За войводитѣ стари - пѫтьтъ имъ славенъ, краятъ имъ незнаенъ!

[Hatshepsut]

Митрю Аркумарев

Тракийският войвода Митрю Стаматов Аркумарев е  достоен следовник на капитан Петко войвода. Той е земляк на харизматичния капитан - рожденото му място е село Доганхисар, където се ражда на 12 октомври 1881г. Още от малък останал сирак и го отглеждат негови роднини. Рано възмъжалият младеж се препитава със земеделие и овцевъдство - основен поминък на българите в Западна Тракия. Непокорен по нрав, Митрю не изтрайва турската управа и щуква из корията, присъединявайки се последователно към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов. Но идват героичните и кървави за българския народ години - 1912-1913г. През Балканската война Митрю Аркумарев се включва като доброволец в Българската армия. Проявява невероятна храброст в сраженията за пленяването на Явер паша при село Мерхамли, в стълкновенията до село Индере, в боя за отбиване на десанта при Шаркьой...
По време на Междусъюзническия въоръжен конфликт, родната къща на Митрю Аркумарев в село Доганхисар е опожарена и семейството му бяга към пределите на България. По същото време е четник в четата на Димитър Маджаров и неговото безстрашно държание в разбушувалата се касапница съдбовно предопределя спасяването  на хиляди българи от Дедегачките и Гюмюрджинските села. Динамичното развитие на събитията принуждават Маджаров да раздели четата на две, като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю Аркумарев. Целта е с бързи маневрени действия да се пресече пътя на турците, пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат през месността Гяурада срещу Фере, отвъд река Марица и там да го изтребят.. Четниците, командвани от Митрю Аркумарев, потапят каиците и избиват турците-каикчии още преди башибозуците да довлекат плененото българско население. Другата част от четата, начело с Маджаров и дружината на Руси Славов, заемат височините срещу река Марица и щом привечер турците се появяват се развихря свирепа битка. Читаците са разбити, а плененото българско население е освободено. В кошмарната нощ по време на сражението Аркумарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда, избавяйки ги от сигурна гибел. Имнено подир тези кравопролитни събития Митрю Аркумарев е считан за войвода и в една от тракийските народни песни се пее за "Митрю ми страшен войвода"... Когато Маджаров разпуска четата в село Яатажик /дн.Маджарово/, Митрю Аркумарев научава, че семейството му е избито от турците. Впоследствие вестта се оказа частично вярна, но в гнева си той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен, където в този момент провеждат събрание местните турци. Джамията пламва и турците запряни вътре, надават ужасени викове: Митрьо!Митрю!", молейки го да ги пусне. Пък Митрю им отговаря: Къде са мойте деца?, Къде е мойта къща?. .Всички затворени в джамията турци изгарят, а за това си деяние Аркумарев и предвожданите от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашните български власти в Беломорска Тракия. Обаче на самото съдебно заседание, сградата на съда е обградена от един кавалерийски ескадрон, командван от войводата Таню Николов, който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите. Изплашеният прокурор ги освобождава и прекратява съдебния процес. Избухва Първата световна война и Митрю Аркумарев постъпва в редовете на Българската армия, като служи в 40-ти пехотен Беломорски полк. Участва в епичните боеве при завоя на река Черна и кота 1050, проявявайки забележително себеотрицание и храброст в ожесточените битки...."
Без да загуби нито едно сражение, България се нарежда в лагера на победените държави. Срещу Аркумарев и други тракийски българи гръцките власти в град Гюмюрджина инсценират съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България. Съдът ги осъжда на смърт. Но отново съдбата е благосклонна към Митрю! Гръцкият поручик, който трябва да изпълни смъртната присъда се оказва син на един много близък Митрюв приятел - грък по народност - Марко кехая от Марония. Поручикът не превежда в изпълнение смъртното  наказание, освобождава осъдените и те избягват в България. Втората национална катестрофа, намерила своето юридическо въплъщение в клаузите на Ньойския договор, съсипва окончателно въжделенията на българите за национално обединение. Особено трагични са последиците за онези българи, чиито родни места според Ньойския договор остават под властта на Сърбия, Гърция и Румъния. По онова време преобладаващата част от населението в Западна Тракия се състои от българи, като втората по численост е турската етническа общност. Спрямо тях гръцките власти предприемат жестоки асимилационни действия, целящи фактическото ликвидиране най-вече на етническите българи. Това подтиква българите и турците към обща съпротива срещу Гърция. На проведения на 25 май 1920г. в гористата месност до село Химитли, Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати взема дейно участие и Митрю Аркумарев... Почти три години - 1920-1922г. той се подвизава като войвода на чета от двадесетина човека, която действа изключително в района на Тракийското Беломорие. По-късно четата му се присъединява към четите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация /ВТРО/. Митрю Аркумарев, както и всички войводи от Българо-турската ВТРО, се отчитат писмено за дейността на оглавяваната от тях чети до главния войвода Таню Николов. Оригиналите на тези писма-отчети се съхраняват в Държавния архив - Хасково, чрез тях се установява истината за въоръжения отпор на българите от Беломорието срещу експанзията на гръцките шовинисти... По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922г. и първата половина на 1923г.се водят сражения между четите на Българо-турската ВТРО и частите на редовната гръцка армия. В тези сражения войводата Митрю Аркумарев и неговите четници проявяват истински героизъм, всявайки панически страх сред гръцките войници... Нахалост остават страданията и жертвите на беломорските българи, саможертвата на четниците! Западна Тракия е обезбългарена... Четите са разпуснати. Бившият вече войвода Митрю Аркумарев продължава патриотичната си дейност. Той е настоятел и сътрудник на Македонския Турско-Български вестник "Бъдеще", излизащ в Истанбул, който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия. Семейството на Митрю Аркомарев се установява в село Еникьой /дн.Цар Калоян/, Пловдивско. Но на едновремешния харамия не му е твърде по сърце монотонното селско ежедневие и в периода 1930-1940г.Митрю Аркумарев по собствено желание е привлечен за сътрудник на българското армейско разузнаване и многократнво пресича гръцката и турската граница, за да събира военни сведения относно дислокацията и въоръжението на войсковите поделения в тези държави. Ала насталгията по родния край не затихва у него и през 1941г. след присъединявантое на Западна Тракия към Българската държава той отива да живее в град Дедеагач, а после в гр.Гюмюрджина. Работи като пазач на винен склад. На 9 септември 1944г.пристига в Пловдив при семейството на сина си Стамат Митрев Аркумарев, в чиито спомени четем: "Имах там /в Пловдив/ малко плетаческо ателие. Когато го видях, питам го защо се връща. А той: "Мен не ме е страх. Аз съм ги чакал тези момчета, помагал съм им." Една седмица след връщането му го арестуваха. Аз не бях вкъщи, когато една жена ми каза, че къщата ми е била заградена и откарали баща ми. На другия ден ходих да го видя в участъка. Една седмица беше там - носех му храна. Както по-късно разбрах, две са причините за задържането му. Едната е заради Таню Николов, втората заради 1923г., че уж бил предал земеделците по време на преврата. Срешнах се с Павлов, кумец на Александър Стамболийски и му казах. Той беше много изненадан. "Той толкова хора спаси, а ние един човек да не можем да спасим." Отидохме при Спартак Стефанов в Четвърти участък а милицията в Пловдив. Баща ми не беше там. Стефанов ме прати в Държавна сигурност при Димитър Пишмишев, приближен на Антон Югов. Той прочете декларацията и каза, че такъв човек няма и е станала грешка. С помощта на Павлов ми издадоха смъртен акт за безследно изчезнал. Някъде към Кометово, доколкото знам, са го убили."
Тъй нелепо загива юначния тракийски войвода, българинат Митрю Стаматов Аркумарев - претрепан като куче от свои сънародници, без съд и присъда - две-три седмици след 9.09.1944г.
Ала може ли да изчезне безследно от народната памет онзи, за когото се стъкмява народна песен и се пее!?
                          "Години се разбъркаха,
                            царове се закараха,
                          за Анадола башибозуци
                          народа караха......
                          Маджаров напред вървеше,
                          след него Русин войвода-
                          Митрю ми страшен войвода
                          на турците си пътя пресече!
                          Народът в България скриха
                          старо и младо спасиха!

[Hatshepsut]

Таню Николов

Таню Николов /Атанас Николов Жеков/ е един от най-бележитите дейци на българското националреволюционно движение в Тракия и Македония. Роден е в Хасково на 09 март 1873г., където завършва първи прогимназиален клас в Хасковското петокласно училище. Отслужва редовната си военна повинност в Десети родопски пехотен полк, оставайки на постоянна служба в него като унтерофицер. Младият човек не може да се примири с обстоятелството, че стотици хиляди българи все още живеят под игото на турския султан, поради което напуска българската армия и поема бунтовния четнически път във ВМОРО /Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация/. От 15 август 1902г. до февруари 1903г.е четник в четата на войводите Канстантин /Вълчо/ Антонов-Сеченката и Марин Чолаков, която действа в Гюмюрджинско. Там Таню Николов организира мрежа от революционни комитети и през март 1903г. отново с четата на Вълчо Антонов се озовава в Дедеагачкия регион. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Таню Николов е подвойвода в четата на Константин Нунков, на която по-късно става войвода, предвождайки четниците по време на въстанието, а и след разгрома му, през низ от люти схватки с многоброен турски аскер и башибозук. През пролетта на 1904г. е утвърден от революционния комитет на ВМОРО в Дедеагач за войвода на регионалната чета в Дедеагачко, която води десетки сражения с турската войска и жандармерия. На 12 юни 1904г. ръководената от него чета взривява железопътната линия по моста край село Бадаш, унищожавайки влакова композиция, превозваща артилерийски оръдия и турски войници... След извършено предателство Таню Николовата чета е обградена от турска войска на 06.01.1905г. в месността "Крушата" до село Манастир, Гюмюрджинско. В кръвопролитната битка загива един от четниците, а Таню Николов с останалите комити успява да пробие обсадата и се укрива при ятаци....

През месец април 1907г. той е назначен от ръководството на ВМОРО за войвода на чета, включваща 48 човека, която преследва сръбски военизирани шайки в района на Велешко и Прилепско. Неговата чета, заедно с още шест чети от ВМОРО участва в епичното сражение с турския аскер на 01 юли 1907г. при височината "Ножот". През м.август същата година Таню Николов е делегат от Битолския революционен окръг на конгреса на ВМОРО. Веднага след конгреса става войвода на Битолската окръжна чета, действаща до края на 1907г. Подир Младотурската революция - 23 юли 1908г. ВМОРО се саморазтурва, но между нейните вече бивши лидери се разгаря яростен конфликт, който прераства във физическа саморазправа. Всъщност разривът е между превържениците на младотурците и онези български нацоиналреволюционери в Македония и Тракия, които не вярват,че младотурското правителство ще въдвори етническо равноправие в Османската империя и настояват за продължаване на националосвободителната борба... Особено ярко се изявява като ревностен поддръжник на младотурския режим известният войвода Яне Сандански, наричан от съвремениците си "Пиринският цар". Ето защо той е обявен за предател на българската национална кауза и протурски колаборационист от повечето ръководни дейци на ВМОРО. Именно по тяхно поръчение на 24 септември 1908г. Таню Николов прави неуспешен опит да убие Яне Сандански. Издебва го в една солунска кръчма, ала когато понечва да стреля, Сандански запява песен и звучния му задушевен глас така впечатлява и разчувства Таню Николов, че той не съумява да се прицели, както трябва и само ранява "Пиринския цар". През пролетта на 1910г. Таню Николов, Георги Занков, Христо Чернопеев и Михаил Чаков създават тъй наречената Българска народна македоно-одринска революционна организация /БНМОРО/, чиято цел е незабавно да се пристъпи към възстановяване на четническата дейност в Македония, Беломорска Тракия и Одринска Тракия. Впрочем Таню Николов е войвода на първата чета насочила се на 29 юни 1910г. към Енидже вардарско, където води няколко сражения с турската войска....
През пролетта на 1910г. ВМОРО възобновява функциите си и се обединява с БНМОРО, възвръщайки старото си име. През 1911г. Таню Николов е войвода на чета от 80 човека, действаща в Петричко и Горноджумайско. Следващата 1912г. Таню Николов оглавява още по-голяма чета от около 200 четници, и в непрекъснати въоръжени сблъсъци с турския аскер и сръбските чети кръстосва цяла Вардарска Македония. Със своята чета взема дейно участие в Балканската война и подир разбиването на турските войски в Македония се прехвърля с четниците в Беломорска Тракия. Тук на ж.п.гара Гюмюрджина на 19 декември 1912г. се среща с цар Фердинанд... По време на Първата световна война Таню Николов командва българските партизански  съидинения в Поморавието, като преследва и разгромява сръбските паравоени формирования... В края на м.април 1920г., когато вече е известно, че Западна Тракия ще бъде окупирана от гръцката армия, в Мъстанли /дн.Момчилград/ се провежда съвещание между Тодор Александров, Таню Николов, Петър Дървингов, Александър Протогеров и Ариф бей, придружен и от други представители на турската народностна общност в Беломорието. На съвещанието се разисква координирането на съвместна въоръжена борба на българи и турци срещу гръцките окупатори. Таню Николов организира българо-турските чети. Многократно лично участва в ожесточените сражения срещу гръцката армия. Таню Николов оглавява главното воеводство на ВТРО /Вътрешната тракийска революциона организация/. През 1924г. Таню Николов се оттегля от активна революционна дейност. Препитава се от мелничарство. В Асеновград, където се установява да живее, завещава имуществото си от около един милион лева на детското сиропиталище в града.

След деветосептемврийския преврат през 1944г. Таню Николов е поставен под постоянно наблюдение от органите на Държавна сигурност /ДС/и е подложен на системни провокации от нейната агентура. Дори четирмата работници в мелницата му са вербувани от ДС и не минава ден, през който те (явно по указание) да не го оскърбяват и заплашват. В началото на м.януари 1947г. четирмата се нахвърлят върху него, нанасйки жесток побой на стария човек, след което го връзват и гаврейки се, скубят брадата му. Щом се съвзема Таню Николов взема укритата си пушка "манлихера", връща се при мелницата, застрелвайки и четирмата. После сам се предава на властите. Подхвърлен на садистични инквизиции в Асеновградското управление на МВР е умъртвен, като е удушен от милиционерите, които нахлузват въже на шията му. В смъртния акт записват, че се е самообесил... Така трагично завършва жизнения път на легендарния войвода Таню Николов, чието име и подвизи стоят наравно с името и подвизите на знаменития негов предшественик капитан Петко войвода!... И не ли време вече обществеността да ознаменува по достоен начин паметта на достойния българин, като му издигне подобаващ паметник в неговия роден град?!

Войводата Таню Николов

[Hatshepsut]

Рафаил Каракачанов

Рафаил Тодоров Каракачанов е роден през 1889 г. в с. Сачанли, Беломорска Тракия в заможно семейство, което притежавало земя и около 600 овце. Преди Рафаил се родили три момчета, но всички починали. Майката дала обет, че ако отново се роди момче, ще го кръсти на първия срещнат мъж. Така Рафаил получил името си. Първият мъж, когото майката срещнала след раждането на улицата бил италианец и се казвал Рафаел... Детските години се изнизали спокойно и безметежно. Когато бил четиринадесетгодишен започва житейската му драма. Тогава турците заклали пред очите му неговия баща и съпруга на сестра му. Заклел се да отмъсти на убийците, три години след това Рафаил ги намира и отмъщава по същия начин. Така на седемнадесетгодишна възраст той се прощава завинаги с мирния живот. Събира чета и раздава възмездие. Подир едно предателство цялата чета от тридесетина човека е арестувана и откарана в Гюмюрджина. Майката на Рафаил – Злата успяла да подкупи охраната и да внесе в килията кирка и лопата. Рафаил и неговите другари прокопали тунел под стените и избягали.
Излязъл на свобода Рафаил отново събира четата. Основната му дейност – 1919 – 1921 г. била да осигурява охрана на бягащите българи от Беломорска Тракия в България. Междувременно той се оженил и му се родило едно момиченце, което кръстил на майка си – Златка. Гръцките власти имали безброй основания да се отърват от Рафаил и точно на Великден 1921 г. пратили наемни убийци в дома му.. Те нахлули в къщата, когато майката на войводата баба Злата приготвяла великденската баница. Пистолетът на Рафаил засякъл и той се хвърлил срещу нападателите с  голи ръце . Те стреляли в него и го ранили тежко, но той успял да убие един от тях. В къщата бил и приятелят на Рафаил - тракийският войвода Стайко Запартов. Той също получил тежки рани. Убити били шест души, сред които майката на Рафаил и годеника на племенницата му. Двамата тракийски войводи били увити в овчи кожи и откарани в Ивайловград, а после в Пловдив, където им оказали медицинска помощ. Като по чудо те оцелели. След шест месеца лечение се завръщат в родния край и Рафаил отново се оженил . От втория си брак войводата има седем деца. Семейството обаче винаги е било на второстепенно място.
През м. ноември 1922 г. войводата Рафаил Каракачанов заедно с четата си се присъединява към Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация и взема участие в много въоръжени акции на организацията.
 В един автентичен рапорт до Главния войвода на ВТРО Таню Николов той прави отчет за извършена такава акция:
 " Донасям ви следното: възложената задача изпълних напълно – именно: на 16 януари вечерта в 11 и половина часа бяхме пред пехотинските нови казарми в " Бадемлика" – гр. Гюмюрджина и в същия час, заедно с четниците си, атакувахме целите казарми, където бяха настанени гръцки войски, заедно с картечния им обоз и снаряжение. Хвърлихме 40 бомби бухалки, които всички експлоадираха сполучливо и поразиха неприятеля, след което се изтеглихме без да дадем никакви жертви от наша страна. Получих сведения на другия ден, че неприятелят има около 60 убити и повече от 100 души ранени, заедно с 15 – 20 мулета и двама офицери са паднали убити, които два дни са стояли незаровени. Паниката и уплахата на целия гарнизон и цялото гръцко население е била на другия ден неописуема и впоследствие на другия ден са арестувани повече от 150 души турци и българи, особено от турската махала " Кьор махале" в гр. Гюмюрджина. Вследствие на това наше нападение околните войскови части са деморализирани и отказват да изпълняват заповедите на офицерите и в Гюмюрджина е избухнал бунт между войниците и командването. Турското и българското население в цяла Гюмюрджинска околия посрещна с голяма радост това сполучливо нападение.
Оставам на поста си с четниците си ... Очаквам Вашето лично пристигане или нареждане.
С поздрав – войводата: Р.Т. Каракачанов 
1 февруари 1923 г."
Този рапорт е красноречиво доказателство за ужаса, който всявали Рафаил и другарите му и за причините гръцките власти да го преследват и да се опитват да го ликвидират. Той обаче винаги оцелява.
След разцеплението на Вътрешната тракийска революционна организация Рафаил Каракачанов се оттегля от активна революционна дейност. Семейството му живее в Гюмюрджина и притежава солиден имот: мелница, маслинови градини, ниви.
По-късно по своя инициатива той сътрудничи на българското военно разузнаване до 1944 г. След 9 септември 1944 г. се заселва в с. Горно поле. Приет е за член на БКП и е вербуван за агент на българското външно разузнаване. Главната му задача е била да превежда гръцки партизани в България, но често е изпълнявал и други поръчки в Турция.
 В спомени на офицера от външното разузнаване Атанас Василев, който е вербувал Рафаил Каракачанов четем:
" Тогава аз работех в МВР – София /външно разузнаване/ и ги поканих – Рафаил и приятелят му Илия Момчилов за съвместна работа. Те приеха. Работехме пряко под ръковоството на Димитър Янев от София. Тогава добих представа, че са опитни и вършеха добра работа..."
Още в самото начало се прокрадва съмнение, че Рафаил работи не само за Държавна сигурност, а и за американско разузнаване. През ноември 1949 г., когато се развихря разобличителната кампания срещу Трайчо Костов, заклеймен като титовист и англо - американски агент, на партийно събрание в с. Горно поле Рафаил Каракачанов е обявен за американски шпионин и изключен от БКП. Старият войвода разбира, че след моралното порицание може да бъде убит и емигрира в Гърция. Установява се в гр. Гюмюрджина. Бягството на Рафаил Каракачанов е голям удар за българските тайни служби. Семейството му е интернирано в едно добруджанско село. Офицерът от външно разузнаване Атанас Василев  е изпратен нелегално в Гърция да върне войводата. С големи трудности разузнавачът изпълнява задачата си частично. Среща се с Рафаил, но не успява да го убеди да се върне в България.
 Години по-късно в спомените си той споделя:
    " Преди да се разделим с Рафаил аз го запитах – желае ли да се върне в България. Той категорично отказа. Не можел да гледа в очите онези, които са го прокудили и накарали да остави семейство и родина. Той каза, че не може да гледа в очите и тези, които са пострадали заради него и са интернирани. Докладвах на ръководството за проведената среща..."
Българските власти не оставят бягството на войводата без последствие. Те изчакват най-удобния момент за отмъщение. На 23 септември 1959 г. Рафаил Каракачанов умира от бавна и мъчителна смърт.Предполага се, че той е отровен по поръчка на българските тайни служби с бавнодействаща отрова. Това е краят на тази борческа личност, която десетки години. воюва за свободата на българите в  Западна Тракия. Безспорно неговата житейска съдба е рожба на превратностите, на националната трагедия сполетяла беломорските българи и неговото непоколебимо непокорство през властимащите е достойно за уважение.

Леко  Славов – журналист, Хасково

[Hatshepsut]

Тази статия е от 2012г.

101 години от смъртта на Ениджевардарското слънце



На 2 август се навършват 101 години от смъртта на великия Апостол Петков Терзиев, наричан още Апостол войвода или Ениджевардарското слънце. Псевдонимът му идва от Ениджевардарския край, в който е водил ожесточената борба за защита на българското население, срещу турските душмани и гръцките андартски главорези. В лицето му българите откриват такъв всеотдаен и справедлив закрилник, че му дават прозвище, което изразява цялата им благодарност и обич – ,,слънцето"! За дълги години, именно Апостол войвода е бил истинската власт в Ениджевардарския край и от него са треперели враговете на българите, а народа го е почитал като истински владетел!

Апостол войвода произхожда от рода Терзиеви, който е известен с това, че дава поколения хайдути. Роден в село Боймица (днес в границите на Гърция), той започва активната си борба в името на България през 1892 година, като излиза хайдутин и с брат си Тано и трима други четници. През 1897 година влиза в редиците на ВМОРО заедно с Иванчо Карасулията и Спиро Карасулски. Тяхната чета бързо набира известност в околията. Прочуват се, като спасители на българите от турските насилия. Гевгелийският ръководител на организацията пиеш писмо, в което възхвалява новите членове :

,,Още със сформирането на тая малка нелегална група в нашия край, като мълния се разнесе по всички села в околията, че има революционна чета под воеводството на Иванчо Карасулията. Четата започна много тайно да обикаля организираните села. Навсякъде намираха отличен прием. Организираните членове във всички села, където отиваха гледаха на тях като на спасители от турската тирания. В тяхно лице виждаха герои, които са готови да жертвуват живота си за свободата на роба. По селата се надпреварваха кой да ги вземе у дома си."

Четата на Апостол Петков не веднъж влиза в сражения с турците, но през март 1900 година биват предадени, докато нощуват в две къщи в Боймица. След целодневно героично сражение, четата успява да се оттегли към Паяк, но с няколко жертви, включително и брата на войводата – Тано Петков. Има и двама заловени четници.

Ениджевардарското слънце продължава борбата с пълна сила и става най-ревностния защитник на българщината в Гевгелийско и Ениджевардарско, като създава много добре структурирана организация.

Войводата е и един от най-активните борци в Илинденското въстание, като е командващ за Ениджевардарската околия. В хода на въстанието, той прави опит да напдане турските войници в района на Крива, но подли доносници предупреждават врага и аскера се изтеглят в Гумендже. Въпреки това атаката се състои, дори и с не такъв успех. Само един от четниците успява да взриви бомба в града, но е достатъчно за да уплаши турския гарнизон, след което следва дъжд от куршуми. След атаката, хората на Апостол войвода се оттеглят в Паяк.

През септември 1903 година, четниците влизат в сражение с почти два пъти превъзхождащата ги турска армия и дават само една жертва, което говори за отличната военна подготовка на бойците. След това, рамо до рамо с кукушката чета, се сражават край Паяк с вече десетократно превъзхождащия ги враг. Само два дни по-късно, войводата и още шестима четници, влизат в сражение с турците, които наброяват 80 души. В боя падат двама от хората на Апостол войвода. Малко след това, на 13 октомври, четите на Апостол, Иванчо Карасулията и и Трайко Гьотов разбиват настъпващата турска пехота и кавалерия събрани от Гевгели, Енидже Вардар и Гумендже!

След края на въстанието, безмилостната борба продължава, но враговете вече се увеличават – гърците започват агресивна експанзия в района, опитвайки се да унищожът българщината. Следват заслужени убийства на гъркомани и предатели. През 1904 Ениджевардарското слънце на два пъти се връща за кратко в България. Продължава борбата за освобождение на българите, подпомаган от братовчед си Андон Терзиев, който в последсатвие е пленен от турците.

През март 1905, връщайки се от свободна България към поробена Македония, войводата бива обграден от турски войници. Завръзва се дълго и много тежко сражение, в което загиват над 40 четници. Успяват да се измъкнат Апостол Петков и един от четниците – Илия Личев. Сред турците се носи слух, че Ениджевардарското слънце е убит, но той много бързо възтановява четата си и разгромяват турската войска и гръцките андартски банди при Ениджевардарското езеро. Безсилието на гръцките андарти след многобройните загуби нанесени от Апостол Петков, личи и от опитите на гръцкия консул Ламброс Коромилас, да го привлече на гръцка страна с големи парични суми. Най-голямото доказателство, за това, колко гърците са се страхували от Апостол войвода е един абзац от книгата на Пинелопи Делта ,,В тайните на блатото" (описваща ожесточената борба на гръцките андарти и турците срещу техния общ враг – българите), който гласи :

,,Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия – вездесъщ, замесен във всички убийства. Но никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде."

Апостол Петков се прочува в цял свят и през 1906 година, журналиста Алберт Сониксен идва за да се види специално с войводата. Американецът описва Апостол войвода, като българският Робин Худ.

Героичните подвизи на българският герой стигат и до Цариград. Султан Абдул Хамид II изпраща Ахмед Кемал бей, лично да преговаря, като предложи 20 000 лири на Апостол войвода, за да се оттегили от борбата. Апостол Петков категорично отказва да се продаде. Уплашени от решителността на войводата, турците изпращат няколко хилядна войска, кавалерия, артилерия и лодки (обковани с желязо) срещу четниците на Апостол. След тежки престрелки, войводата и неговата чета се оттеглят от езерото към планината край Паяк.

През 1908 година, Апостол Петков се установява в Енидже Вардар и става председател на Българските конституционни клубове, но през 1909 година, след като малдотурската политика се променя спрямо българските революционери, той се връща за кратко в България, след което с още български дейци за свобода, отново навлиза в Македония и продължава с четническата борба.

На 2 август 1911 година Апостол войвода, заедно с войводите Георги Мучитанов и Васил Пуфката са отровени от подлия бивш четник на Апостол Петков – Тодор Чифтеов, докато са на гости в дома му. Предателя изнася телата в гората и инсценирано сражение с турския аскер. Виновникът, обаче е разкрит и жестоко наказан. Тримата герои са погребани в Енидже Вардар.

Единствената дъщеря на Апостол Петков остава в София, където завършва живота си в бедност и мизерия. Войводата е бил толкова честен и отдаден на борбата за свобода на българите, че е предпочел дъщеря му да живее бедно, вместо да посегне на комитските пари или да се продаде на чужденците.

Нека споменът за този велик родолюбец да свети като ясно слънце в умовете на всички истински българи! Вечна памет на героя!!!

https://bgns.net

[Hatshepsut]

Борци за Българско Освобождение:
Постол Войвода – ,,Ениджевардарското Слънце" и Марко Лерински

Има една често допускана грешка. Когато стане дума за ,,македонските революционери", някои от нас посрещат темата с голямо въодушевление, а други пък – малко гузно и с разочарование, като че става дума за нередност или табу. В случая визирам изказвани мнения по делата на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров и т.н. Гузните казват: ,,Дайте да ги оставим вече тия работи! Стана тя, каквато стане. Нека спрем да се делим и да се противостоим едни на други чрез историята и историческите личности." Този благовиден предлог на пръв поглед е много приемлив. Защо да спорим за историята, не е ли по-добре да заобикаляме неподходящите теми?

Моето мнение е, че в историята няма неподходящи теми. Моментите на историческо противопоставяне (един народ на друг) не бива да се премълчават, а да се осмислят. Как ще осмислим делото на българските борци за свобода след 1878 г.? Естествено, че като нещо положително. Според силите си те са се борели за народни свободи. Нали същото са правели Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски? Не вярвам днес някой сериозно да тръгне да оспорва значимостта от делата на посочените, героично загинали за българската свобода преди 1878 г. В този ред на мисли, защо да отричаме или да нехаем за героично загиналите за българска свобода и след 1878-ма година? Това е нередно. Да приемем, че всеки любител на историята знае кои са Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров. За тях много се говори, пише, филми се правят.

Искам да споделя малко повече за някои други български народни герои, умрели за свободата на Родината. Това ще направя и защото тези по-неизвестни герои са били много почитани от народа приживе. Това почитание личи от народните песни и разкази, съхранили ги до днес в родовата памет.

Ще напиша няколко думи за Апостол Петков (известен като ,,Ениджевардарското слънце") и за Марко Лерински (Марко войвода – с рождено име Георги Иванов). Избрах тези измежду многото други, защото не са толкова популярни за масовия читател, а има защо да са. Те са се пожертвали и са загинали за българската свобода. Двамата са много различни по темперамент и възгледи за живота – вървят по различни пътища, преди да се включат в организираната борба.

Апостол Петков, наричан Постол войвода и ,,Ениджевардарското слънце", има хайдутско минало. Роден е през 1869 г. в село Боймица, не получава образование и остава неграмотен. На 23 години излиза с брат си ,,в гората". Хайдутуват в района на Гевгелийско и Ениджевардарско, в родния си край. По-късно Постол войвода се включва в организираната борба, но е много своенравен и конфликтен – характер, оформен под въздействие на свободолюбивия живот далеч от хората. Не му е присъща дисциплината, обича да се разпорежда и често си превишава правата. Американският журналист Алберт Сьониксен го нарича ,,македонския Робин Худ". Закриля сънародниците си в своя роден край, но си служи и с доста тиранични методи. През 1905 г. праща писмо до екзарх Йосиф, насочено срещу ръководителя на църковната организация в родния му край:

,,Яс се чудам защо го държите тоа лъжлив и страхлив председател, кога цел народ не го сака и ако вие не го дигнете от тука като куче ке го убием. Цалувам вашата света десница и оставам с почитание ваше чедо во Христа. Апостол войвода."

Постол войвода е жесток и първичен човек, но здраво привързан в българщината. Тя е неговата кауза, а после е всичко останало. Гъркинята Пинелопи Делта пише за него: ,,Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия (...) никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде". Той е единственият комита, сравнен със слънце. От периода на българските националноосвободителни борби след 1878 г. няма по-обичан и по-тачен от него сред народа.

,,Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го окичи с най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорязва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърцето му със сладка надежда." (Христо Силянов)

Най-известната народна песен за Постол войвода се ражда след трагичната му кончина (отровен е от предатели през 1911 г.). Тя е позната на Димитър Талев (родом от този край), с нея започва романа му ,,Гласовете ви чувам":

,,Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони." (Песен за войвода Апостол Петков Ениджевардарски)

Противоположен, по характер и маниери на Постол войвода, е другия от споменатите – Марко Лерински (Марко войвода). Георги Иванов е роден през 1862 г. Постъпва в българската армия през 1883 г. Заради демонстрираните в Сръбско-Българската война (1885 г.) качества, получава от бойните си другари прозвището Геройски. След 1900 г., под влияние Гоце Делчев и Гьорче Петров, се включва в българското националноосвободителното движение, оглавявайки чета в Леринско. Прочува се сред народа като Марко войвода.

Марко Лерински бил изключително суров и дисциплиниран човек, типичен военен. Както никой друг, той успял да въведе ред и да повиши морала на бойците си, демонстрирайки личен пример. Това превръща неговата чета в школа, от която са излезли някои от най-смелите сетнешни войводи – Митре Влаха, Дине Клюсов и Лечо Настев, както и най-големия мемоарист на революционното движение – Христо Силянов. Марко Лерински не се блазнел от пари и скъпи неща, никога и от нищо не се оплаквал. Бил способен да прекарва дни, без да яде и спи. Това изисквал и от другите. Веднъж много се ядосал и за малко да изостави четата си. Наложило се да се крият из чукарите известно време и хората почнали да се вайкат. Марко им се развикал: Къде са тръгнали, щом два дена без ядене не могат да понесат безропотно. Ходел разгърден, с разкопчана куртка. Никога не носел гиздави дрехи. Питали го защо не си облече нещо по-хубаво, нали е войвода, да го видят хората. На което отвръщал, че не ще да зарадва с нови дрехи врага си, който го убие. Бил убит след турска засада в село Пътеле. Четата му дала три жертви, една от които бил войводата. Местният турски наместник много се радвал като чул за станалото, защото Марко войвода вече бил символ на геройството и на борбата за свобода. Но го мъчело грозно подозрение. Възможно ли е някой от тези три парцаливи трупа да принадлежи на прочутия Марко паша (както го наричали турците)? А народът се радвал и говорел: ,,Марко е жив, прехвърлил се е с отбор юнаци във Воденско, от дето с отбор дружина ще се пак озове, за да накаже предателите." Предатели и турци скърцали със зъби. Наистина Марко не ги зарадвал с нови дрехи при смъртта си. Оттогава в този край се пее песента:

,,Денеска петок, сабота, утре е света недела
Марко войвода пристигна во това село Пателе,
Проклети биле чпиони, Марка войвода предадоа
Надойдоа турски табори, Марка войвода сардисаа.
Зафати битка голема, Марко войвода загина.
Проклети биле чпиони, Марка войвода шчо го предадоа!"

Песен за Марко Лерински

,,Марко загина в с. Пътеле (Леринско) съвсем не тъй, както мечтаеше – без да дочака края. И може би по-добре... Македонският роб, от Пелистер до Воден и от Мариховските планини до Костур, нема да забрави човека-великан, който пръв възкреси в него верата, за да може да прави чудеса – той никога нема да забрави Марко войвода."

Когато стане дума за ,,македонски войводи", в този контекст не бива да мислим, че се има предвид само родените в географската област Македония хора. Апостол Петков е родом от там – Боймица (днешен Аксиуполи), Централна Македония. Но Марко Лерински е от Котел. Видният участник в движението Христо Чернопеев пък от село Дерманци, Ловешко. А Кръстьо Асенов (братов син на Хаджи Димитър), познат още като ,,Огнениот даскал", е от Сливен. Владо Черноземски, с рождено име Величко Керин, е от Велинград и т.н. Има много други подобни примери.

Няма нищо смущаващо в това, че борците за свобода на съотечествениците си са от различни краища на това отечество. Да не говорим, че във военните действия на въстаналите българи участват и чужденци – например руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич, които заедно с отрядите си се включват дейно в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.). Не бива да се мисли, че ,,македонските войводи" (нарочно слагам понятието в кавички, за да се схване условният му смисъл) са ограничавали действията си само в географската област Македония. Българското националноосвободително движение след 1878 г. се разпростира също и в частите от Добруджа и Тракия, които остават извън рамките на България, а след Първата световна война то обхваща също и Западните покрайнини.

Нещо задължително, което трябва да се знае. Тъй като българското националноосвободително движение (както и всяко друго подобно) се нуждае от координация, това довежда до основаване на организация, поставила си такива цели. С тази организация са свързани имената на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Иван (Ванче) Михайлов и др. Името на организацията според най-ранния открит неин устав е Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). После имената ѝ варират според времето и конюнктурата. Но за отбелязване е, че комитетите са изначално български, а обхватът на действие на тези комитети е маркиран като ,,македоно-одрински". Следователно в техния периметър на действие са всички български земи по южно направление, останали под османска власт след Берлинския конгрес (1878 г.), и Македония, и Тракия.

Затова коментирах, че изразът ,,македонски войводи" е условен, защото тези не действат само в областта Македония. Най-ярък пример за участник в революционните борби на българите, едновременно и в Македония, и в Тракия, е Тане Николов (Тане войвода), родом от Хасково. Още преди края на Първата световна война той участва в боеве в Горноджумайско (Благоевградско) и Гюмюрджинско (Тракия). А след войната действа основно в Тракия. Споменатите жертви за българска свобода трябва да се почитат, а делата им трябва да се ползват с много по-широка популярност, отколкото днес имат.

https://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен


Кьосето /в средата/бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев

На 10 септември 1953 г. в малка къща на ул. ,,Одрин" в Благоевград затваря очи един 98-годишен старец с бурен живот зад гърба си и противоречива биография. Десетилетия наред за Андон Лазов Янев се носят легенди из македонските среди от края на 19 и началото на 20 век, получил прякора си Кьосето не защото бил голобрад, а заради ниския си ръст. Споменава го в една от книгите си и Димитър Талев. Животът му е низ от приключения, драматични обрати и романтика, примесени с кръв, тежки загуби, неосъзнат подвиг и разочарования, предаде специалният пратенитк на БГНЕС в Македония Дияна Тушева. Бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров , Даме Груев и др. Срещал е очи в очи предателите - не им е прощавал, възхищавал се е на героите - клел се е в тях. А смъртта, която е била винаги на една крачка от него, не го е закачала - винаги го е отминавала, независимо от раните, които е получавал. Животът на Андон Янев- Кьосето е достоен, ако не за тежък сериал, то поне за екранно платно като ,,Мера според мера". Независимо, че името му е почти неизвестно за съвременниците. Защото подобно на Дилбер Танас, и Кьосето е участвал в аферата ,,Мис Стоун", дори е бил един от тримата комити, съпроводили двете жени и бебето при тяхното освобождаване от плен близо до Струмица. Водил е ръкопашни битки, убивал е и е посрещал куршуми, лежал и по зандани, бил се е славно в Илинденско-преображенското въстание, раздавал е жестоки присъди за противонародна дейност, лепвали са му етикети като терорист и разбойник, раждал е митове за себе си. Но едно е неоспоримо: винаги е бил наясно с каузата, верен до гроб на идола си Гоце Делчев - все за Македонията. По която душата вие, а очите жадно търсят да я видят свободна българска земя. С две думи - сложна личност. Но с изострени сетива за доброто и злото, черното и бялото. Като огнените слова на знамето: ,,Свобода или смърт".

Днес говорим с внука му, Антоний Кьосев, бивш военен, част от големия род на Кьосето, който, взирайки се в архивните снимки на дядо си казва: ,,Беше дребен, жилав човек, но винаги ходеше напет, изправен, никога не е скланял глава на гърдите си". Бил е шест годишен, но го помни - ,, на години - много, но не беше стар човек, имаше енергия за трима, не умря от естествена смърт". В един от спомените си Андон Янев -Кьосето признава: ,,Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора". ,,Казвали са ми моите чичовци, че в последните дни от живота на дядо ми, нощно време той се стряскъл по време на сън, ставал, тичал в двора, криел се между храстите и шептял отривисто: турци, турци, турци", продължава разказа си неговият внук. И добавя: беше добър, справедлив, човек на реда в патриархално семейство, говореше пестеливо, но на място. Смъртта на дядо ми на 98 г. не бе от старост, нито от болест, а заради лошо стечение на обстоятелствата. Има покрай Благоевград една местност- Балар баши- отива дядо ми там, насича от лозето ни бадемови клони и ги помъква надолу. А оградите там бяха от големи, обли, речни камъни, само с пръст захванати. Закачва той една такава ограда, вече поизмита от дъждовете, и камъните се стоварват върху него. Изпотрошават му кокалите и за около седмица, без да може да се храни и пие вода, е поставен в гипсово корито, след което си отива от този свят. Андон Лазов Янев - Кьосето е роден на 25 ноември 1854 г. в с. Голозинци, Велешко. Макар и без образование, от овчар и касапин успява да стане един от най-смелите поборници на Централния комитет на ВМОРО в Солун. Неговата дейност е свързана с първите и най-ефектни акции на ВМОРО както срещу поробителите, така и срещу гъркоманите и сърбоманите. Кьосето участва и в борбите, които ВМОРО води и срещу дейците на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и на възглавяваното от Иван Гарванов Българското тайно революционно братство в Солун. Първоначално влиза в четата на Михаил Попето, а после действа и самостоятелно като войвода в Кукушко, Поройско, Малешевско и Струмишко. Участва и в четата на Гоце Делчев в акциите й за набавяне на средства за ВМОРО. За Кьосето Гоце Делчев остава най-бележитата личност в революционните борби на поробените българи. През 1901 г. под ръководството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов взема участие в аферата ,,Мис Стоун", която, освен че донася на ВМОРО парични средства, я прави известна далеч зад границите на земите ни, дори далеч зад океана. Кьосето с оръжие в ръка е и в битките на Илинденско-Преображенското въстание, (1903) заедно с голямата чета на Гьорче Петров, която действа в Прилепско и съседните райони. След въстанието завежда организирането и подготовката на селската милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската група, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Втория Рилски общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серската група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен. До края на живота си живее в Горна Джумая, където умира на 10 септември 1953 г., пише за него историкът Цочо Билярски. За да се разбере делото и метаморфозите на Андон Кьосето главна заслуга има журналистът Боян Мирчев/1900-1992 г./, който три дни записва спомените му през септември 1931 г. Според него голямо е влиянието на руския и френския анархизъм върху нашите революционери по това време и определено за тях можем да говорим като учители на дейците на ВМОРО.

Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен

http://bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4502302/

[Hatshepsut]

Мамин Колю

Никола (Кольо) Коев Николов, наречен Мамин Колю, е български революционер, войвода на ВМОРО, борец за свободата на българите в Македония и Тракия.

Никола Коев е роден в Хасково през 1880 година. Братов син е на войводата Тане Николов. Получава основно образование и от януари 1901 до ноември 1902 година служи в 10 пехотен родопски полк. Включва се в редовете на ВМОРО още в казармата и веднага след уволнението си заминава за София, където се сформират организационните чети за въоръжена борба в Македония. През 1903 година влиза в Македония като четник на Иван Наумов Алябака.

По време на Илинденското въстание заедно с Коста Христов Попето запалват Крушевската жандармерийска казарма. След потушаването на въстанието Мамин Колю се прибира в България. В София през 1904 година заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул, при което е ранен гавазинът му и след възникналия скандал властите са принудени да ги заловят и осъдят. Шест месеца по-късно без разгласяване на амнистия са изведени от затвора и посъветвани да изчезнат от полезрението на властите. Мамин Колю се отправя веднага към Македония и от 1905 година до Хуриета е последователно четник при Коста Попето, Иван Наумов, Апостол Петков и Ичко Гюпчев. След реакционния контрапреврат с четата на Христо Чернопеев участва в похода до Цариград за детронацията на султана и откарването му в Солун.

От 1912 година Мамин Колю е подвойвода и байрактар в четата на чичо си Тане Николов. Участва в Балканската война. При защитата на Елидже е самостоятелен войвода.

През зимата и ранната пролет на 1913 е участник в Покръстителната мисия на Българската Екзархия в Родопите.

След освобождението на Западна Тракия Мамин Колю се жени в село Кушланли, Гюмюрджинско и от 1914 до 1919 живее в Ксанти и Гюмюрджина, като известно време е на служба като български стражар. През периода 1920 - 1924 сътрудничи в Хасково и Западна Тракия на ВТРО.

След 1924 година се оттегля от революционна дейност и до 1945 година е мелничар в Асеновград заедно с Тане Николов. От 1949 до смъртта си през 1961 живее в родния си град Хасково.

Мамин Колю е колоритна личност, която се превръща в любимец на населението в Македония и Тракия, което го възпява в много народни песни, които се пеят в цялото българско етническо землище - от Гора до Северна Добруджа.

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Битката на връх Ножот – когато свободата и достойнството са по-скъпи от живота

Защо хората се самоубиват? Често това става, когато човек изпитва неимоверно и трудно преодолимо страдание. Затова може би ще е трудно да бъдете убедени, че група хора избират да посегнат на живота си, пеейки песни за мечти и идеали.

Това са българските революционери от Македония, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). За да бъдем още по-точни това са 54 четници, (източниците посочват различни цифри – 45, 67) защитавали до последния си дъх позицията на връх Ножот в съдбовния 14 юли, 1907 година.

Връх Ножот се намира в близост до село Ракле, Прилепско или по-точно в Никодимската планина, част от по-голямата Бабуна планина. Именно на този връх  смелите ,,ножовци" (както впоследствие стават известни) загиват в битка срещу турски аскер, наброяващ близо 3000 души и снабден с картечници. Как се стига до развръзката на тази драматичната ситуация?

Илинденско-Преображенското въстание действително е върхът в усилията на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, но неговото жестоко потушаване поставя Вътрешната организация в тежко положение. Стотиците убити, масовите арести, опожарените селища, бежанската вълна към България, братоубийствената война след смъртта на Дамян Груев (1906 година) отслабват революционното движение.


Тане Николов

От това се възползват гръцката и сръбската пропаганда, чиито чети и агитатори навлизат в Македония с мълчаливото съгласие на османските власти с цел противодействие на българския елемент в Империята. Местните войводи започват прочистващи операции срещу новите врагове. Подобна операция се провежда и в областите Поречие и Азот през май 1907 година, в която се включват прочути войводи като Тане Николов, Михаил Чаков, Петър Ацев, Иван Наумов-Алябака, Мирчо Найденов, Христо Цветков и други. Четите са подпомагани в своята дейност от селска милиция, наброяваща над 150 души. Целта– смазване на сръбската пропаганда в селата, намиращи се в близост до Бабуна планина.

На 22 юни обединената чета обсажда село Никодим, където се укриват две сръбски чети, които обаче се измъкнат. На   6 юли организационният ръководител на Никодим е разкрит като шпионин и агитатор на сръбската кауза. След демонстрация на сила от четите той си признава и обещава да се върне към Организацията. Това обещание обаче не е спазено. На 10 юли между селата Попадия – Никодим – Ракле се групират силите на обединената чета, наброяващи 150 четници и над 150 (според други източници 300) души селска милиция. На 11 юли селото отново е обсадено в опит да се заловят сръбски чети, които и този път се измъкват. Шпионите в редиците на ВМОРО са безсилни – изоставени от сръбските чети, вероятността за разкритие расте.  В този момент те прибягват към предателството. Шпионите съобщават на турските власти най-подробни сведения за движението на четите.

Турски аскер се отправя към Бабуна планина. Действията на сърбоманите обаче са разкрити и Войводският съвет нарежда на четите да се изтеглят към Мориховско. Войводите решават да изчакат пристигането на четата на Иван Наумов и се разделят на две групи – първата (четите на Тане Николов, Петър Ацев и Георги Мориховски заедно със селска милиция) заема височината Попадийски чукари, а втората ( четите на Михаил Чаков, Христо Цветков, Мирчо Найденов) – заема връх Ножот. Главните сили задържат склона между Никодим и Попадия, наречен Пещерата. Две групи от по 8 души са натоварени с охраната на връх Ясенова глава, намиращ се между Никодим и Владиловци.

На 13 юли се събира и Войводският съвет. Разузнаването съобщава за бързия напредък на турската войска, затова Съветът решава да изпрати куриери на връх Ножот със следната заповед: ,,всички четници да се приберат на Попадийската воденица". Същата нощ пристига четата на Иван Наумов-Алябака от 60 души.


Но докато войводите Христо Цветков и Мирчо Найденов са на съвет, става ясно че костурската чета отказва да напусне височината. Тези им действия повлияват на останалите четници и в резултат е взето единодушното решение: всички остават на връх Ножот и ще го бранят до последния си дъх.


Костурската чета на Христо Цветков, която съставлява по-голямата част от ножовците

Всички остават изненадани от решението на ,,ножовците". Ще отбраняват толкова ненадеждна височина срещу аскер с картечници? Да се помогне? Невъзможно. По донесения на селяни от района, турските части настъпват и към Попадийски чукари, а патрули се опитват да стъпят на височината. За намеренията на турците се разбира от селянин, който вероятно използвайки предварително уговорен сигнал, извиква: ,,Скоро те бре-е-е-й...воловете навлязоха в нивата". Тане Николов веднага повежда четите и височината е опазена.

Битката на Ножот започва сутринта. Височината бързо е заобиколена. Междувременно на Попадийски чукари също се води сражение, но въпреки това, оттам отправят често залпов огън по турците, за да облекчат положението на своите другари. Аскерът кани защитниците на Ножот да се предадат. Предложението е посрещнато с презрение и нов залп от върха.

За съжаление, изходът е предварително решен. Повечето от четниците са неопитни, а юлският пек и липсата на вода и патрони допълнително затрудняват съпротивата им. Обръчът се затяга с всяка изминала минута: много от четниците падат убити, други са ранени, но съпротивата продължава.  В този момент оцелелите вземат едно смело решение. Пред перспективата да бъдат избити от вражески огън или да бъдат пленени и изтезавани в килии те избират...самоубийството.  Пеейки последните си бойни песни, те зареждат седем бомби, върху които всички лягат. Силният гръм известява безсмъртието на ножовците. Противникът остава слисан. По обяд сражението приключва.

Някои от турските войници започват да събличат убитите по-рано четници и да търсят ценни вещи. Командващият Енвер бей обаче ги спира с думите: ,, Никой да не смее да се докосне и оскверни героите...Виждате ли, как комитите презират смъртта...бият се и мрат като герои". По негово нареждане войниците вдигат нагоре своите байонети и последователно изстрелват три залпа във въздуха, придружени от викове ,,Аллах", ,,Аллах", ,,Аллах". За запазените снимки на героите трябва да благодарим на италианския жандармерийски офицер-инструктор кап. Луций. След фотографирането, Енвер бей извиква селяни, които да погребат четниците по християнски обичай.


Междувременно, сражението на Попадийски чукари продължава. Вдъхновени от героичния пример на ножовци, обединените чети успяват да разстроят обръча и след ефективна маневра през нощта изненадват османските войски в гръб, а под мощното ,,Ура" пробиват вражеската верига и се изтеглят.

,,Рицарите на Ножот", както ги нарича Христо Силянов, се прочуват из света и не само сред своите приятели, но и сред своите врагове. Както споделя Стефан Аврамов: ,,Ножот смрази кръвта на турските войници, които вследствие със страхопочитание и наивност разказваха сред народа за безумната смърт на шепа борци. Фотографиите на Луций, попаднали между населението, преминават от ръка на ръка и надлъж и нашир от Бабуна се създаде дивната легенда за 54 витязи."

Саможертвата на тези младежи ни накара да се замислим за високата нравственост, която притежават, за тяхната чест и достойнство. Млади хора, с живот пред себе си, избират да го посветят на всичко друго, но не и на самите себе си.  При възможност да се оттеглят, те избират да останат и да умрат. Саможертвата им е ярък пример за безкрайната енергия на тогавашната българска младеж, която е имала силата да захвърли така лесно живота в името на каузата за свободата и обединението на българския народ, в името на независимостта и справедливостта.

https://bulgarianhistory.org/bitkata-na-vruh-nojot/

[Hatshepsut]

"Ениджевардарското слънце" - филм за Апостол Войвода

[Шишман]

Ужасното е че сега е на мода да се ходи в Гърция на море. Никога няма да отида там на почивка.

[Hatshepsut]

Легендарният войвода Ташко Костов Христов

На 7 февруари се навършиха 45 години от смъртта на войводата Ташко Христов Шерифски – борец за национално обединение, основател на Македонското културно-просветно братство във Варна. Българин от Македония, посветил живота си на българската кауза, участвал в Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни и Първата световна война.
Ташко Христов е роден през 1879 г. в село Екшису (днес Горно Върбени), Леринско. Когато е едва на една годинка, момчето загубва майка си и израства полусирак, като водеща роля от женска страна изиграва по-голямата му сестра, която по това време е десетгодишна. Ташко има още една сестра и двама братя. Завършва успешно второ отделение, но е принуден да помага на семейството си при работата на полето.
Още от ранна детска възраст той слуша разказите на баща си за зулумите и посегателствата на турците и гърците в Македония. С течение на времето в детската му глава навлизат бунтовни мисли. Един ден Ташко влиза в спор с едно турче, което засяга честолюбието му. Стига се до ръкопашен бой, в който категоричен победител излиза младият Христов. Случилото се бързо стига до учшите на бащата на турчето и Ташко е принуден да напусне селото и да се пресели при по-големия си брат Петър в Истанбул. Започва работа като чирак при продавач на овощия.
След 2 и половина години в столицата на Османската държава, вече 15-годишен, младият македонец се премества при сестра си в Пловдив. При нея остава една година, работи в нейната градина. Бързо му омръзва и се премества при брат си във Варна. Там го настаняват като чирак в Кара-Пеневата градина, която се намира в съседство с градското Депо. След само половин година двамата братя сами наемат градината и повикват баща си от Македония.

Вече поотраснали, Ташко и брат му решават да станат четници. През 1902 г. успяват да привлекат за делото 42 младежи и образуват чета. За войвода избират Марко Шишков, а за негов помощник – Ташко Христов. Създават добра организация и заминават за София. Слизат на гарата в Драгалевци, но там намират ,,доброжелател", който ги издава на турския консул. Ташко, заедно с 14 свои сподвижници, е арестуван. След проведено следствие са осъдени на 40 дни затвор, след което – интернирани из цяла България. Шерифски е изпратен във Видин. Там той се свързва с местния Македонски комитет, от който получава револвер и с другарите си се отправя към Стара планина, по-точно към Враца, а от там отпътуват за София. В столицата се срещат с Димитър Чавдаров – комита, който ги съпровожда до границата. Четниците участват в едно сражение с турците, но се налага след това войводата да се завърне във Варна.

През ранната пролет на 1903 г. Ташко Костов отново сформира чета в градината си. Този път сподвижниците са 63-ма души. За ръководител е избран Кольо Лефтеров, а за негов заместник – Шерифски. Заминават за Македония, където бродят из Мехомие и Мелник. При село Пирин четата дава 29 убити и 11 ранени. От този период е първата и последна среща на Ташко Костов с Гоце Делчев. Тя се осъществява в София, а младият българин в спомените си го описва така: ,,Очите му изгарящи, а словото му огън".
В началото на 1911 г. градината на Ташко Костов отново става сборен пункт на луди български глави, жадуващи за свободата на Македония. Изготвят подробен план, след което Ташко и Кольо Лефтеров заминават за Горна Джумая. Обявяването на Балканската война заварва четата им между реките Струма и Вардар. Първото си сражение дават на Кулата, а второто – на Ченгеле Кале. Отрядът на Шерифски принуждава турските части да отстъпят. В този момент научават, че към Симитли се движи българска войска, начело с подполковник Моллов. Ташко Христов решава, че ще успее да се промъкне незабелязан от турците, за да се срещне лично с висшия офицер. Мисията е осъществена. Шерифски успява да убеди Моллов да му отстъпи цели две оръдия, които да използва в сраженията. Подобно решение на подполковника иде да покаже, че Костов е добре известен и се ползва с добро име.
Няколко дена по-късно, в сраженията при Червено поле, войводата е ранен в ръката, която се инфектира. Това принуждава Лефтеров да изпрати Ташко на превръзка в село Стенник.
Успехите на четата на Шерифски продължават. След бързото си възстановяване войводата влиза в Струмица на кон, обкичен с цветя. Следвайки българската войска, четниците стигат до Дойран, Серес и Чаизи. Там те се изправят срещу многочислени гръцки части – 1000 андарти и милиция. Положението им се усложнява допълнително и от липсата на храна и подслон. Първият проблем бързо е решен от губернатора на Серес – ген. Вълков, но обстоятелствата налагат Лефтеров и Шерифски, заедно със своите другари, да се изтеглят към Драма, като по-късно се установяват в Алистрад. Тук задачата на Ташко е да следи за гръцката агитация. Той се справя отлично и е похвален лично от Лефтеров за добре свършената работа.
От Алистрад четата на Лефтеров и Костов получава нареждане да се придвижи към с. Баница. Тогава се разбира, че Ангиста е нападната от гърците и Лефтеров със 150 души се притичва на помощ, а Шерифски е определен да охранява моста. Скрити в една мелница с Петър Иванов, те скоро забелязват наближаващ гръцки куриер. Веднага вземат мерки. Прострелвайки пощальона, те осуетяват мисията му. Впоследствие Ташко Костов решава да взриви моста, залагайки 2 бомби. След това незабавно влизат в с. Баница и опожаряват няколко къщи. Преследването на гърците продъжава до Крушица, където отново посрещат Шерифски с цветя.
Отрядът на Ташко Костов, станал вече известен с прозвището си ,,летящият", взема активно участие и в Междусъюзническата война. Води сражение в месността Ромена бука (между Китка и Султан Тепе). Още в първите часове там падат 13 убити. Сърбите съсредоточават близо 15 000-на армия. Битката за Султн Тепе се оказва изключително ожесточена. Българската армия, заедно с Летящият отряд, води тридневна борба, но накрая нашенци са принудени да отстъпят пред многочисления противник. Костов и неговите другари се окопават при Калиманово поле, където дочакват примирието.
С избухването на Първата световна война Ташко Костов и други македонци заминават на 15-дневно обучение в Плевен. Той е назначен за старшина на обоза, но след като се запознават с богатата му биография, го изпращат в Македония при подполковник Атанасов. Там ги очаква и Втори Искърски полк. Предстои им сражение с французите. Отново командването на Шерифски дава повод за гордост. С мощно ,,Ура!" българските части изненадват врага призори, а противникът започва да се предава. Вземат в плен 360 войници, 1 майор и 19 картечници.
В следваите дни отрядът на Ташко Костов, който наброява 205 души, действа в района на Радовиш, Ниш и Кочани. Достигат до Кюстендил, където са снабдени с ново облекло и изпратени отново в Ниш. Тъкмо тук се очаква германският кайзер да направи преглед на войските. Отрядът на Шерифски се подготвя подобаващо за събитието. По време на парада четниците и самият Ташко правят силно впечатление на императора. Вилхелм II сам изявява желание да получи повече информация за тях – кои са и къде са се сражавали.
След Ниш четата на Костов заминават на фронта, присъединявайки се към Трета бригада с бригаден командир Александър Протогеров. Летящият отряд е насочен към Албания. Минават Велес, Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид. В Охрид образуват канал до Подградец, Албания. На помощ идва и Лефтеров, с когото организират албанците. Ташко се сприятелява с местните, усвоява и езика им. След цели 2 години на този фронт Костов е сменен от 19-и полк. С 400 албанци Шерифски заминава за Дебър. По пътя си срещат ген. Кантарджиев. След кратък разговор помежду им генералът въкликва: ,,Докато България има такива чада, не ще загине!".
С пристигането си в Дебър Ташко Костов получава заповед да разпусне Летящия отряд и да напусне града. Войводата се отправя към Тетово, а оттам – към Прищина, където се среща с Лефтеров. Двамата заминават за Белград. Там Костов успява да уговори посредством един австриец, който говорел добре бългрски, един кораб до бългрския бряг при Лом. От дунавския град Шерифски се прибира във Варна при семейството и градината си.



След края на Първата световна война се отдава на обществена дейност. Много години е в ръководството на градинарското дружество ,,Св. Трифон". Основател е на Македонското културно-просветно братство във Варна. Участва в комисиите по набиране на средства за изграждане на Македонския дом в града.
Носител е на кръст ,,За храброст" – IV степен. През 1967 г. е нграден с медал ,,За заслуги към БНА".
Борецът за национално обединение доживява 97-годишна възраст.

https://www.culturespace.bg/bg/news-more/ochite-mu-izgaryashti-a-slovoto-mu-ogyn/

[Hatshepsut]

Годишнина от смъртта на Антон Шипков

На днешната дата през 1913 г. загива българският майор и войвода на ВМОК и ВМРО Антон Шипков.

Антон Шипков е роден в Казанлък на 27 април 1868 г. Завършва военното училище в София и служи в армията. Включва се в дейността на Върховния македоно-одрински комитет. През 1902 г. навлиза с чета в Македония, за да подготвя Горноджумайското въстание. През есента същата година се включва и в самото въстание.

През 1903 г. ВМРО му възлага да сформира чета, с която да помогне на въстаниците в района между Рила и Пирин по време на Илинденско-Преображенското въстание. На 15 септември 1903 г. начело на чета от 300 души преминава българо-турската граница край Рилския манастир и се включва в бойните действия в района на Разлог. Участва в ръководното тяло на района и води множество сражение както с редовна турска армия така и с башибозук. След неуспеха на въстанието се прехвърля с четата си обратно в България и продължава военната си служба.

Майор Шипков участва в двете Балкански войни като командир на 1-ва дружина от 25-и Драгомански полк. При сражение с гръцките войски на 21 юни 1913 г. край е тежко ранен и няколко дена по-късно умира от раните си.

Съвет на войводи – от ляво на дясно: Михаил Ганчев, Антон Шипков, Сотир Атанасов, Боби Стойчев и Атанас Бабата

https://bgns.net/

[Hatshepsut]

,,Неуловимият" войвода Васил Чекаларов

Заклевам се в Бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му. Че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам, и всичко онова, което от днес нататък ще чуя, видя и разбера за делото. В противен случай нека да бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които тук целувам."

Това е клетвата, която всеки член и участник в Македоно-Одрински революционен комитет е давал при постъпването си в организацията. Такъв обет дава и прочутият революционер Васил Чекаларов.
Войводата заема видно място сред плеядата от имена на герои, дали живота си за свободата на родината. На 9 юли тази година се навършиха сто години от неговата жестока смърт.
Още приживе той се превръща в легенда и само споменаването на неговото име стряска и турци, и гърци.

Васил Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш, Костурско. По онова време населеното място е чисто българско, а жителите му са наброявали 1780 души. Като малък бъдещият бунтовник първоначално учи в гръцко основно училище. Но по негово желание баща му го премества в българско школо, където завършва IV отделение. После той започва да помага и изучава занаята на баща си, който е бил чехлар-обущар.

След една любовно-патриотична авантюра с гръцка учителка вече възмъжалият Васил бива вкаран в затвора, но той успява да избяга от него и заминава в освободените български територии. Установява се за по-дълго в София, където се запознава с македонския революционер Гоце Делчев. Запален от неговите идеи, той взема дейно участие и в работата на Македоно-Одринската организация. Начело на тази структура е Борис Сарафов, с когото оттогава ги свързва голямо приятелство.

Революционерът приема без колебание поставената му от Централния комитет мисия да създаде канал за закупуване на оръжие от Гърция,  което да достави в Македония. С помощта на своите саратници Манол Розов, Лазар Киселинчев и Наум Руков през 1901-1902 г. успява да изпълни заръката. Разбирайки за това, гръцките власти започват да го издирват, като дори пускат обяви във вестниците.

В тях те посочвали като най-характерен негов белег кривия му преден зъб. Чекаларов го изважда, за да не бъде разпознат и продължава своята революционна дейност. През 1902 г. е заловен в Трикала и отведен в затвор. Представяйки се за голям гръкоман, бива освободен, но му е забранено повече да купува оръжие. Вече на свобода, родолюбецът се прехвърля в Лариса, а по-късно от Солун преминава в Костурско. Там той, заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов, се заема активно с възстановяването на комитета, разрушен от продължителните събития в региона. Чекаларов е избран за околийски ръководител, а Костурско става един от най-добре организираните и въоръжени райони.

С всичките си тези действия той си навлича гнева на гърците, които непрекъснато му устройват хайки и засади. По подобие на Левски, родолюбецът винаги успява да се измъкне невредим.
След убийството на Кузма Стефанов и Лазар Москов ръководството на организацията в района пада изцяло на неговите плещи. По това време Костурско се включва активно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. След неговото избухване на 20 юли 1903 г. в Битолския вилает Костурската революционна околия изиграва една от най-важните роли в него.

С над 2000 въоръжени души Чекаларов, Кляшев и Поптрайков превземат влашките градчета Клисура и Невеска. В разгара на въстанието войводата става инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. На 30 август 1903 г. той е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля. Тъй като въстанието в другите райони не успява да избухне с такава сила и масовост както тук, турските аскери съсредоточават усилията си именно в този район и започва истински
погром над населението. 

Заради опасността от нови опожарявания и жестокости от страна на многобройната турска  войска, ръководителите на отряда, който защитава българите, решават той да се раздели на две и да напусне местността от две различни посоки. Дружината на Чекаларов поема към най-южните части на Костурско – Костенарията. Навлизайки в арнаутската област Колоня, те наказват башибозуците от този район.

След прекратяването на въстанието и изтеглянето на четите районът е опожарен, но неуловимият войвода за пореден път успява да се измъкне от ръцете на противниците. Дълго време Чекаларов се укрива в Македония като окуражава и помага на пострадалите от безчинствата на турците. Заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, преоблечени във влашки носии, успяват да преминат гръцката граница без някой да ги познае и се отправят към Тесалия. От там през Белград войводата се завръща в София.
В България видният борец за свобода живее повече от скромно.

Построява си къща и се жени за красивата Олга, от която има  дъщеря Екатерина. За съжаление другото им дете Василка умира на 3 годинки. Но юнашкото сърце на революционера не може да стои на едно място и далеч от революционната дейност. На 14 март 1904 г. той заедно с Б. Сарафов създават Временен комитет, който обаче просъществува само 1 година.

Скоро дългът му към поробените сънародници отново го отвежда в родното Костурско. През септември 1912 г. в София се сформират чети за освобождението на Македония. Васил Чекаларов, заедно със своите другари в битките Иван Попов и Христо Силянов поемат пътя на борбата за свобода. Четата е внимателно подбрана лично от него, като в нея преобладават предимно млади момчета, които са по-ентусиазирани и са обхванати от патриотичен дух. Закичили пушките си със свежи цветя, пеейки революционни песни и викайки ,,ура", те се качват в трена.

В Дойран към тях се присъединяват още много хора, готови да дадат живота си за свободата на Македония. Така се сформира и леринско-костурска-кайлярска група. Неин водач става Васил Чекаларов. При освобождението на района четата винаги успява да изпревари гръцките войски и да освободи населението. Отново името на войводата се прославя в този район и започва да буди страх в противниците.
По-късно отрядът на революционера се присъединява към българката армия и участва в Балканската война. Македония е освободена. Но през Междусъюзническата война от 1913 г.
нещата се променят.

Довчерашните съюзници – гърците, стават врагове, които искат да поробят македонските българи. Чекаларов е сред първите бойци, които се изправят срещу новите поробители. Със своята вярна чета той се изтегля през Богданци, Стояково и Гевгели. Но въстаниците биват обкръжени от неприятелските войски. Те се бият храбро и с плам за победа, но притиснати от глада, се опитват да се изтеглят към Лерин.

Там обаче са предадени и след нови сблъсъци с противниковите войски легендарният хайдутин е тежко ранен. Вражески куршум го уцелва малко над сърцето. Някои от четниците, виждайки че нямат никакъв шанс, се предават. С легендарния българин остават най-верните му другари и продължават да водят сражения с гърците. Успяват да се изтеглят към връх Вич, но там водят последната си битка, която напълно сломява съпротивата им. Пленени и хвърлени в затвора са двадесет и пет човека. Въпреки раните си, Чекаларов пак успява да се измъкне от гърците.

На 8 юли 1913 г. заедно с още няколко останали живи, но уморени, гладни и обезсърчени четници, той се добира през нощта до височината Лакото. Там спътниците му превързват раните му, надявайки се през нощта да се изтеглят към Костурско. За съжаление планът им не се осъществява. На следващия ден всички те попадат в ръцете на гръцките андарти. Убити са двамата верни съратници на войводата. Гръцкият предводител отсича главата на все още дишащия войвода, а останалите ритат тялото му. Но гаврата с безстрашния българин не свършва до тук. Главата му е набучена на кол и с викове ,, Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!" е разнасяна няколко дни в района за сплашване, обезсърчаване и сломяване духа на българите.

След това гърците предават тленните му останки на епитропа от българската черква ,,Свети Панталеймон", който ги погребва в българските гробища.
Днес на къщата на този голям наш войвода в София има поставена паметна плоча. През 1934 г. българското село Чалкьой пък в чест на именития революционер е преименувано на Чакаларово.

http://www.desant.net/show-news/27837


Плоча в памет на Васил Чекаларов - местността Лакото - Егейска Македония

Паметната плоча поставена през август 2013 г. на лобното място на Васил Чекаларов от членове на възстановената Илинденска организация, по случай 110-годишнината от избухването на Илинденско-Преображенското въстание и 100-годишнината от гибелта на безсмъртния костурски войвода. Той загива на 9 юли 1913 г. при сражение с гръцки войници по време на Междусъюзническата война в местността Лакото, която се намира насред величествените ридове на Вичо планина, в близост до освободеното по време на Илинденско-Преображенското въстание село Невеска (сега Нимфео, Егейска Македония).
Васил Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш (днес Кристалопиги, Егейска Македония). Той е виден деец на македонското движение, ръководител на Костурско през Илинденското въстание и предводител на чети на Македоно-Одринското Опълчение на българската войска по време на Балканските войни. Районът на Костурско, където Чекаларов оглавява революционната дейност, е най-отдалечената от българската държава територия на борбата. Затова и делото на героя е с особена значимост и носи необикновена мисия. Приживе войводата от ВМОРО става страшилище както за османските поробители, така и за въоръжената гръцка пропаганда в Македония, като делото му е свързано с постоянното отстояване на свободата на българите. Васил Чекаларов загива геройски бранейки идеалите на своя народ.
Поклон пред паметта му и вечна му слава!

[Шишман]

НЯМАТ КРАЙ ТИЯ НАШИ НАРОДНИ ЮНАЦИ
__________

НА 28 ЮЛИ 1856 ГОДИНА КАПИТАН ДЯДО НИКОЛА ВДИГА ВЪСТАНИЕ СРЕЩУ ОСМАНСКИТЕ ПОРОБИТЕЛИ .
Никола Филиповски, известен още като капитан дядо Никола е роден през 1800 г. в град Силистра. Като младеж се установява във Влашко и се включва в политическия живот на българската емиграция.
През 1843 г. е един от водачите на Третия бунт в град Браила, Влашко, подготвен от българските емигранти. През месец октомври 1843 година е заловен от румънските власти и е осъден на 15 години затвор. Присъдата излежава в солниците Очнеле Мари край град Ръмнику Вълча. Амнистиран е от румънските власти през 1848 година.
По време на Кримската война (1853-1856г.) се установява в Търново като шивач. Под това прикритие започва революционна агитация и подготовка на въстание.
Вдига въстание на 28 юли 1856 година. То избухва в Лясковския манастир.
Дядо Никола повежда четата си от 13 души към Габровския Балкан, преследван от потеря от 300 души. На 31 юли 1856 година (стар стил) четата на капитан дядо Никола се установява в Соколския манастир с идеята да го превърне в център на въстанието, където и е осветено знамето ѝ.
Решителния бой се провежда около моста ,,Шипка", днес ,,Шиваров мост" в Габрово, където въстаниците са разбити. Останалите живи се насочват към Трявна, като на 2 август 1856 година капитан дядо Никола загива край село Дончовци.
На снимката: паметникът на Никола Филиповски - капитан дядо Никола в Габрово.
________________

[Hatshepsut]

Войводата Андрей Блажев "Дедо Андрея" (1861-1903)


Оцветена фотография Bitola in color

Андрей Петров Блажев Расолковски - "Дедо Андрея"

В Могила влезе четата
на чело Цветков войвода,
дедо Андрея со него,
Георги Смилевче со него
и деветнаесетмина комити.
Ми ги догледа Димитри,
чорбаджи од клето Църнобуки.
Диме ми нешто намисли:
Та ми замина Битола,
на паша абер му даде:

– Де гиди паша, валия,
в'Могила е Цветков войвода,
дедо Андрея со него,
Георги Смилевче со него
и деветнаесетмина комити.
Забери аскер, полици,
забери Турци поляци,
забери башибозуци,
селото да го сардисаш,
Цветков войвода да фатиш,
со него дедо Андрея,
Георги Смилевче со него,
и деветнаесетмина комити.
И мене, паша, да земиш,
да не ме мене убият!

Пашата вели, говори:
– Ашколсун Диме чорбаджи,
ашколсун Диме кодошу!
Аваджи табор ce земам
и живи ке ги донесам:
– Цветков войвода на чело,
дедо Андрея со него,
Георги Смилевче со него
и деветнаесетмина комити.

My рече Диме чорбаджи:
– Слушай бре паша, валия,
аваджи табор малку е,
повеке войска да земиш!
– Юнак е Цветков войвода,
юнак е дедо Андрея,
юнак е Георги Смилевче,
юнаци се сите комити!
Тогаш му рече пашата,
пашата ем валията,
валията на град Битола:

,,Де гиди Диме чорбаджи,
земи си пари од кесе
колку ти факя раката,
се чисти жолти, жолтици.
Јас паша ке те одредам,
мулязим ке те направам,
дека я чета предаде
на Цветков млад войвода."
Диме чорбаджи се излага,
си зеде пари од кесе,
четата ми я предаде.

Пашата викна, подвикна:
Саид ефенди да дойдит!
Саид ефенди ми дойде,
селам му даде на паша,
на паша ем на валия.
– Саид ефенди, баш-полиц,
тебе те имам първенец,
првенец мегю Турците.
Земи си табур – биринджи
со седум-осум иляади
и десет чифта топови
со многу тешки гюлиня.

Дури да ми се обзори,
дури да изгрей сонцето,
сардисай село Могила!
Таму бил Цветков войвода,
таму е дедо Андрея,
таму е Герги Смилевче,
таму се други комити.
Снощи таму отишле,
денес абер зедовме
од нивни Диме чорбаджи,
од клетоно Църнобуки.

Запомни Саид ефенди:
Никой рушвет не ке земате!
Пашата ке те одредам,
Битола да я повелаш,
ако ги найдеш комити
и живи ми ги донесеш!
Селам му даде баш-полиц,
баш-полиц Саид ефенди.
Отиде право в'касарни,
во бели и во цървени,
одреди табур бириджи
со седум-осум иляди
и десет чифта топови
со многу тешки гюлиня.

Дури да ми се обзори,
дури да сонце изгрее,
сардиса село Могила.
Пособра сите селани,
та што им вели, говори:
,,Селани, вие могилци,
овде имате комити!
Тука е Цветков войвода,
дедо Андрея со него,
тука е Георги Смилевче
и деветнаесетмина комити.
Снощи овде дойдоа,
денес абер зедовме
од вашйот Димо чорбаджи,
од клетоно Църнобуки.
Каде се крие четата?
Каде е Цветков войвода,
каде е дедо Андрея,
каде е Георги Смилевче,
каде се другьи комити?
Кажете, да не бараме,
куките да не гориме!"

Селани велат, говорат:
,,Саид ефенди, баш-полиц,
сите ние изим даваме,
таква работа немаме;
Цветков войвода не знайме,
дедо Андрея не знайме,
Георги Смилевче не знайме,
други комити не знайме!"

Разлутен Саид ефенди,
разлутен Саид баш-полиц,
пособра двайсет селани,
Ристе коджобаши со него
и десет души аскери,
аскери од най-лошите,
аскери од най-лутите.
Прегледа сето Могила,
комити нигде не найде:
He найде Цветков войвода,
не найде дедо Андрея,
не найде Георги Смилевче.
Уще една кукя остана.
Саид ефенди застана,
застана та му говори:

,,Селани, вие Могилци,
овдека напред врвете,
кукява да се прегледа!"
Селани тогаш рекоа:
,,Саид ефенди, баш-полиц,
овдека шубе имаме,
зашто е кукя без стопан,
белки е некой кондисан.
Затоа напред не ойме!"

Разлутен Саид ефенди,
разлутен Саид баш-полиц,
со десет души аскери,
аскери од най-лошите,
аскери од най-лутите,
в левата рака калачка,
в десната рака леворвер,
почна во дворье да влегва.
Подвикна Цветков войвода,
койшчо седеше на баджа:
,,Застани, Саид ефенди,
застани, Саид баш-полиц!
Тука те тебе чекаме
на нишан да те земеме.
Пашана ке те одредам
Битола да я повелаш!"

Колку го зборот изрече,
сичките пушки згърмия,
Саид ефенди убия,
Саид ефенди баш-полиц
и десет души аскери,
аскери од най-лошите,
аскери од най-лутите.
Турската труба засвири,
згрмия пушки, топови,
со многу тешки гюлиня,
од четири страни Могила.

Земя и небо трептея,
жени и деца спищея.
Силен се оган отвори,
изгоре сето Могила.
Подвикна Цветков войвода:
,,Крепи се, дедо Андрея,
крепи се Георги Смилевче,
и моя верна дружино!
Удрете, не се боете,
додека патрони имате!
На оние гюпци аскери
да не се живи давате,
да не ве мачат в Битола,
во пусти църни зандани!"

Времето ми се помрачи,
кукята ми я сурнаа,
Цветков войвода убия
и единайсет души четници.
Осумте души излегоа
од турски обрач в Могила,
отидоа Църнобуки,
викнаа Диме чорбаджи:
,,Излези, Диме чорбаджи,
сега ние ке ти платиме,
защо ти не куртули
од она пусто Могила."
Излезе Диме чорбаджи
пеплосан в лице, ожолтен.

Ми го врзаа комити,
лева му рака пресекоа,
со коя ги зеде парите;
Десна му рака пресекоа,
со коя даде потписо;
Главата му я одрежаа,
мульазим го одредия.
Бела му книга пратия
на битолскиот валия:

– Слушай бре паша, валия,
испрати дваесет текови,
крени си твои лешови,
лешови гюпски, аскерски,
поцърне од нив Могила.
Испрати до два ландони,
земи го твойот пашалар,
пашалар, турски първенец,
пашалар Саид ефенди,
Саид ефенди баш полиц.
Голем му нишан дадовме
Битола да я повела.

Дядо Андрей е роден в 1861 година в демирхисарското село Мало Църско, тогава в Османската империя. Учи се при местния поп. Става хайдутин и в 1885 година е в четата на Калеш Димко, а от 1887 година става самостоятелен войвода. Емигрира в Румъния на печалба, след което се прибира в родния край и подпомага четата на Дуко Тасев. Повторно заминава за Румъния и след завръщането си се присъединява към ВМОРО и в 1900 година е четник при Мирче Ацев, а по-късно при Йордан Пиперката. Зимата на 1900 година се прехврърля в Костурско в четата на Марко Лерински. От 1901 година е самостоятелен войвода в Прилепско. В началото на 1903 година се присъединява към четата на Парашкев Цветков. Четата заминава за Битолско, за да се подготви за предстоящото въстание. На 7/20 май 1903 година четата от 20 души пристига в село Могила. На сутринта на 8/21 май са обградени от турски аскер като в престрелката загиват всички четници.

[Hatshepsut]

Лазар Поптрайков

Преди 118 години е подло убит един от легендарните български войводи — Лазар Поптрайков. Той е деен участник в революционните борби за освобождение на Македония. През Илинденското въстание той ръководи чета наброяваща до 400 въстаници. Днес войводата е почти забравен, затова решихме да ви разкажем за подлото му убийство.

На 2 октомври при село Чанище четата на Лазар Поптрайков влиза в сражение с турски аскер. Боят при възвишението Маргара е последното голямо сражение през въстанието. Дванадесет часа останали по-малко от 200 въстаници задържат 5500 войници, а вечерта се изтеглят спокойно зад източния бряг на река Черна. В битката турски куршум пробива устата на Лазар Поптрайков, като засяга езика и му чупи два зъба. Войводата онемява, и заедно с четата на Гьорче Петров срещат щабната чета на Борис Сарафов. Той им съобщава за взетото решение за разпускане на четите и виждайки тежкото положение на Лазар Поптрайков му предлага да го преведе до България, за да се лекува. Той отказва и решава да се завърне в Костурско, за да види последиците от въстанието.

След завръщането си в Костурско, Лазар поп Трайков решава да отседне при войводата Коте Христов от село Руля, чиито отношения с Костурското началство на ВМОРО са сложни. През годините 1902 – 1903 Лазар Поптрайков на два пъти се застъпва за него. Първият път в началото на 1902 година, заедно с Гоце Делчев помилват Коте след издадената му в Кономлади смъртна присъда заради харамийските му навици.

В края на въстанието преминалия на гръцка служба харамия Коте Христов получава пари от костурския гръцки владика Германос Каравангелис и решен да премине на гръцка страна с помощта на Павел Киров и Трайко Ландзакис убива Лазар Поптрайков в планината Лисец, край керемидарницата на село Търнава, отрязва главата му и я праща на владиката. Той от своя страна, след като се уверява, че е на легендарния войвода, прави снимка на главата и я окача зад бюрото в кабинета си. За това свидетелства британският журналист Хенри Брайлсфорд. В спомените си Германос Каравангелис признава, че главата на Лазар Поптрайков е отрязана и му е донесена в Костур. Пред друг британски журналист обаче отрича да има участие в убийството.

По-късно главата е изпратена в село Апоскеп, където е погребана в братска могила с главите на други видни революционери.

Поклон!

От фейсбук-страницата ,,Памет Българска"



Историкът на борбите на македонските и тракийските българи и певецът на македонската революция Христо Силянов завършва книгата си ,,От Витоша до Грамос" с думите:

,,Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска.

Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната.

И чака още българската войска."

Тези три взривоопасни изречения, отнасящи се до оттеглянето на българската войска и четите на ВМОРО през лятото на 1913 г. от Костурския край бяха изрязани от нашата цензура в изданието от 1984 г. на спомените на революционера историк, мемоарист, публицист и поет (,,Писма и изповеди на един четник", ,,Спомен от Странджа" и ,,От Витоша до Грамос"). Та ако искате да четете автентичния Силянов върнете се към предишните техни публикации от 1920, 1927 и 1934.

Но не за Силянов ми е думата, макар че той написва не малко страници, с които обезсмъртява другарите си от освободителните борби в Костурско – Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев и Васил Чекаларов. Достатъчно е само да разгърнете страниците на двутомната му епопея ,,Освободителните борби на Македония" (1933 и 1943).

По-горе цитираните думи на Силянов ни връщат към размисъл да се попитаме все още ли е толкова далеч Костурско със своите синове и дъщери, отдали живота си за българската свобода. Да то е наистина вече далеч и е напълно забравено тъй като сме свидетели как две нямащи нищо общо с народа ни държави се карат как да прекръстят Българска Македония, а Майка България само стои и наблюдава безучастно, като че ли това няма нищо общо с нея. Ами аз ще ви подскажа. В литературата има две позабравени географски и изчистени от всяка геополитика и история понятия, които днес са позабравени – Жул Верн има една книга ,,Тъмна Индия", а Иван Аржентински ,,Далечна Патагония". Авторите отдавна са покойници, днес ,,Тъмна Индия" не е вече тъмна и ,,Далечна Патагония" има съвсем друго име, и за това смело използвайте тези имена, нищо че ВМОРО се бореше за освобождението на Македония и обединението й с Майка България. Преди повече от един век Христо Матов с болка на сърцето пише, че тогавашното наше общество повече се интересува и знае за далечно Конго, колкото за родна Македония. (Днес изобщо не е по-различно!) Да си припомним някои факти и моменти от историята на Българска целокупна Македония. В най-ранните години от съществуването и дейността на ВМОРО, нейният идеолог Христо Матов и другарите му от Централния й комитет издаваха организационен вестник, който носеше името ,,Югозападна България", след Младотурската революция организационните дейци издаваха в Солун вестник ,,Отечество", а в София излизаха вестниците ,,Илинден", ,,Вардар" и ,,Брегалница", по време на Първата световна война отново Матов, заедно с Георги Баждаров и Ангел Томов издаваха вестник ,,Родина", а по време на Втората световна война в Скопие Никола Коларов издаваше и редактираше друг вестник, който се казваше ,,Целокупна България". След войните организациите на македонските и тракийските българи издаваха списание ,,Македония" и вестниците ,,Македония", ,,Автономна Македония", ,,Независима Македония", ,,Тракия" и т.н. Настина, ако се разровим из недалечното ни минало, колко идеи има!

Преди 115 години е убит най-подло един от най-големите български революционери – Лазар Поптрайков, който днес е напълно забравен. Той е сред най-близките другари на Гоце Делчев и заедно с него създава нелегалната четническа армия на ВМОРО. Лазар Поптрайков е и сред ръководителите на Илинденско-Преображенското въстание в Костурския край. Той е и забележителен поет, възпял една от най-героичните битки на българските революционери в костурските планини.

По време на въстанието Лазар Поптрайков е сериозно ранен, но попада в ръцете на бившия свой другар войводата Коте от с. Руля, който вече е преминал на добре платена от костурския гръцки владика Германос Каравангелис служба. Вместо да му помогне да се излекува родоотстъпникът Коте го обезглавява и занася главата на революционера на владиката-злодей, който украсява кабинета си в митрополията със снимка на отрязаната глава. Тази любима зловеща практика на нашите южни съседи ще бъде точно повторена само десет години по-късно през 1913 г. когато отново отрязаната глава на другаря на Лазар Поптрайков и Христо Силянов Васил Чекаларов ще бъде отново снимана, разнасяна и показвана из костурските и леринските села, за да сплашва българите.

Може би не трябва да забравяме и сега с кого граничим – през Средновековието вадеха очи, през Възраждането купуваха души, а в по-ново време направо режеха глави, изнасилваха, убиваха и палеха българските села. Ако се съмнявате в думите ми разгърнете Карнегиевата анкета (1914) и гръцките войнишки писма от 1913 г. където най-безсрамно се хвалеха със злодеянията си или погледнете официалните гръцки плакати от войната им с българите.

Когато си спомняме за нашите народни водачи и герои не може да се отърсим от мисълта за трагичната съдба на народа ни, побрал се в тесните граници на днешна България, докато едни от най-хубавите български краища (Вардарска и Егейска Македония, Източна и Западна Тракия, Беломорието, Моравско и Западните покрайнини, Северна Добруджа) са ,,далеко от България" пък и те отдавна вече не ,,чакат още българската войска", която пък и я няма никаква. Спомням си как през далечните 70-те години на миналия век Тодор Живков публично заяви пред Караманлис, че България няма нерешени териториални въпроси с Гърция, цялата ни общественост и потомците на бежанците от южните български краища масово негодуваха, докато днес общественото мнение си мълчи, преглъщайки публичните изяви на различни дилетанти в политиката и историята. По-умните от нас още преди много години са казали, че който не познава историята и грешките от миналото е осъден отново да ги преживее и да постигне нови разочарования. Гърция и Сърбия ни бяха съюзници и през 1912 г., но бяха и гробокопачите на националните ни идеали през 1913, 1918 и 1946 г. Тук е хубаво да си припомним и един позабравен момент от нашата балканска история. Наскоро наш държавник по време на среща с негови висши черногорски колеги заяви, че никога България и Черна гора не са воювали помежду си. Чудно нещо, нямаше ли един историк, който да му каже, че сме воювали и с тази държава и то не един, а два пъти – първият път през Междусъюзническата война (1913), а вторият път през Първата световна война (1915-1918), когато черногорските войски воюваха срещу нас заедно със сръбските войски и черногорци участваха на конференциите в Букурещ и Париж през 1913 и 1918 г. Черногорци бяха и сред сатрапите и мъчителите на нашите сънародници във Вардарска Македония.

Но да се върнем отново към годишнината от гибелта на Лазар Поптрайков.

За повечето от нас нашият бележит поет и революционер П. К. Яворов е известен само като биограф на Гоце Делчев. Но той е автор и на десетки, макар и кратки биографии на македонските и тракийските ни революционери. След тях е и биографичната му статия за Лазар Поптрайков.

През 1905 г. под редакцията на Никола Наумов, авторът на Мемоарът на ВМОРО (1904), започва да излиза вестник ,,Македонски преглед", който малко по-късно ще бъде преименуван на ,,Македоно-Одрински преглед". В неговия първи брой Яворов отпечатва тази кратка биография на костурския революционер, останала и до днес неизвестна.

По-долу ви предлагам нейния текст, за ди спомним за този бележит български революционер, родом от Българско Костурско. Заедно с нея ще имате възможност да прочетете и стихотворението на Лазар Поптрайков ,,Локвата и Виняри", посветено на тази неизвестна българска епопея.

Цочо В. Билярски

П.К. ЯВОРОВ
ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ
В първите дни на м. ноемврий 1903 година една голяма хубава глава личеше закачена на хукюматските врага в Костур – цяла обляна в кърв и с две черни дупки в челюстите, през които бе минал вражески куршум. Властите няколко дни наред не сваляха главата, около която се събираше злорадостна сган от гърци и турци. Това бе главата на Л. П[оп]трайков, един от ръководителите на Костурския революцконен район до и през въстанието. Раната в челюстите бе получил в сражението при с. Пчанища (Мариова – Прилепско) на 27 август с.г., но главата му бе откъсната от трупа не от турски ръце, а от един заклеймен изверг – Коте войвода.

Лазар Поптрайков загина в разцвета на младините си – току-що навършил 27 години. Родом бе от с. Дъмбени (Костурско). Образованието си получи в Солунската гимназия, курса на която свърши през 1898 год. На революционното дело той се посвети още като ученик и през ваканционните месеци кръстосваше Костурските села като апостол, пося първите семена на революционната идея и създаде първите революционни комитети в тоя край. След свършване гимназията, Лазар се посвети всецяло на делото и през всичкото време на своята енергична дейност бе най-обичният и най-авторитетният деец в своя край. Покрай ореола на активния ратник, на хероя, неговата памет е украсена с венеца на страдалец-мъченик. Цели четири години той лежа в Корчанския затвор, отгдето излезе в началото на 1903 година, за да залови отново гората. През последното въстание той бе член в ръководителното дело на района и взе участие в много сражения, най-кръвопролитно от които бе онова при родното му село Дъмбени, което покойникът и възпя. На 27 август, след наплива на турските пълчища в Костурско, Лаз. Поптрайков, начело на чета от 4–500 души, потегли за Мариовско (Прилепско), гдето, ведно с тамошни чети, даде в първите дни на м. септемврий при с. Пчанища продължително сражение, в което бе и тежко ранен в челюстите. Върна се тогава той с четата си в Костурско, гдето бяха вече разорени много села, а жителите пръснати по горите. Тук Лазар П[оп]трайков се срещна с професионалния разбойник Коте, който му обеща да го прикрие в оцелелите села на своя район и да му изцери тежката рана. Лазар се съгласи толкоз повече, че измежду многото костурски водители единствено той упражняваше известно влияние над закоравелия престъпник. Присъствието на Лазара не остана тайна за гръцкия демон – владика Каравангелис, който изиска настоятелно от своето оръдие Коте главата на прочутия баш комита И Коте я отсече и му я изпрати бакшиш ...

Тоя трагичен край на народния любимец още по-дълбоко запечати името му в народната душа, и днес посъвзелото се вече костурско население тачи в него своя пръв и най-голям учител. Организацията го постави в пантеона на падналите свои стълбове, а ония, които го познаваха отблизу, никога няма да го забравят. Той бе истински човек и в неговото лице загина не само една крупна революционна сила, но и един бъдещ певец на македонската хероична борба.

В. ,,Македонски преглед", г. I, бр. 1, 25 май 1905, с. 4-5.



* * *



ЛАЗАР ПОПТРАЙКОВ
"ЛОКВАТА"  И "ВИНЯРИ"
(31 май 1903 година)


Пак при вас ида върхове стръмни,
върхове на планини безводни,
да видя вашите камъне кръвни,
багрени с кръвьта на момци народни.

Нека останат спомени тежки,
дето загина храбрият войвода,
де цела чета крепеше мъжки
боя ужасен зарад свобода.

Блазе на вас присои прохладни,
че след години пет стотин страдни
чухте гласа на пушки гръмовни,
вика юнашки, песни бунтовни

Вие сте честити, че вас пробуди
на щиковете дрънкане остро
и гръмко ура, а турчин зачуди
на млад войвода команда проста.

Тук не отдавна турска потера
чакахме с радост да я пребием,
че можем, кога щем, да я издебнем,
и не да се крием, а да се бием.

Не беше още от сън станала
младата чета, низ долините
не беше още слънце пекнало,
залпове стрескат височините.

Нашите предни стражи гръмнаха,
купове турци пред тех паднаха;
залп и ура на чета весела
пусна в уплаха ордата цела.

Скоро се огън силен отвори
между комити, чада достойни,
що ги животът безстрашни стори,
и между проклети турци безбройни.

"Удряйте право, храбри момчета,
келяви турци и арнаути!" —
викаше вкупом целата чета,
от тежка сила без да се смути.

Жадна за мъст четата сгъстена,
хвърля куршуми и думи злокобни:
"долу тиранство! живей свободна,
Македонио мила, земя свещена!"...

Четири часа летни горещи,
ревът планински, тръбите бойни,
залпове грозни, силни и чести,
слеха се в едно с ека усойни.

В турско мнозинство не се бележи
падане често на мъртви аскери.
Тълпи нападат на тез младежи,
що ке отидат без време жертви.

Явна угроза виждат наблизко,
че турски сили тех ги завъртват,
но горди момци не падат низко
и крачка назад не се помръдват.

Ей кръв юнашка, луда, червена,
ти не се ли жаляш, като се сипеш
низ тази росна трева зелена?
Що те накарва силно да кипеш?

От един само куршум бездушен,
който смърт носи в пътя бездушен,
кръв буйна, ти, що в жили клокотиш,
в мразна пихтия ти ще се сплотиш.

И колко надежди, бленове сладки,
колко мечтания, чувства благатки
в тази пихтия ще да се вковат
и нема нивга да се подновят!...

Ето един след други пронизани
падат кат круши тела младежки.
Дивно! Без трепет, без отчаяние
зимат юнашки пози мъртвешки.

Всред тез гърмежи страшни, нечетни,
гласна команда смисъл си нема:
"стига момчета, вий отстъпете
пред несравнено сила голема".

Гинат юнаци там по местата —
по дълг другари, съдба игрива;
мрат с усмивки сладки в устата,
на пук на врага, що ги пребива.

Паднаха с доблест всички четници
на храбрия Дичо в своите позиции;
мъртвите и ранените люто
търпят мъчение турско нечуто.

А пак мнозина леко ранени,
жадни за вода, в пот изпотени,
с песни и псувни скоро отстъпват,
"Виняри" хващат да се закрепват.

Ранен един в ръка треперяща,
сам се от боя бавно завръща.
Град от куршуми, люти, игриви,
не му смущават ход горделиви.

Кой е тоз весел юнак, що става
и пред смъртта си толкоз забравен?
Защо не тича да се спасява,
като беглеца в пот задавен?

Лаки Поповски с маузер в десница
стъпва той гордо — същ яребица,
за да покаже, че той не бега,
от турски аскер той се не стяга.

Още не бърза, за да не речат:
бегаше бомбаджията страшен.
Младост, надежди нему не пречат
мъртав да падне горд, неуплашен.

Но ... и той легна в тази падина,
от три куршуми смъртно пронизан.
Падна, уви! тоз майстор, загина,
с бомби що смаза врага залисан.

Пукат гърмежи, тътнат усои,
кръв ройна тече в пустите доли,
пладнешко слънце вковано стои
над гологлави момци соколи.

Здраво се крепи четата млада,
в кръв тя намира своя услада.
Песни бунтовни всички запеват,
будят народа, вразите гневат.

Те не дочуват гласа, що иде:
"Момци Дъмбенци! дръжте се здраво,
денят проваля, а турчинът виде,
че нашите пушки бият по-здраво".

Клети, ранени, четници страдни
охкат, се мъчат гладни и жедни.
Влечат се тайно между скалите,
плъзгат се мазно низ долините.

* * *

Колко нещастни сме ние, македонци,
в тази борба с душманин народен!
Но и какви герои, о! момци,
стоим пред света кален, изроден!

Заради нази ,,кръстът-червени"
не ще положи грижа свещена.
Лекари млади, връзки ленени
нема за нашата снага ранена.

И милосердна сестра засмена
раната с билки не ще попръска.
С милия поглед, с уста румена
не ще поднесе и нам превръзка.

В болници модни, в кревати меки
не ще отдъхнат болни юнаци.
Както във войните, що води всеки,
при нас ще нема бели байраци.

Тежко и горко на тоз, който падне
ранен дълбоко в тез сражения!
Вместо човешка милост да найде,
ще го последват зверски мъчения.

Ето защо и бунтовникът пада
от свой куршум без ни да тръпне,
вместо да моли той за пощада,
вместо свещена клетва да стъпне.

* * *

Верен на свойта чест, задължение,
младият Дичо ощ` несъкрушен,
само направи едно движение
и той от свой куршум падна бездушен.

* * *

Сестри сплашени, майките клети,
турско насилие да н'ги сполети,
крият се тайно от нази всички
в ями задушни, в тъмни горички.

И като чуят ека куршумен
от планината, стрескат се много.
С плач и въздишки и с глас шумен
кълнят времето, молят се Богу:

"Боже, изкриви ръце тирански —
по техните глави пушки да хванат;
Боже, ослепи очи душмански —
та нашите момци здрави останат."

Често в скръбта си кълнят войвода
и него, що дело свещено води.
Кълнят, че майка без син остава,
и с невеста момче прощава.

Тъжен е, братя, животът планински,
мъчно борбата водим с тирана.
Блазе, кой четник бодър истински
в редовете до край остана.

Но, дръж се, крепи, напрегай жили,
о! ти  народна чета отбрана.
Кръвта отровна, що в теб остана,
за свободата днес я отмили.

В живота робски, пъкъла страшен
нема да склоним да се възвърнем;
в работа частна, в мира домашен
имена славни не ще почерним.

При всички мъки, хули безбожни
и при комитски живот тревожни,
до край с оръжие ний ще се борим,
дор Македония свободна сторим.

Нека се пълнят затвори мрачни,
нека загинват другари горски,
нека над нашите битки юначни
жлъчно се смеят владици-гърци.

Нека да тичат по нас потери,
нека врагът пред нас да трепери;
само да грей надежда в сърдцето
и да светлей като слънцето.

Гърция нека затваря бесно,
граби, кат турчин, псува и гони
нашите хора в Кралството тесно,
крепено от бегащи евзони.

Нека! Ще паднат тежки окови
и ще огрее слънце засмено;
над пепелище селско ругано
сладка свобода ще се поднови.

* * *

Спете спокойно тринайсет мина,
скъпи на черна клета родина,
под тази трева гъста зелена,
под черна земя тежка, студена.

Вие станахте жертва за роба,
жертва на твърдост, на глави бурни,
но никой сега нема да турне
паметник, венци над вашите гроба.

А горски цветя, здравец зелени,
ноще и дене що миришехте,
пушки и шапки гордо кичехте,
ще ви послужат венец нетленни.

Паднахте млади, о! вий юнаци,
честно и мъжки с пушки в ръката.
При неразвени още байраци,
трепет внушихте силен в агата.

При много жертви, робът, що дава,
ваш'то достойнство не отличава.
Той ще забрави свещени кости,
кат много прежни гробове прости.

Дор над вас гази кракът нечестен,
робът, в скръбта си и в мъки унесен,
ще да забрави имена свети,
макар за него вие да мрехте

Но пак от вашия подвиг достоен,
от кръвта буйна за него лета,
сила ще черпи в пътя си боен,
дор той свободен да стане в света.

"Локвата" днес с вълни непокорнн.
що завладехте с яки си гърди,
отгде неможе никой ва скорни.
спомен за вази скъп века бъде.

В бъдеще светло, в бъдеще ново
за нашата мила, клета Родина,
кога зазвучи тук сладко слово,
рози ще цъвтят кат в градина.

В тези падинки, росни, зелени,
с кърви червени що се поливат,
песни за храброст ще се възвиват
и ще се друсат хора смесени

А белолики селски девици
в пролет ще тичат кат яребици,
зеле, киселец тук да събират
и годеник свой тук да избират.

Те ще събуждат от сън мъртвешки
вас, о! юнаци, с песни и смешки.
С крехк гороцвет, с жълто кокиче
вашата гробина ще да се киче.

Вие легнахте в къща избрана
на тоз върх зелен, хладен, чудесен.
Там атмосфера чиста, умайна
приспива всеки в мечти унесен.

Оттука се виждат езера гладки,
ветърът носи миризми сладки.
Заради това драго му бива
на всеки вечно тук да почива.


Берик, 21 юни 1903 година.

https://sitebulgarizaedno.com/

Лазар Поптрайков