Съединението на Източна Румелия съ Княжество България

[Nordwave]

Съединението на Източна Румелия с Княжество България

В първите години след Освобождението радостта от свободата се примесва с дълбоко разочарование от разпокъсването на българските земи. Решенията на Берлинския конгрес придават висок емоционален заряд на борбата за решаване на “общонародния въпрос”, в която хладните доводи на разума остават на заден план, изместени от емоциите. Но желанието на българите за обединение се сблъсква с недовършеното освобождение и на другите балкански народи, станали заложници в сблъсъка на интересите между европейските държави. Българите в Македония продължават да се борят за присъединяване към Княжество България, но по-близо до тази възможност се оказват жителите на Източна Румелия.

Подготовка и осъществяване на Съединението

През 1884 г. изтича мандатът на Алеко Богориди като управител на Източна Румелия. Либералите искат той да получи втори мандат, но Русия успява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич. Така се променя съотношението на политическите сили – с подкрепата на новия управител Кръстевич и с лозунга за Съединение Народната партия печели и изборите, проведени през септември 1884 г. Но в средата на 80-те години външнополитическият климат е различен и Русия не е склонна да подкрепи обединение на България. А тъй като Народната партия не може да се противопостави на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си, затова е наречена “лъжесъединистка”. А Либералната партия получава възможност да застане начело на съединисткото движение.
Идеята за обединение е жива във всички български земи. През 1880 г. тя се подема от т.нар. македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе. Водеща при тях, както личи и от наименованието им, е тревогата за съдбата на българите в Македония. През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само във вътрешнополитически план. Но нито една велика сила не е заинтересувана от някаква значителна промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските националреволюционери от предосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.


Заседание на БТЦРК

Захари Стоянов, апостол от Априлското въстание, създава през февруари 1885 г. в Пловдив Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет (както и на всички останали) е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България. (Документ № 1) Но оценката на ситуацията в средата на 1885 г. кара БТЦРК на заседанието си на 25 юли в с. Дермен дере (дн. Първенец) да изостави първата цел като нереалистична и да съсредоточи усилията си върху втората. Движението за обединение не получава подкрепата на управляващите нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, които се съобразяват с руските съвети за умереност. Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача собственото си остро и талантливо перо и пловдивския вестник “Борба”. Към организацията се привличат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, а накрая съгласие актът да се извърши под неговия скиптър дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на съединистката акция се предвижда за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения я ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища. (Документ № 2) На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември. (Документ № 3) Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на двете основни части от българските земи. Това прави България най-голямата балканска християнска държава с площ от 96 345 кв. км и население от 3 150 000 д. Актът на Съединението е осъществен, но утвърждаването му тепърва предстои, тъй като тази българска акция променя баланса на силите на Балканите.

Въоръжена защита на Съединението


Картина, изобразяваща радостта от Съединението

Българите се опасяват от реакцията на Османската империя на Съединението, затова съсредоточават войски на новата южна българска граница. Но проблемите идват от други държави. Съединението нарушава Берлинския договор, а извършилите го националреволюционери не са осигурили външна подкрепа за този акт. Великите сили наблюдават Балканите особено внимателно и всяка промяна тук раздвижва дипломатическите кръгове в големия “европейски концерт”.
Отношението на Великите сили към Съединението е еднозначно – отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Неочакваната руска реакция се дължи на убеждението на новия руски император Александър III, че българският княз Александър I е проводник на западното влияние в България. Позицията на Русия е: “Съединение – да, но без Батенберг”. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Патриотизмът на българите се оказва по-силен от русофилските настроения – всеобщо е желанието да се защити Съединението. Макар да е русофил, министър-председателят на Княжество България Петко Каравелов обявява: “Веднъж фактът станал, трябва да се вземат всички мерки, за да се опази положението.”
Пряко засегнати от българското Съединение заради “нарушеното балканско равновесие” са останалите балкански държави. Обединена България може да стане водеща сила, с което трудно могат да се примирят Гърция и Сърбия. Те поставят условия – или да се ликвидира Съединението, или да получат териториални компенсации в европейската част на Турция. Балканските противоречия са нов мотив за свикване в Цариград на 24 октомври 1885 г. на конференция на Великите сили.
Сърбия на крал Милан Обренович не иска да чака решенията на конференцията, а решава да се възползва от обърканото положение на България и да вземе с оръжие това, което иска. На 2 ноември Сърбия обявява война на България и войските й настъпват срещу София. Българите са напълно неподготвени за война на запад – войските са разположени на юг срещу Османската империя. Делото на Съединението е застрашено. Наблюдателите предричат бързо поражение на българите, които остават след изтеглянето на руските офицери от България и без опитни военни кадри.

Но когато изходът от войната изглежда предрешен, става нещо невероятно. Голямата опасност предизвиква небивал патриотичен подем –организират се доброволчески отряди, които включват също бежанци от Македония и ученици от горните класове. Българските гранични войски се съпротивляват отчаяно на сръбското настъпление, а главното командване решава решителното сражение да стане недалеч от София при височините на Сливница, докато пристигнат свежите български части от южната граница. Тридневните сражения (5-7 ноември) при височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица са решителни. Сръбските войски са разбити и отстъпват. Българските войници от южната граница осъществяват невероятен марш и успяват да се включат в сраженията. На 10 ноември българите превземат Драгоман, после Пирот и продължават настъплението си. Маршът им е спрян едва след като Австро-Унгария обявява, че ще се намеси. Благодарение на патриотичния подем, героизма на българските войници и ентусиазма на цялото население България извоюва неочаквана победа във “войната на капитаните (българските) срещу генералите (сръбските)”, както е наречена Сръбско-българската война на Запад. На 19 февруари 1886 г. в Букурещ се подписва мирен договор, който възстановява положението отпреди войната. (Документ № 4) Българската цел в тази война е дипломатическото признаване на Съединението.

Съединението става реалност и в международните отношения

Цариградската конференция продължава и след войната. Но вече трудно може да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаване на Съединението. 
Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. (Документ № 5) Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.
Съединението е първият акт на национално утвърждаване след Освобождението. То е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища на българските земи. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи. Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в историята на възродена България.
То обаче има и негативните последици. То довежда до конфликт с Русия, който ще поражда проблеми в бъдеще. Съединението успява и благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, а щастието е добър, но несигурен помощник, защото лесно променя посоката си. Значителното уголемяване на България й създава потенциални противници на Балканите, което затруднява следващата стъпка – борбата за свобода на Македония.

[Nordwave]

Съединението на Княжество България и Източна Румелия - 6 септември 1885г. - литография на Николай Павлович

Съединението на България е актът на фактическо обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I. От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е честването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.

В полза на Съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.

Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов.

Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев. На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва.

На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега - гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация.

След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея и подкрепяна от Сърбия на 2 ноември 1885 г. сръбски войски нападат София. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия. Съединението получава международно признание.

След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908, е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.

[Hatshepsut]

Капитан Райчо – един забравен легендарен герой


Райчо Николов

Той е запомнен само като единствената жертва, паднала при обявяването на Съединението, но още 14-годишен променя хода на историята.

В световната история рядко има случаи, в които драстични промени стават без кръвопролития. Но точно това се случва в българската летопис преди 127 лета, когато на 6 септември 1885 г. се обявява Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Сбъдването на идеала на милиони българи става безкръвно, с цената само на една единствена жертва – капитан Райчо Николов. При това той загива не в бой, а в нелеп трагичен инцидент.  Този изключителен българин и родолюбец е роден на 1 юни 1840 г. в с. Райковци, Великотърновско.

Семейството му живее в крайна мизерия. На 9 години остава пълен сирак и започва да работи като чирак в Търново, но натоварването му, за да изкара къшей корав хляб, е непосилно за младото момче и той решава да си търси късмета в Русе (тогава Русчук). Няма никакви пари и изминава целия път пеша. Когато пристига, е толкова прегладнял, изморен и окъсан, че мнозина го взимат за просяк. Приютява го местният търговец Васил Кожухарина.

Момчето обитава долния етаж на дома, където има обособена кръчма. В нея то неволно дочува разговор между турски офицери, които обсъждат подготвяно нападение през Дунава срещу руските войски, разположени в Гюргево, на отсрещния бряг. Райчо запомня внимателно всички подробности и стратегически планове на врага. По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от тежкото османско робство. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление.

Когато момчето споделя с Кожухарина какво е дочуло от турските офицери, той го насърчава в храброто му намерение да съобщи наученото на братушките. За целта Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Той е едва 14-годишен и не умее да плува добре.  Затова под мишниците си завързва кратунки, които да му помагат да не потъне в реката, преди да се хвърли във водите й. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята. Според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него. Но все пак достига успешно отсрещния бряг, макар и премръзнал и силно изтощен. Там е посрещнат от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

За смелостта му император Николай І го награждава с дворянско звание и с шанса да учи във Втори кадетски корпус в Петербург, а княз Горчаков го награждава с медал „За усърдие“. Подвигът му така впечатлява руските генерали, че императорът изпраща и парична награда на смелото момче. Тя обаче е открадната и така никога не стига до него. Въпреки огорчението, след време малкият герой се дипломира с пълно отличие и става офицер в руската армия.

След завършване на военното си обучение през 1859 г. той служи в Кексхолмския гренадирски полк на Трета гвардейска пехотна дивизия и получава първото си офицерско звание – прапоршчик в руската армия. Заедно с полка си служи във Варшава. След сражението с полските въстаници при село Рженотек през 1865 г. получава орден „Света Ана"-ІV степен, а година по-късно достига званието поручик.

През 1866 г. Райчо Николов е назначен за отряден офицер в Завиходанската бригада на пограничната стража в Кишинев. Близостта му до родината го окриля и в писмо до свой близък приятел той споделя: „Утешава ме положението, че съм вече сред мои братя сънародници. Тук ще ме погълнат надеждите по бащинията и ще гледам да не падам духом. Душата ми изгаря за Балкана“.

През 1871 г. вече е назначен за отряден офицер в Кубейската бригада, а през 1872 г. е произведен в чин капитан. Служебният му успех се съпътства и от радост в личен план. Той свързва живота си с Екатерина Дечева. Ражда му се и първата дъщеря – Александра. През 1873 г. Райчо Николов се уволнява от действителната военна служба и се отдава изцяло на българското освободително дело. В своите писма свидетелства, че се запознава с  Христо Ботев през юни 1875, само месец преди женитбата му с Венета. Заедно с Ботев и Филип Тотю се включва в подготовката на Априлското въстание. След неговото потушаване, използвайки познанството си с брата на руския император, Райчо Николов се среща с Александър II и му разказва за извършените в отечеството зверства.

През юли 1876 г. смелият българин участва като доброволец в Сръбско-турската война. За проявения си героизъм е произведен в чин пехотен майор в сръбската армия и е награден със специален сръбски орден "Токова".  По време на Руско-турската освободителна война Райчо отново е на своя патриотичен пост. Той набира и обучава доброволци, става командир на Първа рота от Четвърта дружина на Българското опълчение, опазвайки населението от набезите на развилнелите се по това време башибозушки отряди. За проявен героизъм при защитата на Шипка е награден отново с орден „Св Ана“ като този път той е І-ва степен. След Освобождението Райчо Николов се нарежда сред достойните строители на Нова България. Неоценим е приносът му в създаването на войската ни. Негово дело е и първия български военен устав, известен като „Закон за българските войници“.

След появата на първите политически течения в страната той става привърженик на Либералната партия. Но не парите и постовете са неговите мотиви. Това, което го води, е мечтата му за освобождението на Македония и съединението на Княжество България с Източна Румелия. След войната става кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 г. е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, народът го нарича капитан Райчо или дядо Райчо – не заради възрастта му, защото по това време е малко над четиридесетте, а заради богатия му житейски опит.

Съвсем естествено той се включва в образувания през февруари 1885 г. таен революционен македонски комитет с председател Захари Стоянов, сред членовете на който са и най-видните офицери на българската армия – Данаил Николаев, Сава Муткуров и Стефан Любомски. Редом с тях той активно участва в подготовката на Съединението. Заедно с д-р Странски правят всичко възможно ръководството на войската да остане в ръцете на съзаклятниците. С ротата си Райчо Николов е сред участниците в свалянето на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич на съдбоносния 6 септември. Неслучайно той влиза в избраното временно правителство, като е назначен за комендант на Пловдив.

В деня на великото дело обаче, докато отивал да съобщи по телеграфа новината, майорът е прострелян смъртоносно от началника на Пловдивската пощенска станция Костадин Тодоров. И досега подбудите на убиеца не са изяснени.
Според една от версиите пощаджията е бил пиян, според друга, се е страхувал от арест, а според трета, се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия.
На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тленните останки на героя са положени в Пловдивските гробища. Райчо Николов напуска този свят все пак успял да види осъществена съкровената си мечта – да доживее обединена България.

http://www.desant.net/show-news/25361/

[Hatshepsut]

6 Септември 1885 - Съединението на България[/size]

[Hatshepsut]

Часът на нашето Съединение ● Time of our unity-1885

Един от най-сполучливите документални филми, посветени на българското Съединение, излязъл на екран през 2005г. Сценарист и режисъор е Светослав Овчаров. Използвани са българските исторически архиви и материали от Исторически и Етнографски музей - град Пловдив.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Методи Петров "Българският подвиг 1885г. Русия и Европа":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=858

също и монографията на Елена Стателова и Андрей Пантев "Съединението на Княжество България и Източна Румелия 1885 година":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=916

[Hatshepsut]

Съединението и македонските българи


Дейци на БТЦРК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, отляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен.
Втори ред седнали, отляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, отляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев.

Спиро Матеев Костов е инициаторът за създаването на БТЦРК

Съединението на Княжество България и Източна Румелия ни изпълва с гордост и респект пред решимостта на нашите прадеди да отстояват единството на своя народ. През 1885 г., а и десетилетия след това идеята за национално единство съвпада със стремежа към свобода и напредък за всички българи – и в държавните граници, и извън тях. В учебниците по „Отечествоведение“ (тогавашното име на предмета „Родинознание“, който днес „коректно“ е наречен „Човекът и обществото“) задължително присъстват уроци на тема „Неосвободени български земи“. Българчетата научават, че сънародниците ни в Македония, Одринска Тракия, Северна Добруджа и Поморавието живеят под чужда власт. И че е дълг на държавата, а и на всеки свободен българин, да отстоява техните права. За историческия акт от 6 септември 1885 г. безспорно най-значими са заслугите на гражданите на Пловдив и близките селища, на Панагюрище, Чирпан, Сливен. Естествено, участват и много дейци от Княжество България. Не бива да пропускаме бесарабските българи, особено командирът на румелийската милиция (войската на областта) майор Данаил Николаев и други офицери. Знаково е участието и на македонските българи, за които ще разкажем, макар и накратко.

В основата на Съединението е БТЦРК (Българският таен централен революционен комитет) с председател Захарий Стоянов. В него влизат сподвижници на Левски, участници в Априлското въстание, Българското Опълчение... Кой обаче е инициаторът за създаването на БТЦРК? Ако направим анкета, надали ще получим точен отговор. Не защото е неизвестен, напротив – може да бъде намерен и във все по-добрата „Уикипедия“. Нерядко обаче конкретните факти си остават „в сянката“ на общоизвестните събития. Така или иначе, видният деец на Съединението Иван Андонов разказва: „На 5 февруари 1885 г. се яви при мене македонецът Спиро Костов и ми заяви, че в мое лице и в лицето на Захарий Стоянов той виждал хора, способни да се заловят за революционна борба, която да има за цел освобождението на македонските българи от турско иго. Той покани мене да се съберем със Захарий Стоянов и, като обсъдим това негово предложение, да му отговорим още на другия ден“
Идеята е приета и на 10 февруари 1885 г. е учреден БТЦРК. Обмисля се общо въстание в Източна Румелия и Македония, но по ред причини, включително международната обстановка, се стига „само“ до обединяването на автономната провинция с Княжеството. Всеобщо е убеждението, че Съединението на „двете Българии“ е решителна крачка към обединение и с „третата“ – поробена Македония. Затова в програмните документи на ВМОРО се говори за автономия – не като самоцел, а именно заради примера с Източна Румелия от 1885 г.

Защо точно Спиро Матеев Костов (1848-1931) е инициаторът за създаването на БТЦРК, като дори „поставя срок“ на Захарий Стоянов и Иван Андонов? Захарий, апостолът от Априлското въстание, през 1885 г. се радва на популярност със своите статии и особено с книгите си „Васил Левски Дяконът“ (1883) и първия том на „Записки по българските въстания“ (1884). Иван Андонов е комитетски деец от времето на Левски, участва в Старозагорското въстание (1875), а по време на Априлското лежи в тъмниците на Пловдив и Цариград. След Освобождението е заместник-прокурор на Пловдив. Днес позабравен, по онова време Спиро Костов, наричан още Киприята, е добре познат в революционните среди. Роден във Велес през 1848 г., на млади години емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Любен Каравелов. И съвсем не е случайно, че като началник на Пожарната команда в София през 1894 г. създава списание „Пожарникар“. В Букурещ Спиро е в „компанията“ на Киро Тулешков, Олимпий Панов и други будни младежи. Няма как да не се е познавал с Ботев, а вероятно и с Левски. През 1876 г. е доброволец в Сръбско-турската война, после постъпва в Опълчението. Сражава се при Стара Загора и на Шипка, като е награден с орден за храброст. След злощастния Берлински договор води чета в Кресненско-Разложкото въстание. През 1884 г., подобно на други дейци на либералната опозиция в Княжеството, Спиро Костов се мести в Източна Румелия. Назначен е за старши стражар (околийски полицай) на Голямо Конаре - днешният град Съединение. Надали е необходимо да припомняме ролята на Голямоконарската чета, за чието организиране Спиро Костов има своя принос. Неин командир е Продан Тишков-Чардафон, сержант от войската, а двамата със Спиро са съратници от Опълчението.

През 1884 г. Спиро Костов и далеч по-младите му съмишленици Пере Тошев и Владимир Кусев, срещайки се в Станимака (Асеновград), замислят„таен комитет“ за освобождение на Македония. БТРЦК е естествено продължение на тази инициатива. Затова не е случайно, че именно Спиро е избран за „екзекутор“ (изпълнителен секретар) и началник на тайната полиция. За кратко е арестуван на 18 май (2 юни по нов стил) заради радикални призиви при честването на Ботев. На 6 септември с тридесетина души Спиро потегля към Старо Ново село (дн. Старосел) и утвърждава властта на Временното правителство, възглавено от Ботевия приятел д-р Странски. Води доброволческа чета в Сръбско-българската война, после в Мелнишкото въстание (1895 г.) и Балканската война.

Родените в Прилеп Владимир Кусев (племенник на митрополит Методий Кусев) и Пере Тошев през 1884 г. са ученици в Пловдивската гимназия. Там учи и бъдещият държавник Андрей Ляпчев, родом от Ресен. Техен учител в румелийската столица е Трайко Китанчев, също от Ресенско, първият председател на учредения през 1895 г. Върховен Македоно-Одрински комитет. Пере e един от лидерите на създадената през 1893 г. Вътрешна Македоно-Одринска организация (ВМОРО). Днес е тачен като герой, но в скопските книги за участието му в Съединението почти не се споменава. В онези години обаче това е значело много! Както пише Анастас Лозанчев, „Пере беше стар революционер, участвал с други македонски българи в Съединението“.
 Андрей Ляпчев е пратеникът на БТЦРК в Панагюрище, където на 2 септември „гражданското неподчинение“ на тамошната младеж дава началото на бурните събития в областта.
 
 Един от водещите дейци на Съединението е Димитър Ризов от Битоля, бъдещ известен политик, публицист и дипломат. Старият поборник Бранислав Велешки, някога телохранител на Раковски, съмишленик на Каравелов и Левски, също е сред участниците в съединистката акция. Има и още примери, но нека не забравяме ролята на стотици македонски българи за защитата на Съединението в Сръбско-българската война. Когато на 2/14 ноември 1885 г. съединената вече България е подло нападната в гръб, всички българи са решени да дадат урок на агресора... „Войвода“ на македонските доброволци е капитан Коста Паница, който иначе не е македонец (тогава това значи македонски българин и нищо друго!), а от старопрестолно Търново. Под негово командване са войводите Георги Кременлията, Иванчо Поройлията, Стоян Богданцалията, Тодор Тетимов и др.
 
 Начело с харизматичния капитан четиристотин „харамии“ се бият при Сливница и други „горещи точки“ на войната. „Македонските войводи – пише Паница в доклад до командването – направиха повече, отколкото се мислеше. Те се промъкнаха зад неприятелските предни постове, когато те спокойно спяха около огньовете си. Сърбите се разбягаха кой къде види“ И още един показателен епизод: „Хвърлих се с харамиите против окопите, но в това време мнозина захванаха да викат: „Давайте патрони, патрони немаме”. Македонците нямаха щикове и на заповедта ми да тичат напред и с прикладите да бият сърбите, те извадиха палите [ятаганите] си и дружно се хвърлиха напред... Сърбите с бяг отстъпиха, като не успяха да приберат дори раниците си“
 
 Днес се дискутира какви исторически събития може и трябва да отбелязваме съвместно с република Северна Македония. Поне засега не е ясно дали Съединението е между тях. По-скоро не е, а задължително трябва да бъде едно от тези общи събития. И как иначе, след като имаме толкова „заеднички“ личности! Личности, чиито дела са ярко доказателство за стремежа към обединението на Княжеството, Източна Румелия и поробената земя Македония в една обща, свободна и просперираща държава.

Автор: проф.Пламен Павлов

https://trud.bg/съединението-и-македонските-българи/

[Hatshepsut]

5 април 1886- подписан е Топханенския акт, който узаконява Съединението

На 5 април през 1886 г. е подписан Топханенския акт, с който Съединението на България получава своето международно признание.

Топханенският акт (по името на султанския кьошк Топхане в Цариград) е споразумение между Османската империя и посланиците на Великите сили, гаранти на Берлинския договор (от 1/13 юли 1878 г., Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия), с което се урежда персонална уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз.

С документа се регламентира управлението на Източна Румелия съгласно член 17 на Берлинския договор, така че князът се назначава за управител (генерал-губернатор) на областта за срок от пет години от османския султан със съгласието на Великите сили. По настояване на Русия, която е настроена срещу Александър Батенберг (Александър I Български, княз на Княжество България в периода 26 юни 1879 - 26 август 1886 г.), в тази клауза не е споменато името на княза. Също под руски натиск Топханенският акт ревизира българо-турската спогодба, сключена на 20 януари в Цариград, като премахва клаузата за военна взаимопомощ, подкрепяна от Великобритания. Актът потвърждава друго условие от спогодбата - териториалните отстъпки в полза на Османската империя в Източните и Средните Родопи (Кърджалийско и отцепилото се по-рано Тъмръшко), докато управлението на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща личност. В замяна на това османското правителство се отказва от правото си да въвежда войски в България в случай на вътрешни размирици. Актът постановява изменение на Органическия устав на Източна Румелия в четиримесечен срок от българо-турска комисия със санкция от посланиците на Великите сили в Цариград.

Българското правителство приема официално Топханенския акт в края на март. В средата на април княз Александър Батенберг е назначен за османски управител на Източна Румелия. Условията, при които е потвърдено Съединението, допринасят за вътрешнополитическата дестабилизация на Княжеството през пролетта и лятото на 1886-а. Русофилската опозиция и част от националистите (начело с Васил Радославов) критикуват правителството за териториалните отстъпки и непроменения статут на Източна Румелия. Васил Радославов оглавява Либералната партия (радослависти) от 1887 до 1918 година. Три пъти е бил министър-председател на България - след абдикацията на княз Александър I Батенберг (1886-1887 г.) и по време на Първата световна война (1913-1918 г.).

Учредяването на комисията за ревизия на източнорумелийския устав в София води до допълнително отслабване на авторитета на княз Александър Батенберг в навечерието на Деветоавгустовския преврат. Превратът и контрапревратът през 1886 г. са поредица от политически събития, изразяващи се в неуспешен опит за детрониране на българския  княз Александър I Батенберг на 9 август (21 август нов стил) през 1886 г., които все пак водят в крайна сметка до неговата абдикация, както и до тежка политическа криза в страната, продължила повече от година.

Макар де юре да остава част от Османската империя, Източна Румелия е административно слята с Княжеството (което увеличава площта му от 63 752 на 96 345 кв. км) и остава под управлението на българския княз без потвърждение на султана на всеки пет години, както изискват Берлинският договор и Топханенският акт.

Статутът на областта е уреден окончателно 22 години по-късно с обявяването и признаването на Независимостта на България. Кърджали и Тъмръш са присъединени към България през Балканската война.

https://www.banker.bg/obshtestvo-i-politika/read/581674-s-tophanenskiia-akt-se-priznava-suedinenieto-na-bulgariia

[Hatshepsut]

Апостолите на Съединението в драматичната съдба на България след обединението


Заседание на БРТЦК на 25 юли 1885 г. в село Дермендере, на което се взима решение да се обяви, осъществи и защити Съединението на Княжество България и Източна Румелия в началото на септември. На снимката: капитан Коста Паница, Иван Стоянович, Захарий Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов

Съединението на Княжество България и Източна Румелия е едно от най-светлите събития в родната история. То не е следствие на политически съображения, на сложни дипломатически решения и не преследва интереси на Велики сили и овластени дерибеи. Това е дело народно, родено от ентусиазъм и естествена обич към родината. Било е съединение по дух, реализирано първо в умовете и душите на българите от двете страни на изкуствената граница.

Хората, които планират и осъществяват Съединението, са оставили следа в историята и дълго след него. Съдбата им след 1885 г. е пример за това как личностите, които създават голямата история, могат да се превърнат в нейни жертви.

Ще ви разкажем как се стичат съдбите на някои от членовете на Българския таен централен революционен комитет, които на 25 юли 1885 г. в село Дермендере (днес с. Първенец) взимат решение да се обяви, осъществи и защити Съединението на Княжество България и Източна Румелия в началото на септември.

Хората на тази снимка са Коста Паница, Иван Стоянович, Захарий Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов.

За живота и смъртта на Захарий Стоянов се знае много. Днес ще ви разкажем за другите апостоли на Съединението от тази снимка.

Коста Паница

Най-трагичната история сред апостолите на Съединението е тази на Коста Паница. След като става председател на военнополевия съд още в деня след Съединението и е назначен в състава на временното правителство, той се втурва в служба на новата, вече обединена България. Участва в Сръбско-българската война от 1885 г. като командир на Смолчанския (Комщицкия) партизански отряд. Пръв влиза в Пирот. Успехите му са забелязани и той е назначен за командир на Чипровския партизански отряд.

След края на войната вече майор Коста Паница става част от русофобски настроената група, включваща още Захарий Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов. Взима участие в издаването на вестник „Независимост”. През цялото време заявява своята вярност към Батенберг и не е включен в преврата на офицерите от 9 август 1886 г. Напротив, подпомага активно организаторите на контрапреврата, водени от Стефан Стамболов. Става председател на военен съд и участва в няколко следствия – в Русе, Бургас и Силистра – срещу превратаджиите. Издава сурови присъди. След потушаване на офицерските бунтове през 1887 г. той е сред хората, малтретирали затворените в Черната джамия политици, начело с Петко Каравелов. Там, сред затворниците, е и един от неговите съратници от Съединението – Димитър Ризов.

Коста Паница твърдо стои на позиции, поддържащи политиката на Батенберг, а след детронацията му – на Стамболов. Той е най-висшият военен юрист в страната в този момент, на върха на своята слава. Но бунтовното му сърце няма да му позволи да остане безучастен и майор Паница застава начело на сили, подготвящи заговор срещу княза и правителството.

На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание в Търново избира за български владетел Фердинанд Сакскобургготски без предварителното одобрение на Русия. За опазване на мира в страната е установен полицейски режим, без да е отменена Конституцията.

Руската дипломация не поддържа вече българските въжделения в Македония и започва да защитава сръбските претенции там. Това настройва част от офицерите срещу правителствената политика. Майор Паница отдавна е свързал живота си с националноосвободителните стремежи на българите. Той е бивш член на Търновския комитет „Единство“ и българо-македонския комитет „Искра“. Като военен прокурор в Русе непрекъснато е във връзка с българи от Македония и става техен естествен водач с авторитета на участник в Съединението и Сръбско-българската война, особено сред най-екзалтираните привърженици на идеята за освобождение. Когато на престола застава княз Фердинанд, подкрепян от правителството на Стамболов, Паница вижда в това заплаха за развитието на националноосвободителното движение. Той смята кобургския принц за узурпатор. В него все повече назрява идеята за организиране на заговор. Паница заема високо положение в армията — постоянен член на Върховния съд (длъжност, която се равнява с тази на бригаден командир), което му дава възможност да влияе на някои войскови части в столицата.

През септември 1887 г. майор Паница влиза във връзка със запасния руски поручик Порфирий Колобков, живеещ в Русе, с когото е в приятелски отношения. Чрез него търси контакт с руската дипломатическа мисия в Букурещ. Паница предлага в срок от две седмици да изгони Фердинанд и да смени правителството. Майорът настоява пред Колобков за среща със специален пълномощник, за да му предаде условията, при които може да се постигне отстраняването на кобургския принц и образуването на ново правителство.

При оформяне на предложенията си Паница недооценява политическото положение в страната и състоянието на международните отношения. Той поставя като изрично условие освобождаването на Македония, с което Русия не може да се ангажира. Лансираният по-рано план от английската дипломация за завръщането на Батенберг в България среща отново съпротивата на Русия, която е подкрепяна от Франция и Германия.

Въпреки липсата на външна подкрепа Паница не се отказва от намеренията си, като междувременно участва във финансирането на редактирания от Димитър Ризов вестник „Христо Ботйов“, насочен срещу политиката на Фердинанд и Стамболов. Първият брой на вестника е конфискуван, а Ризов е осъден на две години затвор поради обида на княза.

През декември 1889 г. Паница отново започва действия, за да свали княза и правителството. Не се въздържа от публични изявления, като често на обществени места — кафенета, кръчми и на улицата, се изразява твърде свободно и с осъдителни думи спрямо княза и първия министър. Хвали се, че ще вдигне пред двореца 50 бесилки, начело на които ще виснат Фердинанд и Стамболов. Министър-председателят познава добре буйния му характер и първоначално не отдава голямо значение на думите му. По-късно обаче Стамболов преценява, че може да използва случая за своите политически цели.

Паница знае, че князът и правителството са известени за действията му, и предприема прибързани стъпки. На 12 януари той се опитва да вдигне Софийския гарнизон срещу властта, но не успява. Действа необмислено и импулсивно и правителството решава да се намеси. Стамболов решава, че е дошло времето да се арестува Паница, а неговият заговор да прерасне в политически процес, който да се използва за вътрешно и външнополитическо стабилизиране на режима.

Със заповед на военния министър от 19 януари 1890 г. се отстранява от длъжност постоянният член на Главния военен съд майор Паница и се арестува „до особено разпореждане“ с лаконичното обяснение: „неприлично поведение на публични места и нападение с думи на върховната власт“. На следващия ден Паница е арестуван. На 17 май 1890 г. майор Коста Паница е осъден на смърт чрез разстрел за заговор за убийството на княза и министър-председателя. При започването на процеса Фердинанд се отдалечава от столицата, като последователно пребивава в Пловдив, Евксиноград и Русе. Въпреки че Паница отказва да подаде молба за помилване, князът още не се решава да одобри смъртната присъда. Под натиска на Стамболов Министерският съвет нарежда на полковник Сава Муткуров да даде мнение за ходатайството на военния съд. В доклад до Фердинанд от 14 юни 1890 г. военният министър възразява срещу ходатайството на съда за отменяне на смъртната присъда над Паница, като смята, че неизпълнението на присъдата ще поощри враговете на правителството и княза. На 16 юни 1890 г. майор Паница е разстрелян в местността „Лагера“ край София.

Иван Стоянович-Аджелето

Много по-благосклонна е съдбата към Иван Стоянович-Аджелето, също апостол на Съединението. През 1881 г. властите в Княжество България екстернират Иван Стоянович от Габрово в Източна Румелия. Причината е активността му като член на Либералната партия.

В Румелия Стоянович става секретар в Дирекцията на правосъдието, но го уволняват заради съединистките му възгледи, които изказва публично.

След Съединението Иван Стоянович също участва в Сръбско-българската война, при това в главната квартира на армията по настояване на княза. След края ѝ започва отново да работи за Либералната партия, става близък довереник на Стамболов и Радославов, част от крайното русофобско крило. Става народен представител в ІV Обикновено народно събрание, избран от гражданите на гр. Станимака (Асеновград).

Една от най-големите заслуги на Иван Стоянович към новите институции на българската държава е създаването на първата българска телеграфна агенция „Трапезица”. Тя съществува кратко, само до 1887 г. Дълги години обаче Иван Стоянович е шеф на българските съобщения.

Стоянович е един от хората, чиито подписи стоят под подписания в Брест-Литовск мирен договор между Централните сили и независимата държава Украйна през 1918 г.

Умира през 1947 г. в София. Родът му продължава с видни български общественици и до днес.

Иван Андонов

По-рядко се говори за апостола на Съединението Иван Андонов, а всъщност именно в неговия дом в Пловдив на 10 февруари 1885 г. е основан Български таен централен революционен комитет, в който той е избран за секретар, а за председател – Захарий Стоянов.  Оттогава датира и приятелството им. Именно Захарий Стоянов дава първите уроци по журналистика на Андонов. След Съединението Андонов е назначен за съдебен следовател в Пловдивския окръжен съд. Той е избран и за член на Централното бюро на Либералната партия. По време на преврата срещу Батенберг Андонов е част от така наречения „граждански щаб” на подполковник Сава Муткуров, който подкрепя Стамболов.

След абдикацията на Батенберг Андонов е избран за народен представител в ІІІ Велико народно събрание и е един от депутатите, гласували избора на Фердинанд за княз на България. Парламентарната дейност на Андонов продължава, той е депутат в още няколко обикновени и още едно Велико народно събрание. През цялото време той работи в подкрепа на каузата на Стефан Стамболов.

Става лидер на Народно-либералната партия в Пловдив и ръководи повече от 20 години. След падането на Стамболов от власт заради опасност за живота му емигрира със семейството си на остров Халки, където остава чак до края на 1895 г. При завръщането си е арестуван, пуснат под гаранция за огромната тогава сума от 20 хил. лв. Започват няколко процеса срещу него, но всички приключват с оправдателни присъди. Андонов е наясно, че плаща за приятелството си със Стамболов.

Андонов отново става депутат, този път в 13 Обикновено народно събрание и е в тясно взаимодействие с лидера на Народно-либералната партия Димитър Петков. По-късно Петков е убит, а Андонов се оттегля от политическа дейност, особено след като се изправя открито срещу приемника на Димитър Петков – Никола Генадиев.

След войните от 1912 до 1918 Андонов започва да се занимава с исторически изследвания и събира материали за националноосвободителното движение. Избран е за председател на Пловдивското археологическо дружество.

Опитва се да пише биография на Стефан Стамболов през 30-те години на ХХ век, но вече е полусляп и диктува бележките на дъщеря си. Биографията остава незавършена.

През времето на активната си дейност Андонов основава и издава три вестника: „Пловдивски куриер“ (1890 г.), „Малък вестник“ (1892 г.) и „6 септемврий“ (1908 г.).

Умира на 18 декември 1937 г. в Пловдив, почетен от всичките си стари съратници, от видни общественици и от цялото пловдивско гражданство. Сирак Скитник, по това време директор на Радио София, му посвещава публична лекция в ефир.

Димитър Ризов

Един от най-скандалните апостоли на Съединението е Димитър Ризов. Животът му сякаш е разделен на две – до 1903 г., когато заема първата си дипломатическа длъжност в Черна гора, той е луда глава, неудържим авантюрист. След това става един от най-успешните български дипломати чак до смъртта си през 1918 г. в Берлин.

Димитър Ризов участва активно в почти всички важни събития у нас от 1883 г. до края на Първата световна война. Враговете му го наричат въртиопашка и шарлатанин заради привичката му да се кара с приятели и да приема съюз с бивши врагове.

Ризов често пише открити писма – до екзарх Йосиф, до княз Фердинанд, и във всички тях е скандален и директен. Целият му революционен хъс е насочен към каузата Македония.

Ризов се среща и с Лев Толстой, като се опитва да го привлече към македонската кауза, но е разочарован от нежеланието на руския граф да се ангажира с нея.

Боготвори Петко Каравелов, но след 2 юни 1885 г. не се поколебава да се изправи срещу него поради различия по македонския въпрос и заради отношението на Каравелов към Русия.

Ризов участва и в Сръбско-българската война, където работи в тила и подготвя бунт на сръбската опозиция срещу крал Милан. Две години по-късно обаче отива на преговори със същия този крал, за да договори бъдещ съюз с България. Тогава за пръв път проличават изключителните му дипломатически умения.

Пак така противоречиво Ризов подкрепа контрапреврата на Стамболов през 1886 г., но година по-късно се скарва с премиера Радославов, при това по доста скандален начин, след като е изгонен от официоза на партията – вестник „Свобода”.

Ризов симпатизира на русофилските бунтове в Силистра, затворен е в Черната джамия, после интерниран в село Кесарево.

Той е единственият депутат, който в ІІІ Велико народно събрание гласува против избора на Фердинанд за княз.

Името му се свързва и със заговора на Коста Паница срещу Стамболов, но е обявен за невинен. Все пак емигрира в Сърбия през 1890 г. Оттам пише на Стамболов с призив да възстанови Конституцията и да изгони Фердинанд.

Все така непостоянен, през 1894 г. Ризов ще се подиграе с падналия Стамболов в статията „Разлагающа се и възраждающа се България“.

Последният негов принос за България е съставеният от него през 1917 г. атлас под името „Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679 – 1917“, изготвен съвместно с брат му Никола.

https://www.ploshtadslaveikov.com/apostolite-na-saedinenieto-v-dramatichnata-sadba-na-balgariya-sled-obedinenieto/

[Hatshepsut]

Събитията от 1885 г.: Ако сам не си помогнеш, няма кой да го стори

Едно от най-значимите събития в българската история събира в себе си духовната мощ на Възраждането и патоса на Априлското въстание. Чествайки неговата годишнина, свеждаме глави пред подвига, зрелостта и дързостта, пред политическата прозорливост на славните ни предтечи, които го осъществяват.

Известната литография на Николай Павлович, представяща Съединението, рисувана през 1886 г.

Създадена след огромни жертви и страдания, Санстефанска България остава да живее в сърцата на българите, нейният образ става национален идеал. Само месец след Берлинския конгрес, на 16 август 1878 г., участници в националноосвободителната борба основават в Пловдив таен комитет за обединяване на разпокъсания на пет части български народ.

Скоро след това и в Търново се образува комитет "Единство". В края на 1884 г. се разгаря мощно обществено движение за освобождаване на Македония и Одринско, начело на което застава Захари Стоянов.

Създаденият по това време Българо-Македонски комитет през февруари 1885 г. се преименува в Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) с председател Захари Стоянов, секретар Иван Андонов, касиер Тодор Гатев и шестима членове. Всеотдайни сътрудници на комитета са майорите Данаил Николаев, Сава Муткуров, Райчо Николов, капитан Коста Паница и старият войвода Панайот Хитов.

Членовете на БТЦРК, от ляво надясно: капитан Коста Паница, Иван Стоянович, Захари Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов, които на 25 юли 1885 г. в с. Дермендере (дн. Първенец) вземат решение за въстание за съединение на Княжество България с Източна Румелия

Широкият размах на народното движение налага БТЦРК да започне издаването на печатен орган. На 28 май 1885 г. се появява в. "Борба", редактиран от Захари Стоянов.

Със своите пламенни статии той подготвя идейно-политически народните маси за съединение с Княжеството; безпощадно бичува "лъжесъединистите" в лицето на пловдивските русофили начело с Иван Ев. Гешов, Михаил Маджаров и Стефан С. Бобчев, които при изборите за Областно събрание излъгват източнорумелийското население в името на Съединението и печелят гласовете му.

Но щом се настаняват на министерските кресла, обявяват, че "не е време за съединение, Освободителката не дава". Захари Стоянов остро порицава роднинството, превърнало областта "в семеен чифлик". "Накъдето и да погледнете - пише той, - все зетьо-шуро-баджанакизъм владее".

Ярка демонстрация на народния порив за единение е тържеството по повод 17-годишнината от героичния подвиг на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, организирано от опълченските дружини в Пловдив, София и Габрово. На 21 юли 1885 г. под връх Бузлуджа, от двете страни на Балкана, се стичат над 3000 души. Сред тях са видни общественици от Княжеството и Източна Румелия, ветерани от националноосвободителната борба, опълченци. Пристигнала е и майката на Хаджи Димитър. Произнасят се възторжени речи на признателност, често прекъсвани от спонтанни възгласи: "Да живее Княз Александър! Да живее обединена и независима България!"

На 2 септември Панагюрище, столицата на Априлската епопея, се оглася от камбанен звън, възрожденски песни и викове: "Долу Румелия! Да живее Съединението!"

На 3 септември пратениците на БТЦРК майор Муткуров и Димитър Ризов по време на военни маневри се срещат в Шумен с Княз Александър и го уведомяват, че в близките дни Съединението ще бъде обявено.

"Да се провъзгласи днес Съединението - обръща се към тях Князът, означава да се нанесе удар на руската политика; кой ще понесе отговорността на това?".

Отговарят му, че той трябва да има пред очи българските, а не чуждите интереси и че има само един път да се освободи от руския натиск и да укрепи трона си: като подкрепи и признае Съединението.

Н.В. Княз Александър I Батенберг

На 4 септември в Пазарджик няколкостотин младежи под ръководството на опълченеца Георги Здравков освобождават арестувания по-рано Захари Стоянов и завземат властта в града. Масово, спонтанно се надигат и голямоконарци. Те арестуват пристигналия пловдивски префект, сформират дружина от въоръжени резервисти и привечер на 5 септември, предвождани от Продан Тишков-Чардафон, пеейки възрожденски песни, потеглят за Пловдив. Чардафон язди на кон. Покрай него, също на кон, със знаме в ръка, е девойката Недялка (Делка) Шилева.

"Когато французите - обяснява на своите съселяни Чардафон - поели пътя на своята велика революция, имали също една девица за знаменосец. Орлеанската Жана д'Арк". Това се харесало на голямоконарци и те избират учителката за знаменосец.

Голямоконарската чета полага клетва на 5 септември 1885 г.

Бунтът в Голямо Конаре (дн. град Съединение - бел. ред.) предизвиква голяма тревога у управниците на областта. Те се събират на съвещание, за да обсъдят положението. Избират трима души, между които е Иван Вазов, със задача да отидат в руското консулство за съвет. Управляващият консулството Игелстром ги заплашва с отмъщението на Русия, "ако Съединението бъде провъзгласено под Княз Александър".

Обещава сам да отиде в Голямо Конаре и да разубеди въстаниците. По пътя, в с. Цалапица, събира селяните и им заявява, че "Съединението ще бъде катастрофално за българския народ". Привечер пристига в Голямо Конаре и сварва само старци, на които казва същото.

Продан Тишков-Чардафон – предводителят на Голямоконарската дружина

Настъпват решаващите часове на народното дело. Около полунощ на 5 срещу 6 септември в лагера на румелийската милиция, извън Пловдив, майор Николаев получава заповед от генерал фон Дригалски да осигури града от външно нападение. Тръбачите вдигат войниците под тревога.

Майор Николаев решава, че е настъпил дългоочакваният момент и нарежда да донесат укриваното дотогава опълченско знаме, застава пред строените дружини и произнася кратко слово:

"Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин - султана. 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от нас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския Княз Александър I, в името на нашето знаме, че ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец.

Да живее Александър I, да живее Съединена България!"

Майор Данаил Николаев (1852-1942), един от главните участници в Съединението, Пловдив около 1885 г.

"Заклевам се!" - викат войниците и със сълзи на очи целуват знамето.

На зазоряване войската, предвождана от майор Николаев, обгражда конака-резиденция на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. В двора са наредени в разгърнат строй 3 роти от охранителната дружина, изпратени от ген. Дригалски да подсилят охраната на конака.

Как ще реагират те? Дали няма да се стигне до междуособна война? Тези въпроси измъчват майор Николаев. Когато той се провиква да отварят вратите, полицмейстерът майор Коростелов се показва и заявява:

- Майор Николаев, здесь хранится жизнь генерал-губернатора!

- Так, батенька, мы будем лучше хранить его чем вы - отговаря майор Николаев.

След малко, в парадна униформа, се показва руският военен аташе майор Чичагов и отправя остри закани към Николаев:

- Какво правите! Не знаете ли, че отивате против волята на императора!

Тогава майор Николаев се обръща към войниците от охранителните роти с пламенен призив в подкрепа на святото народно дело, посрещнат с гръмогласно "Ура!". Руските офицери се виждат принудени да отворят вратите.

Първият директорат (правителство) на Източна Румелия, седящи от ляво на дясно: Йоаким Груев - директор на народното просвещение и вероизповеданията, Гаврил Кръстевич - главен секретар и директор на вътрешните дела, Алеко Богориди - Генерал губернатор, генерал-майор Виктор Виталис - началник на милицията и жандармерията, Тодор Кесяков - директор на правосъдието, прави: неизвестен руски офицер, Адолф Шмит - директор на финансите, д-р Георги Вълкович - директор на земеделието, търговията и общите сгради, неизвестен руски офицер (двамата офицери не са в състава на директората), Пловдив 1879 г.

В това време с песни пристига и Чардафоновата дружина. Тук са членовете на БТЦРК начело със Захари Стоянов. Заедно с двама членове на комитета той влиза в конака и уведомява Кръстевич, че е свален от власт и народът е обявил Съединението под скиптъра на Княз Александър.

Навън генерал-губернаторът е посрещнат с викове "Долу!". Качват стареца на файтон, до него сяда с гола сабя в ръка голямоконарската девица и съпроводени от Чардафоновата дружина, потеглят из пловдивските улици. На мачтата на конака се издига българското знаме.

Недялка Шилева - знаменоската на Голямоконарската чета и спътница в живота на Продан Тишков-Чардафон

"В това време народът ликуваше. По улиците се раздаваха прокламациите на Захари. От всички страни се издигаха в утринното небе виковете: "Да живее Княз Александър! Да живее Съединена България!"."Слънцето бе изгряло, денят бе чудесен - ден на победоносна революция и народно щастие" - така Симеон Радев в "Строителите на съвременна България" описва най-великия ден в следосвобожденската ни история - 6 септември 1885 г.

Така преди 136 години дедите ни доказват, че ако сам не си помогнеш, няма кой да го стори.

Възпоменателно табло с ликовете на организаторите на Съединението

През 1915 г., по повод 30-годишнината от Съединението, в. "Воля" пише:

"Събитията от 1885 г. са високо поучителни. Те оставиха един богат с мисъл и напътствие девиз:

"Съединението прави силата". Тия три думи красят лицето на сградата на Народното събрание.

Те трябва да бъдат дълбоко врязани в сърцата и на народните представители. Единението и съединението на народните водители в трудните моменти, каквито днес преживяваме, ще даде условията за реализиране девиза на българския народ: "Съединението създаде силата".

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/sabitiyata-ot-1885-g-ako-sam-ne-si-pomognesh-nyama-koy-da-go-stori

[Hatshepsut]

Истината за Съединението: Лични спомени и преживелици

"Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност..."

На 6 септември 1885 г. българският народ проявява нечувана дързост - предизвикателство към Великите сили, сътворили Берлинския договор, разпокъсал Санстефанска България на пет части. Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от най-светлите върхове в следосвобожденската ни история. Една от най-важните фигури в осъществяването на този исторически акт е генерал Данаил Николаев (тогава все още майор), наричан "патриарх на българската войска". През 1925 г. по случай 40-годишнината от Съединението, вестник "Отечество" публикува спомените на генерала за драматичните събития.

"По това национално дело - първият въжделен идеал на съвкупния български народ, след разпокъсването му от Берлинския договор, досега се е писало много, много и верни, и неверни работи и факти са били изказани, но аз като един от най-главните фактори по извършването на съединението, си наложих и търпение, и мълчание, като вярвах и вярвам, че исторически истини и всеизвестни факти не могат да се извъртат, скриват или изопачават, и рано или късно, те блесват с цялата си яснота.

Аз се реших да напиша настоящите редове, като считам, че с това изпълнявам един граждански и патриотичен дълг към историята на родината ни и подрастващите поколения.

В това описание на събитието, аз се старах да бъда строго обективен преценител и верен историограф на събитията и фактите, предшестващи епохата на Съединението, както и самия акт на това съединение на Северна и Южна България.

След петвековно робство, България, освободена от агарянското иго с помощта на великодушна царска Русия, аз с трепетно вълнение на душа преживях всичките перипетии на великата Освободителна война, като взех участие във всички боеве, в качеството ми на офицер в Българското опълчение.

Санстефанският договор от 19 февруари (3 март н. ст. - бел.ред.) създаде една велика България, в границите на която българското племе видя осъществени своите въжделени копнежи за свобода и независимост. За наше злощастие обаче, тая велика радост не бе за дълго. Зла съдба и коварни народи наскоро разкъсаха хубавата снага на майка България на пет части с прочутия Берлински договор от юлий 1878 г. От тях само Северна България има́ щастие да бъде напълно освободена и независима, а Южна България бе оставена турска автономна област под владичеството на султана, комуто се даваше право да държи турски гарнизони на Балканите. Този факт на първо време огорчи дълбоко душата на всички истински родолюбиви българи, за които зарята на свободата бе вдъхнала копнежите за обединението на българското племе, а особено ония от тях, които с оръжие в ръка се биха рамо до рамо с великата руска царска армия, за свободата на своето отечество, и на върховете на историческата Шипка - българските Термопили, с кръвта си запечатаха тоя велик български идеал за обединението на племето си.

Пред свършения факт обаче, временно всички преклонихме глави, но при още по-дълбоко пламенно вътрешно желание час по-скоро да освободим Южна България от султанската власт.

Марашката чета - формирана на 5 срещу 6 септември 1885 г. в квартал Мараша в Пловдив, състояла се от 70-100 души, командвана от Тодор Гатев - член на Българския таен революционен комитет, Пловдив 1885 г.

Под владичеството на тия патриотични чувства и пориви, още от първите дни на създаването на автономната област Източна Румелия, се зароди и идеята за бъдещото съединение на Северна и Южна България. Все за осъществяването на идеята за съединението, по-късно се образува и политическа партия с такова наименование, а след туй се почна издаването на вестник "Съединение", образуваха се партийни групировки, под формата на гимнастически дружества и пр.

От всичко това става ясно, че за Съединението всички говореха, много се пишеше, но за жалост трябва да изтъкнем тук всеизвестния факт, че имаше мнозина, които с уста го искаха, но които от душа и сърце, никога не желаеха да го видят свършен факт.

За всички живущи в България и съвременници на славната епопея на Съединението на 6 септември 1885 г. е известно, че тоя патриотически акт е желано дело на всички българи от областта, подкрепени с решителността на българските офицери в Пловдив - един народен военен преврат със силен патриотически замах тури край на султанската власт в автономната област.

Около средата на месец юлий 1885 г. в село Дермендере (дн. Първенец - бел.ред.) до град Пловдив, се събират няколко души пловдивски дейци в чифлика на пловдивския гражданин Кацигра. В числото на компанията между другите лица са били Захарий Стоянов, майор Коста Паница и др. Тук, в момент на веселие и под поривите на патриотически екстаз, компанията провъзгласява съединението, и в общия възторг дават няколко изстрела, с което привличат вниманието на властта, че става нещо необикновено, полицията узнава за това, разгонва компанията от селото и всичко временно затихва.

В това време пишещият настоящите редове бях дружинен командир на Втора пловдивска дружина.

Няколко дни след веселото събитие в с. Дермендере, станало с участие на гърци, идва при мене най-напред майор Паница, а по-късно д-р Георги Странски, които като ми обясниха станалото и като се убедили, че големи съдбоносни събития не могат да имат успех ако нямат подкрепата на военните, поискаха моето съдействие да взема участие в свалянето на правителството на областта и детронирането на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. На това им искане аз заявих, ясно и категорично, че не мога да подкрепя една подобна акция, която има за цел само да свали правителството, но че съм готов да способствам с всички мои сили за изпълнението на един по-възвишен и патриотичен идеал - премахването правителството на Източна Румелия и свалянето на генерал-губернатора с провъзгласяване съединението на Южна България със Северна, като въжделено желание на всички българи в областта, да се освободят от султанската власт. Добавих им, че за подобна акция потребно е да се приготви един добре обмислен план на действие от един комитет, като временно трябва да се мирува и колкото е възможно по-малко да се манифестира това, което има да се върши. Заявих им, че взимам акт от молбата им и ще направя всичко, зависещо от мене, като българин патриот и военачалник, в зависимост от събитията и обстоятелствата, за да осигуря изхода и сполуката на един такъв велик национален акт.

В Източна Румелия всяка година през месец септемврий се привикваше първото опълчение на обучение. През 1885 г. по неизследваните пътища на Божия Промисъл, който винаги покровителства добрите дела, се реши през месец септемврий да има маневри с всички войскови части на Източна Румелия. По проекта от щаба на милицията, маневрите трябваше да се произведат около Стара Загора, с два отряда: Източен - отбраняващ и съставен от войсковите части на източната част на областта, и Западен - атакуващ, с войсковите части от западната част на областта (Пловдив, Татар Пазарджик, Пещера, Казанлък, Хасково и пр.).

За началник на Източния отряд бе определен майор Мерчански, а за началник на Западния бях определен аз.

Членове на Тайния революционен комитет за Съединението от Станимака (Асеновград), от ляво надясно, прави: Никола Кръстев – председател, Атанас Богоев, Панайот Сребров, Георги Ковачев. Седящи: Костадин Балтов (учител), поп Ангел Чолаков, Герасим Старчев, Станимака 1885 г.

Друго едно важно събитие иде да посочи Божия Пръст в делото на Съединението: ежегодно край град Пловдив се събираше сборен лагер на милицията, и за началник на лагера със заповед от началника на милицията се назначаваше един от старшите офицери. Нея 1885 г. се падна щастието и моя ред да бъда назначен за началник на лагера, а следователно и началник на всички войскови части, събрани в сборния лагер. Това ми качество обезпечи половината от успеха на Съединението.

За сигурността на делото ми липсваха сведения от провинцията, каквито нямаше и в тайния комитет за съединението. За тая цел аз лично и тайно по свой почин изпратих капитан Стефов, мой доверен човек, да обиколи гарнизоните, от мое име да узнае духа и настроението за предстоящата велика акция. Докладът на капитан Стефов бе насърчителен - провинцията била готова и чака първия зов да изпълни своя патриотически дълг. Това ме много ободри и насърчи, за да действам по-енергично във всички направления.

Около средата на август месец 1885 г., за да маскирам своите действия, аз заминах за Хисаря уж на почивка. Тук повиках всичките сержант-майори (които представляваха войнски началници) от Втори пловдивски окръг - околиите Конушка, Рупчоска, Овчехълмска и Големоконарска, които държат списъците на второто опълчение и резервните кадри на милицията, на които лично заповядах да направят бърза проверка на тия списъци в центровете на околиите и окръга, с разчет щото проверката да бъде готова и изпълнена към 1 септември 1885 г.

От Хисаря писах поверително писмо на майор Сава Муткуров, за да тръгне веднага за Шумен, гдето се произвеждаха големи маневри, със севернобългарските военни части, и гдето се намираше и Княз Александър Батенберг.

В писмото си нареждах на майор Муткуров да се яви лично пред Княза, да му изложи положението на Източна Румелия, да му съобщи това, което се готви и да иска неговото мнение за тоя съдбоносен за българския народ акт. Майорът изпълни моето нареждане, среща лично Княза, излага подробно всичко, обаче не получи положително обещание, а само един уклончив отговор. На връщане от Шумен майор Муткуров от Габрово ми дава депеша, че маневрите в Шумен са завършени, обаче свиканите запасни войници не са разпуснати.

Това за мене беше един решителен признак, че се държат войскови части в пълен състав за евентуалните събития, които има да стават в Източна Румелия.

Сава Муткуров (1852-1891), първият български генерал, първият кавалер на орден “За храброст”, регент в Княжество България, военен министър в правителството на Стефан Стамболов, участник в Съединението

На 25 август получих писмо в Хисаря, с което ми съобщават, че от щаба на милицията се е получил поверителен пакет за мене, с указание за предстоящите маневри. Щом получих това известие, веднага се отправих за Пловдив, отворих пакета, в който намерих нареждане до мене, като командващ отряда, да дам заповед до всички войскови части, да бъдат готови по местата си съгласно плана за маневрите, начален ден за почването на които се фиксираше датата 6 септемврий 1885 г. Ето по какъв начин се определи датата на Съединението от самите обстоятелства. По-рано тая дата не можеше да бъде определена, защото трябваше за всяка евентуалност да изпратя войскови части за охрана на границата от нахлуване в българска територия, и осуетят мобилизацията, а по-късно очевидно не можеше, понеже войсковите части щяха да напуснат Пловдив.

По-рано казах, че повиках лично сержант-майорите и им наредих да проверят Второто опълчение и резервата на милицията. След получаване заповедта за маневрите, веднага дадох бързо нареждане всички войници от Второто опълчение и резервата, организирани във войскови части, да тръгнат за Пловдив, с такъв разчет, щото на 6 септември на разсъмване да бъдат в града. За по-добрата организация на частите, формирани от Второто опълчение, изпратих от дружината по 20 действащи войника във всяка околия, за първи началстващи лица на сформираните части.

Настъпи съдбоносната нощ на 5 срещу 6 септемврий. Повече държане в тайна акта, който предстоеше да се извърши, не можеше. Събрах всички офицери в лагера и им съобщих предстоящето събитие, със заповед да бъдат истински патриоти и изпълнят докрай своя войнишки дълг при всички евентуалности, които могат да се случат. Всички с радост посрещнаха съдбоносния акт и останаха цялата нощ в частите си.

Точно в 4 ч. сутринта на 6 септември заповядах да бият тревога в сборния лагер. Всички части се построиха в най-голям порядък, точност и бързина. Всички началстващи лица са по местата си. Поздравих ги и гръмогласно им известих, че те по Божие провидение като български войници са повикани да извършат велик и патриотически акт Съединението на Южна със Северна България.

Това съобщение се посрещна с възторг и небивало въодушевление от всички войскови чинове. Хванах момента и ги поздравих с факта, че от тая съдбоносна минута, те вече не са султански войници, а храбри български лъвове на съединена България! И за да дам още по-голям импулс на чувствата им, аз добавих, че те, макар и войници, до днес нямат военна светиня - знаме, емблема на техния войнишки дълг, защото приготвеното трицветно знаме с изобразения лъв беше скрито и не го бяха виждали. Заповядах да донесат знамето, развих го пред построените войски, и тържествено го връчих на знаменосеца. Минутата беше трогателна, възторгът беше неописуем, макар че предстояха минути с пълна неизвестност, но всички плачеха от радост като виждаха развято народното ни военно знаме, втурнаха се към него и се надпреварваха да целуват красните му гънки, под сянката на които бяха готови да сложат и живота си за щастието, величието и прогреса на милата ни татковина.

Под владичеството на тоя патриотически подем и изблика на войнишки чувства, аз поведох смело войсковите части за град Пловдив.

Оригинално надписана: “Членовете на централния комитет и други дейци за Съединението” - дейци от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), координирал подготовката на Съединението. Седнали, отляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков-Чардафон, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, Стоян Празов. 2-ри ред седнали, отляво надясно: Иван Стоянович-Аджелето и поп Ангел Чолаков. Прави, отляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, майор Коста Паница, Спас Турчев. Пловдив, Източна Румелия, лято 1885 г.

Около село Коматево получих писмо по един жандарм, със заповед от началника на милицията, генерал фон Драгалски, да изпроводя една войскова част навън от града към Кършияка, за да разпръсне бунтовниците голямоконарци, които на тълпи идели към Пловдив. Тоя факт показва тайната на Съединението така, че дори началникът на милицията до сутринта не е знаел какво става. На писмото му, разбира се, никакъв ход не дадох.

Съмваше се вече, когато аз начело на войниците влезнах в Пловдив и лично разпоредих да се обкръжи конака-резиденцията на генерал-губернатора. Едвам това изпълнено, съобщиха ми, че генерал фон Драгалски иде откъм Градската градина, по направление на конака, обаче войсковата част, поставена за охрана на улицата го спира. Това щом узнах, заповядах да го пуснат и той дойде при мене, много сърдит, и с негодувание ми направи бележка, че офицерите и войниците не само не го допущали, но и не му отдали чест. Отговорих му да се примири с положението си, че от тая сутрин тия войници не са султански, а български народни войници, извършвайки акта на Съединението, и като така, той престава да им бъде началник. Помолих го веднага да си отиде в квартирата и там да чака развитието на събитията и моите последующи нареждания. Генерал фон Драгалски крайно смутен от това що вижда, изпълни заповедта ми и се прибра у дома.

В тоя момент ми се донесе, че на десния фланг на южната страна на конака, се е явил подполковник Чичагов - руски военен аташе в Пловдив, и се отправил към охраната, около тая врата на конака. Аз веднага пристигнах при него и той се обърна към мене с думите: "Майор, това не е волята на Царя". Аз го пресякох и му отговорих нервно: "Подполковник, пред фронта на наредените революционни войски, вие не можете да ми говорите с тоя език", и го помолих да си отиде у дома. Той схвана положението и изпълни моето искане.

Веднага подир това, отидох на главната врата на конака, и заповядах да повикат полицмейстъра Користильов, който беше в двора на конака, и му заповядах да отвори вратата. Той отговори, че ключовете са у портиера и отиде уж да го търси. Понеже видях, че подполковник Чичагов излезе от тая врата, предположих, че не искат да ми отворят вратата, затова заповядах повторно и енергично на полицмейстъра или веднага да отвори, или ще дам заповед на артилерията да стреля и разруши вратата и оградата, което не е желателно. В тоя момент е вече достатъчно светло, и аз видях в двора на конака да се строяват трите роти от Първа Пловдивска дружина под командата на капитан Рачо Николаев (Шопчето) - понеже титулярът на дружината, майор Якопсон - руски офицер, беше в отпуска.

Тези три роти са били привлечени в конака за охрана и като видях, че началстващите лица в конака се надяват на тях и не отварят вратата, тогава аз гръмогласно се обръщам към войниците от ротите, поздравих ги със Съединението и че те вече са български, а не султански войници. Те ми отговориха с възторжено "Ура!", и ефектът беше чародеен - вратите на конака се отвориха!

Веднага влязох в конака с ротата, която беше до вратата. В тоя момент се чу силно "Ура!" откъм източната врата на конака, отгдето влезоха конарци. Потърсих с очи да видя някой от гражданите, посветени в тайната на съединението, които по-рано са се явявали при мене, за да ги изпратя при генерал-губернатора, да му съобщят акта на съединението и го помолят доброволно да напусне конака, за да се избегнат нежелателни инциденти. За жалост никого не видях от гражданите.

Малко след това се яви при мене Антон Каблешков, а подир него и Иван Андонов, член на комитета на Съединението, комуто заповядах да влезе при генерал-губернатора и да му съобщи за извършеното по Съединението и за неговото детрониране. Андонов влезе, обаче дълго време се мина и губернаторът не се явява, затова изпратих моя доверен офицер капитан Стефов да види защо се бавят и да съобщи на генерал-губернатора да не се страхува, защото съм взел мерки за запазване живота му.

Най-после се яви и Захарий Стоянов, на когото се бях много ядосал, че не се явява овреме при изпълнението на такъв съдбоносен акт, още повече, че споразумението ми с комитета беше, още при влизането на войските в града, да бият камбаните на всички черкви в града, за да се групират гражданите около конака. Нищо от тая програма не се изпълни, затова заповядах на Захарий Стоянов веднага да се вземат мерки и да се публикува манифест към българския народ, с който да му се извести великия акт на Съединението, като същевременно се избере привременното правителство.

След тези нареждания, виждам да излиза генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, който веднага се качи на приготвения негов файтон, заедно с назначения да го придружава офицер, поручик Ганю Атанасов. В тая суматоха, при бързината да давам заповеди по всички направления, аз не забелязах кога на капрата при файтонджията се е качила учителката Недялка Шилева - годеница на Чардафон, облечена във войнишки дрехи. Файтонът се отправя за Голямо Конаре без други инциденти, а оттам под охрана - за София, Северна България.

След заминаването на генерал-губернатора, взех мерки за запазване реда и спокойствието на града. Заповядах всички чиновници и служители да останат по местата си. За началник на пощите и телеграфите бе назначен дядо Райчо Николов - майор, началник на жандармерията в Пловдив. Той се явил при началника на пощите и телеграфите Тодоров и поискал да му предаде канцеларията. Тодоров не само отказва да предаде поста си, но гърми в гърдите на дядо Райчо и го убива. Тодоров излиза от канцеларията на площада Джумая, обаче народът се спуща върху него и го линчува ужасно. И само с тия две случайни убийства се извърши великият акт и държавен преврат по Съединението.

Това свидетелства, че целият народ единодушно и възторжено, посрещна съединението на Южна и Северна България.

От конака разпоредих войските да идат по местата си, а аз се отправих към градския съвет, гдето намерих събрани д-р Чомаков, д-р Георги Странски, Захарий Стоянов, Антон Каблешков, майор Сава Муткуров, майор Филов и др. Пристъпи се в мое присъствие към избор на временно правителство и се избра за председател д-р Чомаков, но той се отказа и вместо него се избра д-р Странски. За главнокомандващ на войските бях назначен аз.

При свършването на заседанието се яви капитан Радко Димитриев, с писмо от руския консул до мене с покана да ида в руското консулство. Веднага се отправих и там ме посрещнаха управляващият консулството Г. Егелщром и подполковник Чичагов. Те ме поздравиха най-сърдечно с успеха на делото, видимо бяха много доволни за станалото, като ме прегърнаха и разцелуваха. В една от стаите беше сервирана закуска, с чер хайвер и шампанско, и се пиха възторжени наздравици за Княза, Съединението и за българския народ.

Възползван от добрия прием и настроение в консулството, аз помолих подполковник Чичагов да даде заповед, щото руските офицери, да изпълняват моите заповеди. Това ми искане се изпълни, като подполковникът даде писмена заповед. Същия помолих да разреши да изпратя руски офицер Петров - зет на д-р Чомаков, като техник артилерист да отиде с дрезина и разруши ж.п. мост при град Харманли, като пропусне идващия трен от Цариград. И това ми искане се изпълни.

Тук написах депеша до Княз Александър Батенберг, с която, като му съобщавах извършения патриотически акт на Съединението, молех го да дойде веднага в Южна България, и да поеме святото дело под своята десница. Получих бърз отговор, че Князът тръгва през Балкана за Пловдив, и до неговото пристигане да продължавам успешното командване на войските.

От консулството аз се отправих за ж.п. гарата, гдето наредих веднага да се сформира един трен с войски, предшестван от една пилотна машина, на която качих началника на движението г-н Визети, които отправих за границата при град Харманли, за първа охрана срещу Турция.

Генерал от пехотата Данаил Николаев, 1937 г.

Още същия ден временното правителство по мое нареждане обяви обща мобилизация на всички от 18 до 55 години в цялата област. До вечерта на първия ден на Съединението се получиха депеши от цяла България, за възторга и въодушевлението, с които се посрещна великият акт на Съединението.

На 17 септемврий 1885 г. Н.В. Княз Александър Батенберг, придружен от Петко Каравелов и Стефан Стамболов, тръгна за Южна България. Цялото пътуване е било триумфално шествие, възторжено посрещан и изпращан от населението. На границата на Южна България той беше посрещнат от властите на временното правителство. В село Баня (Карловско) руският консул Егелщром и военният аташе подполковник Чичагов го поздравиха с великата национална радост, на която те се радват не по-малко от българите.

Вън от гр. Пловдив го посрещнах лично аз, с подробен рапорт за извършения акт, и го уверих за реда и тишината, които владеят в града и цялата област. Той ми благодари и ме покани до него във файтона. Влизането на Княза в града беше велико тържество. Цялото население посрещаше с радостни сълзи на очи първия свой Княз след освобождението на България.

След церемониите и приемите, Князът се оттегли на квартира в конака на генерал-губернатора.

След един-два дни Негово Височество Князът, аз и подполковник Чиагов обиколихме източната граница на Южна България, за да видим мобилизацията и нейното изпълнение, както и охраната на границата.

В град Ямбол се извърши голям военен парад, приет от Негово Височество Княза."

Ген. Данаил Николаев,
в-к "Отечество", септември 1925 г.

https://impressio.dir.bg/nostalgiya/istinata-za-saedinenieto-lichni-spomeni-i-prezhivelitsi

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - 131 години от Съединението (епизод 13)

Тринадесетото първо за втория сезон издание на съвместната рубрика на сдружение "Българска история" и телевизия BiT.

[Hatshepsut]

Проф. Павлов: Само чиновниците са били против Съединението, за обединение най-силно се борят от комитетите на Левски

"Интересно е, че нашите предци не са се чувствали разединени. Те са постигнали много по-голяма степен на единство, отколкото ние в момента, за жалост". Това заяви пред "Фокус" историкът проф. Пламен Павлов по повод Съединението на България.

"Стотици ученици от горните класове участват в Съединението, като формират доброволчески чети и заминават за Източна Румелия, защото българите са очаквали, че Османската империя ще нападне населението там. Има елементи на гражданско неподчинение, което не може да се характеризира като "пиянството на един народ". Става дума за мобилизиране на цялата нация", категоричен е Павлов.

"Княз Александър Батенберг залага короната си, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Петко Каравелов, Иван Андонов са основни двигатели на процеса. Точка номер едно в програмите на партиите в Източна Румелия е съединяване с Княжеството. 100% от българите в тогавашна Македония твърдят, че искат да живеят в Целокупна България, най-силно за обединението ни са се борили всички области, които са били част от комитетската мрежа, основана от Левски, казва още проф. Павлов.

"Вътрешна съпротива от българска страна по повод Съединението не е имало, с изключение на някои българи, които са работели като чиновници. Те не са били принципно против обединение, но са смятали, че от административна гледа точка то ще бъде авантюра. Съединението е подкрепяно от средната класа, интелигенцията и младите военни и полицейски сили, наследили идеалите на революционерите. Трябва да се спомене и важната роля, която изиграват съратниците на Раковски, за да се осъществи процесът. Съединението е колективно действие на цялото тогавашно общество. Това е феномен", категоричен е професорът. По думите му то е осъществено, като се прелива енергията от Освобождението в този нов градивен акт.

"Въпросът на Съединението е геостратегически, който е засягал и Великите сили. На Берлинския конгрес е приет модела на разделяне на българските земи. Така голяма част от територията ни остава в пределите на Османската империя – Македония, Беломорието и Източна Тракия. Поморавието е дадено на Сърбия под влияние на Русия, а Румъния получава една област, която винаги е била българска – Северна Добруджа, припомня историкът. Санстефанският мирен договор, който за българите е една мечта, не е защитаван качествено дори от руската дипломация. Така се създават две Българии – Княжеството и Източна Румелия. Българите в Източна Румелия са постигнали голям успех, защото са съумели да защитят българския характер на областта в противоборство с гърците. Великите сили първоначално реагират негативно на обединението на двете области, защото Съединението нарушава старите постулати за облика на Европа. Никоя от тези сили обаче не си прави илюзиите, че Съединението може да бъде спряно. Великобритания, традиционен защитник на интересите на Османската империя, също разбира, че не може да се попречи на нашето обединение. Балканските държави реагират много ревниво, защото България се превръща в страна номер едно на Балканите", пояснява още проф. Павлов.

https://faktor.bg/bg/articles/prof-pavlov-1-1