17-18 Януарий - Антоновдень / Атанасовдень

[Hatshepsut]

Антоновден и Атанасовден


Царевец през зимата

16 януари — Южници-верижници, Петрово въже, Честни вериги на Св.ап. Петър

  Това е първият от празниците, посветени на гръмотевицата, за която се смята, че е небесна стрела. Удареният от нея е грешен човек, той е наказан по Божия воля и не бива да бъде погребан в общите гробища.
    На този ден стопанките месят пита-колач и го раздават по съседските къщи, за да се предпазят от гръм. Забранено е да се работи, не се плете, тъче, шие. Ако човек носи дреха, ушита на празника, през лятото може да го удари гръм. Забранено е да ес впряhа добитъка, защото на този ден може да се подхлъзне.
  Празникът Южници-верижници е първият от комплекса Антоновден - Атанасовден (16-17-18 януари ) и е подготовка за другите празници.

17 януари — Антоновден, Преп. Антоний Велики

На 17 януари църквата почита паметта на преподобний Антоний Велики първият всепризнат основоположник на монашеския аскетизъм. Животът му минава в пост и молитва. В 20 годишното му усамотение в пустинята при него идвали страдащи и болни хора, с които светеца беседвал с часове. Днес мощите му се намират във Виена.

В народия календар на българите Антоновден влиза в състава на тридневен празничен комплекс. Започващ ден по-рано на 16-ти с празника "Южници-верижници", "Петрово въже" или "Петрови вериги". Празнува се за здравето на домашните животни. Отбелязва се първото пролетно затопляне и за това се изкарват животните на улицата. Жените не работят, а мъжете не впрягат добитъка.

Св. Антон е представен като по-малък брат близнак на св.Атанас. Има вярване, че всички болести се събират на Антонов ден, а на Атанасов тръгват по хората.
В българските вярвания двамата братя Антон и Атанас се представят като ковачи (среща се и като ножари, железари, налбанти) за това са и покровители на ковачите и железарите.

Антоновден е наричан още и Лелинден, Чумин ден  - празникът е свързан с предпазване от болести и най-вече "лелята" - чумата. Често наричат светците "бащи на чумата", тъй като се смята, че тя се е родила на техния празник. В тази връзка има редица забрани за жените: не се докосва вълна - защото се смята, че във вълната спи чумата; не се вари боб, леща, царевица, варива - да не се разболяват децата; не се плете и шие.

По традиция на този ден жените изпичат содени питки, те се дупчат отгоре с масур или вилица, за да не се "надупчат" децата от шарка. мажат се с петмез или мед и ги раздават на близки и съседи за здраве и една оставят на тавана за "лелята".
На места Антоновден се смята за лош празник, защото на този ден св. Антон преследва лудостта с нож в ръка, тя се крие в дявола и светецът се сърди люто.

В други райони в този ден се отбелязва първото пролетно затопляне и за това се изкарват животните на улицата.

Традиционно на трапезата присъства содена питка, тутманик, пълнена кокошка. Не се слага свинско месо за да не се разлютяват болестите.

Имен ден празнуват: Антон, Андон, Дончо, Донка, Тони, Тончо и производни на латинското "Антониус" което значи „безценен".

  Празнува се за предпазване от болести. На този ден младите булки месят питки и ги раздават, намазани с мед. Тези питки се наричат благи, пресни или чумини.
    Спазват се строго забраните да не се вари боб, леща, царевица, за да не боледуват децата от шарка. Не се шие и плете, защото ако човек се убоде, няма да зарасне леко.
    Според вярванията Антоновден (Андоновден) е един от лошите, тежки празници: на този ден дветецът гони лудостта, но често не успява да я хване и се сърди.
        В народните представи двамата светци са братя близнаци - ковачи. Оттук и връзката с предпазването от болести: ковачът е сакрално лице, медиатор; той може да лекува, да прави и да разваля магии. Така под християнския култ към мъченика Антоний (поставил ръката си в огъня) се наблюдават старинни схващания за небесните богове на огъня (Перун, Хермес, Хефест).

Според народното поверие двамата светци са братя. Но на някои места се среща и варианта майстор и калфа. В много от древните религии е засвидетелствано божество, което е изобразявано като ковач. Обикновено хората, които го практикували в древността са шаманите (жреците). Те играели важна роля в древните общества.
Поради тази причина и Свети Антоний се счита за покровител на майсторите ковачи. Ковачеството е занаят, който има древен произход и в миналото е бил много разпространен по нашите земи.
На празника на Св. Антоний не се работи. Жените не трябва нито да плетат, нито да тъкат. Забраната важи и за другите женски занаяти. Това се прави с цел предпазване от болести. На този ден не трябва да се готви леща и боб. Това се свързва с предствавите на хората и тяхното предпазване от болестта едра шарка.
На следващия ден е денят на Св. Атанасий. Старите хора са вярвали, че той не е български светец. Те често са го свързали с турците и циганите. Пак според народните поверия той е светецът покровител на зимата, снега и студа. Вярва се също, че зимния Св. Атанас си съблича кожуха за да дойде лятото, а летния Св. Атанас го облича за да дойде зимата.

[Hatshepsut]

 

18 януари — Атанасовден, Средзима, Св. Атанасий

   Празнува се преполовяването на зимата; поговорката гласи: "Атанас дойде и лятото дойде". Според традиционните представи свети Атанас господства над зимните студове, ледове и снегове, покровител е и на домашните животни.
    Празникът се чества не само от именниците, но и от ковачите, железарите, ножарите. На някои места колят курбан и раздават варено жито; организират се семейни трапези.
    В други краища се извършва побратимяването, като после ергените взаимно се черпят.
    Спазват се същите забрани, които характеризират Антоновден. В някои региони след Атанасовден се прекратяват годежите и сватбите.
    Във връзката Антоновден-Атанасовден се долавя християнизираният, но древен близначен мит. В народните схващания братята са представени като покровители и защитници на налбантите и железарите: оттук св. Атанас е патрон на ковашкия еснаф, а и на побратимяването. Вероятно в основата са залегнали езически представи за небесните ковачи-богове. Неслучайно точно тези светци "затоплят земята" и "я обръщат към лято".
    Зимният Атанасовден има и свой летен антипод — свети Атанас летни (5 юли).

Атанасовден се почита като патронен празник на ковачи, железари, ножари и налбанти, а заедно с това и като празник в чест на чумата и шарката. За омилостивяване на болестта се пекат питки, които се надупчват с вилица, за да не се "надупчат" децата от шарка. Жените спазват същите забрани, които характеризират Антоновден.

На Атанасовден се заколва черно пиле или кокошка, което се приготвя с ориз и се раздава на съседи и близки против болести. Перата се запазват, защото се вярва, че притежават лечебна сила. В някои райони на страната моми и ергени излизат на поляните, връзват люлки, пеят, играят хорà.

Имен ден празнуват Атанас, Атанаска, Наско, Насо, Начо, Танко, Таню, Таньо и др.

Според народното вярване, на 18 януари, денят на свети Атанасий, е средата на зимата. Смята се, че той ходи нощем и пее, викайки лятото:

Яла, яла, дойди лето,
дойди лето, гони зима;
та донеси пресно млеко,
пресно млеко и сирене...
Ще си дойдат щъркелите,
щъркелите с ластовици.
(Копривщица)

 Народът смята свети Атанасий за покровител на скотовъдците: овчари, козари, говедари, коняри и пр. Вярва се също, че при подялбата на небето, земята и природните стихии, нему се паднали "зимните снегове и ледове".
   Като искал да избави скотовъдците от лютата зима, той обличал копринена риза, излизал на планината и викал: "Иди си, зимо, да дойде пролетта". Някога в Котел, където имало хилядни овчи стада, избирали от най-хубавите овни и ги правели курбан, за да се запазят стадата им от чумата, която била голяма напаст. В Троянско пък смятат, че точно на Атанасовден се раждала чумата, затова колели черна кокошка като "чумина жертва" и месели пити.

    Атанасовден празнуват занаятчиите железари и ковачи, защото се вярва, че някога Атанасий бил чирак в ковачницата на Антоний, чийто празник е 17 януари.
    Народът е създал много легенди за свети Атанасий, свързвайки го с ковашкия занаят и като майстор строител на църкви, манастири и крепости.

 Веднъж клещите се изгубили и желязото щяло да прегори в огъня, Атанасий рекъл, че дяволът ги е скрил, за да им напакости, та грабнал с ръка зачервеното желязо, турнал го на наковалнята и започнал да удря с чука и да го обръща, сякаш го държи с клещите, без да се изгори. Затова станал патрон на ковачите. На тоя ден те празнуват весело ишумно, семействата им варят жито, приготвят вкусни ястия с месо, като преядка на виното замезвали с пастърма, орехи, бадеми и пр.
   
 В Еленско се знае, че той е строил манастир в Света гора. По едно време парите му свършили и той изоставил строежа. Срам го било то хората и затова тръгнал да бяга. Далеч по пътя срещнал Света Богородица, която го посъветвала да се върне, защото кесията му била пълна с пари, а хамбарите — с жито. Тогава свети Атанасий казал, че ще й повярва, ако от скалата дето стояли да разговарят, потече вода.
    Богородица протегнала ръка и леко ударила камъка. В миг бликнала бистра като сълза вода. Свети Атанасий се прекръстил, измил лицето си с водата, напил се и добил сили, та се върнал в манастира и довършил строежа. А скалата, дето бликнала водата, хората превърнали на оброчище и всяка година на Атанасовден правели тук събор и болни хора се лекували с водата.
 
(Елена Огнянова, "Традиции и празници в България")

Източници:

- http://margaritta.dir.bg/yanuari/0408kalendar_yanuari.htm
- http://margaritta.dir.bg/2003/yanuari/04kal_yan.htm
- http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=692
- http://www.hera.bg/s.php?n=435
- http://frognews.bg/news_19140/Atanasovden_e_zimata_si_otiva/

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2011г.

В Етрополе възраждат уникален тракийски празник

Всъщност "Атанасовден", но в чест на бог Сабазий


Българка, участваща във възстановка на древен религиозен обред.
Театрална група ТЕМП Враца

Уникален тракийски празник възраждат днес (30 януари) и утре в Етрополе. Етрополският Атанасов ден е свързан с изпращането на зимата и посрещането на пролетта и се отбелязва всяка година в последната неделя на месец януари.

"Атанасовден" води началото си през второто хилядолетие преди Христа, когато празникът е бил в чест на бог Сабазий, по-късно е продължен от римляните в чест на богът им Бакхус, запазен от славяните и прабългарите, честван и след приемането на християнството, като е бил посветен на Св. Атанасий Александрийски.

Според преданието траките са изкачвали връх Св. Атанас и са поднасяли богати дарове, за да измолят от бога Сабазий - благодетел и дарител на Слънцето, да изгони зимата със снега и студа и да пусне пролетното слънце.

Всяка година в този ден се е тръгвало по заледените склонове на планината още през нощта, с гайди, викове и крясъци са се гонили злите духове, а когато се стигнел върха, на него се нареждали клади от дървета, които се запалвали. Преданието казва, че когато богинята на зората Еос излизала на небето най-младият жрец запалвал огън. От него запалвали и другите огньове.

Върху жаравата се извършвало жертвоприношение, пиело се вино и се танцувало в чест на Сабазий. После от склоновете се берял бръшлян и кокичета, а хората се окичвали с тях като символи на пролетта.

Символизиращият Сабазий младенец водел всички към селището по обратния път от планината.

Празникът се възражда всяка година в Етрополе, съобщава БТА. И днес етрополци и гостите им ще тръгнат в 10.00 ч. на поход от манастира "Св. Теодор Тирон" до град Етрополе.

В хотел "Етрополе" от 19.30 ч. ще има възстановка на тракийския празник, както и изложба, посветена на Св. Атанасий Александрийски.

Същинската част от празника обаче ще е утре, когато в 8.00 ч. от хотел "Етрополе" ще тръгне туристически поход към връх Св. Атанас, където желаещите ще могат да участват в тракийския ритуал с паленето на огньове, закичване с бръшлян и здравец.

В 14.00 ч. утре, след като групите туристи се завърнат в града, съпроводени от духова музика, ще преминат пътя между хотел "Етрополе" и площада на града.

https://inews.bg/

[Hatshepsut]

18 януари - Атанасовден


Българка. Фото: Асен Великов

На Атанасовден зимата си съблича кожуха

На Атанасовден се коли черна кокошка.
Православната църква почита на 18 януари паметта на Атанасий Велики. На този ден празнуват всички, които носят името Атанас, Атанаска, Начо, Таньо, Тинка. В превод от гръцки “Атанас” означава “безсмъртен”.

Според народните вярвания Атанасовден бележи средата на зимата, и след него тя си отива, за това на места се нарича и Среди зима.

“Дойде ли Атанасовден, идва и пролетта” – казват българите. В народните представи Свети Атанасий господства над зимните студове, снеговете и ледовете. Легендата разказва как Атанасий, облечен с копринена риза, отишъл в планината на бял кон и се провикнал: “Иди си, зимо, идвай пролет”. Празникът има и антипод – Летен Атанасовден, който се отбелязва на 5 юли.

Според българската народна традиция на Атанасовден се коли черна кокошка. Приготвя се с ориз и се раздава на роднини и съседи против лоши болести. Перата на птицата задължително се запазват, защото се вярва, че притежават лечебна сила. На някои места в България на този ден се палят огньове, които всички прескачат за здраве.

Атанасовден се почита, както и Антоновден, като патронен празник от ковачи, железари, ножари и налбанти, а заедно с това и като празник в чест на чумата и шарката.
За омилостивяване на болестта се пекат питки, които се надупчват с вилица, за да не се „надупчат“ децата от шарка – жените спазват същите забрани, които характеризират Антоновден. Те не бива да шият и плетат, защото се смята, че ако се убодат няма да зарасне лесно. Не варят боб и леща, за да не се разболеят децата им.
Рано сутрин обаче берат кокичета и кукуряк, с които се закичват за благополучие и дълголетие. В някои региони след Атанасовден се прекратяват годежите и сватбите.

Атанасий Велики е роден през 295 г. след Христа в египетската столица Александрия. Син на бедни християни, той получил прекрасно образование. На 24-годишна възраст бил ръкоположен за дякон от Александрийския архиепископ Александър.

Участвал в прочутия вселенски събор в Никея, който му донасъл световна слава на богослов. Най-вече заради откритата му борба срещу свещеника Арий, който смятал, че Христос е по-нисш от Бог Отец. Благодарение и на Атанасий Арий бил отлъчен от църквата.

След смъртта на архиепископ Александър християните единодушно избрали Атанасий за негов заместник в Александрия.

http://drugataistina.com/wordpress/?p=7635

"Иди си зимо, идвай лято!"

Този ден християнската православна църква посвещава на св. Атанасий Велики, роден през 295 г. На 23-годишна възраст той е ръкоположен за дякон и участва в Никейския Вселенски събор. Пет години след това Атанасий придобива епископски сан. Като архиепископ на гр. Александрия той се включва активно в борбата срещу арианската ерес в християнството.
Умира на 2 май 373 г.

Братя – ковачи
Общоразпространената българска легенда представя двамата братя близнаци Андон и Атанас като братя-ковачи. Преди много години, когато ковашките клещи още не били изобретени, братята работели в ковачницата си. Желязото прегаряло в пещта и тогава св. Атанас бръкнал и го хванал с голи ръце. Но после погледнал към кучето, което лаяло със свити отпред лапички и мигом бил осенен от идеята да измайстори клещите по подобие на кучешките крачета. От тогава и останал обичаят, двамата светци да се тачат като покровители на ковашкия занаят.
В техните дни ковашките еснафи жертват овни или бикове в чест на своите патрони и организират тържествени големи трапези.

„Бащи" на чумата
Друго народно предание свидетелства за това, че св. Андон и св. Атанас са господари на чумата и на други тежки епидемични заболявания. Често светците се наричат „бащи" на чумата, тъй като болестта се била родила на техния празник, известен в северните български земи като „Лелин ден", “ден на цвекьето" или „сладки и медени" - табулизирани местни названия на чумата, употребявани от народа за умилостяването на болестта. През двата дни стопанките не похващат никаква работа, не предат и не плетат, не варят боб и леща, спазват полово табу, за да не разсърдят чумата, шарката и „синята пъпка". Още в ранно утро те месят тесто и раздават „чумни светци". Питите се дупчат отгоре с масур или вилица, за да не се „надупчват" децата от шарка.

Поверия
Българите наричат зимния Атанасовден „сред зима", тъй като народното поверие гласи, че след празника зимата си отива, защото св. Атанас се качвал на своя бял кон, обличал бяла копринена риза и се провиквал от Балкана: „Иди си зимо, идвай лято!"
Ето защо в някои селища на Западна България в ранно утро на Атанасовден хората излизат по високите могили да посрещнат слънчевия изгрев и настъпващата пролет. В района на град Етрополе те палят огньове и ги прескачат за здраве. На връщане жените и децата берат кокичета и кукуряк и се кичат с тях за благополучие и дълголетие. В знак на затоплящото се време мъжете в Плевенско се залавят на хоро съблечени по ризи. А в Самоковско вярват, че в деня на своя празник „свети Атанас забожда главата си в земята", като по този начин я затопля.

Именници: Атанас (от гр. атанатос-безсмъртен), Атанаско, Таско, Наско, Трайко, Танка, Наца, Тана, Ачко, Живко, Траян, Траяна, Татиана, Трайка.

http://zadoma.rozali.com/praznici/p6843.html

[Hatshepsut]

Етрополе посрещна бог Сабазий

По стародавна традиция, в последната неделя на месец януари, етрополци провеждат тракийския празник Свети Атанас – уникален местен обичай, възникнал през второто хилядолетие преди новата ера и съхранен до наши дни от местното население.

Празникът е свързан с изпращането на зимата и посрещането на пролетта, измолвана от тракийския бог Сабазий. С оглед обаче пролетните температури през месеците декември и януари, като че ли тази година трябва да измолим по-дълга зима, шегуват се местните хора.

Рано сутринта, на днешния 29-ти януари, тръгна Националният туристически поход от пътеката над хотел „Еверест” и от пътеката при бензиностанция „Петрол“ в града, към връх „Свети Атанас“. Според проф. Велков, виден наш археолог и изследовател на тракийското наследство, на този връх е имало светилище, върху останките на което по-късно е била изградена християнска църква. Празникът е проникнал дълбоко в народната душевност, дори и след приемане на християнството продължава да се празнува, като е посветен на Свети Атанас Александрийски.

Според народните вярвания, Свети Атанас е един от братята на светците Никола, Йоан Кръстител, Илия и Петър. При делбата им на него се паднали зимните снегове и ледове. На Атанасовден той нарежда те да отстъпят място на пролетта.

Горе на върха, участниците се кичат с бръшлян и кокичета, играят хора, на жаравата се грее ракия и се пекат шишове. Към 12,30 ч. започна подготовката за слизане от планината. Всички участници в празника вземат по един шиш, на върха, на който забучват цяла глава кромид лук. Шишовете наподобяват жезъл и при слизането се носят като такъв.

Около 14,30 ч. шествието, водено от Бог Сабазий и Етрополската духова музика, бе тържествено посрещнато на площада с изпълнения на Фолклорна група „Димана”. Членовете на клуб „Традиция“ – Етрополе възвестиха слизането на бог Сабазий и неговите последователи с няколко изстрела във въздуха.
От страна на община Етрополе, шествието, част от което бе и депутатът от града – Марин Маринов, бе посрещнато от зам.-кмета Станка Димитрова и от предс. на Общинския съвет - Христо Андреев.

Празникът продължи с хора и народно веселие на площада до следобед.

Екипът на „Балканец“ забеляза една изключително интересна фотоизложба под надслов "По следите на Атанасовден" /в галерията към статията/, разположена във фоайето на комплекс "Етрополия", посветена на днешния празник. Множество фотографии показват как се е празнувал „Свети Атанас“ през годините и независимо от политическия режим в България, етрополци ревностно пазят и спазват традицията. На един от фотосите виждаме големия актьор, за жалост вече покойник - Григор Вачков, който през 1972 г. също е бил част от туристическия поход до върха.

https://balkanec.bg/etropole-posreshtna-bog-sabaziy-video-58106.html

[Hatshepsut]

Празнуването на Сабазий в Етрополе - един култ на 2000 години

Възможно ли е днес българи да празнуват открито езически божества? Нямаме предвид шепата ексцентрици, които се покланят на Тангра (по-точно Тенгри) или превърнатите в туристическа атракция шамански ритуали на кукерите и нестинарите. Звучи невероятно, но има едно място в България, където вече две хилядолетия всяка година населението извършва обреди на едно тракийско божество, чиито черти прозират под християнската обвивка.


Св. Атанасий (ок. 300-373) е архиепископ на Александрия и виден борец срещу арианската ерес. Неговият празник се чества всеки януари в етрополския Балкан. Традицията включва посрещане на слънцето под хълма св. Атанас, палене на огньове и приготвяне на жертвено месо. Този хълм се намира на юг от Черни връх (на 1070 м надморска височина). Твърди се, че в подножието му имало пещера със скрито богатство. Трите галерии на пещерата скриват верния път. Местното население разказва, че в района имало извор, но турците го запълнили с овчи кожи. Забелязани са останки от каменен градеж, който според информациите някога е бил църквичка (може би параклис). До неотдавна ритуалът на празника включва и паленето на кандило от жена. Доскоро някои се качват на върха на кон, а поверието гласи, че всеки на този ден трябва да вкуси мечешко месо.

Празнуването на хълма св. Атанасий продължава до пладне, след което започва подготовка за слизането. Обредното месо е нанизано на шишове. Те са изпечени на огньове, които са запалени в ями в снега и всеки от участниците взима по един (рядко по два) от шишовете с опечено месо. С шишовете в ръка хората изминават целия път додолу. Тези шишове са с дължина около 2 м. След като месото е опечено в ямите, на върха на шишовете се забучва цяла глава кромид лук. В готов вид те наподобяват жезли (тирсове) и при слизането са носени именно като такива. Участниците си подвикват един на друг: “Сабой, Сабой!” Днес те изобщо не знаят какво означава тази дума. Шествието от хора, които носят шишове (жезли), се посреща тържествено в Етрополе. При слизането участниците забиват по един шиш месо на мястото, където е бил техният огън. При угасналия вече огън се оставя всякакъв друг вид храна – хляб, сирене и др. Попитани за смисъла на обреда, участниците вдигат рамене: “Така се прави”. Но някои закъснели при празнуването на ритуала участници, които отиват след обяд на хълма св. Атанас, виждат чудно явление. Планински орли долитат и изяждат жертвената храна.1

В специализираната литература вече убедително е доказано, че етрополският свети Атанас е реликт от Сабазиева обредност. Според най-честото определение Сабазий е трако-фригийски бог. Фригия в Мала Азия е областта на исконното му разпространение, от където преминава в Тракия, Елада и др., а римските легиони го пренасят в западните провинции на империята. Античните сведения за произхода и същността му са противоречиви. У Аристофан, Лукиан, Цицерон и др. Сабазий е фригийски бог, чужд на гърците. У Диодор, Плутарх, схоластите на Аристофан и Макробий Сабазий се отъждествява с Дионис – контаминация, характерна за тракийската религия и култура. Чрез орфическите си характеристики той се свързва и с легендарната реформа на Орфей и системата на тракийския орфизъм.2

Изображенията на Сабазий нямат определена иконография. Според класификацията те са два основни вида: а) фригийски – богът се представя като брадат мъж във фригийско облекло и шапка; в едната си ръка държи жезъл и прави бенедикцио латина (латинска благословия), а в другата държи пиниева шишарка. Край него има изображения на змия, овен, орел, гущер и др.; б) тъй нареченият гръко-римски тип произлиза от синкретизма между Сабазий и Зевс-Юпитер, поради което от специфичните тракийски белези е съхранен орелът. Именно орлите консумират останалите шишове жертвено месо при загасените огньове в снега. Съществува и друг вид паметници, които по иконография могат да принадлежат към един от двата типа. Това са изображенията на ръката и на бога от метал, кост и др. Единственият релеф на Сабазий във фригийската му интерпретация произхожда от Филипополис и представлява оброчна плочка с две изобразителни полета. В горното по-голямо поле е представен Сабазий, заобиколен не от фригийски символи, а от богове и полубогове. В долното поле централният образ е конник в галоп надясно с фригийска шапка, облечен в традиционния костюм за тракийския Херос. Тук Сабазий се разкрива като тракийски бог, покровител на животинския и растителния свят, който се разпорежда със съдбата на хората – приживе и в отвъдния свят. Изображенията му говорят за тракийския му аспект в съчетание с Аполон и тракийския Херос. Пак от Тракия (територията на Августа Траяна) произхожда бронзова дясна ръка с жест на латинска благословия. Около шапката се увива змия, а над изправените два пръста се вижда мълния, върху която е кацнал орел – той свързва ръката с втория вид паметници. Между останалите изображения са важни клончето на безсмъртието и кадуцеят (хералдичен жезъл с увиващи се около него две змии) на Хермес, което вероятно символизира тракийската идея за обезсмъртяването – цел на участниците в мистериите. Останалите изображения свидетелстват за религиозно мислене, възпитано или повлияно от ориенталския дух. От Долна Мизия и Тракия са известни над 20 паметника и посвещения на Сабазий. Седемнадесет надписа са поставени на олтари, бази на колони, плочи от мрамор и камък. Най-ранното посвещение е изображение на знатен тракиец и жрец на Дионис, които получава своя пожизнен сан за предците си, а най-късното не може да се датира след втората половина на III век. Култът на Сабазий не се радва на особенна популярност в Мизия. Две трети от находките му се свързват с хитерланда на големите градове в Тракия, където след урбанизацията се запазват компактни маси тракийско население. Сред посветителите има първожрец на провинциално събрание, градски съветник от Никополис ад Иструм, първенец от Сердика, който издига даром оброк храм на Сабазий, преторианец. С военни лица се свързват само три находки, което е в противоречие с мнението, че разпространението на култа трябва да се свързва с присъствието на римски легионери.3

Жестът на латинската благословия е отличителен символ за ръцете на Сабазий. Той ги отделя от подобните паметници като култа към Долихен, Хюпсистос и др. Съществуват обаче изображения на Тракийския конник, който издига ръка в същия жест, на паметници от Тракия, Македония, остров Тасос. В тракийските провинции те се свързват с малки заключения с тракийския бог Аполон, който личи от характерния за двата бога епитет “бог на предците”. Същата връзка се наблюдава и в лидийско-фригийската област на Мала Азия, където местният Аполон Яербенос носи Сабазиеви хтонично-соларни характеристики. Затова тракийският конник Аполон може да се тълкува като тракийски вариант на орфическия Дионис, т.е. на Сабазий.

Към релефно откроените елементи на празника трябва да се отбележат няколко, безспорно свързани със сабазиевия мито-ритуален комплекс – жертвата (месото, печено на шишове), луковите глави, които увенчават шишовете (жезли-тирсове в ръцете на участниците), наличието на пещера на мястото на празника, въпреки че няма сведения за нейното пряко включване в честванията. Следва да се подчертае появата на мечката (чрез мечешкото месо като задължителен в миналото елемент от празника). Порфирий свързва Залмоксис именно с това животно. От особена важност, както изглежда, е присъствието на орлите при изгасналата вече жертва от празничните огньове. Не случайно Сабазий се изобразява с орел, кацнал на ръката му.

Ще приведем и две други доказателства. Първо, текста на Аристофан от комедията “Птици” (864-875 г.), въпреки дефинираното наскоро категорично предупреждение. Трудно е да се приеме, че “целият текст за жертвоприношенията към богове-птици е жестоко злоезичие срещу внесените чужди богове”4, след като са включени “птиците олимпийци и олимпийки” и “лебедът Питийски и Делоски”.5 Тъй като става въпрос за “Фригило Сабазий”, не са необходими доводи в подкрепа на тезата, че “Фригилос е измислена птица и не бива да става човек герой на Аристофан, като я търси във фауната наоколо”. “Фригилецът Сабазий” откровено парадира с неговия “фригийски произход”. Излиза, че името се е появило да осмее онтонима. Дори и да се допусне, че на Аристофан и неговия схоласт е известна връзката на Сабазий с определена птица, която те наричат “фригилос”, за нея няма сведения другаде. Възможно е да става дума за орел или сокол, които се свързва с култа на Сабазий. Второ, върху една алабастрова фигурка на сокол името му е предадено като Иман, “който дава щастие”. Едва ли названието може да бъде обяснено задоволително с обстоятелството, че ястребът е атрибут на фигийската богиня Кибела.6 Фактът, че текстът е изписан върху птицата, подсеща за сведенията за Аристофановия схолиаст, според което “самият той (Сабазий) пък се нарича Хиакит и Еуоиос”.

Изглежда, чрез текста на схолиаста може да се узнаят две от функционалните характеристики на бог Сабазий. Освен “даващ щастлив живот”, той най-вероятно е честван и като “изпращащ дъжд” заради възможността иас да бъде изведена от ио със значение “пращам дъжд; оросявам, овлажнявам.” Казаното може да се използва като доказателство в подкрепа на хипотезата, която обвързва изображението на орел (с или без змия) на опакото на Спартоковите монети, с религиозните вярвания на траките и по-конкретно с култа на Сабазий. Предлаганата нова интерпретация на изображението орел със змия от монетите на Спарток, която може да бъде потвърдена от бъдещите изследвания и находки, ни изправя пред най-ранното фигурно изображение на тракийския Сабазий. При това, както показват многобройните паметници, орелът и змията не са антагонисти, а спътници. Казаното обосновава присъствието на орлите в свещарската гробница, така и синкретизирането на Сабазий със Зевс при тракийските паметници от периода I-III в. Не случайно реставрираният през 194 г. (не 202 г.) храм е посветен именно на Зевс Сабазий от построилия го тракийски цар, а кадуцеите, поставени заради последните тракийски владетели Реметал II и Реметал III, са посветени точно на Хюпсистос и Зевс Хюпсистос. Съществува и друг бог с образа на орел, който държи в клюна си змия, върху монетите на Спарток. Това е “Великият бог Ол” от светилището до с. Капитан Димитриево, Пазарджишко, характеризиран чрез мълния, скиптър, орел и змия и засвидетелстван иконографски през периода II–III в. сл. Хр. в Пловдивско-Пазарджишкия и Варненско-Поповския регион.

Ще се заемем сега с локализирането на прорицалището на Дионис, за което съобщава Херодот (VI.111.2) и което, както изглежда, е посетено по-късно от Александър Македонски и Октавий. Приема се, че става дума за същото светилище на Дионис, където според “физика Хераклит” “имало някакви писания на Орфей върху дъсчица”. Някои търсят прорицалището в Беласица до Родопите с варианти Панагей и Парнас, т.е. в хомогенната западна орфическа зона. Смята се, че главното светилище на Дионис, равнозначно на делфийското по значение, се намира в Югозападна Тракия. Спорът дали то е в Панагей, Парнас или другаде е безпредметен.

Думите на Херодот, че “бесите от сатрите” служат като прорицатели в светилището и обвързването на бесите с Родопите го локализира в този планински масив. Водят се разисквания за обсега на територията на бесите по горното течение на Хеброс (дн. Марица), а след 310 г. в Ихтиманска Средна гора като планинска връзка с Рило-Родопския масив и Западния Хемус. Маргарита Тачева подкрепя локализирането на територията на бесите в Горна Марица, Западните Родопи и Средна Стара планина.7 Част от античната традиция разполага Дионисиевото светилище на Хемус. Особено изразителни в това отношение са сведенията на “физика Хераклит”, съхранявани чрез схолиаст към Еврипидовата “Алкестида”: “Това (светилище) на Дионис е построено в Тракия на т. нар. Хемус”. Аналогична предпоставеност по анализа се открива и по отношение на прочутото сведение на Херодот (VII.111.2), според което прорицалището на Дионисий е на “най-високата планина” (но не и в най-високата част на планината), какъвто е самият Черни връх и хълмът св. Атанасий южно от него. Сведенията на Попоний Мела също не биха могли да оправдаят локализирането на прочутото Дионисиево прорицалище конкретно и единствено на територията на Родопите. “Във вътрешността на страната (Тракия) се издига планината Хемус, Родопи и Орбел, прочути със свещенодействията на Либер и сборището на менадите, учредено за първи път от Орфей. Хемус се издига на такава височина, че от най-високия му връх се вижда Черно и Адриатическо море”8. Внушението на античния автор изглежда ясно. Със свещенодействията на Либер са прочути и трите тракийски планини Хемус, Родопите и Орбел. Измежду тях обаче Хемус е забележителна с височината си. Филип V Македонски посещава прорицалището на Дионис и принася жертви на олтарите на Юпитер и Сол, построени от бесите.

Текстът на Тит Ливий (40, 22, 7) е интересен за нашето изследване и за това ще го поместим изцяло: “Филип преминал най-напред през Медик, после през пущинаците, които лежали между Медика и Хемус и най-сетне на седмия ден стигнал до полите на планината. Тук Филип се забавил един ден, за да избере кой да води със себе си и на третия ден тръгнал. В началото били изминали без труд ниски хълмове, но колкото по-високо се качвали, местността ставала все повече и повече гориста, а често и непроходима. Достигнали после до един такъв гъсталак, че през дърветата и преплетените им клони едва би могло да се види небето. А когато наближили билото, имало толкова гъста мъгла, – нещо, което е рядко във високите места – че се спъвали, като че ли вървели в нощен мрак. На третия ден най-после стигнали върха. Когато се върнали, не опровергали нищо от общоприетото мнение навярно за да не станат за смях в безмисленото им изкачване, а не защото са могли да видят от едно и също място отдалечените морета, реки и планини. Всички, а особено и самият цар, който бил в по-напреднала възраст, били изморени от трудния път. След като посветили на Юпитер и слънцето два олтара и принесъл жертва, слязъл за два дни там, където се бил качил за три дни, страхувайки се най-много от нощните студове, които при изгрева на слънцето приличали на зимен мраз.”9

Изразителният разказ на Тит Ливий пресъздава една картина, която по никакъв начин не би могла да се свърже с алпийските условия както на Рила, така и на Витоша. В случая не съществуват сериозни аргументи, които биха могли да поставят под съмнение достоверността на сведенията, оставени ни от римския историк. А той е категоричен – Филип V е достигнал до планината Хемус. Казаното ни позволява да изкажем предположение, че славното прорицалище на Дионис в Тракия се намира на днешния връх св. Атанас в Етрополския Балкан – там, където и до днес се тачи “светецът безсмъртник”. А това значи, че в древност този район от Западна и Средна Стара планина е населен от беси. Именно като част от беския племенен масив трябва да се интерпретират старините, намерени в Етрополско и Ботевградско, включително и крепостта Чертиград на два часа път, датираните материали от “латинската епоха” и разкопаните при Етрополе надгробни могили с погребения от V-IV в. пр. Хр. Тази локализация на част от бесите не противоречи на данните на античните автори, включително и на тези, които определят бесите като рудари. Добре е известно, че в района на Етрополе “някога било добивано желязо, олово, сребро, плавело се злато”10. Факт е, че разкопките на Чертиград, проведени в края на 60-те години на ХХ в., документираха развитие на желязодобива още през “латенската епоха”. Знае се, че “благосъстоянието и значението си градът (Етрополе) дължал и на своето положение като станция на големия път, който още през средните векове води от Тракия през Златишката котловина и преваля Стара планина. Тогава Етрополският проход, както изглежда, е бил едничката пряка съобщителна линия между Северозападна България и земите на юг от Балкана. Клон от него се отделя към Златишкото поле и води към Средец, а от този към Велбъжд или Ниш. През Етрополе, Златица и от там към Пловдив или София е ставало главното съобщение между западните български земи, северно и южно от Балкана и през цялата турска епоха, когато Митхат паша построява пътя през Арабаконак”11.

Може да се допусне, че именно през Етрополския проход минава Александър Македонски при похода си срещу трибалите през 335 г. Тази възможност е в хармония с предложението на В. Томашек, че споменатите от Ариан “автономни траки”, които посрещат великия пълководец из теснините на Хемус, са от племето на бесите. След Александър III оттук минават навярно Филип V и Гай Октавий.

В контекста на хипотетичната локализация на главното Дионисиево прорицалище в Тракия е възможно върхът св. Атанас в Етрополския балкан да се идентифицира с хълма, който Макробий назовава Зилмиос. Името Зилмиос напомня за Залмоксис. Появата на мечката в обредния комплекс, свързан с етрополския св. Атанас, илюстрира късното сведение на Порфирий, което обвързва това животно с култа към Залмоксис. В такъв случай може да се предположи, че там, където в днешно време на Атанасовден се палят огньове в очакване на слънцето, в древност има кръгъл храм, който според преданието на Макробий е без покрив. При това става дума не за едно от многобройните кръгли светилища в Тракия, а за това, в което според Хераклит “имало писания на Орфей върху дъсчици”12 и в което Александър Македонски и Гай Октавий се допитват до Дионисовия оракул. Тук най-вероятно Филип V Македонски посвещава олтари на Юпитер и Сол, след което принася и жертва. Изглежда именно това е земята, която през 28 г. пр. Хр. Марк Лициний Крас подарява на одрисите, които “са почитатели на Дионис”, след като я “отнел от бесите, които я владеели”. Това довежда няколко години по-късно до въстанието на “тракиеца от племето беси Волотес, жрец на Дионис”, за което съобщава Дион Касий13. Има много основания да се търси приемственост – паленето на кандило от жена напомня на служението в древност на жрицата, която дава отговорите на оракула. Многозначителен е и фактът, че църквата на Етрополския манастир, намиращ се в непосредствена близост към по-лесния подстъп към върха, е посветена на Света Троица, т.е. на единството на трите божествени Ипостаси, които според православния догмат образуват единия и неделим Бог “Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”. Богът, когото траките почитат на днешния връх св. Атанас като син на Великата богиня-майка, обхваща понятийно неоплатоническото Единство или Тоталността на битието. Сабазий не е “владетел на космоса”, а негова същност. Той е “ураничен бог”, който не господства на небето, а е самото небе и следователно всичко останало е немислимо без него. Това обяснява сведението на св. Теодосий за съществуването на особен храм в Палестина, в който след покръстването им “бесите отправяли на своя си език молитви на общия за всички ни Господ.”14 Всички следи от беска Библия и беско богослужение отдавна са унищожени от гръкоезичната Източна църква.


Бележки

1 Срв. Попов, Р. Народният култ към св. Атанас у българите. – Българска етнография, 1991, № 4, 23-31.
2 Lane, Е. N. Corpus Cultus Iovis Sabazii: The Other Monuments and Literary Evidence. Leiden, 1985; Idem. Corpus Cultus Iovis Sabazii. Conclusions. Leiden, 1989.
3 Тачева-Хитова, М. Култът на Сабазий в Тракия. Проучвания върху историята на античните религии. 9. – Годишник на Софийския университет. Исторически факултет. Т. 69, 1980, 45-74.
4 Фол, Ал. Тракийският Дионис. Т. 2. Сабазий, с. 58.
5 Извори за историята на Тракия и траките. Т. І. Съст. В. Велков, Зл. Гочева, В. Тъпкова-Заимова. С., 1981, с. 159. 
6 Пак там, с. 259, 261.
7 Тачева, М.  За бесите и техните племенни територии. – Минало, 1995,  № 1, 9-15. 
8 Извори за старата история на Тракия и Македония. Т. І, с. 260.
9 Цит. по: Titi Livi Ab vrbe condita liber XL. – http://www.thelatinlibrary.com/livy/liv.40.shtml#22.
10 Батаклиев, Ив. Интересни историографски черти на нашите старопланински градове. – В: Сборник в памет на проф. П. Ников (Известия на Българското историческо дружество. Т. XVI-XVIII). С., 1940, с. 21; Мутафчиев, П. Из нашите старопланински манастири. – В: Същият. Избрани произведения. Т. 2. С., 1973, 303–304.
11 Мутафчиев, П. Пос. съч., 306-307.
12 Извори за старата история на Тракия и Македония. Т. І, с. 106.
13 Тачева, М. История на българските земи в древността. Ч. 2. С., 1987, 84-85.
14 Цит. по: Орачев, Ат.  Беси. – В: Кратка енциклопедия тракийска древност. Отг. ред. Д. Попов. С., 1993, с. 40. Срв. Ботева, Д. Етрополският свети Атанас, Сабазий и прорицалището на бесите. – Минало, 1996, № 2, 18-28.

https://www.pravoslavie.bg/