣ на евреи чужди поданици. Защо не ставатъ български поданици? За да имъ е по-лесно и за да сѫ свободни да се изхлузятъ, когато за България настѫпятъ опасни времена. А това значи, че когато единъ день България ще има нужда да събере цѣлата си съпротивителна сила, евреитѣ ще изтеглятъ изъ тѣлото й по-голѣмата часть отъ стопанската й сила. Затова не е все едно кой рѫководи стопанството на една държава. А за тѣхъ е все едно кой владѣе територията въ която търгуватъ.

Г. - Нима нашитѣ евреи не се държаха достойно прeзъ време на войната?

Р. - Имаше и добри бойци измежду тѣхъ, но много малко и затова Главната квартира предприемаше еврейски чистки изъ страната. Пъкъ и малкото жертви, които дадоха, тѣ ни въвиратъ постоянно въ очитѣ, за да защитятъ спекулантството си. А, освенъ това, бива ли заради отдѣлни добри евреи да се откажемъ отъ цѣлия си стопански животъ? Тукъ не е работа до лични отношения, а до национални отношения.

Г. - Знаете ли каква мизерия има и всрѣдъ еврейскитѣ срѣди?

Р. - И всрѣдъ тѣхъ има, разбира се, мизерия. Та има ли на земята народъ, всрѣдъ който нѣма бедствуващи хора? Но все пакъ осемдесетьтѣ хиляди евреи въ България владѣятъ три четвърти отъ стопанския ни животъ.

Г. - Евреитѣ казватъ, че въ страни като България, кѫдето нѣматъ достѫпъ въ държавнитѣ служби не имъ остава друго, освенъ да се занимаватъ съ търговия и финансии.

Р. - Ако добре наблюдавате, ще видите, че тѣ непрестанно проникватъ и въ културния ни животъ. Стопанската имъ сила отваря непрестанно пѫть и въ културния животъ. Нахлуването имъ въ него е очевидно и бързо.

Г. - Вредно ли е, ако единъ даровитъ народъ участвува въ културния ни животъ?

Р. - Вредно е, защото въ изкуствата и въ науката тѣ отклоняватъ националното ни дарование и го насочватъ въ пѫтища, по които то не може да се развива. А въ обществения ни животъ подкрепятъ всички лъжедемократични и интернационалистични течения, защото отговарятъ на тѣхнитѣ интереси. Вижте какво стана въ Германия. Евреи, които до вчера се хвалеха съ германски патриотизъмъ се превърнаха, щомъ като ги натиснаха, въ най-лоши подстрекатели срещу Германия. Дори Съветска Русия ги отстранява, защото я втикатъ въ свои пѫтища.

Г. - Но не сѫ ли иначе мораленъ и трудолюбивъ народъ?

Р. - Тѣ сѫ морални, но за себе си. Тѣ корумпиратъ държавната администрация и най-вече данъчнитѣ, митнишкитѣ и финансовитѣ служби. Тѣ прелъстяватъ съ пари и български момичета, като почватъ отъ пършивитѣ хайлайфски срѣди и свършватъ съ селскитѣ моми, тѣхни слугини.

Тѣ сѫ наистина трудолюбиви, но пакъ за себе си, защото използуватъ българския трудъ, даватъ работа най-напредъ на свои хора, а не ще помогнатъ на държавата, когато тя ще има най-много нужда.

Г. - Какво искате тогава по отношение на евреитѣ?

Р. - Ние искаме, като първа мѣрка, да се прекрати силния притокъ на чужди евреи у насъ и да се отстранятъ напълно отъ стопанския животъ на страната евреитѣ чужди поданици. Следъ това искаме да си отидатъ всички евреи, които не сѫ раждани въ България, както и онези, които сѫ родени у насъ, но сѫ станали чужди поданици. За останалитѣ евреи искаме такива мѣрки, които ще ги заставятъ да спазватъ духовнитѣ и материалнитѣ интереси на България.

Г. - Ами защо евреитѣ ви наричатъ тогава безогледни антисемити?

Р. - Защото сѫ толкова свръхчувствителни, че не понасятъ и най-малката критика. Ако закачишъ единъ въ Австралия, отъ Канада започватъ да пищятъ. Въ България не остана нищо необругано, но само за тѣхъ не може да се продума.

Г. - Толкова ли сѫ организирани нашитѣ евреи, че така добре се защищаватъ?

Р. - Преди всичко бързата имъ защита произлиза отъ силния имъ инстинктъ за самосъхранение. Докато българинътъ нехае предъ голѣми опасности и чака поразията да стигне до кожата му, евреинътъ започва да пищи щомъ се продума само за опасность.

А, освенъ това, тѣ сѫ много организирани. У насъ тѣ иматъ свои общини, ционистически организации, спортни клубове, читалища, болници, професионални организации, бенеберитски ложи и дори дружество на бойци, което е раздѣлило София на райони за физическа борба. Тѣ сѫ се развили до състоянието на държава всрѣдъ нашата държава. На курортъ дори не може да се отиде отъ тѣхъ, а сѫ готови всѣки моментъ да писнатъ, ако не удобришъ всичко, що вършатъ.

Г. - Щомъ като сѫ такива не е ли опасно да ги закачаме? Нѣма ли да надуятъ свѣтовното еврейство и да смажатъ България?

Р. - Такава заплаха е крайно обидна за всѣки българинъ. Та нима България, която имаше куражъ да воюва срещу Русия, Англия, Франция и още 33 държави едновременно, сега трѣбва да капитулира безусловно предъ еврейството? Ние бихме предпочели да умремъ, отколкото да се признаеме за безмълвна колония на еврейството. Въ действителность работата не е толкова страшна.

Г. - Но вие съвсемъ не сте погромаджии и наистина не разбирамъ писъка на евреитѣ срещу васъ! Защо не имъ обясните положението?

Р. - Защото е безполезно. Ако бѣха умни, тѣ трѣбваше да се радватъ, че еврейскиятъ въпросъ се подига у насъ отъ една толкова морална срѣда, каквато е Р.Н.Б. Ние нѣма да допуснемъ да биятъ семкаджиитѣ, а голѣмитѣ спекуланти да се ширятъ, както биха направили други, нагледъ български, а всѫщность изнудвачески организации. Ние искаме да вържеме злото за рогата, безъ да закачаме невиннитѣ. Но евреитѣ и това не могатъ да разбератъ.

Г. - Та нима евреитѣ не биха били съгласни да взематъ само нѣкои мѣрки: да спратъ притока на нови евреи, да изпратятъ новодошлитѣ и да престанатъ да прекаляватъ?

Р. - Не, тѣ и това сами не ще направятъ. Защото споредъ единъ отъ най-добритѣ имъ познавачи, тѣ иматъ трагичното свойство сами да развалятъ гнѣздата си. Когато Испания ги изгони, Полша ги прие съ отворени обятия, но тѣ прекалиха, като я завладѣха и я направиха антисемитска. Когато Русия ги гонеше, Германия ги прие, но тѣ й се качиха на главата, та и тя стана антисемитска. Когато Съветска Русия ги прие и издигна, тѣ и нея повлѣкоха, та сега дори болшевицитѣ ги стрелятъ. Тѣ иматъ трагичната дарба да прекаляватъ и сами да не могатъ да спиратъ, докато не си развалятъ гнѣздото. Затова не вѣрваме, че и въ България сами ще се стреснатъ.

Г. - Споредъ васъ тогава, какво трѣбва да се направи?

Р. - Преди всичко по отношение на евреитѣ трѣбва да помнимъ, че тѣ приличатъ на бръшляна. Нѣма по-зелена и по-красива гора отъ тази, чийто дървета сѫ осукани съ бръшлянъ. Но макаръ че изглежда красива, едни отъ дърветата й сѫ вече изсъхнали, а другитѣ съхнатъ постепенно. Защото и бръшлянътъ, както и евреитѣ, има нужда отъ хазяинъ, който съ мѫка да тегли отъ земята храна и съ твърдость да се бори срещу буритѣ, та тогава и за негова смѣтка да развива той дарбитѣ си. И то толкова прекалено, че уморява собствения си хазяинъ. На такава гора прилича единъ народъ, който е осуканъ отъ евреи.

На второ мѣсто трѣбва да развиемъ у българина съзнанието да поддържа братята си тъй, както евреитѣ себе си поддържатъ.

Но тъй като безъ срѣдствата на държавата това съзнание не може да се втълпи, трѣбва да се боримъ да създадемъ една мощна и справедлива българска държава, която ще пази интереситѣ на Българщината.

Г. - И азъ съмъ съгласенъ съ васъ, но не разбирамъ защо представятъ Р.Н.Б. като проста антисемитска срѣда?

Р. - За насъ това е много ясно. Защото не само евреитѣ, но и марксиститѣ и лъжедемократичнитѣ партизани искатъ да ни омаловажатъ предъ обществото. Тѣ пущатъ слуха, че сме проста антисемитска срѣда отъ рода на тѣзи организации, които се компрометираха въ миналото и по този начинъ да ни изложатъ и увредятъ.

Но не ще успѣятъ. Исканията на Р.Н.Б. обхващатъ цѣлия български животъ и тъй като всрѣдъ него сѫществува и еврейски въпросъ, то ние и него засѣгаме. "България за българитѣ" искаме ние и никакви крѣсъци и клюки не ще ни спратъ."

Ето тук вече става объркването. Имайте предвид, че това интервю, ако мога така да го нарека, протича в продължение на 4 години и е разделено на две части. Първите две части са издадени през 1936г., а следващите две през 1940г.

2. Как може светогледът им напълно да съвпада с този на националсоциализма след като не искат избиването на евреите?! Някой по-компетентен може ли да ми обясни?

Р. - Та говорехме за литературата ни и за идеологията ни.

Г. - Да. Искахъ да ти кажа, че литературата ви ми прави дълбоко впечатление. Тя очертава тъй стройно и тъй ясно свѣтогледа ви, че представя нѣщо наистина ново въ нашия животъ. Затова вѣроятно и всички ратници мислятъ и говорятъ еднакво и досущъ единъ като другъ.

Р. - Това е най-естественото последствие. Да имашъ цѣлостенъ свѣтогледъ и свѣтогледно отношение къмъ нѣщата, значи да имашъ една единствена основна мѣрка за мѣрене на нѣщата. А, щомъ имашъ своя ясна мѣрка, ще бѫдешъ винаги наясно и ще мѣришъ винаги точно и съ последователность. И всички, които иматъ сѫщата мѣрка и мѣрятъ съ нея, ще измѣрватъ еднакво, ще мислятъ еднакво, ще преценяватъ еднакво, ще говорятъ еднакво и ще действуватъ въ една и сѫща посока.

Г. - Така е. Християнинътъ има за мѣрка любовьта къмъ ближния. И всичко, което не изхожда и не води къмъ любовь къмъ ближния, за него е нехристиянско. Евреинътъ има личния и общоеврейския интересъ за мѣрка. И всичко, което не съвпада съ личния му и съ общоеврейския интересъ, за него е вредно и той се бори срещу него. Така е съ васъ националсоциалиститѣ. Защото за мене Р.Н.Б. е чисто български националсоциализъмъ.

Р. - Точно така. Въ свѣтогледно отношение ние не се различаваме отъ националсоциализма, но се различаваме въ програмастично отношение, защото сѫщиятъ свѣтогледъ е отразенъ тамъ върху германската, а тукъ върху българската действителность.


 Трябва да отбележа, че самите разговори не са подредени в точно хронологичен ред, но съм се постарал да извадя така пасажите, че кореспонденцията да не се извади от контекст.

[Пешо]

Още едно нещо, което отличава РНБ от нацистите в Германия е начина, по който гледат върху расата. Според нацистите арийците са най-надарената раса от всичките, а останалите трябва да се елиминират. Всеки, който твърди обратното за мен си е неонацист.

"Всѫщностъ въпросътъ за расовото изследване на нацията и въпросътъ за запазването на нейната жизнеспособность съвсемъ не е така поставенъ, както заблуждаватъ онези фактори. Въпросътъ не е сведенъ до надпреварване на нациитѣ да се изкарватъ сами по-"висши" отъ другитѣ, нито пъкъ е сведенъ до отвѫждането на нови човѣшки раси. Биологическата субстанция на нацията е една даденость. Тя не може нито да се отхвърля, нито да се размѣня по воля. Тя е такава, каквато е въ момента и отъ нея трѣбва да се изхожда. А тѣзи, които я управляватъ и насочватъ, иматъ страшния дългъ да не я оставятъ да упада поради своитѣ дребни интереси или поради своята негодность. Тѣ иматъ дълга да направятъ всичко, което е възможно, за да запазятъ и повишатъ нейната жизнеспособность. Всѣка нация е оградена въ възможноститѣ си да се развива и то въ границитѣ на наследственитѣ си качества. Но оставена както сега на случайноститѣ, нейното срѣдно равнище остава низко подъ тѣзи граници и спада. А жестокото съревнование на нациитѣ и иднитѣ поколения на нацията изискватъ планомѣрна работа, която само може да подготви едно победно бѫдеще, полезно за нацията, полезно и за общочовѣшката култура. Тъй като едно хаотично объркване на нациитѣ, дори и ако би било възможно би сринало културния напредъкъ и би дало пѫть на покорителство отъ страна на други сега далечни, но останали свежи нации, то сегашната действителность и историческата проницателность сочатъ само единъ пѫть за напредъкъ. Но както отдѣлниятъ човѣкъ не може да развие, нито физическитѣ, нито умственитѣ си дарби, ако не се подложи на такова възпитание и образование, което отговаря на неговата сѫщность, така и нацията трѣбва да бѫде опозната и изучена, за да се избератъ пѫтищата за нейното всестранно развитие."

И тук обаче има противоречие.

"Но съвременнитѣ политически и социални борби увличатъ нѣкои невежи хора да правятъ користни спекулации не само съ интереситѣ на нацията, но и съ науката. Така напримѣръ, "60 видни българи" съставиха еврейска книга противъ "расизма". Но ако ги попитате що е раса, що е расизъмъ, що е расова хигиена, тѣ ще ви наговорятъ глупости. Невежи хора приказватъ отъ користь срещу научни истини и то отъ името на науката! Такива "видни българи" пишатъ напр.: "Расизмътъ е една отречена отъ живота, науката и историята теория. "... Всѣки може да си представи какви поразии могатъ да постигнатъ една нация, ако съчетанието на користьта и невежеството поеме рѫководството й и грижитѣ за нейното бѫдеще. Все пакъ такива книги сѫ много полезни, но отъ гледището на политическата хигиена на нацията и то най-вече като доказателство за ролята и качествата на нѣкои наши обществени елементи."

От първия пасаж виждаме, че не става дума за по-висши нации и раси, а за запазването на българския етнос. Във втория пасаж виждаме, че поне косвено РНБ подкрепят расизма. Не знам дали думата расизъм тогава се е използвал в същия смисъл днешния, но това пак ще оставя темата на някой по-вещ от мен. Това е, което успях да намеря за РНБ и би било да е от полза за форума.

[Пешо]

В документа се заповядва на софийски ратници да вършат погроми над евреи.


В миналия ми пост се казва, че РНБ били "морална" организация. Нямало такова нещо като погроми.