Българи - носители на българщината въ чужбина

[Hatshepsut]

Нека в тази тема публикуваме примери за достойни българи и българки, запазили националното си самосъзнание и българщината, въпреки годините, прекарани в чужбина.

Търновка създаде две български училища в Мадрид


Ралица Цветанова

Българските училища по света наброяват повече от 130. Голяма част от тях са основани от нашенци зад граница, които не пестят труд и много любов, за да не забравят българчетата своята родина и своя език, дори когато са на хиляди километри от отечеството си. Една от тези родолюбци е търновката Ралица Цветанова, която само за няколко години създава две български училища в Испания. Те се намират в два от елитните квартали на Мадрид. Едното е „Бачо Киро” в Алкокорн, отворило врати през 2010 г., а другото – „Елин Пелин”, което на 15 септември започна втората си учебна година.
Това са съботно-неделни училища и в тях децата не само учат родния си език, но и се запознават с българска литература, история и география.

„Искаме не само децата да не забравят своето Отечество, но и да говорят правилен български език, а също и да поддържат и обичат традициите на своя народ, независимо къде са избрали да живеят по целия свят. Учебният процес при нас е през почивните дни и е допълнително натоварване, защото учениците посещават цяла седмица испанското си училище. Усилията им обаче са възнаградени, защото ние издаваме свидетелство, с което те могат, ако решат, да се завърнат в България, да започнат да учат веднага в един и същи клас с връстниците си. Не им се налага да се връщат назад, нито да държат приравнителни изпити”, споделя Ралица.

В родния си град Велико Търново тя винаги се е занимавала само с деца. Завършва начална педагогика в Софийския университет и веднага започва да работи като учител, каквато винаги е била мечтата й. Дълги години е начален учител в основно училище „Бачо Киро”. Затова и едно от школата, които тя създала в испанската столица, също носи името на бележития ни революционер.
В Мадрид тя пристига през 2006 г. на гости при приятелка и се влюбва в езика и в страната.

В началото, когато се заражда идеята да направи училище за българчетата в Мадрид, среща много трудности. Според испанските закони, за да може някой от многобройните етноси в пиринейската държава да отвори свое училище, то трябва да съществува към църква или просветна организация. Затова и по инициатива на Ралица се създава асоциация на българските учители в Мадрид, наречена „Слово”. С нея сънародниците кандидатстват за помощ от местните власти и така през 2010 г. се появява „Бачо Киро“, а година по-късно отваря врати и „Елин Пелин”.

Българчетата, които се обучават в тях, вече наброяват 60 и образованието им е напълно безплатно. Материалната база е осигурена от организациите на нашите сънародници в испанската столица Асоциация на българите „Балкан“ и Българска асоциация „Феникс”. Помощ училищата получават и от мадридската община, и от нашето Образователно министерство. Учебните програми, по които се преподава, са одобрени от него, като учебниците са специално адаптирани за българчетата в Мадрид.

Най-малките възпитаници на двете училища са на четиригодишни, а най-големите са младежи вече на по 23 години, които не са успели да завършат средното си образование в България и сега наваксват пропуснатото на испанска земя.
Освен с уроците, децата се занимават с народни песни и танци, празнуват всички български празници и почитат родните традиции. Те често гостуват на връстниците си в испанските училища и им показват как се правят мартеници и как се боядисват яйца за Великден.

Една от последните инициативи на Ралица и нейните колеги от „Слово” бе създаването на най-дългата детска рисунка на празника „Голямото рисуване на малките художници” в мадридския квартал Алкокорн. Тя бе дело на учениците от „Бачо Киро”.

http://www.desant.net/show-news/28476/

[Hatshepsut]

Пламена от Велико Търново облече родопска носия на дипломирането си в Лондон

Пламена Момчева е от младите хора на новото време. Тя е космополит – родена е в България, от дете живее и учи в Лондон, но не губи своята българска идентичност.
От осемгодишна, заедно със своите родители, Пламена живее в Англия. За да не забрави майчиния си език, от четвърти клас до завършване на гимназия, всяка седмица тя посещавала българското училище в Лондон, където учила български език и литература. По думите й всяка седмица семейството изминавало десетки мили до столицата, но усилията си стрували, защото самата тя, въпреки че е учила и учи по английската образователна система, се чувства българка.
Пламена е единствената нашенка за випуск 2013 година, която завършва тригодишно обучение по архитектура в Лондон. Била приета да учи специалността още от първия път, което само по себе си е постижение. Спечелила е конкурса за влизане в университета именно поради факта, че е българка – направила колаж от архитектурни елементи между Лондон и Велико Търново – два града, които на пръв поглед изглеждат несъвместими. Университетът по архитектура, който е част от Оксфорд Брукс, всяка година в класациите е сред петте най-добри университети в света. Конкурира се с лондонския, разказва Пламена. Тя споделя, че и преподавателите й са много добри. По време на обучението си българката и нейните състуденти били разделени на направления. Всяка група била последовател на определено течение в архитектурата. Младата българка избрала тази, която била свързана с урбанистичната архитектура и начина, по който хората могат да се интегрират в дизайна на съвременното градско пространство. Плами обяснява, че след първите три години обучение, които се явяват бакалавърската й степен, сега й предстои една година стаж като архитект, за да може след това да продължи да учи магистратура. След първата година по магистърската програма пак ще има една година стаж.
Преображенският манастир край Велико Търново е бил основата на дисертацията на младата търновка, с която тя е завършила обучението си по бакалавърската програма.
“Аз избрах темата за българските манастири, защото е уникална, до сега никой не беше писал такава дипломна работа. Разгледах основно Преображенския манастир и неговата архитектура, но вплетох и много от българската история, защото само така може да се обясни взаимната връзка и начинът на строителство. Все пак го писах за английска аудитория, за хора, които не са били тук. Трябваше да обясня историята на България, за да стане ясно защо манастирите и църквите са толкова важни за нашата култура. Това ги впечатли много, разкрива Плами. Манастирът според нея е уникален с гледката си и триъгълника, който се образува между Преображенския манастир, Царевец и женския манастир “Света Троица”. Младото момиче допълва още, че прави впечатление контрастът между гледката, която се разкрива, и църковния канон, който е вътре.
За Пламена архитектурата във Велико Търново също е много характерна и специфична, докато за нея в Англия всичко е построено по класическия интернационален начин, който идва от САЩ. Комерсиалните сгради, които са еднотипни и правят известни градове по света еднакви, не я впечатляват по никакъв начин. “Интересното на Велико Търново е, че всичко тук е направено с труда на хората и сякаш сградите в старата част са като капсули от историята ни, до които всеки може да се докосне.
Пламена е решила да кара стажа си в България, за да пази корените живи. “Има много работа по стария град, която може да се свърши, хората трябва да се борят да запазят облика му, защото той привлича туристите. Ако е главен архитект на Велико Търново, Пламена първо би оправила улиците на града, а след това ще започне реставрация в стария град, ще спре застрояването с жилищни сгради навсякъде, защото не мисли, че това е начинът да се развива градът. Жилищното строителство е навсякъде, но то не е нищо интересно като архитектура и с нищо не може да впечатли туристите. Според нея в града строителството трябва да е съчетание от елементи на старата архитектура и модерното.
На дипломирането си Пламена е била в тъмна тога и с квадратната шапка с пискюл, каквато е средновековната традиция в Англия, и която там много пазят. След това се облякла в уникално красива родопска носия, с която спечелила уважението на всички. Всички започнали да й казват, че е пламък в тази носия. Така Плами изпълнила мечтата на майка си, защото битката за единтичност на острова е голяма и страшна. “Важно е, защото в този глобален свят, в който живеем, това ни прави различни и интересни. Знам коя съм и от къде идвам, не съм изгубена в големия свят, признава тя.
Като отишла, хората около нея не знаели къде е България, но някои от приятелите й вече са идвали в страната като туристи, по Черноморието или вътрешността на страната. На повечето им е много интересно, искат да й дойдат на гости. Може би защото си спомнят как в Оксфорд Пламена направила българска вечер. С кебапчета и лютеница от българския ресторант в Лондон направила незабравим купон за своите приятели. Научила дори една своя приятелка от Острова да прави баници. Искам да им харесам, защото, ако харесват мен, значи, ще се влюбят и в България, разсъждава родолюбивото момиче.

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/plamena-ot-veliko-tarnovo-obletche-rodopska-nosiya-na-diplomiraneto-si-v-london.html


Не мога да приема определението "космополит" (гражданин на света), който е употребен в статията за това момиче. Космополитизмът е преди всичко въпрос на самосъзнание, а не на място на раждане или на местожителство. Дори ако един човек живее продължително време в чужбина, щом като е с българско самосъзнание и счита България за своя родина, той не е космополит. Казано в прав текст, за мен космополитизмът си е безродничество, затова и считам това определение за неуместно в конкретния случай.

[Hatshepsut]

Българи от цял свят "На мегдана на другата България" в Милано
От всички краища на Европа в Милано се събраха наши сънародници, които живеят извън България.

Те се включиха във фолклорния събор „На мегдана на другата България”.
800 българи извиха голямо хоро. Всички те са участници в самодейни фолклорни групи в градовете и държавите, в които живеят. Съборът е създаден през 2015 г., а първото издание се провежда във френския град Лион.
Фолклорните групи танцуваха на централния площад в Милано пред катедралата „Дуомо”. Предстои 3-километрово дефиле с народни носии през италианския град.

[Hatshepsut]

Картините на Петя Петрова греят по български в Германия

Голямата надежда, че на Запад всичко е по-хубаво, отвежда през 2000 г. в Германия горнооряховската художничка Петя Петрова. Въпреки доброто отношение от страна на местните към нея, Петя все по-силно копнее по България. Плаче всеки път, когато си тръгва за Аахен, където живее. Защото в България са корените й, които все по-силно я приласкават. И защото се чувства така, сякаш изневерява на родината си. Затова прави опит за реванш с всяка своя картина, в която запечатва красотата на страната ни и особено на българската жена.

Петя е от поколението на прехода, което най-болезнено изживява промяната в обществения строй. Казва, че когато предишният рухва тя и връстниците й били недостатъчно млади, за да свикнат да живеят по новите правила, но и недостатъчно възрастни, за да могат просто да се примирят. Объркани бяхме от липсата на перспектива, споделя Петя.

Тя опитва да се приспособи към новите ценности. Завършила живопис, история и педагогика в Художествения факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, започва работа като учител по рисуване в тогавашното СОУ „Максим Райкович“ в Лясковец. По една или друга причина се налага да си търси нова работа. Следват часове с учениците в ЖП гимназията, в Механото, в ПГЕЕ... Но тези ангажименти били временни и не давали никаква сигурност на младата жена за бъдещето й. Затова Петя Петрова взима кардиналното решение да емигрира.

Това решение дойде някак от само себе си. Бях готова на всичко, само и само да имам работа. Избрах Германия, защото мислех, че там мечтите се сбъдват от раз. С часове висях на опашка пред посолството за виза заедно с още хиляди българи, които искаха да идат отвъд  „желязната завеса“. Заминах, защото мислех, че в културата на Запад има нещо по-различно, че ще открия нови светове. Е, не е точно така. Нашето си е наше. Човек минава през различни периоди, докато проумее, че не може да скъса корените си, откровена е Петя.



За нея това осъзнаване идва преди около 6 г. То не е отключено от конкретно преживяване, по-скоро е съвкупност от фактори – хладината на германците, включително в рамките на собствените им семейства, отчуждеността, дори езикът по едно време започнал да й става неприятен. Подсъзнателно започнах да усещам, че в чужбина просто оцелявам. Истината е, че в Герамния се чувствам нито българка, нито германка, признава Петрова.

Този копнеж по България описва с простичък пример. Ако я нямаше носталгията, ако го нямаше желанието да се върнеш при дедите си, нямаше да има български общества в чужбина, включително в Аахен. Там създадоха Български културен център, от март тази година имаме и клуб за народни хора. Кръстен е „Нашенци“, вече знаем 10 хора. По-голямата част от танцьорите са млади хора, има такива и от Белгия и Холандия, разказва художничката.

Във времето назад е споделяла, че с тази нагласа се е присъединила към инициативата на живеещи в Западна Европа българи, които всяка година организират голямо българско хоро на площада в Брюксел. Петя е споделяла, че то е не за показ, а за да намерят пръснатите по света българи покой за душите си. Впрочем Петя Петрова е автор и на логото, с което се популяризира хорото.



Нейно дело е и друго лого, свързано с българския фолклор – това на Националния фестивал на селските клубове за народни хора „Хоро се вие край река Янтра“, който се провежда в Първомайци. Тази година предстои третото издание на фестивала, датата е 29 септември. За съжаление Петя няма да може да присъства, тъй като по план трябва да отпътува за Аахен на 7 септември.

Споменът и мечтата за България проличават най-вече в платната на Петя Петрова. Промяната идва именно с осъзнаването, че е българка и че чрез тях може да накара и приятелите си от други националности да проявят интерес към страната ни. Особено към нейната култура.

Вярвам, че говоренето за България ме осмисля и като творец, и като човек, смята Петя Петрова. Докосването до други култури ни прави по-възприемчиви към света, по-толерантни ако щете, е нейното убеждение.

Петя Петрова рисува на всякаква тематика, защото за нея изкуството е безгранично. Творческият път на един художник е търсене на самия себе си, всеки художник всъщност рисува себе си, казва Петя.

Рисува много цветя, защото българката не може без красотата им. От няколко години обаче се е отдала основно на цикъла „Ах, тези български моми“, а периода в творчеството си е нарекла „Моите българки“.



Търся и пресъздавам онази българска женска красота, за която се пее в песните – кръглото, бяло лице, изписаните вежди, тяло, пълно с физическа сила. Красотата, от която струи енергия и обич към живота. Не би ме вдъхновила днешната представа за красота – манекенската, тип Барби, с ботокс и силикон, признава Петя. Когато казва това си дава сметка, че и с този си подход несъзнателно прави още една връзка с българщината, в случая – с нашенския фолклор.

Българският фолклор е неизчерпаем. Постоянно чета по темата и знам, че никога няма да науча всичко. Вземете само шевицата – толкова много информация има в нея, наясно е художничката.

Идеалът за красивата българска жена тя е срещнала в образа на две млади горнооряховчанки – Лидия Ангелова и Ванина Иванова. Всъщност Ванина е племенница на Петя, но не това я кара да я рисува. Не защото си е наше дете, просто наистина смятам, че този тип красота е българският, убедена е Петрова.

Началото на цикъла поставя с „Българска икона“. За картината използва златни и сребърни бои, като прилага и нова техника – комбинация от различни видове хартия, щампи и темперни и акрилни бои. Май аз я измислих тази техника, смее се художничката, и признава, че първите й експерименти с нея били трагични.

Впоследствие обаче всичко си дошло на мястото. Петя вярва, че когато си на прав път, съдбата те подкрепя, окуражава те, дава ти шанс. От теб самият зависи дали ще се възползваш от този шанс. Защото много често втори такъв няма, а втората крачка може да се окаже неуспешна. 

Важното е да не се отказваш, когато правиш това, което обичаш. За мен изкуството винаги е било на първо място. Като се замисля не толкова мисълта за хляба, колкото за боите ме отведе в Германия, прави си равносметка Петя.

Опитът я е научил, че когато тялото се чувства добре, душата се приспива. Затова винаги рисува полугладна. Смята, че в творчеството нещата се получават най-добре, когато има частица страдание. Затова и изключително много се гордее с картините си от последните години – годините, през които е осъзнала какво е загубила, напускайки България.

Петя Петрова съзнателно избягва да гледа картините на Владимир Димитров – Майстора, за да не се влияе от него. Спомня си обаче чувството, което е изпитвала при досега си с платната му. Така търси емоционалната връзка с влюбения в българката художник, а в резултат се получава съчетание от класическо, модерно и реалистично изображение на същата тази българка.

В рисуването Петя си помага със съвременните технологии. На хиляди километри от родния си град тя разчита на фотографията, за да рисува своите българки. Иначе казано – рисува по снимка.

Всяко от момичетата, които рисувам, е облечено в автентична народна носия. Така картините ми – извинете, че ще прозвучи нескромно, могат да бъдат ползвани и с образователна цел. Трудно е да се организира една такава фотосесия, защото в музеите например народните носии са с особен статут и не може току-така да се дават, обяснява горнооряховчанката, която все пак намира начин да пресъздава българската жена в народна носия.

Всъщност цветовете и орнаментите на България Петя иска винаги да има пред очите си. Затова, тръгвайки за Германия, взела със себе си тъкана престилка, оставена й от баба й. Често я разгъва, за да си спомни за детството на село.

Светлината също е нещо много характерно за България. В Германия никъде не съм виждала такава светлина, затова се опитвам във всяка моя картина да я пресъздам, споделя още художничката.

Дали този й стремеж да е максимално близо до родината си е усетил проф. Генадий Тафаев Петя не знае. Професорът е директор на Поволжкия исторически и културен фонд „Волжка България“  и ръководител на Изследователския център на Волжко-Българската цивилизация.  От 2016 г. е ръководител на научната  програма „Българската цивилизация“ и иска да илюстрира свой научен труд с картини на горнооряховчанката. Дали ще се случи това, Петрова не се наема да прогнозира.

Освен художник, Петя е и поет, фотограф, автор на детски книжки. Готова е с коледна книжка за майка с три деца и похитител на сладкишите. Но издаването й се оказва още по-трудно, отколкото си е мислела. Все пак не губи надежда, че и това ще стане един ден. Иначе Петя е преподавала рисуване към синагогата в Аахен, била е учител по италиански, а към настоящия момент работи в сферата на социалните дейности. И рисува, разбира се, като понякога това продължава с дни без прекъсване.

Спомен и мечта, но и болка е за Петя родината ни. В интернет намерила програма, която показва във всеки един момент в коя държава колко хора се раждат и умират и колко хора я напускат или влизат в нея. Цифрите ме плашат. Страх ме е, че България умира. Трябва да се промени нещо, защото България загива, показва погледът на една българка от Германия.

За нея промяната минава през безпартийността. Според Петя в Парламента не бива да има партийни представители, а хора, които слагат добруването на българина над партията си. И не губи надежда, че рано или късно за България ще настъпят добри дни.

http://m.regnews.net/bg/kartinite-na-petya-petrova-greyat-po-balgarski-v-germaniya/

[Hatshepsut]

Нови 47 български неделни училища се разкриват наесен в чужбина, броят им става 356


Наталия Михалевска, директор на Дирекция "Образование на българите в чужбина и училищна мрежа" в МОН

Нови 47 български неделни училища в чужбина ще бъдат разкрити от новата учебна година. Те се създават в 16 държави, сред които и такива, в които за първи път се откриват български училища, като Хърватия, Латвия, Киргизстан. Това съобщи за Радио Кърджали Наталия Михалевска, директор на Дирекция "Образование на българите зад граница и училищна мрежа" в Министерството на образованието.
Когато започнахме да създаваме програмата преди десет години, бяха петдесетина училища, създадени на възрожденски принцип. Днес картината е друга, защото наистина България е навсякъде по света, казва Наталия Михалевска. 356 училища в петдесет държави на всички континенти. Над 45 хиляди деца и ученици в тях. 1700 са учителите по български език и литература, история и география на България и тези, които преподават фолклор , танци, музика и изкуство. Мрежата до такава степен се е разраснала, че 24 часа в денонощието на шестте континента се учи български език, каза Наталия Михалевска.

Българчетата, които учат в неделните училища в чужбина, вече имат възможност и условия да сертифицират знанията си по родния език по общата европейска езикова рамка чрез онлайн тестове. Сертификатът се издава от Софийския университет "Свети Климент Охридски", а идеята е на министерството на образованието и науката. Документът дава възможност да се работи навсякъде по света по време на целия съзнателен живот на този, който го притежава. Обмисля се и вариантът сертификатът да стане част от улеснена процедура за кандидатстване в български висши училища, заедно с общия успех от дипломата в чуждестранното средно училище и оценката, която са получили от матурата на чуждия език в страната, където живеят. Така децата ще имат шанс и възможност по-бързо и по-лесно да се върнат в България и да учат тук, коментира Наталия Михалевска.

В десет щата на САЩ българският език вече се признава за чужд език, който може да се изучава в американските училища. Заслугата донякъде е и на Асоциацията на българските училища в чужбина, която дейно работи за признаването на българския език в чуждите образователни системи. Това, което направиха те чрез нашите евродепутати - инициираха една петиция за това какъв е смисълът българският език да е избираем, факултативен, да се изучава в чуждестранните училища и да се избира като матура, за да имат българските деца реален ефект от знанията си. Това вече е постигнато в Америка, за това се работи и в другите държави и със съдействието на българските дипломати по целия свят, обясни Наталия Михалевска.
Именно Асоциацията е и в основата на провеждащата се в Пловдив на 27 и 28 юли конференция, посветена на образованието на българите зад граница. 120 участници от над 70 училища в чужбина ще се включат в нея. Министерството на образованието ще представи през участниците три нови програми, които ще се прилагат още от началото на новата учебна година. Едната е за обучението и повишаване на квалификацията на българските учители зад граница, която ще се осъществява в шест точки в Европа и в България през лятото чрез курсове. Втората инициатива се отнася до иновациите и обучението в училищата в страната и на Балканите и обмяната на опит между тях. Третата програма се нарича "Да се завърнеш у дома" и дава възможност на деца и учители да посетят България в тридневни или петдневни пакети, да се докоснат до училищата, до природата, историята, културата, да я усетят като страната, за която толкова много са слушали и познават задочно, още повече, че има много българчета, родени и израснали в чужбина, които не познават родината си, каза Наталия Михалевска.

http://bnr.bg/kardzhali/post/101149016/novi-47-balgarski-nedelni-uchilishta-se-razkrivat-naesen-v-chujbina-broat-im-stava-356

[Hatshepsut]

Четири училища за българчетата откри наш сънародник в Испания

Почти навсякъде по света, където живеят български общности, сънародниците ни с много любов и усилия създават и поддържат български училища, стремейки се да съхранят и предадат на децата си богатството на българските традиции, език, история и култура. Днес ще ви разкажем за четири такива школа в Испания, основани от Съби Атипов и неговата асоциация „Орфей БГ”.

Съби Атипов се установява преди повече от 20 години в северната испанска област Навара. Общият брой на сънародниците ни в областта възлиза на около 7 хиляди и според неговите лични наблюдения те имат голямо желание децата им да изучават майчиния си език писмено и говоримо и да се запознаят с българската история.

Затова през 2007 г. със собствени средства и с помощта на приятели и близки Съби създава Асоциацията на българите в Навара „Орфей БГ”, поставяйки си амбициозната цел да работи за съхраняването на българската идентичност на сънародниците ни далеч от родината чрез различни прояви и проекти. Един от най-значимите от тях е свързан с изграждането на общо четири до момента училища в различни градове в северните райони на Испания, в които вече над 400 деца учат български език, литература и история.

Важно е да се отбележи, че обучението на децата в тях е безплатно и на тяхно разположение са над 20 квалифицирани български преподаватели.

Училище „Св. Св.Кирил и Методий” е основано много скоро след появата на асоциацията, през 2008 г., в столицата на провинция Навара – Памплона. То предлага обучение от I до IV клас и възпитаниците му освен български учат и предмета роден край. След него се появяват още две училища, също носещи  имената на светите братя просветители Кирил и Методий – във Витория в провинция Алава и в град Тафая.

Преди година врати отваря и четвъртото, последно засега училище, в град Тудела наречено с хубавото име „Родна реч”, в което са записани около 40 деца на възраст от 3 до 18 години. Техните учебни часове се провеждат в съботните дни. Освен езика и историята на България децата изучават и българските обичаи, като отбелязват с богата програма традиционните български празници – украсяват сурвачки, изработват мартеници, боядисват яйца, пеят български песни, играят хора.

Друга инициатива на Асоциация „Орфей БГ” е първият събор на българите в Памплона „Изворът на Орфей”, за който пристигат гости и участници от България.

http://uspelite.bg/chetiri-uchilishta-za-balgarchetata-otkri-nash-sanarodnik-v-ispaniya-1

Той се казва Съби Атипов. Корените му са от Сатовча, но вече 20 години живее в Испания. За това време родолюбецът, който няма и 40 години, успява да открие четири български неделни училища. В тях над 400 българчета учат родния си език, литература и история.

Атипов открива училищата в четири града с помощта на близки и приятели. Ръководената от него културна асоциация „Орфей BG” е организатор и на първия събор на българите в Памплона.



Съби Атипов пристигнал в Памплона преди повече от 20 години. Децата му са родени в Испания и говорят български, но само в семейството.

“И когато ходим през лятото на ваканция, когато отиваме да видим нашите родители, те нямаше да могат да говорят с тях и да ги разбират”, споделя българинът.

Около 7000 българи живеят в област Навара и според Съби децата им искат да изучават български език – говоримо и писмено. Затова през 2007 година със собствени средства и с помощта на близки и приятели откриват

първите български училища

в Памплона и Тафая. За десет години заедно с тези в градовете Витория и Тудела те станали четири. В тях децата учат безплатно, а над 20 квалифицирани учители преподават различни предмети.

“Една от основните цели на нашата асоциация е да запази майчиния роден език и децата да знаят историята на своите предци откъде са, какъв народ сме. Те трябва да познават освен езика и българската история. Да знаят за Ботев, за Левски и за другите наши велики хора българи”, убеден е Съби Атипов.



На събора на българите, които живеят в Невада, е присъствал и Йордан Симонски от Благоевград. Той шие традиционни носии и показа на сънародниците ни своята колекция. След срещата си с тях Йордан признава, че е впечатлен от силата на духа на българите, които са избрали да живеят в Испания.

“Аз видях дечицата на пет и шест години, които са в тяхната детска градина. Те играеха, макар и несръчно, и с много желание пееха и рецитираха български песни и стихове”, сподели той пред БНТ.

От културната асоциация в Памплона се надяват, че през следващата година участниците и гостите в българския събор ще бъдат повече.

https://bg-voice.com/родолюбец-откри-4-училища-за-българчет/

[Шишман]

Явно културата ни е доста жилава и не се дава лесно. Да видим как ще е за в бъдеще.

[Hatshepsut]

Да учиш на български език българчета - в Германия

Предизвикателството да си учител в българско училище в чужбина

Все по-често говорим за глобалното село и мястото на всеки един от нас в него.

Роси Бехова е намерила своето, в Германия и по-точно в Хамбург, където живее вече 5 години със семейството си.  Или както самата тя разказва: „Дойдохме с дъщеря ми след като много време - почти 7 години живяхме между България и Хамбург, където е мъжът ми.

И беше хубаво по летища и гари за ваканции да пътуваме насам-натам. Изненадващо, но настъпи време, в което се наложи дъщеря ми, Ралица, да тръгне в първи клас. Трябваше да избираме къде да се образова и да живеем в повечето време от годината. Избрахме да е Хамбург. Хамбургско село. Станахме селяни.“




Роси Бехова

Там кариерният й път претърпява може би неочакван обрат. В момента Роси Бехова преподава български език в местното Българско училище.

Най-важният изпит

Отговорност или забавление, а може би по малко и от двете – как призванието избира Роси? Отговорът, който ни дава тя е, че всичко това се случва само в рамките на едно денонощие.

Веднага след като пристига в Германия, без изобщо да очаква, Роси получава едно неочаквано предложение. „Кацнахме в Хамбург на 31 май вечерта, а на 1 юни, приятели ни бяха поканили на барбекю за празника. Сред гостите беше ръководителката на Българското училище тук, която много мило ми предложи да запиша Рали на българско училище. Тогава тревогите ми бяха свързани с адаптирането ѝ в немското училище и се пошегувах, че „горкото дете“ е с майка учителка, с която няма да има шанс да остане неограмотена. Благодарих любезно и отказах“, спомня си Роси и допълва:

„Тя ме попита дали съм наистина квалифицирана и ми каза, че в момента провеждат интервюта за учители за следващата учебна година.

Проведоха ми интервю за работа, което продължи един час и петдесет минути. Два часа подробно ме "изпитваха". И до днес се шегуваме, че е било най-трудното интервю за работа в живота ми. И е истина. Не знаех нищо за работата с многоезични деца, която се оказа много различна и интересна от „нормалното“ учителстване.“

Вехти думи и съвременен език

Кое обаче е най-голямото предизвикателство пред Роси, преподавайки на деца, които в семейството говорят на един език, а навън – на друг? Ето какво казва тя: „Да провокираш и задържиш интереса на децата. Да проумееш групата. Децата имат различни мотиви да идват в часовете в събота. Трябва да научиш от какво се нуждае всеки един човек от класа за да върви напред. И трябва да направиш отбор от тях.

Да се усещат приятели помежду си. Трябва да са така провокирани, че ако се наложи да отсъстват една седмица, да ми пишат в чата: Моля ви, госпожо, не правете нищо интересно докато ме няма на училище!“

Роси Бехова казва още, че за нея има един важен аспект от преподаването на български език, при това не само за децата в чужбина, но и за тези в България: „Ние, учителите, им пълним главите с граматика и лексика. Граматиката е ясна. Обаче да им разширяваш лексикалния запас и то на активно ниво е предизвикателство.

Съвременните учебници са пълни с вехти думи, които извън страниците нямат никакъв живот.  В чуждоезикова среда това е безсмислено до абсурд. Безсмислено е и за децата в България, но това е друга тема. Но диалектите и сленгът са дълбоко пренебрегнати като нещо срамно, което трябва да изкореним. Аз мисля, че използването на една добра селекция от съвременни диалектни и сленг форми обогатяват и правят речта колоритна. Ето, това е една симпатична тема за размисъл.

Затова, освен работата в училище, която е по програма, им давам проекти - да четат книги и да ги представят пред класа. Да гледат български филми и да ги представят. Добре се справят“, доволна е учителката.

Магията на наклонението

Роси обаче ни разказва и за почти мистичното звучене на езика ни, особено, когато сме  извън страната: „Звучи тайнствено! В интернационална компания аз разбирам хората от цяла Европа, когато си говорим. Обаче, никой не вдява нищичко, когато говорим на български! Това си е свобода, както и да го гледаш!“

Дали обаче една особеност на езика може да издаде начина ни на мислене? Роси Бехова дава следния пример от ежедневието ни: „Твърде често използваме повелително наклонение, а не използваме формите за учтива молба с условно наклонение  – „Би ли взел кило краставици?“

https://www.vesti.bg/vdyhnovenite/da-uchish-na-bylgarski-ezik-bylgarcheta-v-germaniia-6105959

[Hatshepsut]

Българската общност в Сан Франциско пази живи родните традиции

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101351677/balgarskata-obshtnost-v-san-francisko-pazi-jivi-rodnite-tradicii

Успехът на всяко родолюбиво дело, с което се заема Таня Костова се дължи на едно просто правило. Никога нищо не се случва и прави на всяка цена. Вероятно затова сънародничката ни в далечна Америка избягва да използва думата „трябва“. Резултатите от този стил на работа бързо дават своите плодове. За 20 години в Сан Франциско, българката сплотява около себе си нашите емигранти, избрали да отворят нова страница в живота си в Калифорния и околните щати. За много от тях времето, прекарано с Таня, става повод отново да се замислят за своето завръщане у нас, а част дори и да го сторят.

„Мисля, че тези прекрасни млади българи са усещали, макар и без да разбират, тази жажда да открият себе си и своето място, макар и далеч от родината. И така по някакъв начин съдбата ни събра на едно място“ – споделя в интервю за Радио България Таня Костова. – „Много често съм си мислела, че това, което имам като отношение, любов към България и българите и като знания за историята, бита и  духа ни, ще си го нося винаги, но никой няма да му обърне внимание. Но се случи така, че с тези хора ние се намерихме и станахме като скачени съдове“.

Таня Костова

Страстта, с която Таня разказва за нашите традиции и обичаи, е завладяваща. Така, към културния клуб „Антика България“ българите в Сан Франциско създават свой танцов и песенен ансамбъл, както и неделно семейно училище, наречено „Мартенички“.

За него Таня Костова разказва:
„Част от хората в българския ансамбъл основаха и българското училище за техните деца. В него родители и деца започнаха да се обучават заедно. Пеехме, танцувахме, рисувахме, рецитирахме, моделирахме… Децата не трябваше да показват какво са научили пред по-големите, а просто да го преживеят заедно с тях. Някои от тези семейства вече са в България, благодарение на всичко, което научиха и почувстваха в тези часове, прекарани заедно.“

Най-малките посетители на училището са на възраст около 2 години, а ограничения докога да го посещават - няма.

Макар да се срещат едва 4 пъти в месеца, работата в семейното училище не спира. Освен с разговорите за България, многото песни, танци и игри, учениците са заети и със създаването на проекти, посветени на Рождество и Нова година, Баба Марта и Националния празник на България. Заедно те подготвят и най-важният и очакван от българите в Сан Франциско фестивал, посветен на Светите братя Кирил Методий, който продължава цели 4 дни. И тъй като няма своя собствена сграда, българският културен клуб е приютен в сградата на Хърватския център, чийто директор Джон Дейли играе важна роля в създаването и развитието на българския фестивал. Макар и онлайн заради пандемията от Covid-19, тази година фестивалът отбеляза своя 20-годишен юбилей. И още за събитието:

„Открива се в петък в сградата на българската църква „Кирил и Методий“ в Сан Франциско. – обяснява Таня Костова. - В събота пренасяме фестивала в хърватския център. Провеждаме шоу на талантите, в което участват както децата, така и възрастните. Осигуряваме им възможност след това да се срещнат и с нашите гостуващи артисти. В събота провеждаме специален ритуал, свързан с иконата на Светите братя Кирил и Методий, следван от концерт на всички български състави, участващи в програмата. В неделя следва т.нар „Фестивал на колела“. За целта наемаме автобус, с който посещаваме любими места в Сан Франциско. А в понеделник връщаме иконата в православния манастир „Светият кръст“, близо до Сан Франциско.

Наскоро Таня Костова бе номинирана за „Будител на годината 2020 “ от национална кампания, организирана от БНР.

[Hatshepsut]

Александър Димитров, който разпространява българския език и култура в 20 държави

https://www.svobodnaevropa.bg/a/30952958.html

Как се пише буквата “Ж”? А как се прави баница? За повечето от нас отговорите на тези въпроси са повече от ясни, но именно с тях ежедневно се сблъсква студентът-полиглот Александър Димитров.

В момента той води безплатни онлайн уроци по български език и култура на любопитни младежи от 20 различни държави в Европа и отвъд.

Идеята за безплатни курсове по български език и традиции се заражда по-скоро като експеримент, споделя Алекс. Страстта му към чуждите езици и култури го вдъхновява да разкаже за България на малки и големи “ентусиасти” от цял свят.

“Замислих се защо да не събера хора от най-различни страни и да създадем нещо полезно заедно”, казва той в интервю пред Свободна Европа.

Скоро обаче спонтанният експеримент се превръща в успешен проект с участници от 20 държави на четири континента.

“Изненадах се от огромния интерес. Записаха се хора от страни като Мексико, Южна Корея, Перу, та даже и от Филипините”, обяснява Александър Димитров.

Всеки от курсистите е мотивиран както да научи основни фрази от езика, така и да опознае българската история и обичаи. За Александър проектът има и по-значима цел: “Бих искал да превърна България в една разпознаваема страна и всеки един от моите курсисти да успее да я запомни с нещо”.

Чуждите езици впечатляват Димитров още като дете. Първо започва да учи английски език, а в училище напредва и с френския. “Винаги съм бил любопитен да научавам нови неща”, допълва студентът.

Днес той работи като екскурзовод за Free Sofia Tour, където разпространява културата на България сред малки и големи посетители. Този декември Александър е поканен като лектор в TEDxLozenets, където ще сподели “тайната” за бързо и лесно научаване на чужди езици. Освен родния български, Александър говори свободно пет езика - английски, френски, испански, португалски и румънски.

Езиците го мотивират да опознае както историята, така и географията и културата на дадена страна, споделя той. “Като знаеш език можеш да се докоснеш до много повече хора и да научиш нещо от тях”. Пет езика и стотици турове по-късно, Алекс решава да се впусне в преподаване и на майчиния си език.

Уроците му обаче не свършват с научаването на български фрази и думи. По време на всеки час той запознава участниците с различна културна тема: от туризъм до българска литература и музика.

“Идеята е да си изградят колкото се може по-богата представа за България”, разказва за намеренията си Димитров. За “културната програма” график няма - самите участници избират какво биха искали на научат. “Кога ще говорим за българска кухня? Искам да се науча да правя баница” е само един от любопитните въпроси, които Алекс получава всяка седмица.

Интересът на участниците към България е толкова разнообразен, колкото и самите те, казва Алекс. „Когато бях на обмен в България кирилицата ми се струваше като от друг свят. Исках свободно да си говоря с местните, а сега най-накрая ще мога“, споделя Ками от Франция - един от курсистите на Алекс.

Само две седмици след началото на курса Алекс се радва на бързия напредък на всички участници. “Едно момиче от Китай още от първия път се справи отлично с произношението на български”, твърди той. Най-голямо удоволствие обаче Александър изпитва от искрената любознателност на курсистите към особеностите на езика. “Пращат ми написана азбуката в тетрадките си, питат ме кое е вярно и кое не. Най-хубаво е като видя, че сами се занимават извън учебно време.”

За Александър Димитров магическа “формула” за научаването на езици няма. За бъдещи курсове по български език и култура си той разчита на постоянството на участниците и техния интерес. “Аз имам вдъхновение и участниците също: има всички предпоставки проектът да продължи!”.

[Hatshepsut]

България като "лятна дестинация" за българчетата, родени в чужбина


Виолета Игън и Никол Ганчева-Контрерас пред бюста на Сирак Скитник в Българското национално радио

За много от българчетата, родени зад граница, от години България се е превърнала в „лятна дестинация“. Те посещават родината на родителите си основно през лятото, по време на ваканция.

Виолета Игън и Никол Ганчева-Контрерас са две такива деца. Те са от Ню Йорк. Познават се от школата за български народни танци към местното неделно училище „Христо Ботев“.

По време на престоя си у нас, двете посетиха различни забележителности в София и в страната, бяха на гости и на Българското национално радио, където разгледаха студийните комплекси и си направиха снимки като радио водещи.

Виолета Игън е на 16 години и всяко лято сама или със семейството си идва в България. Отсяда в Пловдив, откъдето е майка ѝ.

Тази година е пътувала сама, но твърди, че дългият презокеански полет до България не я притеснява. А кое кътче от родината на майка си обича най-много?

Виолета Игън

„Най-много ми харесва Пловдив, защото майка ми е оттам. Баба ми и дядо ми живеят в Пловдив – казва Виолета, която си има и любимо място в „града на седемте тепета“ – Старият град. Там е много красиво и от него се разкриват прекрасни гледки. За първи път посещавам сега и българската столица София. Разгледах сградата на парламента, катедралата „Св. Александър Невски“, Българското национално радио, където най-много ме впечатлиха стаите за запис (студиата). Когато съм в България имам възможност спокойно да излизам сама, да се разхождам, всичко е наблизо. Докато в Америка – там, където аз живея, разстоянията са много големи и без кола е почти невъзможно да се придвижиш.“

Приятелката на Виолета – Никол Ганчева-Контрерас – вече се дипломира и наесен ще бъде студентка в Бостън. Последно е била в България преди три години.

За съжаление, не е успяла да изгради приятелства в родината на майка си, но затова пък в София очаква приятел от Америка. 

Никол Ганчева-Контрерас

„Тук нямам приятели. Обикновено, когато съм в България, се виждам с приятели от Щатите, които също като мен са дошли за лятото тук. Сега очаквам за няколко дена да дойде една приятелка от Америка. Тя е с ирландски произход. Беше много ентусиазирана, когато я поканих да дойде. Не е била тук никога. Затова ще ѝ покажа София, ще отидем заедно до Пловдив и ще разгледаме други интересни места. Смятам, че ще ѝ хареса, защото аз съм ѝ разказвала много пъти за България. Тя знае, че уча и в българско училище, че ходя на народни танци и вярвам, че ще остане впечатлена.“

И на Никол, и на Виолета, след завръщането им в САЩ, предстои подготовка за новата учебна година. Никол отива в университет в Бостън, където ще изучава инженерни науки, а Виолета от 1 септември продължава с училището, като всяка неделя ще поддържа българския си език и познанията си за България и в неделното българско училище „Христо Ботев“.

Пожелаваме им успех.

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101507715/balgaria-kato-latna-destinacia-za-balgarchetata-rodeni-v-chujbina

[Hatshepsut]

Изложба в Рим ще разкаже за българските следи по света през детските очи

С палитра, камера и слово българчета зад граница потърсиха следите на България в държавите, в които живеят. Това стана в рамките на международното младежко биенале, организирано от Българското училище „Асен и Илия Пейкови“ и Културна Асоциация „Паралел 43“ в Рим, Италия. Най-впечатляващите творби ще бъдат представени на специална изложба, която ще бъде открита първо на 6 ноември в Американския университет в италианската столица, а след това – през юли 2022 г., ще гостува и на Българската академия на науките в София. Тогава ще бъде готов и специален каталог с всички творби.

„Първоначално биеналето беше насочено само към българските деца зад граница, чрез Асоциацията на българските училища в чужбина, но с течение на времето в него се включиха и много ученици от България“, разказа Венета Ненкова, основател на училището, вдъхновител и организатор на биеналето. Така, в конкурсната програма са взели участие близо 100 деца от различни държави, като най-голяма активност е имало сред подрастващите българчета от Великобритания, Германия, Франция, Италия и САЩ, изпратили за конкурса живописни творби, графики, но и късометражни документални филми, които могат да бъдат видени в youtube канала на биеналето.



В рисунките и видеоклиповете си децата ни водят до места, свързани с прабългарите в Италия – в Молизе и Челе ди Булгерия, разказват за „билката на кралицата“, както е известно растението беладона, с което българинът Иван Раев спасява кралица Елена Савойска от опасна болест. Творбите изобразяват също паметниците на капитан Петко Войвода и патриарха на българската литература Иван Вазов в Рим, монумента на Васил Левски във Вашингтон, българската чешмичка в Кенсингтън Гардънс в Лондон и много други „български места“ по света.

Художествените творби са разделени в три групи, според възрастта на участниците /6-10 г., 11-14 г. и 15-18 г./, а за авторите на кратки филмчета са предвидени колективни и индивидуални отличия. Журито на биеналето „Българските следи по света – с палитра, камера и слово“ вече обяви победителите, а наградите са предоставени от Националния археологически институт с музей при БАН.

Важната роля на вдъхновител на детското творчество в повечето случаи е поверена на преподавателите в българските неделни училища зад граница. Затова по повод Деня на будителите с грамоти за заслуги в опазването на българското културно наследство зад граница са наградени Снежина Мечева от БУ „Иван Станчов“ в Лондон (Англия), Евелина Аврамова от БУ „Васил Левски“ в Кайзерслаутерн (Германия) и Елена Белин от Бърлингтън, Масачузетс (САЩ). Не са пропуснати и съвременните будители от България – Мария Буюклиева от софийската Първа английска гимназия е отличена за заслуги в съхраняване на българското културно наследство в България, а добричкото ателие „Стела и Дара“ – за приноса им в развитието на артистичните умения сред подрастващите, съобщи още Венета Ненкова от Рим.

Съставил: Елена Каркаланова

Снимки: Българско училище „Асен и Илия Пейкови“, Рим

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101550066/izlojba-v-rim-shte-razkaje-za-balgarskite-sledi-po-sveta-prez-detskite-ochi

[Hatshepsut]

Запазването на майчиния език - мисия за българите зад граница

На 21 февруари отбелязваме Международния ден на майчиния език, учреден през 1999 г. от ЮНЕСКО. Събитията, организирани в тази връзка по цял свят, имат за цел да подчертаят значимостта на изучаването и използването на майчин език, което води до съхраняване на езиковото богатство и културното разнообразие на планетата. Запазването на майчиния език като неразривна част от националната идентичност, е проблем, който засяга и българските емигранти в чужбина. Свидетели сме на техните усилия при изграждането на клубове, дружества, неделни училища, които поддържат приемственост между поколенията. Освен изучаването на български език, там се организират концерти по повод на българските национални празници, представят се народни обичаи, песни и литературни творби. Така децата на емигрантите, поставени в чуждоезична среда, особено родените от смесени бракове, не губят връзка с българските си корени и език.

Преди време сред българчетата в Ню Йорк стана много популярна нейната „Песничка за азбуката”, създадена от Влада Томова, за да улесни обучението на децата, които посещават българското училище “Млади български гласове – Ню Йорк”. Изпълнението, което припомняме днес е на деца от училището, което през годините успява да прескочи границите на българската общност и да привлече към своя културен живот хора с различни националности, но обединени от любовта и интереса към българската музика, език и традиции.


Песничка за азбуката / Bulgarian Alphabet Song

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101603537/zapazvaneto-na-maichinia-ezik-misia-za-balgarite-zad-granica

[Hatshepsut]

Георги Димитров – един млад учител в Рим и любовта му към българския език

Един 21-годишен младеж, който е раждан в Италия и никога не е живял в България, иска да  предаде любовта към майчиния си език и към далечната родина на българчетата в Рим. За Георги Димитров България не е абстрактно понятие, а работата му като учител по български език в  неделното училище "Асен и Илия Пейкови" в Рим е кауза, не обикновен професионален ангажимент. "Аз се чувствам на 100% българин, въпреки че съм роден в Италия и тук е протекъл целият ми живот" – категоричен е младият мъж.

Вижте видеото:


Радио България при българите в Италия I Георги и любовта му към българския език

Родителите му се установяват на Ботуша през 95-та година на миналия век и по-точно в крайбрежното градче Анцио, близо до италианската столица. Майка му е от Ловешко, баща му – от Видинско в Северозападна България, район известен като един от най-бедните в ЕС Вкъщи винаги се е говорило само на български, затова Георги го владее перфектно, без сянка от чужд акцент или интонация. Младият мъж посещава лектората по български език и култура в университета Ла Сапиенца и с ентусиазъм предава познанията си на учениците от неделното ни школо.

"Това са деца с български корени или са от смесени бракове и искат да поддържат връзката с България" – казва Георги Димитров и допълва:

"В началото  беше доста трудно, защото никога не съм изучавал българския език в училище. Аз съм носител на езика, без да владея граматиката му. И благодарение на факта, че посещавах лектората, успях да придобия нужните познания, а и постоянно си усъвършенствам езика. Затова успявам да помогна на децата да преодолеят трудностите, с които се сблъскват при усвояване на българския. Учениците ми го говорят, но не владеят граматиката, както бях аз в началото. Освен това,  повечето деца общуват вкъщи само на италиански език. И да, вярно е, че в междучасията говорят помежду си на италиански, но ние, преподавателите, винаги ги поощряваме да използват българския помежду си. От друга страна смятаме, че нашето училище е мястото, където те завързват приятелства със сънародниците си. И това е много важно за поддържане на връзката им с България."

Именно езиковото обучение и преподавателската дейност са областите, на които младият мъж смята да посвети професионалния си път. Освен българския, в Ла Сапиенца той изучава още руски, сърбохърватски и словенски. Но какви са шансовете му като българист и славист в държава като Италия?

"Областта, в която може да се употребяват тези езици, мисля че е достатъчно богата, за да имам бъдеще – казва Георги Димитров пред Радио България. – Доколкото знам, има интерес към преводи от български език. Тук например, има издателска къща, която се нарича "Воланд", която превежда доста интензивно български автори, като Георги Господинов, но и  по-класически наши творци. Донякъде тези славянски имена звучат малко екзотично и за някои италианци това е интересно. От друга страна, както българският език е "малък", така и литературата ни, на фона на европейската, е по-непопулярна. Това, разбира се, не означава в никакъв случай, че не е толкова стойностна! Но се сблъскваме със силната конкуренция на англоезичната, френската и други литератури."

Според Георги италианците почти нищо не знаят за българската култура, а и новините от нашата страна са твърде оскъдни на Ботуша. Затова младият мъж не пропуска да разказва за родината си и постиженията й. И дори успял да запали негов познат да изучава българския като основен език в Ла Сапиенца!

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101959121/georgi-dimitrov-edin-mlad-uchitel-v-rim-i-lubovta-mu-kam-balgarskia-ezik