Ивайло Дичевъ громи българския национализъмъ

[Hatshepsut]

Ивайло Дичев громи българския национализъм

Национализмът ни има две струни – омраза към турците и ,,Македония е наша"

Проф.Дичев, българското общество отново е възпалено на тема Македония.Снощи /на 24 септември – б.а./ дори премиерът Борисов заплаши съседката ни,че ако не вземе мерки, няма да получава повече помощ от нас... Да започнем направо – законно поставена ли е плочата на връх Каймакчалан, която Миленко Недковски разруши преди дни с чук?

Българският дебат стартира без основния момент: плочата е поставена без разрешение от частни български граждани /сюрреалистичното в случая е, че са военни/. На тази плоча е поставен надпис, който очевидно дразни македонците: ,,паднали за обединението на България". Да се говори за ,,обединение" на територията на Македония означава да отричаме съществуването на тази държава, това е една крайно болезнена тема.

С една дума нашите хора извършват провокация – съзнателно или поради липса на добра преценка, не знам. На това от другата страна отговаря с контра-провокация; наместо съответните власти да премахнат плочата, с нея се саморазправят местни граждани, а този журналист гордо качва снимки в интернет. Имате чувство, че сте на футболен мач, едните пишат само Левски, другите драскат отгоре ,,долу Левски". Нали си представяте какво би станало ако догодина, във връзка с годишнината, турски военни дойдат и на своя глава поставят паметна плоча в Стара Загора в памет на ,,османските войници паднали в защита на родината" през 1877? Впрочем защо да напрягаме фантазията си – с чук строшиха паметната чешма за възродителния процес български националисти; и те така качиха видеото в интернет. Изобщо мемориалите са трудна работа, трябва време, съгласие.

Резултатът от акцията на Каймакчалан беше като на футболния стадион – яростно обругаване на македонците у нас, на българите оттатък. Тук идват избори, там решават политическа криза. И в цялата тази дивотия олеква самата историческа памет. Вижте само как поменаваха Голямата война в западна Европа. Дали при битката на реката Сом например има надпис на ,,падналите немски войници за обединение на Германия". Не – тези ритуали говорят за нещо съвсем друго – за трагизма и безсмислието на войната, за катастрофата на Европа, за ,,никога повече".

Ако нашите хора искат да почетат паметта на падналите там, нека потърсят друга формула. Например да извършат ритуалните действия заедно със сърби, македонци, гърци. Да напишат ,,паднали в братоубийствена война" или пък ,,изпълнили докрай воинския си дълг" – нещо такова, обединяващо. Да го направят под мото от Дебелянов ,,Мъртвият не ни е враг". Можеше просто църквата да потърси контакт с църквите на православните ни съседи и да сложи един кръст.

Направиха ми впечатление енергичните обвинения и закани по въпроса с разрушената плоча, както от страна на националпопулистите като Красимир Каракачанов, така и от директора на НИМ Божидар Димитров. Реагираха шумно и от средите на БСП.Някои допуснаха и провокации на тайните служби. Как преценявате чисто политически реакциите у нас?

Нали си представяте как точно тези персонажи, които направиха кариера с псуване комшиите, биха намерили общ език с македонците? Намесата им само ще увеличи крясъците и злобата.

Българският национализъм има две струни – омраза към турците, почерпена от учебника за пети клас и ,,Македония е наша", която се активизира на чашка в битови механи. По всеки повод срещу западната ни съседка се излива обилна помия, като основното разбира се е становището, че те са измислена нация, че нямат език и че ще им дадем да разберат, ако не са ни благодарни. Това мобилизира редиците на чеверме-патриотите, но за съжаление подкопава възможността за истинско сближаване с македонците.

Възникнала в средата на миналия век, македонската нация така или иначе е факт; очаквахме да се разпаднат след 1991, но не се случи. И днес, 25 години след откъсването им от Югославия, те продължават да са по-близки до сърбите, отколкото до нас. Ако някой поиска български помощ, то е за да замине в Германия. Хайде се замислете дали псевдопатриотите у нас нямат заслуга за това. От другата страна разбира се е същото, македонската идентичност има за основно съдържание анти-българското.

Така че инцидент като този добре обслужва националпопулистите и от едната и от другата страна на границата. Припомням ви, че подобни инциденти стават непрекъснато – например преди няколко години един българофил във Велес издигна без позволение паметник на Тодор Александров в двора си, нашето ВМРО провокативно отиде да го открива, после местните го събориха. Онези вдигат паметник на Самуил, ние бързаме да не останем назад. Обидна детинщина! Като оставите тези тъпи футболни дрязги – какви са ни отношенията с Македония? Къде са македонските артисти, учени, инвеститори... Тъжна работа.

Задоволително ли е изявлението на Македонското министерство на външните работи, в което се настоява за спазване на международноустановени процедури за поставяне на паметни плочи? В македонската преса твърдят в подкрепа на тази правителствена теза,че плочата е поставена незаконно, но не се обяснява защо е незаконна...

Плочата постави Скопие в цуг-цванг, те нямаше какво друго да направят. Май не го разбират това нашите говорители, които казват, че там можели да проявят човещина, че става дума за убити хора и пр. Спомнете си паметника на незнайния турски воин, вдигнат пак самоволно от братята Юзеирови – можеше ли нашите власти да не го съборят, да кажат човещина, нали и турци са воювали в българската армия? Не, това са едни такива железни идеологически хватки особено мощни в малки, несигурни в себе си държавици. Тезата за обединението на българските земи пряко атакува македонската национална идеология и ми е трудно да си представя правителство, което би могло да я преглътне /имайте предвид, че лявата опозиция в Скопие е още по-враждебна към нас, още по-сърбоманска/. Тия страсти могат да ни изглеждат архаични, но ето на – из целия свят наблюдаваме надигане на идентичностни страсти, на ирационализми от всякакъв вид. Вижте само как реагира българската публика всеки път когато им сервират глупост от типа ,,махат дядо Вазов от учебника" или ,,цигани се изпикаха на знамето".

Проф.Дичев, за мен е смущаващ  фактът,че към историята се посяга някакси като към буре с барут, от което ще грабнем главнята,за да подпалим чергата на съседа. Ето този случай с Каймакчалан е от преди 100 години. Малцина помнят кой се е бил и защо, кой е бил победен и кой победител, но страстите се разпалиха. Така се държим и с общото с турците ни минало – винаги искаме България да е народът – мъченик, народът да се мисли с главно ,,Н". Изначално оповестяваме,че другите са виновни пред нас и то – завинаги. Защо е така?

Нацията ни явно не е дооформена, не е сигурна в себе си и за това отново и отново прибягва към някакви театрални героизации. Вземете манията на историческите възстановки, която залива българските градове – как не преиграват никога тъмен момент на историята, все победи след които някой повежда хорото. Историята не е повод за наздравици, а за самокритичност и поука. Само че нашето его е несъизмеримо със скромното не място в световноисторическия процес, трябва значи да го помпаме непрекъснато.

Историята като че ли вече не е наука, а някакъв тип фолклор, в който няма нужда от сериозни учени и на народа се дава това, което иска. Бунтът на масите втора част. ТВ игри, фестове, викторини. Преди месец един шеф на музей реши да напише на своя глава учебник по родинознание – точно както онези военни решили да сложат плоча. Шества по всички телевизии, сегашните ни учебници били антибългарски, из социалните мрежи се пенеха различни патриоти. Значи искаме децата ни да учат това, което ни харесва, не това, което се е случило. Отворете ютюб и ще видите какво мощно производство на фолклорна наука има: колко древни, велики, духовни и тъй нататък са българите. Изправя се някой сериозен човек и казва, извинявайте, ама Исус Христос няма български корен – и на хората им става неприятно, сменят канала.

Отговорност на интелигенцията е да удържа тази пазарна стихия, да разграничава вълнуващите фентъзи-сюжети от по-скучните, но по-важни за живота ни исторически факти. Да вземем Голямата война. В Първата балканска все още можем да видим желание за освобождение на останалите в Империята братя, но в нея България е на страната на турците против сърби и гърци; това е реваншистка, завоевателна, идиотска война, която довежда катастрофа и тотално крушение на страната ни за много години напред. Е, така ли да я поменаваме – с геройски възстановки и кичозни паметници? Или да се замислим малко по-сериозно как, защо, заради какво се е случила?

Разбира се почит заслужават всички паднали за родината, но не можем да спираме тук. Време е например да преосмислим териториалните претенции, с които и до днес живеят българите – Сан-стефанския синдром /меланхолична обида от нещо, което е могло да се случи, но не се е случило и няма да се случи/. Не живеем в някаква компютърна игра, където местим танкове и завземаме едни или други полета. Териториите днес нямат особен икономически смисъл, по-богатите дори гледат да се отървават от бедните. На териториите обаче живеят хора:  какво си представяме, че ще правим с македонците ако завладеем Македония, ще ги оковем във вериги? Прекрасно би било да спечелим тези хора за приятели, да сближим езиците си, културите, икономиките си; но разбира се с обиди тази работа става все по-невъзможна.

Професор Ивайло Дичев преподава културна антропология в Софийски университет, писател, активен есеист. Носител на наградите ,,Паница", ,,Димитър Пешев".

https://www.marginalia.bg/aktsent/18488/


Отвратителна българомразка помия...
Значи либералите и в частност този профанесор отричат комунизма, а в същото време ни карат да приемем на 100% уродливото творение на Коминтерна, наречено "македонска нация" 

[Hatshepsut]

Още една подобна статия, този път Ивайло Дичев плюе по българската култура и традиции

Културната шизофрения на българина

Покорството е дълбоко в нас. Затова сме съгласни да благоговеем пред "изконното" и "българското", нищо че разните измислени възстановки и ритуали отдавна са станали индустриален продукт на находчиви бизнесмени.

Тук няма да окайвам опростачването, некадърните управници или пък това че нямаме нобелови лауреати за литература. Високата култура така или иначе е детронирана, практикуват я малки елитарни групи, малко като субкултура - оставяме я за дисертационни трудове и мемоари. На Запад тя беше маргинализирана в резултат от настъплението на пазара, у нас - от политиката, прислужница на идеологията при комунизма, пиар за дивия популизъм днес.

Парадоксът, на който искам да обърна внимание, е, че макар насочена основно към масовия вкус, културата у нас все пак се явява в два варианта: горница и долница.
 
В официозната си горница културата е задължение на гражданина, от когото се очаква да благоговее, тачи и знае наизуст. Нали се разбрахме, не говорим за поезията на Кристин Димитрова, а примерно за ширпотребата паметници на ханове. Откъде е задължението? Ами от това, че културата опазва традициите и българщината - задача, вменявана днес и на образованието, та дори на Светата Православна църква.

Нарастващите в геометрична прогресия исторически дати, които поменуваме, все по-често се придружават със самодейни исторически възстановки или тракийски ритуали, измислени от съответния отдел на общината. Кметовете възлагат на псевдо-графитери да рисуват ведри неща по калканите на сградите, етнографи журират кукери, по площадите се вият хора.
 
Ако се вгледате ще видите, че матрица на тази тържествена култура е спортът: някой с някого се състезава по прости и ясно съизмерими критерии, някой се оказва рекордьор, а ролята на Олимпийски комитет е заела книгата на Гинес, която придава безсмъртие на най-дългото хоро, най-голямата баница, най-високата Дева Мария.
 
Организирани посещения и ритуали
 
Макар и да е ширпотреба, тази културна горница не е за удоволствие: тя е малко като неудобната вратовръзка в топъл ден, която непрестанно ни се искаме да махнем, но не смеем преди да го е направил шефът.

Повечето сме селяни, дошли в града преди едно-две-три поколения и още ни тежи усилието да не се изложим. Гражданинът, значи, ходи на музей, това е аксиома. Само че повечето музеи у нас навяват убийствена скука. Може би си е в реда на нещата, мислим си ние и – наместо да изискваме от институциите да ни предлагат нещо интересно, ако не да вървят по дяволите - ние покорно пращаме децата си да отбият номера вместо нас.
 
Културата-горница е малко като гражданска ангария, трябва да изтърпиш което трябва, за да изпиеш после една бира. И това не само при организираните посещения и разните национални ритуали. Покорството е проникнало дълбоко в нас, един вид дълг да следим българските неща, да ги тачим, макар те отдавна да са станали индустриален продукт, а производителите им не са поетите-революционери или гладуващите авангардисти, а едни сериозни бизнесмени. Вменен ми е дълг да следя българските сериали, след което леко гузно мога да се кефя на турските или индийските.
 
Само помислете: има ли дни, по-скучни от празничните? Зареждат се едни патетични клишета, една светлост и благост. Културни дейци обясняват над какво работят в момента и какви следва да бъдат младите. Обезумели журналистки търсят събеседници, които да кажат нещо интересно, белким вдигнат падащия рейтинг на медията. Е, няма как, трябва да се изтърпи, мислим си ние, в културните страни е така - после тайно си пускаме някой пиратиран американски блокбъстър.
 
Културната долница е онази, която потребяваме за удоволствие. Нали знаете, че в Средновековието църквата е позволявала секса само с цел възпроизводство, а любовта за наслада е била обявявана за грях? Е нещо такова има в днешната българска култура: трябва да четеш, ама за национална идентичност, не за удоволствие. Затова Вазов, но в никакъв случай Роулинг.

Не познавам младеж, който да чете Вазов за кеф; само че попитайте ги във викторина за любимия им роман и ще видите, че с голяма вероятност повечето ще кажат "Под игото". Алилуя! Междувременно изстинала е самата страст по четенето – онази, която навремето ни караше да се крием с фенерче под одеялото, защото мама е казала да спим. Налага се да промотират книгата със състезания (пак тоя пусти спорт!), придружени от СМС-и, скандали, награди.
 
Автентичен фолклор ли?
 
Най-видима е културната шизофрения обаче в сферата на популярната музика.
 
Представете си, че сте кмет на гордо българско градче, трябва да извършите ритуални действия около празника на града. Каква музика ще поръчате?... Правилен отговор – автентичен фолклор, такъв, какъвто са го измислили автентичните етнографи от времето на социализма.
 
Ако искате да сте малко модерен, ще има и рок, доколкото този жанр днес доби интелектуален ореол (най-вероятно заради носталгията на застаряващите бейби-бумъри, които днес управляват държавата). Е да, но какво искат вашите съграждани?... Браво, роден сте за кмет – искат попфолк.
 
Бедата е, че медийните ви противници ще ви разкатаят, както скоро стана във Видин, чийто празник фалшив афиш обяви за "фестивал на чалгата и кючека". Значи цялото политическо майсторство се оказва намирането на баланса между горница и долница. Например пускате приятното, след като сте изпилили нервите на публиката с речи и тракийски танцьорки.
С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили. Точно така левскарят ругае цесекарите, че били "свине" и "турци".
 
Това, че се упражняваме по морализъм върху популярната култура го има навсякъде по света, но защо специално да мразим една част от нея, а не друга, това е загадката. Защо се гордеем от телевизионни риалити-франчайзи, които за българската версия слагат по някое знаме на съответния остров или ферма?
 
Лошото в случая е мега-скуката, която популистката машина произвежда. Защото – трябва ли да припомням? – в културата интересното е новото, отклоняващото се, рискованото. Вземете примера с читалищата. По-голямата част от тях са в малки места, където основното им занимание са етнографски възстановки. Надпяване, участие във фестивали. Само народните носии, които сега шият по европроекти, са по-къси от тези, шити при соца; като че ли кройката е добила и малко баварски момент.

Гордата култура е и добра политическа инвестиция
 
Скоро бях в едно такова селско читалище, където една щатна шефка и една хореографка на хонорар организират девет баби за въпросната културна дейност (дядовците ги било срам да играят). Шокът дойде, когато разбрах, че на горния етаж на изоставеното училище, където е офисът им, има още едно читалище, "на другата партия", както го описаха – и то крадяло идеите им, т.е. правело пак възстановка на Бабин ден и на жътва.
 
Ще кажете, уредили са някакви роднини на работа, усвояват средства. Пък и какво толкова, ако им е забавно, нека правят каквото искат. Но не е само това. Читалищата в България са към 3600, а според статистиката членовете им са средно по стотина, което прави 360 000 потенциални избиратели, които можеш да събираш и агитираш след "жътва".
 
Ако го проиграете в други сфери на гордата култура, ще видите, че тя всъщност е една много добра политическа инвестиция. Няма особени политики за самотните писатели и художници, за това пък много сили се хвърлят за многобройните музеи и театри, за новите паметници (на естетическо ниво "Бабин ден"), около които могат да се държат различни речи.
 
Едни пари се въртят, самодейци и политици намират своята публика – и всичко това колкото се може по-скучно, по-заоблено, само и само да не подразни, да не даде повод за атака на противниците. Честно да си кажа, пред бабите, които играят Бабин ден, предпочитам комерсиалната, просташка стихия на чалгата, защото поне е жива и кефи някого. Докато чакаме да възникне критична маса на българската интелигенция.

https://www.mediapool.bg/kulturnata-shizofreniya-na-balgarina-news254217.html

[Hatshepsut]

Вредна ли е историята?

Големият френски историк от ХІХ в. Жул Мишле (1798–1874) винаги започвал своите лекции пред студентите от Сорбоната с думите: ,,Господа, Англия е остров!" Той е правел това, за да втълпи на своите по-млади колеги една важна, макар и натрапваща се, истина. Вероятно днес българските историци, обръщайки се към общественото мнение (по какъвто и да е повод) би трябвало да повтарят: ,,Господа, историята е наука!"

Тя има свои изследователски закони, свои правила и други научни постулати. Професионалистите ги знаят. Да отнемеш от един историк възможността да се взре в миналото е все едно като да лишиш обущаря от иглата и конеца, под предлог че изработените от него обувки са теснички и убиват купувача. Прочее, в тоталитарните общества (от дълбока древност, та до днес) на много историци е била забранявано да упражняват професията си. На едни са горили ръкописите, други заедно с ръкописите си са изгорели по лагери и затвори... Но, както казваше един мой мъдър университетски даскал: дори когато листовете с написаното изгорят... остава следа – прахът от тяхното съществуване. Миналата седмица, за съжаление с известно закъснение, прочетох статията на Ивайло Дичев ,,Вземете Македония от историците" и се запитах: ,,В кой век и на кой край на света живеем? Полезна или вредна е историята? И не на последно място: къде да изпратим историците?".

Статията на Ивайло Дичев:

Вземете Македония от историците!

В комплексирани страни като България и Македония историята се свежда до герои и гордости. Затова в Скопие си присвояват Самуил и Вапцаров, а ние се гордеем с Джон Атанасов, пише Ивайло Дичев.

След цялата романтика около Договора с Македония не е лошо малко да се поуспокоим. Какво точно ще изяснява комисията за историята? Да речем, че от комисията се окажат разумни хора и обявят: Да, Самуил, макар да прекъсва тогавашната легитимна династия, продължава да се нарича български цар. Но и: Да, българското царство се измества на запад и се озовава основно на територията на сегашната република Македония. И тогава?

Тук просто има два типа национална идентификация, историческа и териториална. Къде е била заменена глаголицата с кирилица – в българската държава или на територията на днешна Македония? Верни са и двете. Инуитите възприемат Канада като своя, защото територията е изконно тяхна; британската монархия смята, че я е завладяла и превърнала в държава. Когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се представя за наследник на автохтонните траки - това в битка с наследниците на Източната Римска империя, гърците. Същите гърци, които са приватизирали историята на региона, а на нас са оставили етноси и природни красоти.

Връзката между днешните македонци и Александър Велики се държи само на името, оцеляло, криволичейки през вековете. Но не правим ли и ние същото, когато хвърляме мост от държавата на Кубрат към тази от Търновската конституция? Националната идентичност си е такава - бриколаж от подръчни елементи, сглобени в конкретни исторически моменти. В Скопие превеждат Вапцаров, обявявайки го едновременно с това за македонски поет, ние пък се гордеем с Джон Атанасов, който не е имал особено силна връзка с родината на баща си.

Сборът от историческите факти не прави идентичност. Идентичността е нещо повече или пък по-малко - според както го погледнете. Тя е воля да се живее заедно. Историческите факти са суровина, но не причина за националната идентичност. Абсурдно е да мислим, че една комисия от учени може да ви привика: извинявайте, объркали сте се, не сте християнин, а будист. А впрочем точно това правеха с българските турци във времето на т.нар Възродителен процес.

Различни сме

Македония е вървяла по свой път през цялата нова история – изключение са само руската окупация през 1878 и хитлеровата, за която е срамно да си спомняме. Съвременните македонци са различни от нас и ,,признаването" на едни или други факти не могат да променят това. Идентичностите първо трябва да се разбират и уважават. Знаете ли колко се обидих, когато през 90-те един френски професор приятелски ми каза: Абе вие всъщност сте руснаци, нали? Нямам нищо против руснаците, дето се казва - по-славна нация от нашата, ама ей на, и до сега го помня. Наши сънародници правят с македонците това непрекъснато и резултатът е тежка омраза. Трябва да почнем с това: да се вгледаме в разликите, ако щете - да пием за разликите помежду ни.

Добрата новина откъм антропологията е, че идентичностите се променят. Не е имало македонци в сегашния смисъл преди ХХ век, а какво точно е значело българин през ХVII век просто не знаем. От една страна днес идентичностите се фрагментират, появяват се баски, донбасци, та даже борци за свободата на измислената Падания по долината на По. Наред с това текат и обратните процеси на окрупняване на идентичностите – като се почне от големите монотеистични религии и универсализма на модерността, та чак до глобалната култура на съвременния свят, където и българи, и македонци в едни и същи дънки пиратстват едни и същи сериали с едни и същи лаптопи.

Проблемът ни на Балканите е, че не сме се научили да живеем едновременно в няколко вида идентичности. Общочовешката солидарност, например, която излезе на дневен ред с бежанците, брутално беше противопоставена на националната – ако си българин, трябва да помагаш само на своите; който помага на чужди е предател; или човек или българин. Това звучеше дори от амвона на църквата. По същия начин хората от Пиринска Македония не смеят да се нарекат македонци, освен с уговорката, че всички македонци са българи и обратно. Защото регионализмът се мисли като предателство. И защото още не сме излезли от идентичностното единоначалие от времето на националното строителство.

Оттук абсурдната ни ситуация с Македония: не може хем да сме различни, хем - по-близки отколкото, примерно, с унгарците. Трябва едните да наложат своето единоначалие на другите. И понеже победител в това глупаво перчене не може да има, влачим се така десетилетия.

За комплексираностите ни

Европейският съюз десетилетия наред опитва да гради наднационална идентичност чрез проекти, които поставят ударението - наместо върху историята на войните - върху мирното всекидневие, търговията, културния обмен. Тази политика беше много успешна за помиряването на Франция и Германия, но май не напредна много с Германия и Полша. Още по-неуспешна ми се струва, че ще бъде тя между комплексирани страни като България и Македония, където историята се свежда до герои и гордости. За да не отпочваме темата за признаването на собствената вина, задължителна за всяко сближаване: нашата - за пронацистката окупация, тяхната – за антибългарските гонения преди и след нея.

Много по-успешна обаче се оказа една съвсем друга европейска политика, на пръв поглед без връзка с идентичностите, а с по-практични неща: мобилността. Ако нещо прави хората от нашия континент европейци днес, то не е знанието за това чий точно крал е бил Карл Велики. То е в естествеността, с която човек тръгва да търси късмета си в Ирландия, почва бизнес в Испания, намира си брачен партньор в Румъния или просто се шляе из парижкото Маре. Навсякъде е малко различно, но вътре - в позната рамка. Не ви говоря колко процента се чувстват какви, а за усещането на европееца, който се връща от Индия и е готов да прегърне митничаря на първото европейско летище – защото е усетил, че вече е у дома.

,,Поколение Еразъм" наричат тези млади европейци, които прекарват част от следването си в друга европейска страна. Не ни ли трябва нещо такова с Македония? Не европейският Еразъм, а мощна двустранна програма за обмен на всички нива, професионални стажове, гостуване у семейства au pair. До ден-днешен наблюдавам как на конференции хората от бивша Югославия функционират като група – клаха се, ругаха се, и пак се търсят. Защо ли? Защото дълго време са правили неща заедно.

Нека помълчат

Просто трябва за известно време ,,романтичните" историци да помълчат – нека тръгнем към сближаването прагматично, ако щете с цинизма на социалните науки - през правенето, не през дърдоренето.

https://www.dw.com/

Сталин е знаел къде – и ,,успешно" се е отървал от тях – примерите са много! Нека ми бъде позволено едно защитно слово, което е предизвикано от въпросната статия. Отговорът се налага и поради факта, че тя не е изолирана. Мнението, че историческата наука трябва да се откаже да се занимава с Македония за сметка на политиците, намира поддръжници преди всичко извън професионалната историческа общност. Сякаш общата ни история с Македония е някаква отделна от науката сфера, която ние, професионалните изследователи, не трябва да докосваме. Поради тази причина и отговорът ми ще звучи директно, а не така витиевато социологично и антропологическо. ,,Романтика около Договора с Македония" няма. Има една тъжна и кървава история, която започва със злополучно завършилото Освобождение на България и определянето на нейния статут като държава през 1878 г. Оттогава до наши дни българският народ е петимен за освобождението на тази земя. И то не за притежание на каменистите македонски чукари, а за освобождение на роба българин. Последваха десетилетия, в които се даваха жертви и курбан за тази свобода станаха хиляди българи от всички краища на нашите земи. По-нататък се пояснява, че цар Самуил преместил своето царство на запад ,,и се озовава на територията на сегашната република Македония...

Тук – продължава авторът – просто има две типа национална идентификация, историческа и териториална." Това е non-sens. За сведение. Самуил нищо не е изместил на запад. Българската държава владеела Балканския югозапад още от средата на ІХ в., а пък още преди това Куберовите българи и славяните са се заселили там и кой знае защо не са се обявили за македонци. Цар Самуил само е установил своята столица в Охрид, а неговото Българско царство е обхващало земите и на северозапад, чак до крепостта Белград, която е днешна столица на Сърбия (Ах, аз жалкият националист си позволих да кажа тази истина!). Последната българска крепост, която е завладяна от ромейската войска на Василий ІІ Българоубиец е Срем (дн. Сремска Митровица, на запад от Белград). Бедният Самуил! Той не е знаел, че в неговата земя след хиляда години ще има друга държава (по-точно държави). Що се отнася до замяната на глаголицата с кирилицата. Тъкмо в Охрид глаголицата се запазва по-продължително време. Причините за това обаче не са национални. Неправилно е непрекъснатото повтаряне ,,днешна Македония".

Вероятно се иска да се каже ,,днешна Република Македония", защото територията на географската област Македония, като понятие от Античността, днес лежи в земите на пет държави. Странно е твърдението, че ,,когато ѝ изнася, България изоставя историческата легитимация и се представя за наследник на автохтонните траки". Впрочем не е странно, то просто не е вярно. Дори когато Людмила Живкова показваше тракийските съкровища, никой не е твърдял, че ние сме техни преки потомци. И сега археолозите показват тракийските богатства, открити в нашите земи, но никой не се изкарва пряк наследник на тази култура. Така или иначе нещо е останало в генетичния ни фонд, но то никога не е било водещо, както за историците, така и за българската национална позиция. По-нататък се обръща внимание, че връзката между държавата на Александър Велики и днешните македонци се дължи само на името и се задава въпросът: ,,Но не правим ли ние същото, когато хвърляме мост от държавата на Кубрат към тази от Търновската конституция?"

Не, не е същото, защото ние сме потомци на Кубратовата държава и Кубратовия род. Държавата е била онзи фактор, който е сплотил и формирал народа ни. И това се е случило не само с българския народ, но и с почти всички народи, възникнали в ранносредновековна Европа. Един средновековен автор казва: Regnumestnatioetpatria (Царството е народ и отечество). Такава е ролята на българската средновековна държава за българите. След преминаването на Аспаруховите българи на юг от Дунав, древните български летописи отбелязват: ,,същото е и досега". След унищожаването на ранносредновековното Българско царство от Византия, българите водят борба за възстановяването на същото това царство. След падането под турско робство има опити за възобновяването пак на това царство и същата негова църква. Защо мислите в Търново бе приета тази Конституция, именно защото нашите прадеди се смятаха за потомци на онази държава и народ, които в края на ХІV в. попаднаха под чужда власт. Днешната наша държава като обществено-политически организъм е стъпила върху тази повече от 13-вековна история, независимо дали това се харесва на някого.

Някои на 9 септември 1944 г. започнаха да изграждат някаква нова държава, някаква нова България. Това, миналото, то не е важно... Сега някои искат да ни кажат, че започва нещо още по-ново... от някакви нови българи, които се шматкат из Индия и на връщане прегръщат митничарите по европейските летища. Това са техните сиромахомилски представи. Истината е далеч по-друга. Разходете се из България, поговорете с нашите селяни, с нашите граждани, с хората извън институциите, с хората, които не пишат проекти, не ходят даром до Брюксел... Върхът на незнанието в областта на етнологията е съждението, че ,,националната идентичност си е такава – бриколаж от подръчни елементи, сглобени в конкретни исторически елементи". Какво, за някое африканско племе ли ни вземат? Нима си мислят, че никой от нас не знае какъв е? Защо си мислите, че се гордеем (при това напразно) само от Джон Атанасов? Или може би ние го крадем от американската история. Да го сравняват с идиотския превод на Вапцаров в Македония е направо цинично.

Както се вижда, потомците на Джон Атанасов идват в България, за да видят родината на своя велик дядо и смятат, че в това няма нищо лошо. И никой българин не претендира на компютрите по целия свят да пише: Made in Bulgaria. Ако на великия български поет Вапцаров някой е забранявал да пише на ,,македонски език", то в последните си часове той е могъл да забрави страха си, но не го направил. Той не е автор на пошлото словоблудство в днешния му ,,македонски" превод на Благой Христов, пардон Блаже Ристевски. Има нещо недовършено в заглавието на статията ,,Вземете Македония от историците". Вероятно авторът е искал да каже ,,Вземете Македония от българските историци", защото с написаното в нея биха се съгласили много скопски, сръбски, а напоследък и някои руски (по държавна заповед) историци.

И още: вземете я от историците и я дайте на... На кого? На политиците, или пък на социолози и антрополози, които може би по големината на черепите ще познаят колко сме различни българите от ,,македонците". Или как подир десет века българи, на таз земя започват да се раждат македонци. Знаете ли как се появява този феномен? Повечето историци (включително и много чужди) знаем как е станало това. Но недейте ни призовавайте да се примирим, да преглътнем изгубените територии, а заедно с тях и историята си. Не, това няма как да стане. Дори ние сега да замълчим, след нас ще има и други историци (макар и зле платени не сме на изчезване). Не се опитвайте да ни направите динозаври в Джурасик парк. Този опит показва, че нашите критици не са наясно не само с историята, но и с генетиката. Завършвам с това, с което започнах. Историята е наука и, между другото, тя изисква много четене на исторически извори и научни изследвания, а не на исторически романи и други художествени творби. Историческите доказателства са там. Останалото е пустословие.

 Доц. д-р Георги Н. Николов

http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгите на Ивайло Дичев:

"От принадлежност към идентичност" https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=2719

"Желанието да тръгнеш, правото да спреш" https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8147

"Културата като дистанция" https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6199

"Пространства на желанието, желания за пространство" https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6716

"Културни сцени на политическото" https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=6742

[Hatshepsut]

Почина проф. Ивайло Дичев

Рано тази сутрин е починал професорът по културна антропология Ивайло Дичев. Това съобщи на профила си дипломатът и политик Стефан Тафров.. Близки на Дичев също са потвърдили пред "Дневник".

Ивайло Стефанов Дичев (род. в София, 28.03.1955) е син на писателя Стефан Дичев и на художничката Лиляна Дичева. Завършва гимназия в София (1973) и английска филология в Софийския университет (1979). Работи като редактор във в. ,,Орбита" и в издателство ,,Български писател" (1985–1987), сътрудник в Информационния център към СБП.

От 1990 е асистент в катедрата ,,Логика, етика, естетика" в Софийския университет. През 1991 специализира в Сорбоната в Париж. Защитава докторат на тема ,,Проблемът за автора и целостта на творбата" (1993) в Софийския университет и докторат във факултета по История и семиология на текста и образа в университета Париж-VII ,,Дени Дидро" (1996). Професор по културна антропология в Софийския университет (2001); директор на магистърска програма ,,Културна антропология" (от 2002); създател и редактор на онлайн списанието за културни изследвания ,,Семинар БГ" (www.seminarbg.eu); асоцииран преподавател в университета Париж-X. Научните му изследвания и публикации са в областта на естетиката, социалните науки, политическата култура, градската антропология, балканските идентичности и новите медии.   

Ивайло Дичев е белетрист и есеист. Дебютира с разказа ,,Континентът потъва" във в. ,,Пулс" (1977).  Писателят е представител на младото поколение разказвачи от 80-те години на ХХ в., ориентирани към идейно-естетическите постулати на постмодернизма и повествователната техника на ,,новия роман".

Основна тема в творчеството му е самоидентификацията на съвременната личност в един релативизиран свят на разпадащи се социални и нравствени норми. В първите си сборници с разкази и новели Ив. Дичев изследва мисловните и поведенчески стереотипи, които детерминират изборите и личностната реализация на съвременника. Конструира модерно повествование, наситено с различни културно-комуникативни кодове. Романът ,,Идентификация" иронично белетризира теорията за романовия жанр, демаскира механизмите на неговото ,,правене" и социална реализация, разобличава социалния и езиковия конформизъм на пишещия човек. Експериментален и синкретичен характер имат и следващите му произведения, което затруднява жанровото им определяне. Дичев разглежда житейските явления през призмата на модерните философски, социологически и литературоведски теории, като създава своеобразно метаравнище на художествените внушения. Авторът разширява словесните значения чрез въвеждането в текста на графични изображения – фотоси, шрифтове, рисунки. Художествените му текстове от началото на 90-те години на ХХ в. усилват внушението за ,,научност" и ,,литературност", открояват интелектуалната дистанция и критическа рефлексия, подчертават социалната безтегловност и ценностната аморфност на съвременната личност. Сценарист на филма ,,Заплахата" (1980).

Ивайло Дичев е автор на девет научни книги по проблеми на естетиката, социологията, философията и културната антропология. Дисертационният му труд разглежда авторовата фигура в системата на художествената комуникация и нейното културно преодоляване. Колумнист  за Дойче Веле и други български и европейски издания

Носител е на наградите за есеистика Паница (1999), Черноризец Храбър (2002) и Димитър Пешев (2005).

Негови произведения са преведени на английски, немски, руски, унгарски, френски и др. езици.

https://clubz.bg/143371

[Panzerfaust]

За мъртвите или добро, или нищо, в случая - нищо!

[FELDMARSCHALL]

Една хубава новина. Такива екземпляри антибългари трябва да се разобличават винаги. Смъртта не им опрощава деянията.