Светецъ ли е дяконъ Игнатий?

[Hatshepsut]

Светец ли е дякон Игнатий?

Да! До 20 юли 2004 година.

Беше канонизиран (което значи обявен и приет в лоното на Църквата като светец) от алтернативния Синод - при спазване на всички правила в православието.

- Вече не е!

От 21 юли 2004 г., когато пред очите на християнска България изгониха от храмовете им свещениците, които отслужваха негова служба, и ги натикаха в полицейски камионетки за “криминално проявени”. А новоизпратените на тяхно място свещеници свалиха иконата му, окачена до църковните двери. Сега не е известно и тя къде е.

ОФИЦИАЛНИЯТ СИНОД АНУЛИРА КАНОНИЗАЦИЯТА МУ

Първоначално се чуха мънкащи обяснения защо е невъзможно йеродякон Игнатий да бъде светец. Към недомлъвките се намеси за яснота и професор Божидар Димитров - да напомни за невинно убития от Левски ратай, препречил се при нападение на чорбаджийския дом. И всичко заглъхна. Мир и покой вече близо четири години!

Тогава се вцепених, покрусена от оскверняването на всички мои морални и родолюбиви опори. Каква е нравствеността на институция, безнаказано погазваща най-свята памет, за да разчиства сметките си (обръщам внимание на сметките! ) със свои вътрешни опоненти? Сега осъзнавам - изминалите три тихи години са били исторически нужни за нашето сънено общество - да му се проясни неоспоримо КОЙ КОГО ОСВЕТЯВА и РАЗ-СВЕТЯВА.

Днес заслепително се осветиха далаверите и комерсиалната алчност на силови фигури в този Синод (повече не мога да го споменавам, съгласувано с каноничната дума “Свети”).

Прояснява се, че тогава евентуалното признаване светостта на дякон Игнатий би заплашило мрака на неблагочестието им. Така синодалните старци отрекоха не Дякона, а себе си като верски пълномощници на българската нация. Защо не потърсиха свидетелството на някого от тази нация? Деца от училище да бяха попитали! Въпросът “Кой е дякон Игнатий?” стои във всичките им изпитни тестове. Азбукарчетата знаят и ще отговорят:

- Дякон Игнатий е мъченик за свободата на България. Той е Васил Иванов Кунчев от Карлово. По време на военни обучения Раковски го назовава Левски. А в тайната подготовка за всеобщо въстание съзаклятниците го наричат “Апостола на свободата”. Бива заловен от турската власт, съден и обесен край тогавашна София през 1873 г. Гробът му е неизвестен. Преставам да разкривам случая емоционално. Поставям само два въпроса:

1.Спазени ли са процедурите за деканонизация? Кои свидетели изслуша назначеният Синод, за да задраска, отхвърли, отмени вече въведена в богослужение святост?

2. Светец ли е йеродякон Игнатий?

Първо: свидетелите! Явява се народний поет Иван Вазов - Пловдив 1881г.:

“Селяните прости СВЕТЕЦ го зовяха...”

“...О, бесило славно... Теб те ОСВЕТИ смъртта на героите! СВЕЩЕНО СИ ТИ! ...”

Никой българин не е оспорил тази присъда вече 120 години.

Само официалният Синод сега я анулира, без да обнародва съображения.

Втора точка: Има ли свидетели, че е извършвал чудеса приживе и след смъртта си? Кой ще се яви да удостовери чудеса -задължителното условие за канонизация?

Явяват се мнозина. Единогласно като в античен хор: “Той преобрази цял народ от рая в свободолюбиви люде! ”

Трета точка: Трябва да се изслуша и задължителният свидетел, наричан официално АДВОКАТ НА ДЯВОЛА. Той ще изложи греховете му, които не разрешават канонизация. Вече чухме проф. Б. Димитров. Други?

... Синодален говорител, вероятно: “Той се обрече на Църквата - йеродякон беше! А се разстрига, хвърли расото, прелъсти се от оръжия и светски работи. Това е смъртен грях! ” Да оспорят адвокатите на дявола се явяват всички, които са познавали Левски приживе. В публикуваните им спомени изрично се подчертава, че и без расо Апостолът неотменимо е спазвал обета си: безбрачие и целомъдрие, братска любов и помощ към страдащите. А дяконската му клетва за НЕСТЯЖЕНИЕ (отказване от материални блага и имоти) е проверявана от джобното му тефтерче, където е записвал разноските си - аскетично самоограничавани.

Усърдно се е черкувал, въпреки принудата да избягва публичност. Съратникът му, диарбекирският заточеник поп Минчо Кънчев, разказва за посещението му в с. Коларово през коледните пости на 1871 г.: “Мартинката (къса пушка) оставихме в нази, а ние отидохме на вечернина, защото беше събота този ден. Тази нощ имаше събрание и от околните села по няколко мина. Сутрената Левски пя в черквата. И които не го знаеха, думаха: “Отгде й този даскал, много хубаво пей?” “Не сме чули такъв певец друг път в черква”. “Той е пял, ама с други дрехи, затова сте забравили...” (“Видрица”, I, 261.)

По икиндия - вечерня; през нощта събрание; “на сутрената” - литургия... Такъв е ритъмът на апостолското му “служение” по пътищата към истините. Няма двоумение! При всякакви обстоятелства йеродякон Игнатий е отслужвал и по църковното си посвещение. Имаме и свидетели, че за него то не е било дълг, а постигната същина.

София, 1873: поп Тодор е извикан да го изповядва преди изпълнението на смъртната присъда. Свещеникът живее и след Освобождението, но опазва изповедалната тайна. Мълчи пред любознателността на невежи и вежи - какво е споделил Левски. Съобщава само какво на него е поръчал: “Васил Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Аз отидох при Левски и откакто (щом като) го изповядах, почнах да чета отпускната в случая молитва и когато споменах името “раба божия Василия”, Левски ме пресече и каза: “Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името йеродякон Игнатий! ” Под бесилото е йеродяконът! Йеродяконът тръгва за онзи “връх, откъдето виждаше духа към безсмъртието най-прекия път” (пак Вазов).

... Букурещ, 1875, есента. Христо Ботев издава стенен календар за предстоящата 1876 г. с лика на Апостола. Под него е изписал името му от несъчетаеми съставки: “ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ” (църковно-светско-конспиративно). А под името публикува за пръв път стихотворението “О, майко моя, Родино мила).

Месеци след смъртта на Ботев, още през август 1876 г., емигрантският вестник “Нова България” препечатва само стихотворението, но със същия надслов: “Дякон Васил Левски). И досега литераторите дискутират: това заглавието му ли е или е бил пренесен механично надписът под портрета от календара?

Вън от спора им е, че Левски за всички е бил и Дяконът! Официалният Синод ни усъмнява дали е изпълнявал обета си, а се прави, че не му е известен другия негов по-висш християнски сан: ВЕЛИКОМЪЧЕНИК.

Васил Кунчев приема монашеството, за да се подготви за себежертва като НОВОМЪЧЕНИК. Това са знаели съратниците му, на които той пише: “Аз съм се обрекъл курбан на отечеството”. Знаела го е и майка му, защото внучките й разказват по-късно, че в деня на обесването му тя ги е закичила със зелено и им обяснила: “Днес е голям ден за вуйчо ви! ” И Ботев го е знаел: в издадения от него стенен календар за 1875 г. е вмъкнал редом с имената на християнските светци и на български революционери. С най-високата святост ВЕЛИКОМЪЧЕНИК е вписал Левски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и Ангел Кънчев.

Знае го и съвременната наука за духовните движения на Балканите, която очертава няколковековна парабола на НОВОМЪЧЕНИЧЕСТВОТО от края на XIV до края на XIX век. Това религиозно движение е инспирирано от монасите в Света гора в усилието им да опазят християните от доброволно приемане вярата на господарите. На Атон бива организирано и училище за новомъченици, където чрез примера на Христос, “жертвен агнец”, ги възпитават мистично и ги подготвят психологически за предстоящите мъчения. За място на саможертвения им подвиг избират най-оживените центрове на империята.

НОВОМЪЧЕНИЧЕСТВОТО е мотивирано от несъстоялия се Страшен съд в Библейската (от Сътворението на света) 7000-на година. Тогава всички християни, и на Запад, и на Изток, очакват Второто пришествие. (Погледнете само гравюрите на Дюрер или експедицията на Колумб! ) Според различни изчисления, седемхилядната библейска година е трябвало да настъпи след Христа в 1492 (тогава я чакат и в Рилския манастир) или най-късно в 1500 година.

На балканските християни завладяването от османците им стоварва всички мъки и изпитания, описани като пророчество за навечерието на Страшния съд. А той не се състоява. Защо? Светогорски богослови откриват един от възможните отговори във “Видение Йоаново”. Там, на воплите на първохристиянските мъченици докога ще чакат присъдата на Христос, е отговорено свише, че още не се е изпълнил броят на самопожертвалите се за човешкия род. И за да се ускори есхатологическото събитие - въдворяване на “вечна правда, вечна обич на света” - драговолно загиват до края на ХIХ век над 190 новомъченици от всички християнски народи в Империята. Първият подвиг е в София в 1515 г. на 18-годишния златар св. Георги Нови Софийски, последван след десетилетия от св. Георги Новейши, св. Никола Нови и още българи в други центрове на Империята.

Васил Иванов Кунчев изпитва обаянието на мъчениците като ученик в Стара Загора, където се чества с висок пиетет новомъченикът св. Игнатий Старозагорец. В юношеския си порив да намери своето призвание, синът на Гина Кунчева открива в примера на старозагорския новомъченик величието на саможертвата за другите. И после при замонашването си избира неговото име: Игнатий; не свое, започващо с буквата “В”, каквато е била традицията. А годините натрупват в оброка му за саможертва нова мотивация: “Ако печеля - печели цял народ; ако губя - губя само мене си”. Отключват се нови идеи, прозрения и енергии... Новомъченичеството придобива много дълбок смисъл в саможертвата на Апостола. Не може да се осветли в редове, предизвикани от една полемика. Въведохме го, за да напомним, че е пренебрегната православната процедура: всички новомъченици на Балканите са канонизирани! Гръцката църква е признала светия подвиг на свои близо 190 мъченици до 1840 г. Те имат църковен празник и служба. В отделни книги се издават житията им.

ТОВА Е ОТКАЗАНО ОТ БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА НА ЙЕРОДЯКОН ИГНАТИЙ!

А нужно ли му е признание за святост? Не е ли преклонението пред Апостола и всенародно, и непреходно?

На нас - не, на него е нужно! За религиозните българи - да имат своя небесен покровител и пример. За лаиците - в измеренията на религиозна святост докрай да разберем неговите духовни и интелектуални прозрения, за да вървим вярно “по дирите” на един голям хуманист, на политик с трезви спасителни решения, на пророк за единственото достойно за българите време - когато ще пораснат за братство с просветеното човечество.

Проф. д-р Надежда ДРАГОВА

http://www.bg-history.info/

[Hatshepsut]

Поредното оплюване на Васил Левски - този път от страна на християнските фанатици:

Нова книга: Левски не е Апостол

Зоват да не се прекланяме пред паметниците му, национализмът e грях

Васил Левски не трябва да се нарича Апостол. Който предлага той да се канонизира за светец, е в тежко светско умопомрачение. Революционерът е най-пленителният носител на всенароден светски култ. Това се твърди в книгата “Левски, Църквата, секуларизмът, светостта”, издадена в края на март тази година. Авторът й е Георги Тодоров, а издателството „Искони“. Информация за нея има на сайта Бъди верен, чийто главен редактор е Свещеник Божидар Главев, свещенослужител в Българска Православна Църква (Сливенска епархия) и завършил богословие в СУ „Св. Климент Охридски“.

Авторът твърди, че българските духовници не са извършили три важни неща: Пряко и обстойно да проучат документите по живота и дейността на Левски, да разтълкуват събитията от христоцентрична гледна точка и да съставят христоцентричен разказ за него. Затова и духовниците, които говорят за Левски, възпроизвеждали светския разказ за революционера. Дякон Игнатий самоволно напуска монашеското и църковното поприще  и избира светския път на 3 март 1862 г., припомня книгата. В текста се твърди още, че да се „оправдава светският избор на Васил Иванов с лошия вуйчо който му бил обещал учение в Русия, но не изпълнил това, означава да не се разбира същността на монашеството“. Защо племенникът не отиде при добър монах?, пита авторът. „Да твърдим, че бил „слугувал“ безплатно на вуйчо си и следователно имал право да му открадне коня, означава безбожно невежество по същността на монашеското служение. То не се заплаща и не дава никакви вещни права, категоричен е Георги Тодоров.

Той изтъква още, че „в обемистия „Речник на езика на Васил Левски“ липсват думите „сатана, лукавият“. При единствената употреба на думата „дявол“ (в писмо до Филип Тотю от 1871 г.), обсъждайки възможността да поискат помощ от руския цар, Левски пише: „Брате! Ний не отказваме помощта и от гяволът.“ В този израз обаче няма духовен смисъл. Мисълта е светска. Каквито са всички писания на Левски: писма, документи, стихове, лично тефтерче и пр. Левски не е атеист, не е богохулник, не е масон, не е „напуснал Църквата“, не е говорил съзнателно против нея. Той е секуларизиран християнин и страстен революционер, обожател на революционната утопия, пише в книгата.

И още:

„Въпросът за човекоубийството се решава от Левски по целесъобразност (снабдяване с пари) или по произволния критерий „ако не е чист“. В писмо от 16 септември 1872 г. Левски заявява: „Братя, отваряйте си очите и да не се срещат вече такива маскарлъци, защото дето не е очистен х. Иванчо ефенди и пр. и нямаме още пари да се поддържат работниците…“ И по-нататък: „Който не е чист, убивам го…“

В революционната организация на Левски през 1872 г. има пропорционално (на глава от членството) повече престъпления, произвол, терор, убийства, кражби, изнудване, лъжа, нечестност, страх и пр., отколкото в Османската империя на глава от населението.

Обикновено за най-голямо престъпление, извършено от Левски, се счита убийството на Стойчо, слугата на Денчо Халача, в Ловеч на 14 август 1872 г. Опитваме се да оправдаем Левски с това, че искрено е съжалявал за това убийство. Цитираме извадка от писмо до Л. Каравелов: „Жално за невинното момче.“ По-рядко се привежда по-подробен отрязък от писмото:

… [Момчето] нададе вик: „Тичайте, хора!“ Докато пристигна от мястото, дето бях на двора, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата на смърт, та дано народът да сбърка посоката на гласа му, улицата беше пълна с хора. Не умря изведнъж. Захвана да вика повече, което не можеше да се укрий вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били. Жално за невинното момче! Но ако не беше така, бе оцапано на много страни. Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.

Левски е познавал Стойчо. Несъмнено и Стойчо в решителния миг го е познал. Затова Левски му нанася и втория удар с камата – всъщност, не „за да не се мъчи“ (!), а „да не може да каже какви са били“.

Кога и ние най-сетне ще познаем Левски и другите и кога ще можем наистина да си кажем какви са били??

Страшен е бил този познаващ поглед на „освобождавания“ народ. Но страшен е и изразът: „Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хорица.“ Всъщност, комитетите на Левски замислят и извършват убийства само на доста невинни хорица.

Такова е убийството (от Димитър Общи) на ловчанския дякон Паисий на 21 юли 1872 г. Отговорността на Левски по това убийство е несъмнена. Дякон Паисий е убит заради служението си на вярата, на Бога и на Църквата. Но какво направи тази Църква за паметта му? Имаше ли и най-скромно честване на 140-годишнината от неговото заколение в Христа?

Единственият църковник, убит заради чисто църковна дейност през този период, е заметен от Българската църква под килима на забравата.

Единственият паметник на тази жертва е дело на калугеромразеца Стоян Заимов, който в „Миналото“ изгражда учудващо положителен образ на ловешкия дякон – млад, красив, църковен, невинен…

Антихристиянско е и убийството на лясковския чорбаджия Васил Козлев на 16 юли 1872 г. След това престъпление и залавянето на комитетски членове и на убийците, Левски пише на Христо Иванов: „За да се избавят затворените, трябва да се убие и синът му сега, ако той не е чист…“
 …..

Саможертвеността не е истинският критерий. Критерият е пътят. Праведният път е Христос и саможертвениците по този път са мъченици Божии. Бог ги прославя и след Него Църквата ги канонизира за светци.

Ако пътят е неправеден и отстояваш до смърт този път, то и саможертвата ти е неправедна. Вместо да свидетелства за Бога, тя утвърждава друго.

Хиляди са неправедните камикадзе, погубени от лукави утопии. Свои саможертвеници имат и еретиците, и комунистите, и нацистите, и терористите…

У нас гениалният Гео Милев отиде на смърт за своята поезия. Служейки до саможертвеност на своите идоли, воден от най-добри намерения, той възкликна: „Долу Бог!“. Вдъхновеният Никола Вапцаров отиде храбро на смърт за своята революционна утопия. Верен до смърт на своите идоли („народа“, „революцията“) – всъщност, той вървеше против Христа.

Дантон, Марат, Робеспиер, Троцки, Хорст Весел, Че Гевара, Бен Ладен – името им е легион – всички те отдадоха живота си за идеята, в която вярваха. Те са отровните двойници на християнските мъченици.

—

Ще се откажат ли българите от любимите си самоизмами, за да се обърнат към истината? Едва ли. Но сме длъжни да свидетелстваме за истината. Като се надяваме на поне една стъпка във вярната посока.

А какво можем да направим сега, така че да не обиждаме никого, но и да не робуваме на самоизмамата и да не я възпроизвеждаме? Най-малкото, което всеки от нас може, е поне да отхвърляме най-кощунственото в култа към Левски:

- Да противостоим на църковни почини за „канонизация“ на революционера.

- Да не употребяваме за него кощунственото „Апостола“ или „Апостола на свободата“.

- Да не участваме в коленопреклонение пред паметниците.

- Да не търпим самоизмамите за „монашество“ на Васил Иванов по време на революционната му дейност, за „изповедта“.

- Да не участваме в „тържествени вечерни проверки“ и учтиво да ги разобличаваме като „комунистически“ кич.

- Навсякъде, където е уместно, кротко да разобличаваме сатанинската същност на революционната утопия.

Човек няма правото да осъжда личността на Васил Левски. Нито да я прославя. Да го осъждаме не можем, защото не познаваме сърцето му (Един е Сърцеведецът). Да го прославяме не можем – защото Единият, Който прославя, не го е прославил. Ако прославяме някого без Бога, ставаме безбожници и невярващи, защото „Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите?“ (Иоан 5:44)

Да кажем: Господи, Който прости и на Твоите слепи врагове, прости и на нашите революционери – понеже не знаят що правят!

[Hatshepsut]

Моето мнение по въпроса е следното: Васил Левски не трябва да се канонизира за светец, защото той е достояние на целия български народ, а не само на православните християни. Нека го тачим като Апостола на българската свобода, а не да го сковаваме в кухата ритуалност на религиозния култ.

[Panzerfaust]

Моето лично мнение е подобно - Левски не се нуждае от канонизация, той е надрелигиозен и надпартиен, рядко срещана консенсусна фигура. Освен това, по православните канони, наистина не е светец - няма чудеса и пр. Смятам желанието за канонизацията му, за борба за евтина популярност и ура-патриотизъм тип "Атака".