Капитанъ Петко Войвода

[Hatshepsut]

Защитникът на Тракия – капитан Петко войвода

Легендарният български войвода Петко Киряков, пред чиито подвизи прекланят глава не само българи, но и други балкански народи е роден през далечната 1844г. в с. Доган Хисар. Житейската му история е сякаш извадена от някоя народна песен, изпълнена със страдание и героизъм.

Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци заклали по-големия му брат заедно с негов братовчед. Около младежа се събират и други отмъстители, които овъзмездяват нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителстваните от нея потисници, а войводата ѝ в легенда, която смразява кръвта на всеки негов враг. По следите на хайдутите тръгват заптиета, башибозук, често и редовна войска, но четниците печелят победа след победа въпреки, че почти винаги са по-малобройни от противника. Това е доказателството за естествения тактически талант на Петко войвода.

Славата на Петко Киряков се разпространява далеч извън пределите на юнашката Родопа планина и родната му Тракия. Из целия Балканския полуостров се чува за българина, чиято чета, действаща на едва часове път от имперската столица, поставя на колене турската власт. Вероятно затова през 1864г. гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на о. Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Гарибалди и заедно с него организира славната ,,гарибалдийска дружина", съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова.

Паметникът на капитан Петко войвода в Хасково

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869г. начело на чета се връща в Тракия. Четата му води много успешни сражения срещу турците, стига се дотам, че турски управник признава Петко за ,,самоуправен владетел" и дори му плаща данък. Междувременно войводата въоръжава и организира своя отряд и той все повече заприличва на военна част, която непрестанно тормози властта.

Петковата чета временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. През Освободителната война активно подпомага руските части, действа  в турския тил, освобождава множество селища и предпазва мирното население от турски зверства. След войната тя има основна роля за разбиването на мюсюлманските отреди, водени от британския агент Сенклер, тероризиращи християнското население.

През юни 1879г., след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от ген. Скобелев. Той също е приет от самия руски император Александър II, който го произвежда в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния. По-късно войводата продава имението, за да уреди живота си в България.

В началото на 90-те години на XIX век Петко Киряков влиза в конфликт със стамболовисткия режим. Той бива наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – бивш разбойник, който Петко войвода преди години е заловил. Турчев търси лично отмъщение и буквално съсипва достойния българин – месеци наред героят лежи в тъмница и е измъчван от българи. След падането на Стамболов той се завръща в дома си във Варна, но на 7 февруари 1900г., вследствие разклатеното си след мъченията и униженията здраве, големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи умира. Хилядно множество се стича на погребението му, а името му и до днес е символ на храброст, саможертва и свободолюбие.

https://www.bulgarianhistory.org/zashtitnika-t-na-trakiya-kapitan-petko-vojvoda/

[Hatshepsut]

Петко Киряков Калоянов (Петко Каракирков), по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдутин и революционер, посветил живота си на освобождението на българските тракийски земи и обединението им с България. Петко войвода е роден в българското село Доган Хисар (днес Есими), разположено в Беломорска Тракия на 26 километра от Дедеагач, днес гр.Александруполи, което след Първата световна война, по силата на Ньойския договор, остава в Гърция.

15-годишен в родното си село при даскал Лефтер се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда, от известния род на Калояновци, а името на баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. Турски издевателства над един от тях карат Петко Войвода през пролетта на 1861 година да организира малка хайдушка чета, с която действа в родния си край. През 1863 Петко войвода е заловен от турските власти, но успява да избяга и подновява хайдушката си дейност.

Петко войвода има два брака. Първият, който го дарява със син, е с гъркиня от Кешан. За втори път се жени през 1881 за Рада Кравкова от Казанлък.

По сценарий на Николай Хайтов е създаден биографичният телевизионен сериал "Капитан Петко войвода" (1974) с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.

На името на бележития българин е именуван връх Петко войвода (Petko Voyvoda Peak) на остров Ливингстън, Антарктида. В много български градове и села има улици носещи името на героя. През есента на 1864 година българския войвода пристига в Атина и става слушател във Военното училище. След краткия си престой в Гърция, Петко войвода заминава за Италия и в началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва прозвището "Капитан". След потушаването на въстанието предприема пътуване до Египет, Франция и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество. През 1869 година организира отряд, който се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. Петко войвода е основател през 1896 година на тракийската организация, която сега във Варна носи неговото име. След 1880 година живее във Варна, където умира през 1900.

[Hatshepsut]

КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

НАЙ-ПОПУЛЯРНИЯТ И ВЪЗПЯТ В НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО БУНТОВНИК,

РЕВОЛЮЦИОНЕР И ВОЙВОДА



Капитан Петко Войвода (18.12.1844 – 7.02.1900 г.)

Една от най-ярките личности в историята на национално-освободителното движение в Тракия, най-популярният тракийски бунтовник, революционер и войвода, за когото народът е запазил незаличими спомени и възпял в песните и легендите, е Капитан Петко Войвода, роден в китното и будно родопско село Доганхисар на 18 декември 1844 година.

            Станал хайдутин едва седемнадесет годишен, той още 17 години посвещава на освобождението на Тракия.

            Възторжен борец за народна свобода, прославен защитник на всички страдащи от гнета и беззаконията на поробителя. Неговите борби са посветени на всички, които населяват Тракия – българи, гърци, турци, арменци, евреи. Затова в неговите чети има и българи, и гърци, и арменци.

            Природно надарен, с голям ум, здрав разсъдък и силна памет, пребродил цяла Тракия и Македония, бил в Гърция, Крит, Италия и Франция, Египет и  Русия, той придобива широки познания и мироглед.

            Срещал се е и е вземал участие в гвардията на прославения италиански революционер Гарибалди, който оценява високо качествата му на революционер и го е поставя начело на 30 души гарибалдийци.

            Обогатен от опита на гръцкото и италианско революционно движение, у Капитан Петко войвода назрява идеята за нещо по-голямо, за обща борба на поробените народи в Турската империя.

            Като участник в гръцкото освободително движение, заедно с гръцки патриоти издават апел на гръцки и български, в който канят поробените балкански народи да се вдигнат на обща борба срещу турската тирания. Той с готовност са отзовава на поканата на гръцкия революционен комитет в Атина да се бори за свободата и на гръцкия народ. С чета гарибалдийци геройски се сражава за свободата на гръцкия народ в критското въстание през 1868 година. Тук за първи път му е присвоено званието "Капитан".

            Забележителни са взаимоотношенията на капитан Петко войвода с руските войски, с руското командване през Освободителната война. През 1877-1878 г. още преди идването на руските войски, част от Западна Тракия е под контрола на капитан Петко войвода. Тук той  установява временно управление в очакване на русите с център Мароня. По-късно след установяване на руската администрация в Одрин, капитан Петко войвода продължава да оказва и подпомага руските войски и руската администрация за ликвидиране на остатъците на турските войскови части и башибозушките банди под командването на Сенклер.

            А кой е Сенклер? Англичанин по народност, който по време на Руско-Турската освободителна война постъпва на служба в турската армия, където го произвеждат в чин паша, известен под името Сенклер паша. Този същият Сенклер, организира и ръководи метежа всред мюсюлманското население в Родопите, начело на четири хилядна башибозушка банда, която извършва най-големите жестокости над българското население през 1877-1878 година в Родопите и Беломорска Тракия.

            Четата на Капитан Петко Войвода води много сражения със сенклеристите, които безчинстват- грабят, изнудват, убиват и опожаряват селата в Родопите. (Такива сражения са водени на 18 август 1878 г. при Ешекулак; на 30 август при Момина вода, близо до Имаретдере; на 8 септември при Карамандере). С 200-300 четници Капитан Петко Войвода успява да разбие и да отхвърли извън демаркационната линия четири хилядната башибозушка банда на Сенклер и да запази територията, определена от Берлинския договор в дълбочина от 56 км до идването на руските войски. Така четата на Капитан Петко войвода осуетява намеренията на сенклеристите да присъединят тези земи към Турция.

            Подвизите на Капитан Петко Войвода са свързани и с много села и райони в Гюморджинско и Дедеагачко (Доганхисар, Малък Дервент, Голям Дервент).

            Интерес в това отношение представлява последната битка на войводата в с. Пелевун, увековечена в сериала, по сценарий на Николай Хайтов и с участието на Васил Михайлов в главната роля.

            Събитието започва с това, че на 15 май 1878 г. в руското комендантство в Одрин неколцина селяни гърци от Пелевун се жалват на коменданта, че башибозуците от бандата на Сенклер се канят да нахлуят в селото, да го разграбят и опустошат. Комендантът е готов да се притече на помощ, но селото е извън руската зона, зад демаркационната линия, където руската войска не може да отиде. Само една личност може да спаси селото и населението му. И руският комендант възлага тази благородна мисия на Капитан Петко Войвода, който само с двама свои четници, четирима казаци и трима доброволци - гърци извършва чудо. С ум и героизъм, нещастните пелевунци са спасени, изведени от селото към руската зона. Двеста башибозуци падат убити, двеста трупа лежат на полесражението.

            Заради голямата си храброст и заслуги към руските войски, Петко войвода е приет лично от главнокомандващия руската армия и награден с високо бойно отличие. Заедно с генерал Скобелев заминава за Москва, където е представен на руския император, който го удостоява за втори път с високото звание – Капитан на руската армия. Това призвание е не само за героичните му подвизи, но и за прозорливостта му, че руско-българското приятелство е неоценимо богатство.

            Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение и  за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко Войвода и други родолюбиви българи в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество "Странджа", което поставя началото на обединението на българските бежанци от Тракия, ратуващо за целокупна България.

            Пак по инициатива на Капитан Петко Войвода, Петър Драгулев и Георги Минков на 19 февруари 1897 г. в Минковия хан в град Бургас се провежда Учредителен конгрес на дружество "Тракия". На Конгреса се приема призив и Устав, в който се определят целите на дружеството.

            Оценейки заслугите и приноса му за Национално-освободителното движение в Одринска Тракия, признателните тракийци с активното дарителство на хиляди българи-патриоти, са сътворили за Капитан Петко Войвода може би най-много паметни знаци – паметници в цял ръст, бюст-паметници, барелефи, паметни плочи и други (22 на брой), от които най-величествени са паметниците в Хасково, София, Варна, Крумовград, Стара Загора, Пелевун, Маджарово, Кърджали, Момчиловград, паметника в с. Капитан Петково (Омуртагско), изграден включително и със средства от местното турско население.

            За увековечаване образа на Капитан Петко Войвода, неговият многолик и бурен живот, беше създаден многосерийният филм по сценарий на Николай Хайтов, с участието и изпълнение ролята на Войводата от големия български артист Васил Михайлов.

            Този филм, както и паметните знаци ще останат в паметта на миналите, сегашни и бъдни поколения, за да напомнят за трагичното и героично минало на българското тракийско население и за делото и подвига на легендарния български войвода – Капитан Петко Войвода.

            Капитан Петко Войвода е безспорно крупна историческа личност. Извисил се до най-възвишените идеали – свобода, братство и равенство, следовник на великите апостоли на Българската свобода – Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков, Захари Стоянов, Тракийският войвода не жали сили, бори се за освобождението на поробените си братя, води борба срещу диктаторския режим на Стефан Стамболов и умира като мъченик.

БИТКАТА В СЕЛО ПЛАВО НА 2 ЮНИ 1878 ГОДИНА

По разказа на Капитан Петко Войвода

(обн. в."Тракия", бр.3, 1927 г.)

Беше около 15/27 май. Аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата ми бяха пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаващите се Сенклерови башибозуци. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратеници от село Плаво, Димотишко (дн.Пелевун, Ивайловградско), за да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото им с опустошаване. Плаво не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близо, тъй че русите не можаха нищо да направят. От комендантството ми дадоха четири конника казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво, и ако има възможност, да изведа селяните и ги прекарам отсам линията. Зех си и двама от моите момчета, а из пътя случайно ли, как ли, не зная, присъединиха се и още трима одринчани, които отиваха уж и те за Плаво да купуват тютюн. Те беха въоръжени с мартинки. След това аз поръчах на моята дружина да бъде готова при първо известие от моя страна, какво да прави, като предизвестих, де отивам. На 20.І.юинй стигнах благополучно в Плаво, без да забележим по пътя нещо, па и в селото никой не бе идвал. Свиках първенците начело със свещеника и им казах кой ме е пратил и защо, като ги поканих, ако се опасяват и ако искат да приготвят селяните на другия ден да напуснат селото и ги заведем зад демаркационната линия, дето няма от що да се боят. Въпросът остана окончателно да се реши на утрото, когато по случай празника св. Константин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургия в черква, когато ми известиха, че край селото приближават башибозуци и ни обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде видим каква е работата и какво трябва да правим.

"Черквата беше хубава каменна сграда, с широк наоколо двор, тоже обграден с каменни зидове. На единия край имаше и висока камбанария, на която аз се изкачих с двамата си другари, а на казаците поръчах да пазят тишина в черквата, като заповядах да им доведат конете от квартирата. От камбанарията аз видят, че работата съвсем зле отива: башибозуците са оградили вече цялото село наоколо, но още не навлизат, а при това са и голяма сган. За мене беше лесно, но за селяните аз  мислех, като какво ли да се стори, за да не станат жертва на турския фанатизъм. Нямаше какво, зех бързо  решение какво да се прави и обявих на другарите си и тримата въоръжени наши спътници, че ще се противим и браним селяните, додето ни дойде помощ, която скоро ще стигне. Друго оръжие нямаше, за да имаме помощ и от самите селяни. След това разпоредих всичките жени и деца да стоят в черквата, мъжете да ги успокояват, като им казах, че който се опита да излезе вън или не се покорява, ще бъде на минутата застрелян. В това време почнаха да приидват изплашени и други жени, деца, бабички, които не бяха по-рано в черква. Заповядах да ги пущат, па пратих 5-6 по-сърцати бабички да обикалят из селото и предизвестят и на другите хора, които биха се намерили из къщите. В същото време написах четири еднообразни записки до близкия руски военен пост и моята дружина, па ги връчих по една на всеки казак и им заповядах по четири посоки да излезат от селото и се постараят да стигнат колкото се може по-скоро на местоназначението си. Казаците се метнаха на конете си, прекръстиха се и пуснаха конете си към четири страни точно тъй, както им заповедах, а аз наблюдават от камбанарията. Когато се щурнаха през редовете на башибозуците, нададоха се изстрели и в дима аз не можах да видя никого от четиримата, сполучи ли да мине някой от тях през колелото. Отпосле се оказа, че тримата паднали убити, убили и конете им, а четвъртият сполучил да избяга невредим, ала без кон и поради това пеш и чак след пладне едва стигнал и занесъл записката на руския военен пост и оттам на дружината ми".

"По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като видяха де са хората, занаближиха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповедах всичките да ги залостят на двете врати на черквата, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около черквата на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на камбанарията. Започна се ожесточена битка и десятки трупове вече се търкаляха около черковната ограда, а в черквата жените и децата пищят. Трябваше да се дава отпор на две страни: на башибозуците отвън и на хората отвътре, които по едно време почнаха да насилват да се предават. Наближаваше вече икиндия (навеждаше се слънцето на запад), а нас патрони не останаха, а пък башибозуците сполучиха да запалят струпания дървен материал при едната врата. Аз пък бях ранен в бузата и рамото и когато ме видяха хората в черквата привързан, още повече се отчаяха и обезумяха. Тогава аз прибегнах до следната хитрост: дигнах от камбанарията бяла кърпа в знак, че се предаваме. Гърмежите престанаха и настъпи едно весело брожение между обсадителите. В това време извиках да дойдат при горящите врата двама души да се уговорим. Дойдоха не двама, десетина, на които казах, че повече нема да се противим и че сме в техните ръце вече, обаче, да ни дадат два часа време да поусмирим изплашените жени и деца и да приберем оръжието и да убедим тези, които биха ни упорствали на предаването. Това време аз исках, защото се надявах, че все ще могат да пристигнат момчетата, ако би да им е отишло с време известието за положението ни, или ако не, да се засмрачава и се опитаме да избягаме."

"Като направихме договора, аз влезох в черквата, успокоих обсадените и им казах, че ако жалят живота си, да ме слушат и  изпълняват каквото им кажа. В това време башибозуците се разшаваха из селото, напостлаха черги близо до черковния харем на една хубава поляна и след малко насядаха големците им водители, на които донесоха ракия и разни мезета. Тогава аз извиках моите двама другари скритом на камбанарията и им посочих кой кого ще застреля, когато им дам знак, от наседалите башибозушки големци. Аз избрах и познах кои им са водителите, като гледах на кого най-напред подават да черпят, като знаех как строго се пази и почита йерархическия ред и чин на турците. Слънцето вече залезваше зад хоризонта, а нашите обсадители беха се вече добре уталожили, па сигурно и попрекалили в пиенето си. В това време аз заповедах на другарите ми да изпразнят пушките си, и в същия час трима от големците башибозуци –водители се търколиха на местата си. Това неочаквано убиване внесе една паника между всички башибозуци и както се разбра, помислили си, че са ги нападнали наши хора, наново пристигнали в селото. В един миг оставиха всички черги, убитите и всичко друго, що имаше на поляната, а някои и оръжието си, и с един устрем се подбраха и излезоха към края на селото. Почна и да се смрачава. Тогава обаждам на селяните в черквата да излизат и без да се отбиват или делят, да следват подире ми, ако искат да бъдат избавени от башибозуците. На двамата въоръжени одринчани (единият беше убит вече) казах да вървят напред, а аз с другарите и още некои от селяните, на които дадохме по някое оръжие от оставеното от башибозуците, останахме най-отдире. След като изведохме по тоя начин всички селяни от селото вън, упътихме се из нивите по прек път по-скоро да доближим линията. След два часа ни посрещнаха моите 200 момчета, между които имаше и 10-ина руски войници, изпратени тутакси след пристигането на оцелелия казак."

            "Ние бяхме след това вече спасени.

Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влезохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не видяхме. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровите золуми се тури край".

Послеслов: Църквата в с. Пелевун е съхранена и основно ремонтирана от СТДБ през 1989-1991 г. Запазени са и следи от куршумите. Пред нея, на площада, е издигнат величествен паметник на героя. В съседното, старо училище е създадена музейна сбирка за Капитан Петко войвода.

Тракийско дружество "Антим Първи"

[Hatshepsut]

7 февруари 1900 г. – Умира Петко Войвода

Петко войвода е роден на 18 декември 1844 г. в българското село Доган Хисар (днес Есими), разположено в Беломорска Тракия на 26 километра от Дедеагач, днес гр.Александруполи, което след Първата световна война, по силата на Ньойския договор, остава в Гърция.

Майка му се казва Груда, от известния род на Калояновци, а името на баща му е Кирко. Има 8 братя и сестри. Турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо. Това е решаващото събитие, което подтиква младия Петко да организира малка хайдушка чета, с която действа в родния си край.

Две години по-късно, през 1863 г., Петко войвода е заловен от турските власти, но успява да избяга и подновява хайдушката си дейност. През есента на 1864 година войводата пристига в Атина и става слушател във Военното училище.

След краткия си престой в Гърция заминава за Италия и в началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание.

При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик.

След потушаването на въстанието предприема пътуване до Египет, Франция и Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

През 1869 година организира отряд, с който по-късно се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878).

Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода.

През 1880 година се премества във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък.

Петко войвода е съосновател през 1896 година във Варна на тракийската организация "Странджа", за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция. Днес тя носи неговото име. Той е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

През 1892 г. Петко войвода, който е русофил, е обвинен в опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Арестуван е и интерниран в Трявна.

Осем години по-късно, на 7 февруари 1900 г., умира и бива погребан във Варна.

http://www.pan.bg/

[Amenhotep]

ПЕТКО ЛЬО, КАПИТАНИНЕ

Музика и текст: народни

Петко льо капитанине,
Петко льо командирине,
Петко льо командирине.

Яла сай Петко остави
от това пусто хайдутство,
от това пусто хайдутство.

От това пусто хайдутство,
на майка ти сай додяло,
на майка ти сай додяло.

На майка ти сай додяло,
по деня хляба месенье,
по деня хляба месенье.

По нощам ризи перанье,
юнашки глави скиванье,
юнашки глави скриванье.

Петко льо капитанине,
Петко льо командирине,
Петко льо командирине.

[Hatshepsut]

Музей на Капитан Петко войвода посреща туристи в родното му село

Наско Гелимачев е роден в ивайловградското село Свирачи, наследник е на бежанци от Мала Азия, българин, който се възхищава на подвига на революционера и хайдушки войвода Капитан Петко Киряков. Преди десетилетия решава да издигне паметник в родното село на войводата в Доганхисар, днес Есими, в Гърция.

Гелимачев за първи път посещава Доганхисар през 1992 година. Среща се с хора от селото, разпитва ги дали знаят за Капитан Петко, но никой от гръцкото население не е чувал за него. Защото българското население отдавна го няма в селото и няма кой да пази историята.

От 2004 година в имота на грък е издигнат бюст-паметник на защитника на Родопите, където се смята, че е била родната къща на войводата. А от миналата година е открит музей на Капитан Петко войвода в близост до паметника.

В музейната експозиция в Доганхисар са представени портрети на български революционери. Портрет на Васил Левски посреща посетителите на влизане в музея, а след него и на Христо Ботев. В залата освен два големи портрета на войводата Капитан Петко е поставен и негов бюст-паметник.

В експозицията присъстват гръцки патриоти от Беломорския и Родопски регион, наред до тях е и портретът на Продромис Анастасиадис, собственикът на имота, в който са издигнати паметникът и сградата, в която се помещава музейната експозиция.

Група за автентичен фолклор ,,Дунята" от село Черничево

Изграденото в памет на българският революционер Наско Гелимачев е създал сам без съдействие от българската държава, но с помощта на дарители, които днес наброяват 199. Първи в списъка е проф. д-р Тодор Черкезов, директор на МБАЛ ,,Атанас Дафовски" в Кърджали, и много други патриотични българи.

По повод 175 години от рождението на Капитан Петко войвода до музея е открита ,,Петковата чешма". На честването от годишнината, като част от празничната програма, бяха фолклорна група за автентичен фолклор ,,Дунята" от село Черничево. За да дойдат до Доганхосар, те изминали 207 км, а двете села всъщност са на 61 км едно от друго, ако я нямаше граничната бразда.

Покрай годишнините от рождението и смъртта на Капитан Петко войвода Доганхисар се пълни с българи и из тесните улички на селото се чува българска реч, както е било едно време.

https://bnr.bg/hristobotev/post/101220143

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите биографичния роман на Николай Хайтов "Капитан Петко войвода":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=202

...както и биографията на Петко войвода, написана от Стою Шишков:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5788

[long time ago]

Вчера в другата тема писахме за него.
После поразрових.

Това което се знае  исторически е,че кмет на Варна по време на изтезанията на войводата е Михаил Колони. Останал с добро име в историята ни, има кръстена улица във Варна на негово име. Изградени са по негово време някои новости за града и епохата. Включително с негови собствени средства. https://www.varna.bg/bg/194 Кмет от 1890 до 1893г.. Побоищата над капитана са от юли до декември 1892г.

В края на 1892 г. годината кметът Колони се разболява и в началото на януари 1993 умира.

Не намирам информация за областната управа. Не знам под чия власт е бил полицейският произвол.
----------------
Тежко е за всички честни и справедливи хора,че така си отива един легендарен човек.
Но все пак е славен с целия си живот а не само с изтърпяните мъчения, довели до ранната му кончина.

Светла му памет.

[Шишман]

Вчера в другата тема писахме за него.
После поразрових.

Това което се знае  исторически е,че кмет на Варна по време на изтезанията на войводата е Михаил Колони. Останал с добро име в историята ни, има кръстена улица във Варна на негово име. Изградени са по негово време някои новости за града и епохата. Включително с негови собствени средства. https://www.varna.bg/bg/194 Кмет от 1890 до 1893г.. Побоищата над капитана са от юли до декември 1892г.

В края на 1892 г. годината кметът Колони се разболява и в началото на януари 1993 умира.

Не намирам информация за областната управа. Не знам под чия власт е бил полицейският произвол.
----------------
Тежко е за всички честни и справедливи хора,че така си отива един легендарен човек.
Но все пак е славен с целия си живот а не само с изтърпяните мъчения, довели до ранната му кончина.

Светла му памет.

Нарежданията да бъде бит идат от  Стаболоф

[long time ago]

Имам една стара книга, останала от баща ми."Корона и кръв" - не помня автора. Винаги я даваше баща ми за пример за достоверност на историята ни от Освобождението до преди 09.09.1944г. За Стамболов и след него. Много дефицитна и ограничен тираж е била навремето. Добре,че му я върнаха, няколко години книгата не беше у нас и той съжаляваше,че е дал на други да четат.
Дошло е време да я потърся къде е складирана точно и да я прочета.


https://knizhen-pazar.net/

[Hatshepsut]

Варненски музей ще получи фигура в цял ръст на Капитан Петко войвода

По повод Деня на Тракия Музеят на Възраждането във Варна ще представи новата си изложба ,,Памет за Капитан Петко Войвода", съобщават от РИМ - Варна за Moreto.net.

На откриването музеят ще получи поредното значимо дарение – фигура в цял ръст на Капитан Петко Войводата.

Откриването на изложбата е от 14.00 ч. на 26 март.

Събитието се организира съвместно от Музея на Възраждането и Сдружение ,,Хайдути" - Варна.

До момента това е третата фигура, която хайдутите подготвят и финансират изцяло със собствени средства. Самата носия е възстановена по снимка, изпратена от воеводата до неговия близък приятел Георги Бойкинов.



Облеклото включва кафтан от района на Беломорска Тракия, риза, калпак с лъвче (поборническо), потури, навои, цървули, силяхлък и протупей, лента за Георгиевския кръст.

Капитан Петко Войвода е български хайдушки войвода и революционер, роден на 18 декември 1844 година в с. Доганхисар, днес Република Гърция. Съратник на Джузепе Гарибалди, участник в Критското въстание (1866 – 1869) и Руско-турската освободителна война (1877 – 1878).

След Освобождението живее във Варна, където на 12 май 1896 г. заедно с братя Драгулеви полагат основите на тракийската организация ,,Странжда", чиято цел е борбата за защита интересите на българското население, останало в пределите на Османската империя съгласно решенията на Берлинския конгрес.



https://www.moreto.net/novini.php?n=456353

[Hatshepsut]

123 години от смъртта на Капитан Петко войвода


Капитан Петко войвода (1844 - 1900) - български революционер и национален герой

На 7 февруари 2023 г. се навършват 123 години от смъртта на един от най-забележителните български хайдути, посветил живота си на освобождението на беломорските българи – Капитан Петко войвода (1844 - 1900).

Петко Кирков (Каракирков, Киряков), останал в историята като Капитан Петко войвода е роден на 18 декември 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. Става хайдутин през 1861 г., за да отмъсти за убития си брат и братовчед. Още с първите си действия Капитан Петко войвода респектира турците - на няколко пъти разбива изпратените чети срещу него и за кратко време се превръща в легенда.

През 1863 г. в неравна битка със 130 башибозуци и заптиета Петко войвода и неговите 8 другари са пленени и хвърлени в турски затвор, където са измъчвани, но нищо не признават. На път от Солун за Драма те успяват да избягат.

През 1864 г. Капитан Петко войвода има вече нова чета. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина.

През есента на 1864 г. българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия.

В началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата Гарибалдийска дружина в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието ,,Капитан". След потушаването на въстанието напуска острова, без да капитулира пред турците.

Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. През 1869 г. отново се завръща към четничеството. На 12 май 1869 г. Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами ,,правят инспекция" на турския гарнизон в крепостта Сир остров Митилин (Лесбос) и благополучно на 3 юни 1869 г. пристигат в Енос при устието на река Марица.

През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околия) и отново успява да отблъсне турските сили. В 1873 г. четата става въстаническа.

Нарича се ,,Първа българска родопска дружина", с устав (от 23 април) и печат с надпис ,,Тракийска Р. Бълг. дружина" (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г. Капитан Петко войвода продължава активно четническата си дейност през следващите години.

През 1876 г. поради турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на опасност беломорските българи.

Капитан Петко войвода взима активно участие и в Руско-турската освободителна война. Неговата чета от 300 души активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на дезертьори и бегълци. За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

След освобождението генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин "капитан" от руската армия, дава му Орден за храброст ,,Георгиевски кръст" за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През 1880 г. той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленски род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков.

Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция се основава Тракийско (Одринско) емигрантско дружество ,,Странджа", с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия, ратуваща за целокупна България.

Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

През 1891 г. Петко войвода, който е русофил, е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември 1892 г., във варненската крепост Ичкале, след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 г. в Станимака (сега Асеновград) Петко войвода и Георги Христов Маламата пристигат, изпратени от Македонския комитет, за да набират доброволци за чета.

В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета серска дружина на поручик Тома Давидов.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 г. и е погребан във Варна. Признателното гражданство издигна негов паметник на площад ,,Тракия" пред сградата на тракийските дружества.

Паметникът на Капитан Петко войвода на пл. ,,Гарибалди" в Рим

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България, включително в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (с. Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк "Тракия"), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г. Негов паметник има и в Рим на пл. ,,Гарибалди".


YAKU - Капитан Петко Войвода / Kapitan Petko Voivoda - Официална Версия

Песента от серийния телевизионен филм ,,Капитан Петко войвода" от 1981 г. Режисьор на продукцията е Неделчо Чернев, по едноименното произведение и сценарий на Николай Хайтов. Ролята на Капитан Петко войвода, както и песента към филма, се изпълняват от актьора Васил Михайлов. Оператор е Димо Коларов. Музиката във филма е композирана от Атанас Бояджиев и Петър Ступел.

https://www.nationalgeographic.bg/a/118-godini-ot-smrtta-na-kapitan-petko-voivoda