Цивилизацията на Древенъ Египетъ

[Hatshepsut]

За магията в Древен Египет

В бита на египтяните магия и религия често се преплитали

В древния свят Египет е бил смятан за страна на магьосници и заклинатели. Всеки египтянин носел със себе си най-различни амулети и талисмани, притежаващи чудодейна сила. Както жените, така и мъжете си слагали очна линия, чиято цел била да ги предпазва от лоши очи и зли духове. Друг факт, който засилва това впечатление, е мумифицирнето и странните ритуали при погребалните церемонии. Книгата на мъртвите например - един от най-добре съхранените магически текстове - е изпълнена със заклинания, правила, изготвяне на различни амулети, които да пазят мъртвия в отвъдното и да му осигурят щастливо и охолно битие в света на мъртвите.
За разлика от останалите магии на изтока египетските били насочени към подчиняване на силата на боговете и използването им за постигане на различни цели. За сравнение арабските магии са насочени основно към борба със злото и демоните. В бита на египтяните магия и религия често се преплитали.
Те почитали много богове, които им помагали в различни житейски ситуации. За да овладееш силата на някой от боговете и да го впрегнеш да ти служи, трябвало да научиш истинското му име. Такива тайни имена често се изписвали върху различни амулети и талисмани. В ритуалите по призоваване на божествата и заставянето им да извършат дадена работа се използвали много заклинателни техники и слова на силата. Запазени са древни текстове, в които за богинята Изида се споменава, че е със силен език и произнася слова на силата. Научила ги, според легендата, от Тот - бога на писмеността, науката, Луната и магиите. Той владеел всякакви заклинания и имена, а като бог на Луната и всички ритуали на лунната магия. Изобразявали го като човек с глава на ибис. Изида от своя страна била покровителка на магиите. В другия си ипостас тя била върховна богиня на Египет и покровителка на семейството и дома. Била още съпруга на Озирис, бога на мъртвите и сестра на бог Сет - повелител на пустините и злото.
Нейните магии били достъпни за малцина и се прилагат само от жени. За разлика от ритуалните магии при магията на Изида основно се използва менталният контакт с богинята. Тя притежава невероятна сила. Според легендите тези уникални знания и звездна сила били донесени от боговете на Сириус. Любопитен факт, свързан с тези легенди, е това, че Хеопсовата пирамида е ориентирана по посока на Сириус.

http://www.blitz.bg/article/1001

[Hatshepsut]

Медицината в Древен Египет


Хирургически инструменти

Знаем, че по времето на фараоните хората са се лекували при изключително умели лекари. Има доказателства, че в древен Египет са използвани техники, които дори и днес се смятат за много напреднали и сложни. Открити са мумии, преминали през мозъчни операции в опит за премахване на тумори и аневризми. Знаем също, че древните египтяни са попълвали кариесите си със злато, а на оралната хигиена се е обръщало особено внимание.

Логично следствие от тези факти е, че по онова време, от целия свят продължителността на живота е била най-висока в древен Египет. Там докторите били обучавани толкова добре, че прииждали хора от други държави, които искали да бъдат научени на египетска медицина, а опитът, който са натрупали, се считал за голямо предимство след завръщането им.

Медицината в Египет била строго специализирана. Имало лекари за очи, вътрешни органи, главоболие и дори специално за жените. Открити са изображения, на които се вижда как доктор измерва пулса на пациент, което означава, че египтяните са разбирали функцията на сърцето.

Лекарите и зъболекарите са получавали заплатите си от имперската хазна, но понякога било позволено и да взимат такси директно от пациентите. Ако са командировани в чужбина или пък обслужват армията, никога нямали право да взимат пари.

Както сега, и тогава цялата система е била стандартизирана с правила и регулации. Лекарите нямали право да променят вида лечение на дадена болест, освен ако всички ортодоксални методи не са се провалили. Имало жестоки наказания за докторите, които практикували в разрез със стандартите. Ако пациент почине, не е имало задължително наказание за лекаря, отново освен ако не е направил нещо извън правилата. Ако цялото лечение е протекло по утвърдения стандарт и пациентът все пак не се е излекувал, докторът не е носил никаква вина. Лекарите имали право да използват неконвенционални методи три дни, след като е извършено стандартното лечение и пациентът не показва подобрение. Трябва да се спомене, че тези неконвенционални методи в наши дни се наричат окултизъм.

Най-голямо внимание се обръщало на превантивната медицина и профилактиката. Вярвало се, че хранителните навици са основен фактор за болест и здраве. Също така се смятало, че голяма част от болестите са резултат от лошо храносмилане и преяждане. Древните египтяни вярвали във въздържанието, предизвиканото повръщане и рядката употреба на медикаменти. Приемането на лекарства е споменато в множество източници. Много от хомеопатичните лекарства, които и днес се използват в този регион, идват от древно египетската фармакология.

По мумифицирани тела са открити следи от сложни хирургически операции. Оттам изниква въпросът как са упоявали пациентите. Вероятният отговор е комбинация от наркотици и хипноза.

Друг важен аспект от египетската медицина е банята. В терапевтичните методи е използвана както топла, така и студена вода. В баните са разтваряни определени минерали и като цяло египтяните имали сериозно отношение към хигиената.

Трябва да се спомене, че много от медицинските и зъболекарски практики на древните египтяни се използват и до днес. Трудно е оценим напълно дълбочината на познанията на тези хора, а те не са били ограничени до медицината, но и изкуството, науката, технологиите и цялостната им философия за живота.

https://drevnite.com/meditsinata-v-dreven-egipet/

[Hatshepsut]

Лекция: Увод в древноегипетския език и писменост
лектор: проф. Сергей Игнатов

[Hatshepsut]

Новото познание Е12 - Боговете на Египет
С участието на Теодор Леков

[Hatshepsut]

Облеклото в Древен Египет
(статията е на руски език, затова давам само линк)

http://mir-kostuma.com/ancient-egypt/item/11-ancient-egypt

[Hatshepsut]

Мистериите на Египет - Разговор за египетските символи и космическата хармония (ВИДЕО)

Представяме ви размисли и разговор за египетските мистерии, египетските символи, йероглифната стилистика, безсмъртието и космическата хармония на Божествените закони.

Вижте новия 16-и епизод на предаването Новото познание с водещ Стойчо Керев:


Новото познание Е16 Египетски мистерии

https://portal12.bg/

[Hatshepsut]

Как са били построени египетските пирамиди

Ацтеките, маите и древните египтяни са три абсолютно различни цивилизации, които имат едно единствено общо нещо- пирамидите. От трите древни цивилизации, египтяните са тези, които поставят стандарт на това, което днес всички ние познаваме като класически дизайн на пирамидите : масивни монументи с голяма квадратна основа и четири триъгълни стени, които се събират в една обща точка на върха. За разлика от тях,  пирамидите на ацтеките и маите са със стълби и имат равнинен връх. Древните египтяни най-вероятно са избрали тази форма на гробниците на своите пирамиди заради своята соларна религия.

Смятало се е, че египетският бог на слънцето Ра - бащата на всички фараони, се е появил на Земята  от могила с пирамидална форма и след това създал всички останали богове. Предполага се, че формата на пирамидата символизира  слънчевите лъчи. Според един от изследователите на египетските пирамиди- професор Доналд Редфорд, египтяните започнали да издигат пирамиди веднага след 2 700 г. пр.н.е.  и това продължило около хиляда години до 1700 г. пр.н.е.. Първата пирамида била построена от крал Джосер от третата египетска династията. Неговият архитект Имохтеп създал стъпаловидна пирамида посредством събирането на шест "мастаби"- четириъгълни гробници, в които по-рано са били погребвани фараоните. Може би най-известните пирамиди в Египет са пирамидите в Гиза, от които най-популярна е Великата пирамида, която била проектирана за фараон Хеопс.

Векове наред хората не са спирали да се чудят как са били построени пирамидите. Някои дори  са изказвали предположения, че гигантските пирамиди са дело на извънземни, а други - че египтяните са използвали строителна техника, информация, за която, за съжаление, не е достигнала до нас. Според професор Робърт Редфорд обаче построяването на пирамидите не е било толкова колосално дело, както повечето хора смятат. Според направените изчисления за построяването на Хеопсовата пирамида са били нужни от 20 000 до 30 000 работници за период от 23 години. За сравнение само- за построяването на Нотр Дам са били са нужни около 200 години.  Според професор Редфорд фараоните започвали да строят своите пирамиди, веднага след като са се възкачили на трона. Фараонът първо назначавал комисия от наблюдател  на строителните дейности, архитект и строителен инженер. Пирамидите обикновено били разполагани на западната страна на Нил, защото се смятало, че душата на фараона трябвало да се слее със слънцето при неговия залез и след това да  го придружи във вечния му път.

Вътрешността на пирамидата била изградена от местен варовик, а по-външните пластове от по-качествен, който им придавал  лъскавина, така че те да се забелязват отдалече. Най-горният пласт  бил направен от гранит, базалт или някакъв друг много твърд камък и облицован със злато, сребро или електрум (сплав от злато и сребро). Професор Редфорд изтъква, че има още една заблуда около построяването на пирамидите - за това че робите, които са ги градили, са правели това против волята си. Оказва се, че е доста трудно да се опише какво точно е била законовата регламентация на робите в Древен Египет. Селяните, които работели на пирамидите,  ползвали данъчни облекчения и били подслонявани в "пирамидените градове", където освен подслон им били осигурявани дрехи и храна.

От проучвания на зидарските познания на древните египтяни става ясно, че те са използвали железни длета за дялането на пясъчник и варовик, а за по-твърди камъни като гранит са били необходими  длета от  здрав материал. Диабазът - твърд, черен вулканичен камък бил използван за преместването на гранита от каменоломната в  Асуан. Масивни оръдия от диабаз  били използвани за издялването на огромните гранитени късове. Според Редфорд от 60 до 70 мъже  са били нужни за изваждането на един подобен каменен блок. В основата на камъка те забивали дървени клинове в процепи, които преди това били издълбали и напълнили  с вода. Клиновете се разширявали от водата и разцепвали камъка, който след това бил стоварван на  чакащите лодки.  Волове и мъже теглели големите камъни по направената за целта наклонена площадка, която била намазана с растително масло. Вече след като камъните били стоварени на строителната площадка, били използвани рампи, за да бъдат каменните блокове транспортирани до пирамидата. Тези рампи  били направени от кирпичени тухли и  облицовани с хоросан, който укрепи повърхността им. Ако древните строители са издигали  постоянно рампи при всеки курс, докато работниците  придвижвали камъните, то пренасянето на огромните каменни блокове при градежа на пирамидата,  не следва да е било чак толкова трудно, както повечето хора си мислят, твърди професор Редфорд.

http://idi.bg/blogs/view/blog/734

[Hatshepsut]

Мумификация на животни в Древен Египет

Навярно всички са чували за египетските богове в образи на животни: Хор с глава на сокол, Хатор с рога на крава, Себек – с вид на крокодил, Бастет в образа на котка, Тот като ибис или павиан… Фигурите им са изсечени върху камъни и изрисувани върху древните стенописи. Всеки, повече или по-малко значим бог, имал задължително свой храм с жертвеник и жреци. Според древните египтяни те не обитавали небето или недостъпни планини, както например хиндуистките божества или гръцките богове и техните римски аналози, а живеели заедно с хората. По бреговете и делтата на Нил се разхождали техните физически превъплъщения – Хатор пасяла по ливадите, Бастет мъркала върху някоя скамейка, а Себек плувал в речните води. Убийството на някое „божествено“ животно се наказвало със смърт. Диодор Сицилийски разказва като очевидец как египтяните линчувани римлянин, който случайно убил котка. От 5 или 6 знака във всеки древен надпис, най-малко 2 са свързани с животни.

През 1888 г. египетски селянин случайно разкопал масово погребение на десетки хиляди мумифицирани котки – огромен пласт от 10 до 20 реда в дълбочина. Най-добрите образци веднага били разпродадени на туристите, а другите били потрошени, наситнени и използвани като оборски тор по нивите.


Древните египтяни мумифицирали животни в няколко случая. Преди всичко, те искали да дарят втори живот на своите домашни любимци.  Когато животинката умирала, собственикът й си обръсвал веждите в знак на траур и ако можел да си позволи, поръчвал да бъде мумифицирана – защото в такъв случай имало възможност двамата да се срещнат в отвъдния свят. В гробниците на домашните любимци имало всичко необходимо за тяхното комфортно съществуване след смъртта. Вътре в саркофазите им рисували кучета, преследващи плячка, маймуни, които похапвали сладки плодове, котки, играещи си с топки или кълба прежда. Животните умирали от естествена смърт – при изследване на мумиите с рентген не се откриват наранявания.

Най-известнoтo мумифицирано животно е маймуната на царицата на Тива. Когато открили гробницата й, в краката на мумията на владетелката намерили малък пакет. Отначало помислили, че е мумия на дете. Но това противоречало на изискването царицата, като велика жрица, да спазва безбрачие. Оказало се, че в пакета се намирала мумията на любимата й котка.

Но имало и животни с незавидна съдба – онези, които били принасяни в жертва. Храмовите гробища, където са погребвани нещастните животинки, зашеметяват въображението – но именно те са основен източник на информация за археолозите и учените. Освен масовото гробище на котки, което било унищожено поради неграмотност, са открити още няколко подобни места. Например, в Хермополис са намерени около 1 милион погребани ибиси. Птиците били потапяни в катран и погребвани в запечатани керамични урни. По този начин се запазвали почти непокътнати. Благодарение на този метод съвременните учени могат не само да правят изводи за египетската култура – но и да получат информация за климата и природата в местообитанията на птиците, изследвайки съдържанието на стомасите им. Още повече, че днес в Египет вече почти няма ибиси, поради климатичните промени.

В местността Сакара, в знаменитите катакомби на храма на Анубис, преди години са открити почти 8 милиона мумии на малки и възрастни кучета, чакали, котки, лисици и соколи. След проучване на тези останки било установено, че животните били убити и то не по хуманен начин – на котенцата и кученцата просто извивали вратовете, а някои възрастни кучета били уморени от глад.

Причината за огромното количество мумии лежи както в религията, така и в доста по-банално нещо като финансовата изгода. Египтяните вярвали, че ако при посещение на храма си купят определен вид мумия, това ще им донесе благополучие в определена област. Една мумия за здраве, друга – за упокой, трета – за по-добра реколта…

Официалният храмов бизнес носел огромни печалби за жреците. Към всеки храм имало работилница за балсамиране, а понякога и повече от една. Също и специални менажерии, където развъждали жертвени животни – котки, кучета, павиани и др. Обикновеният човек го чакала смърт, ако убие котка, но ритуалното храмово убийство и мумифициране на животното осигурявало почит и уважение.


Разбира се, както във всеки печеливш бизнес, и тук не закъснели да се появят фалшификати. Изследванията сочат, че около 1/3 от жертвените мумии са, казано с днешен жаргон, „ментета“. Причината е, че те били продавани готови, а да се снемат бинтовете от тях било кощунство. И фалшификаторите пробутвали на купувачите обикновено евтино животно – вместо ценния и рядък екземпляр. Дори направо слагали вътре няколко счупени кости, тръстика или боклук.

Сред археолозите дори се утвърдило схващането, че колкото по-богата и ярка е опаковката на дадена животинска мумия, толкова по-голяма е вероятността за фалшификат. Както са казали римляните: “Времената се менят – хората не“. Всички епохи имат своите измамници.

https://iskamdaznam.com/golemite-problemi-na-malkite-bogove/

[Hatshepsut]

Попаднах на нещо интересно в Замунда, филм за историята на Древен Египет.
Филмът е от 5 серии и проследява възникването и развитието на древноегипетската цивилизация от палеолита до елинистическата епоха:

http://zamunda.net/banan?id=535915

[Hatshepsut]

Египет. От IV хил. пр. н. е. до завладяването на царството от персите

Публикувано по: П. Барсело, М. Тачева, П. Делев, История на древните общества, С., 1992

СТАРОТО ЦАРСТВО

Преходът към основаваща се на земеделие и скотовъдство произвеждаща икономика се осъществил в долината на р. Нил още през VI хилядолетие пр. н. е. В течение на хиляди години многобройни поколения египетски селяни водели трудна и упорита борба с пустинните пясъци, с непроходимите бодливи акациеви храсталаци и обраслите с тръстика блата, за да ги превърнат постепенно в обработваеми земи. Всяка година през лятото, в резултат на проливните сезонни дъждове в Централна Африка водите на Нил прииждали и заливали за около два месеца по-голямата част от долината, оставяйки след оттеглянето си тънък слой напоена тиня, на която египетската земя дължи своето изключително плодородие. Но освен източник на живот и плодородие придошлите води на реката били и разрушителна стихия, която често унищожавала съграденото с много труд от хората. С течение на времето древните египтяни започвали да изграждат за предпазване на нивите си от речните разливи защитни диги от пръст, през които пропускали само толкова вода, колкото била необходима, за да се напои земята и да се отложи върху нея благодатната нилска тиня. За напояване на по-високо разположените терени отбивали речните води по специално устроени канали, с други отводнителни канали пък пресушавали заблатените райони. Цялата икономика на древен Египет била зависима от иригационните съоръжения и въпреки че тяхното изграждане и поддържане изисквало огромен разход на труд, щедрата нилска земя се отплащала пребогато с даровете на своето плодородие. С увеличаването на площта на култивираните терени, около многобройните локални иригационни системи постепенно нараствала и гъстотата на населението в Нилската долина.

Достигнатата висока степен на развитие на земеделско-скотовъдната икономика създала предпоставки за ранното възникване на цивилизацията в Египет. През IV хил. пр. н. е. около първоначалните центрове на иригационни системи започнали да се формират неголеми държавици, които често воювали помежду си. Във втората половина на хилядолетието броят им вече бил около 40; половината от тях се намирали в района на делтата на Нил (Долен Египет), а останалите — на юг по протежение на долината на реката (Горен Египет). В хода на непрестанните конфликти и междуособици тези първоначални държавици, традиционно наричани номи, се обединявали, по-големите поглъщали по-малките и накрая Горен и Долен Египет се превърнали в две големи царства, които започнали борба за надмощие помежду си.

Около 3100 г. пр. н. е. царят на Горен Египет Менес покорил Долен Египет и поставил началото на единната древноегипетска държава. Оттогава насетне, като символ на това обединение египетските фараони носели една върху друга червената корона на Долен Египет и бялата — на Горен Египет. С името на Менес започва и дългият списък с имената на египетските фараони, по годините на управление на които се водело в продължение на следващите две и половина хилядолетия египетското летоброене. За да сложи някакъв ред в безкрайната поредица от имена, в III в. пр. н. е. египетският жрец Манетон ги разделил на 30 повече или по-малко условни династии; това деление се използва по традиция и до днес. За съжаление от голямото историческо съчинение на Манетон, написано на базата на древни летописи и документи, са запазени само незначителни откъси.

Предполага се, че Менес (или Мени), чието име фигурира в по-късната писмена традиция (включително в царските списъци) като обединител на Египет и основател на I династия, е идентичен с известния по своите паметници ранен владетел Нармер. Сред тях особено интересна е една каменна плоча с двустранни релефни изображения, които увековечават победата на Юга над Севера; Нармер е представен в триумфалните сцени поотделно с короните на Горен и Долен Египет.

С обединението при Менес започва периодът на т. нар. Ранно царство, в който фараоните от I и II династия продължили борбите за окончателно утвърждаване и стабилизиране на единната и централизирана египетска държава. От този период са и най-ранните запазени до наши дни йероглифни надписи, някои от които съдържат имената на съответните фараони: надписите позволяват да се възстанови и смисълът на придружаващите ги изображения — например тържествена церемония при започване на селскостопанския сезон или прокопаване от фараона на първата бразда на бъдещ напоителен канал. Сред паметниците от Ранното царство особен интерес представляват проучените в района на Абидос в Горен Египет царски гробници — внушителни постройки от камък или кирпич със скрита под земята погребална камера. Прогресивното нарастване на монументалността на тези съоръжения (известни в науката с египетското си наименование мастаби) и на пищността на погребалните ритуали отразява пряко засилването на царската власт. Заедно с умрелия фараон били погребвани десетки и дори стотици слуги и роби; около царската гробница пък изграждали своите по-скромни гробни постройки многобройни придворни и велможи. Трудни за решаване проблеми поставя откритието на втора серия още по-внушителни царски гробници от същото време в Сакара край Мемфис. При това и двата царски некропола са твърде отдалечени от сочения като столица на Египет в периода на Ранното царство град Нехен (Хиераконполис).

Политическото обединение на Египет позволило да се изгради и поддържа единна иригационна система в мащабите на цялата страна, а това довело и до значително увеличаване на площите на обработваемите земи. Нарасналото селскостопанско производство било в основата на всестранния икономически, политически и културен подем, с който се характеризира развитието на Египет в петстотингодишния период на Старото царство, при последователното управление на фараоните от III,  IV, V и VI династия (XXVII —XXII в. пр. н. е.).

Камъкът от Палермо

Сред историческите извори за периода на Старото царство особено важно значение има т. нар. Палермски камък — голям надпис върху черна диоритова стела, 7 фрагмента от която се съхраняват в различни музейни колекции (Палермо, Кайро и др.). Надписът, от първоначалния текст на който е запазена само около една четвърт, съдържа най-древния известен египетски летопис, започващ с неизвестни от други източници царе от преддинастическия период и достигащ до фараона от V династия Нефериркара. Освен имената на фараоните и продължителността на тяхното управление (в години, месеци и дни) Палермският камък съобщава и най-важните събития по време на тяхното управление — нивото на Нил при максимални разливи и засушавания, по-важните войни и експедиции в съседни страни. Ценни сведения съдържат стенописите и възпоменателните биографични надписи от богатите аристократически гробници на Старото царство, както и надписите от погребалните камери на пирамидите от V и VI династия. Запазени са и ред други писмени документи, както и разнообразни археологически паметници и комплекси, които в своята съвкупност позволяват да се възстановяват различни страни от историческата действителност през тази отдалечена епоха.

Опирайки се на бюрократичния апарат и войската, в епохата на Старото царство египетските фараони съсредоточили в свои ръце огромни богатства и неограничена икономическа, политическа и религиозна власт. Превръщането на египетската държава в централизирана, деспотична и бюрократична монархия било в значителна степен обусловено и предопределено от природните условия и особеностите на египетската икономика: създаването и поддържането на единната иригационна система, която обхванала цялата Нилска долина, изисквало пределна централизация на властта и управлението. Из цялата страна царските чиновници редовно измервали и записвали нивото на водите на Нил, следели и докладвали за състоянието на каналите и защитните диги, в изпълнение на царските заповеди извеждали населението за задължително участие в работата на големите хидромелиоративни обекти, която често продължавала години наред. Принудителният безплатен труд на населението, което било напълно обезправено и подчинено на произвола на централната власт, се използвал редовно и на големите престижни строежи на фараоните — царските дворци и гробници, храмовите комплекси, а също и за всевъзможни ангарийни повинности в царското стопанство. Като израз на особено снизхождение със специални укази фараоните дарявали на отделни привилегировани групи население (например жреците, служителите и работниците в храмовите стопанства) правото да не бъдат привличани на царска работа.

Настъпилите промени получили своята идеологическа обосновка в еволюиралия до пределна степен, хипертрофиран култ към владетеля, който се превърнал в една от трайните и най-характерни черти на египетската цивилизация. Фараонът бил почитан като жив бог, син на Ра, земен представител на небесните и подземните богове и застъпник на жителите на страната пред тях, единствен гарант на плодородието и успеха на всички значителни мероприятия, които задължително се провеждали от неговото име. Волята на царя била свещена, а правата му над цялата страна и нейното население —  абсолютни и неоспорими. Бил канонизиран строг ритуал за почитане на фараона, който включвал и педантично спазвания придворен церемониал, и редките публични изяви по време на големи празници, когато целият народ тържествено чествал „появяването на царя на Горен и Долен Египет“ и се провеждало ритуалното „обикаляне около стените“. Лично фараонът извършвал най-важните религиозни обреди в големите египетски храмове, при които се предполагало, че той влиза в личен контакт с боговете.

Най-ярко свидетелство за невижданото могъщество на египетските фараони в епохата на Старото царство представляват техните гробници — прочутите египетски пирамиди. Тези колосални, смазващи човешкото въображение със своите мащаби и непоклатимо величие каменни грамади, събрали в едно-единствено огромно строително усилие всички материални и човешки ресурси на страната, са и най-директната, овеществена и концентрирана изява на култа към фараона-богочовек. Предназначена да стане за вечни време жилище на нетленната мумия на фараона и приют на безсмъртната му душа, пирамидата била същевременно паметник на неговото земно могъщество и безгранична власт. Първата голяма пирамида издигнал най-забележителният фараон от III династия Джосер; тя има стъпаловидна форма, достига на височина 60 м и е била заобиколена от огромен храмов комплекс. Известно е и името на архитекта, който проектирал пирамидата на Джосер и ръководител нейното изграждане — Имхотеп, впоследствие обожествен и почитан като покровител на египетските писари. Най-голяма била пирамидата, издигната през XXVI в. пр. н. е. от фараона от IV династия Хеопс (Хуфу). В древността Хеопсовата пирамида, която има височина 147 м и е изградена от около 2 млн. и 300 хил. огромни каменни блока с тегло по над 2.5 т всеки, била смятана за едно от чудесата на света. Според древногръцкия историк Херодот тя била строена от 100 хил. души в продължение на 30 години. Само с няколко метра по-ниска от Хеопсовата е облицованата с червен гранит пирамида на неговия син Хефрен (Хафра), чийто образ носи Големият Сфинкс — разположено близо до пирамидата скулптурно изображение на лъв с човешка глава, изсечено от естествена скала с височина 20 и дължина 57 м.

Още при управлението на Джосер столицата била преместена на север, в основания от обединителя Менес град Мемфис, който се намирал на границата между Горен и Долен Египет (югозападно от днешната египетска столица Кайро). В Мемфис се намирали дворците на фараона и на останалите представители на висшата столична аристокрация, много от които били негови роднини, заемащи различни високи длъжности. Най-важна била длъжността на първия министър — чати; могъщите фараони от IV династия най-често назначавали на нея своите синове. Чати ръководел огромния и сложен бюрократичен апарат на държавата и лично възглавявал върховния съд, царския архив и хазната. Друг висш сановник бил началникът на войската, който стоял начело на военното ведомство — пер-раха (букв. „дом на оръжието“). В столицата били съсредоточени и всевъзможни други централни служби и ведомства, ръководени от съответни началници. Някогашните номи продължавали да съществуват като своеобразни административно-стопански окръзи, напълно подчинени на централната власт. Царският наместник — номарх — ръководел останалите служители и чиновници в нома и осигурявал изпълнението на всички получени от столицата разпореждания. В граничните райони била изградена система от отбранителни крепости, в които били настанени военни гарнизони.

Фараонът дарявал своите приближени, членовете на царското семейство, висшите сановници и военачалници със земи, в които те уреждали свои големи частни стопанства. В много богати гробници от епохата на Старото царство са запазени релефи и стенописи, които пресъздават живота в тези имения. Аристократът и неговото семейство живеели в големия си дом, заобиколени от многобройни слуги и слугини, музиканти, певци и танцьорки, готвачи, телохранители. Под ръководството на домоуправителя чиновници, писари и надзиратели организирали стопанския живот в имението, контролирали труда на конкретните производители на материални блага, представени в гробните релефи, заети с ежедневната си дейност на полето или в господарския дом — земеделци, пастири, градинари, риболовци, хлебари, пивовари, медникари, ювелири, грънчари, каменоделци, тъкачи, обущари, дърводелци, лодкари, художници, скулптори и много други. Обширни поземлени владения били дарявани и на храмовете на многобройните египетски богове. Тези „отстъпени“ от фараона земи, били смятани за своеобразно възнаграждение на висшите сановници и жреците; в документи от епохата на Старото царство например се говори за „земята на бога, за която жреците изпълняват службата си“.

Извън храмовите и частни имения основната част от територията на страната била пряко администрирана от името на фараона и съставлявала единното царско стопанство — основен източник на доходи за държавата. В управлението на царското стопанство били ангажирани многобройни чиновници и служители, докато милионите трудови хора, разделени по професии в работни отряди, водели полугладно съществуване и работели от сутрин до вечер, подгонени от тоягите на надзирателите.

Честите военни походи с грабителска цел, насочени най-често на североизток към Синайския полуостров и Палестина или на юг в Нубия, носели богата плячка и попълвали царското стопанство с огромни стада добитък и многобройни военнопленници, използвани като работна ръка. В своите надписи фараонът от IV династия Снефру например се хвали, че отвлякъл от Нубия 7000 пленници и 200 000 глави добитък.

Прекомерната централизация на всички ресурси и влагането им в огромна по мащабите си непроизводителна дейност — изграждането на колосалните пирамиди и други престижни строителни мероприятия — в крайна сметка подкопали производителните сили на страната. При управлението на V и VI династия се наблюдава прогресивно отслабване на централната власт за сметка на засилване на позициите на номовата аристокрация, която водела борба за политическа и икономическа самостоятелност. Пирамидите на фараоните от тези династии стават все по-малки, а гробниците на номарсите и другите провинциални велможи — все по-разкошни и богати, илюстрирайки прогресивното преразпределяне на икономическото могъщество, подкопаващо устоите на централизираната власт на царската администрация. С нарастването на реалната сила на номовата върхушка властта на Мемфис над страната все повече ставала номинална и през XXII в. пр. н. е. тя реално се разпаднала на множество полунезависими и враждуващи помежду си номи, управлявани от местни династии.

Разпадането на Старото царство довело до дълъг (около 140 години) период на политическа децентрализация и стопански упадък в Египет — т. нар. Първи преходен период (XXII — XXI в. пр. н. е.). Престанала да функционира единната напоителна система, а това довело до значително съкращаване на селскостопанското производство и предизвикало огромни социални потресения — глад, миграции, бунтове, засилени от непрестанните войни между отделните номови държави и стихийните нашествия на номадите от околните земи.

ЕГИПЕТ ПРЕЗ II ХИЛ. ПР. Н. Е. СРЕДНО И НОВО ЦАРСТВО

В условията на дълбоката политическа, стопанска и социална криза, обхванала Египет по време на Първия преходен период, постепенно се зараждала тенденцията за ново политическо обединение. Но старата столица Мемфис, в която след мимолетната VII династия (в списъка на Манетон тя фигурира със 70 имена на фараони, управлявали общо 70 дни!) се установила за непродължително време властта на слабите царе от VIII династия, била в състояние на пълен упадък и не можела да застане начело на обединителните процеси. В тази епоха най-значителен център в северната част на страната станал разположеният южно от Мемфис, в близост до Фаюмския оазис Хераклеопол (на египетски Нен-Несут), главен град на XX горноегипетски ном. Независимите владетели на Хераклеопол не признавали властта на Мемфиските царе и провъзгласили себе си за фараони (IX и X династия на Манетон). Още основателят на IX хераклеополска династия Хети (или Ахтой) I повел в средата на XXII в. пр. н. е. активна борба с номадите — нашественици и независимите египетски номарси, и тази твърда и агресивна политическа линия останала основна и при неговите наследници, които постепенно подчинили на властта си по-голямата част на Делтата и северните райони на Горен Египет. Интересен документ за събитията от тази епоха представлява запазеното в по-късен препис поучение на фараона от X хераклеополска династия Хети (Ахтой) III (кр. XXII — нач. XXI в. пр. н. е.) към сина му Мерикара.

Но хераклеополските царе не успели да обединят под властта си целия Египет. На юг се издигнал друг обединителен център — разположената при големия завой на Нил Тива (на египетски Уасет), владетелите на която подчинили на властта си съседните горноегипетски номи и също се провъзгласили за фараони (XI династия). След дълги и ожесточени борби между двете царства, около 2040 г. пр. н. е. тиванският цар Ментухотеп II успял да разгроми Хераклеопол, присъединил севера и поставил началото на Средното царство — нов период на политическо единство и централизация, на стопански и културен разцвет, продължил около 250 години (XXI — XVIII в. пр. н. е.). В един храмов надпис от времето на XIX династия са посочени заедно имената на фараоните Менес (I династия), Небхепетра (= Ментухотеп II, XI династия) и Яхмос (XVIII династия) очевидно, като основатели на Старото, Средното и Новото царство. В епохата на Средното царство в Тива управлявали последователно фараоните от XI и ХII династия.

Новото политическо обединение на Египет позволило да бъде възстановена и усъвършенствана единната иригационна система в долината на Нил и по този начин да се стабилизира селското стопанство като основа на икономиката на страната. Особено голямо значение имали мащабните иригационни мероприятия в района на Фаюмския оазис, които съществено разширили фонда на обработваемите площи. Значително било развитието на занаятите — каменоделство, металургия и металообработване, дърводелство, тъкачество и мн. др.). В тази епоха била окончателно усвоена и въведена в масовата практика технологията на бронза; замяната на каменните и медните оръдия на труда с по-твърди и качествени оръдия от бронз подтикнала общото развитие на производителните сили. Усвоено било и производството на стъкло, но неговото приложение в практиката оставало ограничено. Голямо развитие получила търговията както вътре в страната, така и далеч извън нейните предели - търговски експедиции и кервани свързвали Египет по суша, по море или по течението на Нил не само със съседните райони на Нубия, Либия и Синай, но и с далечни земи — Крит, Източното Средиземноморие (Финикия, Палестина и Сирия), Месопотамия и страната Пунт в Екваториална Африка.

Засилването на номовата аристокрация по време на Първия преходен период не било напълно преодоляно и в цялата епоха на Средното царство тя запазвала значителна част от своите привилегии от политическото си и стопанско могъщество. Номарсите често предавали властта си по наследство, образувайки местни династии; те се опирали и на жречеството в храмовете на местните номови божества и имали свои войски. В богатите гробници на представители на номовата аристокрация и в тази епоха продължават да се срещат изображения на обширни имения, а надписите с автобиографичен характер съдържат сведения за съсредоточените в техни ръце значителни материални и човешки ресурси.

Много по-често, отколкото в епохата на Старото царство, в документите започват да се споменават роби. Те се третират като част от имуществото и стопанството на знатните и богати собственици; запазени са документи за предаването им по наследство и за покупко-продажбата на роби, в които те са поставени наравно с работния добитък. Основен източник на роби били грабителските военни походи в съседните страни: след успешна военна експедиция фараоните награждавали своите военачалници и приближени с част от заробените военнопленници. В автобиографичния надпис на Хусебек, телохранител и военачалник на фараона от XII династия Сенусерт III се разказва, че той на два пъти получавал в награда роби — веднъж 60, а друг път 100 „глави“.

Основната част от трудовото население и в царското стопанство, и в големите храмови комплекси, и в именията на различни частни лица — велможи, жреци или чиновници, се нарича в документите от епохата на Средното царство „царски роби“ (хему нисут); те се разграничават от същинските роби — военнопленници (баку). „Царските роби“ не можели да бъдат купувани и продавани; те имали свое лично стопанство, дом, семейство и известни (макар и твърде ограничени) права. Всички те били трайно обвързани с упражняването на определена професия — земеделци, скотовъдци, градинари, рибари, слуги, готвачи, певци, музиканти, бръснари, учители, писари и т. н. Веднъж годишно във всеки ном царската администрация провеждала специални прегледи, на които отрасналите деца на „царски роби“ били разпределяни по професии. Най-здравите и силни били избирани за войници, синовете на занаятчии и други специалисти често наследявали професията на родителите си, докато основната част ставали селскостопански работници. Разпределените по професии и зачислени за цял живот към определено стопанство трудови хора били откъсвани от основното си занятие единствено когато администрацията ги свиквала на „царска работа“ — задължителна за всички периодична трудова повинност по изграждане и поддържане на иригационните съоръжения, в мините и кариерите, на големите царски строежи, като гребци на корабите или за поливане на царските градини.

В документи от епохата на Средното царство често се говори и за свободни и независими от царското стопанство хора — дребни земеделци, скотовъдци, рибари, занаятчии, търговци и други; обикновено те се назовават с изразителното обобщаващо определение неджес („нищожни“, „малки“). За съжаление достигналите до нас източници не позволяват да бъде разрешен въпросът за количественото съотношение между свободните производители (неджес), зависимото население (хему нисут) и робите (баку), за тяхното относително място в икономиката ни страната.

От масата на свободните производители постепенно започнала да се издига една забогатяла върхушка от хора с незнатен произход, наричан в документите „силни неджеси“, Те можели да дадат образование на децата си, които нерядко ставали впоследствие жреци, чиновници или писари. За да противостоят на мощната номова върхушка, фараоните от XI и XII династия започнали целенасочено да издигат представители на тези кръгове на висши постове в административния апарат; така в противовес на традиционната родова аристокрация се оформила една нова привилегирована прослойка от хора, лично задължени за кариерата си на фараона и затова готови да подкрепят с всички сили неговата власт.

Опора на централната власт била и мощната царска армия; в епохата на Средното царство било възстановено изграждането на стратегически военни крепости и продължило осъществяването на завоевателни походи и грабителски военни експедиции в съседните земи. Особено активна била военната политика на могъщите фараони от XII династия, при продължителното управление на които (ок. 1991 — 1786 г пр. н. е.) Средното царство изживяло своя най-голям икономически, политически и културен разцвет. Още основателят на династията Аменемхет I водил ред агресивни войни в Палестина, Либия и Нубия, за които гордо съобщава в специални възпоменателни надписи. Завоевателната външна политика достигнала своя апогей през XIX в. пр. н. е., когато Сенусерт III трайно присъединил към Египет Нубия чак да втория праг на Нил и постигнал крупни успехи и на другите традиционни направления на египетската експанзия.

Независимо от военните победи и изпълнените с гордост и самочувствие надписи, съобщаващи за тях, фараоните от XII династия никога не успели да постигнат такава степен на власт над страната, каквато имали на времето неограничените деспоти от Старото царство. Те трябвало да се съобразяват с могъщата и своеволна номова аристокрация, с влиятелното жречество, с неспокойните народни маси: запазени са сведения за ред дворцови заговори и въстания на онеправданите слоеве, които подривали могъществото на държавата. Нямайки възможност да се разпореждат произволно и безпрекословно с ресурсите на страната, фараоните трябвало да ограничат мащабите и стойността на строежите си и започнали да изграждат своите пирамиди от кирпич вместо от камък: днес те представляват безформени хълмове, загубили първоначалния си архитектурен облик. По-късно строежът на пирамиди бил изобщо изоставен и започнали да погребват царете в скални гробници с прилежащи заупокойни храмови комплекси, разположени недалече от столицата Тива.

През XVIII в. пр. н. е. Египет отново се разпаднал, първоначално на две части (XIII династия в Тива и XIV династия в Ксоис в Долен Египет), и постепенно навлязъл в т. нар. Втори преходен период. Наред с вътрешната нестабилност и династическите борби (в царските списъци за около два века се изреждат близо 200 имена на фараони) особено важна роля за настъпилия упадък имало нашествието на хиксосите. Те били номадски племена, които нахлули от изток през Синайския полуостров, завладели по-голямата част от Делтата и района на Мемфис и в продължение на около 150 години периодически подлагали на грабеж останалите египетски земи (XV и XVI „хиксоски“ династии).

Начело на борбата срещу нашествениците застанали владетелите на Тиванския ном, които отново успели да наложат властта си над южната част на страната (XVII династия). Едва в първата половина на XVI в. пр. н. е. хиксосите били окончателно разбити и прогонени от Яхмос (Амосис) I, който се смята за основател на XVIII династия и на Новото царство. Тива отново се утвърдила като столица на обединената египетска държава, която в продължение на около 500 години (от XVI до XI в. пр. н. е.) изживяла продължителен период на всестранен подем и разцвет при управлението на фараоните от XVIII, XIX и XX династия.

Възстановяването на държавното единство и укрепването на централната власт срещнало съпротивата на старата номова аристокрация и подобно на своите предшественици от епохата на Средното царство фараоните от XVIII династия се опрели на армията и на покровителстваната от тях нова служебна аристокрация от незнатен произход. При тяхното управление Египет се превърнал в мощна военна държава с огромна армия: при ежегодното определяне на професиите 10 от всеки 100 младежи били взимани за войници. През тази епоха във военното дело започнали да играят особено важна роля впрегнатите в коне бойни колесници, които скоро се превърнали в основна ударна сила и на египетската армия. Разделена на бойни отряди според вида на оръжията, многобройна, добре обучена и дисциплинирана, разполагаща с подвижни и маневрени ударни съединения от бойни колесници и с мощен флот, египетската армия представлявала за мащабите на епохата страшна военна сила.

За да могат да задоволят жаждата на войската и служебната аристокрация за повече почести и награди и да си осигурят верността им, фараоните от XVIII династия водели постоянна агресивна, завоевателна външна политика. Ежегодно техните армии се отправяли в походи към съседните страни на Източното Средиземноморие, към Нубия и Либия. Огромни количества зърно и други продукти, безчислени стада добитък, много злато, сребро и бронз, дървен материал и всевъзможни занаятчийски произведения били заграбвани като военна плячка или събирани като данък от покорените и зависими народи. След всеки поход в Египет били докарвани тълпи от военнопленници и фараоните с щедра ръка ги дарявали като роби на победоносните военачалници и отличилите се войници, на висшите сановници и на големите светилища. Въпреки нарасналото количество на робите в египетското стопанство, основни производители на материални блага си оставали милионите безправни местни селяни и занаятчии, все така разпределени по професии в различни царски, господарски или храмови имения; техният тежък трудов живот почти не търпял промени през вековете.

Статуя на Тутмос III

В края на XVI и началото на XV в. пр. н. е. мирното управление на една жена-фараон, царица Хатшепсут, осигурило двадесетгодишно прекъсване на непрестанните войни. Единственото крупно външнополитическо мероприятие на царицата била голямата експедиция по море до страната Пунт, откъдето корабите ѝ се завърнали натоварени със злато, слонова кост и всевъзможни екзотични стоки. След Хатшепсут на престола дошъл най-войнственият фараон от XVIII династия Тутмос III, при чието управление през първата половина на XV в. пр. н. е. активната завоевателна политика на Египет достигнала своя връх. От Северна Сирия, където египетските войски излезли на р. Ефрат, до четвъртия праг на Нил в Нубия държавата се простирала на разстояние от 3500 км. Огромните богатства, които се стичали от всички краища на страната в столицата Тива, позволили на Тутмос III и неговите наследници да разгърнат грандиозна строителна дейност.

През XIV в. пр. н. е. агресивната външна политика на Египет трябвало временно да бъде изоставена поради настъпилите вътрешни трудности. По време на дългото управление на Аменхотеп III в недрата на египетската върхушка постепенно назрявал конфликт. Представителите на номовата аристокрация и жречеството отново се опълчили срещу силната централна власт. Недоволството било оглавено от жреците в светилището на Амон-Ра в Тива, най-богатия и влиятелен религиозен център в страната. За да подкопае тяхното опасно могъщество, младият Аменхотеп IV провел религиозна реформа, с която наложил култа на ново върховно божество — слънчевия бог Атон. В негова чест фараонът приел името Ехнатон („Угоден на Атон“) и заедно с жена си, прекрасната Нефертити, и с целия си двор напуснал Тива и само за няколко години изградил нова великолепна столица далеч на север — разположения на  брега на Нил гр. Ахетатон. Но новата религия все още нямала здрави корени сред египетското население и след преждевременната смърт на фараона-реформатор неговите противници взели връх. Един от наследниците на Ехнатон, малолетният фараон Тутанхамон бил принуден да се върне в Тива и да възстанови всички привилегии на жреците на Амон. През 1922 г. в Долината на царете край Тива беше открита гробницата на доживелия само до 19-годишна възраст Тутанхамон — единствената неограбена гробница на египетски фараон, поразила света с блясъка на своите златни съкровища.

Вътрешните борби довели до временно отслабване на Египет, който през XIV в. пр. н. е. загубил повечето от външните си владения. Нов период на разцвет и военно могъщество настъпил през XIII в. при войнствените фараони от XIX династия и особено по време на дългото, 66-годишно управление на Рамзес II. Сред многото грандиозни строежи на този велик владетел е и прочутият скален храм при Абу Симбел в Нубия с 4 колосални 20-метрови статуи на фараона, изцяло преместен при изграждането на Асуанския язовир.

При последните владетели от XIX династия и във времето на XX династия (кр. XIII — нач. XI в. пр. н. е.) постепенно настъпил залезът на най-блестящия период на египетската цивилизация. При следващите династии, в епохата на т. нар. Късно царство Египет напълно загубил някогашното си политическо могъщество и сам се превърнал в обект на агресия от страна на съседните народи — либийци и етиопци. През VII в. пр. н. е. той попаднал временно под властта на Асирия, а в 525 г. бил присъединен към Персийската империя на Ахеменидите.

https://istorianasveta.eu/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои книги за Древен Египет

♦ книгата на Жан Веркутер "Древният Египет": https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=82

♦ сборника "Тъгата на Древен Египет": https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=83

Сборникът съдържа автентични извори за Първия преходен период в древноегипетската история.
Около 2100 г.пр.Хр. древноегипетската цивилизация се намира в своя така наречен Първи преходен период.
Като спомен от славните владетели на Старото царство са останали само издигнатите от тях храмове и пирамиди.
Рухването на централната власт води до безредици в страната. Управлението си разпределят множество местни големци.
Поради промяна в климата нивото на Нил е невиждано ниско, което води до гладни години...

♦ Книга на мъртвите на древните египтяни: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=81

♦ Титли и знаци на царската власт в Древен Египет: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=84

♦ дисертацията на доц.Сергей Игнатов "Морфология на класическия Египет": https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7901

♦ книгата на доц.Сергей Игнатов "Египет на фараоните": https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3441

[Hatshepsut]

Обелискът – символ на величие

Една от най-старите и най-емблематични постройки на Древен Египет е обелискът.

Издигащата се каменна кула имала за цел да удиви с височината си смъртните и да възхвали безсмъртните. За изграждането били необходими колосални инвестиции от усилия, материали и инженерна мисъл. Обелискът съдържал могъща религиозна и политическа символика, а повърхността му била покрита с писания.

Египетският обелиск е висок каменен монолит с 4 еднакви трапецовидни страни, които се стесняват в остър връх. Всъщност, думата за обелиск на древен египетски език е текхену. Както думата пирамида, така и думата обелиск произлизат от гръцки.

Обелиските завършват с малка пирамида, наричана Бенбен. Обелискът и големите пирамиди споделят една и съща символика в египетската космология. И двете са изображения от времето, когато се ражда светът – периода преди да е съществувало каквото и да било, включително боговете и смъртните същества. Тази легенда се появява в древния град Ону (по-късно наречен от гърците Хелиополис), където слънцето, под формата на бог Ра, и камъкът Бенбен са почитани още от ранния династичен период на Египет (около 2950–2575 г. пр.Хр.).

Символите по обелиска не са ограничени само в горната му част. Йероглифите са гравирани върху някои или и върху четирите страни и включват имената и титлите на фараона и посвещение към боговете.

Обелискът присъства през цялата история на Египет – от Старото царство до римското завоевание – и през този дълъг период претърпява значителна еволюция.

Фараон Сенусрет I от Дванадесетата династия изгражда серия от високи обелиски в Хелиополис, а един е съхранен и до днес. Висок 20 метра и построен през ХХ в. пр.Хр., той е най-старият оцелял обелиск, който все още се намира на първоначалното си място – днес парк в покрайнините на Североизточно Кайро.

Първата жена фараон Хатшепсут заповядва създаването на най-високия от всички обелиски. И той безспорно би бил такъв, ако строителите бяха успели да го вдигнат от земята. „Недовършеният обелиск“ все още лежи в скалата, в която е бил изсечен – в древната кариера на Асуан. Монолитът продължава да е в процес на разкопаване. Учените смятат, че е създаден през XV в. пр.Хр. и ако е бил завършен, е щял да достигне 42 метра височина.

Изоставеният обелиск разкрива титаничните усилия, положени за създаването на тези масивни каменни кули. Веднъж изсечени, те трябвало да бъдат преместени. Работниците ги теглели по рампи, плъзгали ги в шейни, превозвали ги с лодки и след това изключително рисковано ги изправяли на мястото, на което трябвало да бъдат поставени. Това удивително съчетаване на физическа енергия, технически способности и артистични умения е с цел да обединят небето със земята, фараона с боговете.

Царуването на Рамзес II бележи връх в строителството в Новото царство. Този фараон е построил повече обелиски от всеки друг. В руините на Танис (град в делтата на Нил) са открити над 20 обелиска с неговото име. През XIII в. пр.Хр. на входа на храма Луксор се издигат два обелиска в негова чест. Основата им е украсена с бабуини. Смятало се е, че виковете им известяват изгрева и залеза и изразяват почит към слънцето.

Очарованието на египетските обелиски не е ново и много хора са пленени от величието им. Римските завоеватели се чувствали длъжни да доведат Египет в Рим. Император Август наредил да донесат в Рим обелиск от град Хелиополис, създаден по времето на Рамзес II. През IV в. пр.Хр. по време на царуването на Констанций II гигантският Латерански обелиск на Тутмос III също се отправя към вечния град. Обелиск пристига и в Константинопол, днешен Истанбул, където и сега впечатлява.

През вековете все повече и повече обелиски напускат Египет. В резултат на колониализма и тайни споразумения на египетските лидери обелиските на Клеопатра, наричани често с популярното прозвище „Иглите на Клеопатра“, в момента се издигат в Лондон, Ню Йорк и Париж. Макар че трите обелиска наистина са с древноегипетски произход, никой от тях няма връзка с известната древноегипетска царица, на която са наречени.

Обелискът на парижкия площад „Конкорд“, издигнат там през 1830 г., някога е стоял пред храма на Рамзес II в Луксор. Обелиските на Тутмос III, изпратени в Лондон и Ню Йорк през 1870 г., практически са близнаци.

Смайващи, харесвани и имитирани, обелиските вечно напомнят за удивителната технология и духовните подвизи на Древен Египет.

https://www.nationalgeographic.bg/?cid=120&article=8498

[Hatshepsut]

Хрътки и чакали – древна египетска настолна игра

Тази древна египетска игра датира от около 2000 г.пр.Хр. Съдържа табла и пръчки за игра, известна сега като "хрътки и чакали". Открита е на няколко древни египетски археологически обекта.

Игралната дъска има два комплекта от 29 дупки, като всеки играч има 10 пръчки, които се поставят в дупките, украсени с глави на кучета или чакали. Смята се, че целта на играта е пръчките на всеки играч да се преместят от единия край на дъската до другия, като същевременно се улавят тези на противника.

[Hatshepsut]

Мистериозните нашественици от Изтока. Ролята на хиксосите в историята на Древен Египет

https://istorianasveta.eu/

НАЧАЛОТО. НАШЕСТВИЕТО НА ЧУЖДОЗЕМЦИТЕ

Изтощената икономически страна, лишена от работещ правителствен център и държавна администрация, става лесна плячка за чуждоземни врагове. В края на XIII династия, около 1675 г.пр.н.е.¹, от Предна Азия, в Делтата нахлуват пълчища, вероятно от семитски произход. Те напомнят на нашествениците, които още в доисторическите времена налагат своето силно влияние върху езика на египтяните.²

Завоевателите, наричани обикновено хиксоси, според Йосиф Флавий, който се позовава на Манетон, оставят в Египет толкова малко паметници, че дори тяхната национална идентичност предизвиква най-различни мнения и ожесточени спорове в научните среди. Това е и причината продължителността и характерните особености на тяхното господство да останат бели петна в историята.

По-късно предание за хиксосите, съобщено от Манетон и стигнало до наши дни в трактат на Йосиф Флавий, е всъщност разказ подобно на много други, от които елините черпят своите сведения за историята и миналото на Египет. Два века след прогонването на хиксосите от страната, царица Хатшепсут разказва как се е справила с нанесените от тях щети:

Аз възстанових това, което лежеше в развалини.
Аз издигнах това, което беше останало недовършено.
От времето, когато азиатците бяха в Аварис
в Северната страна (Делтата),
и варварите бяха сред тях (народите от Северната страна),
разрушавайки това, което беше направено,
когато те управляваха без знанието на Ра.³

От научна гледна точка може да се оспори достоверността на текста в смисъла му на реална дейност на владетелката и може да се отнесе в контекста на съзнателното възвеличаване на царицата, което е стандартна практика у египетските монарси. Още повече, че в този период ретроспекцията във времето и контекста с преодоляването на хиксоския вандализъм би издигнал и утвърдил авторитета на Хатшепсут, а и като се има предвид управлението на тази царица и ситуацията разиграла се около нейната легитимация като законен владетел. Встрани от всичко може да се отбележи, че от текста ясно проличава, че култът към соларния бог Ра все още играе ключова роля за владетелите и от Новото египетско царство.

Още по-ранно свидетелство на войник от египетската армия, победила хиксосите, сочи, че след обсадата на Аварис, те са прогонени от страната и преследването им продължава в Южна Палестина и накрая във Финикия и Сирия.

Приблизително  четири века след тези събития сред народа се разпространява сказание, което обяснява причините за последната война с хиксосите. То съдържа интересни данни за нашествениците:

„И така, случило се страната Египетска да се намира под властта на нечистите, тъй като нито един владетел не бил цар в тези времена; царят Секененре бил владетел на Южния град (Тива)...Царят Апофис бил владетел в Аварис и цялата страна му плащала данъци; (Южната страна) давал своята дан и Северната страна също носела в Делтата всичко, което било хубаво. Този цар Апофис обявил Сутекх за свой господар и не служел на никой друг бог в цялата страна, с изключение на Сутекх. Той построил прекрасен и вечен храм..."⁴

От тези древни документи става ясно, че хиксосите са азиатски народ, управляващ Египет от своята крепост Аварис, намираща се в Делтата. По-късното предание, което Йосиф Флавий заимства от Манетон, потвърждава в основни линии горното свидетелство и гласи следното:

„Някога сме имали цар, на име Тимайос, по време на чието царуване се случило, не зная защо, че Бог бил недоволен от нас и дошли неканени хора с долен произход от източна страна, притежаващи достатъчно смелост да тръгнат на поход срещу нашата държава и да я покорят без нито една битка. След като подчинили владетелите ни, те варварски изгорили нашите градове, разрушили храмовете на боговете и постъпили с всички жители по най-враждебен начин, като някои убили, а други отвели в робство, заедно с жените и децата. Накрая те избрали сред тях цар, на име Салатис, който живеел в Мемфис и принудил както Горен, така и Долен Египет да плащат данъци и поставил гарнизони на всички най-подходящи места. Той укрепил особено силно източната част, защото предвиждал, че асирийците, които по това време били най-могъщи, ще се полакомят за тяхното царство и ще ги нападнат. Като намерил в Саиския ном град, твърде подходящ за неговите цели(намиращ се на изток от Нилския ръкав, близо до Бубастис, наричан Аварси, прочее Аварис), той го преустроил. Укрепил го силно чрез стени, с които го заобиколил, и в него поставил за защита голям гарнизон от двеста и четиридесет хиляди въоръжени мъже. Салатис се явявал там всяко лято, за да вземе реколтата от зърно, да раздаде заплатите на войниците и да ги подложи на упражнение, за да сплаши чуждоземците."⁵

Ако оставим настрана безсмисленото споменаване на асирийците и невероятната численост на гарнизона в Аварис, легендата може да ни разказва за реални исторически събития. По-нататъшните сведения за хиксосите в същото произведение ясно доказват, че по-късните описания не са в състояние да определят нито тяхната националност, нито техния произход.

Ако приемем цитираните документални източници за достоверно отразяващи реални факти и събития, то използвайки информацията, която те ни предоставят от контекста може да стигнем до различни изводи за хиксосите, макар и оскъдни. На първо място става ясно, че хиксосите са с азиатски произход и, че в хода на своето масирано нашествие се установяват в северната част на Египет, а именно в района на Делтата и град Аварис, който се явява център и седалище на тяхната политика към страната.

От изворите става ясно още, че Египет по това време е разпокъсан на отделни царства, ако изобщо могат да се нарекат така, по-скоро самоуправляващи се градове-държави и те плащат данъци на хиксоските  владетели. Откроява се намесата и покровителството на хиксоските царе в политиката на тези градове и райони.

Оттук може да се съди, че Северен Египет е завоюван най-рано от тези племена, на юг разпокъсаните независими градове и Тиванското царство са под пълен васалитет от страна на завоевателите. Не е изключена и военна намеса и за тяхното покоряване и поставянето на отделни „фараони", удобни за хиксосите.

Чисто географски, контролът над Северен Египет е изцяло в полза на хиксоските владетели, а Среден Египет е под пряка васална зависимост.

Важна информация ни носи и фактът, че хиксоските фараони възприемат сравнително бързо местните египетски обичаи и културно влияние, което си личи от царската им титулатура и обявяването на египетския култ към бог Сутекх (Сет) за главен и основен покровител на хиксоската династия.

По-нататък, във втория текст се съдържа много интересно описание на самото нашествие. Описано е масирано нахлуване, при което хиксосите не срещат никаква съпротива от отслабената и разединена държава, която завладяват, както е описано „без нито една битка". Много от градовете биват изгорени, а жителите им или убити, или отведени в робство. Любопитен факт е, че робовладелството е било познато на нашествениците, но това не е уникално, защото робството е било характерно за всички древноизточни страни през онзи период особено за тези от Леванта и района на реките Тигър и Ефрат.

Много интересна е следващата част от текста, в която се казва, че хиксосите избрали цар на име Салатис, който „живеел в Мемфис и накарал както Горен, така и Долен Египет да плащат данъци". Тук, при тълкуването, може да се получи двусмислица като става дума или за местен хиксоски владетел, който впоследствие се установява в Мемфис, за да контролира Египет, превръщайки Аварис на север в крепост за източните покрайнини, или, че този Салатис е бил местен египетски цар, който бива избран и за хиксоски, може би съгласно някакви договорни отношения (при които египтянина да получи властта над цял Египет) в хода на войната. В случая втората теза е малко вероятно и не кореспондира с характерната за епохата политика, особено за египетската.⁶

Продължавайки да черпи сведения от Манетон, Йосиф Флавий пише:

„Целият този народ се наричал хиксоси, което значи „царе-пастири", тъй като първата сричка „хик" означава "цар" на свещения език, а „sos" – „пастир"⁸, на народния език, и от тези две срички е съставен терминът хиксос. Някои твърдят, че те са били араби⁷.

Според тези автори, които го цитират, Манетон дори ги нарича финикийци. Ако насочим вниманието си към титлите на азиатските владетели, запазени по паметниците на фараоните от Средното царство и на хиксосите, няма да открием нищо, което да наподобява на „владетел на пастирите", а Манетон неслучайно добавя, че думата sos означава „пастир"8, но на по-късния народен диалект. Подобна дума е напълно непозната за древния език на паметниците от епохата на Средното царство и Вторият преходен период. Според Манетон „хик"(на египетски hk, транслитерирано) е обикновения термин за владетел и Кхиан, един от видните и малко известни хиксоски  царе, често изписва на своите паметници тази титла, придружена от думата „страна", която може лесно да се изопачи фонетично и да се превърне в „sos". Оттук следва да се направи изводът, че думата хиксос вероятно е гръцкото произношение на титлата „владетел на страните".⁹

Разглеждайки по-нататък оскъдните паметници, оставени от хиксосите, ние откриваме няколко неясни и непълни  данни, засягащи облика на завоевателите. Те са наречени от преданията араби и финикийци, а от паметниците, съвременни на тяхната епоха – „азиатци", „варвари" и „владетели на страните". Един от техните царе на име Апофис, издига олтар(намиращ се днес в Кайро) и изписва върху него следното посвещение:

„Той (Апофис) го направи като паметник на своя баща Сутекх, владетеля на Аварис, когато той (Сутекх) подчини всички страни под неговата (на царя) власт".

Колкото и обобщено и иносказателно да изглежда това твърдение, от него става ясно, че (поне теоретично) Апофис управлява не само Египет. По-знакови са паметниците на Кхиан (Сеусеренере) - най-изтъкнатият представител на тази династия. Те са открити в Гебелен, Южен Египет, до областите в Северната Делта, както и в други отдалечени места. Алабастров капак за ваза с неговото име е открит от археолога Артър Евънс под микенска стена в двореца на Кносос, на остров Кипър, а гранитен лъв с неговия знак на гърдите(намиращ се днес в Британския музей) е открит край Багдад. Едно от царските имена на този владетел е „Обхващащ (буквално „прегръщащ") страните". Тук е мястото да се спомене, че титлата на неговите скарабеи е „Владетел на страните". Скарабеи на хиксосите са открити и при разкопки в Южна Палестина. За някои изследователи това може да е доказателство, че този владетел, а и хиксосите като цяло, са владеели нещо като империя от различни народи в нейния състав. Теория, често застъпвана от египтолозите, но трудно доказуема на фона на това, че самите хиксоси не са оставили никакви писмени свидетелства от свой език или официални документални източници. Колкото и да са оскъдни тези данни, те ни навеждат на мисълта за изчезнала империя, която някога се е простирала от Ефрат до Първия нилски праг - империя, която не е оставила след себе си никакви други следи, поради обстоятелството, че подобно на много други градове, намирали се в Делтата, столицата на владетелите на Аварис е подложена на такова пълно разрушение, че не е възможно дори да се установи с точност нейното местоположение. Съществува голяма вероятност и освободилите се в по-късен етап египтяни да са унищожили всички свидетелства за господството на хиксосите над тях. В светлината на тези твърдения може да се каже защо завоевателите основават своята столица именно в Аварис - крайният източен район на Делтата, край самата азиатска граница. Хиксосите постъпват така, за да могат да контролират  не само Египет, но и своите азиатски територии. Ако горните предположения бъдат приети за верни, то тогава лесно може да се обясни защо хиксосите успяват да отстъпят в Азия и да издържат на натиска на египтяните в Южна Палестина в продължение на шест години, както потвърждават оцелелите египетски извори. Изяснява се и още как са могли да отстъпят в Сирия, след като са разбити в Южна Палестина. Подобни маневри са възможни само ако хиксосите владеят районите на Сирия и Палестина.

Отговорът на въпроса за националността, произхода и характера на загадъчната империя на хиксосите е много труден и дискусионен. Манетон, който ги нарича араби и финикийци, може да се окаже напълно прав. Нахлуванията на южно семитски преселници в Сирия, което се повтаря няколко пъти в историята, лесно би довело до сливането на двете племена в един народ и до превръщането им във войнствена държавна структура, осъществяваща своята хегемония в района и по на юг.

Двете първи поколения след прогонването на хиксосите оставят сравнително оскъдни данни за положението в Сирия. По-късно, непрекъснатите военни походи на Тутмос III (1504/1483-1450 г.пр.н.е.),¹⁰ описани в неговите анали, дават на изследователите възможността да се установи кой народ играе водеща роля в Сирия по това време. Голямата коалиция от царе в Сирия и Палестина, с която фараонът се сблъсква в началото на своите походи, се намира в град Кадеш, на река Оронт.

Тутмос III предприема походи в продължение на десет години, преди да успее да превземе упорито защитаващия се град и да покори царството. В Кадеш избухва въстание, последвано от още двайсет години упорита борба в Сирия, която приключва едва тогава, когато Тутмос III успява да разбие войските им за втори път. Водещата роля на Кадеш по време на цялата кампания налага предположението, че останалите царе в Сирия и Палестина са негови васали.

За египтолога Джеймс Хенри Брестед, Сирийската държава на царя на Кадеш трябва да се приеме за последното ядро на империята на хиксосите, което е окончателно унищожено от гения на Тутмос III. В резултат той се превръща в митологичен герой, прогонил завоевателите от Египет, упоменат в хрониката на Манетон под името Мисфрагмутозис, освободител на страната. Вземайки предвид мнението на древния историк и ситуацията в Сирия и Пластина през тази епоха, все по-голяма е вероятността да става дума за семитска империя. Освен това, върху скарабеите на фараон, който принадлежи към епохата на хиксосите, се чете името Иакоб-хер. Не е невъзможно някой от вождовете на коляното на Иаков да е стигнал до върховната власт. Това предположение би могло да има почва, ако се вземе предвид навлизането на коляното на Иаков в Египет, което трябва да се е случило приблизително по същото историческо време. Аналогично може да се предположи, че евреите в Египет са част от съюзниците на Кадеш, или на Хиксоската империя, и тяхното присъствие отчасти дава основание за преданието, че хиксосите са пастири. Възможно е и скандалното предположение на Йосиф Флавий, който отъждествява хиксосите с евреите, да съдържа част от истината, макар и случайно.

Както от сведенията на Манетон, така и от египетските предания, се потвърждава твърдението, че хиксоските царе облагат с данъци цялата страна. Вероятно именно към тази епоха може да се отнесе един от техните царе, на име Кхензер, който предоставя почти цялото управление на страната на своя първи министър - Енкху, който отговаря за храмовете и се занимава с тяхното възстановяване. Като вземем предвид, че Енкху живее през периода на Неферхотеп и съвременната на него династия на Себекхотеп, следва да се приеме, че епохата надмощие на хиксосите в Египет във времената след тези паралелно управлявали фараони.

От паметниците на тази епоха ние научаваме имената на трима владетели с името Апофис и на един с името Кхиан.

Единствената дата, запазена от времената на хиксосите е тридесет и третата година от царуването на един от царете с име Апофис и тя се намира в Папирус Ринд (Амес папирус), съхраняван в Британския музей. Твърдението на Манетон, който говори за три династии хиксоси (XV-XVIII) може да бъде подложено на сериозно съмнение, въпреки че ако се имат предвид последните датирани паметници, то това владичество продължава поне 108 години.

Безспорен остава фактът за вандализма, проявен от завоевателите, разрушаването на храмовете, част от които продължават да се възстановяват до времето на царица Мааткаре (Хатшепсут). Богът-покровител на хиксосите е египетска форма на сирийския бог Баал, а неговото име е, както се спомена и по-рано, Сет или Сутекх. Самите хиксоски царе бързо възприемат египетските обичаи. Приемат всички титли на фараоните и си присвояват статуите на своите предшественици.

Влиянието на чуждото присъствие в Египет, което се разпространява както в Сирия и Палестина, така и в южната част на Нилската долина, има сериозни последствия и в значителна степен става причина за коренните промени, които настъпват след прогонването на завоевателите. Хиксосите довеждат в долината на река Нил коня и научават египтяните на военното изкуство.

[Hatshepsut]

Теории за техния произход



Съвременно на хиксоското нашествие има и широко индоарийско нашествие в Централна и Южна Азия. Хиксосите използват същата колесница и употребяват коня, както и тези племена. За хиксосите, египетските източници говорят за „светкавично" нашествие.

За германския египтолог Волфганг Хайк, хиксосите са част от огромни маси племена с хуритски и индоарийски произход, мигрирали в Близкия изток през този период. Теоретично тази миграционна вълна може да е причинена от мощен природен катаклизъм като вулкан или земетресение, или от масиран военен конфликт.

Според Хайк, хиксосите са хурити, част от Хуритска империя, която се разпростира на по-голямата част от Югозападна Азия по това време.

За други египтолози е възможно хиксосите да със западносемитски, аморейски произход, изхождайки от извода, че един от хиксоските владетели в Египет носи името Кхиан, което е много близко по звучене с името на асирийски принц от времето на цар Шамсиадад I.

А за трети учени пък, хиксосите са част от огромна миграционна вълна, идваща от Западна Азия, района на Мала Азия, Крит, Кипър и Западното Средиземноморие. Съгласно тази теория хиксосите имат родствени връзки с Критско-минойската култура, а разселването им е в резултат на мощен природен катаклизъм или бързото увеличаване на населението и/или добитъка.¹¹

Залезът на Средноегипетското царство започва с управлението на Тринайсета династия, независимо от усилията да бъде продължена традицията на Класическия Египет от предходната династия. Египет запазва до известна степен влиянието си в Бибъл, а Нубия продължава да бъде под властта на фараоните.

Скоро обаче в западната част на Делтата се появява съперничеща на Тринайсета Тиванска династия. В Ксоис, столицата на Шести Долноегипетски  ном, възниква нова династия - Четиринайсета, която се опитва да си подели властта над Египет, заедно с Тринайсета.

Паметниците, които оставя Четиринайсета династия, не са многобройни, но тя си съперничи и с по-късно възникналата Петнайсета династия, основана от завоевателите хиксоси, чиято столица станал Аварис (Хут-Уерет) в източната част на Делтата.

Хикосите превземат Аварис при управлението на Себекхотеп IV (XIII династия). Названието хиксоси е гръцка форма на египетското „хекау-хасут", в превод: „Принцове/Царе на пустинята", „Владетели на чуждите страни или пустинните възвишения" (на египетски "чужда страна" и „пустинни възвишения" на практика са едно и също).

Египетската дума „хасут" (мн.ч.) е обозначение на всичко извън пределите на Египет, така че не бива да се търси намек за етническо наименование - етноним. „Хекау-хасут" се споменават и по-рано от нашествието в Делтата, а именно в творбата от началото на Дванайсета династията – „Синухе" като обитатели на Сиро-Палестинския регион. Вероятно зад това название стоят племената от Азия или Речену, Ааму, Сечетиу и Ментиу, които били познати на египтяните от предишни стълкновения. Древното Близкоизточно предание е склонно да вижда в хиксоското завоевание заселването на евреите в Египет. В състава на имената на някои от хиксоските царе влизат семитски думи.

Хиксоската власт над част от Египет продължава най-малко сто и осем години (имат се предвид последните датирани паметници). След като хиксосите установяват влиянието си над Аварис, те започват да се спускат на юг към Мемфис, като се придвижват по източния край на Делтата. За около половин век стигат на 20 км. северно от Хелиопол, след като се укрепват във Фараша, Тел ел-Сахаба, Бубастис, Иншас и Тел ел-Яхудия. Приближаването на хиксосите до Хелиопол съвпада по време със залеза на Тринайсета династия. Само двама от хиксоските царе вероятно успяват да установят и разпространят влиянието си над Тива. На окло 10 км. южно от Тива са открити печати и писмена върху камък, съдържащи имената на Кхиан и Апопи.

Завоевателите приемат царската титулатура на египетските фараони и обявяват себе си за „синове на Ра". Поне привидно показват, че почитат египетските богове. Държавният им бог обаче е чуждо божество, което се опитват да отъждествят с египетския Сетх. В иконографията на „своя" Сетх те въвеждат много семитски черти. Твърде вероятно е на север, в Делтата, бог Сетх да е отъждествяван с Баал-Решеф и бога на хетите Тешуб. Хиксосите почитат също така и сиро-палестинската богиня Анат-Астарте.  В тази връзка е важно да се спомене, че богинята Анат - Астарта, чийто култ е свързан с Угарит (Рас-Шамра) е богиня на военните победи и закрилница на царя в битките. Съответства на вавилонската Ищар и шумерската Инанна, западносемитска  богиня на любовта и плодородието, но и на войната. Свързва се с военното дело и по-специално с конете и колесницата. Тук е и аргументът в полза на тезата, че египтяните усъвършенстват военното си дело благодарение на хиксосите и именно от тях е и появата на коня и колесницата.

В трудовете си по египетска история, Ю.Я.Перепьолкин¹² напомня, че египтяните от Новото царство наричат божествата от Сирия и Анадол „сетхове". Това наблюдение е важно и следва да се взема под внимание при работа с оригинални текстове. Като наследство от хиксоско време е и превръщането на източния край на Делтата в главно място за почитане на бог Сетх, главно в района на Ком Омбо (Омбос), в непосредствена близост до района на Аварис. От времето на управлението на хиксоските царе е папирусът Ринд, представляващ сборник от задачи по математика. Хиксоският цар Кхиан поддържа активни контакти със северните страни. В Дамаск е открит негов лъв.  Името му се среща също така върху капака на алабастров съд, открит от сър Артър Еванс в Кносос (Крит). По време на около половинвековното си царуване той поддържа активни връзки със Средиземноморието.

Ф. фон Бисинг смята, че появата на критско-микенските вази в развалините на Кахун може да се свърже с управлението на Хиан и приемника му. Според този учен, по това време се подготвя този културен обмен, чийто резултат, от една страна, е разцветът на микенската култура, а от друга - изящното изкуство на Новото царство в Египет.¹³

Описанието на Манетон за този период е запазено с пълни подробности в съчинението „Срещу Апион" на еврейския историк Йосиф Флавий. Но не бива да забравяме, че Манетон пише като гръко-египтянин за най-голямото бедствие, достигало някога Древен Египет - падането под чужда власт. Макар по-късните египетски хроники да говорят за стихийно нашествие на отчаяни орди през източната Делта, в действителност семитските нашественици навлизат в Египет постепенно и за сравнително дълъг период. Това проличава не само по имената, записани върху някои стели от Средното царство и в списъци на слуги, но и по фреските с изображения на азиатци от времето на XII династия в гробницата на велможата Хнумхотеп в Бени Хасан, Среден Египет. Тези заселници постепенно придобиват нарастващо влияние, но едва към края на XVIII в.пр.н.е. започват да разширяват влиянието си извън своята база в Аварис (днешен Тел ел Даба).

Според Торинския царски списък, петимата (може би шестима) основни владетели на хиксосите, посочени от Манетон, управляват общо 108 години, а продължителността на всяко отделно царуване е неясна. За съжаление, по-голямата част от Торинския царски списък е увредена и числото, споменато за предполагаемия основател на династията Шеши, може да е 13 или 23 години. По същия начин неговият наследник Якубхер може да е царувал 8 или 18 години. Най-дълго остава на престола четвъртият цар от династията Аусерре Апопи I (Апофис), който управлява около 40 години.

Хиксосите разграбват египетската столица Мемфис около 1720 г.пр.н.е, но и след това не се установяват н сърцето на Египет, а предпочитат укрепленията на граничния Аварис в източната Делта¹⁴.

Дипломатически връзки извън Египет

В Тел ел-Даба (Аварис), разкопки разкриват свидетелства за ужасна разруха на тамошните дворци. Невероятни фрагменти от фрески в минойски стил (може би дори по-ранни от Минойските фрески в Кносос на о. Крит) биват открити разпръснати из някогашната дворцова градина, което доказва не само яростта на нападателите, но и нещо по-важно - връзка с минойския художествен свят. Друга връзка е кръгъл алабастров капак за гърненце, намерен в двореца в Кносос и украсен с картуша на третия хиксоски цар Кхиан. Името му се среща и в надписи, надраскани върху рамото на лежащ гранитен сфинкс от Средното царство, открит в Багдад. За Хиан са запазени малко повече писмени сведения, отколкото за другите хиксоски владетели, повечето от които са ни известни само от надписи върху скарабеи.

Сведенията за периода на хиксосите са оскъдни, вероятно поради два основни фактора. Първо, тяхното влияние се ограничава основно в Делтата и северните области на Египет, където е и центърът на властта им. Второ, в Древен Египет чуждото владичество е нещо немислимо и ето защо след като равновесието е вече възстановено и Египет е освободен, възниква масовото движение както на народа, така и на централната власт на domnatio memoriae (проклятие на спомена) и монументите на хиксосите биват повсеместно унищожени. Тук е и моментът сериозно да се замислим върху въпроса дали хиксосите са едни "озверели пълчища" без писменост и култура, поради което почти няма оцелели и открити техни паметници и свидетелства от първо лице, или египтяните са се "погрижили" да заличат всяка следа от съществуването на някогашните чужди завоеватели?!

Ефимерната XVI династия (дребни царе, които почти със сигурност действат в сянката и с разрешението на хиксоските царе от Аварис) оставя само две имена - Анатхер и Якобаам, които не се срещат в картуши и са известни само от скарабеи, намерени в Северен Египет и Южна Палестина.¹⁵

Седемнайсета династия е египетска, от Тива, и произлиза от разклонение на Тринайсета. По принцип краят на XIII династия е неизвестен. Когато нашествието на хиксосите стига пункта, разположен на 20 км. северно от Хелиопол, в Тива царува 33-ият или 34-ият представител на XIII династия Дедумесиу I. Ако той е Тутимайус на Манетон, то по негово време хиксосите установяват трайно властта си над Египетския североизток. Според Н. Гримал тази идентификация е приемлива, тъй като Дедумесиу I е последният владетел от XIII династия, който е оставил надписи в Тива, Дейр ел-Бахри и Гебелейн.

Борбата срещу завоевателите започва Седемнайсета Тиванска династия. За спора между тиванския цар Секененре и хиксоския Апопи се знае от литературно съчинение. Анализът на раните на мумията на Секененре показва, че са получени от хиксоско оръжие.

Разгарът на войната между Хиксоския царски дом и Тиванското царство се датира от времето на Камосе - последният владетел на XVII династия. Той започва войната "по заповед на Амон". Още на военния съвет се очертава линията на противоречия между царя, имащ подкрепата на воините, и представителите на родовата аристокрация. Велможите биват против войната, тъй като се чувстват уютно в своите владения.



Възходът на XVII династия


Докато хиксоските царе поемат контрола над страната, в Тива се развива нов владетелски род - XVII династия. Тиванските царе властват над територията от Елефантина до Абидос и въпреки оскъдните налични средства, до голяма степен успяват да съхранят културата на Средното царството, благодарение на устойчивите традиции и приемствеността от части. Първите царе от династията не предприемат видими опити да оспорят властта на хиксосите и за известно време между двете династии съществува несигурен мир¹⁶.

ПРОГОНВАНЕ НА ХИКСОСИТЕ И ОБЕДИНЯВАНЕ НА ЕГИПЕТ.
ВЪЗХОДЪТ НА ТИВА


Фараон Яхмос I разгромява хиксосите

Вероятно около 1600 г.пр.н.е., т.е. приблизително  двеста години след падането на XII династия, Секененре, за когото се говори в сказанията, управлява в Тива под върховната власт на хиксоския цар Апофис от Аварис. Тази легенда, разказвана четиристотин години след въпросните събития, е единственият източник за сведенията, засягащи непосредствено събитията, последвали след този период. След данните, които тя съобщава за хиксосите, следва кратко описание на свещен празник и съвещание между Апофис и неговите мъдреци, но какво обсъждат те, остава загадка. Вероятно става дума за заговор или план, насочени срещу фараона Секененре, тъй като по-нататък се говори следното:

„И ето, след много дни царят Апофис изпратил да кажат на принца (цар Секененре) на Южния град (Тива) това, което му съобщили неговите мъдреци. И ето, когато пратеникът, изпратен от царя Апофис, стигнал до принца на Южния град, той бил отведен при него. Тогава казали Те (принцът) на пратеника на цар Апофис: „Какво те води в Южния град и защо си тръгнал на това пътешествие?" Пратеникът отговорил: "Цар Апофис ме изпрати да ти кажа: някой (т.е. пратеникът) е дошъл (при теб) по повод езерото с хипопотами, намиращо се в града (Тива), защото те не ми дават да спя и шумът от тях звучи денонощно в моите уши..."¹⁷

Според запазените откъси, очевидно след това Секененре обещава да изпрати дарове на Апофис и да изпълни всички негови искания. В този си вид папирусът изразява народната и традиционна версия за събитието, представяно като причина за дългата война между номарсите на Тива и хиксосите от Аварис. Нелепият casus belli¹⁸, под формата на жалба от Апофис, който се намира в Делтата, а му пречи шумът на хипопотамите в Тива, е популярна измислица, но и все пак е следа в народните предания за войната с хиксосите.

Манетон сочи, че царете на Тива и на другите области в Египет водят голяма и продължителна война срещу хиксосите от Аварис. Фактът, че той употребява думата "цар" в множествено число, ни навежда на предположението за съществуването на множество дребни владетели, като всеки от тях враждува със своите съседи, което е сериозна пречка за обединяването на страната срещу общия враг на север.

През тази епоха властват трима фараони с името Секененере. Мумията на последния от тях, открита сред множество други предмети в Деир ел-Бахари, която днес се намира в музея в Кайро, носи следи от рани по главата, което без съмнение навежда на заключението, че е загинал в битка с хиксосите. След тези царе на трона се възкачва Камос.

Според списъка на Манетон последните трима фараони с името Секененре и Камос управляват в края на XVII династия. Те са принудени да се борят не само с хиксосите, но също така и с многобройните съперничещи им царе, особено с владетелите в южната част на страната, на север от Ел-Каб.


Фараон Яхмос I

След краткото царуване на Камос, Яхмос I, вероятно негов син и първи владетел от XVIII династия според Манетон, около 1580/1570 г. пр.н.е. застава начело на Тиванския род. Той е известен като освободител на Египет от чуждестранните нашественици.

За да бъде успешна кампанията срещу хиксосите, Яхмос прави важен начален ход, явяващ се като продължение на политиката на Секененре III, а именно - осигурява си подкрепата на царете от Ел-Каб, пращайки дарове и отличавайки ги с множество височайши титли. По този начин фараонът си осигурява мир по горното течение на реката и завинаги прекъсва нападенията от юг. За съжаление не са запазени никакви летописи от този период на Яхмос I, но един от неговите съюзници и съименник - Яхмос, син на Ибани (името на неговата майка), чийто баща на име Баба служи при Секененре III, оставя отчет за военната си кариера върху стените на гробницата си в Ел-Каб. Той разказва следното за службата си в Тива по времето на Яхмос I:

„Аз прекарах своята младост в града Некхеб (Ел-Каб). Моят баща беше офицер на царя на Горен и Долен Египет - Секененре. Неговото име беше победоносният Баба, син на Ройенет. Като млад, неженен човек аз служих вместо него като офицер на кораба "Приношение" в дните на цар Яхмос Победоносния... След това, когато си изградих дом, бях прехвърлен в северния флот, заради проявената от мен храброст".¹⁹

Тези редове говорят, че той е преместен от Ел-Каб на север, за да участва във войната срещу хиксосите. По-нататък неговата биография продължава така:

„Аз следвах царя пеш, когато той посещаваше чужди краища със своята колесница. Те (т.е. фараонът) обсадиха града Аварис. Аз проявих храброст като пехотинец пред негово величество. След това бях назначен на кораба „Сияещ в Мемфис". Те (фараонът) се сражаваха по вода в канала Пазедку, край Аварис. След това участвах в ръкопашен бой. Фараонът ме награди със златото на храбростта."

По това време обсадата на Аварис е прекратена заради въстанието на един от номарсите. След като усмирява своите южни врагове, Яхмос очевидно подновява обсадата на Аварис, като тук морският офицер съобщава за превземането на града:

„Те (фараонът) превзеха Аварис."

Обсадата продължава дълги години и е прекъсната от въстанието в Горен Египет.

„Те (фараонът) обсаждаха Шарухен три години и Негово величество го превзе."

Това е първата продължителна обсада, известна на историята, и е категорично свидетелство за упоритата съпротива на хиксосите и настойчивостта на Яхмос I, с която ги изтласква от крепостта, намираща се в опасна близост до египетската граница. Най-вероятно Шарухен е крепост в Южна Юдея, откъдето хиксосите лесно могат отново да нахлуят в Делтата от изток.

На двадесет и четвъртата година от своето царуване, Яхмос I окончателно прогонва азиатците далеч на север от Шарухен и посвещава вниманието си върху възстановяването на изконните египетски владения в Нубия (Судан). По времето, когато Яхмос I превзема Аварис, там управлява хиксоският цар Хамуди, наследник на Апопи.

[Hatshepsut]

Автобиографията на Яхмос, син на Ибани


Велможата Яхмос е роден в семейството на военен. Баща му служи под командването на Секененре II, а самият Яхмос още съвсем млад постъпва в армията. Чрез своята автобиография (изписана по стените на гробницата му в Ел-Каб ) той иска да разкаже на света как е служел на Яхмос I:

„Ще ви разкажа, о, хора. Ще ви дам да узнаете за почестите, с които ме обсипаха. Седем пъти бях награждаван със злато (за храброст от царя) в присъствието на цялата страна. А също с робини и роби. Дарен бях с много земи."

Повишен в офицерско звание, Яхмос участва в редица кампании за прогонване на хиксосите:

„Аз взех там в  плен (в Аварис) един мъж и три жени, общо четирима, а Негово Величество ми ги даде за роби".

Сражава се и в Нубия. Общо участва в десет кампании. Два пъти получава „златото на доблестта" - орденът "Златната муха". Служи на трима последователни царе - Яхмос I, Аменохотеп I  и Тутмос I.²⁰


Нововъведения във военното дело

Военният опит на хиксосите несъмнено изиграва важна роля за бързата им победа срещу египтяните. Те не само въвеждат във военното дело коня и колесницата, което им дава огромно тактическо преимущество, но са и умели стрелци с лъкове. Египтяните бързо осъзнават значението на тези нови военни методи. Ето защо лъкът и колесницата са използвани масово при военните походи на фараоните от Новото царство.



Съдбата на Аварис, крепостта на изгубената династия


Аварис, разграбен и изоставен в края на хиксоската епоха, трябвало да възкръсне като търговски център и военна база. Яхмос започнал да строи впечатляващ царски град, който включвал укрепен дворец, украсен с минойска (критска) стенна живопис, в това число и сцени с надскачане с бикове, напомнящи на намерените в царския дворец в Кносос, Крит. По-късно фараон Рамсес II (1279-1212 г.пр.н.е.) ще построи на мястото на Аварис своята нова, величествена столица - Пер-Рамсес („Дом на Рамсес").

ЗАКЛЮЧЕНИЕ


Много от проблемите на Втория преходен период се коренят в уникалната география на Египет. Територията на страната е с тясна, продълговата форма, която следва коритото на река Нил от първия праг при Асуан на юг до вливането на реката на север в Средиземно море. В по-голямата си част се простира на повече от 1000 км. Долината на Нил е заобиколена от негостоприемни пясъци и непроходими планини и предпазва Египет от чуждите нашествия. Точно преди древния град Хелиопол (днешен Кайро) реката се разклонява, за да оформи делтата си - широка, плоска, плодородна равнина, която стига до средиземноморския бряг. На запад Делтата граничи с  Либия, някогашно убежище на опасни номадски племена. На изток тя свързва Египет с Левант, района на „северните страни", като преминава през пясъците на Синайския полуостров.

През династичната епоха делтата, леснодостъпна по море и по суша, се оказва постоянно изкушение за чужденците, нетърпеливи да избягат от собствените си бедни земи. След края на Старото царство, постоянен поток от икономически емигранти напуска Леванта, за да търси нов живот в градовете и селата в източните части на делтата.

С времето все повече расте броят на ханаанците (преселниците от Палестина), които се установяват трайно в градовете на източната делта. Те допринасят за формирането и развитието на египетската икономика. Получават разрешение да се заселват в страната без никаква проверка. Азиатците служат като войници, като домашна прислуга и като администратори. Те заемат многобройни постове във войската, търговията и занаятчийството още към края на Дванайсета династия на Средното царство, непосредствено преди Втория преходен период. По това време има втора имиграционна вълна заселници от Южна Палестина и Сирия, бягащи от избухналите там насилия. От археологическа гледна точка присъствието им в региона се доказва от уникалността на техните погребения (магарешки гробове), както и от артефактите от същия период, в това число керамика от Кипър, която говори за наличието на група чуждестранни търговци, извършващи средиземноморска търговия на дълги разстояния.

Съжителствайки мирно със своите египетски съседи, новодошлите развиват собствена хибридна културна традиция, която съчетава елементи от ханаанската и египетската култура. Никога не биват напълно интегрирани, но и не биват заплашителни заради това, че остават различни. Така ханаанците успяват да просперират в Северен Египет.

Средната бронзова епоха е време на засилваща се турбуленция в целия Източносредиземноморски регион. Това съвпада и с времето на слабо управление в Египет, време, когато се оказва невъзможно да се поддържа подходящ пограничен контрол. И тъй като самите левантийски държавници попадат под ударите на източните емигранти, които бягат от ударите на войната по родните си земи, постепенно нараства и потокът от чужденци, които пристигат в Североизточен Египет. В крайна сметка, след като заселниците числено превъзхождат местните жители, градовете от Източната делта се обединяват, за да създадат неформална, полуавтономна ханаанска колония. Така, постепенно и по мирен път, чужденците „завладяват" тази част от страната.

Египет представлява земя, попаднала в центъра на политическата криза. Царете от късната Тринайсета династия управляват кратко. Те губят доверието на областните управители. В допълнение разливите на Нил и наводненията оставят в съзнанието на хората тълкуванието, че боговете, които владеят Египет са обърнали гръб на своите представители на земята. След като е изгубил божествената си подкрепа и не може да опази Маат, фараонът трябва да бъде заменен с друг.

Когато Мернеферре Ай, последният фараон от Тринайсета династия, бяга от своя царски дворец, Средното египетско царство се разпада. Египет поема товара на двата главни управляващи двора - в Аварис и Тива, включително и полунезависимите градове-държави в района на Делтата.

„Негово величество се обърна към своите съветници в двореца: „За какво ми е да съзнавам мощта си, когато един управлява в Аварис, друг - в Куш? Аз не съм по-различен от азиатеца или от нубиеца - всеки от тях държи в ръцете си своя къс от Египет и поделя земята с мен. Сега, когато Апопи контролира Хермопол, няма как да го заобиколя, за да стигна до Мемфис, вратата на Египет. (А дори да имаше) никой днес не спира на това пристанище заради таксите на азиатците, които буквално ни парализират... Настъпи време да освободя Египет и да смажа азиатците."

Ненавременната смърт на Секененре сгромолясва решителността на Тива. Камосе, наследникът и вероятно син на царя започва подготовка за нов поход. Стелите на Камосе потвърждават, че неговите съветници, които били по-скоро възрастни, а не страхливи, предупреждават младия цар да не действа прибързано:

„Ние сме доволни от нашия дял в Египет. Елефантина е в безопасност, а Среден Египет ни е лоялен чак до Кусе... Апопи владее само азиатската територия, ние сме господарите на Египет..."

Още от времето, когато хиксосите трайно се установяват в разпокъсания Египет, Нубия на юг също се превръща в заплаха за крехкия мир. Стелите на Камосе ни разказват:

„След това аз залових съобщение (от Апопи), написано върху папирус, докато пътуваше на юг към Куш по главния път към оазиса. В него прочетох следното, написано собственоръчно от владетеля на Аварис „...Синът на Ра, Апопи, поздравява царя на Куш (Нубия-м.б.), (неговият) син. Защо си се възкачил на трона и не си ме осведомил? Видя ли какво ми причини Египет? Неговият владетел, Камосе Могъщия, нападна мен и моята територия, без да съм го предизвикал. Това е съвсем същото, което причини и на теб по-рано. Той (просто) е решил да тревожи тези две земи  моята и твоята - и сега ги е опустошил и двете. Така че ела на север! Няма какво да те безпокои - той е зает с мен тук и никой друг в Египет няма да се изправи на пътя ти. Гарантирам, че няма да си тръгне, преди ти да дойдеш. После ще поделим помежду си градовете на Египет и Нубия ще ликува."

Хиксоските владетели се опитват да постигнат баланс на интересите си с разположените на юг региони, включително Тива, където се намират оттеглилите се потомци на Мемфиските царе от Средното царство. Семитско-египетските двойни имена на хиксосите трябвало да отговарят на двете народностни групи. Тяхната власт бива подкрепяна от верига селища с чуждестранно население в източната Делта чак до Южна Палестина, които печелят от търговия. По тази причина съдове и скарабеи с имената на хиксоските владетели се намират по цялото Средиземноморие. Среден и Горен Египет са разделени на различни сфери на влияние.

Някои изследователи като Роулинсън²¹ и Бругш дори излагат теза, че влиянието на хиксосите над египтяните е много по-дълбоко и мащабно, отколкото си мислим. Според тях, египтяните са заимствали, през последващото Ново царство, именно от тях, идеята за централизирана държава с общ и несменяем център-столица. Освен това, те твърдят, че хиксосите са оказали силно влияние върху развитието на египетския език и литература. Най-интересната им теория е как практиката събитията да се тълкуват по годините на управление на владетелите (година първа, година втора и т.н.) като постоянно повтарящ се цикъл, е заимствана именно от хиксосите.

¹Датата е приведена по "История на Древен Египет", том I, Джеймс Хенри Брестед. В по-новата литература се приема дата около 1700 г.пр.н.е., ок.1730-1720 г.пр.н.е.
²По-подробно виж Кристиан Дерош Нобльокур, Необикновеното наследство на Египет, София, 2007 г.
³Брестед, Дж. Х., История на Древен Египет, том I, стр. 300
⁴Пак там, стр. 301
⁵Пак там, стр. 304
⁶Пак там, стр. 386
⁷Пак там, стр. 302
⁸Виж по-подробно: A History of Egypt. W.M.F.Petrie, стр. 237
⁹Сергей Игнатов, Египет на фараоните, стр. 104
¹⁰Датирането е по: Питър А. Клейтън, Хроника на фараоните
¹¹Брестед, Дж. Х., Цит. съч., стр. 307
¹²Виж Игнатов, С., Египет на фараоните, стр. 105-106
¹³Пак там, стр. 104
¹⁴Клейтън, П. А. Хроника на фараоните, стр. 90
¹⁵Пак там, стр. 93
¹⁶Пак там, стр. 95
¹⁷Брестед, Дж.Х., Цит. съч., стр. 307-308
¹⁸Пак там, стр. 310
¹⁹Пак там
²⁰Клейтън, П. А., Цит. съч., стр 97
²¹Виж Rawlinson, A History of Ancient Egypt, Volume Two, p. 106



Библиография:

1. Джеймс Хенри Брестед. История на Древен Египет. Том Първи, издателство "Абагар", 2011 г.
2. Сергей Игнатов. Египет на фараоните. София, 2004 г., издателство "Изток-Запад"
3. Питър А. Клейтън. Хроника на фараоните. Летопис на владетелите и династиите в Древен Египет. Издателство "Рива", София, 2007 г.
4. Кристиан Дерош Нобльокур. Необикновеното наследство на Египет. Издателство "Рива", София, 2007 г.
5. George Rawlinson. A History of Ancient Egypt, Volume Two, 1880
6. W.M.F.Petrie. A History of Egypt. From the Earliest Times to the XVIII-th Dynasty, London, 1897.
7. Manfred Bietak, Avaris. The capital of the Hyksos. Recent Excavations at Tell el-Dabaa;1996, British Museum Press.