Български народни вѣрвания и митология

[Hatshepsut]

Българският пантеон

Автор: Явор Тодоров

Източник: http://rodna-vjara.narod.ru/chetivo/panteon.html

Освен Зорница/Вечерница/Деница българите наричат планетата и богинята Венера с името Яна

Проблемът за боговете на древните българи е засяган от много изследователи. Повечето изследователи посочват за такъв само Тангра, осланяйки се на един надпис от времето на кана субиги Омуртаг. Един от първите изследователи на българското езичество е Георги Раковски, който почва да търси следите му в народното творчество. В днешно време неговото дело продължава проф. Анчо Калоянов с своите книги, като начало поставя кнегата му "Митове" С.1979. Настоящото изследване има за цел да продължи тези търсения като се посочат в обобщен вид основните богове на нашите предци, изведени предимно от българското песенно творчество. При внимателно разглеждане на народните ни песни се виждат три основни групи персонажи. Първата група обхваща персонажи, които пряко сочат езическия период на народа. Това са Слънчевата майка, Слънцето, Месецът, Деница, змейовете и халите, самодивите и някои други по-нисши духове на природата. Втората група обхваща персонажи, които са приели християнски образ, но функциите им са чисто езически. Тези християнски светци застават на мястото на езическите богове, като някои от тях вземат функциите на няколко Бога. В тази група влизат св. Иван, св. Илия, св. Никола, св. Архангел Михаил, Богородица и Иисус Христос, именуван навсякъде Млада Бога. В третата група влизат персонажи, които имат по-скоро човешки характер и може да се каже, че те имат жречески и владетелски функции. Тук влизат Домна царица, Дан войвода, Янкул чобан, Янкулица и други. Всеки един персонаж от всяка група ще бъде разгледан в обобщен вид по–долу.

Първа група

Слънчева майка – Тя се среща предимно в българския фолклор. Тя се грижи за своя син Слънцето, живее на край свет, грижи се за благополучието на хората. Тя е богиня на плодородието и олицетворява земята. За последното твърдение се съди по преданието, че когато Небето и Земята се разделили се появил Месецът, а той е брат на Слънцето.

Слънце - Той е често срещан образ в българския фолклор. За разлика от фолклора на литовци, германци, японци и други народи, у нас Слънцето е в мъжки ипостас. То се жени за земно момиче, надбягва се с юнак; има сестри – Зорницата и Вечерницата, брат – Месеца. Слънцето носи плодородие и топлина. Живее на края на света. През деня минава под първата небесна дипла. Слънцето се ражда в началото на годината – Игнажден-Коледа.

Месец - Месецът в българския фолклор е преимуществено в мъжки ипостас, като назоваване от му "месечина" навежда на мисълта за женски образ. Той има четири образа съобразно мените му. В фолклора Месецът е свързан с различни поверия, засягащи почти всички сфери на живота. Той, както и звездите има магически сили.

Деница - Името й може да се свържи с авестийската дума за вяра "daena", преминала впоследствие в тюркските езици като "din". То напомня и за българската дума "ден" - светлата част от денонощието. В крайна сметка може да се етимолигизира като "носеща светлина, вяра". В фолклора ни тя се представя като сестра на Слънцето, която се жени за юнак, надбягал Слънцето. Тя е покровителка на овчарите и пастирите, както е и господарка на болестите. В книгата си "Български шаманизъм" Анчо Калоянов я разглежда като образ на Плеядите. Те представляват шест-осем звезди и една централна. Те са наричани също Стожерите и представляват сезонни заместители на Златния стожер - Полярната звезда. С Деница е свързан и 77 годишен цикъл, отнасящ се до периода на Халеевата комета. Народните ни песни я познават с различни имена - Яна, Янкулица, Дена, Дана Ангелина и т.н. Това са имена на съпругата на персонаж известен също под различни - Яно, Янкул, Дан, Данкул, Бойдан и т.н.

Лада – присъствието й в българския пантеон се съди по наличието й в обреда ладуване, лазаруване, в някои песни се споменава за река Лада или за мома Лада. Нейният образ е силно свързан с водата и моминските инициационни обреди. Свързването й с водата може да я доближи до образите на Яна, чието име от своя страна се свързва с река, потокът време, годината. За това говори проф. А. Калоянов в своята книга "Български митове". Това й съответствие ни дава право да се сметне, че Лада е съпруга на Янкул.

Змей - Змеят е стопанин на местностите и селищата. Той се бори с чуждите змейове, осигурявайки плодородие на охраняваното от него място; докарва дъжд. Така в образа на змея се открива богът на дъжда, гърма и плодородието. Основните му противници са халите и ламите, които са негови сестри и носят само бедствия – порои, мъгли, градушки бури и т.н. Змеят, както и Слънцето се жени за земно момиче, ражда му се дете, което е чудно. Той познава магическите сили и различните билки – може да се превръща в различни предмети. Той е дух.покровител на шаманите.

Самодиви, самовили, юди - Те са покровителки на живота и смъртта, владеят различни болести, както и знаят как да ги лекуват, стопани са на водни източници, обитават гори и планини. Обичат да танцуват; отвличат земни девойки, които правят самодиви, момци, които убиват. С юнаците се побратимяват или стават техни жени. Могат да летят, яздят елени шестокрили. На земята пребивават от Благовец до Секновене, а през останалото време живеят в с. Змейково, намиращо се на края на света. Съществени атрибути на самодивите са техните ризи, които им позволяват да летят, поясът зуница – с цветовете на дъгата, като зеленият цвят е преобладаващ. Редица песни представят самодивата като строител на град, намиращ се под небето между два облака. Този градеж се прави от човешки души или трупове.. Градежът представлява един вид езически рай, в който умрелите продължават да живеят и да се занимават с приятни работи. Понякога градът се намира не на небето, а високо в планината. Самодивата представлява владетелка на рая и мъртвите, като и Господ в сходни песни.

Втора група

Богородица – Тя е богиня на плодородието и родилките. Известна е с имената св. Мария, Стара Божа майка и Божа майка. Тя е майка на Млада Бога.

Иисус Христос - Нарича се още и предимно млада Бога. Песните го представят винаги като малък – бебе, но това е така, защото тези песни са коледни – рождения ден на Исус Христос, който съвпада с раждането на Слънцето, на чието място често застава.

Свети Иван - Той е единият от тримата най-важни светци в българския фолклор. Той участва при разделянето на небето, а може да се предположи и на земята според една песен от Македония. При разделянето на небето, на св. Иван се пада кумството и побратимството. Св. Иван се представя като строител на три църкви, в които да свещенодейства – да венчава, да кръщава и да прощава. Тези му функции го правят първия свещеник, жрец. По християнски маниер св. Иван кръщава Млада Бога, който както бе казано по-горе, съответства на Слънцето. Светецът има три основни празника – Ивановден, Еньовден и Секновение. Името му Еньо го свързва с персонаж от третата група, а именно Стари Яно или Янкул.

Свети Никола - Това е вторият светец, който се почита силно в България и присъства в фолклора. Св. Никола се представя като по-стар брат на св. Иван. При разделянето на небето на него се падат северните морета – да помага на лодкарите (гемиджиите), както и "служби и трапези". Тези му функции го определят също както св. Иван като жрец, който отговаря за жертвоприношенията и правилното извършване на обредите. В много песни той се представя като покровител и раздаващ плодородие Св. Никола превежда Младия Бог от старата в новата година. Според някои изследователи светецът има шамански функции и действия Той е шаман, главен жрец,помагащ на другите шамани, жреци, опитващи се да достигнат Света гора.. По време на трапеза св. Никола заспива (унася се) и духът му отива да спасява гемиджии в морето. Това състояние е характерно за шаманите. В този тип светецът винаги се нарича главен светец. Светията се представя като строител на златна черква, чието градиво не достига и той се нуждае от заем от сестра му Ангелина – змеица и вдовица, живееща в Долна земя. Тази черква може да съответства на годината или по-скоро на дома на жреца. В лицето на св. Никола много изследователи виждат образа на "славянския" Велес, който също се представя като жрец – покровител на богатството, музиката, научил хората да сеят и орат, лечението, мъдростта, водач на пътешествениците, звезден пастир. Много от тези функции на Велес, споменати в речника на древните имена и думи в "Влескнига", напомнят за шамански функции.

Св. Илия - Той е третият главен светец в българския фолклор. При разделянето на небето на него се падат летни гръмове и трескове . Когато се разделя земята на него се пада Каравлашко, която не почита християнския Бог и семейните ценности. В тези песни са представени ясно функциите на светеца, а именно покровител на плодородието, на различни болести, предава божия закон на хората. Св. Илия притежава райските ключове, с които затваря и пуска дъждовните облаци. Светецът се представя също и като борещ се с ламя, която вреди на плодородието. По същия начин се представя и св. Георги, както и змеят-стопанин на синура. Освен тези му функции св. Илия е и викач на боговете (светиите) за трапезата на св. Петка или св. Неделя, както и на царя. Като жертвени животни на св. Илия са бика и овена, а в древни времена и елена. Известна е легендата за саможертвата на елена, който се явявал на този или на други празници (Гергьовден, Преображение) за да бъде принесен в жертва. Това са все жертви, свързващи се с Слънцето, а еленът дори и с предците.

Св. Георги - Св. Георги е един от най-почитаните светци в България . Той се смята за покровител на възраждащата се природа и на стадата от овце. Светецът се представя като борещ се с ламя, която задържа плодородието. Св. Георги винаги се представя на бял кон. Денят му се свързва с скриването на Плеядите и е смятан за един от плеядните светци, заедно с по-големия му брат св. Димитър и св. Архангел Михаил.

Св. Димитър - Вярва се, че св. Димитър носи зима, докато св. Георги - лято. Празниците на двамата светци очертават границите на два периода – усиленото лято и времето за почивка зима. Св. Димитър се представя като белобрад старец, по-голям брат на св. Георги. На Димитровден се разпускат работниците. Св. Димитър не е от най-срещаните персонажи в българския фолклор. Съботата преди празника се прави Димитровска задушница. Според древнобългарския календар денят на св. Димитър се пада в събота, което навежда на мисълта, че двата празника са били на един и същи ден.

Архангел Михаил - Единственият от всички архангели, намерил място в българския фолклор е архангел Михаил. Той се представя като пратеник на Бога, за да вземе душата на човека и да я заведе в рая или просто като пратеник, изпълняващ поръките на Господ или светците. Архангел Михаил се представя като притежаващ стада и семейство девет "костадина", т.е. царе. Според една песен Божата майка засажда три дървета, които завързват златни ябълки . Тези дървета ги пази архангел, който може да се сметне, че е архангел Михаил. След като узреят ябълките се вземат от своя пазач и служат за лекуване. От тази песен може да се изведе още една функция на архангел Михаил, а именно лечителската. Архангел Михаил може да се сметне за първия смъртен цар и шаман, равняващ се на авестийския Йима и ведийския Яма. Основание за това дават песните, в които името му се свързва с това на Янкул и наличието на синове, наричани "костадина", обобщаващо название за цар. Името му естествено е взето от християнството.

Огнена Марина - Тя се почита за предпазване от пожари . Огнена Марина има царски произход. Нейната майка е Домна царица, която я ражда след като взема билка за да зачене, дадена й от Слънцето. Светицата е обречена да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. Нейният празник (17 юли) се пада в средата на лятото и е известен като Горещници, траещ три дена. На него се пали нов, божи, див огън, който е бил загасен на първия Горещник (15 юли). Името й се смесва с това на Богородица – света Мария. Самото име Марина може да се преведе като "огнена, слънчева", тъй като е от един корен с източноиранското название на Слънцето "mar". В Странджа, Родопите и по поречието на р. Струма и р. Места светицата е известна като господарка на змиите и лечителка от тяхното ухапване. Тя се почита като лечителка и покровителка на брака. От една песен за разделяне на земята между трима светци се разбира, че св. Илия, св. Иван и св. Никола са братя на светицата.

Господ - В българския фолклор неговия образ няма нищо общо с християнското му възприемане. Нарича се Вишен или дядо господ. Представя се като строител на църква от човешки души, което го прави господар на живота и смъртта. В фолклора се изобразява по два начина – антропоморфно и фитоморфно. В антропоморфен вид той се представя като яздещ кон или сур елен, разделящ света между светците след сътворението. Във фитоморфен вид той най-често се представя като дърво. Дървото е символ на оста между световете, както и на голямото семейство. Българският Господ не олицетворява небето само по себе си, а е творческите сили, привеждащи хаоса в ред. Димитър Маринов казва, че в българския фолклор няма следи от почитане на небето. Господ е по-скоро мъжа в едно семейство, а земята – майката, съпругата в това семейство. Те са стопаните на една къща. Съществува вярване, че в далечни времена Господ е ходел и живял на земята, но впоследствие се оттегля на небето.

Трета група

Янкул – в различните части на страната той се среща под различни имена. Известен е като Янкул войвода, Дан войвода, Стари Яно, Данкул войвода. Той се представя като богат човек, притежаващ много стада и голямо семейство. Той е наричан бан, т. е. управител на област. В неговия образ са вплетени много жречески функции, които го свързват силно с св. Иван, а именно кумството и побратимството, венчаването и кръщаването. Неговият син става цар по желание на коледарите. Едно от имената му - Дан, напомня силно на Тангра. Жената на Янкул е известна като Янкулица, Яна, Дана. Тези имена напомнят за Деница, сестрата на Слънцето. Деница змеица е момата, която открива Дан войвода по време на лов.

Домна царица - Името й се тълкува като господарка. Тя се представя като майка на Огнена Марина. В една песен е оприличена на лястовица и лети след св. Еньо и карат бели и червени облаци. Домна царица е земна владетелка, но името й може да се сметне за обобщаващо,а също и за първата земна царица - сравни при скитите, които наричат Табити царица на скитите. Би могло да се направи следното предположение - докато Слънчевата майка е богиня на земята като цяло, то Домна царица е богиня на ограденото пространство - града и е също шаманка. Нейният шамански образ (търсенето на билка за зачеване, летенето след св. Еньо) се предава на децата й св. Никола и св. Иван. Домна царица може донякъде да се сравни с "скитската" Табити - богиня на свещения и домашен огън. Част от тези й функции са преминали върху Божата майка при приемане на християнството.

Цар Костадин - Това е много срещан персонаж в българския фолклор. Най-често се споменава в песните за падане на царство. Противно на мисълта, че може да изобразява византийския император, той е владетел на Каравлашко и Богданско. Цар Костадин е български владетел. Участието му в различни по съдържание песни дава основание да се смята, че името Костадин е обобщаващо за цар. Според една песен цар Костадин се смята за узурпатор на властта, но впоследствие я предава на законния наследник, който носи името Иванчо. То напомня за св. Иван, което ни дава основание да се смята, че св. Иван – Янкул е първият владетел.

Дойна - Дойна е героиня на много народни песни, предимно коледни. Тя се представя като дъщеря на владетел, има девет братя, което я свързва с архангел Михаил. Дойна мома гради град и се обзалага, че който успее да го разбие ще се ожени за нея. В друга песен с същото съдържание се казва, че този град е Будим град. Интересно е мястото, където е изграден този град в тази песен. Той е изграден по средата между небето и земята, също както строежите на Господ и самодивата. Възможно е този град да представлява езическия рай или по-скоро медното гумно. Този персонаж в някои отношения се доближава до Домна царица главно по това, че и двете са бездетки и са владетелки. Но те се различават по това, че докато Домна царица ражда дете от билка, то Дойна ражда дете от камък, което накрая отново се превръща на камък. Името Дойна би могло да значи "владетелка, господарка", извеждайки се от думата "domina".

Крал Будин - Като персонаж той е рядко срещан в песните, но тук се разглежда поради наличието в фолклора ни на град Будин (Будим). Самото название "крал Будин" означава крал (владетел) на град Будим. В една песен този владетел се представя като имащ син Михаил и дъщеря Ирина. Самото това сведение ни отпраща към Дан войвода, а и към архангел Михаил, които са владетели на този град. Изследователите свързват името на града с Будапеща, но той може да се свърже и с старото име на Видин, което е Бъдинъ. По-скоро това е условен град - столица на Българската държава. Той е центърът - стожерът на страната, съответстващ на Полярната звезда (Златния стожер).

От направеното изложение могат да се изведат 12 божества, запазили се в българския фолклор по един или друг начин. Това са Слънчева майка (Стара Божа майка, Богородица), Слънце (Иисус Христос, Млада Бога), Месец, Деница (Яна, Дана), Янкул (Дан, Стари Яно; св. Иван), св. Илия, св. Никола, св. Огнена Марина, Архангел Михаил, св. Димитър, св. Георги, Господ. Към тях може да се прибави и Домна царица, с което стават 13. Основен момент в народните ни песни е семейството и продължаването на Рода. На това са подчинени и боговете. Те се разделят на две семейни групи, които влизат в роднински взаимоотношения. В първото начело стои Слънчевата майка, а в второто Домна царица. От семейството на Домна царица произхожда човешкия род и най-вече владетелския и жречески род. Те разделят страната на три части, а в последствие на девет. До този извод може да се стигне като се разгледат песните от типа "разделяне на земята от светиите" и синовете на Михаил, които са девет и са наречени "костадина", т.е. царе.

Заключение

Целият живот на българският народ е свързан с почитането на древните богове, създали света и живота на него, както и правилата по които той следва да се развива. Център на древната вяра е родът и семейството, създадено около огъня на дома. Народът почита своите предци и вярва, че те го пазят от всяко зло и се стремят да увеличат родословието. Най-голямото богатство на древния българин е било семейството, което се вижда от народните ни песни. Основателите на рода са били издигнати в богове. Това са били не само първите владетели, но и жреци, утвърдили обредите и обичаите. Самите богове са създатели на семейства, както се вижда от изследването. Боговете се грижат за умножаване на богатството. Сред българския народ всеки глава на семейство и съпругата му са жреци вътре в семейството и извършват основните действия от всеки обред. По същия начин старейшината на селището е главен жрец при обществените обреди и обичаи. Формата на семейството и рода се проявяват и на държавно ниво – царят е и върховен жрец и в него се отразява образа на върховния небесен Бог, който го е поставил на престола.



Литература:

1. Калоянов, Анчо. Български митове. С. 1979
2. Калоянов, Анчо. Българският шаманизъм. С. 1995
3. Калоянов, Анчо. Добър юнак с добра коня. В. 1986
4. Димитрова, Иваничка. Българска митология. С. 1981
5. Народна поезия и проза. Т.2,Т.4. С. 1988
6. Вековно наследство. т.1. С. 1976
7. Венедиков, Иван. Медното гумно. С. 1995
8. Венедиков,Иван. Златният стожер на прабългарите. С. 1987
9. СбНУ т.2-т.60 С. 1880-1994
10. Дражева, Райна. Гергьовден. С. 1982
11. Ганева-Райчева, Валентина. Еньовден. С. 1990
12. Василева, Маргарита. Коледа и Сурва. С. 1988
13. Беновска-Събкова, Милена. Змеят в българския фолклор. С. 1995
14. Веркович, Стефан И. Народне песме македонски бугара. С. 1980 (фототипно издание)
15. Братя Миладинови. Български народни песни. С. 1981 (фототипно издание)
16. Влескнига. Омск 2000

[Hatshepsut]

1.астрономия и светоустройство

В традиционните български представи преобладава библейското схващане за сътворението на света. Почти повсеместно е схващането, че има небе, което е от твърда материя и над него живеят господ, светците, ангелите и мъртвите праведни души. Небето опира земята някъде на края на света.

Според апокрифните предания звездите и слънцето са направени от кални топки, с които си играл Исус Христос, като звездите са равни на броя на хората на земята.

Луната е наричана месечина, а в Северозападна България и свещ. Според най-известното определение тя ,,върви по небето" ,,по пътя на слънцето". Някога луната светела много по-силно от слънцето, но една жена я ядосала или замърсила и луната се издигнала високо.

Покрай многобройните представи за слънцето най-разпространено е вярването, че то е живо същества, най-вече човек (момък) и има всички човешки нужди. С много си очи слънцето гледа навсякъде и помага на хората.

            Най-разпространени за създаването на земята са библейско-апокрифните легенди, в които е отредено място и за дявола- веществото, от което е създадена земята, е взето от дъното или пяната на морето. Земята е ,,плоска като тепсия" и ,,има два края"- при изгрева и при залеза на слънцето. Земята плува в безкрайно море и е стегната от змия като с обръч, за да не се пукне. Големината и е необхватна за човека и може да се извърви за определен брой години (129,100, 80 и т.н.). Има вярвания, че земята е подпряна на стълб или се поддържа от вол, бик, ламя или дори от самия господ.
 
2.метеорология и природа

Облаците според народните вярвания съдържат близки до действителността съставки- пара, мъгла, дим, дъжд.  Приема се съща, че облаците са пара, излизаща от устата на хала или ламя.

Рационални са и представите за мъглата, росата и сланата. Вярва се, че произлизат от парите, излизащи от земята, но има вярвания, че сланата и росата ,,падат" от небето.

При градушката се наблюдават различни обяснения- често тя се смята да е във властта на хали или на светци, които я приготвят. Вярва се,че се прави и от умрелите удавници, самоубийци или незаконородени деца. Градушката се складира в далечни долове, езера и др., а оттам се издига до облаците от хали, лами и орли.

Сравнително реални са опитите за предсказване на времето.

 Познанията по отношение на растенията са ограничени само до растенията в най-близката околност. Те са много подробни. По-малко са познанията за тревистите растения, означавани само с билки, бурени и цветя. Доброто познаване на растенията и техните качества дава възможност на българите да ги употребяват в народната медицина.

3.магия и култ
 
Един от най-ранните начини на отношението на човека към външния свят е основан на представата, че всички неща в него се влияят едно от друго при определени условия.

Схващането, че нещата в природата си взаимодействат и при мисленото им съпоставяне, от днешна гледна точка е нерационално и се означава като магично. Този метод се наблюдава почти повсеместно в българския народен традиционен бит. Чести са постъпките, при които агентът, т.е., действащият предмет, е реален. Но неговото действие е отправено към нереален обект. Например с измиване на ръцете се измива умирачката след погребение, в гвоздеи върху мястото, където е лежал умрелият се заковава умирачката и др. Тези действия са междинен етап, т.нар. субмагичен между рационалното действие е същинската магия. Тя е изградена изцяло върху нереалности- пренасят се субективно определени особености на даден предмет.

Магията се състои в едновременно извършване на действие и изказване на намерение или пожелание. Словесната страна е известна като баене, басенка и др.

Извършването на магия става при особени условия- при някои магии изпълнителят трябва да е гол или разголен, действието трябва да става на ,,гладно сърце", при строго мълчание, скрито от хорски погледи, при особено облекло и др. По отношение на текста при баенето се пази тайна. Вярва се, че веднъж научени от друг, словата губят силата си. Те се предават само на близък човек.

Подобни на магиите са словесните пожелания, които според смисъла си са  благословии, поздравления, благопожелания, клетви, злоречия, псувни.

            При култа, за разлика от магията, има подчинение към известни явления или същества в природата. Това подчинение намира израз в строене на храмове, угаждане, принасяне на жертви, молитви, възхвали,песни и др. Култът в същината си е израз на религия.

            След покръстването си през ІХ в.българите изповядват официално християнската религия по източноправославен обред. Въвеждането на християнство е съпроводено с много насилия. В култа на българската църква се допуска или налага известна търпимост на по-стари религиозни форми и на самобитния прояви. Това намира отражение в целия традиционен бит- празници, семейни обичаи, вярвания и др.

            Християнската религиозност на българите е особено силна през миналите векове. За това може да се съди по многобройните манастири и параклиси из страната.

            Видно място в югозападните български краища заема култът към домашния демон покровител, който се изразява само в принасяне на курбан на огнището при настаняване в нова къща. На почит са и покровителите на заровени съкровища.

            Отклонение от християнския култ е и почитането на стари дървета, израсли по оброчища, по синори на селски землища, пред извори и кладенци.Тези дървета се смятат за свещени и никой не ги сече. Вярва се ,че който посегне на тях, ще пострада.

            Макар и да имат различен подход към външния свят, магията и култът в много случаи не могат да се разграничат. Така се обяснява е смесването на молитви с магически елементи в църковната практика.

4.теология, митология и демонология

Понятието за бог при българите е равносилно на господ и е под влиянието на библията. Представата за господ е оформена от иконографията- стар човек с голяма бяла брада, облечен в ненародно облекло и без шапка. Наречен е и дядо господ. Вярва се, че той е всемогъщ и всезнаещ, направил е света и е крайно справедлив. Намира се на небето в рая и всичко вижда. Някога той ходел по земята, но никой не го познавал, защото се представял за обикновен старец.

Почти същата е и представата за евангелската троичност на бога. За народа Света Троица е еднинично име.

Вярата и надеждите се отправят най-силно към бога- молитвите са преди всичко към него, курбаните винаги са ,,приети" от господа.

Ангелите са прислужници на господа, а представите за тях са съгласно библията. Ангелите са покровители на хората и всеки човек има свой ангел-пазител.

Светците са обикновено богоугодници, мъченици за учението на Христос, апостоли или по-стари библейски пророци- св. Марка, св. Лука и др. Култът към тях се изразява в страхопочитание, съпроводено със съответни молитви и жертвоприношения в определени дни.

Вярата в светците е много силна, а многообразието на култа към отделните светци излиза извън рамките на църковността и съдържа следи от предхристиянски култове.

В народния пантеон няма следи от праславянски божества и вярвания. Те са напълно изгубени. Могат да се посочат дребни следи- Перун е превъплътен в названието на цветето перунка, на Пирин и др.
 

В българската народна традиция има вярвания за свръхестествени същества. Те са митични същества без култ, които са свързани с природата. Ако човек ги срещне, те са или приятелски, или враждебно настроени. При враждебните същества те се уеднаквяват с демоните. Такива същества са например самодивите и самовилите. Те се представят като привлекателни девойки, а силата им е в облеклото. Ако то им се отнеме, те стават подчинени на човека.  Вярва се, че самовилите създават ветровете, подпомагани от кръстат орел. Обикновено самодивите се появяват през пролетта и лятото.

Ламята е женско същество с вид на грамадно влечуго и кучешка глава. Устата е с размери да може да глътне човек или добитък. Има големи ципести криле, а тялото и е покрито с жълти люспи. Честа е представа за ламя с три или девет глави. Някои юнаци се бият с лами, като най-често се споменава св. Георги.

Враговете на ламите и халите са змейовете, млади мъжки същества в човешки образ, с опашка и криле под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави люспи. Обитават непристъпни гори и пещери. Има и змеици. Общо са настроени приятелски към хората.

Има и по-демонични същества с враждебно към човека отношение.

Орисниците са три женски същества, които ходят заедно по земята, посещават домовете с новородени деца и определят тяхната съдба. Това се случва в третата след раждането нощ. Обитават края на света при слънцето.

Болестите са се смятали за демонични същества, които са изпратени от бога, за да наказват хората за грехове или да събират хора за манастирите на господа.

Чумата е стара, грозна жена с дълги и несресани коси. Носи списък на хората, които трябва да удари. Удрянето става със стрели. Според друга представа тя отсича гласи с коса.

Шарката е представена от три сестри. Нападат децата, които прекарват леко болестта.

Демоничното същество, което обитава къщата, носи названието стопан. Най-често той е представян като змия или смок, но обикновено не убива. Къщният стопанин се появява в човешки вид в критични моменти. Живее под огнището или под прага. Покровител е на къщата и на благоденствието на семейството. Веднъж в годината му се устройва угощение.

На много места съществува вярването в караконджула.

Друг отрицателно настроен към хората митичен образ е дяволът, който съвпада с образа от библията. Вампирът се смята че е уплътнената душа на умрял човек, умрял от язва или престарялост. Излиза нощем, ходи по тавани, измъчва близките си, язди конете и другия добитък. Той се страхува от водата. Гроб на вампирясал човек се разпознава ако е хлътнал и има дупка. При това положение се разравя гроба и се пробива трупът с нагорещен кол. Неунищоженият вампир върлува до 40 дена след смъртта.

Най-ниско  в народната митология са бродниците. Това са определени жени от селото, които поради общуване с  духове се превръщат в полудемонични същества и се занимават със зловредна магия. С нея те отмъщават на неприятни за тях хора. Вещите са преследвани от църковните проповедници

В митичният български народен свят има още много същества, чиито прояви не са характерни. Те плашат хората. Такива са например различните вихри.

[Hatshepsut]

Ламя

 Ламята е женско същество с иконографски вид на грамадно влечуго с остроноктести крака и кучешка глава и остри зъби. Устата и е толкова широка, че може да глътне човек или добиче. Тялото и е покрито с жълти люспи. Чести са образите с три или девет еднакви глави. Ламята е най-често мотив на народните песни и приказки. Живее на дъното на морето или в пусти гори, спира водите на кладенци, реки и езера също като самодивите. По този начин кара хората да жертват някой, за да го изяде.

 Въпреки страхотността й някои юнаци излизат на борба с нея и я побеждава, като отрязват главите й. Най–често такива юнаци са Крали Марко, Бранко юнак и Храбро юнак.
 Врагове на ламите са змеевете, млади мъжки същества в човешки образи, с опашка и с крила под мишниците. Долната част на тялото им е покрита с лъскави като злато люспи. Те обитават непристъпни гори и пещери. Названия като Змейова дупка, Змейов кладенец и др. са чести из България. Змейовете се хранят главно с мляко, ядат много бял хляб и пият гъсто вино. Змейовете са приятелски настроени към хората.

Източник: http://www.facebook.com/Balgarskiprazniciiobichai

[Hatshepsut]

Свещените дървета на българите

На особена почит сред народа ни са дъбът, яворът, орехът и дрянът


Дъбът край пернишкото село Ракиловци е на близо 1600 години и се смята за най-стария на Балканите

,,Израсло е дърво столовито, столовито грановито" – така започват много обредни народни песни, изпълнявани с пожелание за здраве и благоденствие на семейството. Ще видим стилизирани дървета в пъстрите шевици, в украсата на метални и глинени предмети. Златарите ги извайват върху скъпи украшения. Резбарите ги вплитат в красивите тавани, в иконостасите, навсякъде. Според народните вярвания дървесните видовете имат различни качества. Повечето от дърветата дават сили на човека, предпазват го от лоши влияния. Но понякога могат да причиняват и неприятности. Затова е важно да се знае мястото и значението на всяко дърво в сложната система от вярвания и обичаи.

Един от най–разпространените митични символи на вселената е т.нар. "Световно дърво". Отделните му части олицетворяват идеята за триделното разпределение на света. Короната е символ на небесното, там живее Бог, светците и ангелите. Стъблото е земният живот, а корените се схващат като представители на долния, подземния свят. Всички тези пространства са обитавани от различни свръхестествени сили, според народната вяра. Освен като модел на организираното космическо пространство, "Световното дърво" съдържа в себе си архаичното разбиране за възможността да се преминава от един свят в друг. Това преминаване е в основата на редица ритуали. Под вековните корони на дърветата някога извършвали ритуалните церемонии. Като в храм принасяли жертви, правели курбани. В живота на народа ни ролята на "Световно дърво" обикновено приемали няколко дървесни вида – дъб, явор, орех и бор. Те се радвали на особена почит. Традицията строго забранявала такива дървета да се секат, дори да се кършат клоните им.

Дъбът, наричан още цер, горун или благуняк /от "благ" – сладък/ е дървото на Перун – върховния бог в славянската митология. Затова на Бъдни вечер в огнището трябва да гори голям къс дъбово дърво. От него се изработват и вещи от бита. Някога бухалката, използвана за пране на дрехи, можела да бъде само дъбова. Същото важи и за кобилицата, с която жените носели вода. Важно е да се знае, че и двата предмета участват в момински обичаи.

Яворът също е на голяма почит. Счита се, че под сянката на явор човек може да седи или да спи без страх от лоши духове. В народните приказки и песни се разказва, че дори Свети Никола, когато се измори от битките с морската стихия, ляга да си отпочине под яворово дърво. Сладкогласните кавали, с които овчарите свирели по цял ден също изработвали от явор. Яворова е и сватбарската чаша, с която ритуално се дава вино на младоженците, за да живеят в любов и сговор. Ведрото, с което булката за пръв път ще донесе вода на другия ден след сватбата, също е яворово. Защото само това дърво може да запази булката и момата от змейове и самовили.

Независимо, че орехът е свещено дърво, народната вяра не препоръчва да се седи дълго под неговата сянка. Според поверията, ако някой заспи под орех, ще се разболее.

Крушата не е сред свещените дървета. Но народната вяра й приписва предпазващи качества. Крушата расте у нас и в гората, по ниви и ливади. Нейната сянка е добра за жетвари и косачи. Народът ни вярва, че на круша може да се връзват люлките на малките деца, без страх от посегателства на лоши "влияния, дихания и духове". Във фолклорните представи около люлките на бебетата винаги витаят различни митични същества, готови да им навредят. По време на изнурителния полски труд майките трябвало да оставят децата си задълго. Ето защо било много важно дървото, под което се връзва люлката, да е именно круша. Защото всички тези зли сили бягали много надалеч от крушата. Някога вярвали още, че крушата предпазва от лоша среща. Затова през лятото девойките носели венци, увити от листата и клоните на това дърво. А през зимата – на Бъдни вечер, трапезата не се кади без да има на нея сушени круши.

Дрянът е символ за здраве и дълъг живот. Затова и от него се правят сурвачките и коледарските пръчки.

http://www.desant.net/show-news/26954/

[Hatshepsut]

Орисниците в българския фолклор

Орисници /наречници, рожделници, съдници/ в българските митове и приказки са три женски същества /сестри феи/, които ходят винаги заедно по света, посещават домовете с новородени деца и определят съдбата им. Това става в третата нощ след раждането им.

Тяхното обиталище е на края на света при слънцето. Външния вид на орисницата не е точно визиран в народните представи. Най-често те са представяни като чернооки, тънки и високи, като първата е на около 18, втората на 25-30, а третата около 30-35 години. Те са облечени в най-хубавата местна носия. По своето естество орисниците са типично наследство от матриархалната култура.

Техните предсказания били с толкова силно влияние, че никой не можел да ги отмени. Вярвало се, че наречниците са невидими и никой не може да ги чуе, освен майката или друга възходяща родственица на новороденото дете. Подслушаното не можело да бъде казано другиму под страх от онемяване.

В миналото хората наистина вярвали в съществуването им. Тъй като те прекрачвали прага на дома едва на третия ден след раждането, роднините на родилката задължително премитали двора, изпирали всички пердета и завивки, а на масата нареждали вкусни гозби и напитки. Оставяли в люлката всевъзможни дарове, лакомства, скъпоценности, с които молели орисниците да се смилят и благословят децата им, а не да ги наричат с лошо.

Смятало се, че това прави добро впечатление на орисниците и те били по-благосклонни. В случай, че няколко дни след това мъничето се разболеело, това се приписвало на злата прокоба, донесена от орисниците.

Ако след третия ден бебето зачервявало бузки и започвало да наддава по-бързо, майка му била убедена, че е "орисано"с прекрасна съдба.
С тях се свързва и традицията под възглавницата на детето да се оставя златна монета — един вид ,,подкуп".

Вярата в съдбата е засвидетелстван елемент от езическия светоглед на много народи в Европа. За древните гърци олицетворение на съдбата са мойрите, за римляните – парките, за германските народи – норните. Славяните също имат персонифицирана представа са съдбата, която носи сходни имена: при западните славяни – судички, при източните – рожаници, а при южните – роденици, суденици, наречници, орисници. Специално сред българите този образ е познат като орисници, наречници, реченици, суденици. Любопитно е, че според Прокопий Кесарийски (VI век) славяните ,,не познават съдбата и въобще не признават, че има някаква сила над хората; и когато ги заплашва неизбежна смърт поради болест или изпаднат в тежко положение във време на война, те дават обещание да принесат в жертва на бога за душата си, ако се спасят; и наистина, ако избегнат смъртта, те принасят обещаната жертва и мислят, че спасението е изкупено с нея". Широкото разпространение на вярата в съдбата обаче говори по-скоро за това, че византийският историк не е бил много добре осведомен, защото иначе трудно бихме си обяснили възникването на този троичен образ след VI век у всички славянски народи. По всичко изглежда, че той е бил много древен и е съществувал още преди големите разселвания на народите от славянската група в Европа. Според българското народно поверие орисниците са три красиви млади сестри, от които най-малката е на 18–20 години, втората – на 25–30, а третата – на 30–35. Те са безсмъртни, невидими са за хората и живеят на край света. И трите са облечени в красиви одежди, но се представят по различен начин. На някои места те имат подобен на мойрите вид – първата преде на хурка, втората измерва нишката, а третата държи ножици и прерязва. Другаде пък се отбелязва само, че една от тях държи борина в ръцете си. Смята се, че орисниците идват само на третата (или първата) вечер след раждането на детето и заставайки до главата му, определят житейския му път. Решаващо значение има наричането на най-старата от орисниците, която приема или отхвърля наричането на по-малките си сестри. Присъдата се записва на челото на бебето с резки по черепа, които обаче не могат да бъдат прочетени и разгадани от простосмъртни. Отредената съдба не може да бъде отменена по никакъв начин, дори и чрез божествена намеса. За тяхното умилостивяване и благоразположение се извършват определени действия във времето, когато се очаква появата им. Къщата се почиства, запалва се огън, детето се къпе и облича, маже се по врата и подмишниците с катран и мас, около него се нареждат нарочни предмети с надеждата, че те ще помогнат да бъдат предопределени бъдещите му занимания. В близост до новороденото се оставят мед и пита като жертвена храна. На други места в България бащата отива в гората и оставя под дърво три кравайчета. Дълбоката вяра в неприкосновеността на съдбата е сътворила изрази като: ,,Така му е писано" и ,,Такава е орисията му". Не са малко и приказките, в които се извежда поуката, че орисаното при раждането е невъзвратимо.

[Hatshepsut]

Слънцето в народната песен

"На сегашния слабокултурен българин е чужда народната песен, той не я обича, защото не я проумява, защото не я знай. Отсъствието на декламация, на изкълчени чувства, на звучни рими и други външни украшения, каквито с пълни чували му дава изкуствената песен - това не може да се хареса на отстъпниците от своя народ, на онези, които са прозяпвали младини по чужбина, по улиците на големите европейски градове".
Тези думи принадлежат на Пенчо Славейков в статията му "Българската народна песен"- 1904 г.



1. Някогашни жътвари в софийското село Връбница.
    Архивна снимка
2. Жетварски обичаи на сцена, изпълнени от фолклорна група
    в село Белослав, Варненско.
   Снимка: Румяна Панайотова


За вас избрах и написах една народна песен, свързана с труда на хората.     

     Слънце и делба на братя
 
     Райова майка думаше:
-   Слънчице, Райо, слънчице!
Нали ти мама заръча
до пладне, Райо, да грееш,
от пладне в облак да зайдеш!
Че изгоряха жетвари,
жетвари по чужди ниви,
че изгоряха, Райо ле,
младите булки с две дрехи,
дребни дечица в люлчица,
че изгоряха, Райо ле,
косачи по ливадите!

Райо майки си думаше:
-  Зайдял бих, мамо, зайдях бих,
я най се, мамо, загледах-
двама се братя деляха
и една стара майчица.
На двамата се дял падна
по шиник жълти жълтици
и по половина грошове,
на майка им се дял падна
чуждата хурка да преде,
със нея къща да гледа!


Тази песен е записана от Елена В. Янкова в Пловдив - 1908 г.

Райко е народното име на Слънцето в българският фолклор. Според народната легенда някога Слънцето е било човек. Поради това, че бил много праведен, Бог го качил нависоко и го надарил със сила да свети вечно на света. Да бъде всевиждащо и всезнаещо. В тази народна песен  Райко т.е. Слънцето е възмутено от несправедливата делба на двамата братя. Песента се е пеела по жетва във всички краища на нашата земя.

http://feq.blog.bg/zabavlenie/2008/05/04/slynceto-v-narodnata-pesen.189175

[Hatshepsut]

Фолклорни вярвания и представи за съня и сънуването

Макар и необходима част от биологичния ритъм на човека, сънят се възприема като необичайно и гранично състояние, което поражда редица въпроси и догадки. Почти всички митологии и свещени истории по света съдържат разкази за необикновени сънища. Сънуват шамани, жреци, царски особи, светци и пророци, както и обикновени хора, които получават откровения за тайните на отвъдното.

Традиционните представи и фолклорът на българите също отделят подобаващо място на съня и сънуването – както в техните всекидневни аспекти, така и в мистичните им измерения. За отрудения селянин сънят е най-сладкото нещо – заслужена почивка след дългия работен ден. Смята се, че сънят е особено важен за бебетата и децата, затова има обичай гостите в къща с малко дете да оставят конец от дрехата си или монети – за да си купи детето сън. Безсънието при възрастните и нощният плач при децата се свързва или с урочасване от зли очи или с особено демонично същество, наречено Горска майка. Разказите я представят като стара жена с щръкнали зъби, с глава на бик и очи на бивол. Тя обитава горите и идва при хората чрез магии. Човек няма сън, защото тя го пъди. Ако не се прогони, болният полудява и умира. За да се изгони злия дух, се прилагат баяния и магически практики, в които се използва и специална билка, наречена също горска майка.

Популярна е представа за съня като малка смърт, коятоличи и на езиково ниво в сравнения от типа на спи като труп или спи като заклан, както и в евфемистичното назоваване на смъртта като вечен сън. Подобна връзка навежда на мисълта за съня като гранично и дори опасно състояние, в което човек е особено уязвим. Според народните представи по време на сън душата или сянката на човека се отделя от тялото и пътува в неизвестното, а спомените й от тези пътешествия са именно сънищата. Не бива да се стряска или премества заспал човек, тъй като душата не може да се върне обратно в тялото, а човекът заболява и умира. Съществуват редица забрани да се спи на места, обитавани от свръхестествени същества – особено от самодиви. В народните песни се разказва за сънливи моми, заспали на самодивски хорùща или трапези, които самодивите отвличат завинаги в своето царство.

Именно поради своята граничност сънят в традиционната култура се осмисля и като ,,врата" към отвъдния свят. Насън хората виждат светци или ангели, които им дават ценни съвети, лекуват ги или ги предупреждават за предстоящи беди. Популярни във фолклора са преданията за църкви и параклиси, построени или възобновени след необикновен сън, както и за чудотворни икони и съкровища, открити в земята по подобен начин. Насън се явяват и починали близки със своите искания и послания към живите – така сънят преодолява границата между живота и смъртта и се явява своеобразен посредник между световете.

Широко разпространено е и вярването, че сънищата могат да предсказват бъдещи събития, ако бъдат правилно разтълкувани. Тази работа обаче не е по силите на всеки, а само на избрани ,,специалисти" – мъдри духовници или гадатели, които умеят да разчитат езика на сънищата. Една народна песен разказва как Милица кралица сънува страшен сън, в който небето се разцепва на две, звездите падат на земята, а вечерницата се обагря в кръв. Разтревожена, тя го разказва на съпруга си, който я праща да иде у черкви, манастири, където има стари игумени – ,,они може сън да разтълкуват". Мъдрите монаси откриват на кралицата значението на съня, който скоро след това се сбъдва наяве - българското царство пада под османска власт.

Съществуват и популярни методи за разгадаване на сънищата – т. нар. съновници, които първоначално са били устно знание, а по-късно се явяват и в писмен вид в различни народни книги и популярни публикации, а в наши дни и в интернет. Те предлагат тълкувания на образите от сънищата, обикновено в съответствие с фолклорната им семантика, например: ако сънуваш змия – на лошо е, ако я убиеш насън, ще победиш някой свой душманин; ако яздиш кон насън – добро е, придобивка, но ако паднеш от коня – ще се случи премеждие. Смята се, че лошите сънища не бива да се разказват до обяд на следващия ден, за да не се сбъднат.

Момите пък гадаят за бъдещите си съпрузи, като поставят под възглавницата си залък от обредния хляб за Бъдни вечер и чакат да видят кой ерген ще сънуват в празничната нощ. Разпространена е и практиката да се преспива на свято място за изцеление от болести и сбъдване на желания. Регистрирана още в древните храмове на Асклепий, тя е запазена и до днес на много места в България. Преспиване с цел лечение присъства и в обичая ходене на росен, където болните преспиват на открито заедно със свой побратим или посестрима за лекуване от самодивска болест или от безплодие.

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100479331/nai-sladkoto-neshto-folklorni-varvania-i-predstavi-za-sana-i-sanuvaneto

[Hatshepsut]

За култа към Слънцето и култа към огъня в Родопите

Традиционните вярвания и практики на родопчани отдавна са обект на интерес. Един от пионерите в изучаването им е видният български етнограф, фолклорист и историк Стою Н. Шишков. Неговото име днес носи Регионалният исторически музей в Смолян, чийто основател е самият той. За Шишков, Стайко Кабасанов пише: ,,Той ведно с братята си по дело Христо Попконстантинов и Васил Дечев образуват родопското тризвездие народоуци и се явява негов най-ярък представител." С. Шишков е един от големите изследователи на бита и културата на помаците. Родом от с. Устово, той от дете си общува с българомохамеданите от съседното село Влахово. Когато по-късно започва да се занимава с научна дейност, ще посвети на тях и част от публикациите си. Той си запазва твърдото убеждение, че българомохамеданите в Родопа ,,само по вяра, и то повърхностно, едва забелязвано, се различаваха от нас, българите-християни."

,,Единствените отличителни белези между помака и българина християнин остават, че първият отива в джамията, а другият в черквата; единият се казва Хасан или Ахмед, а другият Петко или Вълчо. (...) Езикът е родният им български и в къщи, и вън. Носията тоже е една и съща, само помакинята е запазила странния обичай да си сплита косата на малки сплитки и оставя от страна при ушите си къдри, подобни у селянките българки из Тракийското поле. (...)
В много села можете да чуете помаците сами да се изказват, че кръвта им е родствена, че еди кой си помашки род има роднински връзки с еди кой си християнски, че еди кой си български род има свои делове от прадеди от овощните дървета на еди кой си помак и други такива. (...)
Седенките, взаимните спомагания и други такива народни обичаи дори по-традиционно са спазени у помаците, отколкото у българите. Гостоприемството и благотворителността са пък пословични у тях. В някои помашки кътове и народното хоро не е изоставено. Същото е и народното творчество: песни, мелодии, приказки, залъгалки, детски игри, поверия, пословици и пр."

Стою Шишков описва наблюденията си, придружени с бележки, върху култовете към слънцето и към огъня сред родопчани. Нека обърнем по-сериозно внимание върху тях, не само защото са направени от такъв съвестен изследовател и добър познавач на родния си край, но и защото датират от самото началото на XX в. (1905 г. и 1912 г.) По това време обичаите и култовите практики са запазени в далеч по-автентичен вид, отколкото ги виждаме в следващите десетилетия.

Слънцето във фолклора на родопчани било млад момък. Веднъж, преди още да започне да огрява земята, една змия го уклосала (ухапала) по едното око и така то останало еднооко. А добре, че било така, защото ако би гледало и с двете очи – цялата земя щяла да пламне и да изгори.
Слънцето нямало баща, а само майка и сестра. Сестра му се казвала Мариица. Живеело накрай земята, там, където човешки крак не пристъпвал. Ако все пак някой дойдел при него за помощ, то не го връщало с празни ръце.
Сутрин Слънцето било отпочинало и весело, затова греело помилаим, т.е. не напичало силно. Колкото повече път извървявало, уморявало се, ставало ядовито и припичало все повече. Вечер, когато се измаряло, отслабвало греенето. Прибирало се в къщи прашно, мръсно, окървавено от блъскане по пътищата и затова – още по-сърдито. Само майка му се осмелявала да го посрещне и заговори, ако му се изпречил друг тогава насреща – то би го разкъсало и изяло.
Случило се веднъж една бедна вдовица да дойде до Слънцето, да го пита ще ли омъжи скоро застарелите си три дъщери. И добре, че не сварила прибиращото се в къщи разярено Слънце, защото то би я погубило. Вместо това Слънчовата майка бързо скрила женицата, в очакване Слънцето да се прибере, да си отпочине и да му мине ядът.
Въпреки че било буйно и нетърпеливо, Слънцето било и много работливо, затова успявало винаги да свърши овреме с всичките си задължения. Прибирало се по едно и също време за вечеря, рано си лягало и рано ставало.

При изгрев и при залез слънце българите в Родопите се прекръствали обърнати към него и измолвали берекет. Не бивало срещу Слънцето да се хвърлят нечистотии и да се пръска с вода. Вярвали, че който пикае срещу Слънцето, мигом то ще го накаже, изпращайки му болест.
Българите в Родопите посрещали слънчевото затъмнение като изключително лошо знамение – чакало се, значи, кръвопролитие. Със светлината си Слънцето прогонвало злите сили, затова додето греело се държало навън прането, след залез мигом го прибирали вътре.

Слънцето присъствало и в доста клетви на местни жители: ,,Да ма услеапи слоанчицеану!" Още: ,,Слънце да та укьори!", ,,Слънце да те не види!" и др. В разговорния език обикновено за слънцето се използва умалителната форма – ,,слънчице". Ето и две народни песни от родопския край, които пресъздавали местните представи за Слънцето. Първата е от село Ковачевица, Гоцеделчевско, Западни Родопи. В нея местният юнак Михал успява да надбяга Слънцето със своя ,,фирогона коня нефирана".

Похвалил се Михал добър юнак,
похвалил се снощи на седенки,
похвалил се при малките моми,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара това ясно слънце
и превара той силни ветрове.
Кога било утрес сузарана,
отидоха тие малки моми,
отидоа на Ивер за вода;
там видеа слънчевата майкя,
па на майкя веля и говора:
– Таком бога, слънчева майчице,
похвали се Михал добър юнак,
похвали се снощи на седенки,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара това ясно слънце
и превара той силни ветрове!
Па си стана слънчевата майкя
па на слънце вели и говори:
– Таком бога, мое ясно слънце,
похвалил се Михал добър юнак,
похвалил се снощи на седенки,
похвалил се пред малките моми,
че си има коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
че превара тебе, ясно слънце
и превара той силни ветрове!
Пак си стана това ясно слънце,
па отиде Михаилови двори,
та сос Михал облог облагали
у утром заедно да вървят:
ако превари това ясно слънце,
да му земе коня фирогона,
фирогона коня нефирана;
ако превари Михал добър юнак,
да му земе сестра Мариица.
Кога биде утро сузарана,
па си тръгна това ясно слънце;
слънце вече ойде на обеда,
а Михал си руйно вино пие.
Па го виде слънчевата майкя,
па на Михал веле и говори:
– Кога не мож облог да си държиш,
защо баре облог ми се фащаш?
Слънце вече ойде на обеда,
а тизека руйно вино пиеш!
Па стана ми Михал добър юнак,
тури нога во лесна зенгиа,
дур прехвърли и левата нога,
той отиде слънчеви изгреви;
до де Михал добре да си седне,
той си стигна това ясно слънце,
па на слънце вели и говори:
– Таком бога, това ясно слънце,
язе щ'ида на твоите пладнища,
кога тизе мене стигнеш,
да ма викаш заедно да вървим!
Стигна слънце на пладнище,
стигна слънце и замина,
а на Михал се не обажда;
коня цвили, Михала собужда:
– Стани, стани, Михал Добър юнак,
слънце стигна вече и замина,
а на тебе не се обажда.
Пак си стана Михал Добър юнак,
воседна си коня фирогона,
фирогона коня нефирана,
пак ей стигна това ясно слънце,
па на слънце вели и говори:
– Язе щ'ида на твоите двори!
А слънце му вели и говори:
– Чекай, Михал, заедно да вървим,
да ти даам сестрица Мариица!
Я Михал му вели и говори:
– Язе неща сестра Мариица,
нело ида хора за похвала.

Местните вярвали, че откакто Михал юнак надвил Слънцето, то много се разлютило на хората и вече трябвало да се пазят от него, където го срещнат. Втората песен е част от ,,Показалеца" на Раковски (,,Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения, старого ни правления, славнаго ни прошедствия и проч."). Разказва за Слънчовата женитба с Хубава Грозданка.

Славки си рожба не трае!
Добила Славка момиче,
твърде е било хубаво.
Славка се чуди и мае
как да му име нарече.
Па го нарекла Грозданка –
да му е грозно името.
Расла, порасла Грозданка,
голяма мома израсла,
слънце не си я виждало.
Че си Грозданка излезе
у бащини си градини,
пред бащини си дворове,
там си я слънце съгледа!
Три дни, три нощи трептяло,
трептяло, не захождало;
все му е майка готвила,
готвила, надявала се,
защо се слънце забави.
Кога си у тях отиде,
мама му го е съдила,
съдила, още питала:
– Слънчице мило, мамино,
защо се, слънце, забави,
та ти вечеря изстина,
вечеря – крава ялова
и девет пещи кисел хляб?
Слънчице дума мами си:
– Да, знаеш, мамо, да знаеш
каква си мома съгледах
на долна земя, на света!
Ако таз мома не взема,
не ще си ясно изгрявам,
както си ясно изгрявах...
Да идеш, мамо, да идеш,
да идеш, мамо, при Бога,
да идеш, да го попиташ
може ли да я вземеме,
тук жива да я дигнеме –
за нея да се венчая?
Ходи мама му и пита:
– Боже ле, благодарим те!
Слънце е тъжно и жално,
че е мома съгледало
долу ми, на долна земя.
Бива ли и приляга ли
жива момата да вдигнем?
Господ старици думаше:
– Старице, майко слънчева,
бива си и приляга си.
Да спуснем злати люлчици
на Грозданкини дворове,
на личен ден, на Гергьовден.
Ще върви мало-голямо,
за здраве да се люлее;
най-подир ще иде Грозданка,
на люлка ще си поседне,
на люлка да се люлее;
ний ще си люлки дръпнеме,
нагоре ще я дигнеме. –
Както е казал, станало...
На личен ден, на Гергьовден,
златни са люлки спуснали
на Грозданкини дворове.
Вървяло мало-голямо,
за здраве да се люлее.
Люлели, що се люлели,
най-подир дошла Грозданка;
сама я мама залюля.
Като седнала на люлки,
тъмни се мъгли спуснали,
и люлки са се дигнали.
Като се люлки дигнаха,
мама й плаче нарича:
– Грозданке мила, мамина,
девет си годин сукала,
девет месеца да говейш
на свекър и на свекърва,
на първо либе венчано.
А Грозданки се дочуло
девет години да говей.
Че е Грозданка говяла
девет години на свекър,
на свекър и на свекърва,
на първо либе слънчице.
Слънчу се жалба нажали,
че е Грозданка немица,
та се за друга загоди, –
да не е няма-немица.
Грозданка ще е кумица,
Грозданка ще ги венчава.
Дигнали сватба голяма.
Грозданка було пребули,
само е було пламнало!
Булка под було продума:
– Грозданке, млада кумице,
ако си няма-немица,
че сляпа ли си слепица,
та ми булото запали?
Грозданка се е засмяла
и булки дума, продума:
– Яз не ти було запалих,
само е було пламнало,
и не съм няма-немица,
нито съм сляпа-слепица!
Мене ми мама наръча –
девет съм годин сукала,
девет годин да говея
на свекър и на свекърва!
Сега й девета година,
сега ще и да продумам. –
Като я слънце зачуло
и стара майка слънчева,
булка са назад върнали,
Грозданка с слънце венчали.

Друга много разпространена практика в Родопите е култът към огъня. Нека направим малко исторически паралели, за да можем да обясним появата и развитието ѝ. На първо място, можем да отбележим, че е твърде вероятно езическите капища в Плиска, Преслав и Мадара от Първото българско царство, да имат общо архитектурно изпълнение например с т.нар. ,,храмове на огъня". Тези храмове са познати от Хатра, Северен Ирак и от Хумаринското градище до река Кубан, Карачаевско-Черкезката област на Руската федерация. Става дума за храмове, свързани със зороастрийски практики.
В центъра на храмовата постройка се издигал каменен постамент, на който горял свещеният огън. Този огън символизира божественото присъствие, затова трябвало да бъде много строго пазен. Свещеният огън се наричал Атар. Създаден е от Ахура Мазда, зороастрийския бог на доброто, и е израз на Висшата правда (Аша Вахища). До него имали правото да се доближават само жреци, които носели специални бели маски на лицето, за да го пазят от скверния си дъх. Дървата, които служат за поддържането на огъня, също се подлагали предварително на очистителни процедури. Огънят в храма бил на най-голяма почит, но освен на него, зороастриците се кланяли на всеки един огън, дори на този в домашното огнище – затова бивали наричани огнепоклонници.

За да се предпазим от крайни заключение относно произхода на култа към огъня в българските земи и в частност в Родопите, нека напомним, че подобен култ е бил разпространен из почти цяла Европа. Така че може би става дума за обща (индоевропейска) почит, която се проявява под различни форми във времето и пространството. Джеймс Фрейзър дава редица примери за това в книгата си ,,Златната клонка".

В Ирландия се палели летни огньове, през които минавал яловия добитък, за да добие отново плодородие, а пък момиче, което прескочело такъв летен огън три пъти, щяло скоро да стане булка. Във Франция вярвали, че девойка, която танцува около девет такива летни огньове, до една година ще се омъжи. В Чехия пък смятали, че стига само да види деветте огньове и ще се омъжи.

В Обермедлинген, Германия, местните палели на 15-ти юни огън, който назовавали ,,Небесен огън". След това взимали колело от каруца, намазвали го с катран и усуквали със слама, после повдигали на върлина, висока четири метра и го запалвали. Изправяли се с него на височината на един хълм, откъдето постепенно слизали надолу, произнасяйки заклинателни думи към небето. В този обичай с ,,Небесен огън" можем да видим доста паралели в българския ,,Паликош", при който на висок прът се държи запален кош със слама.

Не е безинтересно да се запознаем с версията на Милош Сидоров за произхода на този обичай ,,Паликош". Според него става дума за т.нар ,,огън-пред-божеството" – свещен огън, горящ някога още в хетските храмове. Този огън се изнасял навън от храма, сред хората, само веднъж годишно – на ,,Сирни заговезни" у българите и на ,,Неуруз" (Ново лято) у язидите – огнепоклонници. Тогава при язидите започвало народно шествие, на което участниците вдигали високо във въздуха пръчка със завързана на върха ѝ слама. Твърде спекулативно е обаче да се търси родство в ритуално отношение само между българи езичници и зороастрийци. Виждаме, че подобен езически обичай го имало и в Швабия (Обермедлинген), според описанията на Джеймс Фрейзър.

Стою Шишков излага 25 различни случая на спазване на култа към огъня сред родопчани. Интересен е случаят с назовавания от хората ,,жиф оган" или ,,диф оган" (наричан в Гоцеделчевско и ,,Божи оган"). Той се запалва задължително и само от триене на две сухи дървета. Нощно време през него прекарвали добитъкът, за да го запазят от разни епидемии като шап, шарка и др. Според Шишков, за родопските овчари това било най-сигурното средство за опазване на добитъка от болести. Тук пък виждаме подобие с ирландския обичай, включващ също прекарване на животни през огъня. Названието ,,Божи оган" пък се родее с ,,Небесния огън" в Германия. Няколко думи накратко и за другите описани от Шишков култови практики.

Докато новородено дете навърши една седмица, до стаята на родилката и денем и нощем стояло паниче огън, което пазело майката и детето от зли духове.
Когато влизал чужд човек отвън в къща с малко дете, преди да се поздрави с домакините и да се докосва до детето, трябвало да попипа с голи ръце огън.
Когато обличат малко дете в нови дрехи, трябва първо да промушат жив въглен в тях.
Когато къпели малко дете, първо хвърляли горящ въглен в коритото.
На урочасани и настинали хора и на плачливи малки деца им давали да пият вода, в която предварително пускали живи въгленчета.
Преди стопаните да се настанят в новата си къща, трябвало първо да накладат огъня в огнището, който да гори цяла една нощ, без да угасва и т.н.

В обяснение на разнообразните, но всъщност подлежащи на класифициране култови практики, нека напомним заключенията на Фрейзър: ,,Независимо дали се използува под формата на големи клади, запалени на определени места, на факли, които се разнасят от място на място, или пък на въглени и пепел, взети от димящия куп гориво, смята се, че огънят допринася за растежа на посевите и благоденствието на хора и животни."

Има две обяснения за същността на култовите практики с огън.

,,От една страна, се твърди, че те са слънчеви заклинания или магически церемонии, предназначени да осигурят необходимата слънчева светлина за хора, животни и растения на принципа на имитативната магия – като се разпалват огньове и като се наподобява на земята големият източник на светлина и топлина на небето. (...)"

Значи огънят е разбиран като заместител на слънцето.

,,От друга страна, се твърди, че ритуалните огньове не са по необходимост свързани със слънцето, а са просто замислени като пречистване, предназначено да изгори и унищожи всякакви вредни влияния, схващани както в лична форма – вещици, демони и чудовища, така и в безлична – като разпространило се замърсяване или влошаване на въздуха."

При всички положения култовете към слънцето и към огъня сред родопчани са имали голямо значение при формирането на ценностната им система.

https://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Има сериозна книга по темата, която бих препоръчал: става дума за книгата на Димитър Маринов "Народна вяра и религиозни народни обичаи":



https://knizhen-pazar.net/

[Hatshepsut]

Заораване и провиране през дреха – езически обичаи за предпазване от болести и бедствия

Заораване и провиране през дреха са старинни обичаи, свързани по своя смисъл и действие. Те се извършвали при пълно мълчание, в потайни доби (след залез и преди първи петли), а т.нар. ,,близначен култ" има водещо значение.

Заораването някога извършвали за предпазване от епидемии, градушка, наводнение, пожар, както и от демоничните същества, които можели да навредят на хората. Случвало се да пресъхнат кладенците в селото, лоша болест да покоси много от обитателите му или друга беда да направи невъзможен живота на общността. Тогава старейшините избирали ново място –  голяма поляна върху стабилна почва, в близост до водни източници, добре защитена от гори и пр. За защита на новото село извършвали заораване. Поредицата от ритуали прилагали и ако бедствие е сполетяло хората (разбира се, без да се преселват). Подготовката за обичая е доста трудна, има много изисквания и затова се извършвал рядко. Това свидетелства видният етнограф Димитър Маринов. В началото на ХХ век той пише, че е намерил само едно заорано село (и стотина години по-рано, т.е. някъде през ХIХ в.), а в много други е получил сведения за обичая. При това – само в Източна България. В някои от селищата имало преселници от Одрин, Лозенград, Дедеагач и др. Според него, в Средна Северна и Западна България този обред не е съществувал.

В какво се състои заораването: първо се намира ,,близнило дърво" – т.е. от корена да излизат два ствола. Те биват отсечени и от тях се изработват дървените части на ралото. Желязото за палешника се събира от девет места – девет различни околии. Самият палешник се изковава за една нощ от ковачи близнаци. Кове се само нощно време. Когато пропеят първи петли, работата спира. При изработването на ралото, участниците трябва да са напълно голи и да спазват ритуално мълчание. Щом уредът е готов, други братя близнаци впрягат два вола (също близнаци) и изорават една или три бразди около селото. Орачите също трябва да са голи, орат в потайна доба. С браздите очертават три концентрични кръга на 2-3 метра разстояние един от друг. При извършване на заораването, някога непременно известявали цялото село и никой не излизал от дома си. Никого не пускали и да влиза в селото – завардени били всички кръстопътища. Народното схващане е, че, ако някой види ритуалното заораване, то губи магическата си сила и не може да спира бедствия и болести. В някои селища близнаците тръгвали в противоположни посоки и на мястото, на което се срещали, колели воловете и ги заравяли, заедно с катинар, заключен с ключ.

Много често този обред е придружен от други магически действия. След заораването се гаси огънят във всички огнища – нещо, което се прави само в определени от традицията дни. Братята близнаци добивали жив огън по възможно най-първичния способ – чрез триене на сухи дървета. От този огън взимали всички и го занасяли в домовете си. Според поверието живият или младият огън прогонва злото. На някои места по време на заораването и добиването на огъня, две девойки близначки месели обреден хляб.

Трудноизпълнимият обред заораване на някои места бил заместван от т.нар. провиране през дреха. Интересен е фактът, че сведения за него са намерени в селищата, в които извършвали заораване. За обичая е необходима черна вълна и ,,чисти" жени или моми, които да я подготвят. Първо намирали черен овен, остригвали вълната, изпирали я, изсушавали, изпридали и изтъкавали плат, от който ушивали дреха. На някои места вместо вълна използвали коноп. Всичко това трябвало да се извърши за една нощ – вълната се стриже след залез слънце, а дрехата до е готова преди изгрев. Жените се събирали в някоя крайна селска къща и изтъкавали платното, наричано ,,чумино" (от чума). Приготвена по този начин, дрехата (или платното) е лековита и магическа. През нея (а на места – през платното) се провирали всички от дома. Тъй като тук също е необходимо участниците да са голи, мъжете и жените го извършвали поотделно, в потайна доба. Провирането става извън селото – в градина, нива и т.н. Вярва се, че хора, проврели се през такава дреха, стават недосегаеми за всякакви болести. След това дрехата се дава на съседите, помагали при изработването ѝ. Ако обредът се извършвал за цялата общност, мома без родители яхвала като кон платното и обикаляла три пъти селото. След третата обиколка платното, заедно с уредите, с които е изработено (кросно, хурка, вретено и пр.) заравяли в чужд синор. Вярвали, че така заравят и лошотиите, които дебнат човека отвсякъде.

http://bnr.bg/post/100728128/zaoravane-i-provirane-prez-dreha-ezicheski-obichai-za-predpazvane-ot-bolesti-i-bedstvia

[Hatshepsut]

Самодивите в българските народни представи

https://www.facebook.com/the.pagan.traditions/photos/a.948245278539287.1073741828.948239281873220/1259351317428680/?type=3&theater

из "Народна вяра и религиозни народни обичаи", Д. Маринов, 1994, БАН.


Самовилите в народното вярване се представят като красиви млади моми, които със своята красота са омайвали нашите юнаци.

Те живеят по високите планински руди рудини (поляни), край планинските неначенати езера, под сянката на витките елхи. Те се къпят в езерата, играят хоро по тяхното хоролище и ярят, бръзят своите хвърковати коне по своите виролища и мятат своите стрели.

Конете им са "сур-елени", които елени са от друг род, а не от обикновените, защото са крилати, имат криле и хвърчат.

Самовилите носят бяло облекло: бяла риза, много тънка, като санка, през която прозира снагата им, а опасани са със зуница (опас), която има цвета на дъгата, но само че зеленият цвят е по-голям и бие много на очите. Косите им са руси, светли и много дълги, та като летят или ходят, веят се далече във въздуха. На главата си носят венец от самодивско цвете, с който венец омагьосват или бильосват юнаците. Под мишниците си имат леки криле, с помощта на които могат да хвърчат; хвърченето им е леко, като кога духа тих ветрец, наречен полибник. Те летят всякога на групи, много рядко играят сами. На групи се и къпят, на групи си отпочиват под елхите и играят. Никога песните не споминят сама самовила или вила. Когато ще отидат по-далече или когато ще се борят с някой юнак, те възсядат сур-елени, които им служат са коне, само че тия елени са хвърковати, с криле. Ето как нашите песни рисуват самовилите, възседнали на елени:

И си язди сур-елена,
Сур елена шестокрилец;
Стремени й зелен гущер,
Юзда й люта змия,
Я камшик й усойница.

Но има елени с още повече крила:

Яздили са до три вили,
До три вили самовили,
Сур-елени хвърковати.
Първи елен шестокрилец,
Други елен деветокрилец,
А пък трети дванайсетокрилец.
Него язди Гюргя вила,
Най-млада най-пальива.

Слушана от баба Деспа, с.Ресен, Търновско и от баба Стояна, с.Кнежа, Оряховско. Срв. СбНУ, IV, 124; V, 7; VIII, 5

Самовилите имат борби и сношенния изключително и само с овчарите и юнаците. Овчарите, които пасат лятно време своите стада по високите планински руди рудини и ги поят по неначенатите планински езера, по тоя случай имат ежедневна среща със самовилитв. Юнаците пък, като са излизали по планините със своите коне да гонят едра лова, сур-елени, срешали са вили и самовили.

Юнаците, като са гонили сурите елени и витките кошути, налитали на виролището самовилско, дето самовилите се вирили (бръзили) със своите хвърковати коне и са мятали своите стрели. Тогава те трябвало е да влязат в борба със самовилите. Но тъй като юнаците обладават свръхчовешка сила, то народното вярване и народните песни всякога представляват юнаците за победители. Такава борба на Рабро юнак с Димна юда ни предават коледарските песни.

РАБРО ЮНАК И ПИРИНСКА САМОВИЛА

Сабрале се сабор момци,
сабор момци, отбор момци,
триста момци коледаре,
сабрале са на Витуша,
да си метат, бре, бел камик,
да го метат от Витуша,
от Витуша на Перина.
Па не могле да го метнат.
Ка си дойде Рабро юнак,
той си метна, бре, бел камик,
от Витуша на Перина,
та си падна вов градина -
вов градина самодивска,
потроши и, поломи и,
поломи и ран босилек.
Разсърди са самовила,
разсърди са, разлюти са,
та си фана сур елена,
оседла го, обюзда го,
воседна си сур елена,
па отиде от Перина,
от Перина на Витуша
на юнацци проговаря:
- Слава Богу, триста момци,
триста момци коледаре,
що ви питам, кажете ми:
кой си метна, бре, бел камик,
от Витуша на Перина,
та ми падна вов градина -
вов градина самодивска,
поломи ми, потроши ми,
потроши ми, ран босилек?
Отговарят триста момци,
триста момци коледаре:
- Нали питаш, да ти кажем;
Това беше Рабро юнак,
що си метна, бре, бел камик,
от Витуша на Перина.
А Рабро са сас своя кон -
сас своя кон подиграва
по планина, по рудина,
самодиви на ядове.
Разсърди са самовила,
разсърди са, разлюти са,
па си Рабру отговаря:
- Дръж са, дръж са, Рабро юнак,
да ти предам танка стрелкя
коя ми е много души -
много души изгубила,
а за тебе що Бог даде.
Па си метна танка стрелкя
да удари Рабро юнак,
той си метна щит на себе,
защити си кон и себе,
улови и танка стрелкя,
потроши я, поломи я,
па си коня подиграва
по планина, по рудина,
самодиви на ядове.
Пукна тресна самодива,
пукна тресна от ядове,
па си дума самодива:
- Дръж са, дръж са, Рабро юнак,
да ти предам втора стрелкя,
втора стрелкя двойо стрелкя,
и тя ми е много жени
оставила все вдовици;
да ти предам трета стрелкя,
трета стрелкя тройо стрелкя,
и тя ми е много майки -
много майки разплакала,
а за твойта - що Бог даде!
Фърли стрела къде Рабро,
той си метна щит на себе,
защити си кон и себе,
улови и танки стрелки,
поломи ги, потроши ги,
и разигра добра коня,
и развърте буйно копье,
развърте си буйно копье,
та удари самодива
между двете черни очи...
накара я в черна земя.

http://liternet.bg/folklor/sbornici/senki/04.htm

Овчарите, ако налетят на група самовили, които се къпят или седят под някоя елха, или играят на хоролището, вършат подвизи, но от друг род. Тук подвизите на овчарите са из областите на художеството, защото тяхното оръжие не е "буйно копие", но "меден кавал" или "свирка яворова".

Понеже самовилите са страстни любителки на музиката и танците, то овчарите са бивали принуждавани да правят облога в свиренето. Песните разказват за много такива облози със стадници овчари. Муржо, Димитър, Бойко и още др., като са налитали на самовили, подвизавали се да свирят и спечелвали облога. Димитър ги надсвирил, но му опростили тревнината (СбНУ, III, 151).

Божко се хванал и той на облога: ако го надиграят, да земат сивото стадо; ако ли ги надсвири, да му дадат най-младата самодива за булка. Той свирил и те играли без почивка три дни и накрай те капнали, паднали, а Божко още свирил. Признали се за победени и дали му най-младата самовила Гюрга за жена. Той я отвел у дома и се оженил за нея (Баба Вълкана Пеньовица, с.Литаково).

Самовилите са владетели на високите планини, на планиските рудини и езера и зимат за тревнина и за напой било от стадниците, било от цели села. От отделни стадници зимат черните очи на овчарите, а от селата "три моми песнопойки, три момчета кавалджии, три невести хороигри" (Баба Вълкана, с.Литаково); или пък "две невести бездеткини, две девойки неглавени, два юнака неглавени, две дечица млечничета" (Баба Вълкана, с.Литаково. Срв. СбНУ, IX, 16, Дупннишко).

Както споменахме, самовилите обичат много да се къпят в езерата. Когато ще се къпят, те си събличат самовилските ризи и свалят от главата си самовилските венци - и тогава те стават моми, като всяка мома, и могат да се грабят. Мнозина от нашите юнаци, па и овчари, като са налитали на такава група от самовили, сполучвали да уловят по някоя. Като се къпят, те играят, пляскат във водата и дотолкова се захласват, щото малко виждат какво става около тях.

Тоя момент издебнат юнаците или овчарите, та им открадват ризите или венците и тогава те стават същински моми.

Народните песни ни сочат такива случаи.

Димна вила се къпала и оставила ризата си, венеца си, крилете си на брега на езерото. Случило се, та минал по туй време тамо Рабро юнак, който бил тръгнал по лов; той я съгледал, слезнал от коня и като "дебом дебил", "щапом щапал", примъкнал се до ризата, венеца и крилете, без да го съгледа тя, и ги зел. Когато те са били в неговите ръце, той се показал. Димна вила поискала да си облече ризата, но не я имало, венеца и той липсвал, а липсвали и крилете. Тя се почувствала тогава обикновена мома, защото без тия неща тя не е вече вила и не може да отиде при самовилите. Тя го молила да й върне вещите, като му предлагала "да му стане помайчима". "Помайчима си имам" - проговорил Рабро; "да ти стана посестрима - казала самовилата; "и посестрима си имам" - отвърнал Рабро. "Едно си нямам, първо либе си нямам и ти първо либе ще ми бъдеш". Хванал в за ръката и я отвел у дома си (Баба Деспа, с.Деремахле. Срв. СбНУ, VIII, 23).

Стоян овчарин също така издебнал три самовили, че се къпали в циброто езеро, и им земал ризите, зелените зуници (опаси) и крилете. Те и трите станали моми и му се молили да им повърне ризите, зуниците и крилете. Той избрал от трите най-хубавата и я зел със себе си, а на другите две повърнал вещите и те станали самовили. Уловената самовила Радка той отвел у дома си и се оженил за нея, но скрил ризата й, зуницата и крилете й. Тя шетала в дома му, като всяка невеста. Минала година и тя му ридила дете - момче. Стоян по тоя случай свикал госте и кръстник, та кръстили детето. Устроил веселба и пир. Във време на пира на гостете скимнало да им поиграе булката самовилската игрилка и Стоян я накарал да играе. Но тя отговорила, че самовилска игрилка може да играе само ако си облече самовилската риза със зуницата и крилете. Стоян обаче не смеял да й повърне тия вещи, защото ще хвръкне. Радка му отговорила: "Не бой се, либе Стояне; посем сега съм твоя та твоя; къ щя си оставя мъжкото дете?". Стоян я повярвал и извадил вещите от раклата, дето ги бил заключил, и й ги дал. Тя отишла в стаята, та се облякла. Като излезнала, Радка вече не била невеста, а самовила. Стоян затворил вратата и Радка почнала да играе. Завъртяла се веднъж, завъртяла се дваж и всички били омаяни. Като се завъртяла трети път, тя излетяла из коминя. Стоян, като видял това, изскокнал бързо навън и почнал да я моли да не оставя детето. Тя му отговорила:

Нали знаеше, Стоене,
Самовила къща не върти,
Самовила деца не храни,
Дири ме, Стояне, там горе,
На връх на Рила планина,
На самовилските игрища,
Край самовилско езеро...

От баба Дона, с.Шипка, баба Добра, с.Твърдица, Срв. вариантите в СбНУ, XII, 6, Габрово; приказките в СбНУ, V, 137; XII, 157, Прилеп; XIII, 182, Охрид

Както и по-горе се спомена, самовилите са откърмили мнозина от нашите юнаци. Народното вярване посочва в народните песни няколко примера. Секула детенце е сукал мляко на самовила, затова е станал юнак; Крали Марко - същото; Момчил юнак - същото, и още др. (виж препратките в Д. Маринов - много са в този сличай и не ги пишем тук - бел. Куцулан).

Съприкосновението на нашите юнаци и овчари със самовилите дотолкова е било близко и интимно, щото много пъти тия самовили са ставали посестрими на някой юнак и им помагали във време на нужда или напасти (Баба Рада, с.Тръново при Сеймен). Близото познанство на нашите юнаци и овчари със самовилите е било дотолкова, щото те са научили и имената на по-главните от тях, както и коя самовила кое обладава.

Така песните ни показват, че: (препратките не ги даваме)

Стана-самовила, която се възпява всякога "тънка Стана", "златнокрила", била посестрима и другарка само на свирците и кавалджиите и песнопойките.

Дена-самовила била посестрима и другарка на юнаците-ратоборци.

Радка-самовила била посестрима на овчарите и пастирите.

Магда-самовила била посестрима на билярките, които събират самовилските билки за лекуване на магии. Тя има своя градина с всякакви билки, с които лекува всякакви болки. Има билка или цвете самовилско, с което и мъртъв човек възкръсва, ако се полее с водата, в която е варено туй цвете. Тя имала билка, с която можала да подмлади човека. Тя знаела още дека има жива вода и само тя можела да земе от тая вода.

Смита-самовила е посестрима на дърварите, на горите.

Има още самовили: Димна-юда, най-старата самовила, Ирина-самовила, Ангелина-самовила, Вида-самовила, Стойна-самовила, Гермеруда-самовила, Гюра-самовила и Гюрга-самовила, която е най-маладата от всичките самовили и най-немирната, най-дяволитата и най-палавата за юнаците и момците. Повечето от тия изброени самовили са били съпруги-жени на нашите юнаци, раждали са деца и после пак избягвали в планините.

Самовилите се хранят с бял хляб и мед, а пият бяла медовина, която събират от сърцето на овошките.

http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=214

[Hatshepsut]

И пак за самодивите...

Култът към самодивите, известни и като самовили, вили, русалии, юди, е познат още от дълбока древност – за това свидетелства Прокопий Кесарийски, който в своето съчинение ,,История на войните" (VI век) отбелязва, че славяните ,,почитат реки, нимфи и други някои божества, на които принасят жертви, правейки по тях гадания". Няма никакво съмнение, че с ,,нимфи" в текста са обозначени именно самодивите (вилите), които за византийския историк били или близки помежду си, или направо тъждествени. За нимфите е известно, че представляват олицетворение на животворните сили на природата и според митологичните представи на елините те живеели в извори, реки, езера, горски дъбрави, дървета, планини, пещери, полета и т.н. Освен това нимфите са вечно млади, водят безгрижен и весел живот, като техният глас се долавя в ромола на течащата вода и шумоленето на листата. Българското фолклорно наследство ни дава възможност да открием доста близки паралели между самодивите и нимфите. Самодивите се представят най-често като красиви млади жени, които имали способността да омайват със своята неземна красота. Според представите на българите те са с много дълги руси или червени коси, облечени са в бели прозрачни ризи като сенки, на кръста си са опасани с пояс с цветовете на дъгата, имат малки криле, които им помагат да летят, а на главите си носят венец, сплетен от самодивски цветя. Самодивите живеят по високи планини, край извори, реки, езера и в някои дървета. Въоръжени са с лък и колчан стрели и яздят многокрили елени, като за юзди и камшик ползват змии, а за стремена – гущери. Във фолкора се набляга на страстта на самодивите към музиката, танците и къпането, в които те се увличат нощем. Когато играят самодивско хоро, след това трева не никне на същото място. Те влизат да се къпят, като свалят венцитe, ризите и крилете си, и така се превръщат в обикновени моми, които могат да бъдат отвлечени. В народните песни много често, отивайки на лов, юнаците влизат в схватка със самодивите, същевременно обаче се разказва и за това как юнаци са били откърмени от самодиви и по този начин са придобили свръхестествени сили. В други случаи самодивите правят облози с овчари по надсвирване и надиграване или пък им помагат при неблагоприятни за тях обстоятелства. В някои разкази самодивите се женят и раждат деца, но не след дълго изоставят семействата си. Разпростанена е вярата, че някои места са обитавани от самодиви и затова при тях се оставя монета, парче плат от дреха, червен конец. Освен това на самодивите се принасят като жертви и определени храни като пити, мед, подсладена вода. Смята се, че самодивите живеят в село Змейкото, което се намира на край света, на място, където се допират небето и земята. Самодивите не присъстват на земята целогодишно; те се появяват в началото на пролетта (25 март) и си отиват в края на лятото (29 август). Русалската неделя (седмицата след Петдесетница) е празничен цикъл, посветен на самодивите, известни като русалии. Според поверията русалиите (самодивите) ръсят растенията с жива вода и по този начин стимулират плодовитостта. По време на Русалската неделя се изпълняват строги забрани, които задължават да не се работи, вместо това се извършват специални игри за плодородие и здраве. Вярва се, че самодивите са невидими същества, на които се чува само гласът им във вихрушката и ехото. За някои болести се смята, че са причинени от самодиви, същевременно обаче се вярва, че самодивите са най-вещи лечителки и чрез билките дават възможност на болните да се излекуват. Немалко автори смятат, че представата на българите за самодивите е вплела в себе си черти от езическото мислене на славяните и местното балканско население. Действително някои елементи могат да бъдат свързани с гръцката и тракийската религия и това вероятно е станало в резултат на контактите, които се осъществяват през Средновековието и в по-късно време. В заключение може да се каже, че самодивите в българската митология представляват персонификация на растежните сили на природата, които се проявяват през пролетта и лятото, както и на някои стихии.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1117580344946464&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater

[Hatshepsut]

На оня свят - фолклорни представи за отвъдното

Няма да е пресилено, ако кажем, че смъртта е тема табу в съвременното ни общество. За нас това е мрачна, потискаща и неприятна мисъл, която е по-добре да избягваме, докато рано или късно не ни се наложи да се изправим лице в лице с нея. За нашите предци обаче смъртта е била част от естествения ход на нещата, необходим преход към един по-различен свят, където съществуването продължава, макар и под друга форма. Традиционната култура, съчетаваща християнски, езически и фолклорни елементи, носи специфични образи и знания за отвъдното. Те помагат на човека да приеме по-лесно прехода от земния живот към вечността и да се справи по-безболезнено със загубата на близките си и с перспективата за своя собствен неизбежен край.

Във визията за ,,другия свят" ключово място има представата за душата – онази нематериална част от човешкото същество, която продължава да живее и след смъртта му. В традиционните представи на българите душата се свързва със сянката на човека, както и с неговия дъх. Благодарение на прочутия етнограф Димитър Маринов разполагаме с разкази по темата от края на XIX в.: ,,Душата не умира никога; когато човек умре, душата, т. е. сянката и дъхът, излиза от снагата му и отива на небото, а трупът му остая тука и изгнива... Когато човек умира, душата излиза от устата – затова има и приказка на смях ,,стискай зъби, та я не пущай!" – каквото сторил един богат човек, като почнал да умира. Той си стискал зъбите, като мислил, че ще спре душата си да не излиза". И до наши дни се използва фразата ,,стиска си душата в зъбите" – за слаб, измъчен човек, който е накрая на силите си.

Архангел Михаил взима душата на богатия. Стенопис от Рилския манастир

Вярва се, че моментът на смъртта е момент на истината – добрите хора умират леко и безболезнено, а грешниците се мъчат. Когато човекът започне ,,да бере душа", при него се събират починали роднини и близки, които идват да посрещнат душата му и да я придружат до ,,оня свят". Ако е бил праведен, при него долитат и ангели небесни, затова той с радост се разделя със земния живот. Твърди се също, че чистите и безгрешни хора умират на големи християнски празници и това е знак, че ще отидат направо в рая. При грешните обаче пристигат дяволи: душата се бори и не иска да напусне тялото си, защото разбира, че я очакват страданията на пъкъла.

Подобни представи се свързват и с ,,душевадника" Архангел Михаил: той взима душите на праведните, като ги мами със златна ябълка, а на грешните ги изважда с нож. Този сюжет присъства и в българското църковно изкуство, където архангелът е представен как ,,мъчи" душата на богатия: стъпил върху гърдите на умиращия и с насочен меч, той измъква от устата му неговата душа във вид на малка полугола човешка фигурка.

Популярната фраза ,,той вече е пътник" се използва за човек, чиито дни вече са преброени, и отразява представата, че след смъртта душата поема на път. До четиридесетия ден душата остава на земята и обикаля всички места, където човекът е ходил приживе, а после поема на дългото си пътуване към ,,оня свят". Най-напред минава през пусто поле, където владее непрогледен мрак. Затова е важно близките да палят свещи за починалия – така осветяват пътя му, за да не се изгуби в тъмнината. После навлиза в друго поле, цялото покрито с тръни и бодливи храсти. Ако няма здрави обувки, не може да премине през него. Разказват се случаи за мъртъвци, на които близките забравили да сложат обувки при погребението. Те се явявали насън, за да си поискат обувки, та да преминат през тръните. Налагало се да изровят трупа, за да го обуят или да подарят обувки на сиромаси, та починалия да си ги получи ,,на оня свят". Третото препятствие е голяма река, през която се минава с лодка. Починалия трябва да заплати на лодкаря, затова има обичай при погребението да се поставят в ръката му пари или да се хвърлят монети в гроба. В легенди и народни песни се говори също за голяма огнена река, над която е опънато ленено влакно или косъм – праведните минават на другия бряг, а грешниците пропадат в бездната.

Щом пристигне на ,,оня свят", душата се явява на съд. Добрите и лошите ѝ дела се поставят на везни и според това кое блюдо натежи, тя се изпраща в рая или в ада. Изображенията на Страшния съд, широко разпространени в църковното изкуство, отразяват представата на прадедите ни за отвъдния живот. Раят се визуализира като чудна градина с всякакви цветя и плодове, с чешми, от които тече мед и мляко. Там е вечна пролет и просторът се оглася от неземни ангелски песнопения. От друга страна, в ада цари мрак и ужас, грешните души горят във вечни пламъци, непрестанно подклаждани с катран. С разнообразни инструменти дяволите измъчват изедници, грабители, лъжци, клеветници, магьосници и блудници – всеки според греховете, които е извършил. Специално място е отделено за грешните духовници – владици, попове и монаси, които не са изпълнявали Божиите закони, учили са другите на скромност и смирение, а сами са трупали пари, обличали са се богато и са преяждали през пости.

В по-ново време традиционните представи за рая и ада стават обект на пародия, както в класическия разказ на Елин Пелин ,,На оня свят". Там починалият дядо Матейко е много разочарован, че в рая няма кръчми, и предпочита да отиде в ада, та поне да си пийва по ракийка от време на време. Когато обаче разбира, че в рая няма и бирници, дядо Матейко с радост решава да остане. Подобна линия следват и много съвременни вицове, обиграващи ситуацията ,,душа отива на оня свят", какъвто е следния пример: ,,Мъж отишъл на онзи свят. А там едно хубаво синьо небе, слънце грее приятно, птички пеят, фантастична природа наоколо. ,,О, Господи, та аз съм в рая!", възкликнал мъжът. Изведнъж се появява жена му. ,,Бях!", изохкал той."

http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:mxPPBH6ilfYJ:bnr.bg/radiobulgaria/post/100239036/folkstudio-na-onya-svyat---folklorni-predstavi-za-otvydnoto+&cd=1&hl=en&ct=clnk&gl=bg

[Hatshepsut]

Езическият култ към месеца у българите

Безспорно е, че Месецът е най-почитаното нощно светило и второто по значимост след Слънцето в езическия пантеон не само на българите, но и на останалите европейски народи. Смята се за бог или богиня на метаморфозите на природата от раждането до смъртта. Всеизвестно е, че Месецът е служел за времеви ориентир и някои от най-старите календари се основават на лунните фази. Най-ранните свидетелства за лунарния култ у българите се намират в ,,Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици" от визанийския архиепископ Теофилакт Охридски (1084–1107), в което се споменава, че нашите предци ,,не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на Слънцето, така и на Месеца и на другите звезди". Пак там се описва разговорът между българския владетел Омуртаг и византийския пленник Кинам, който в защита на християнската си вяра заявил следното: ,,А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месеца и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас, хората." Преди това пък българския книжовник Йоан Екзарх (края на IX–началото на X век) в своя Шестоднев порицава езичниците, като пише следното: ,,Лошо и безчестно проповядват тези, които смятат, че двете светила са самовластни. Те [езичниците] дори смятат, че [тези светила] са причина за това, което се случва в живота на човека, без да знаят колко много грешат." Тези разкази за пореден път ни убеждават както в погрешните представи на християните, така и в тяхното крайно пренебрежително отношение и свръхегоцентризъм. Но да се върнем към основната тема. Според най-старите лингвистични данни българите смятали Месеца за божество от мъжки пол, тъй като в старобългарския език думата ,,мѣсѧць" е от мъжки род. По-късно през Средновековието обаче се появява и думата ,,мѣсѧчина" – от женски род, което говори за осмислянето на светилото като женско същество вероятно под византийско влияние, тъй като в гръцкия език думата ,,σελήνη" по род е женска (всъщност Луната е схващана като богинята Селена от древните гърци). Според една версия в българския фолклор Месецът е по-малък брат на Слънцето, а Вечерницата е негова сестра. Представата за Луната като женско божество пък е породила версията, според която Месечината е сестра на Слънцето. Най-разпространеното име на светилото в народните песни е Месечко. Според старите българи той виждал всичко, което се случва през нощта, и дори се смятало, че той знаел повече от Слънцето, защото тайните дела обикновено се вършат именно по тъмно. Петната по Месеца се обясняват с различни случки, но в основата на всички стои представата, че някога той (подобно на Слънцето) е бил разположен много ниско до хората, но след като жена се избърсала в него, замерила го с кал или го боднала с хурка, се издигнал нависоко. Разстоянието от Земята до Месеца било равно на разстоянието на Земята от край до край. Лунните фази, т.нар. менѝ, се разглеждат като различни етапи от пътя на божеството, който продължавал 28–30 дни. По време на своето пътуване по небето Месецът губел от светлината си, защото Слънцето му я отнемал, като го застигал. Когато дните се увеличавали и той растял на големина, и обратно – когато нямалявали светлите часове на деня, и той се смалявал. Лунните фази имали огромно значение за живота на българите и много често определени действия зависели именно от формата на Месеца и местоположението му в небето. Периодът от новолуние до пълнолуние се смятал за обещаващ, а този от пълнолуние до новолуние за неблагоприятен. Новолунието (известно като Нова Свещ, Нов Месец, Млад Месец, Новина) се е посрещало с тържества, при които се замесвали специални пити, играели се хора, пеели се песни в чест на светилото и се изказвало пожеланието ,,Утре вечер по-голям!" Втората фаза – пълнолунието (назовавано Пълна Свещ, Пълен Месец) – била обект на най-голямо почитане – вярвало се е, че всичко извърешно по това време ще има щастлив завършек. Именно в периода между двете първи фази се сеело, правели се сватби, подхващали се инициативи от всякакъв род, тъй като тогава всичко се плодяло, растяло, оголемявало. Третата фаза (Стара Свещ, Стара Месец) започвала от момента, в който светилото прехвърляло периода на пълнолуние и започвало да изтънява. Тогава се избягвало да се започва нещо ново, защото нямало да доведе до успех, същевременно обаче този период бил благоприятен за лекуване на болести, защото те по-лесно си отивали заедно с остаряването на светилото. Най-опасен за бъдещи начинания бил периодът, когато Месецът изчезва напълно за три дни (Разсип, Изет Месец) – тогава нищо не се вършело и нищо и не се подхващало, защото щяло да е напразно. Единственото положително действие, свързано с периода на изчезването на Месеца, било захранването на децата, което се извършвало именно тогава, тъй като предвещавало те да имат добър апетит. По някои особени явления на Месеца се гадаело какво ще бъде времето през следващите дни, а почервеняването му се обяснявало с много пролята кръв при война. Лунните затъмнения се обяснявали с това, че вълк/змей поглъщал светилото, а понякога и с това, че мягьосници сваляли Месеца на земята, за да почерпят сили за своите магии. За богопочитането на светилото говори обстоятелството, че до XIX век при новолуние хората са го наричали ,,Дядо Господ", сваляли капите си и обърнати с лице към него, се прекръствали.

[Hatshepsut]

СЛЪНЦЕТО: Върховният бог според българския езически светоглед

Култът към Слънцето е с преимуществено значение за много от европейските езически народи и, разбира се, това не е никак случайно, тъй като още от дълбока древност хората са осъзнали, че животът до голяма степен съществува и се направлява благодарение на дневното светило. Най-ранните податки за почитането му у българите се срещат в Шестоднева на Йоан Екзарх (края на IX–началото на X век), където, като се основава на Стария завет за произхода на светилата, българският книжовник настоява: ,,и никой да не [ги] смята и нарича Бог при вида на толкова преславни добрини..., макар често да виждаме как те намаляват и най-сетне напълно изчезват, [от тази гледка] мнозина могат да се полъжат да ги нарекат Бог, да им се покланят и да ги почитат". На друго място пак в същото съчинение Йоан Екзарх непримиримо заклеймява слънцепоклонниците: ,,Нека прочее се срамуват всички безумни и скверни манихеи и всички езичници и зловерни народи, които са противници на истината и родители на лъжата, които смятат, че слънцето е самовластно, макар и да виждат, че то служи и работи по заповед на своя творец, като самото [то] не говори, а единствено чрез делата си проповядва за властта и славата [на този], който го е поставил и му е определил граници, които то не преминава." Очевидно е, че езичниците не са могли да видят с очите на Йоан Екзарх под чия заповед Слънцето служи и работи, а и до днес никой не е установил подобна зависимост. Не по-малко странно е обвинението на християнския апологет, че Слънцето не говори, сякаш говоренето е най-висше дело, и забравяйки, че по някакви ,,странни" обстоятелства, противни на божествената вездесъща природа, старозаветният ,,бог творец" не е полиглот, а познава само еврейския език. Що се отнася до поставянето на граници на соларния път, като се има предвид устройството на Слънчевата (!) система границите изглежда имат сила само върху християнските умове. Друг средновековен извор, който съдържа изключителни данни за соларния култ у българите (заети от по-стари, недостигнали до нас старобългарски текстове), е ,,Мъченичеството на 15-те тивериуполски мъченици" от визанийския архиепископ Теофилакт Охридски (1084–1107). В него се посочва, че ,,Те [българите] не знаели Христовото име, служели на скитското мезумие, както на Слънцето, така и на Месеца и на другите звезди". В същото съчинение по-нататък се разказва за словесния спор между българския владетел Омуртаг и неговия византийски роб Кинам, който му възразил със следното: ,,А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони. И ако ми изтъкваш Слънцето и Месеца и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас, хората." Е, Омуртаг едва ли е бил сломен духом от тези думи, тъй като за него са били напълно неприемливи – каква би могла да е тази власт, според която управляващите уж управляват, но без да могат да заповядват. Свидетелство за соларния култ се открива и в старобългарския апокриф ,,Ходене на Богородица по мъките", в който героят архангел Михаил, като показва ада на майката на Иисус, определя мъчещите се така: ,,Тези не вярваха в името на отца и сина и светия дух и забравиха бога. Те не вярваха, че [юдео-християнският] бог е сътворил живота, всичко това те богове нарекоха – слънце, месец, земя и вода, зверове и гадини, след това направените от хората от камък [статуи на] Троян, Хърс, Велес, Перун превърнаха в богове; вярваха в зли бесове и досега са обхванати от зъл мрак". Разбира се, тази информация е неточно и манипулативно тълкуване на езическия светоглед от страна на християните с цел да се пропагандира ,,величието" на техните абсурдни по същество идеи, защото нито животните, нито идолите са смятани от нашите далчени предци за богове, а най-малко пък мракът може да бъде символ на езичеството. В крайна сметка обаче този текст е ценен с това, че в него намираме доказателство за почитането на Слънцето и други божества. Заблудите, които са се опитали да наложат християнските духовници през вековете, не са успели да заличат преклонението пред Слънцето. За разлика от оскъдното състояние на средновековните извори българското фолклорно наследство е изключително богато на данни за дневното светило. Народът ни го нарича както Слънце, така и с имената Райчо, Райно, Горчо, и го смята за живо същество. В представите на българите до XIX век Слънцето е отразено вярването, че Слънцето имало майка – неземно красива и добра, Месецът (Месечината) бил негов (негова) брат (сестра), а Зорницата (Деницата, Вечерницата) била негова сестра; останалите звезди също често се представят като негови сестри. Вярва се, че то е огромно по размер и се намира безкрайно далече от хората. Слънцето живеело на край свят, където се намирали неговите златни чертози, в които се прибирало само нощно време, за да се нахрани и отпочине, а през останалото време винаги пътувало. След като се събуждало, тръгвало по невидим обиколен път и на сутринта се появявало закономерно от изток. Тъй като се смятало, че през нощта то прекарвало известно време потопено в морето, утринната роса се обяснявала като изтърсени от тялото му капки. Освен че си почива и спи, то още се и храни – прави го само в компанията на майка си, а понякога и на сестра си Зорницата, защото брат му и останалите му сестри никога не са си вкъщи. Храната му обикновено се състои от хлябове, мляко и печени ялови крави, които се приготвят от грижовната му майка за вечеря. Слънцето е всемогъщ регулатор на живота, а със своите способности да свети и топли се смятало за изключително добро по природа, тъй като помагало на растенията да растат, а заедно с това и прогонвало болестите. Тъй като се вярвало, че то е всезнаещо, тъй като виждало всичко по земята, затова и към него хората са се обръщали с молби да им отговори къде се намират техни роднини или къде растат определени билки. Нерядко още се разказва как то давало мъдри съвети на онези, които са се обръщали към него за помощ. Смята се, че дневното светило се движи по два пътя – летен и зимен. На Благовец/Гергьовден то достигало до точката, от която започвал пътят му към лятото, а на Кръстовден – до тази, която водила към зимата. Макар тези християнски празници днес да не корепондират с астрономически явления, някога те са съвпадали или са близки по дати до пролетното и есенното равноденствие. От друга страна, неговият дневен път имал дъгообразен маршрут: започвал от ниско, изкачвал се до върха, а след това се спускал. Слънчевото затъмнение се е смятало за предизивкано от върколак или змей, който за известно време поглъщал светилото. Според повечето разкази Слънцето нямало съпруга, но съществуват немалко истории за любовта му със земни красиви моми, които то отвличало, като спускало своята т.нар. люлка (тя можела да се забележи сутрин и вечер под формата на лъчи). Съществуването само едно дневно светило се обяснява с един разказ, според който Слънцето щяло да се жени, но се отказало, защото таралежът го вразумил, като му подсказал, че земята ще запустее, след като се народят още слънца от брака му. Смятало се е още, че Слънцето язди кон и затова съществуват немалко песни, в които народни юнаци се облагат с него за надбягване. Съществувала и вярата в небесното светило като съдник на човешките дела и затова се откриват клетви като: ,,Да те убие тоя, що свети!" и др. Във връзка с тази дълбока почит се забранявало да се извършват определени действия, които почиват на вярата, че ,,Слънцето е господ, затуй нищо лошо не требе да се върши срещу него". Именно затова сметта не се изхвърляла на изток, не се пикаело и не се плюело срещу Слънцето, не се гледало продължително време в него, защото се смятало, че ,,изпива очите" и др. По вида на Слънцето при изгрев и залез хората са смятали, че може да се предскаже времето. Магиите и лекуванията се извършвали преди изгрев, защото се смятало, че от слънчевите лъчи те не прихващат. До началото на XX век у нашия народ все още се забелязвали следи от някогашното езическо богопочитане на Слънцето. Например онези, които са виждали изгрева, са спирали работата си, а седналите пък се изправяли, всички сваляли капите си и с благоговение се покланяли и прекръствали и едва след това продължавали работата си. По залез изпращането на Слънцето от нашите деди включвало сходни елементи на почит. Забележителни са обръщенията, които се използвали към светилото: ,,Слънчице, мило!", ,,Ела, Боже, помози!", ,,Айде, Дедо Господ, напреж днеска помагай!". Но най-силно впечатление прави регистрирането на следната представа за Слънцето от края на XIX век: ,,То е нашият Бог и светия, дава ни живот, пази ни от злото, а като зайде, ние оставаме сирачета без покровител". За култа към Слънцето говорят и съхранената традиция да се поставят соларни символи (кръст, свастика, кръг, розета и др.) върху обредните хлябове и дрехите. Според старите българи съществувала връзка между соларното божество и бременността, раждането и грижата за децата. Вярвало се е, че ако бременна жена поглежда към Слънцето, детето ѝ, ще бъде красиво като него, след раждане бебето се е показвало на слънчевите лъчи, водата от първото окъпване на новороденото се изливала сутрин рано пред светилото и се изричало пожеланието – ,,Както расте Слънцето, тъй да расте детето!", а освен това всяка родилка трябвало да закърми детето си срещу Слънцето. Ако тези традиции постепенно е отмрели в последното столетие, то празничната система на българите и досега пази соларния култ. Твърдо може да се заяви, че най-важните и тържествени празници от българския народен календар, подобно и на този на останалите европейски народи, са посветени на Слънцето. Тъй като информацията за празниците е твърде обширна, ще си позволя само да маркирам основните дати. Коледа – празнува се в чест на раждането на Слънцето и съвпада с първия ден след зимното слънцестоене, като този празник започва с Бъдни вечер (зимното слънцестоене) – нощта, в която умира старото Слънце и се очаква раждането на новото. Благовец (пролетното равноденствие) – празнува се в чест на достигането на Слънцето до точката, от която започва лятото и заедно с това се пробужда природата. Еньовден (лятното слънцестоене) – празнува се в чест на Слънцето, което е достигнало крайната точка на своя път към лятото и се обръща към зимата. Кръстовден (есенното равноденствие) – празнува се в чест на това, че Слънцето е достигнало точката, след която започва зимното време и природата се подготвя да заспи. Към тези основни празници трябва да се добавят и Сирница, Гергьовден, Константин и Елена, Горещниците, които са придружени с паленето на големи обредни огньове и някога са съответствали на почитни дати от езическия календар.

[Hatshepsut]

Свещеното почитане на водните стихии у българите

Още от дълбока древност нашите предци са установили, че водата е необходима за съществуването на живота – всичко би могло да погине без наличието на тази течност. Освен че приемането й поддържало хората, животните и растенията живи, тя била необходима и за телесната чистота. Тези закономерности са способствали за осмислянето на божествения характер на водата и поставянето на тази природна сила на твърде висока позиция в езическия светоглед. Старите български традиции доказват това, тъй като на повечето празници водата се поставя на първо място и с нейна помощ се извършват много обреди. Според представите на нашите древни предци водата била три повече от земята и се намирала както в недрата на земята и върху нея, така и цялата суша била заобиколена от едно огромно море. За изворите, които се намират в планините, се смятало, че били обитавани от самодиви и затова било забранено от тях да се взема вода през нощта, тъй като престъпилият наредбата щял да понесе гнева на пазителките. Подобна картина се рисувала и по отношение на реките – те също били обитавани от самодиви и затова нощно време трябвало да се избягват, но ако все пак се налагало преминаването им, то трябвало да стане в пълно мълчание. Освен самодиви в по-дълбоките места (вировете) на реките се смятало, че живеят други лоши дихания. Всяка година през пролетта се извършвало жертвоприношение на всяка река, за да бъде умилостивена и да не отнема живота на хора и добитък. Страхопочитанието от митичните стопани на реките изглежда е установило забраната в реките да се изхвърлят нечистотии. Езическите обреди на някои празници като Еньовден, Цветница, Герман, Бабинден и др. се извършвали задъжително край река, като същото се отнасяло и до лекуването чрез поливане на вода – т.нар. поливки. Вярвало се е, че вещерите и вещиците придобивали свръхестествени сили в резултат на сношението си през нощта с нечисти дихания, обитаващи реките. Представата за очистващата тялото и духа функция на водата се е запечатала в представата, че нещастието, което грозяло къщата при установяване на недевствена мома след сватба, е могло да бъде предотвратено, само ако булката се изкъпела на реката (та макар и през зимата, когато бил периодът на сватбите). Както изворите и реките, така и езерата се смятали за владения на самодивите, но освен това там живеели и халите, и змейовете, затова пристъпянето към тези места се свързвало винаги с навличането на голями беди. Според поверията на нашите предци в морето – най-голямото водно пространство – живеела морска змеица, която била красива като Денницата (Венера) и майка на всички болести. Изглежда твърде вероятно някога тя да се е смятала и за майка на всички самодиви и да е имала общ произход или да е била единосъщна със змията, която ограждала според митологията целия свят. В моретата още живеели хали и вихри, които бунтували водата и ветровете и потопявали корабите и лодките. Забележително е, че според народното схващане удавниците били носители на лоши дихания и затова те не се погребвали в общите гробища и не се извършвали обреди в тяхна памет, а вместо това се заравяли в непосредствена близост до лобното им място. За разлика от водите, които се намират под, върху и около земята, за тези, които идват от небето, се смятало, че имали друга природа и били подчинени на друга божествена сила. За дълбокото почитане у българите на божество (или божества), което било повелител на водните стихии, говори тържественото отбелязване на празника Никулден. На първо място следи от някогашната езическо богопочитане се забелязва в народната представа за св. Никола като юнак с криле (!), който имал власт над реките, моретата и морските ветрове и помагал на корабите да достигнат невредими до сушата. Трудно е да се посочки кога се е чествало езическото божество, тъй като датата 6 декември е взета от житието на св. Никола и със сигурност не отговаря на някогашния езически празник по време. В повечето действия на Никулден могат да се забележат стари езически практики, които превръщат празника в уникално явление, характерно днес само за българското землище. Отличителни белези на отбелязването на Никулден е приготвянето на жертвени храни, прикадяването им, изпълнението на свещени песни и спазването на определени обичаи. За жертвоприношението като дар на божеството на водните стихии повсеместно се използвал шаран, който (според меродавните представи за жертвоприношенията) трябвало да бъде жив и да бъде умъртвен чрез проливане на кръв, но в някои случаи се използвала и осолена риба. Преди да се изпече шаранът се пълнел с булгур (или ориз), сушено грозде и орехи и се поставял под връшника цял. В недалечното минало вместо печен шаран е била много по-разпространена традицията да се приготвя рибник, който представлявал хляб в продълговата форма и специлна украса, а в сърцевината му се съдържал шаран. Сред жертвените храни освен риба или рибник се нареждали и свещени хлябове, които имали кръгла форма и разнообразни шарки и най-често се наричали боговица. Преди да се седне на трапезата жертвената храна се прикадявала в съпровод с обредни песни, а трапезата не се вдигала през целия ден. Костите от никулденския шаран не се изхвърляли, а се изгаряли или се закопавали в земята. На този празник всеки стопанин отварял широко портите на къщата си за гости и пътници.